Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (11)

10.

Бруклин, Ню Йорк

28-ми ноември 1999 г.

По блестящата сребриста повърхност на огледалото, което заемаше цяла стена в офиса на Ник Рома, нямаше нито прашинка, нито петънце и почти никакви дефекти. Ник караше някое от момчетата — обичаше да използва думата „момчетата“ — да го чисти с препарат два-три пъти дневно, а понякога и повече, ако забележеше и най-малкото петно, което загрозяваше отражението му. Веднъж беше открил незначителна драскотина и нареди да сменят огледалото още същата сутрин.

Ник не смяташе това за прекалена педантичност. Той обръщаше сериозно внимание на вида си и огледалото бе изключително важно за него. Определено беше най-важното нещо в офиса му в „Платиниъм Клъб“, по-важно от компютърната му мултимедия, от телефона или от бележника му. Поне толкова важно, колкото неговия MP5K.

Сега Ники стоеше пред огледалото и правеше незначителни поправки на облеклото си — повдигаше нагоре яката на черното си поло, приглаждаше гънките на гърдите си, внимателно го напъхваше в черните си маркови джинси. Всяка подробност трябваше да е съвършено изпипана.

През прозореца на офиса се виждаше камион, който влизаше на заден ход в зоната за разтоварване.

Той погледна ролекса си.

11:00.

Доставката пристигаше тъкмо навреме. Ник бе сигурен, че същото ще се отнася и за получаването й. Хората, с които работеше, обръщаха сериозно внимание на такива неща.

Той погледна обувките си и се увери, че лъщят също толкова безупречно, колкото и огледалото му. Те бяха от черната кожа на някакъв вид гущер и изискваха специални грижи — във всеки случай, много повече от обикновената кожа. Някое от момчетата ги чистеше и лъскаше всеки ден, също като огледалото. Но човек трябваше да ги наглежда, да внимава да използват неутрален восък, а не черна боя. Боята щеше да унищожи кожата и Ник щеше да заприлича на някой новопристигнал емигрант от Малка Одеса. А самата мисъл за това го изпълваше с гняв и отвращение.

Преди половин година го бяха изправили пред областния федерален съд за търговия с алкохол. Конкретно го обвиняваха, че чрез сложни сделки с ценни книжа е скрил от данъчните власти три милиона долара. Когато излагаха заключителните си аргументи, прокурорите казаха на съдебните заседатели, че той е „вор в законе“, кръстник в източноевропейския подземен свят. Описаха го с руски думи като „батя“ — голям човек. Обвиниха го, че ръководи американското крило на престъпен синдикат, който наричаха ту „организация“, ту „мафия“. В един момент заявиха, че е на път да придобие също толкова голяма мощ, колкото Коза Ностра и азиатските банди.

„На път“ — раздразнено си помисли Ник, извади гребена от задния джоб на джинсите си и го прокара през къдравата си коса.

Процесът продължи два месеца, но той бе успял да отхвърли обвиненията и го оправдаха по всички точки. Това се беше оказало малко сложно, тъй като съдебните заседатели бяха плътно охранявани. Докарваха ги в съда с необозначени микробуси, ескортираха ги ченгета от спецчастта за борба с организираната престъпност и в съдебната зала към тях се обръщаха само с номер. Блондинката с хубавите крака, на която Ник се усмихваше и намигаше по време на целия процес, беше заседател номер едно. Дебелакът, който седеше със скръстени на шкембето си ръце, бе заседател номер девет. Всичко се пазеше в тайна. Но Ник успя да проникне във всички държавни тайни. Ник беше упорит. Хората му познаваха служители от прокуратурата с достъп до информация, която смехотворно наричаха „строго секретна“, и бяха получили необходимите им данни, за да се доберат до двама от заседателите.

Петдесет хиляди долара — плюс гаранции, че семействата им ще бъдат пазени от случайни инциденти и изчезвания — бяха купили оправдаването на Ник Рома. Той мислеше, че сделката е честна. Всъщност Ник се смяташе най-вече за човек, който може да сключва сделки. Трийсет и пет годишен, той вече беше постигнал взаимни договорености с италианците, китайските триади, колумбийските картели, дори с японската якудза. Бе градил с постоянство и изобретателност с помощта на предприятия на улично ниво като проституция и наркотрафик, за да придобие позиции в банковата система, като замисляше сложни финансови планове и откриваше нови пазари навсякъде, където видеше пари. Беше установил връзка със законните корпоративни и политически общности и имаше представителства в повече от дванайсет щата… и тъкмо затова прие като лична обида думите на държавните прокурори, определящи го като начинаещ крадец, водач на група бандюги от малцинствата.

Според него нищо не можеше да е по-далеч от истината.

Беше имигрирал от Русия заедно с родителите си на шестгодишна възраст и оттогава никога не бе напускал страната, дори не беше излизал от Ню Йорк. Когато бе на дванайсет, майка му успешно премина през процедурата за натурализация и той също получи американско гражданство. Беше работил върху произношението си, докато не се научи да говори без никакъв акцент. На двайсет и една промени първото си име и се отказа от последната сричка от фамилията си. Така Никита Романов се превърна в Ник Рома.

Той бе също толкова американец, колкото и всеки друг в онази съдебна зала. И всеки път, когато си спомнеше за прокурорите, Ник си обещаваше, че ще плати за обидата им заедно с лихвите. Никой не можеше да се шегува с него. Той…

Чу почукване на вратата, за последен път прокара гребена през косата си и го пъхна в задния си джоб.

— Какво има? — Той се обърна и погледна през прозореца. Камионът вече беше празен — малкият му товар бе откаран на ръчна количка в нощния клуб. Ник видя как шофьорът вдига задния капак, как скача в кабината и потегля по улицата.

Вратата се открехна и един от хората му, мускулесто хлапе на име Бакач, навря глава в стаята и каза на английски със силен акцент:

— Арабката. С приятеля си.

Ники отново насочи вниманието си към огледалото и се огледа за последен път. Жената идваше дори по-рано, отколкото беше очаквал. Каквито и да бяха плановете й за стоката, тя очевидно не искаше да губи нито минута.

— Да влязат — нареди той, доволен от вида си. — И кажи на Янош и Кос, че искам пратката.

Бакач кимна, изчезна и след минута се върна с двамата посетители.

— Здравей, Гилеа — каза Ники. Тя беше красива, наистина много секси, дългата й до раменете черна коса бе отрязана под правилен ъгъл, големите й бадемовидни очи му напомняха за екзотична котка. Туидовото й палто бе отворено и разкриваше прекрасни дълги крака под къса кожена пола.

Ник разсеяно се зачуди дали би била интересна за нещо повече от делови отношения.

— Здравей, Ник — каза тя. Високите й токчета затракаха по пода, докато се приближаваше към него. Високият мъж, пристигнал заедно с нея, имаше тънък белег на скулата под рошавата си брада. Следваше я на една крачка и се закова на място, когато тя спря. Ник забеляза, че под якето му изпъква пистолет.

— Видях камиона — каза жената. — Да смятам ли, че пратката ми е пристигнала?

— Хората ми ще я донесат веднага — отвърна той и посочи стола до бюрото си. — Защо не поседнеш, докато чакаш?

Тя го погледна студено, право в очите.

— Ще постоя.

След няколко минути на вратата се почука. Ник отвори и двама от хората му внесоха средно голям дървен сандък. Във външния коридор имаше още два. Мъжете внимателно оставиха първия на пода и донесоха и другите. Върху капака на третия имаше стоманен лост.

Гилеа мълчаливо стоеше на мястото си и тъмнокафявите й очи следяха сандъците.

— Искам да погледна — каза тя.

Ник кимна на Кос.

Кос взе лоста, пъхна плоския му край между капака и горния ъгъл на сандъка и започна да го отваря. Ник погледна Гилеа. Очите й бяха присвити, връхчето на езика й се плъзгаше по долната й устна.

Капакът най-после се отвори, Гилеа се наведе над сандъка, бръкна вътре и разрови пласта стиропор.

Сандъкът беше пълен с огледални глобуси като онези, които хвърлят въртящи се отблясъци в театрите и дискотеките. Всяка от топките имаше големината на грейпфрут. От тавана в клуба на Ник висяха много по-големи и обикновено ги наричаха „дискотопки“.

— Дай ми лоста. — Гилеа протегна ръка към Кос, без да откъсва поглед от дървения сандък.

Той мълчаливо й подаде желязото.

Жената продължи да гледа огледалните глобуси за миг, после извади един и рязко замахна с лоста. Глобусът се разцепи. Тя отново удари и го разби на няколко парчета, които се посипаха по пода в малка лавина блестящ прах.

В дланта й остана контрабандното съдържание на глобуса.

По едната страна на плоския, правоъгълен пакет имаше китайски йероглифи. Под прозрачната обвивка се виждаше бяла мека материя, която приличаше на пръчка пластилин.

— Пластичният експлозив — каза Гилеа, затвори очи и отметна глава назад. Устните й леко трепереха, пръстите й силно стискаха пакета.

Докато я наблюдаваше, Ник си помисли, че прилича на изпаднала в екстаз.

— Вършиш чудесна работа — след доста време каза тя и се обърна към него. Очите й блестяха.

Той й се усмихна и погледите им се срещнаха.

— Винаги — отвърна Ник.

Ник Рома гледаше през прозореца на офиса си и чакаше. Накрая Кос подаде глава през вратата и потвърди онова, което Ник вече знаеше. Гилеа и нейната горила си бяха тръгнали. Той кимна на Кос, който излезе и затвори вратата.

Беше време да провери подсигуровката си.

Ник застана пред огледалото, извади гребена от задния си джоб и приглади косата си. Представи си как я разрошва красивата ръка на опасна жена.

После прибра гребена и натисна малък бутон долу вляво на рамката — толкова незабележим, че човек трябваше да знае за съществуването му, за да го види.

Гигантското огледало бавно се отвори пред погледа му. Зад него се разкри видеоапаратура, записваща всички части от сградата. Лентите се записваха в продължение на двайсет и четири часа, после продължаваха върху вече записания материал. По този начин той трябваше само да ги извади, ако върху тях имаше нещо, което си струваше да запази.

Като например за застраховка.

Ник бръкна в кухината зад огледалото и извади лентата, записала събитията в офиса му. Тази лента — на която Гилеа отваряше дискотопката и галеше експлозива C-4, сякаш беше сексуална играчка, която нямаше търпение да опита — бе неговата гаранция. Не че някога щяха да го хванат. Но ако го хванеха, този запис и цяла колекция от други подобни, които беше скрил на много тайно място, щяха да му купят излизането от затвора.

След като зареди нова лента, той натисна бутона върху вътрешната страна на рамката. После проследи с поглед как от тавана в дъното на офиса му се спуска гигантски ултратънък телевизионен екран заедно с осем тонколони „Боус“, поставени на стратегически места в помещението. Ник Рома ползваше само най-доброто. Докато чакаше, не можеше да се сдържи да не мисли за какво друго би могъл да използва огледалото си с такава красива жена.

Мъжът има нужда от такива фантазии.

Те запазват младостта му.

Ник пъхна записа във видеото зад скрития панел в стената, после се отпусна на стола зад бюрото си, за да гледа шоуто.

Далеч от офиса му, в изоставен склад, чиято собственост беше станала неясна заради притежавалите я многобройни фиктивни компании, които дори най-настървеният детектив не би могъл да открие, същият материал, който гледаше Ник, дистанционно се записа в дигитална форма в мощен компютър. Обозначена със съответната дата и място на записа, информацията тихо, тайно и почти невидимо продължаваше да съществува. Системата на Ник изпълняваше функцията си съвършено.

По свой собствен начин току-що записаната сцена, както и всички останали, съхранявани върху твърдия диск, бяха също толкова експлозивни, колкото и пръчките C-4, продадени от Ник на Гилеа.

Подобно на пластичния взрив, информацията можеше да убива.

И скоро щеше да започне.