Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (44)

43.

Сан Хосе, Калифорния

10-ти февруари 2000 г.

— Юрий Востов — каза към видеофона на бюрото си Гордиън. Говореше потиснато, безизразно, почти механично. Гласът му някак си напомняше на Нимек за начина, по който говореха роботите в научнофантастичните филми от 50-те години. Никога не беше чувал Гордиън да говори така и това го обезпокои може би повече, отколкото всичко, случило се през последното денонощие. Какво ставаше с този човек?

Гордиън седеше в кабинета си и гледаше Макс Блакбърн на малкия монитор. Седнал срещу него от другата страна на бюрото, Нимек пиеше третото си кафе за сутринта. Никой не беше спал и това си личеше по тъмните кръгове под очите им.

— Според цялата информация, която изрови за него Пит, Востов е черноборсаджия. Наркотрафикант. Евтино копие на Джон Готи — каза Гордиън. — Наистина ли очакват да повярваме, че стои зад толкова сложен заговор?

— Няма значение какво иска да ни накара да смятаме Корут Зелва — каза Блакбърн от екрана. — Сигурно е решил, че като ни подхвърли Востов, ще може за известно време да ни отклони от следата.

— От чия следа? И за какво му е това време? — попита Нимек. — Не ме интересува дали този тип е кретен, той трябва да знае, че ние ще проверим информацията му. — „Особено след онова, което се случи с хората ни в наземната станция“ — едва не прибави той, но се усети.

— Точно това е въпросът, Пит — отвърна Блакбърн. — Склонен съм да смятам, че в нещата, които ни съобщи за Востов, има много голяма доза истина. Искам да кажа, че е съвсем логично той да е следващото звено от веригата на Ник Рома.

Гордиън поклати глава.

— Това не се отнася до основната идея на Пит. Докъде ще ни доведе информацията за Востов? Не ме интересува доколко е замесена руската мафия. Те не биха възложили работата на Зелва и на онази… — Той погледна бележките си, за да намери името. — … Гилеа Настик. Те двамата са професионални терористи. Наемни убийци.

— Изпълнени с омраза към Съединените щати, датираща от времето след войната в Залива — прибави Нимек. — Според онова, което Ибрахим е казал на Макс, те обвиняват правителството ни, че не е изпълнило обещанието си да подкрепи кюрдското въстание срещу Саддам Хюсеин. И Бог да ни е на помощ, в това може би има известна истина.

— Чувствата им не ме засягат, не и след онова, което сториха с хиляди невинни — каза Гордиън. — И всичко това няма нищо общо с факта, че Востов може да е използвал собствените си хора и да го е запазил в тайна.

— Роджър…

— Не е логично — прекъсна го Гордиън. — По дяволите, не е логично.

Нимек видя, че Роджър свива юмрук, и за кой ли път се зачуди какво ли става в душата му след смъртта на семейство Стайнър и всички останали.

— Виж, Горд, струва ми се, че тримата говорим за едно и също — каза Нимек. — Ако се съгласим, че Востов е замесен, следващият ни ход е да тръгнем по дирите му. Да го притиснем. И да видим какво ще ни каже.

— Според мен едва ли можем да се надяваме, че ще ни каже нещо. — Гордиън погледна Нимек, после отново се обърна към екрана. — Не разбирате ли? И според двама ви Корут ни е подхвърлил Востов, за да отклони вниманието ни. Но защо да си прави този труд, ако смята, че Востов ще се огъне и ще ни прати в правилната посока?

Нимек замислено прехапа устни.

— Може би е подценил натиска, който сме в състояние да му окажем — тихо и замислено предположи Блакбърн.

— Някой ни е подхвърлил труп в една хотелска стая в Милано и още един на плажа в Андалусия. Първият е бил удушен. Гърлото на втория е прерязано почти до гръбначния стълб. И двамата са участвали в атентата. Онзи, който ги е убил, очевидно е убеден, че сме решени да разнищим тази история докрай.

— Роджър — почна Блакбърн, — аз казвам само…

Гордиън продължи, сякаш не го беше чул:

— Хладнокръвно убиха Арт и Илейн Стайнър — двама от най-милите, най-прекрасни хора, които познавам, женени от четирийсет години. Съвсем скоро щяха да се пенсионират. Убиха десетки от нашите техници, администратори и строителни работници, хора, които никога през живота си не са пипали оръжие. Хора, които просто са си вършели работата, честно са си изкарвали хляба и навярно са правели нещо добро за света. Убиха мои приятели и служители и се опитаха да изгорят наземната ми станция до основи, Макс. Те знаят, че няма да се откажем. Знаят го и се опитват да ни уплашат. Вчера чашата преля. Но допуснаха грешка. Защото, заклевам се, аз ще унищожа тези копелета.

Той затвори очи и замълча. Устните му трепереха, ръцете му бяха свити в юмруци. Нимек го погледна за миг, после извърна очи към стената. Чувстваше се като натрапник.

„Трябва да го разкъсва неописуема болка“ — помисли си той.

— Роджър, искам да издиря Востов и да видя докъде ще ни отведе това — каза Блакбърн. — Но ми трябва твоето разрешение да действам бързо и мръсно. И ако това означава наистина да раздрусам този кучи син…

Думите му увиснаха незавършени някъде по средата между Русия и западното крайбрежие на Америка.

Гордиън не отговори цяла минута. После кимна, по-скоро на себе си, отколкото на някой от тях.

— От наша страна не трябва да има убийства освен при самоотбрана — каза той. — Няма да се унижавам да действам като тези отрепки. И искам да се направи така, че целият свят да научи истината.

— Разбирам.

— Знам, че разбираш, Макс. И извинявай, че бях толкова рязък.

— Няма нищо — отвърна Блакбърн. — Случва се.

Гордиън отново кимна, преглътна мълчаливо и каза:

— Искам да открием смисъла. Трябва да открием смисъла.

Нито един от другите двама не отговори. Нито един от двамата не знаеше какво да отговори.

Да открият смисъла?

Без да откъсва очи от стената, Нимек се запита дали това изобщо е възможно.

 

 

Дойдоха готови за обсада.

Имаха заповед за арест, но никой не очакваше Ник Рома да отвори вратата и да кротува, докато му закопчават белезниците и му съобщават правата.

Смятаха, че ще им създаде неприятност.

Затова взеха със себе си всичко възможно — свръхмодерна апаратура за наблюдение и обикновени тарани за разбиване на врати, бронирано облекло и гранати със сълзотворен газ. Всичко, за което се сетиха, че и повече.

Имаха на разположение дори спецчаст.

Изобщо не очакваха да заварят „Платиниъм Клъб“ смълчан като гроб.

Нито пък вратите — широко отворени.

Но завариха тъкмо това.

— По дяволите, този тип има уши навсякъде. Разбрал е, че идваме. Навярно вече е на път за Русия. — Командващият операцията полицейски лейтенант Мани де Анджело изключи радиостанцията и отново нахлузи ръкавиците си. Би пуснал някоя и друга ругатня в ефира, но беше прекалено студено, за да си хаби енергията.

— Мислиш ли, че е капан? — попита едно от ченгетата.

— Не — въздъхна Мани. — Ник е хитър, но никой никога не го е обвинявал в коварство. Все пак няма да ни навреди да внимаваме на влизане. — Той даде знак на хората си да тръгнат напред.

Те се подчиниха. Предпазливо. Двама по двама, във взаимно прикриващи се групи.

Сградата бе пуста и разграбена. Онзи, който го беше извършил, бе оставил след себе си пълен хаос, но нито един ценен предмет. Телефоните бяха изтръгнати от стените, дори монетите от разбитите автомати за безалкохолни напитки липсваха. Стените бяха покрити с графити — тук бе идвала не една банда. Някои от надписите все още бяха влажни.

Кокошкарска работа. При това съвсем скорошна.

Очевидно Рома имаше врагове из най-долните слоеве на обществото.

— Тези типове трябва да се молят Рома да го няма — защото ако още е тук, ще им откъсне топките. — Мани внимателно разглеждаше опустошенията. — Какво ли ги е вбесило толкова?

— И аз това питам.

Продължиха напред. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-големи ставаха опустошенията, навярно защото растеше уличната търговска стойност на намиралите се там вещи. Накрая стигнаха до кабинета на Ник — приличаше на оголен от гладни скакалци. Но бандитите все пак бяха оставили нещо.

— Това няма да се хареса на шефа. — Мани погледна трупа на Ник, съборен на пода така, че някой да може да открадне стола, на който Рома очевидно беше умрял.

— Е, получил си е заслуженото. — Ченгето се усмихна криво. — Все пак се радвам, че е твое задължение да му съобщиш.

 

 

Мани се оказа прав.

Бил Харисън все още беше в кабинета си. Наближаваше полунощ и бюрото му бе отрупано с толкова висока купчина доклади и други материали, че само археолог би могъл да се справи с тях.

Снимките на Ник Рома бяха най-отгоре.

На Харисън наистина не му харесваше.

Той би искал да изправи този човек, причинил толкова много непоносима мъка, пред съда. Би искал да се изправи пред него и да му каже какво е направил на всички. Да му каже за кошмарите, болката и самотата.

Би искал да го хвърли в затвора и бавно да гледа как системата го поглъща жив.

И после, след много десетилетия да види как го слагат на стола и го убиват.

Но вече беше прекалено късно.

За разлика от повечето си жертви, Ник бе умрял бързо и лесно. Навярно дори не беше имал време да разбере какво става.

Харисън се чувстваше измамен, защото му бяха отнели отмъщението.

И това изобщо не му харесваше.

Той гледаше снимките на мъжа, който се бе измъкнал — завинаги.

И внезапно чу гласа на Роузи, толкова ясно, сякаш тя стоеше до него. „Така е по-добре. Сега можеш да продължиш да живееш.“

Обърна се и се огледа. Беше сам, не се виждаше жива душа. Долу обичайният полунощен живот на града кипеше с трескаво темпо. Но тук нямаше никой друг освен него и гласа, който не можеше да е чул.

— Роузи? — Нищо. — Роузи! — Тишина. Болката отново го смаза. Но въпреки болката той за първи път изпитваше чувство на покой. Роузи — „Наистина ли бе Роузи?“ — бе права. Както обикновено.

Жаждата му за отмъщение беше също толкова убийствена, колкото и мъжът на тези снимки. Ако й се оставеше, тя щеше да го унищожи, щеше бавно да разкъса душата му.

Вместо това той трябваше да потърси справедливост.

Хората, които бяха извършили това, трябваше да бъдат спрени. Трябваше да бъдат заловени и хвърлени в затвора, за да не могат да го извършат отново.

Ник Рома нямаше да причинява повече злини в този живот. Случаят приключваше с попълването на съответните документи.

Той не бе действал сам, разбира се. Бил Харисън нямаше да се успокои, докато не хванеше всички, по един или друг начин.

Но не заради отмъщението. Заради справедливостта. И за да съхрани мира за всички добри хора, които се беше заклел да защитава.

Това бе негова работа и той щеше да я свърши.

Харисън се изправи, обърна се с гръб към бюрото и отиде да вземе сакото и палтото си.

Имаше дъщеря, при която да се прибере, и живот, който да гради наново. Имаше бъдеще. И заради жена си трябваше да го направи добро, да води най-добрия живот, на който бе способен без нея.

Изключи осветлението и излезе.

Ташея го чакаше.