Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2011 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2012 г.)

Издание:

Петър Бобев. Калиакра

 

Редактор: Тихомир Йорданов

Техн. редактор: Георги Иванов

Художник: Стоимен Стоименов, Елена Върбанова

Худ. редактор: Иван Кенаров, Светла Димитрова

 

Дадена за набор на 15. X. 1971 г.

Подписана за печат на 29. XI. 1971 г.

Печатни коли 17,50

Формат 65X92/16

Тем. № 2618—V Издателски Л 755

Излязла от печат на 25. XII. 1971 г.

Тираж 35 100 Издателски коли 17,50

Българска книга — I поредно издание

Цена 1,23 лв. по ценоразпис за 1968 г.

 

Държавно издателство — Варна

ДП „Странджа“, гр. Варна. Пор. н. 152/197

История

  1. — Добавяне

Неукротимата пиратка

Калина стоеше на палубата и гледаше с неспокойни очи към брега, нататък, където преди повече от час бе слязъл Бранко Вучич. Смътна тревога стягаше сърцето й. Всичко тук й изглеждаше чуждо и заплашително. Тоя чуден град, столицата на света — такава неправдоподобна сплав от минало и настояще, от блестящи нови палати, тежки мраморни руини и бедняшки бордеи. Тя го гледаше замаяна от многогласата му тълпа, от пълчищата монаси и монахини, от разкоша на богаташите. Само докато гледаше към брега, пет пъти се сбиха някакви скандалджии, извадили ками и мечове. Трима ранени отнесоха на ръце. А множеството продължаваше да се задява и да шуми, сякаш нищо не е било. Полуголи роби във вериги разтоварваха чували жито. Въоръжени стражи отвеждаха група робини от спрелия до кея кораб. Рибари изнасяха на брега сандъци с риби и раци. Фрути ди маре — плодовете на морето. Други сваляха рейте на лодките си и увити с платната ги помъкваха на рамо към града. Пияни моряци, облечени по-натруфено от всички други моряци, закачаха преминаващите монахини, които им отвръщаха дръзко и предизвикателно. Калина знаеше, военните и търговските матроси са зле платени, зле облечени, но видиш ли наконтен моряк, бъди сигурен, че е пират.

Внезапно крайбрежната сбирщина се разпиля, отстъпи, направи път на задалата се откъм затвора процесия. Дванадесет инквизитора, монаси-доминиканци, с вдигнати капишони пристъпваха бавно, огласяйки въздуха с громките си псалмопения. След тях едва креташе смазана от изтощение жена с вързани ръце, пазена от отряд войници.

Шествието достигна площада. Палачът вече чакаше със спуснати върху лицето качулка с прорези за очите като Прокажения. Той пое нещастницата от тъмничарите и я привърза към забития кол. Тълпа роби натрупаха наоколо слама и дърва. Доминиканците отново запяха. Един от тях пристъпи към жената, благослови я с кръста, а тя, горката протегна глава да целуне този кръст.

Калина трепна, чула шепота на дон Рикардо.

— Набедена магьосница! Спала е с дявола. Ако беше еретичка, нямаше да целуне разпятието.

Девойката гледаше настръхнала, замаяна. Навалицата нарастваше, ограждаше плътно осъдената. Пиратите се провираха сред множеството подир побягналите монахини. Майките вдигаха децата си на раменете, та да виждат по-добре.

— Малко са развлеченията за простолюдието — додаде кормчията — навред по света.

Палачът мушна факела си в сламата. Кладата лумна изведнъж, разгоря се, обгърна в огнените си пипала клетата жертва, която изпищя, сгърчи се и притихна, задушена от жарещия дим.

— Доминиканци! — шепнеше дон Рикардо. — Кучета господни! От милосърдие не проливат кръв. Убиват тялото, което е смъртно, с огън, за да го пречистят, да спасят безсмъртната душа. Сега те пеят, молят се искрено богу да опрости грешницата, да я отърве от мъките на ада.

Калина се обърна.

— Колко мразите инквизицията!

— Че кой ли не я мрази? Повечето, без да я познават.

— А вие, дон Рикардо?

— Уви, аз я познавам. Минах през изпитанията й.

— А защо? За какво престъпление?

Той отговори, без да сваля поглед от пламтящата клада:

— Свободната мисъл е най-големият враг на инквизицията. На туй отгоре имах богато владение, разкошен замък. А имотите на осъдените стават собственост на ордена. И още нещо — една пета от конфискувания имот се пада по право томува, който е дал доказателства за извършения грях на светата църква. Част от брега на езерото беше моя, а дон Мигуел искаше да владее цялото му крайбрежие…

Тълпата почна да се разотива.

Зрелището завърши. Огньовете се смаляваха, превръщаха се в димящи повлекла, които се виеха над овъглените човешки останки.

Калина едва сдържаше сълзите си. Нима и тук, господи, нима и в подножието на светия престол? Не само под турско! И тук, при християните. А българите чакат свобода от тях, чакат човешка помощ, чакат правда…

Навалицата отново се размърда, тоя път хлътна в страничните улички, изтласкана от дружина херолди с кънтящи фанфари. А зад тях с бавна тържественост премина многобройна процесия с кръстове и хоругви. Отстрани крачеха облечени в желязо копиеносци и стрелци, между които вървяха свещеници, понесли върху възглавнички широкополите шапки на кардиналите, които пристъпваха тежко зад тях, гологлави, с лъснали на слънцето тонзури.

Сред тях яздеше великолепен бял кон, воден за юздите от двама рицари, разкошно облечен духовник. Пазеше му сянка копринен балдахин с пискюли по ъглите, опънат на сребърни прътове, носени от четирима рицари-монаси.

Тълпата се отпусна на колене. Замлъкнаха рибари, войници, монахини и безделници. Утихна и глъчката по корабите. На всяка палуба моряци и носачи коленичиха.

— Светият отец!

Дон Рикардо я дръпна за ръката с подкана да последва примера на другите.

Калина коленичи. И в същия миг тревожна мисъл я прониза. Бранко бе тръгнал на аудиенция при папата я още не се бе върнал. А ето го папата! Той премина покрай кладата с извърната глава. Дори не погледна нататък. Аутодафето беше най-обикновено явление, по-често от литургията. После се качи на галерата си, боядисана червено, с позлатена дърворезба. По плюшения балдахин на кърмата и по разперените червени платна беше апликиран папският герб — два кръстоносани ключа и трикоронна тиара, символизиращи ключовете на свети Петра — духовната власт, която стои над светската. Галерата размаха весла и се понесе срещу течението към Кастело Сан Анджело.

Прекъснатата врява на пристанището избухна с предишната си сила. Пияните пирати подгониха калугерките, които побягнаха с кикот.

Внезапно Калина трепна. Стори й се, че реката влачи труп. Отмалял плувец едва успяваше да удържа главата си над водата, понесен от бързото течение.

Позна го по дрехите — беше Бранко Вучич.

— Дон Рикардо! — извика тя. — Спасете го!

Кормчията не изчака втора, подкана. Красотата на тая жена, нейната воля и повелителен поглед неусетно го бяха подчинили по-властно от истинския капитан. Без да каже ни дума, той свали камзола си, откачи колана с меча и скочи във водата. Последваха го още петима моряка. Загребаха бързо нататък. Внезапно Дугуня потъна. Със свито от тревога сърце Калина едва изчака да се покаже отново над повърхността. Втория път той остана под водата по-дълго време.

Спасителите вече го достигнаха. Поеха го и обърнаха назад. Извлякоха го по спуснатия трап и го положиха на палубата. Бранко бе изгубил съзнание, силите му бяха стигнали само дотук. Под гърба му се разпълзя розова локва.

Калина извика:

— Бръснарят!

Разбрал какво се е случило, той вече бе донесъл хирургическите си принадлежности. Обърна ранения по очи, разпра дрехата му откъм гърба, за да избегне болезненото събличане, и огледа раната. После я проми с черна настойка от билки, намаза я с дебел пласт жълт мехлем и я превърза с ленено платно.

През цялото време, докато траеше операцията, Бранко не се събуди, само навремени простенваше от болка.

Бръснарят даде знак да го отнесат в каютата му. Калина го последва ведно с дон Рикардо, коленичи до леглото, сложи мокра кърпа на челото му. И тогава изведнъж някакво грозно подозрение я разтърси.

— Дон Рикардо, защо са го ранили? То не е случайно!

— Не е, мадона! Нищо случайно няма. Попречил е на нечии кроежи.

— На кого може да пречи?

Кормчията сви рамене.

— Когато се събуди, ще разберем. И все пак — в голяма игра се набърка той, сложи пръста си в скърцаща врата, в спора между Изтока и Запада. А там се спори с отрова и кинжал.

— Но нали тук не е Турско? Тук няма Евнух бея.

— Тук е светата инквизиция. Крепителката на всемилостивия Исус не е по-милостива от Евнух бея. Навред по света властта се пази тъй. Ето насреща ни кладата! Аз пък мога да ви изредя още много човеколюбиви изобретения: гривните, които стягат челото, куките за окачване живи хора, колелата за разтягане. Марко Поло ни разправи доста за Китай и неговите средства за измъчване. Светата църква се възползва първа от това пътешествие. Евнухбейовци има много да се учат от нея.

— Но хората! Как търпят хората? Ние дигаме бунтове.

— Покварата е страшна, дона Калиакра! Хората, казвате вие. А те не знаят вече от кого да се пазят. Вие имате насреща си само турците. Те тук имат и сеньор, и църква, и монашески ордени, и кондотиери, и шпиони, и дуели. И наемни убийци, готови за едно екю да отправят на оня свят всекиго. За бунт трябва водач. А тук не се помни някой що-годе известен човек да е умрял от естествена смърт…

Повече по усет, като жена, отколкото по разум, тя реши. Трябваше да се махат и то по-скоро. Докато още има време, докато убийците, след като разберат, че са го изтървали първия път не опитат повторно гнусното си дело. Стори й се, че забелязва ново раздвижване по кея, струпване на някакви дръзки, грубовати мъжаги.

Девойката излезе на палубата.

— Дон Рикардо! — рече тя. — Вдигайте котвата!

— Но, мадона! Капитанът…

— Сега аз съм капитан! Не ми възразявайте!

И той отново се отказа да й възразява. Притича към бака. Командите му прозвучаха отривисто и внушително. Моряците изтеглиха котвите, опънаха платната, гребците натиснаха веслата. Галерата се хлъзна бързо към Остия. Премина край нея, без да спира. Нямаше какво да дири в това морско свърталище, задръстено с кораби и лодки, в което църквите не бяха по-малко от кръчмите и вертепите, където като че ли всеки дом беше вертеп, където се пиеше киселото вино „Кианти“ и където се любеше и колеше изметът на целия свят.

Калина беше влязла отново при ранения, който простенваше изрядко, но все не идваше в съзнание.

Дон Рикардо се изправи на вратата.

— Лодка със сам човек. Дава знак да я изчакаме.

Калина излезе навън. Не видя никаква опасност — един човек, какъвто и да бъде той, не би могъл да заплашва цял пиратски кораб.

— Да го вземем! — реши тя.

Веслата загребаха обратно, намалиха хода, задържаха на място тежката галера. По спуснатото въже на борда се изкатери пъргаво с дървеното си моряшко сандъче човек на средна възраст с черна прошарена брада и оредяла коса.

Той падна на колене пред девойката.

— Сеньора! — промълви морякът. — Спасете ме!

— Какво има?

— Инквизицията! Гони ме!

Дон Рикардо се вмеси в разговора:

— А за какво ви гони?

— Не знам, месер. Невинен съм!

— Знам, знам! Все сте невинни, еретици и неверници!

— Кълна ви се, месер! Нищо не съм сторил! Помогнете! Друга надежда нямам. Само вие!

И посегна да целуне полата на Калина.

— Нима искате да ме опекат на кладата?

Девойката потръпна. Споменът за зловещото зрелище дълго още щеше да я измъчва.

— Поне кажете кой сте! — запита тя.

— Андреа, сеньора! Майстор Андреа, корабен дърводелец.

Омекна и подозрителността на дон Рикардо. Откак загина Хуан Мавъра, корабът бе останал без дърводелец, все едно без майка. Наистина мнозина опитваха да го заместят, чукаха с брадвите, мъчеха се да оправят мачти, весла и обшивки. Но все си личеше, че отдавна майсторска ръка не се е докосвала до галерата. Затова дърводелецът на някои кораби по старшинство следва направо подир капитана. Но и там, където не е втори, той е все от най-важните, от началниците на борда.

— Да остане! — склони и дон Рикардо.

После се обърна към новия член на екипажа.

— А знаете ли, месер Андреа, къде сте попаднали?

Дърводелецът го прекъсна:

— Аз имам нос, сеньори.

Наистина по големина носът му беше забележителен.

— Подушвам отдалеч. Искам пай наравно с кормчията!

Дан Рикардо го хвана за раменете и го обърна към морето.

— Адио, месер дърводелец!

Майстор Андреа се усмихна хитро.

— Добре, месер кормчия! Натясно съм. Каквото дадете.

Корабът вече бе излязъл в открито море. Чайките го напускаха една подир друга. Морето налиташе срещу вълнореза ту кристално хладно и безчувствено, ту свръхжизнено като дишащо чудовище.

Калина влезе в каютата при болния, смени кърпата на челото му и седна на столчето до леглото. Бранко се бе поуспокоил, дишаше равномерно. Види се, помагаха мазилата на бръснаря.

Девойката излезе отново на палубата. Подпря се на перилата. Замисли се — за Калиакра, за Хасан бей, за баща и.

И сълзите изпълниха очите й.

Не усети кога е застанал до нея дон Рикардо.

— Дона Калиакра! — рече той тихо. — Всеки има нещо, за което плаче. Тая вечер и аз плача. Напомни ми тоя дърводелец моята мъка. Човек само губи. Всеки нов ден — още един ден загубен живот.

Тя не отвърна. Пред чужденеца овладя болката си, преглътна сълзите. Имаше твърдостта да ги преглътне.

Дон Рикардо добави:

— Вие имате цел. Хубаво е да имаш цел. Но постигнеш ли я — пак губиш. Губиш целта в живота. Аз също имах някаква цел: да убия дон Мигуел и инквизитора, които ме опропастиха. И я постигнах. Отмъстих си, прекарах ги през божия съд — през огън, да проверя като тях дали са били праведни. Не оцеляха… И аз пак изгубих, изгубих целта на живота си…

Калина не го доизслуша. Не й се щеше повече да слуша друга горчилка, да притуря чужда горчилка към своята. Прибра се в каютата при ранения.

Навън неусетно притъмня. След вечеря свободните от вахта матроси се събраха на задната палуба. Гребците отдавна бяха заспали.

Тъпанът беше затихнал. Затова те, волните пирати, можеха да си побъбрят преди сън. Нов ред имаше при Дугуня, не като при капитан Николо.

Отначало Калина не ги слушаше, потисната от своята мъка. После неусетно даде ухо. Това бяха все морски вълци, видели и патили. Че за какво ли не говориха тая вечер — кое видели, кое само подочули.

Както изглежда, най-много знаеше въжарят:

— Нали сте чували за Индия? Там е ходил Марко Поло от Венеция. И Фра Одорико. Та те написали книги и някои са ги чели. Там живеела птицата „рок“. Толкова била голяма, че носела на малките „рокчета“ в гнездото си цели слонове.

— А какво е слон? — запита някой.

— И слонът живее в Индия. Един слон тежи колкото десет бика. Рогата му не са на челото, като на нашите бикове, а — в устата. Ръката му пък излиза от носа.

Никой не помисляше да се засмее. Всички бяха чували — Индия е страна на чудесата.

— Там се срещал и единорогът. Той набучвал по няколко слона на рога си, като шишчета.

— Ей! — възкликнаха слушателите. — Едно шишче десет бика!

— Имало и истински дракони, не само нарисувани по черквите като у нас. Те на нищо не приличат. Един абат донесе малко драконче, изсушено, както изсъхват изхвърлените на брега морски звезди… Какво знаем ние? Имало змии с еленови рога…

Втори не можа да се стърпи. Прекъсна го:

— Аз пък съм слушал друго. За страната на свети Тома. Там живеели джуджета високи една педя и редом с тях великани колкото кулата в Пиза…

Трети превари и него. Всеки искаше да покаже какво знае.

— Отвъд Джебел Тарук, Херкулесовите стълбове, почва морето Океан. Там плували морски змии дълги повече от миля. Гълтали цели кораби наведнъж. Имало и костенурки като острови, които изплували от дъното през пет века. А най-страшното било друго — морските плъхове. Докато се обърне веднъж пясъчният часовник, те можели да прегризат и най-здравия корпус. Да те пратят по дяволите…

Главата на Калина се замая от всичко, което чуваше. Какво знаеше тя, клетата, освен Калиакра, освен кръчмата и робията?

А моряците, веднъж развързали езиците, не спираха. Някой подхвана нов разказ:

— В морето Океан имало едни острови, плаващи острови. Днес ги има — утре ги няма. Островите на свети Брандан. Там нямало такива чудовища, ама хората били съвсем различни от нас. На едни от тях ушите били толкова големи, че като спели, се завивали с тях като с одеяла. Други били еднокраки, ама си ходели спокойно без патерици. Трети пък — с много крака, като октоподи. Имало и двуглавци…

— А пък в земята на свети Йоан хората били като нас. Само дърветата им били различни от нашите. Едни давали едновременно мед, вино и вълна, по други пък растели риби със златни зъби. Имало и такива, които вместо круши и ябълки раждали мъже и жени, свързани за клоните с пъпните си върви…

При всяко ново чудо присъствуващите изказваха шумно удивлението си. Ала най-невероятно им се видя туй, що им разправи корабният платнар:

— Ще ви кажа нещо, което сам, с очите си съм го видял. Не като вас — чули-недочули. Ходил съм. Далече на изток има град Баку. Хората там изцеждат масло не от маслините, а от земята. От черната пръст. Това масло се казва „нафт“. Хората си светят с него, правят разни магически лекарства…

В това време Бранко простена, Калина се надвеси да оправи възглавницата му.

— Вода! — прошепна той.

Тя му поднесе билковата отвара, която бе оставил бръснарят.

След малко той пак отвори очи. Усети люлеенето на кораба.

— Къде сме?

— На път — отвърна глухо Калина.

— За къде?

Тя стисна устни. Отдавна бе потискала волята и чувствата си.

Повече не можеше да се сдържа. Зари лице в одеялото му и се разрида:

— Бранко, не ми се сърди! Моля те! Не мога без него!

Той знаеше за кого говори тя. Притвори отново клепачи, сякаш пак се унесе в треската. Мина много време, преди да й отвърне все тъй като насън:

— Само че преди това трябва да свършим друга работа. Аз имам да плащам дълг.

— Какъв дълг?

— На капитан Николо, на Хуан Мавъра, на Червения Ханс. Ние не сме аристократи, та да се ограбваме взаимно. Не сключваме писмени договори като кралете, та да ги нарушаваме после. Пиратът не престъпва дадена дума пред друг пират.

Калина сподави въздишката си, разбрала, че родният Понт отново се отдалечава.

— Къде ще ходим, Бранко!

— Към Генуа! Там, на час път от пристана, има рибарска колиба. Стар контрабандист е Карло. Той ще даде пайовете им на вдовиците и сираците.

Неусетно се бе развиделило. Заревото на деня се надигаше от изток, както се нажежава капакът на опалена пещ — отначало се чудиш дали наистина огънят гори, после леко поруменява, зачервява се все повече, докато накрая заблестява нажежен до бяло.

Вахтеният от вранското гнездо се провикна:

— Платно по курса!

Бранко изведнъж отвори очи. Опита да даде заповедта си както по-рано, отривисто и сърцато. Ала от устните му излетя слаб шепот:

— Курс по платната!

Закашля се, после опита да се засмее:

— Май че не съм за абордаж. Но трябва! Обещах на момчетата, след като свърша работата на княз Асен, да плячкосам богат кораб.

Калина се изправи.

— Щом трябва, ще командувам аз!

Той погледна огнените й очи. Така римуваха по картините войнствените девойки — амазонките. И светите мъченички, когато тръгват към арената. Калиакра можеше да бъде амазонка и мъченичка.

Тъпанът се обади. Учести ритъма си. Веслата се размятаха. Започна преследването.

— Много ми върви! — пошепна Бранко. — Ето и вчера! Друг да беше на моето място, отдавна да са го оглозгали акулите край Остия. А пък аз… Само с тебе не ми потръгна.

Облекли броните, или за по-леко нахлузили само нагръдниците си, всеки грабнал любимото си оръжие, пиратите се строяваха зад абордажната мрежа, готови да отблъснат контраатаката на жертвата си, докато избират място, където те да нанесат удара си. Най-отпред беше коленичил ковачът Манолис и пълнеше късата цев на пушката си с барут и оловен куршум. Това беше страшно оръжие. Малцина се бяха снабдили с него, по една-две пушки на кораб, повече за всяване страх у противника, отколкото за истински поражения. Къде можеше да се мери то с меча и секирата?

Манолис напъха в цевта и фитила, закачи в парапета куката против ритането, постави приклада под лявата мишница, а с дясната ръка вдигна подпалката.

Не стана нужда да запали. Надигнал се от леглото, капитан Бранко се взря в настиганата жертва.

— Това не е ли „Сперанца“? — запита.

Калина предаде въпроса му.

Вахтеният отвърна:

— „Сперанца“, същата!

Дугуня махна с ръка.

— Пълен наляво! Спри гонитбата!

— Защо? — учуди се девойката. — Богата плячка, гази дълбоко!

Бранко притвори уморено очи. Треската на преследването го бе изтощила. Калина помисли, че е заспал, но той не спеше.

— Веднъж я плячкосахме. От капитан Николо, преди да се опиянчи, запомних това: два пъти не обирай един и същ кораб. Няма защо да съсипваш стопанина му.

Калина виждаше как родното море и хората, за които мислеше, ставаха още по-недостижими.

— Бранко, не ни бави! Обери я, раздели плячката между хората! И да тръгваме!

Той посегна да хване ръката й.

— Разбирам нетърпението ти. Нали и аз обичам? Но знай, пиратът не е рушител, не е войник, а — печалбар. Той стриже овцата така, че и догодина да стриже. Не й одира кожата.

Калина не мислеше като него сега, но разбра — нейната воля се бе сблъскала с друга воля. Тя стисна устни. Трябваше да чака.

А всъщност защо да бърза? Та нали Хасан бей не я искаше, нали направо я изгони? И се разплака.