Петър Бобев
Калиакра (21)

Пробуждането на роба

Последните рози вече увяхваха, ала Евнух бей все не се отделяше от тях. Подрязваше ги, почистваше клюмналите цветове. Сам — не доверяваше на никой градинар. И тоя ден след всички черни хабери, които през час му се струпваха на главата, той намираше отмора само сред градинката с розите. Там главата му се проясняваше. А имаше защо да се кахъри Али бей. Неверниците прииждаха насам като наводнение. Помитаха всичко, що им се изпречеше на пътя. Спахии и акинджии, яничари и азаби бягаха, както се пръсва чарда говеда пред мечка стръвница. Една подир друга, отваряха портите си най-яките крепости. Паднали бяха Венчан, после Овеч, вчера Петрич, а днес достигнали и Михалич. И Михалич няма да изтрае. Че колко войска има там? Остават само Варна и Галата, Макрополис, Карвуна, Карнава и Калиакра. Но и те ще паднат. Раята само това чака — порти да отваря. Една голяма тревога бе останала сега на Али бей бин Абдуллах, най-голямата — да ги превари, да вземе алтъните на гяурите, да ги извози с една каторга към Кара Дениз богаз и да ги поднесе на султана, та тъй да откупи и своята глава. А имаше вина тая глава, много умна се бе мислила досега. Повярвал бе той, че е стреснал раята. Ако я бе уплашил както трябва, нямаше сега тая същата рая да помага на кръстоносците, нямаше да им показва скришните пътеки и дервенти, а вярно и покорно щеше да служи на падишаха си. Много мек се бе показал Али бей. И никакъв Курт Али не беше той, а — глупав овен.

Времето се бе развалило отдавна, ала Евнух бей все не се прибираше в сарая, не му се щеше да се раздели с розището си, което единствено веселеше душата му. Нищо друго: ни мъже, ни жени, ни вино, ни маанета — единствено сладостта на гюловия мирис.

Източният вятър брулеше на неравни талази изправеното пред морето градище, въртеше в усукани вихрушки окапалата шума по сокаци и мегдани, гонеше кокошките по дворищата, блъскаше портите, пищеше в комини и пролуки. Небето се бе забулило с два ката облаци: отгоре неподвижни перести грамади като ято бели лебеди, тръгнали за зимовка; отдолу — рошави космати чудовища, които бързаха към запад. И под тях морето — матовостудено като гледжосана паница. Напорите на вятъра се рисуваха като тъмни ивици, които настигаха и задминаваха грозните отражения на небесните облаци.

Цяла чета бяха яничарите, които въведоха княз Асена в някогашния му сарай. Изтикаха го пред господаря си.

Евнух бей се обърна.

— Седни! — посочи му той с ръка килима пред него с такъв глас, че ако не знае човек, ще рече, че вчера се бяха разделили като стари достове.

Княз Асен го изгледа изпод вежди. Остана прав. А и не можеше да седне така, с вързани на гръб ръце.

Евнух бей се направи, че не е забелязал нищо.

Слушай, Хасан бей! — заговори той кротко. — Настанал е страшен ден, съден ден. Днес-утре ще се реши: кръстът или полумесецът?

Асен стисна зъби.

Скопецът продължи:

— Гласят се кафирите да изтребят до крак аскера на пророка. На джамиите ни камбани да окачат. Време е, беим, време е да забравим всичко, що е било вчера — дребни приказки и разпри. Аз вече забравих. Опростих и Кадъ Мустафа, дадох му Карнава да оправя. Опростих и хаирсъзите от Дели Ормана. Опрощавам кабахатите на всеки правоверен. И на твоите зулуми пепел турих, Хасан бей. От султана, да ни е жив и здрав хиляда години, ще поискам власт да ти даде — по-голяма от тая, що чакаш от френките. Един българин, Искендер, Фружиновият брат, толкоз лета реди Самсун от името на падишаха. И на тебе Самсун ще дадем, Измир ще ти дадем. Санджакбей ще те направим.

Княз Асен вирна глава:

— Не го усуквай, Али бей! Кажи направо!

Беят вдъхна дълбоко дъха на розата, която държеше между пръстите си.

— Ето що, беим! Да се върнеш пак в истинната вяра, с която си роден, вярата на силните мъже — като тебе. Да поведеш алаите на пророка, да разгромиш под зеления байрак мръсните френки — тия, дето ни дума, ни подпис зачитат. Ще им се мухарабе. Добре, ще ги бием! Нови тимари и зиафети ще грабнем за бейове и спахии. И турската сиромашия да се награби, и тя рахатлък да види.

Асен поклати глава.

— Аз няма да се бия срещу тези, що носят свобода на народа ми!

Евнух бей, все едно и това не чул, добави:

— И още нещо! Да кажеш къде са алтъните! Кажеш ли само това, от другото можеш да се отречеш. И това добро ще ти се зачете от падишаха.

Той се приведе към него. Гласът му, обикновено писклив, по змийски съскащ, бе станал почти ласкав:

— Слушай, ако дадеш имането, по-голяма власт и сила ще добиеш. Ако откажеш, ще отхвръкне главата ти! Защо го криеш?

— Защото не е мое, Али бей!

— А чие е?

— На народа, беим! Нему съм го обрекъл.

— Я го остави тоя народ! — махна с ръка скопецът. Не заслужава той за него курбан да ставаш. Сган е народът, слуги и предатели.

Като каза това, той неволно си помисли за Бальо Купеца.

Асен отвърна упорито:

— Отделният човек може да стане предател, беим. Народът — никога! Дядо ми е бил челник на тоя народ. И баща ми. Аз ли да го изоставя и то сега, когато наближава да се отърве от робията, когато аз ще стъпя на трона си.

Беят се изправи.

— Той, Фружин, който е царски син, няма да види своята корона, та ти ли? Обещал я е клетвопрестъпникът Владислав на Янкул войвода, плата за аскера му и войнското му умение. Питам те, няма време. Кафирите идат, летят. Кажи, ще дадеш ли имането! Опитах с добро, като с правоверен. Обърна ли като с гяур, насила, ще се каеш! Думай!

Асен отвърна с пресъхнало гърло, но твърдо:

— Казах, Али бей! Ще го получи тоя, който даде свобода на народа ми.

Евнух бей махна с ръка да го отведат. Яничарите го заблъскаха с дръжките на копията и го върнаха отново в килията.

Този път тя не беше съвсем празна. Вътре лежеше свит върху сламата Бальо Купеца. Лежеше и стенеше страдалчески.

Асен положи ръка на челото му:

— Що ти сториха?

— Ох! — простена Купеца. — Пребиха ме!

— Защо? Бре, Бальо! Тебе пък защо!

— Отде да знам защо? Бият. Не казват. Робия!

Асен опря чело о свитите си колене. Право дума — и да знаеш, и да не знаеш, все бият. Все режат глави, набиват на кол. Робия. Но иде краят й. Владислав лети насам. С него и Фружин, българският цар.

Само да се оцелее дотогава! Иде денят за тогова, който оцелее. Ще бъде ли от тях и княз Асен?

Навън се чу трополене на много чизми, звън на оръжия.

Тоя път идеше самият субашия Осман ага Хасаноглу. Той блъсна вратата.

— Ставай! — изръмжа Осман ага. — Джелатинът чака на мегдана със сатъра.

Асен усети, че кръвта се дръпва от главата му. Първата мисъл, която му дойде, бе, че тъй му било писано!

Да умре, когато Владислав и Фружин летят насам и утре — вдругиден ще бъдат тук!

Но, няма що! Тъй му било писано!

Нали поне успя да спаси Звездена?

Изведнъж осъденият изтръпна. А съкровището? Кой щеше да каже на царя къде е съкровището?

Осман го срита:

— Ставай бре!

Асен се обърна към Бальо и без да усеща ритниците на субашията, пошепна в ухото му:

— Запомни! Кажи на цар Фружин! Златото е в пещерата. Входът е два боя под водата. На двеста разкрача от Аязмото.

Повече не свари. Яничарите го изблъскаха навън. Всъщност повече не беше и нужно. Каза най-важното, вече можеше и да умре…

На стъгдата се бяха сбрали всички калиакренци: турци, българи, гърци, татари. Едни с уплашени от страшните вести, озлобени погледи, другите — също уплашени, стреснати от новите жестокости на поробителите, но вече с искрици надежда в очите. Поробители, които усещат как се люлее земята под нозете им. И роби, които чуват стъпките на освободителите.

Насред беше поставен пънът, червен от кръвта на изкланите жертви. А до него засукваше ръкави Кьор Юсеин. Зад гърба му стояха наредени другите затворници.

Али бей мина през тълпата, разблъскана от гавазите му, и се спря пред Асен:

— Сега ще видиш за какъв народ се жертвуваш! Всеки от тези тук, ако трябва да отърве кожата си, е готов да ти пререже гръкляна.

Напред излезе субашията Осман ага. Забиха тъпани, писнаха зурните. После изведнъж пресекнаха.

— Слушайте! — зачете той фермана. — И гледайте! За славата на великия ни падишах султан Мурад хан, сянка на аллаха върху земята, и от името на Сюлейман бей Балтаоглу, най-верният от верните капуджибашии на султана, аз, Али бей бин Абдуллах, осъждам изменника Хасан, някога Хасан бей, на смърт чрез посичане!

Тълпата занемя.

Осман Хасаноглу добави:

— Осъждам на смърт чрез посичане и бунтовниците, що с него наедно бяха решили да събарят султанлъка.

Али бей се приведе към ухото на Асен:

— Ако кажеш, ще спасиш и тях!

— Златото не е мое! — натърти Асен. — Не е и тяхно! На всинца ни е…

Али бей изгуби търпение пред тази упоритост.

— Ще затрия и Звездена!

Асен се усмихна пресилено:

— Слава богу! Звездена е далеч!

Беят даде знак с ръка. Тогава през множеството яничарите докараха и болярката. Асен усети, че му притъмнява, сякаш целият свят се сгромоляса отгоре му. Стори му се, че повече няма да устои, че ще се пречупи. Изведнъж всичко изгуби смисъл: и саможертвата му, и свободата, и народът. Всъщност защо трябваше да мълчи? Защо да не каже и да спаси нещастниците, да спаси Звездена, да спаси и себе си! А после? Жив ли е — все има надежда и за слава, и за разкаяние. И за изкупление.

Отслабнала още повече, с дълбоки сенки под очите, Звездена го погледна и извика:

— Помни, не забравяй! Ти не си кой да е. Ти си княз Асен. В князете вярват, докато са несломени. Не оставяй да те сломят, княже!

Али бей се обърна. Зурните пак писнаха. И когато замлъкнаха, субашията Осман извика:

— Този от осъдените, който посече изменника Хасан Добруджаоглу, ще бъде помилван. Ще му подарим живота и сто алтъна плата отгоре.

Затворниците мълчаха. Асен свъси вежди. Ето значи за какво е загатвал проклетникът! Ще се намери ли такъв?

— Кой ще излезе? — повтори въпроса си Осман ага.

Мълчание. Наведени в земята погледи.

Нов порив на вятъра заблъска по порти и кепенци. Катурна калпаците на мнозина, свали забрадките на жените. Почна и дъждът. Зашибаха едри студени капки. Хората се загърнаха в джубетата и кожусите си, но останаха, не се разотидоха.

Беят посочи с гневен жест първия, който му попадна.

— Ти!

Иван Дъба мълчеше.

— Не щеш ли живот?

— Живот на предател не ща! — изръмжа Дъба.

— До него! — заповяда беят.

И палачът го избута до княза.

Евнух бей посочи втория:

— Ти!

Йончо Ковача, без да каже дума, сам пристъпи до двамата смъртника.

Коста Куюмджията се изправи до тях, преди да го посочат. Мълчаливо го последва и Горан, селският старейшина. Звездена опря гръб в гърдите на Асен, сякаш да получи сила от него, сякаш да го закриля от смъртта с крехкото си тяло.

Али бей хапеше устни. Той вдигна поглед и прочете в очите на жертвите си гордост и тържество.

— Всички на дръвника! — изкрещя той. — Ще нагиздя с празните ви глави цялото кале, та тъй да срещнете проклетия Унгурус!

По калдъръма изчаткаха копитата на препускащ кон. Ездачът го закова на самия мегдан. Разбута тълпата и се просна в нозете на Евнух бей.

— Идат, беим! — извика той.

— Кой иде, бре кьопек?

— Френките, беим! Идат. От Карнава. Най-много след час ще бъдат тук!

Евнухът пребледня. Извика субашията и му пошушна:

— Нагласи атовете! С чета яничари! И тоя хаирсъзин, Хасан бея! Жив ми трябва той, додето проговори. А ще проговори…

— Ще, беим! Как няма?

— А ти изколи тия, що остават! Хич не ми трябват вече!

— Ами гяурката?

— Гяурката? И тя с мене! Може да потрябва!

— Ще го бъде, беим!

Али бей закрачи бързо към конака си. Стражите отлъчиха Асен от другите осъдени, поведоха го към Градската порта. Джелатинът раздра ризите от вратовете на обречените.

В тоя миг грозен тътен разтърси твърдинята. Стражевата кула се разцепи. Едната й половина остана права, другата се срина сред облак дим и прашуляк. Тълпата се пръсна с писък. Жени, деца, старци, всички бягаха, търсеха да се укрият в изби и килери. Турците се защураха замаяни, без да знаят що да сторят.

Тогава от кулата, из разсейващия се задушлив пушек, излетяха пиратите на Радул Влаха, опушени от дима, размахали ятагани и секири, копия и самострели. Те се втурнаха сред навалицата и почнаха да секат всяка глава, на която още се крепеше чалма. А най-отпред, пред всички, облечена в мъжки дрехи, Калина размахваше дългата си сабя и си проправяше път сред обезумелите от уплаха, отстъпващи поробители.

Такъв беше планът на Калина. Бе събрала ломбардския прах на двете каторги и бе заредила с него затворения проход под Стражевата кула, защото го бе намерила зазидан, а друг не знаеше. Али бей още вчера бе заповядал да запушат де що имаше дупка и пукнатина в градището, да затиснат с каменни плочи и фунията, през която насипваха житото направо в пристаналите отдолу гемии.

В морето бе останал Бранко Дугуня със „Санта Агнеса“ да пази изоставената каторга на Радул Влаха, да прикрива отстъплението им, след като отвлекат осъдените. Още не бяха чули ни тя, ни той, че към Калиакра препускаше отрядът на кръстоносците.

Евнух бей чу взрива, когато беше стигнал до Баш Капия. Не разбра що е станало, не попита дори. Мислеше, че това са кръстоносците, ударили калето от две страни. Али бей не беше от глупавите. Без да се мае, без да изчака Осман ага с Асен и Звездена, той препусна през капията покрай слисаните капуджии и запраши към Варна.

А в крепостта боят отиваше към края си. Изненаданите турци не свариха да окажат съпротива на връхлетелите изневиделица въоръжени до зъби пирати. Въстаналите калиакренци, които притичваха до домовете си, вече разкъртваха подове и тавани, грабваха скрита сабя, лък със стрели или копие и се хвърляха в борбата.

Яничарите редееха вече бързо. Още в първата минута Калина изтича до Асен, за да среже въжетата му с един замах.

Асен грабна един меч от земята и го развъртя. Тръгнаха подире му останалите затворници.

Страшен е робът, когато се разбуди, когато повярва в силата си, когато рече да мъсти за туй, що досега е преглъщал. Някой се бе сетил да вдигне моста пред бягащите в безреда турци. И сега те, обезумели от ужас, се прехвърляха през стените кой къде завърне. Падаха отвъд с натрошени кости, пребити, изподрани, или се сгромолясваха с писък в бездната към морето.

Грабнал тежката секира на палача, Иван Дъба я размаха като играчка над главата си. Първата шия, която пресече, беше на Кьор Юсеин. Насреща му изскочи друг турчин — и неговата глава отхвръкна. В този миг стрела се заби в гърба му. Иван Дъба се свлече на колене, ала не падна, макар че пред очите му вече слизаше смъртният мрак. И тогава видя. Скрит зад дувара, Осман Хасаноглу се мереше със стрела в Асен Добротицовия. С последни сили Дъба се надигна. Не тялото, не мишците — волята му го изправи, тя придвижи краката му, тя даде сила на ръката му.

Преди да пусне стрелата, Осман ага остана без глава.

Сражението свърши. Улици и дворове бяха пълни с трупове. Оцелелите турци, навързани с робски вериги, стояха скупчени като стадо пред кланица до най-външната стена.

Внезапно някой извика от полуразрушената Стражева кула:

— Генуезците нападат каторгите ни!

Множеството се юрна нататък. И наистина четири галери в боен ред, открили огън с бомбарди и катапулти, обграждаха каторгите на Бранко и Радул. Сърбинът ги посрещна, както подобава, с точно попадение на оръдията си. Пречупи главната мачта на най-близкия нападател, която затисна гребците. Възползвал се от суетнята, Бранко връхлетя срещу галерата, блъсна я с тарана, отскочи ловко назад и се стрелна в открито море.

Генуезците се спуснаха върху кораба на Радул, останал само с неколцина вахтени на борда, които не можаха да окажат никаква съпротива. Вбесени от загубата на своята галера, италианците го потопиха с няколко таранни удара. Моряците му заплуваха към брега.

А победителите приближиха до скалистия нос. Пуснаха котвите. Алдо Аскони искаше да бъде по-близо до Калиакра, за да не му се изплъзне тъй дълго чаканото съкровище. Бе помислил, че тъкмо за това пиратите нападат крепостта — да грабнат златото и да избягат. Ала сметката им беше крива, нямаше къде да се дянат, неговата ескадра нямаше да остави птиче да прелитне, та камо ли цял кораб със злато!

В туй време княз Асен тичаше като луд из затвора от клетка в клетка и викаше до прегракване:

— Звездена! Звездена!

Целият град заехтя:

— Звездена! Болярке! Звездена!

Прав беше Курт Али бей. То беше страшен ден, съден ден. Докато още гледаха надолу генуезката ескадра, която обсаждаше носа и пристана, друг се провикна от кулите при Главната порта:

— Иде войска! Голяма войска!

Жените писнаха. Мъжете, прежълтели, се завайкаха. Ясно, избягалият Курт Али водеше насам войската си, та да смаже разбунения град, да го срине със земята, да прекара под ятагана си всичко живо.

Асен изведнъж потуши своята болка. Дългът на водача надделя. Той се изкатери с няколко скока на върха и извика на войскарите си да го последват. Даде заповед да приготвят каменометите, да накладат огньовете под казаните за вряла вода, разпредели хората зад бойниците и зъберите.

В бърз тръс приближаваше многобройна конница. Лъщяха брони и оръжия, почнаха да се различават стягове и щандарти. Но това не бяха зелените санджаци на пророка, не бяха конските опашки на бейовете и пашите. А не бяха и френкски. Кръстоносците яздят обковани в желязо коне, те целите са в желязо.

А сега приближаваше лека кавалерия, въоръжена с лъкове и саби, облечена с кожуси, с високи гугли на главите. Ни турци, ни кръстоносци.

Някой различи драконите върху първите знамена.

— Дракула! — извика той.

Само това не бяха очаквали бунтовниците. Затова стояха слисани, без да решат що да сторят. Помнеха. Няколко пъти власите бяха идвали до Калиакра. Мирча воевода само това чакаше — да позакъсат османците, та той да докопа житородната Добротицова хора. И все я отстъпваше с кръв и пожарища. И сега ли Влад Дракула бе решил като Мирча да използва случая, да притури нова земя към земята си.

Конницата достигна Главната порта. Напред излезе напет болярин, разигра жребеца си.

— Младият Влад! — позна го някой. — Синът на Влад Дракула.

Друг притури:

— По-добре в ръцете на Курт Али бей, отколкото в неговите! Чували ли сте? „Цепеши“ му викат вече. Влад Цепеш, що значи „Набивач на кол“. Друго не знае — само на кол набива. За щяло и нещяло.

— Какво искаш, Дракула? — провикна се Асен от кулата. — Защо си дошъл в Калиакра? Враг ли си или приятел?

Влад Цепеши отвърна:

— Праща ме крал Владислав. При княз Асен ме праща, внука на Добротица.

— Аз съм, говори!

— Отвори ни крепостта! Морни сме. Да се подсушим?

Асен се поколеба. Имаше ли право да го пропусне тъй лекомислено, в такива времена, когато съюзникът всеки миг може да стане враг!

Но преди той да реши, скрипецът на портата заскърца и мостът се спусна през рова. Асен изтича надолу. Зад макарата стоеше Бальо Купеца.

Нямаше що да се прави. Князът пристъпи напред и поздрави сина на влашкия войвода:

— Влез, брате, като у дома си!

Влад Цепеши скочи от седлото и го прегърна.

— Малко ще останем тук, княже. Колкото да похапнем, да се подсушим. И ще се връщаме. Голяма битка ни чака. Султан Мурад бърза насам с голяма рат. Тук нейде ще се сблъскаме. Моли те крал Владислав, моли те воеводата Янкул, още повече те молят цар Фружин и боилът Семир и ти да дойдеш. Решава се бъднината на Българско, на Влашко, на Сръбско. На всички. Кой знае — може би на целия християнски свят. Всяка ръка е нужна за делото.

Князът само запита:

— Кога тръгваме?

— Още днес — отвърна Влад. — Довечера да бъдем край Варна.

Асен се обърна да даде наредбите си.

Тогава притича Радул Влаха и се провикна отдалеч:

— Звездена е в Лобната кула!

Князът не довърши разговора си. Обърна се и хукна натам.

Намери я вече с отвързани ръце, още замаяна от преживяното. В суматохата не сварили да я отведат при бея, а я бутнали в запустялата кула.

Асен я отнесе на ръце в болярския й дом. После отиде да се стяга за похода. Целият град бе обхванат от вълнение. Мъжете пробваха ризниците и броните на убитите, точеха с брусове оръжията си. Жените с плач кърпеха дрехите им и им приготвяха храна за из пътя.

Единствена Калина, грохнала от умора след боя, след всички тревоги и вълнения очакваща поне един поглед на благодарност, седеше върху дръвника на палача, подпряла глава на меча си, и плачеше:

— С какво Звездена е повече от мен? Ето, аз мога да любя като жена, мога да се бия като мъж. А тя…