Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (35)

34.

Ню Йорк

29-ти януари 2000 г.

„Хайде, Борисе, бори се с мен, надвий ме, ако можеш!“

Почти двайсет и четири часа след като беше гледал представлението на Делакроа на пода на Капитолия, Гордиън не можеше да го изхвърли от ума си. Отчасти, защото бе точно онази сензационна примамка за медиите, каквато беше очаквал. Вечерните новини по всички телевизионни програми бяха отразили събитието. Си Ен Ен бе направила същото и освен това го използва за тема за дискусии по „Политиката отвътре“, „Кръстосан огън“ и „Лари Кинг на живо“, както и на редовната си информация в десет часа вечерта за новостите в разследването на атентата на Таймс Скуеър. А тази сутрин шоуто на Делакроа беше водещо заглавие в „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“.

Трябваше да отдаде дължимото на сенатора, който бе изкарал два мандата като кмет на Ню Орлиънс преди да влезе в Сената — той беше донесъл във Вашингтон голям лъскав куфар, пълен с празнична жизнерадост, съчетана с остър нюх за създаване на политически връзки, и го бе превърнал в уникално и навярно неподражаемо политическо преимущество.

Сега Гордиън се опитваше да се намести на самолетната седалка, която дори в първа класа не беше толкова удобна, колкото стола зад бюрото му, и да откъсне мислите си от вероятните последици от вчерашната сесия на Сената. Но не можеше да забрави трудностите си. Как беше онова стихотворение? „Нещата се разпадат — средата да ги удържи не може.“ Той се замисли за разговора, който бе провел с Ашли преди да замине за Вашингтон. Миналия месец тя бе останала в апартамента им в Сан Франциско и искаше да предприеме стъпки за „поправяне“ на брака им. Преди да го остави сам на Нова година той не беше съзнавал какво не е наред. Мислеше си, че нещата може би имат нужда от лека настройка, но това като че ли бе всичко. И после тя си беше заминала. А сега го очакваше перспективата да споделя най-съкровените им тайни с трета страна, на чиято професия не вярваше. Да се разкрива пред съвършено непознат човек.

Всичко това му се струваше болезнено и глупаво губене на време. С Ашли бяха женени от почти двайсет години. Бяха отгледали прекрасна дъщеря. Ако не можеха да се справят със собствения си живот, как биха могли да очакват, че някой друг ще го направи вместо тях? Той си спомняше психотерапевтите, при които беше ходил след освобождаването му от ханойския „Хилтън“, безкрайната, непоносима антистресова програма, наложена му от Военновъздушните сили. Този спомен не го изпълваше с увереност. Предполагаше, че за някои хора психотерапевтичните сеанси са от огромна полза, изобщо не се съмняваше в това, но лично той не беше получил нищо от тях. Абсолютно нищо.

И все пак трябваше да вземе решение. И знаеше, че всяка грешка може да накара Ашли да го напусне завинаги.

Гласът на стюардесата го откъсна от мислите му.

— До отлитането остават десет минути, погрижете се ръчният ви багаж да е поставен в отделенията над седалките или под седалката пред вас. — Къде беше Нимек, по дяволите? След като късно вечерта Пит му бе позвънил в хотелската му стая, Гордиън смени билета си за директния полет от Вашингтон до Сан Франциско и си запази място за късен самолет от летище „Кенеди“ в Ню Йорк. Същият, с който щеше да лети Нимек. Или поне така се предполагаше. Пит беше казал, че има нещо важно за него и че иска да му го предаде лично. При това колкото е възможно по-скоро. Винаги ли се държеше толкова тайнствено? Или, зачуди се Гордиън, самият той никога не се бе чувствал толкова нервен и нетърпелив? Знаеше, че Пит е постигнал огромен успех в Ню Йорк и че няма търпение…

В скута му падна кафяв плик. Гордиън вдигна глава и видя, че на пътеката е застанал Нимек.

— Извинявай, че закъснях — каза той. — Задръстване.

— Не съм се тревожил — с безизразно лице отвърна Гордиън и взе плика. — Това ли имаш да ми даваш?

Нимек кимна и пъхна чантата си в отделението над седалката.

— Мога ли да го отворя сега, или трябва да чакам до следващата Коледа? — попита Гордиън.

Нимек седна. В ръката си държеше местен таблоид. Под заглавието на първата страница се виждаше снимка на Делакроа.

— Не чак толкова дълго — отвърна той. — Но почакай, докато се върнеш в офиса си.

Гордиън потупа с плика по коленете си. И дълбоко си пое дъх.

— Добре, стига си ме държал в напрежение, казвай какво има вътре.

— Много добра новина за много лоши хора — усмихна се Нимек.