Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (31)

30.

Ню Йорк

16-ти януари 2000 г.

Сексът беше бърз и мръсен. Същото се отнасяше и за разговора, който го предшестваше — като „мръсен“ в този случай означаваше разпокъсан и неразбираем на записа.

Вината не бе в записващото устройство. Просто когато жената с черно кожено яке влезе в офиса му, Ник Рома говореше тихо.

— Върни пак — каза Барнхарт.

— Къде точно — когато е зад нея или отгоре й?

— Недей да остроумничиш.

— Ще го върна от мястото, когато още става за непълнолетни — престорено намръщен каза дългокосият оператор, натисна един от бутоните на пулта и Барнхарт чу тихото бръмчене на твърдия диск.

Бяха в студиото в мазето на централата на „Меч“ в центъра на Манхатън. Барнхарт и операторът седяха един до друг пред пулта, Пит Нимек и Норико Къзънс стояха зад тях.

Барнхарт сковано се наведе напред и усети, че шевовете под превръзката на корема му се опъват. Раната продължаваше да му създава много неудобства, но кървенето я бе накарало да изглежда по-опасна, отколкото всъщност се оказа. Макар че беше изровил дълга плитка бразда от дясната му страна, куршумът се бе отклонил от повърхността на твърд мускул преди да излезе и не беше засегнал вътрешните му органи. Според лекаря в спешното отделение, бе го спасило превъзходното му физическо състояние.

— Мислиш ли, че можеш да изчистиш записа, за да разберем какво казва? — попита Нимек.

— Ако не бях убеден, че аудиопотоците могат да се изчистят за вашите нужди, нямаше да си правя труда да прехвърлям тази порнография в дигитална форма — отвърна дългокосият. — В края на краищата, екстатичните стонове и без това бяха достатъчно високи и ясни, за да загреят и мен.

Нимек и Норико размениха съчувстващи погледи. Джеф Гролин беше един от най-опитните експерти по аудиовизуална техника в страната — в противен случай Меган не би го привлякла в организацията им, — но в същото време бе и адски досаден с детинското си поведение. Дали социалната неприспособимост бе характеристика, която придобиваха специалистите в неговата област, нещо като професионална особеност, зачуди се Нимек, или пък изобщо беше вродена черта на хората с технически наклонности?

— Добре, само внимавайте да не повърнете — каза Гролин и плъзна пръсти по контролния пулт. — Започва „Голямото приключение на Ник Рома“ с подзаглавие „Похотта на престъпника“. Първа сцена, втори дубъл.

Погледите на всички се насочиха към монитора.

На екрана вратата на офиса на Рома се отвори и жената влезе и се приближи към обектива на неподвижната камера. Тъмната й коса бе вдигната назад, устните й бяха отворени — тя се движеше с очевидното съзнание за качествата на тялото си и за реакцията, която предизвиква у мъжа пред себе си. В долния ляв ъгъл се виждаше датата и часът: 01.01.2000 01:00.

Нимек напрегнато гледаше жената. Макар че осветлението в офиса беше слабо, през прозорците влизаше достатъчно светлина, за да разкрие лицето й без никаква компютърна намеса. Всъщност от видеоматериала вече бе извлечено статично изображение, подложено на сравнение със списъка на „Меч“ на известните и заподозрените международни терористи.

— Можеше да почукаш — разнесе се от компактните тонколони „Аудикс“ гласът на Рома. В този момент се виждаше само тилът му.

— Да. Можех. — Тя затвори вратата.

— На стената до теб има електрически ключ…

— Превърти го напред до момента, в който не се чуваше — без да откъсва поглед от екрана, каза Барнхарт.

— Естествено — отвърна Джеф и натисна бутона за бързо превъртане, обозначен с двойна стрелка. — Макар че лично аз се възбуждам от провокативния диалог преди това.

Картината запрескача напред.

Гролин отново превключи на нормално движение.

Сега жената беше много по-близо до бюрото, горните копчета на якето й бяха разкопчани, желанието ясно се изписваше на лицето й.

— Защо си тук? — попита Рома и после замълча. Гласът му стана дрезгав и се превърна почти в шепот.

— Точно така. Като че ли наистина си няма представа — отбеляза Гролин. — Тоя пич се задавя от собствената си слюнка…

— Стига де! — прекъсна го Норико.

— Зн… зрище… готдокте… тре… желшкащ.

— Пак нищо не се разбира — каза Барнхарт.

— Защото още не съм направил електронната си магия. — Гролин замрази образа, после се обърна към по-малък пулт, състоящ се от датчици и превключватели, както и от десетина клавиша с големината на табулатора на стандартна компютърна клавиатура.

Докато пръстите му тичаха по клавишите, в горната част на екрана се появи тулбар и видеообразът се сви в прозорец.

— Хайде сега пак да опитаме, като елиминираме малко аудиосмущения.

Гролин върна записа и после го пусна.

— Защо си тук? — каза Рома. И замълча.

Гролин бързо дръпна някакъв лост, после друг. Очите му се присвиха зад нарочно подбрани грозни очила в рогова рамка.

Рома каза:

— Знаеш, че… зари… готов с доменте чак утре…

Гролин спря записа, върна го до момента точно преди гласът на Рома да спадне до шепот, после отново го пусна. Пръстите му тракаха по бутоните на пулта.

— Защо си тук? — дрезгаво попита Рома. — Знаеш, че захри ще е гов с документите ти чак утре. Едва ли си дошла само за да ми пожлашкащ.

— Чухте ли? — Барнхарт кимна към Нимек и потръпна от болка от рязкото движение. — Казва, че ще й осигури документи. Вероятно документи за път.

— Ясно — отвърна Нимек. — Този кучи син е бил съучастник в атентата отначало докрай.

— Като говорим за това — обади се Гролин, — още един опит и ще накарам всяка дума от записа да изпъква като Брайлово писмо.

Пръстите на Норико нетърпеливо почукваха по облегалката на стола на Барнхарт.

— Хайде — каза тя. И мислено прибави: „Досаден кретен“.

Гролин върна записа, поигра си с пултовете, после отново го пусна.

— Защо си тук? — каза Ник Рома на жената, която се разкопчаваше пред него. — Знаеш, че Закари ще е готов с документите ти чак утре. Едва ли си дошла само за да ми пожелаеш лека нощ.

— Мамицата му, мисля, че е това — възкликна Гролин. — Обаче кой е този Закари, а?

Нимек гледаше Барнхарт.

— Според теб това малко име ли е, или фамилно?

Барнхарт поклати глава.

— Може да е и двете, но ще проверя. Предполагам, че е някой от фалшификаторите на Рома. Или човек, който работи за някой от фалшификаторите му. Най-постоянният, най-гадният източник на доходи на Рома е търговията с плът. Незаконно прехвърляне на отчаяно бедни жени от Русия в Америка като проститутки… всъщност сексуални робини… с фалшиви визи и паспорти. По същия начин организацията му вкарва в страната войници и убийци.

— Онези, които са свършили работата на Таймс Скуеър, сигурно са искали незабавно да напуснат Съединените щати — каза Норико. — Ако открием този Закари, логично е той да ни отведе при тях.

— Или поне да ни насочи към тях — отбеляза Барнхарт. — Разбира се, ако допуснем, че успеем да го накараме… или пък да я накараме, ако е жена… да проговори.

— Остави последната част на мен — каза Нимек, като продължаваше да го гледа. — За колко време можеш да изровиш информацията, която ни трябва?

— Няма да е много, ако сме прави за специалността на този човек и за връзката му с Рома. Познавам агенти от ФБР, детективи от нюйоркското полицейско управление, дори хора от Главна прокуратура, които следят всички важни членове на организацията на Рома. И които ще ми кажат каквото искам, без да задават въпроси.

— Погрижи се наистина да стане така — отвърна Нимек. — От два дни използвам какви ли не връзки, за да изтривам данните за лечението ти в спешното отделение преди да бъдат предадени на полицията. Не искам никой да разбере за разследването ни.

Барнхарт кимна и понечи да се надигне от стола, но после изпъшка, отпусна се обратно и каза:

— Ако някой от вас ми подаде ръка, ще се кача в кабинета си и ще седна до телефона.

— И ще пропуснеш кулминацията на филма? — попита Гролин. — Мисля отново да го пусна в скверностната му цялост.

Норико ядосано го погледна и изръмжа:

— Повярвай ми, Джеф. Ще си прекараш много по-добре, ако го гледаш сам.

 

 

Роджър Гордиън седеше сам с клетъчния си телефон в ръка. При целия хаос в службата му, при всички неотложни въпроси, на които трябваше да реагира, които трябваше да обмисля и придвижва, за които трябваше да се тревожи, положението в дома му заплашваше да го погълне изцяло.

Той обичаше жена си.

Жена му го беше напуснала.

Бяха минали почти три седмици и тя не се бе върнала, нито му беше телефонирала.

Понякога му се струваше, че бракът е игра, в която жените определят правилата, а бедните съпрузи трябва да гадаят какви са те.

Той продължаваше да не разбира в какво е сбъркал.

Чувствата му към жената, за която се беше венчал, не бяха отслабнали от мига, в който я видя за пръв път. Бяха се променили, но само за да станат още по-дълбоки и силни.

Колкото повече я опознаваше, толкова повече я обичаше.

И толкова повече осъзнаваше, че никога няма да разкрие загадката й.

През всичките им години заедно той никога не бе изпитвал нещо повече от повърхностно привличане към красивите жени, които срещаше из коридорите на властта. Като всеки мъж, когато видеше хубава жена, Гордиън незабавно реагираше на първично равнище. Но не ставаше и въпрос да следва тези си чувства. Независимо от красотата си, другите жени не бяха Ашли.

Бяха се любили повече от достатъчно, за да научи разликата между краткото привличане и истинските чувства.

Любов. Обвързаност. Брак.

До деня, в който срещна Ашли, той се страхуваше до смърт от всички жени, ужасяваше се, че няма да успее да се възползва от безбройните жени по света.

И откри разликата още в първия миг, в който я докосна.

Не можеше да проумее защо тя не вярва, че все още я обича. Дори повече, отколкото в началото. Защо не можеше да го разбере?

Не беше честно. В сърцето си той знаеше какъв е проблемът.

Времето.

Когато започваха, той прекарваше времето си с нея. Тогава бизнесът му още не се бе разраснал, проблемите бяха незначителни.

Сега му се струваше, че всяко негово решение влияе на съдбата на свободния свят. Трудно намираше оправдание да зареже всичко и да се прибере вкъщи в края на работния ден, когато децата в Русия нямаше да имат какво да ядат, ако той оставеше нещата недовършени.

Но дали изобщо беше отделил време да й го обясни?

Бе настъпил моментът да го направи.

Взе клетъчния телефон и набра номера на сестрата на Ашли в Сан Франциско.

 

 

Още преди сестра и Ан да й подаде телефона, Ашли Гордиън разбра по изражението й, че е Роджър. Никой друг освен съпруга й не би могъл да предизвика такова неодобрение на лицето на сестра й само като я поздрави.

Беше започнало така още от самото начало. От времето, когато Роджър бе млад, жизнерадостен и — според стандартите на Ан — беден като църковна мишка. Изобщо не беше подходящ за малката й сестричка. Тя се противопоставяше на брака им още преди да се запознае с него. И цялото уважение и успехи, които Роджър бе постигнал, изобщо не бяха променили отношението й. В нейния елегантен свят всичко това беше прекалено ново, за да има значение.

Но на Ашли й трябваше само един поглед към пламенната енергия в очите на Роджър, за да разбере, че е открила единствения. И се оказа права. Тя се омъжи за него, а не за рода му, и никога не съжали за това. Обичаше Роджър. По всеки начин, по който жената може да обича мъжа. И през последните двайсет години бе градила живота си около него. Това не беше саможертва, въпреки твърденията на сестра й. Той бе толкова добър, толкова загрижен за света и толкова яростно решен да го направи по-хубав. Но този свят го открадваше от нея, малко по малко, парче по парче.

През последните няколко години виждаше Роджър за по-малко време, отколкото фризьора си. А за разлика от много жени, които познаваше, Ашли не ходеше толкова често да си прави косата. Макар да се бе отказала от собствената си кариера, за да съобразява по-лесно графика си с този на съпруга си, животът й беше хубав. Но когато Роджър бе свободен, тя не искаше собствените й занимания да й отнемат това скъпоценно време и да ги разделят. Искаше да е с него, да разговарят, да се наслаждава на присъствието му. Искаше да може да зареже всичко друго и да го придружава по време на честите му служебни пътувания, ако той е съгласен, разбира се.

Но в последно време Роджър беше толкова зает, че независимо колко гъвкава се опитваше да е, Ашли рядко го виждаше. Бе се опитала да запълва дните си с благотворителност и да живее с миговете, които прекарваха заедно, но тези мигове често бяха посред нощ, докато го гледаше да спи, след като се връщаше толкова изтощен, че едва успяваше да я поздрави преди очите му да се затворят. Животът й беше кух, празен, липсваше му цел.

Роджър имаше своята работа.

Тя нямаше нищо, дори него.

Това бе прекалено много. Тя използва времето в дома на сестра си, за да обмисли всичко. Трябваше да промени нещата, за да оцелее. Един от тях трябваше да отстъпи. Роджър трябваше да намери повече време за нея, за двама им, иначе тя щеше да си създаде свой собствен живот.

Ашли взе слушалката от сестра си и дълбоко пое дъх.

— Роджър?

— Как си, Ашли? Липсваш ми.

Изтъркани думи, но тя знаеше, че Роджър казва истината. Докато се наслаждаваше на гласа му, се чудеше откога не й е говорил така, откога не я е слушал внимателно. Прекалено дълго. Сърцето й се късаше, като си помислеше колко дълго.

— Изненадана съм, че изобщо си забелязал отсъствието ми — отвърна тя.

— Повярвай ми, забелязах го — каза той. — Няма те на закуска. Всеки мой ден започва с това, че ми липсваш, и до вечерта става все по-ужасно. — Гласът му звучеше много уморено.

— Откога закусваш вкъщи? — тихо попита Ашли. — Обикновено излизаш преди седем и си взимаш нещо на път за работа.

В другия край на линията последва мълчание — Роджър осмисляше думите й. Тя го познаваше и разбираше, че му се иска да отрече, но тъй като беше честен човек, щеше да започне мислено да прехвърля фактите. Паметта му бе пословична, фотографска. В този момент навярно беше стигнал до стотния кейк, който бе изял на бюрото си. Мълчанието продължаваше и започваше да става потискащо.

— Права си. — Признанието несъмнено го изгаряше като огън.

— Знам.

— Но това не е защото не те обичам. — Роджър преглътна и това ясно се чу по телефона. — Независимо какво правя, винаги съм предпочитал да прекарвам времето си с теб.

— Тогава защо не е така? Колко пъти сме се хранили заедно през последната половин година?

Отново мълчание. Накрая той отговори:

— Трийсет и осем?

— Извади банкетите, политическите и служебните срещи и тържествата. — Ашли знаеше, че не е честно, но се бореше за времето и живота с мъжа, когото обичаше. — Според моите изчисления отговорът се свежда до осемнайсет — три пъти месечно.

— Знам, че за теб е тежко, но и на мен не ми е леко. — Роджър замълча за миг. Очевидно внимателно подбираше думите си. — Не винаги съм свободен да избирам.

— Защо? Ти си собственик на компанията си.

— Напоследък, покрай строителството на наземната станция, толкова се оплетох в политика по целия свят, че не съм господар на времето си. Щом свърши този етап, нещата ще се оправят.

— Колко пъти досега си казвал същото? Наистина ли ще се оправят, или просто ще се хвърлиш на следващия голям проект веднага щом около врата ти стане малко по-широко? — На Ашли й се плачеше, усещаше, че още малко и сълзите ще я задавят. Можеше само да се надява, че Роджър е прекалено зает със собствената си мъка, за да забележи.

— Знам, че съм го казвал и по-рано, но този път е сериозно.

— Роджър — отвърна Ашли, — ти всеки път говориш сериозно. Навярно не ти го казвам достатъчно често, но аз ужасно се гордея с теб. Зная, че всичко, което си постигнал по света, е променило положението на хората навсякъде. Зная, че това ти е призвание, нещо, което трябва да вършиш. Но не зная дали съм достатъчно силна, за да издържа, докато свършиш.

— Ашли, всичките ми успехи по света губят смисъла си, ако не си до мен, за да ги споделя с теб.

— Наистина ли? — Ашли изпита слаба надежда. Може би, само може би, двамата биха могли да преодолеят това положение. — Защо не дойдеш тук, да прекараш известно време с мен, да идем заедно на психотерапевт, за да открием някаква обща почва?

Последва продължително мълчание. Тя отново чу, как Роджър преглъща и дълбоко си поема дъх.

— Скъпа, точно сега работата е в пълен хаос. Ако я изоставя в този момент, ще настъпят глобални последствия… може би след една-две седмици?

— И след една-две седмици ще се появи нова гореща точка, и ти ще трябва да се справяш с нея — защото ти си най-добрият. — Сълзите, които сдържаше през целия разговор, най-после бликнаха. — Ти си най-добрият — изхълца тя, — и аз не зная какво да правя. Обичам те. Сбогом. — Преди да си промени решението, Ашли натисна бутона за прекъсване на връзката. После стисна главата си с ръце и зарида така, сякаш за нея нямаше да има утре. Защото може би за двама им с Роджър наистина щеше да е така.