Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Силови игри (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Politika, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Том Кланси. Политика

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД, 1998 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. — Добавяне

38.

Кападокия
Югозападна Турция
9-ти февруари 2000 г.

Още преди хетите да се заселят в района преди четири хиляди години, праисторическите хора от бронзовата епоха бяха пробивали тунели в странните вулканични куполи, конуси, кули и нагънати планински ридове на Кападокия, прокопавайки подземна мрежа, чиито помещения и проходи обхващаха километри под варовиковия туф и осигуряваха отделни жилища за стотици хора, жилища със спални, дневни и кухни, както и светилища, водохранилища, конюшни, складове, работилници и винарни. Имаше обществени болници, черкви и гробища. В твърдата и в същото време поддаваща се на обработка скала бяха изсечени входове, первази, балкони, стълбища и колони, фрески и скулптури, дори мебели като маси, столове, пейки и спални платформи. Тесни процепи в стените между отделните жилища позволяваха нормална ежедневна комуникация между хората и осигуряваха ефикасна гражданска предупредителна система в периодите на извънредно положение.

През вековете на римска власт в този кошероподобен подземен мегалополис бяха намирали подслон различни племенни групи, а после и първите християни, сред които, както се вярваше и апостол Павел. По-късно той бе давал убежище на отшелнически монашески ордени от жестокостите на монголски, арабски и османски завоеватели. През последните десетилетия отделни негови части — съответстващи на съвременни квартали и градове — бяха разкопани от археолози и в няколко случая открити за туристически посещения. Някои зони от комплекса оставаха или непроучени, или известни само на местното селско население. Други бяха обитавани от кюрди, прииждащи на север от Ирак след войната в Залива. До този момент те представляваха тайни твърдини на кюрдската милиция при въоръжените й сблъсъци с правителствените сили на Турция и нейните международни съюзници… сред които, поради различни причини, и Съединените щати.

Поради това, мислеше си Ибрахим, докато пришпорваше коня си по пресечените склонове, ако не поради друго, изкуствените пещери на юг от Деринкюйю бяха идеално скривалище за Гилеа Настик и братовчед й Корут Зелва след атентата на Таймс Скуеър. Из тези изолирани райони имаше много кюрдски симпатизанти, планинци, които проявяваха подозрителност към всеки непознат и които се съпротивляваха на чужда намеса в местните дела. Дори политически неутралните нямаше да искат да имат нищо общо с групата, преследваща терористите.

И тъй като представляваше интересите на Роджър Гордиън из тези изолирани територии, Ибрахим се страхуваше, че ако някой местен жител забележи групата му, престъпниците със сигурност ще бъдат предупредени.

Яздеше в постоянен галоп и мускулестите, лъщящи от пот страни на коня му блестяха под стремената като зехтин. Слънцето яростно жареше раменете му и изгаряше в бялото си сияние земята… скалиста, пресечена пустош, която не можеше да премине нищо на колела — дори всъдеход, дори малката флота от бойни машини на „Меч“.

Тук имаше райони, които като че ли съществуваха в замръзнала вечност. Райони, в които дори природата се противопоставяше на промяната. Пътищата и телефонните връзки стигаха до границите им и огромните разстояния се преодоляваха или на кон, или никак. Земята не прощаваше — или се приспособяваш към нея, или загиваш.

Ибрахим държеше юздите леко отпуснати. Шията на коня му се надигаше и навеждаше в спокоен, плавен ритъм. От двете му страни яздеха останалите от групата му, вдигайки облаци от камъчета и пепелива пръст. Всички бяха облечени в леки сиво-кафяви униформи и носеха модифицирани пушки M-16, на които бяха монтирани енергийни гранатомети M234 RAG. На шиите им висяха противогази и защитни очила.

На около километър напред се виждаше огромно арковидно образувание, издигащо се над околния терен. Някога редиците от шестоъгълни отвори във високите скални стени бяха водили към помещенията на кервансарай. Там бяха спирали пътуващите търговци, снабдявали подземните градове по дългите стръмни проходи под кервансарая.

Ибрахим знаеше, че сега проходите са пълни със скорпиони — с човешки скорпиони, освен обикновените. И задачата на групата му беше да ги изкара от скривалището им и да залови най-смъртоносните от тях, без да убива никого. Противниците им обаче нямаше да изпитват никакви угризения. Ако им се удадеше възможност, те щяха да унищожат и него, и последния от хората му и да ги оставят да гният върху голата земя.

Е, няма битка, която да е честна за всички страни. Ибрахим и братята му по оръжие знаеха какво трябва да правят и щяха да дадат всичко от себе си. Останалото зависеше от Аллах.

И те препускаха в пустинната тишина към леговището на скорпиона.

 

 

Портиерът от ханеданския хотел беше напуснал селото призори, малко по-рано от непознатите, пристигнали преди два дни. Той минаваше по малко известни преки пътища между склоновете на зловещия лунен пейзаж и безжалостно пришпорваше коня си към куполообразната скала, която служеше за главен вход към подземното скривалище. Имаше и други тайни дупки, през които можеше да се влиза и да излиза, но повечето водеха към отдавна задръстени или срутили се проходи.

Корут щеше да разположи повечето си часови при главния вход и те трябваше да бъдат предупредени. Да, трябваше, и то бързо.

Младият портиер хвърли поглед през рамо и видя въоръжените конници като малки точици в далечината — вдигаха във въздуха облаци пустинен прах. Не знаеше кой ги е пратил — всъщност за него и за съселяните му това нямаше значение. Преди няколко седмици Гилеа и Корут се бяха върнали в Деринкюйю, потърсиха подслон и закрила и ги получиха. Те бяха свързани с народа си с връзките на кръвта и рода и изповядваха правата вяра.

Щеше да успее. Щеше да стигне при тях преди непознатите, щеше да ги предупреди за приближаващата опасност, даже това да означаваше да изтощи коня си до смърт.

Каквото и да бяха извършили роднините му, той щеше да им помогне да избягат.

 

 

Корут сложи пълнителя на своя „Калашников“ АКМС, прехвърли автомата през рамо и се затича по коридора. Стъпките му глухо отекваха по неравната скална повърхност. Само преди минути през процепа в стената го беше повикал тревожен глас, за да го предупреди за нападение. От юг през пустинята идвали непознати и с всяка секунда все повече се приближавали. Тръгнали от селото същата сутрин и групата им се състояла от турци, американци и европейци.

Слава Богу, че Гилеа бе заминала, като го остави да обучава и набира нови бойци. Тя вече трябваше да се е качила на малката подводница в Амасра на северното крайбрежие и да е насред Черно море на път към целта си.

Корут не мислеше, че преследвачите им са от ЦРУ или Интерпол. Те щяха да дойдат с хеликоптери, даже със самолети, а не на коне. Какъвто и да беше многонационалният й състав, тази група се командваше от хора, които познаваха района и използваха местна тактика. Дали можеше да е тайнствената организация, за която го бяха информирали, същата, пратила хора в офиса на Рома в Ню Йорк?

Нямаше откъде да знае и в крайна сметка какво значение имаше? Бяха го търсили, бяха го открили и сега идваха за него.

Корут само се молеше да остане жив достатъчно дълго, за да ги накара да съжаляват.

 

 

Ибрахим видя отражението на слънчевите лъчи в автоматичните оръжия по скалата още преди да чуе първия изстрел. Стрелците бяха разположени в отворите на пещерата. Автоматите ритаха раменете им и изригваха огън.

Ибрахим рязко дръпна юздите на коня и даде знак на хората си. Те се събраха около него — конете им пръхтяха и цвилеха, изпод копитата им летеше пръст. По земята пред тях се сипеше град от куршуми. От разстоянието, от което ги обстрелваха, нямаше особено голяма опасност, тъй като едва влизаха в обсега на оръжията. И все пак терористите имаха по-изгодна позиция. И бяха готови, очевидно предупредени за появата на групата от „Меч“.

Това едва ли беше най-хубавото, които можеше да се случи. Но според Ибрахим не бе и най-лошото. Беше се надявал да изненадат противника, но не разчиташе само на това. И се бе запознал с терена, така че и той да разполага с няколко силни коза.

Обърна се към американеца от дясната си страна и каза:

— Заобиколи с хората си от другата страна, Марк. Аз ще се насоча към мястото, откъдето нашият човек най-вероятно ще се опита да се измъкне от дупката си.

Марк го погледна със сините си очи, кимна и даде знак на дванайсетимата си мъже.

Докато конете им се носеха към скалата в права като стрела линия, Ибрахим препусна наляво с останалите от групата.

 

 

Щом стигна до подножието на скалата, американският контингент на „Меч“ незабавно насочи гранатометите си RAG — оръжия с обхват от четирийсет до шейсет метра — и се прицели през вградените мерници. Защитниците на пещерата продължаваха да ги обстрелват, вече достатъчно близо, за да представляват смъртоносна опасност. Марк видя един от хората си да пада от седлото, притиснал гърлото си с ръце — между пръстите му шуртеше кръв. После още един се строполи в праха с разцъфнали по пустинната куртка тъмночервени петна. Един от конете получи откос през гърдите и се свлече и зарита, отхвърляйки зашеметения си ездач на няколко метра. Болезненото цвилене на умиращото животно звучеше ужасяващо, почти човешки.

— Огън! — извика Марк. — Дайте им да се разберат на тези копелета!

С прецизно координирана канонада групата му изстреля пръстеновидните енергийни гранати към входовете на пещерата — с пет хиляди завъртания в минута. Жиростабилизираните гранати полетяха нагоре по съвършена траектория и повалиха на земята хората по скалните первази сред викове на болка и смут. Гумените пръстени около гранатите се пръснаха и изпълниха входовете на пещерата със сълзотворен газ.

Доволен, че първият удар е постигнал желания ефект, Марк изрева нова заповед. В отговор хората му нахлузиха противогазите, скочиха от конете и започнаха да се катерят по склона, като забиваха токове в сухата почва и в същото време не преставаха да стрелят с несмъртоносни куршуми.

Ослепените от сълзотворния газ мъже се мятаха по надвисналите скални первази и надаваха крясъци, обзети от конвулсивна, задушаваща кашлица. Едни залитаха, разперили ръце, за да запазят равновесие, и после се спъваха и падаха на земята. Други се опитваха да отстъпят назад, като опипваха наоколо си с ръце и пълзяха на четири крака, безпомощни, неспособни да използват оръжието си.

Щом стигна до скалата, групата на „Меч“ бързо презареди гранатометите си и изстреля нов залп от гранати RAG в отворите.

После, предшествани от облаците газ, носещи се в сумрака пред тях, мъжете се хвърлиха в тунелите, за да пометат и последната съпротива.

 

 

Корут се метна към стълбището, водещо нагоре към резервния изход. Слабата светлина на електрическите крушки по стените хвърляше тигрови ивици по лицето му. Чуваше писъците и задавената кашлица на приятелите си, но не можеше да направи нищо за тях. Беше смятал, че ще може да отблъсне незапознатите с терена нападатели, въпреки че половината му хора бяха в Русия. Но преследвачите му не се държаха като чужденци. Какви бяха те? Как бяха открили подземния комплекс?

Трябваше да разбере. Трябваше да прати съобщение на Гилеа за това, което се бе случило. Но всичко това щеше да почака. Ако не избягаше незабавно, нямаше да успее да направи нищо. Нито за нея, нито за себе си.

Той се пъхна в тясната стълба и се заизкачва към повърхността — прескачаше по две стъпала наведнъж и стискаше оръжието си. Виждаше процеждащата се отгоре слънчева светлина, чуваше уплашеното цвилене на коня си в конюшнята.

Стигна до края на стълбището, зави зад острия ъгъл и изтича в конюшнята. Макар и здраво завързан за яслата, конят риеше земята с копита и танцуваше на място, стреснат от звуците на битката.

Корут смъкна седлото от яслата, хвърли го на гърба на животното и бързо стегна ремъците, като се молеше да не се разхлабят. После пъхна крак в стремето, скочи на коня, опъна юздите и заби пети в хълбоците на животното.

Конят за миг се стресна, после с високо и сепнато цвилене изскочи под яростния блясък на пустинното слънце.

 

 

Групата на Ибрахим знаеше за конюшнята. Един местен търговец, ценящ американската валута повече от племенната вярност, им беше скицирал точното й разположение. И след като се отделиха от групата на Марк, Ибрахим и хората му бяха отишли да чакат пред изхода до ръба на скалата, тъй като знаеха, че ако избегне фронталната атака, Корут ще се опита да избяга оттам.

Той ги видя веднага, щом се появи от пещерата — възседнали конете си в широк полукръг и насочили оръжията си срещу него.

— Свине — изръмжа Корут, разбрал, че е попаднал в капан. — Шибани свине.

Вдигна оръжието си, но преди пръстът му да натисне спусъка, в корема го улучи граната RAG, събори го от седлото и го хвърли на земята в агонизираща топка, с притиснати към корема ръце.

— Да го завържем и да тръгваме — каза Ибрахим.