Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (33)

32.

Вашингтон

26-ти януари 2000 г.

— Глупости — каза президентът пред Националния съвет за сигурност. — Абсолютни глупости, мамка му.

Той удари с длан по секретния разузнавателен доклад на ЦРУ/ФБР, който лежеше на бюрото му, и огледа мъжете, събрали се около масата в заседателната зала в дъното на коридора, водещ до Овалния кабинет. В безпрецедентна проява на междуинституционално сътрудничество двете управления се бяха обединили, бяха комбинирали разследването си за атентата на Таймс Скуеър и бяха стигнали до някои общи оценки, които вероятно вещаеха неприятности за целите на политиката му към Русия — и в същото време разбиваха представата му за самия себе си на парчета. Причината за дълбокото му разочарование и ужас се криеше в разбирането, че ако оценките бяха верни, щеше да му се наложи да преосмисли поддръжката си за Старинов и най-близките му членове на правителството. Винаги бе успявал бързо да долавя промените на общественото мнение, винаги разбираше кога заплашват да го съборят и почти винаги с готовност изоставяше кораба, когато беше заложено политическото му оцеляване. Критиката го караше да излиза от кожата си. А най-много мразеше да нападат прословутата му непостоянност с остри приказки за морал.

Но когато прочете разузнавателния доклад, това се случи. При това в огромен мащаб. Президентската власт бе отслабена, компрометирана отвътре. И последиците за собствената му най-първична природа бяха неочаквани.

Ако изложените в тези документи заключения бяха верни, ако, той щеше да е бесен и ужасѐн. И най-страшното, той разбираше, че ще трябва да преодолее тези си чувства, иначе нямаше да е в състояние да продължи да живее. Що за национален водач щеше да е? Президент, чиито основни политически решения са подтикнати от сърцето и угризенията на съвестта? Боже Господи, така щеше да се превърне в храна за огромната бяла вашингтонска акула!

— Както виждам нещата, все още имаме известна възможност за маневриране — каза вицепрезидентът Хюмс. — Връзката с Башкир е изведена на основата на предположения. Логика. Косвени доказателства. Доколкото разбирам, никой не е в състояние убедително да докаже вината му…

Президентът опря десния си лакът на масата и подпря чело с палеца и показалеца си. В същото време вдигна дясната си длан във въздуха като полицай и даде знак на Хюмс да спре.

— Изслушай ме, Стив. Изслушай ме внимателно — каза той. — Въпросът не е какво можем да докажем. Въпросът е какво смятаме за вярно. А тези доклади ни убеждават, че руският министър на вътрешните работи е предизвикал смъртта на хиляди американски граждани на американска земя, сред които и кметът на най-големия град в Америка. Това почти изравнява атентата по мащаби с Пърл Харбър… и се случи по време на проклетия ми мандат.

— Съгласен съм — каза съветникът по въпросите на националната сигурност Кенет Тейлър. — И навярно си струва да споменем, че японците обстрелваха военен обект, а не цивилен.

— Трябва да имаме предвид и друга, още по-важна разлика — обади се министърът на отбраната Роджър Фаранд, като поглаждаше педантично поддържаната си брада. — Ако в дъното на всичко стои Башкир, той е действал като член на група ренегати, а не като представител на правителството. Всъщност онова, което е извършил, ако наистина го е извършил, е било съзнателен опит да свали един от лидерите на собствената си страна.

— Което го квалифицира като подривен елемент и предател в Русия, а също и като международен престъпник — кимна външният министър Боумън. — Струва ми се, че разбирам какво иска да каже Роджър, и съм склонен да се съглася с него.

Като се имаха предвид постоянните спорове между двамата, това беше още един източник на тревога за президента. Какво щеше да се случи сега? Дали светът щеше да се наклони на оста си, слънцето да помръкне по пладне, небето да се обърне наопаки? Плаваше в непознати води и под кила му имаше дракони.

— Ще съм ви признателен, ако някой от вас ми обясни какво се опитвате да ми кажете — рече той. — Може би съм преуморен, но имам нужда от разяснение.

Боумън отново кимна.

— Старинов би могъл съвсем публично да изобличи Башкир. Не виждам никаква причина, поради която да не иска да го направи, като се има предвид нелоялността на министъра. Ако незабавно го изхвърли от кабинета, това ще е началото на спасяването на репутацията на Старинов и на нашата връзка с него. После можем да помислим за изправянето му пред съда, навярно дори пред трибунал на ООН, който да го обвини в извършване на престъпления срещу човечеството. — Той замълча за миг. — Ясно ми е, че това ще отнеме време, но е насока, в която наистина би трябвало да се движим.

— Всичко, което казваш, звучи чудесно, но ситуацията има няколко аспекта, които може би пренебрегваш — отвърна президентът. — Доказателствата, с които разполагаме, подлежат на изключително субективно тълкуване и Старинов няма да е склонен да направи толкова сигурни заключения, колкото нас… ако и когато му предоставим фактите. Тези двама мъже са приятели и съюзници от десетилетия.

— Може да бъде принуден — възрази вицепрезидентът. — Старинов се нуждае от подкрепата ни, за да продължи да си поделя властта с Корсиков и Педаченко, и навярно, за да спечели изборите, когато вдигнат извънредното положение в Русия. Можем да му дадем ясно да разбере, че ако не се откаже от Башкир, ние ще оттеглим подкрепата си.

Президентът Балард го погледна с лека изненада. Преди няколко минути Хюмс говореше за маневриране на администрацията им, за начин да избегнат обвиняването на Башкир в масово убийство с политически цели. Какъв ли пряк път на разсъждения го беше довел оттам до последното му предложение? Винаги ли бе толкова циничен? Балард неочаквано се почувства като човек, открил религията, или като бивш пушач, превърнал се в активист на движението против тютюнопушенето. Но в неговия кабинет нямаше място за новопокръстен идеалист. Трябваше твърдо да овладее нещата.

— Не съм против манипулирането на Старинов, ако се стигне дотам — каза той. — Но мисля, че донякъде го познавам, и повярвайте ми, не трябва да подценяваме личната му лоялност.

— И ти ли, Бруте? — рече Тейлър.

— Точно така. — Президентът се изпъна на стола си. — В момента се чудя дали не трябва повече да сме загрижени за реакцията във Вашингтон, отколкото в Москва. Делакроа е в сенатската комисия по външните работи и комисията по разузнаването. Той се противопоставя на помощта ни за Русия още от самото начало и тези доклади най-после ще му дадат нещо, на което да си окачи шапката.

— Можеш също да се обзаложиш, че това ще е циркаджийска шапка — прибави Хюмс. — Единственият въпрос е каква менажерия ще домъкне на шоуто.

Президентът Балард го погледна и каза:

— Този доклад ще бъде в ръцете му до утре следобед. Нещо ми подсказва, че съвсем скоро ще получиш отговор на въпроса си. Предлагам ти да подготвиш реакцията си преди любезният сенатор да заеме сцената.

 

 

Срещнаха се към полунощ на площада пред катедралния храм „Василий Блажени“. Само двамата, както се бяха договорили, макар че всеки беше пристигнал с телохранителите си, които изостанаха на известно разстояние в сенките. Каквото и доверие да съществуваше помежду им, се купуваше и поддържаше с власт.

— Здравей, Аркадий — с приветливо кимване каза Старинов.

Пъхнал ръце в джобовете на шлифера си, Педаченко му отправи любезна изкуствена усмивка и отвърна:

— Радвам се, че се съгласи да се срещнем, Владимир.

Старинов не каза нищо. Бе ужасно студено и той се беше свил в тежкото си вълнено палто, шал и кожена шапка. Педаченко обаче бе гологлав и гъстата му коса се вееше на вятъра, горните копчета на шлифера му бяха разкопчани, сякаш предизвикваше природните стихии.

Арогантността му беше невероятна, поне според Старинов.

Педаченко се обърна и вдигна глава към невероятните тюрбановидни куполи над тях. По това време прожекторите, осветяващи храма за туристите, бяха изключени и в мрака фантастичната архитектура напомняше на странно, неземно създание от полузабравен мит.

— Тази вечер си мислех за свети Василий — каза той. — Светият глупак, който отбягвал всички земни удобства, ходел гол в снега, ядял и пиел само най-необходимото, за да оцелее. Но пък известен с това, че винаги говорел истината. С това, че бил живата съвест на руския народ. Човек, толкова добър и благочестив, че дори Иван Грозни търпял острите му нападки.

— Надявам се, че няма да претендираш за такава саможертва — каза Старинов.

Педаченко се подсмихна.

— Аз не притежавам нито една от добродетелите на свети Василий. Ние сме политици, Владимир. Това е проклятие само по себе си, не смяташ ли?

Старинов сви рамене и се вгледа в светлосините очи на събеседника си. Искаше да преминат към деловата част.

— Ако сме тук, за да обсъждаме държавни въпроси, както предполагам, не трябва ли и Корсиков да е с нас?

— Той е причината да сме тук, вместо да сме в някоя приятна стара правителствена зала. Където бихме могли да вдигаме наздравици с чаша бренди и да гледаме пращящите дървета в камината — отвърна Педаченко. Макар и неподвижна, усмивката му беше станала малко подигравателна. — Извини ме за израза, но Корсиков е слабото звено в нашата тройка, Владимир. И освен това е прекалено любопитен. Няма смисъл да го оставяме да ни се бърка. Тази нощ ние ще вземем решението си и той ще се съгласи с него.

Старинов не откъсваше поглед от очите му.

— Каквото и да е мнението ти за Корсиков, той все пак е в Кремъл.

— Но навярно няма да остане там още дълго — възрази Педаченко.

Няколко секунди Старинов не отговори. Дъхът му излизаше през ноздрите му на малки валма пара.

— Часове след смъртта на Елцин ние тримата образувахме временното си правителство и заедно решихме да го запазим до изборите — каза той. — Няма да участвам в заговор…

Педаченко вдигна ръка.

— Моля те, Владимир, не ме разбирай погрешно. В това, което ще ти предложа, няма нищо скрито. Няма да има гароти в нощта, нито буквално, нито образно.

Старинов преценяващо го погледна и изсумтя:

— Казвай тогава. Искам да се прибера вкъщи преди разсъмване.

Педаченко кимна.

— Онова, което ни се струваше подходящо, след като Елцин потъна във ваната с водка, очевидно се оказа нефункционално. Ходил ли си наскоро в ГУМ^[1] — ей го оттатък площада.

Устните на Старинов се разтеглиха в язвителна усмивка.

— Напоследък нямам много време за пазаруване.

— О, но дори и от сегашния си висок пост би трябвало да виждаш, че опашките в магазините са изчезнали. Стоката събира прах по лавиците. Кухият просперитет, с който покойният ти президент някога се хвалеше, сега потъна в черна дупка. — Педаченко разпери ръце. — Народът ни изпада във все по-дълбок смут, Владимир. Международните хранителни помощи спряха, престъпници насилват хората на всеки ъгъл, моралният упадък…

— Боже мой, Педаченко, я се огледай! Тук няма телевизионни камери. Моля те, спести си лицемерието за зрителите. Вече те помолих да говориш делово.

На лицето на Педаченко отново се изписа скованата му, изкуствена усмивка. На Старинов му се струваше, че гледа картонена маска.

— Страната се нуждае от един водач, а не от трима — каза Педаченко. — Противоположните възгледи на трима ни пратиха народа ни на дъното. — Той погледна Старинов с немигащи очи. — Дойдох, за да ти предложа да отстъпиш. Да ми предадеш властта за доброто на родината.

Старинов го изгледа и каза:

— Иска ми се да можех да ти отвърна, че си ме изненадал, Аркадий. Но тъкмо такова нещо очаквах да чуя от теб.

— И?

— И каква алтернатива предлагаш? Онази трета Велика отечествена война, за която чувам напоследък ли? — изсмя се Старинов. — Това е само за отвличане на вниманието. Приказки за икони, фанфари и етническо превъзходство. И определено ми напомнят за митингите в Нюрнберг.

Усмивката на Педаченко постепенно избледня и накрая изчезна.

— Би трябвало да подбираш думите си по-внимателно — отвърна той.

Старинов го погледна с престорена изненада.

— О, ти се обиждаш? Това пък ми напомня за Милошевич на Балканите.

— С когото самият ти се прегръщаше.

— От политическа необходимост, както правя и в твоя случай — каза Старинов. — Колко чувствителни стават хора като теб, когато ги сравняваме с нацистите. Защо ли, Педаченко? Страхуваш се от дявола в огледалото ли?

— Страхувам се да не загубим националната си чест и достойнство. Страхувам се от унижението да просим милостиня от Съединените щати. Страхувам се, че Русия ще бъде продадена на враговете й. „Заграница нам поможет“, чуждите страни ще ни помогнат. Това е твоето решение на всеки проблем.

Вятърът обърна яката на Старинов. Той усети студените пръсти на вятъра да се плъзват под шала му и едва успя да не потрепери.

— Изслушай ме, моля те — тихо каза той. — Светът не е такъв, какъвто му се иска на който и да е от двама ни, но ние живеем в епоха, в която нито една държава не може да бъде непоклатима. — Старинов замълча за миг. — Знаеш ли за американската сателитна станция в Калининград? Онази, която строи Роджър Гордиън? Когато я завършат, технически ще стане възможно да поставиш телефонна кабина на Еверест и да си приказваш с някого на хиляди километри оттам. Без жици, само със слънчеви батерии. Помисли за това, Аркадий. Не е ли чудо на чудесата? Трябва да проумееш, че в бъдещето човечеството ще е свързано, а не разделено.

— Ами ако твоето чудо означава, че и в най-забутаното селце ще гърми американска попмузика?

— Тогава ще се молим онова, което сме получили, да си струва онова, което сме загубили — отвърна Старинов и сви рамене. — С една дума, Аркадий, аз отхвърлям предложението ти. Завръщане към славното минало няма да има.

Очите на Педаченко бяха ледени стени.

— Не можеш да го предотвратиш — каза той накрая. — Хората няма да стоят със скръстени ръце, докато страната се разпада. Ще се обединят зад мен.

— Говориш толкова убедено, че наистина може да повярвам в пророческата ти дарба — каза Старинов. — Не ми се прави на свети Василий.

Педаченко пронизваше Старинов с ледените си сини очи. После се стегна, рязко се завъртя и се отдалечи по площада към телохранителите си.

Старинов го проследи с поглед, докато не потъна в мрака, после тръгна в обратната посока.