Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2011 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2012 г.)

Издание:

Петър Бобев. Калиакра

 

Редактор: Тихомир Йорданов

Техн. редактор: Георги Иванов

Художник: Стоимен Стоименов, Елена Върбанова

Худ. редактор: Иван Кенаров, Светла Димитрова

 

Дадена за набор на 15. X. 1971 г.

Подписана за печат на 29. XI. 1971 г.

Печатни коли 17,50

Формат 65X92/16

Тем. № 2618—V Издателски Л 755

Излязла от печат на 25. XII. 1971 г.

Тираж 35 100 Издателски коли 17,50

Българска книга — I поредно издание

Цена 1,23 лв. по ценоразпис за 1968 г.

 

Държавно издателство — Варна

ДП „Странджа“, гр. Варна. Пор. н. 152/197

История

  1. — Добавяне

Предсказателката

Боилът Семир, един от малцината благородници в свитата на цар Фружин, го бе последвал и в похода му с крал Владислав. Следвал го бе от Унгария, където му бе съобщил за Асеновото съкровище, до Оршова, Видин и? Никопол.

И ето го! Той стоеше сред лагера на кръстоносците и гледаше пред себе си обсадения град, откъдето само преди няколко месеца го бе спасил с риск за живота си рибарят Смил. Върху каменните му стени турците бяха наковали дървените скели и ги бяха обшили с кожи за защита от гюлетата на балистите и бомбардите. Бяха натъкмили своите метателни машини, големите казани за вряло масло, навесите срещу запалителните стрели. Яничарите бяха запълнили терасите на стените като мравки, а шлемовете и броните им блестяха ослепително под слънчевите лъчи.

Долу, отвъд рова с вода, на катапултен изстрел, бяха свили обръча си обсадителите. Наредени бяха на изходните си позиции стенобитните машини, костенурките с оловните тарани за разбиване порти и стени, подвижните дървени кули с готовите за прехвърляне върху стените мостове, дългите стълби. От другата страна пък, откъм платото, бяха строени в полукръг бойните коли на чехите, готови да осуетят всеки опит за нападение в тил. По средата се белееха разпънатите палатки на кръстоносците. Там редом с тях бяха и коневръзите, на които потръпваха и цвилеха нетърпеливо тежките рицарски коне. Навред в тесните междини на това струпване се тълпяха хора: рицари и оръженосци, стрелци и коняри, свещеници и навързани с вериги пленници, които сечаха дърва за огньовете, копаеха ровове преместваха на нови позиции бойните машини. Войскарите стягаха оръжията си, кърпеха се, превързваха раните си, играеха на зарове или дремеха, затоплени от случайно проблясналото през облачната завеса слънце.

Та от каква ли народност, от кое ли племе не бе набирал армията си Владислав Ягело? Имаше и поляци, и маджари, и хървати, чехи, власи, българи. И каква ли носия не се мяркаше в лагера, какво ли въоръжение — като почнеш от тромавите скрити в желязо от носа до петите рицари, та стигнеш до облечените с кожуси и кожени калпаци вместо ризници и шлемове българи-стрелци, И оръжия: копия, алебарди, куки, мечове, аркебузи, самострели, лъкове, боздугани, та дори вили и тояги.

Всичко това беше добре, така изглежда всеки боен лагер, със същата привидна суетня и глъчка. Лошото беше друго. Издаваха го още димящите развалини на срутените къщи извън крепостните стени. Това беше външният град, в който живееха никополските занаятчии и лозари, рибарите и бедняците, предимно българи и малко власи — значи също християни. Нощес тълпи кръстоносци нахлуха в крайградското селище и го опожариха. Не пощадиха ни една къща. А къщите бяха на тия, които доброволно се присъединяваха към Владиславовата армия, даваха й конете и силите си, разузнаваха за нея или водеха интендантите й за храна и топливо.

Семир се запъти към палатката на краля. Там, на малката площадка пред нея, щяха да съдят заловените мародери. Под разкошен червен балдахин седеше на походния си трон самият крал, голобрад младеж с блестяща позлатена броня, отложил настрана рицарския си шлем, с открит поглед на преждевременно възмъжало лице. От дясната му страна се бе подпрял на меча си главнокомандуващият на сборната войска, трансилванският воевода Ян Хунияд, намръщен и суров воин с увиснали дълги мустаци, който дори и тук не бе свалил шлема си. Зад гърба на краля, седнал така, че винаги да се приведе към ухото му, се виждаше кардинал Юлиан Чезарини, папският легат, съветникът на краля, живата връзка между него и разнородната му армия, волята и душата на целия кръстоносен поход. А от лявата му страна, малко по-назад, се бе отпуснал уморено на походния стол стар белобрад мъж, единственият сред западното рицарство, облечен в древната одежда на български болярин. Седеше самият цар Фружин с умислен поглед, някак чужд в родната страна сред множеството на чужденците. Наоколо се тълпяха първенците на похода: епископите на Егер и Варад също в брони, с епископски жезли в ръце, и останалите разноезични благородници.

Пред тях стояха с наведени глави, обкръжени от стражите трима кръстоносци и чакаха присъдата си.

— Защо палихте хорските къщи? — запита кардинал Чезарини.

Единият от тях отвърна с глух глас:

— Казваха, че имало злато.

— Какво злато?

— Тук някога била царска столица и имало скрито съкровище.

Семир неволно кръстоса поглед с Фружин. И прочете в очите му същото досещане, което бе осенило и него.

— Кой ви го каза? — натърти кардиналът.

— Всички говорят така.

Тогава се обади и кралят. Гласът му прозвуча по-глухо, по-измъчено от гласа на подсъдимия:

— Знаете ли моята заповед? Забравихте ли, че забраних да се плячкосват църкви и български домове?

— Знаем!

— А помните ли с какво наказание ви заплаших?

Тримата вдигнаха умолително погледи.

Владислав преглътна и изведнъж реши:

— Няма аз пръв да отменя заповедта си! Отведете ги! Смърт чрез посичане! Пред всички! За назидание!

Стражите ги повлякоха. Тълпата се разпръсна.

Владислав поклати глава.

— Касата е празна. Заплата не са получили вече цял месец.

Фружин се приведе към него:

— Още малко, ваше величество! Скоро ще имаме.

— Вярвам, цезар Фружине. Но знам: безчинствуват наемниците, защото никой не иска да се бие даром. Нали затова ме изоставиха и моите полски рицари? Защото не им платих със злато. Макар че си бяха окачили кръстоносните знаци, макар че кардиналът им даде папския благослов. И греховете им опрости. Остана ми да разчитам на Хунияд, на неговата войска. Остана ми да се осланям на селяни, бедняци, селски попове, гладни студенти и скитници монаси.

Обхванал с длан бръснатия си подбрадник, Ян Хунияд промълви замислен:

— Не само заради заплатите, ваше величество. Друго прозира тук — умисъл, добре скроена, хитра. Някой цели да ни спречка с местните жители, да се отдръпнат от нас българите. Затова с такива слухове насъсква солдатите за плячка. И аз го чух. Не за вярата сме били тръгнали и ние, а за златно съкровище, заровено край Никопол. И не само това. Заловихме вчера българи, убили петима наши фуражири. А когато цезар Фружин ги разпита, излезе, че са турци, само че с български носии. Надявали са се да не ги различим от българите. Тези слухове трябва да прекъснем, кралю! Да издирим кой ги пуска!

Внезапно откъм полето долетя на запенен кон, облечен в броня, вестоносец. Скочи от седлото и се поклони.

— Ваше величество, през Дунава преминава влашкият воевода с кавалерията си.

Смръщеното лице на младия крал в миг се разведри. Грейна в усмивка.

— Аз пък помислих, че се е отказал!

Той се изправи.

— Драги Янош, идете да го посрещнете! Всеки съюзник трябва да получи почестите, които заслужава!

Ян Хунияд се метна на седлото, пъргав като младеж, и препусна към реката. Другите останаха пред кралската палатка да го изчакат.

Крал Владислав пак се обърна към българския цар:

— Ето и Влад Дракула дойде! Нужно ли е да обсаждаме повече Никопол? Да губим време?

— Аз смятам, не! — отвърна Фружин. — Никопол с костелив орех. Не току-тъй баща ми потърси два пъти убежище зад яките му стени. Неслучайно и Сигизмунд тук пречупи меча си. Отдавна беше то, половин век изтече оттогава. Но Никопол си остава все същата непревзимаема твърдини.

В разговора се намеси и кардинал Чезарини:

— Но как? Да оставим вража крепост в тила си?

— Яка е крепостта, Ваше преосвещенство, не гарнизонът й. Без крепостта, на открито, войската й няма сила. Ето и Мехмед Фирузбейоглу, беят на Никопол, колко пъти опитва да ни удари в гръб и все го разгонваме. Силата му е зад стените. Понякога е потребно да се учим и от враговете. Погледнете турците! Заобиколиха Цариград. И нехаят, че имат в гърба си крепост къде-къде по-могъща от Никопол.

Кардиналът се усмихна:

— Вярно е, цезар Фружине. Знаете винаги как да отговорите. Неслучайно император Сигизмунд все вас пращаше кога има трудни преговори да се водят, упорити съюзници да се печелят.

Докато траеше този разговор, в лагера навлезе, посрещната с тържествуващи викове, леката конница на влашкия войвода, развяла знамената на Дракуловия род с изшити по тях литнали дракони. Тя остана на определения й сектор. Ездачите наскачаха от седлата, заразпъваха палатки, навързаха до тях конете си. А Влад Дракула се запъти пеша към кралската палатка, сподирен от телохранителите и свитата си.

Владислав Ягело стана да го посрещне. Прегърна го насред път и го покани да седне.

— Починете си, войводо, след тежкия преход!

Влад Дракула се отпусна върху поднесения стол.

— Както виждате, дойдох! — рече той. — Сега да поговорим какво ще вършим!

Владислав се усмихна пресилено:

— Ще бием сарацините!

Подсмихна се хитро и Дракула:

— Трудно ще ги бием, ваше величество! Гледам лагера, гледам войската ви. Малка е, кралю. Султанът ходи на лов с по-голяма свита.

Лицето на Владислав помръкна.

— Нима сравнявате моите рицари с турските пълчища? Всеки рицар се равнява на петдесет яничара.

Влад възрази упорито:

— С тия пълчища агарянците стигнаха до Белграда. С тези пълчища бият всички ни наред. Та и аз две години пленник бях в Галиполи със синовете си. Видях силата им. По-добре се върнете! За по-добри времена, когато сберете повече юнаци!

— Не! — поклати глава Владислав като обречен. — За мен връщане няма! В този поход съм заложил и чест, и корона!

Кардинал Чезарини побърза да отклони разговора, който заплашваше да прерасне в спор; разговор, който засягаше най-болезнения въпрос за краля — малобройността на армията му.

А заради това бяха, виновни и унгарските, и полските благородници, които не бяха намерили изгода за себе си в този поход.

— Докато стигнем Хелеспонта — рече кардиналът, — в нашите редове ще се влеят още хиляди и хиляди бойци.

Дракула поклати глава:

— Вече все по-малко и по-малко се отзовават на повика ни. Напатиха се хората. Тая пролет Мурад хан изкла всички, които ви помагаха зимъска.

Юлиан Чезарини отвърна вместо краля:

— Тази зима беше едно, сега е друго!

— Сега войската ви е още по-малка.

— Нали затова разчитаме и на вас: на Влад Дракула и на Бранковичите.

— На Бранковича не разчитайте! Оплете си той кошницата със Сегедския мир. Защо да си пари повече пръстите?

— А вие, Дракула? — прекъсна го Владислав. — Какво можем да очакваме от вас? Помислете! Ако не им помогнете и Мурад ни надвие, първата държава, която ще помете, ще бъде вашата.

— А ако ви помогна, и той пак ни бие, не само държавата ми ще помете, ами от мене и от поколението ми; помен няма да остане.

Крал Владислав сви устни. Лицето му почервеня. Млад беше той, лесно кипваше.

— Аз чакам отговор, Дракула! С нас или против нас?

Влад се надигна.

— Още няма да отговоря окончателно. Ще кажа само туй — ако бях против вас, нямаше да съм тук сега.

Той се озърна. Изведнъж заговори по свойски:

— Чух, че тук, в Никопол, има някаква гледачка. Секуза й викат. Всичко познавала. И туй, що е било. И дето, освен теб, никой друг го не знае. И онуй, дето има да става, дето освен бог друг го не знае. Ще ми се от нея поука да взема. Да ми гледа, да ми каже какво ми е отредила съдбата, та да не се блъскам против нея.

Владислав вирна чело.

— Аз пък не ща ни предсказателки, ни астролози! Не ща да знам бъдещето си! Стигат ми моите предчувствия, откак сме тръгнали. Стигат ми лошите вести от Полско: и битките по Силезийската граница, и кавгите с Тевтонския орден, и татарските набези, и споровете с Литва, и надигащите се шляхтичи…

Кардинал Юлиян даде знак на адютанта си. И той притича нанякъде. Върна се скоро с двама войника, които водеха старата гледачка. Секуза пристъпваше уморено с впит в земята поглед, примирена. Още първия ден хората на кардинала я бяха заловили. Щяха да я съдят за магьосничество. А Секуза беше слушала как свършва такъв съд — на кладата. Очакваше с вледенено сърце съдилището и присъдата.

Затова остана тъй учудена, когато Влад Дракула я запита:

— Ще ми гледаш ли, Секузо? Ще ми разкриеш ли бъдещето?

Тя вдигна безучастно очи. И в тях пролича цялата й безнадеждност.

— Да ти гледам, болярино! Защо не? С тая дарба ме е сподобил бог. За добро ли, за зло ли, болярино! Кой е властен да разкрие божата замисъл?

Тя се озърна:

— Къде искаш, болярино? На скришно ли? Или пред всички?

— Нямам нищо скришно, бабо. Гледай ми пред всички!

Тогава тя се обърна към стражите си:

— Донесете ми от дома бакъреното менче! Изписаното, кованото. Налейте го с чиста водица! От Самодивското кладенче.

Когато задъханите от бързане войници донесоха медника, тя го положи грижливо пред себе си, клекна и впери поглед в него, притиснала с палци слепите си очи. Устните й зашепнаха неразбрани заклинания, главата й се замята наляво-надясно. Краищата на разпуснатата й черна забрадка се разлюляха като врански крила. Очите й се окръгляваха, изпъкваха, сякаш напираха да изскочат от орбитите си, с разширени зеници, блеснали диво и зловещо.

— Виждам, виждам! — зашепнаха посивелите й устни, между които бе избликнала пяна. — Аз виждам, болярино! Виждам голяма битка, грозна рат. И люде. Челяк до челяка. Юнак до юнака. И копия, и мечове. И стягове — с кръстове, с полумесец. Кон с кон се блъскат, щит с щит, гърди с гърди. Кръв се лее, потоци от кръв. Поток към потока — цяла кървава река. И натъркаляни глави по земята. Като калдъръм.

Тя млъкна да си поеме дъх, без да откъсва очи от котлето. После отново заговори с кресливия си старешки глас:

— И още нещо виждам, болярино. Един млад крал убит! И главата му набучена на копие! Людете с кръстовете бягат. Пръскат се. И леш, леш. И начупени мечове. И захвърлени щитове. Не ходи там, болярино! Ако милееш за невеста, за челяд… Не ходи…

Очите й се обърнаха, бялнаха се като ослепени. Пяната в устата я задави. Тя захъхри, посиня и изведнъж се гътна възнак.

Семир неволно погледна към краля. Видя го изпънат като вкаменен, с побеляло като платно лице, изгубило последната си капка кръв.

И все пак Владислав беше роден крал. Той надделя ужаса си. Дори запита дръзко:

— Е, войводо? Какво ще отговорите след тая прокоба?

Пребледнял беше и Дракула.

— Какво да ви кажа? Всички чухте отговора на съдбата. Няма да дойда, кралю. Ала туй, що съм обещал, ще изпълня. Оставям ви пет хиляди конника.

Замълча за малко. И добави:

— Аз пак ви казвам. Млад сте, ваше величество. Имате време за подвизи. Върнете се, дорде не е станало късно. Наберете нови сили!

Владислав отвърна:

— Мълчете, Дракула! Аз ще вървя! Дори срещу гибелта си! Клетва съм дал — пред бога, пред рицарската си чест.

В туй време предсказателката бе почнала да идва на себе си. Надигнала се бе, приседнала, с присвити колене, върху които бе опряла сбръчканото си, изпосталяло лице с още неугасналите безумни очи.

Тогава Семир си припомни. Припомни си оная страшна нощ преди няколко месеца, когато се бе приютил ранен и трескав в колибата на рибаря. Спомни си приведеното над леглото му старешко лице. И я позна. Това беше билярката, която го излекува и го предаде. Тя беше, никоя друга.

Семир изпрати един войник да повика веднага телохранителя му.

— Смиле, тая ли е? — запита той.

Някогашният рибар кимна:

— Тя!

И докато царедворците стояха зашеметени от грозното пророчество, Семир пристъпи напред.

— Я ме погледни! — рече той сурово. — Хубаво ме погледни! Спомняш ли си кой съм аз? И какво зная?

Тя вдигна поглед. Трепналото огънче в очите й издаде, че се бе досетила и тя. Но се овладя, не издаде уплахата си.

— Аз тъй не познавам — рече тя тихо. — Да отгатна, трябва да надзърна в медника. Тогава ще ти река, що ти е отредил бог.

Той я пресече грубо:

— На мен сега няма да гадаеш. А на себе си. Какво са отредили тебе орисниците?

На дързостта му тя отвърна с дързост.

— Виждам се мъртва — изсъска Секуза. — С изцъклени очи. И няма кой да ги затвори.

После го прониза с острия си поглед.

— Виждам и друго! Запомни! Три дни след мен ще умреш и ти, боиле! Точно на третия ден…

Тая втора прокоба отново зашемети множеството. Ала Семир бе заслепен от гнева. Не слушаше ни прорицания, ни заплахи.

— Ставай, вещице! Тръгвай с мен!

— Що ще ме чиниш, болярино?

— Край лагера ще ти отрежа лъжливата кратуна!

Тя го стрелна с пръст. Вторачи зъл поглед право в очите му.

— Не забравяй! Три дни подир мене…

Той я срита жестоко.

— Ставай!

Гледачката се надигна покорно и вече тръгваше пред него, когато от множеството излезе Фружин.

— Секузо! — рече той тихо. — Ела с мен!

Тя се обърна, изгледа го и почти извика:

— Цар Фружин!

Той повтори:

— Ела с мен!

Старицата го последва безволно. Влезе в палатката подире му.

Царят я изгледа тъжно. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Как можа, Секузо! — почти простена той. — Как падна толкова ниско?

Питаше, а не слушаше оправданията й, завладян от далечния и все още незабравен спомен. Кажи-речи половин век имаше оттогава, след поражението на Сигизмунд, все тук, край Никополските стени. Ранен беше тогава цар Фружин. А когато се събуди, видя над главата си една прелестна девойка. Тая девойка, още тогава билярка, дъщеря и внучка на биляри и баячи, му спаси живота. Спря кръвта, угаси треската и в унеса на оздравяването, когато той бе спал непробудно, тя го бе натоварила на лодката, която да го пренесе отвъд Туна. Приготвила се да тръгне с него, ала бойците, другарите му, я върнали. После научи всичко това той. Присмели й се. Къде е тръгнала простата селянка — не с кого да е да бяга, а — с царя си…

Той повтори:

— Как допусна това сърцето ти, Секузо?

Нещастницата изведнъж заговори, забърза, задъха се, задави се от плач и отчаяние:

— Та какво знаеш ти? Кажи що би сторил, ако хванат сина ти, и само от теб зависи да живее ли той или да бъде одран жив, да бъде набит на кол. Фружине, Фружине! Не за пари се продаваме ние. Кръв ручи от сърцата ни, когато издайничим. Жестоки са насилниците, безпощадни, знаят как се пречупват воли. Когато става дума — чуждият син или твоят, малцина устояват.

Тя пристъпи напред.

— И то, когато моят син е кротувал. Орал си е мирно земята. А чуждият, твоят (болярин, е тръгнал буна да прави, султана да сваля. Какво е мислил, като е тръгнал? Не е ли знаел, що го очаква?

— Тръгнал е за свободата ти. И твоята. И на сина ти.

— Най-много зло са натворили тези, що искат да се борят със злото.

С избила пот по набръчканото чело Фружин простря напред ръка.

— Спри, Секузо! Спри!

После добави тихо:

— Върви си! Където ти видят очите…

Тя го измери със замътен поглед и си тръгна приведена, сякаш изведнъж остаряла с още петдесет години.

И никой повече не чу ни вест, ни дума за нея. Изчезна. Остана само споменът, легендата за нея.

Фружин се запъти към кралската палатка. Владислав все още седеше на трона, подпрял чело с две ръце. Не виждаше суетнята в лагера, не забелязваше смута в обсадените, които се подготвяха за нощната отбрана.

— Кралю! — рече Фружин. — Подучена е клетата. Както се досети Ян Хунияд, изпратена да всява тревога в душите ни, сред войската ни.

Владислав махна с ръка:

— Нека си върви! Каквото и да е сторила. Никой няма да избяга от съдбата си…

Той се изправи.

— Да не губим време! Да се изпълни божията воля! Вдигам обсадата! Тръгваме към Варна! По-бързо!

След малко тръбите засвириха сбор.