Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (10)

9.

Калининградска област

16-ти ноември 1999 г.

Грегор Садов стоеше в сенките и наблюдаваше пожара. През последните четири дни заедно с хората си беше подпалил седем различни склада. Хубавото бе, че освен Андрей не загуби нито един човек. Лошото беше, че пожарите не бяха достатъчни.

От друга страна, какво изобщо бе достатъчно?

С лявата си ръка силно притискаше към тялото си кърпа, за да спре кръвта от незначителната рана, която беше получил. Не бе сигурен дали го е пронизало отхвръкнало парче при избухването на зърното в последния склад, или пък случайно го е улучил някой от пазачите. И в двата случая нямаше значение. Раната го болеше, но не беше дълбока и Грегор нямаше да позволи някаква си болка да го забави.

Не, не го безпокоеше раната. Тревожеше го съобщението, което получи сутринта. Кратко и ясно както винаги, в него просто пишеше: „Пожарите действат ефикасно, но е необходимо още. Приготви хората си за удар срещу американското присъствие в района.“

Това беше то. Нито дума коя е целта или кога ще бъде нанесен ударът. Грегор разбираше, че ще получи тази информация, когато шефовете решат да му я съобщят. Той нямаше нищо против. Те знаеха как работи и че няма да атакува, докато хората му не са готови.

Застанал в сенките, притиснал с ръка раната, Садов гледаше опустошенията, които бе причинил, и се усмихваше.

Илейн Стайнър затвори кутията с инструменти в краката си, изтупа ръце и бавно се изправи, като изви гръб, за да облекчи напрежението от продължителното стоене на колене. Кичур от посивяващата й коса се беше измъкнал изпод забрадката й и тя разсеяно вдигна ръка, за да го прибере. До нея съпругът й Артър затвори вратата на сервизното табло и завъртя глава, за да раздвижи врата си.

Намираха се в една от по-малките сгради в лагера, който Роджър Гордиън строеше в този рядко населен район на Калининградска област. Най-близкият град беше на повече от деветдесет километра, така че лагерът трябваше до голяма степен да се самоиздържа — имаше жилищен комплекс за персонала и различни забавления. И охрана. Много охрана. Но същото щеше да е и навсякъде другаде.

Илейн и Артър бяха с Гордиън от почти двайсет години. Той избираше обектите за наземните си станции, а семейство Стайнър отиваха там, изграждаха ги и ги пускаха в действие. Съвместната им работа вървеше добре и този живот им харесваше, особено когато — като сега — наближаваше моментът за първи път да включат новопостроена станция.

— Не беше толкова зле — каза Артър и я погледна.

Тя се усмихна. Артър винаги виждаше нещата откъм положителната им страна. Това бе едно от качествата му, на които Илейн най-много се възхищаваше, навярно защото самата тя винаги беше песимистка.

— Не чак като в Турция — отвърна жена му, завъртя го с гръб към себе си и започна да масажира врата му. — Спомняш ли си, когато не можехме да поддържаме системата в действие повече от десет минути?

— Да — каза той и наведе глава, за да направи масажа й по-резултатен. — Онези проклети стари транзистори, които ни продадоха афганистанците, постоянно прегряваха. Трябваше ни цяла вечност да разберем какво става.

— И това беше само един лош участък от кабела. Казах на руския поддържащ екип, че няма да могат да се оправят с толкова дълъг кабел без помощ, но кога ли местните са ни слушали?

— Ще ни слушат — отвърна Артър. — Ще се научат.

Илейн въздъхна и поклати глава, но докато продължаваше да разтрива врата му, на лицето й се изписа търпелива усмивка. Бе й приятно, че някои неща в живота никога не се променят.

— Хайде — рече тя. — От последните доставки ни остана една бутилка вино. Мисля, че довечера трябва да я отворим.

Артър се обърна, прегърна я, избърса мръсното петно от бузата й, нежно я целуна и каза:

— Виждаш ли? Нещата вече се оправят.