Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (15)

14.

Сан Хосе, Калифорния

31-ви декември 1999 г.

Гордиън вдигна крак от спирачката, колкото гумите на неговия мерцедес SL да направят пълен оборот, после отново спря и нетърпеливо се намръщи. Щеше да е прекалено оптимистично, ако кажеше, че се движи с петнайсетина километра в час в това ужасно задръстване. Блокиран от две страни от огромни тирове в средното платно на магистрала I-280, той се чувстваше като малка рибка, притисната между два неподвижни кита.

Погледна часовника на таблото. Почти осем.

„Мамка му!“

Пъхна ръка под спортното си яке, извади клетъчния телефон и набра домашния си номер.

— Да? — отговори жена му още при първото позвъняване.

— Здрасти, Ашли, аз съм.

— Роджър? Къде си? Какъв е този шум при теб?

— На път съм за вкъщи — отвърна той. — И това е шумът на движението по магистралата.

Последва мълчание. Както беше и очаквал. Не се опита да го наруши.

— Колко мило, че не бързаш да ме прекъснеш — със саркастична нотка каза тя накрая.

Гордиън си помисли, че си го е заслужил. Погледна през стъклото към джипа „Чероки“ отпред и видя малко бяло куче с черна бандитска ивица на очите, което го зяпаше през задния прозорец.

— Виж, Ашли. Винаги се прибирам оттук. Ако знаех, че тази вечер магистралата ще е толкова натоварена…

— Кога друг път, ако не на Нова година? — прекъсна го тя. — И трябва ли да ти напомням, че имаме резервации за девет часа?

— Ще се обадя в ресторанта и ще видя дали могат да ги отложат за десет — отвърна Гордиън и осъзна колко тъпо звучи предложението му още преди да си затвори устата. Както току-що беше отбелязала жена му, сега бе Нова година. „Le Cirque“ щеше да е натъпкан до пръсване.

Гордиън я почака да отговори. По задръстения път не помръдваше нищо. Кучето в джипа душеше прозореца и продължаваше да го наблюдава.

— Не си прави труда — каза Ашли. Сарказмът й беше прераснал в гняв. — Стоя тук в най-хубавата си рокля, готова за излизане. По дяволите, нали ми обеща, че ще си дойдеш навреме!

Гордиън усети, че стомахът му се свива. Помисли си, че не само й беше обещал, но и наистина имаше намерение да спази обещанието си. Повечето от служителите му обаче си бяха тръгнали рано и той реши да се опита да свърши с писмената си работа, докато няма кой да го разсейва — смяташе, че ще успее да си тръгне към шест и половина и ще стигне за един час. Защо не бе допуснал възможността да попадне на задръстване?

— Извинявай, скъпа. Исках да свърша някои неща…

— Естествено. Както винаги. С изключение на всичко, свързано с личния ти живот — прекъсна го тя и шумно си пое дъх. — Нямам намерение да разговарям за това по телефона, Роджър. Не ми харесва ролята на мърморещата съпруга. Пък и вече съм преживявала всичко това.

Гордиън не успя да измисли какво да каже. Мълчанието в слушалката имаше кух звук. През последните няколко месеца Ашли предлагаше да се разделят. Той не знаеше какво да отговори и на това. Освен да й каже, че я обича, че не иска да го напусне и че е изненадан, че според нея положението е толкова лошо, че изобщо е помислила да го напусне.

Автомобилите на пътя леко се размърдаха. Раздвижването започна в лявото платно — един от тировете засъска и тръгна напред, когато шофьорът отпусна спирачките. После потегли джипът и Гордиън натисна газта.

Стори му се, че е напреднал с около една дължина на кола преди стоповете на джипа да светнат и отново да му се наложи да натисне спирачките.

— Мисля, че ще е най-добре да не съм тук, когато дойдеш — каза Ашли.

— Скъпа…

— Не, Роджър — отсече тя. — Недей. Не сега.

Стомахът му се сви още повече. Безизразният й глас му показваше, че повече обсъждане няма да има. Тя здраво беше затръшнала вратата.

— Трябва ми малко простор — каза Ашли. — Положението само ще се влоши, ако се видим тази вечер.

— Къде ще отидеш?

— Още не съм сигурна. Ще ти позвъня по-късно и ще ти кажа.

И затвори.

Щрак.

Гордиън държа телефона до ухото си почти цяла минута, след като връзката прекъсна, накрая най-после го пъхна обратно в джоба си.

Отпусна се на облегалката, разтри челото си и въздъхна примирено.

Вече нямаше причини да бърза.

Притиснало муцуна към прозореца, малкото куче пред него бе започнало да лае и да върти опашка. Или поне изглеждаше, че лае, тъй като двете стъкла и бръмченето на неколкостотин двигателя не му позволяваха да го чуе.

Той вдигна ръка, махна му и кучето завъртя опашка още по-бързо.

— Честита Нова година — каза Гордиън на колата си.