Петър Бобев
Калиакра (14)

Неуспешно бягство

„Пламтящият полумесец“ плаваше с прибрани весла, само на платна, към Калиакра. Клетва бе дал княз Асен пред себе си, защото вече не знаеше кому да се кълне — на Исуса или на Мохамеда. Врекъл се бе да освободи Звездена и другите нещастници, ако ги завареше живи в тъмния зандан.

Той стоеше изправен на бака, опрял гръб в мачтата, загледан напред отвъд кръгозора, откъдето трябваше да се покаже брегът. Вълните се плискаха в корабния вълнорез с лек съсък и отминаваха назад по безкрайния си кристален път.

Роден в Калиакра, кажи-речи сред морето, Асен не можеше да допусне, че би живял без него. Морето беше неговият дом, неговият живот, препитание и съдба. Вечното, неизменно от хилядолетия море, и в същото време тъй променливо, всеки час, всеки миг различно, неповторимо. Нужни са влюбени очи, за да го видиш така. Както само влюбеният вижда цялата прелест на изгората си. За него, моряка, сушата беше еднообразна, понякога досадно еднаква: и със зимната си белота, и с пролетната зеленина и с жълтите си есенни багри.

Далече в морето, натежало, тъмнозелено, се бяха разпълзели повърхностните течения като запенени потоци сред безбрежна морава. Неусетно с приближаването на корабите тя изсветляваше, като че ли олекваше, ставаше прозрачно блестяща, превръщаше се отново в познатата неспокойна стихия, по чийто гръб запенените гребенчета се появяваха и изчезваха като лудуващи бели делфини.

Показа се и брегът, заприличал в омарата на тънко облаче над кръгозора.

Асен даде заповед да приберат платната, остави кораба на дрейф да изчака нощта.

И още преди хората да са осъзнали цялата му прелест морето вече се бе преобразило, приело нова окраска, ново очарование. Чистият изумруд неусетно се бе превърнал в мътен аметист. А отдолу невидим огняр раздухваше разискрено огнище. Слънцето се смъкваше към кръгозора и затъваше все повече в мътната му утайка, като обливаше небосклона с баграта на презряла зарзала. То опитваше да се измъкне от лепкавата й прегръдка, но бързо загасваше в нея, като горящ въглен в дебелата пепел. Водата продължаваше да светлее, попила последните огньове на заника. Изтокът също светлееше. Само до каторгата вълните бяха притъмнели, превърнали се вече в черно-синя смола.

Тогава Асен даде заповедта си. Гребците, чийто ред беше дошъл, натиснаха веслата. Вятърът напълни платната. И „Пламтящият полумесец“ се хлъзна напред към стаения в тъмнината бряг.

Пуснаха котва сред скалите на Птичия залив, където никой друг капитан не би дръзнал да влезе. Асен повика кормчията Радул Влаха и дълго го увещава. Уговори всичко, което трябваше да бъде сторено както при успех, тъй и при несполука. После скочи в спуснатата лодка и натисна греблата. Загреба покрай брега в най-плътната сянка. Плава дълго, докато достигне носа. Там беше най-опасно. Из пещерите дебнеха нощните постове. Обикновено на тези постове стражите си отспиваха за много други безсънни нощи. Но за проклетия някой престарал се новак можеше да не заспи. Асен знаеше всяко наблюдателно място, всяка засада, знаеше ги тъй, че със затворени очи можеше да ги намери. Затова избираше умело къде да се отърка в скалата, къде да размаха по-бързо веслата, къде да избиколи опасния прибой, за да не блъсне черупката си в нависналите каменни грамади.

Най-сетне достигна края на носа. Изтегли лодката в една ниша, съблече се и се спусна във водата. С плуване, все покрай скалата, заобиколи Калиакра от запад. Тук морето утихна, запазено от напорите на източния вятър.

Ето и кея! Само две каторги там можеха да се мерят по скорост и въоръжение с „Пламтящият полумесец“. Асен ти познаваше като пръстите на ръцете си. Безшумно достигна рулевото устройство на единия, пъхна донесения дървен клин в скобата, която придържаше рулевото перо. Набъбнал от водата, клинът щеше да скове кормилото, да го обезвреди. След това плувецът преплава до съседната каторга. Заклини и нейния рул. Сега вече спокойно можеше да захване това, що си бе наумил. В пристана нямаше друг кораб, който би могъл да го настигне при гонитба.

Заплува обратно, пак до самата скала, та от нея и той не можеше да види заспалия навръх скалата град.

Достигна оставената лодка. Вече се бе поел на ръце върху площадката, за да излезе от водата, когато видя насреща някаква сянка. Що да стори? Да се гмурне ли назад и да избяга, та с плуване да достигне кораба си, или да нападне така, гол, безоръжен?

Оня го превари.

— Ти ли си, Хасан бей?

Асен го позна — Прокажения.

— Аз съм — отвърна. — Тихо!

— Що дириш тук, Хасан бей?

— Мълчи сега! Няма време за приказки!

— Няма да мълча! Ще говоря, ще викам. Махай се оттук!

— Онемей! Ще провалиш всичко!

Прокажения стоеше над него страшен и заплашителен с грозната си качулка и двата отвора за очите.

— Върви си, беим! Стига размирия!

Асен се разтрепера от гняв:

— Млъкни, мърша! Ще ме издадеш!

— Туй искам и аз! Стига сте гневили бея, та си изкарва яда от сиромашията! Вмириса се Калиакра от набучени глави.

— Махай се, ти думам! Ще те убия!

— Тъй няма да ме стреснеш, Хасан бей! Аз сам си търся смъртта. За мен тя е отърваване. Ала не идва проклетницата! Гаче ли съм безсмъртен — като човешката мъка…

Асен се надигна. В ръката си държеше тежък камък.

— Ще запушиш ли това прогнило гърло!

Прокажения изведнъж закрещя:

— Помощ, аскери! Душманин…

Съвсем отблизо се провикна някой:

— Що става?

— Душманин! — опита да повтори Прокажения.

Не довърши. Метнатият камък го блъсна в гърдите Нещастникът се свлече на земята.

С един напън Асен издърпа лодката, скочи в нея и загреба към морето. Отгоре му се посипа градушка от сулици и стрели, без да го засегне. Дъното на лодката се отърка в подводна канара, застоя се така на върха й няколко секунди, после отново се хлъзна по вълните. Беше оцеляла, без да се пробие.

Тайните постове се развикаха, от Стражевата кула протръби рог, припламна сигналният огън, забиха барабани, засвири тръба и на корабите. Фенерите им светнаха. Екипажите затрополиха, заудряха тъпаните. Каторгите се откъснаха от кея. Но само след минута, понесени от обездвижените кормила, пресякоха пътищата си и се сблъскаха с трясък. Начупиха веслата си, сцепиха се борд о борд. Надигна се вой и олелия.

В туй време Асен бързаше към „Пламтящият полумесец“. Разбудената крепост с глъчката и сипналните си огньове изостана назад.

Наближи Птичия залив. Промъкна се през скалите до кораба си, изкатери се на палубата. Даде заповед на кормчията да кара в открито море и тозчас заспа, смазан от умора.

Още не бе загубил надежда за успех. Щеше да опита пак. Убеден в необходимостта на започнатото дело, Асен щеше да го свърши, та ако ще би и светът да се провалеше. А той беше убеден, че трябва да спаси Звездена и другите. Вече не се питаше има ли смисъл, питаше се само как да го постигне.

Спа до мръкване. Събуди се точно когато трябваше. Надигна се бодър с узрял план в главата. Заръчаната на корабния платнар дреха беше готова. Асен я навлече. Превърна се на Прокажения. Отворите за очите все се изместваха, но той смяташе, че ще свикне и с това. Радваше се на хрумването си. Наистина кой би дръзнал да проверява дали е истинският Прокажен? Толкова голям беше суеверният страх от дяволската му мощ, още по-голям действителният страх от гнусната му болест.

Когато небето порозовя от заника, той пак влезе в лодката, като взе със себе си един кози мех, в който постави дрехата и дрънкалката си. Един як крайморец, някогашен рибар, хвана веслата. Запътиха се към брега. Каменната грамада на Калиакра бавно запъпли насреща им, взе да наедрява.

Слънцето вече бе наближило кръгозора, когато Асен даде знак да спрат. Разсъблече, се, пое меха и се потопи във водата. После заплува към брега.

Небето притъмняваше. По-бързо от него притъмняваше водата. От дълбините избликваха черни сияния, които гасяха дневния й блясък. Отстрани го пресрещаха нарастващите вълни, блъскаха го, увличаха меха, забавяха го. Отначало всяка вълна се източваше нагоре, изтъняваше като стъклен отломък, крито просветваше в чудна, неприсъща за вечерния здрач синева, и изведнъж се пречупваше, превръщаше се в бяла пенеста плетеница.

Бурното море го измори повече, отколкото предвиждаше. Наложи му се няколко пъти да ляга, върху меха, за да си поеме дъх. И все пак волята надделя. По тъмно той наближи носа, който с всяко гребване нарастваше пред очите му, надигаше се отгоре му черен и заплашителен. Плувецът се тъкмеше да мине през тайния проход, от Аязмото. И все пак, за всеки случай, имаше и друг план. Наближил скалата, той отстъпи назад. Пред Аязмото гореше огън, яничарите бяха решили да се постоплят и да си опекат риба.

Асен сви надясно. Помнеше добре мястото, макар че беше под водата. Ето го. Той пое дълбоко въздух и се гмурна. Сега това съвсем не беше леко. Мехът го дърпаше нагоре със страшна сила. Ала гмурецът успя, да я преодолее. Намъкна се в подводния отвор и скоро се озова в пещерата.

Тоя път не се колеба много, не се лута. Помнеше къде бе минал. При това носеше огниво и свещ. Без да се оглежда, без дори да види несметното богатство, което го обкръжаваше, той забърза нагоре. Отмести каменната врата в края на тясното стълбище, провря се под нея и я върна пак на мястото й. Прекоси равния тунел, който завършваше над бездната, и се намъкна в каменната делва, която му бе служила за затвор. През цялото време потискан смут стягаше душата му — ами ако е зазидана? Но не, не беше! Изоставена, празна.

Асен облече протърканото расо, нахлузи качулката върху главата си и взе дрънкалката в ръка. После опря гръб в тежката плоча и напрегна мускули. Плочата поддаде, отлепи се. Той я подхлъзна настрани и се измъкна горе, в тъмничния коридор. Подпря я така, че когато се върне, лесно да я блъсне на мястото й, да затисне отвора, да заличи следите.

И вече се бе запътил нататък, към общите килии, когато видя първия тъмничар. Той бе застанал пред него, подпрян с една ръка за стената, под светещото лоениче, изтървал ятагана си, със зяпнала уста и ококорени очи. Това беше извън всяка мярка. Та нали казаха, че Прокажения е убит? Оставили го мъртъв на брега. Пак ли бе оживял? И колко пъти щеше да оживява? Безсмъртен ли беше, както шушукаха? На всичко отгоре как беше проникнал в подземието, където пиле не можеше да прехвръкне?

Всички тези въпроси се превъртяха в главата му само за миг и сковаха волята, ръцете и гърлото му. Но този миг беше достатъчен за Асен да стовари върху главата му тежката хлопка и да го обезвреди. После притича по коридора към женската килия. Пред нея стоеше, по-право дремеше, друг пазач. Той отвори очи, но отначало не разбра буден ли е или още сънува глупавия си сън. Та какво ще дири в зандана Прокажения?

Асен прекъсна недоуменията му с един удар. Вдигна резето и влезе в килията.

В дъното, свита сред купчина слама като вързоп дрехи, лежеше жена.

— Звездена! — прошепна той. — Бързо!

Тя го гледаше слисана. Какво искаше от нея Прокажения?

— Аз съм, Асен — прошепна той. — Не се бави!

Несдържала порива си, девойката хвана ръцете му и притисна глава в лицето му.

— Асене, знаех!

Овладя се бързо, не би трябвало да се издава.

— Княже! — поправи се тя глухо.

— Тръгвай с мен, Звездено!

Тя се изправи, но залитна. След като бе прерязала вените си, беше изгубила сили. Той я вдигна на ръце и я понесе. Болярката беше дребна девойка, но сега, тъй отслабнала, беше олекнала като дете.

— А другите? — спря го внезапно Звездена. — Ще ги оставим ли?

— Дори не съм и помислял! Ще вземем и тях!

Тъй натоварен, достигна съседната врата. Пазач нямаше отвън, но отвътре дочу приглушен разговор. Той отвори. Нещастниците дълго не искаха да повярват, че е дошъл часът на свободата им, а когато разбраха, те скочиха да го прегръщат.

Той се изтръгна от обятията им.

— Няма време! Бързо подире ми!

И ги поведе.

Само Кадъ Мустафа остана. Отказа:

— Няма път за мене, божи хора. Къде да се дяна? При френките ли? Що ще диря там? За нийде не съм — ни за отсам, ни за оттатък. Само за джендема. Зарежете ме!

И те, макар и без желание, го оставиха. Забързаха по криволичещото подземие. Не видяха, че Бальо Купеца се бе отклонил от дружината. Достигнаха отвора. Скочил вече в дупката, Асен посягаше да поеме девойката, когато Бальо ги догони с писък:

— Бягайте, турците!

И наистина, подире му тичаха с размахани ятагани цяла десетка яничари.

Боян Кръчмаря се спря. Другарите му нямаше да избягат, ако някой не задържеше турците. Някой трябваше да се пожертвува. Но кой да бъде? Кой беше длъжен да стори това, кой беше длъжен да изкупи греха си? Чия дъщеря ги бе предала? Кой баща беше довършил издайничеството на дъщеря си? Той се озърна. Видя изтървания меч на проснатия в безсъзнание страж. Грабна го и го развъртя. Развъртя го тъй, както някога, на младини, бе сякъл с него из Балкана. Сега пак с него трябваше да измие позора.

Той връхлетя върху яничарите. И някога умееше да се бие, но никога преди не се бе сражавал с десетмина едновременно.

Погледна назад през рамо. Другарите му се намъкваха един подир друг в отвора. Ако задържеше османците още малко, можеха да се спасят. Затова трябваше да ги задържи, на всяка цена!

От другия край на подземието избръмча стрела и се заби в гърдите му. Боян Кръчмаря замахна с ятагана още два пъти, ей тъй в празното, сякаш ръцете му сами по навик продължаваха да секат. После пръстите му омекнаха, изпуснаха оръжието. Подсякоха се краката му и той се свлече на пода.

Победителите се спуснаха с тържествуващи викове към бегълците. Изловиха ги и отново ги натикаха в килиите. А някогашния си аянин, Хасан бея, блъснаха в отделна килия. Приковаха към стената с халки и синджири врата и ръцете му така, че не можеше дори да седне. А когато поискаше да си почине или да дремне, трябваше да виси като Христос на кръста.