Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (34)

33.

Вашингтон

28-ми януари 2000 г.

Куполът на Капитолия беше осветен. Над северната врата светеше червена крушка. В залата се разнесе един-единствен продължителен камбанен удар. Лидерите на мнозинството и малцинството любезно се поздравяваха и после се отправяха към предните редици от двете страни на централната пътека. Парламентаристите, чиновниците и секретарките седнаха, временният председателстващ стисна чукчето си, телевизионните камери тихо забръмчаха и сесията на висшето законодателно тяло започна.

Роджър Гордиън гледаше от галерията как първият оратор, сенатор Боб Делакроа от Луизиана се изправя и с достойнство се насочва към трибуната, почтително следван от двама добре облечени млади помощници.

Препарираната черна мечка, която помощниците носеха помежду си, беше висока към метър и осемдесет и имаше червени сатенени шорти с избродирани сърп и чук — гербът на отдавна изчезналия СССР.

— Приятели и колеги, днес ще ви представя Борис Мечока — прочут борец! — изкънтя гласът на Делакроа. — Между другото, причината, поради която той е измъкнал старите си шорти от килера, е, че му стават много по-добре от новите!

От неговата страна на пътеката се разнесоха смях и аплодисменти.

От другата последваха криви погледи и търпеливи въздишки.

— Борис може да изглежда симпатичен мечок, но не го оставяйте да ви заблуди. Независимо колко яде, той винаги е гладен. Защото с всеки изминал ден става все по-голям и по-силен… и бъдете уверени, че ще захапе ръката, която го храни!

Гордиън сподави презрителното си изпъшкване.

„Дами и господа — помисли си той, — добре дошли на главната атракция.“

— Нека ви разкажа една кратка история за Борис. Тя не е приятна и не е за хора със слабо сърце. Но от нея може да се научи полезен урок — продължи Делакроа. — Веднъж Борис имал страхотен апетит и си помислил, че може да изяде целия свят. Нищо не можело да го задоволи! Ял, ял, ял, докато станал толкова тежък, че паднал от собствената си тежест. Тогава дошъл любезният му чичо Сам, подложил го на диетата на доктор Свободен пазар, научил го на маниери, научил го на цивилизованост и се опитал да го убеди да се откаже от лакомията си.

Малко повече от половината сенатори в залата отново се разсмяха. Останалите изглеждаха засрамени.

— Е, приятели, няколко години диетата като че ли действала и Борис дори успял да се напъха в чифт гащета със същите червени, бели и сини цветове, като дрехите на чичо Сам — като райетата били подредени по друг начин, та никой да не го обвини в подражателство! — Гласът на Делакроа се извиси към свода на залата.

Гордиън внезапно си помисли за Бърт Ланкастър в „Знахарят“. Или пък това бе от онзи друг филм, в който Ланкастър играеше пътуващ евангелист? Удивителното в случая беше, че представлението като че ли действаше. Даже Делакроа да проповядваше само на посветените или полупосветените, те видимо се раздвижваха.

— Но после Борис отново се върнал към старите си лоши навици — продължи Делакроа. — Борис отново огладнял. Само че вече бил свикнал да проси подаяния от чичо Сам, станал като онези гризлита в Йосемитския парк, които идват право пред палатката ти да крънкат храна. И чичо Сам, какъвто си бил благороден и щедър — прекалено щедър, ако питате мен — не можел да му откаже. Разбирате ли, чичо Сам се опитал да се убеди, че като държи Борис близо до палатката си, като му позволява да гледа през отвора й как се занимава с ежедневните си дела, Борис ще се научи сам да се грижи за себе си. Ако щете вярвайте, но чичо Сам му дал стотици хиляди тонове храна. Десетки милиони долари. Чухте ме, десетки милиони — само за да го държи под око! И знаете ли какво се случило? Може ли някой от вас да се сети? Борис се обърнал срещу него! Борис се промъкнал в палатката му и направил нещо толкова ужасяващо, толкова невъобразимо, че нямам сили да ви разкажа за него. Но трябва да го направя, разбирате ли, просто трябва. Защото някои от вас все още не са осъзнали, че можете да свалите чука и сърпа на мечока, но никога не можете да го накарате да ги забрави!

В залата настана тишина. Всички сенатори вече бяха чели или чули за разузнавателните доклади, свързващи Башкир с кървавата баня на Таймс Скуеър и отлично разбираха какво иска да каже Делакроа.

Гордиън осъзна, че дори самият той се е навел напред, омаян от представлението. Беше се чудил дали когато стигне до този момент, Делакроа ще остави разказа за Борис и ще прекрати с театралниченето си, но очевидно нямаше такива изгледи. Сенаторът от Луизиана си оставаше шоумен докрай.

— … промъкнал в палатката на чичо Сам една нощ, през която той поотпуснал бдителността си, нощ, през която празнувал, нощ, която трябвало да бъде посветена на надежда, мир и молитви за щастлив нов век, и забил зъби дълбоко в плътта му — продължи Делакроа. — Той го хапел, късал парчета от тялото му, ранил го толкова тежко, уплашил го толкова силно, че болката ще остане завинаги. Завинаги! И знаете ли какво? Хванете се за столовете с две ръце, приятели мои, хванете се колкото можете по-силно, защото онова, което ще ви кажа сега, наистина е невероятно. — Силно протегнал шия напред, Делакроа излезе иззад трибуната, като местеше поглед насам-натам из залата. — Слушате ли ме? Хванахте ли се? Добре, ето: мечокът имал дързостта на другия ден да се върне и да се преструва, че нищо не се е случило. Всъщност, да проси още храна! И някои хора, някои заблудени, глупави хора — няма да споменавам имена, но всички знаем кои са — поискали чичо Сам да си затвори очите и да му даде!

Делакроа се приближи до мечката и я сграбчи за раменете.

— Е, аз няма да го допусна. Решавайте за кого ще викате, всички вие, защото излизам на ринга с Борис. Ще го победя и ще му покажа, че с онези дни, когато чичо Сам го хранеше, е свършено, че е най-добре веднъж завинаги да си тръгне по пътя!

Гордиън си мислеше, че е подготвен за всичко, каквото и да е, но онова, което видя, накара очите му да се разширят.

— Хайде, Борисе, бори се с мен, надвий ме, ако можеш! — пенеше се Делакроа.

И тогава, с разтворено сако и преметната през рамо вратовръзка, той се хвърли към мечката, повали я на земята, обгърна я с ръце, затъркаля се пред очите на събралите се сенатори, удивените наблюдатели в зрителските галерии и телевизионните камери, докато не притисна препарираното животно към пода.

— Край, Борисе! — извика Делакроа. — Край на всичко!

И докато гледаше от галерията, докато наблюдаваше унесените лица на сенаторите и мислеше какво ще е въздействието на всичко това върху общественото мнение, след като го покажат по вечерните новини, Гордиън изпита потискащото чувство, че наистина може да е краят на всичко.