Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (9)

8.

Вашингтон

5-ти ноември 1999 г.

На Гордиън му се струваше, че Дан Паркър му пази гърба още откакто се познаваха… вече трийсет и пет години. По време на Виетнамската война, когато служеха в 355-о тактическо изтребително крило в Тайланд, двамата бяха участвали в безброй бомбардировки над вражеска територия. Докато летяха ниско над виетнамските военни обекти със своите „фантоми“ F-4, те бяха научили колко е трудно да улучиш замаскирани, вкопани в земята цели при скорост, наближаваща два пъти скоростта на звука — и бяха разбрали колко е важно да се разработи бойна система за насочване, която да позволи на пилотите да хвърлят товара си, без да се налага да правят безчет обиколки над мишената си, практически вдигнали палец на вятъра, за да определят накъде духа.

Последният ден на Гордиън в боен самолет — и изобщо във войната — беше 20 януари 1968-а, когато го свалиха по време на спасителна мисия на шест и половина километра източно от Ке Санх. Той катапултира от обхванатата от пламъци кабина над държания от врага хребет и едва се освободи от парашута си, когато се оказа заобиколен от настръхнал обръч северновиетнамски автомати. Като пилот, Гордиън бе ценен улов, способен да даде информация за военновъздушната тактика и техника… и достатъчно важен за виетнамците, за да го държат под ключ, вместо да закачат главата му на стената с трофеи. Но през петте години плен в ханойския „Хилтън“ той си беше държал устата затворена и устоя на натиска, вариращ от обещания за бързо освобождаване до хвърляне в единична килия и мъчения.

Междувременно през 1970-та Дан беше приключил втория си срок и се бе върнал в Щатите с покрити с военни отличия гърди. Син на известен калифорнийски конгресмен, той беше успял да издейства чрез обществените и политическите си връзки установяването на контакт с Гордиън чрез Червения кръст. Хуманитарните екипи му бяха оказали първа медицинска помощ, носеха му писма и лекарства и информираха семейството му за състоянието му въпреки пречките, поставяни от северновиетнамското правителство, което подкрепяше Женевската конвенция само на думи.

Усилията на Дан да му помогне не се бяха ограничили само с това. Когато на преговорите в Париж се стигна до сключването на примирие, той беше направил всичко възможно приятелят му да е сред първите освободени военнопленници. И макар че се върна от плен отслабнал и с разклатено здраве, Гордиън бе в далеч по-добро състояние, отколкото щеше да е без постоянната помощ на Дан.

През следващите десетилетия тази помощ обхвана и професионалната област, а приятелството и взаимното им уважение ставаха все по-големи. Опитът им във Виетнам ги беше убедил в необходимостта от техника, която да съчетава модерни възможности за навигация и разузнаване с прецизна система за изстрелване на ракети. Когато нанасяха ударите си, двамата бяха принудени да разчитат на предвиждания и да рискуват живота си, като в същото време причиняват излишни щети на цивилни обекти. И Гордиън никога не забравяше, че дължи затварянето си във военнопленнически лагер на руска ракета земя-въздух, чието приближаване не бе забелязал. Макар че с разработването на самонасочващи се оръжия положението рязко се беше променило, все още липсваше единство между инфрачервеното насочване и радарните разузнавателни системи.

Към края на 80-те години Гордиън бе започнал да разбира поне на теория как да запълни тази пропаст с помощта на съвременни сателитни връзки… а Дан беше в състояние да му помогне да получи необходимите средства, за да превърне идеите си в действителност. Тръгнал по стъпките на баща си, той бе станал политик, караше третия си мандат като конгресмен от Калифорния и участваше в няколко комисии в Конгреса. Убеден в способностите му, Дан му осигуряваше държавни субсидии, които заедно с огромните инвестиции на Гордиън в изследователска дейност и развитие откриха пътя за разработване на „ГАПСФРИ“, най-искрящата скъпоценност в жично-силиконовата корона на „Ъплинк“.

От гледна точка на съвместимостта й с използвания в авиониката и комуникациите хардуер, „ГАПСФРИ“ беше едва ли не прекалено съвършена система, за да повярват в способностите й. Като установяваше връзка с орбиталните спътници от Глобалната локализираща система, тя даваше на пилота информация точно къде се намира по отношение на целта си или какво оръжие е насочено към него, осигуряваше му текущи данни, излъчвани директно от сателитите към навигационните компютри на борда на самолета, и използваше радар, който проникваше през мъгла или боен дим. В същото време системата беше достатъчно лека и компактна, за да се вмести в контейнер, който можеше да се монтира дори в обикновен самолет като A-10, и го превръщаше — в съчетание с някои изменения на кабината — в смъртоносен изтребител-бомбардировач, способен да стреля с най-съвършени оръжия. Тази адаптивност правеше „ГАПСФРИ“ най-евтината и най-ефикасна насочваща ракетна система на света.

Не беше изненадващо, че освен това тя превръщаше компанията на Гордиън във водещ производител на разузнавателна техника.

И правеше Гордиън много, много богат човек.

Стигнали до такива професионални върхове, мнозина бизнесмени биха се оттеглили или поне биха почивали на лаврите си. Но Гордиън вече бе започнал да развива идеите си към следващата им логична фаза. Като използваше невероятните си успехи, той разширяваше корпорацията си по най-различни начини, настаняваше се в десетки държави, откриваше нови пазари и поглъщаше местни химически, комуникационни, телефонни и промишлени предприятия по целия свят. Крайната му цел беше да създаде „Уърлд Линк“, една-единствена глобална сателитна комуникационна мрежа, позволяваща евтини връзки с мобифони, факсове и модеми.

Тласкаше го не самолюбието или ламтежът за още по-голямо богатство, а убедеността, че „Уърлд Линк“ наистина може да промени живота на милиони, навярно милиарди хора, като донесе комуникационни услуги и техника във всяка точка на планетата. В неговите очи бързият достъп до информация представляваше оръжие. Той се беше върнал от Виетнам с твърдото обещание да направи всичко по силите си, за да се опълчи срещу тоталитарните и потисническите режими. И лично се бе убедил, че нито една такава система на управление не е в състояние да устои пред свободата на общуване.

За да постигне целта си обаче, трябваше да получи подкрепата на правителствата на десетки или дори повече ключови държави. Компанията му трябваше да получи от тях радиочестоти, трябваше да му дадат достъп до космическите си програми, за да си осигури десетките нискоорбитални спътници, с които НАСА просто не разполагаше, трябваше да му позволят да изгради наземни станции в страни, пръснати по цялата планета, за да свържат сателитната му мрежа и да пращат сигнали до съществуващите наземни връзки.

Трябваше му и Дан Паркър. Отново. Разбира се. От 1997-ма година Дан го насочваше през законодателния хаос, съпътстващ развитието на сателитните връзки. В последно време следеше събитията в Конгреса, които можеха да се отразят на плановете на Гордиън до края на годината да пусне в действие руската си наземна станция.

Седнал срещу Дан в „Уошингтън Палм“ на Деветнайсета улица, Гордиън отпиваше от бирата си и разглеждаше спортните и политически карикатури по стените. Дан бъркаше мартинито си, за да стопи ледените блокчета, и очевидно нямаше търпение да донесат храната им. Гордиън не можеше да си спомни приятелят му някога да не е бил нетърпелив, когато очаква храната си.

Седяха на обичайната си ъглова маса под добронамерена карикатура на Тайгър Уудс. Преди десет години, когато бяха започнали ежемесечните си обеди тук, на същото място висеше рисунка на О. Дж. Симпсън. После я бяха свалили и заменили с карикатура на Марв Албърт. След Албърт беше дошъл ред на Уудс.

— Тайгър — гласно изрече мислите си Гордиън. — Американската легенда.

— Да стискаме палци да си остане там горе — отвърна Паркър.

— Кой ще остане, ако и той си отиде?

Дан поклати глава.

— Може би секретариатът.

— Може би — каза Гордиън.

Продължиха да чакат. Хората около тях бяха предимно политици, репортери и лобисти, както и неколцина туристи, дошли с надеждата да зърнат някоя важна личност. До този момент Гордиън не беше забелязал някой да гледа към него и разсеяно се зачуди дали днес не му е лош ден.

— Е — каза той, — няма ли да ми разкажеш за последните изолационистки речи на Делакроа?

Дан, втренчен в някакъв мъж на съседната маса, който ядеше сандвич с говеждо, отвърна:

— Искам си яденето.

— Зная — каза Гордиън. — Надявах се да те поразсея.

Дан сви рамене.

— От онова, което чувам от колегите си в Сената, Делакроа е засегнал въпросите, които очакваше ти. Говорил за цената на помощта за Русия, отбелязал — при това основателно, трябва да го призная — че стойността на миротворческата ни мисия в Босна в крайна сметка се е оказала пет пъти по-висока от първоначалните предвиждания. И че руската парламентарна и банкова система са до голяма степен контролирани от организираната престъпност, което означава, че части от всички заеми навярно ще попадат в ръцете на корумпирани чиновници.

Гордиън отпи от бирата си.

— Какво още?

— Твърди, че предложението на президента е равносилно на компенсация… като се аргументира с това, че Балард се опитвал да купи отстъпки в следващия кръг от преговорите за разоръжаване и забрана на ядрените изпитания със залъгалка, вместо да се наложи чрез безкомпромисна политика.

Гордиън забеляза, че към тях се приближава сервитьор с поднос, и съобщи:

— Говеждото ни филе пристига.

— Слава Богу — каза Дан и рязко разтвори салфетката си. — Колко чакахме?

Гордиън си погледна часовника.

— Цели десет минути.

Замълчаха, докато поднесат чиниите им и докато сервитьорът се отдалечи.

Дан стисна ножа и вилицата си, атакува филето и изръмжа досущ като Борис Карлоф в „Невестата на Франкенщайн“:

— Доооообре.

Гордиън се зае със собствения си обяд, за да даде на Дан глътка въздух преди да поднови разговора.

— Ти ми казваш какви са официалните възражения на Делакроа срещу предложението — рече той. — А каква всъщност е политическата изгода, която извлича от всичко това?

Паркър го погледна, без да спира да дъвче.

— Колко мило, че мнението ти за народните избраници е толкова ниско.

— Присъстващите правят изключение — отвърна Гордиън.

— Спомняш ли си, когато преди няколко години Делакроа поведе кампанията за ограничаване на социалните помощи?

— Трудно е да го забравя — каза Гордиън. — Нали тогава разпори на пода на Сената гигантски пълнен шопар?

— Всъщност това се случи по-късно. И беше пинята^[1]. — Дан продължи да се бори с филето си. — Но предложението му за дебатите по ограничаването беше наистина гигантска уста, готова да налапа всичко.

— Поне постоянно мисли в големи мащаби.

Дан се усмихна.

— Въпросът е, че никой не е забравил позицията му, която дори консерваторите смятат за глупава и коравосърдечна. А сега той се страхува, че ще направи лошо впечатление, ако си премълчи за милионите долари, които се отпускат за чужденци… още повече руснаци.

Гордиън поклати глава.

— Между двата въпроса няма никаква връзка. Даже да не игнорираме неотложния характер на помощта…

— Който се поставя под съмнение…

— Пак се стига до въпрос от стратегическо значение за нашата страна — довърши Гордиън.

Дан пресуши мартинито си и даде знак за още едно.

— Виж, не ми харесва да защитавам този питбул от Луизиана. Но я се опитай да си представиш какво ще направят политическите противници на Делакроа, ако той се съгласи с програмата. Абсолютно същите хора, които се обявяват за нея, ще го обвинят в лицемерие и ще напомнят на обществеността, че тъкмо той е искал американските деца да бъдат лишени от обед в училище.

Гордиън погледна чинията си. Откакто Ашли бе наредила на личния им готвач да изключи свинското и телешкото от храната им — не можеше да си спомни дали я безпокоеше мазнината, карциногенните антибиотици или даваните на животните стероиди — обедите му в „Палм“ бяха придобили бунтовен оттенък, бяха се превърнали в разнообразие, дори в бягство от здравословната монотонност от зеленчуци, морска храна и печени пилешки гърди. И за да подсили това забранено удоволствие, за да го изпита в абсолютната му, пропита от холестерол цялост, той поръчваше филето си вече не средно изпечено, а едва ли не с капки кръв. Веднъж месечно Гордиън разкъсваше всички диетични окови, за да се превърне във вълк, в примитивен мъжкар, забил зъби в кървавата плът след успешен лов.

Днес обаче нямаше голям апетит. Филето му изглеждаше толкова пренебрегнато, че направо му се искаше да му се извини.

— Онзи ден двама от хората ми в Русия били в Калининград — каза той. — Помниш ли Винс Скъл? Преди известно време те запознах с него.

— Специалистът по прогнозиране — кимна Паркър. — Умен човек. Обаче ми се стори малко… хм, мрачен.

— Не му плащам заради чара му. Няма по-добър от Винс в предвиждането на сериозни проблеми, а след посещението си в онзи град той е убеден, че след месец из цяла Русия ще избухнат гладни бунтове. — Гордиън замълча за миг, привлече вниманието на сервитьора и посочи празната си халба. — Преди двайсет години, когато работел за една канадска инвестиционна компания в Иран, посъветвал работодателите си да изведат хората си от страната. Шефовете на фирмата сметнали, че преценката му за политическия климат е прекалено мрачна. След шест дни аятолахът свалил режима и взел за заложници всички в американското посолство. Скъл останал, за да организира извеждането на част от служителите на компанията от страната. Когато опасността за тях преминала, подал оставка и аз веднага го назначих.

— Какво го прави толкова сигурен този път?

— Много неща. Ако искаш, ще ти пратя по факса доклада му. Но според него Калининград не зависи до такава степен от местни хранителни доставки, колкото други градове, защото през свободното му пристанище минават много вносни стоки. И все пак пазарът бил празен. Ако и там хората са засегнати, какво остава за градове като Санкт Петербург или дори столицата? — Новата бира на Гордиън пристигна и той отпи. — Зная, че звучи като виц, но Винс даже се сбил с някакви бандити, които се опитали да задигнат пазарската чанта на възрастна жена. И това било само половин час след като влязъл в града.

— Каквото е положението в Калининград, такова е и в цялата федерация — отвърна Паркър. — Това ли искаш да кажеш?

— Като цяло, да.

Дан въздъхна.

— Може би инцидентът, за който спомена, е замъглил кристалната магическа топка на Скъл. Или пък просто греши. Случва се и с най-добрите.

— Значи Старинов е дошъл тук да проси храна без причина? Това ли се опитваш да кажеш?

— Ако питаш Боб Делакроа, ще ти каже, че министърът е преувеличил сериозността на кризата. Че има нужда от жизненоважен проблем, който да отвлече вниманието от онзи тип Педаченко. Да го накара да изглежда държавник, способен да се държи на ниво сред други световни лидери.

Гордиън твърдо го погледна със сивите си очи и каза:

— Не говоря за Делакроа. Дан, в момента имам в западна Русия повече от сто служители. И още осемдесет-деветдесет наемни работници, наети за изграждането на наземния терминал. Нека за малко да забравим за инвестициите ми. Да забравим и за националните интереси. Тези хора се намират в опасен район и основната ми грижа е тяхната безопасност. Ако има вероятност договорът да не бъде подписан, ще ги изтегля. Затова ми кажи според теб какви са тенденциите.

Дан мълчаливо го слушаше и разклащаше мартинито си. Пръстите му оставяха бледи отпечатъци по запотеното стъкло. Накрая вдигна чашата към устата си и отпи.

— Президентът навярно ще успее да сключи сделка и да задвижи поне част от помощта — отвърна той. — С малко късмет това ще бъде достатъчно.

— Прекалено много условия — каза Гордиън.

Дан го погледна и сви рамене.

— Най-трудното, което научих през първата си година в Конгреса, беше да не очаквам прекалено много. И тъкмо това ме задържа там.

— Искаш да кажеш да седя мирно и да се надявам на благополучна развръзка, така ли?

— Да.

Гордиън се отпусна на стола си и въздъхна замислено.

Дан хищно погледна към чинията му и попита:

— Ще си довършиш ли филето?

Гордиън поклати глава.

— Тогава имаш ли нещо против да ми го прехвърлиш?