Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (32)

31.

Бруклин, Ню Йорк

26-ти януари 2000 г.

Антон Закари твърдо вярваше в реда. В структурата и организацията. Без тях, смяташе той, минутите и часовете на деня се превръщаха в тиня, губеше се смисълът на действията, усърдието се разплуваше в леност и всичко се разпадаше. За него животът без правила беше мъгла от непоследователни събития без никаква стойност.

Не винаги бе смятал така — тази позиция се беше развивала в продължение на много години и повече или по-малко във връзка с професионалните му отговорности. Закари бе зает човек, човек, на когото Ник Рома често разчиташе да изпълнява непосилни задачи в неизпълними срокове. Не го правеше от неуважение, не, но както повечето господари, Рома не притежаваше дарбата за точна преценка, така да се каже, която да му позволява да разбира тежката работа, строгата дисциплина и педантичност, които изискваше създаването на убедителен фалшификат, успешна лъжа, фалшив паспорт, виза, брачно свидетелство или акт за раждане, способни да заблудят и най-внимателното и опитно око. За Рома Закари не беше нищо повече от фалшификатор на документи, ходещ печат, фотокопирна машина, по случайност направена от плът и кръв, занаятчия, занимаващ се с работа, която би могъл да свърши всеки друг, стига да има време. Рома ценеше занаятчийството само ако то даваше моментален резултат — веднъж да не успееш да задоволиш изискванията му и той ти лепва етикет на некадърник, глупак, неспособен да изпълни задача, която би могъл да постави на всеки дилетант, навярно даже на някой пияница, когото е измъкнал за яката от канавката.

Закари знаеше и приемаше това като жребий на твореца. Какви ли невъобразими изисквания са поставяли покровителите на Микеланджело? Или на Шекспир? Веднага нарисувай онзи таван! Довърши пиесата до вечерта и ни дай няколко изключителни стиха! Накарай ни да се смеем, да плачем, да ахкаме от благоговение и вълнение и бързай, бързай, бързай! О, колко ли са се отчайвали те! И все пак какво биха правили без финансова подкрепа? Как биха си изкарвали прехраната? Напрегнатите отношения между изкуството и бизнеса бяха жизненоважна, макар и влудяваща константа. Горивото на продуктивността. Ин и ян — да, да! — ин и ян на творческия процес.

Само да не водеше до безсъние, сърдечни пристъпи, язва и преждевременно оплешивяване.

Закари вървеше по дъсчения тротоар на Дванайсета улица в Брайтън. Някаква прищявка на океанските вихри бе отнесла снега от очуканите дъски. Над главата му се носеха чайки, от лявата му страна се разбиваха сивите морски вълни, от дясно минаваше Бийч Авеню, жилищният му блок оставаше зад гърба му, будката, от която си купуваше рускоезичния вестник, беше две пресечки напред, фурната, от която щеше да си вземе закуска, две пресечки по-нататък, туристическата му агенция бе след още една пресечка, оттатък въздушната железница… докато отиваше на работа по пътя, по който минаваше всяка сутрин точно в шест часа, нито секунда по-късно — никога, никога по-късно — Закари си казваше, че е време да сподави тези безполезни, егоцентрични мисли, тези сприхави пристъпи на недоволство и да се съсредоточи върху важната работа, която му предстоеше днес.

Рома му беше поръчал шест студентски входни визи за някакви жени, които местен сводник и управител на стриптийз клуб докарвал от Москва. Поради неизвестна причина Рома искаше фалшификатите да са готови и доставени на клиента до един часа следобед. Той бе направил поръчката предишната вечер и не беше в настроение за преговори. Всъщност от няколко седмици Рома бе необичайно нервен и през последните дни положението ставаше още по-лошо. Носеше се слух, че бил ужасно ядосан от нещо, което се случило преди няколко нощи в клуба му, макар че никой от най-близките му хора нямаше представа за какво става дума, нито пък изобщо можеше да потвърди, че има такова нещо.

Е, каза си Закари, докато слизаше от дъсчения тротоар, Рома си имаше неговите си тревоги и отговорности, а той си имаше своите. Не се преструваше, че проявява интерес към принципите на действие на Рома, нямаше време да се интересува, нямаше време да мисли, нямаше време да върши нищо друго освен онова, което се искаше от него. Шест входни визи и шест часа, за да изпълни поръчката. Това беше всичко…

— Извинете.

Закари се закова на паважа и погледна мъжа, сякаш изскочил изневиделица и спрял точно пред него. Откъде ли се бе появил?

— Да? — сепнато отвърна той. Мъжът беше слаб, мускулест, подстриган почти нула номер. Носеше дълъг шлифер и дясната му ръка бе пъхната в джоба.

— Искам да разговарям с вас, господин Закари — каза мъжът. И леко наклони глава наляво. — Там.

Закари погледна и видя спрял до тротоара автомобил с отворена задна врата. Зад волана също се виждаше човек.

— Не разбирам — каза Закари и отново погледна ръката в джоба му. Дали държеше пистолет? — Какво искате?

— Влезте в колата — прекъсна го мъжът. Забеляза накъде гледа Закари и притисна нещото в джоба си към корема му. Беше твърдо. — Няма да ви отнема много време. И никой няма да ви направи нищо, ако ми съдействате и отговорите на няколко въпроса.

— Но аз имам работа… бързам…

— В колата, веднага! — отсече мъжът и отново го ръгна в корема с твърдия предмет. — Пред мен.

Внезапно цялото му тяло се разтрепери. Закари кимна и се насочи към притворената задна врата на автомобила. Мъжът с шлифера го последва, притиснал твърдото нещо в гърба му.

Нимек седна на задната седалка до Закари и кимна на Норико да потегли.

В джоба си държеше пакет бисквити и продължаваше да го притиска в Закари, като се чудеше дали току-що не е открил ново определение за понятието „несмъртоносно оръжие“.

Садов ги беше разпознал като тайни агенти мигове след като мина през проверката. ФБР, подозираше той, макар че спокойно можеха да са от някоя друга секретна организация. Бе свикнал да внимава за преследвачи и незабавно разпознаваше белезите им.

Първо му направи впечатление разположението им. Един до будката за вестници в коридора, друг до входа на чакалнята, трети до портала. Въпросът беше къде и как стояха: наклонът на главите им, изправените им пози, дискретно наблюдаващите им погледи, обхващащи всичко наоколо, сякаш без да помръдват. Също и тъмните им костюми и палта, пастелните им вратовръзки, едва забележимите гънки на панталоните им няколко сантиметра над линията на подгъва, белег, издаващ кобур на глезена. Също и лъскавият им, ефикасен външен вид.

Той се отпусна на пластмасовия стол и вдигна поглед към мониторите, показващи разписанието. Самолетът му за Стокхолм трябваше да излети след половин час и той очакваше съвсем скоро да чуе повикването.

Обикновено фактът, че го следят, не нарушаваше спокойствието му. Беше прекарал много години в прикриване на пътя си из безброй страни и знаеше как да избяга от преследвачите си. И макар че новата мрежа имаше по-голям обхват, отколкото в миналото, процепите, през които човек можеше да се промъкне, си оставаха също толкова широки. Всъщност даже по-широки, отколкото в няколко предишни случая. Националността на заподозрените в атентата бе неизвестна. Нещо повече, не бяха идентифицирали източника на средства и дори връзката с Русия оставаше несигурна. Би трябвало да се чувства сигурен в безличната си невидимост. И щеше да е така, ако не беше снимката.

Тя се появи в „Ню Йорк Дейли Нюз“ още в деня след експлозията и после се разпространи из всички медии — зърнесто изображение, извлечено от аматьорски видеозапис, заснет от човек, застанал високо над площада на Седмо авеню и Петдесет и трета улица. С кръгче бе ограден мъжът, когото заглавията обявяваха за отговорен за един от вторичните взривове. На снимката той оставяше найлонов спортен сак на тротоара до неохранявана полицейска бариера. Макар да беше ясно, че е с тъмна коса и носи кожено яке, лицето му попадаше в сянка и не се виждаше ясно. И все пак Садов се бе разпознал. Страхуваше се, че хората, които го търсеха, ще успеят да подобрят качеството на образа с компютър, и се колебаеше да се появи на пълното с хора летище в момент, в който снимката му можеше да се види на всяка будка за вестници. Това означаваше да остане в Ню Йорк почти цяла седмица повече от Гилеа и другите и да се спотайва в скривалищата на Рома. През тази седмица се беше изрусил и бе подстригал косата си късо, взе си тъмни очила и смени дрехите си със скъп официален костюм. Маскировката беше задоволителна и той бе уверен, че ще успее да мине през проверката на летището въпреки усиленото наблюдение. Но все пак щеше да си отдъхне, когато се качеше на самолета и се откъснеше от земята.

Да, щом се качеше на самолета, щеше да се отпусне. Секретното наблюдение на ключови транзитни пунктове трябваше да се очаква и хората на Рома сериозно го бяха обмислили, когато подготвяха завръщането му в Русия. Маршрутът, който бяха избрали, щеше да го отведе от Швеция до Финландия с влак, после през границата при Нуияама до предградията на Санкт Петербург. Решиха, че макар и обиколен и изискващ някои допълнителни документи, този път е най-безопасен. Финландските и руските гранични власти бяха известни с нехайството си и правеха на автомобилите съвсем повърхностна проверка. Щеше да последва бърза митническа проверка — багажът му щеше да мине през рентген, той щеше да направи двете крачки през детектора за метал — и край. Щеше да е в безопасност на родна земя.

Садов прелистваше някакво списание, без да обръща никакво внимание на съдържанието му, гледаше над страниците, внимателно следеше агентите, които наблюдаваха залата за заминаващи. Дали червенокосият мъж до портала не го държеше под око, макар да си даваше вид, че зяпа настрани всеки път щом Садов вдигнеше поглед? Той прелисти нова страница. Просто бе изнервен. Всичко беше заради снимката, заради удължения престой в Ню Йорк.

Той чакаше.

След десет минути повикаха пътниците за Стокхолм: полет 206, инвалидите и онези с места в редове А до Л могат да минат през портала, моля, пригответе билетите си.

Садов бавно затвори списанието и го пъхна в страничното отделение на пътническата си чанта. Около него започнаха да се надигат други пътници и се подредиха на опашка пред портала. Той плъзна поглед към червенокосия агент. Мъжът стоеше със скръстени на гърдите ръце и като че ли зяпаше към чакалнята. Когато Садов се изправи, за да застане на опашката, агентът направи пружиниращо движение на пети. Веднъж. Дали беше само от скука и нетърпение, просто несъзнателно протягане? Или знак, че може би се готви за ход? За миг на Садов му се стори, че усеща погледа му върху лицето си.

Той провеси пътническата си чанта на рамо и застана в края на опашката. Забеляза, че агентът на входа на чакалнята се отправя приблизително в неговата посока. Имаше къса, остра коса и съсредоточено лице. Като лисица.

Садов стисна зъби. Спомняше си как едва не го хванаха, след като свърши работата в Лондон. Оттогава беше минало малко повече от година. Две ченгета го бяха разпознали и го преследваха в продължение на няколко пресечки. Бе оставил и двамата в една странична уличка с куршуми в главите. Но сега нямаше оръжие. И с толкова много хора наоколо беше в капан.

Опашката се придвижваше напред. Той вървеше с нея, стиснал билета си в ръка. Червенокосият агент стоеше вдясно от портала, почти право пред него, и внимателно оглеждаше минаващите пътници. Садов се зачуди доколко биха могли да са изчистили снимката му. Властите разполагаха с адски много техника. А не бе ли също възможно да са получили информация? Имаше обявена награда. Само Ню Йорк предлагаше петдесет хиляди долара. А той не вярваше изцяло на Рома и хората му. Можеше да са се изкушили. Помисли си за нещата, които самият той беше извършил за пари.

Продължи напред към портала. Пред него имаше само трима пътници. Възрастна двойка и добре облечена четирийсетинагодишна жена. Двойката размени кратки любезности с момичето, което взе билетите им, после изчезна в ръкава. Идваше ред на жената. Червенокосият й хвърли бегъл поглед и отмести очи по оредялата опашка.

Садов сви напрежението си в стегната топка и го скри някъде дълбоко в себе си. Нямаше друг избор, освен да продължи напред към портала и да се надява, че ще мине.

Подаде билета си. Момичето му се усмихна. Садов кимна, разтегли собствените си устни и имитира усмивка. Сега червенокосият бе почти до него.

— Извинете ме, господине — каза той, — бихте ли дошли с нас за момент?

Без да откъсва очи от зъбите на стюардесата, с периферното си зрение Садов забеляза, че приличащият на лисица агент се приближава отдясно и се готви да се присъедини към червенокосия. Още не виждаше третия, онзи, който стоеше до будката за вестници, но беше сигурен, че и той скоро ще е тук.

— Чухте ли ме, господине? Искаме да ви зададем няколко въпроса.

Кръвта на Садов забушува в ушите му. Щеше да му се наложи да се подчини, наистина нямаше как.

Той погледна към червенокосия.

И разбра, че агентът изобщо не говори на него. Всъщност се обръщаше към някой от следващите на опашката.

Пое дъх и хвърли поглед през рамо.

Трима души след себе си видя мъж приблизително на своята възраст, с джинси и късо скиорско яке. Косата му бе тъмнокестенява, също като неговата преди да се боядиса. Агентите внимателно го бяха подхванали за лактите, бяха го дръпнали настрани и сега му поискаха документите. Човекът отваряше прехвърлената през рамото си чанта. Изглеждаше смутен, ядосан и засрамен.

Садов се обърна към стюардесата. Усети, че усмивката му става истинска, като внезапно оживяла каменна статуя.

Агентите се бяха приближили, но на трима души от него. И бяха хванали овца във вълча кожа, развеселено си помисли Садов.

— Приятен полет, господине — каза стюардесата.

— Благодаря — усмихна се още по-широко Садов и мина през портала. — Сигурен съм, че ще е приятен.