Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (19)

18.

Бруклин, Ню Йорк

1-ви януари 2000 г.

Ник Рома седеше в офиса си в „Платиниъм Клъб“ в замислено мълчание. Осветлението беше изключено, в танцувалната зала на долния етаж бе тихо. Беше два след полунощ. Малкото хора, започнали нощта като клатеха задниците си долу, си бяха тръгнали, след като новината за експлозията на Таймс Скуеър плъзна из залата като чумен вирус и сложи край на празненството им. Малцината, които останаха, бяха предимно от най-доверените му хора, мъже, които не даваха и пукната пара за нищо друго, освен да пият на бара.

Разбира се, той знаеше какво ще се случи, знаеше, че още преди всичко да е свършило тържеството в Ню Йорк ще се превърне в национална погребална церемония. Но някак си проумя невероятните мащаби на опустошенията, за които беше допринесъл и той, едва когато видя репортажите по телевизията.

Седеше в мрака и мислеше. Бе забелязал, че и от улицата не се чува почти нищо. От време на време по прозорците над булеварда се плъзваха светлините на минаващ автомобил и хвърляха безумни сенки по лицето му, но иначе хората долу бяха изчезнали. Бяха видели внезапно разкъсалата небето мълния и се бяха сврели в дупките си като уплашени животни.

Дали наистина някой можеше да се изплъзне от онова, в което бе участвал? Той беше свързан с най-жестокия терористичен акт, извършван на американска земя, точно в тази нощ, в сърцето на нейния най-голям град… Страната никога до този момент не бе понасяла такъв удар и натискът върху законоохранителните институции да открият извършителите щеше да е огромен.

За миг Рома се замисли за това. Дали в крайна сметка нямаше да започнат да си пречат? Предполагаше, че има такава опасност. В надпреварата коя институция първа ще успее да извърши арести те навярно щяха да крият улики, нямаше да обменят информация помежду си. Такива неща се бяха случвали и преди по време на разследвания, заплашвали да се превърнат в проблем за него, и всеки път той се възползваше от положението.

И все пак винаги беше разполагал с някой, който да се занимава със случая. Неговата работа бе да се грижи за деловите си интереси, а не за радикалната политика. Нито знаеше, нито се интересуваше защо Востов се е замесил в тази игра и беше дал на пратениците му ясно да разберат, че макар да предпочита да поддържа добри отношения с организацията, няма да позволи да го контролира никой от Москва. Ако Востов искаше помощ за контрабандно вкарване на C-4 в Съединените щати, трябваше да си плати. А ако искаше Ник да осигури на Гилеа и групата й по-сериозна подкрепа, това щеше му струва още повече. В пари и услуги.

Един милион долара от руснаците бяха уталожили съмненията му достатъчно, за да спечелят участието му, но Рома продължаваше да се чуди дали не е допуснал грешка. От друга страна, когато ударната група напуснеше страната, нямаше да се чувства толкова уязвим…

Звукът от тихото натискане на бравата на вратата рязко прекъсна мислите му. Той се наведе напред, бръкна в чекмеджето на бюрото си и стисна пистолета си MP5K.

И продължи да го стиска дори след като Гилеа влезе и стройният й силует се плъзна към него в сумрака.

— Можеше да почукаш — каза Ник.

— Да. — Тя затвори вратата и той чу изщракването на ключалката. — Можех.

Рома я погледна на слабата светлина, идваща от уличните лампи, и каза:

— На стената до теб има електрически ключ.

Гилеа кимна, но не посегна към ключа.

— Успяхме — рече тя и се приближи още повече към него. — Но предполагам, че вече знаеш.

— Гледах телевизия — кимна Ник. Ръката му продължаваше да стиска пистолета.

Гилеа направи крачка напред, после още една и спря пред бюрото. Вдигна ръка към яката на черното си кожено яке, след това и към копчето под нея.

— Защо си тук? — попита той. — Знаеш, че Закари ще е готов с документите ти чак утре. Едва ли си дошла само за да ми пожелаеш лека нощ.

— Не, очевидно не — отвърна Гилеа. Тя постави длани на бюрото и се наведе напред, като приближи лицето си до неговото в сумрака.

Доразкопча якето си, свали го и го пусна на стола до себе си. Отдолу носеше тъмен пуловер.

Той чакаше.

— Тази нощ ми достави прекалено голямо удоволствие, за да я оставя да свърши, Ник — каза тя. Наведе се още по-близо и почти зашепна: — Няма нужда да стискаш този пистолет.

Рома преглътна. Тази нощ й доставила удоволствие? Що за жена беше тя? Преди два часа бе станала причина за невероятна касапница, а сега…

Изпита нещо подобно на ужас и все пак…

И все пак…

Онова, което най-силно го ужасяваше, беше собствената му неочаквана физическа реакция на близостта й.

Тя неудържимо го привличаше.

Гилеа се наведе още по-близо, допря лицето си до неговото, устните й докоснаха ухото му.

— Знаеш защо съм дошла — каза тя. — Знаеш какво искам.

Гърлото на Рома пресъхна. Сърцето му биеше като лудо.

Той си пое дъх. После пак.

Пусна пистолета, протегна ръка и я притегли към себе си. И когато топлата й плът се притисна към неговата, той погледна в огледалото и устните му се разтеглиха в лека, потайна усмивка.