Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (24)

23.

Вашингтон

6-ти януари 2000 г.

Облечен в сив анцуг, бейзболна шапка и маратонки „Найки“, Алекс Нордстръм съсредоточено тичаше по улицата. Дългите му крака го носеха напред с постоянен ритъм. Беше минал средата на обичайния си маршрут за джогинг, кръвта му се бе напомпала с кислород и чувстваше мускулите на бедрата и прасците си приятно отпуснати.

Като движеше ръце в плавна координираност с краката си, той тичаше към Конститюшън Гардънс и към мраморния обелиск на паметника на Вашингтон, където обикновено обръщаше на изток, за да завърши трикилометровия си крос. Днес можеше да поспре за малко в зависимост от това дали Блейк щеше да пристигне навреме… в което Нордстръм се съмняваше: биологичният часовник на заместник-министъра на външните работи като че ли беше непоправимо повреден още от времето, когато бе най-добрият студент на Алекс в Джорджтаун.

Нордстръм продължи спокойно да тича. Не виждаше причина да бърза. Многобройните правителствени сгради на север от парка се простираха чак до Петнайсета улица и червените им покриви се виждаха през оголените от зимата клони на дърветата. На юг се белееха колонадите и портиците на министерството на земеделието. От устата му излизаше пара с всяко ритмично изпускане на въздух, но метаболизмът му се беше ускорил и той почти не усещаше ледения вятър от Потомак, покриващ бузите и челото му с влага. Гърбът му бе подгизнал от пот между лопатките, хубава, здрава пот, която сякаш измиваше напрежението през порите му.

От дясната му страна профучаваха скъпи автомобили с добре облечени мъже и жени, повечето отправили се на север или на юг по Седемнайсета улица към музеите и държавните сгради в центъра. По-малка част от колите продължаваха покрай Рифлектинг Пул към мястото, където булевард „Конститюшън“ преминаваше в шосе 66 и пресичаше моста към Арлингтън. На около километър и половина зад Нордстръм утринните лъчи позлатяваха купола на Капитолия и вече започваха да блестят по червените тухлени кулички на замъка на Смитсъновия институт. Край дългия път надолу по Капитолийския хълм се виждаха хора, които правеха упражнения, катерички и гълъби, които се дърпаха за оскъдните зимни трошици, и излезли във ваканция колежани, облечени в пухени якета и дълги плетени шапки като на джуджета, които крачеха към малката кръгла пързалка до Природонаучния музей, провесили кънките си на рамо. Хлапетата изглеждаха горе-долу също толкова угнетени от случилото се само преди седмица на Таймс Скуеър, колкото и катеричките и птиците, с други думи, никак.

„Младежка приспособимост?“ — запита се Нордстръм. Или навярно обръгналост на поколение, родено в епоха, в която тероризмът присъстваше навсякъде, нещо подобно на природните бедствия като земетресения и урагани? Не беше сигурен, че иска да знае отговора, и само можеше да се надява, че е първият. Поне за него величието на Капитолия винаги беше достатъчно, за да го накара мислено да запее националния химн и да се изпълни с чувство за дълг към втората си родина.

Стигна до Четиринайсета улица, потича на място, докато изчака платното да се освободи, после пресече и пое нагоре по моравата, която се изкачваше към основата на извисяващия се обелиск.

Чу шляпане на крака по настилката зад себе си и се обърна — Нийл Блейк го следваше само на няколко метра. Атлетичен трийсет и пет годишен мъж с красиво лице и дълга — за Вашингтон — кестенява коса, той носеше черен анцуг „Спидо“ с електриковосин кант отстрани и изглеждаше точно такъв, какъвто беше — представител на интелигентния и енергичен политически елит.

— Здрасти, Нийл — леко забавил стъпка, каза Нордстръм. — Откога ме следиш?

Блейк кимна назад към Четиринайсета улица.

— Дойдох откъм детелината и те видях да пресичаш. Щях да те настигна по-рано, но срещнах една симпатична млада дама, която се нуждаеше от упътване, и се наложи да спра. Освен това реших да ти дам още няколко минути спокойно тичане.

— Много мило от твоя страна — каза Алекс. — Взе ли й телефонния номер? В случай че пак се нуждае от помощ?

Блейк се потупа по джоба.

— Вече съм го скрил на сигурно място.

Нордстръм се усмихна. Известно време двамата тичаха мълчаливо един до друг, изкачиха се до върха и после започнаха да се спускат към Рифлектинг Пул. Езерото искреше под утринните лъчи.

— Имам нещо за теб — каза Блейк. — Не беше лесно. Ако някой разбере, че съм се раздрънкал, ще мога да открия онази закусвалня, за която братовчед ми Стив от Чикаго постоянно ме увещава.

Нордстръм кимна, но не отвърна нищо.

— Чувал ли си за корпорацията „Лиан“? — попита Блейк.

— Разбира се.

— Те са произвели стоката.

Нордстръм отново кимна. Лицето му беше сериозно и замислено.

— Ами крайният купувач? — попита той.

— Следите водят към руски доставчик. После въпросът е открит.

Последва продължително мълчание.

— Мамка му — накрая каза Нордстръм и поклати глава.

— Знаех си, че новината няма много да ти хареса — каза Блейк.

Алекс помълча, после попита:

— Това ли е всичко?

— Засега да — отвърна Блейк. — Ще ти съобщя, ако изровя още нещо.

— Благодаря — каза Нордстръм. — Радвам се, че в училище ти писах шестица.

— Аз си я заслужих — рече Блейк.

Нордстръм хвърли поглед към него.

— Нагло кутре.

— Все повече започва да изглежда, че онзи ден беше прав, Горд — каза Нордстръм по телефона.

Току-що взел душ след кроса и увит в халата си, той седеше в градското си жилище на булевард „Пенсилвания“ и разказваше на шефа си какво е научил от Блейк.

— Почти ми се иска да грешах — отвърна Гордиън. — Тази корпорация „Лиан“… И преди съм чувал за нея. Името й не се ли споменаваше преди няколко години, когато разследваха финансирането на кампанията на Томпсън?

— Пак позна — каза Нордстръм. — Доказателствата, че е замесена в прехвърляне на китайски държавни средства в нашите избори не бяха толкова убедителни, колкото за Липо, освен всички други чуждестранни спонсори… но въпреки това бяха сериозни. Според мен парите на „Лиан“ са осигурили поне на двама сенатори значително преимущество пред съперниците им и най-вероятно са им спечелили постовете.

— И аз като Меган продължавам да съм объркан. Каква е връзката между „Лиан“ и руснаците? И конкретно кои руснаци?

Седнал на дивана в дневната си, Нордстръм се наведе напред и разсеяно започна да навива телефонния кабел около пръстите си.

— В най-добрия случай мога само да направя някои предположения — отвърна той. — Искам да кажа, че преди да ти дам сигурна информация трябва да погледна в архива си, да проверя нещата.

— Разбирам, давай нататък.

— Има обстоятелства, които предполагат, че в случая сериозно е замесен руският земеделски министър Йени Башкир. Той отдавна е свързан с „Лиан“. В същото време е свързан и с членове на китайското правителство. Освен това семейството на Башкир е имало делови интереси в Азия до след болшевишката революция.

— А мотивите му?

— Башкир едва ли е американофил… това ли е верният термин?

— Не съм сигурен — отвърна Гордиън, — но смисълът му е достатъчно ясен.

— Освен това не вярва в капитализма и демокрацията и подобно на мнозина от своето поколение, би предпочел да запази старата комунистическа система, като я замаскира. Също така, макар да не е краен националист от крилото на Педаченко, той несъмнено е нещо като културен шовинист.

— Искаш да кажеш, че е възможно да иска да попречи на проамериканските инициативи на Старинов и да го компрометира.

— В общи линии, да, и съм съгласен с онова, което предложи на срещата ни ти — отвърна Нордстръм. Осъзна, че безнадеждно е оплел телефонния кабел, и се опита да освободи пръстите си.

В другия край на линията Гордиън въздъхна.

— Фактът, че Башкир помогна за подписване на договора за помощите не опровергава ли предположението ти? — попита той. — Погледни която и да е снимка на Старинов по време на октомврийското му посещение в Белия дом и ще видиш, че министърът го следва плътно отстрани.

Нордстръм издаде звук, представляващ устен еквивалент на свиване на рамене.

— Известно ми е, че си вечен оптимист, Горд. Но ти разбираш също толкова добре, колкото и аз, че руската политика не е много далеч от императорския двор на Екатерина или Николай II. Столицата има стара традиция на тайни интриги, независимо дали говориш за съвременна Москва или за Санкт Петербург от деветнайсети век.

Последва кратко мълчание. Нордстръм продължи да се бори с кабела и остави приятеля си да помисли.

— Добре — накрая каза Гордиън. — Можеш ли да нахвърляш тази информация за Нимек и довечера да му я пратиш по имейла?

— Не ми достигат подробности… но да, ще го направя.

— Прати копия на Блакбърн и Меган в Калининград. И на Винс Скъл. Да видим какво ще успее да постигне обединеният ни мозъчен тръст.

— Точно така — отвърна Нордстръм. Започваше да огладнява и с нетърпение очакваше закуската си. — Нещо друго?

— Само една дребна услуга.

— Казвай.

— Няма да е зле да направиш нещо за навика си да си играеш с телефонния кабел, докато разговаряш, или поне да си вземеш безжичен телефон — каза Гордиън. — Тук се чува страхотно пращене.

Нордстръм се намръщи и после каза:

— За теб, шефе, ще направя всичко.