Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (37)

36.

Кремъл, Москва

1-ви февруари 2000 г.

Когато Йени Башкир влезе, Старинов стоеше до прозореца с гръб към вратата и гледаше как слънчевите лъчи огряват златните куполи на катедралния храм „Успение Богородично“.

Върху голямото махагоново бюро на Старинов лежеше подвързан доклад. На първата страница беше напечатано „СТРОГО СЕКРЕТНО“.

Башкир тихо затвори вратата и направи две крачки по кавказкия килим. Както винаги идването тук му напомняше за богатата история на сградата. Колко ли царе и министри през миналите векове бяха стояли точно така, както сега стояха двамата със Старинов?

— Точно навреме, както винаги, Йени — без да се обръща, каза Старинов. — Не познавам друг освен теб, чиято маниакална точност да не отстъпва на моята.

— Старите военни навици трудно умират — отвърна Башкир.

Старинов кимна. Ръцете зад гърба му бяха силно стиснати една в друга.

— Докладът — тежко каза той. — Прочете ли копието, което ти пратих?

— Прочетох го.

— Има и още. В американския конгрес е бил внесен законопроект, който ще принуди президента да прекъсне цялата селскостопанска помощ за нашата страна и да ни наложи пълно икономическо ембарго. Бизнесът между нашите две държави ще бъде преустановен.

— Знам.

— Казаха ми, че тези санкции могат да се избегнат, ако дам под съд човека, когото американците смятат за организатор на ужасен заговор и унищожителен акт. Човек, който със сигурност заслужава най-тежкото наказание, в случай че обвиненията срещу него се докажат.

В стаята настана тишина. Башкир не помръдваше. Старинов не откъсваше очи от величествените куполи на храма.

Накрая сведе глава и продължи:

— Иска ми се да се чувствам толкова уверен в себе си, колкото на млади години. Нима рано или късно всичко се покрива с облаците на несигурността и ние отиваме в гроба, знаейки по-малко, отколкото като деца?

Башкир изчака няколко секунди, впил поглед в гърба на Старинов.

— Да свършваме с това — отвърна той. — Ако трябва да ме питаш, питай.

Старинов поклати сведената си глава.

— Йени…

— Питай.

Старинов въздъхна дълбоко. После се обърна и тъжно погледна Башкир.

— Искам да знам дали докладът на американците ми казва истината. Дали си отговорен за експлозията в Ню Йорк — каза той. — Трябва да го чуя от собствената ти уста, да получа думата ти.

— Истината — повтори Башкир.

Старинов отново кимна.

Нещо в очите на Башкир се промени.

— Ако бях човек, способен да убие хиляди човешки същества с подъл терористичен акт, човек, който смята, че политическите цели оправдават проливането на кръвта на безпомощни жени и деца — било то американци, руснаци или невинни граждани на която и да е страна — как би могъл да повярваш на думата ми? И каква стойност би имало нашето приятелство? Мислиш ли, че човекът, който стои зад такъв подъл заговор срещу теб, човекът, способен да те предаде, ще се затрудни да ти отговори с лъжа?

Старинов мрачно се усмихна.

— Мислех си, че аз задавам въпросите.

Башкир остана скован и неподвижен. Скулите му леко трепереха, но само толкова. След миг той отново заговори.

— Ето ти истината, Владимир. Винаги ясно съм заявявал недоверието си към американското правителство. Не съм съгласен с политиката ти на отворени врати за американските инвеститори. Продължавам да изповядвам принципните идеи на комунизма и съм убеден, че трябва повече да се сближаваме с Китай, държава, с която имаме шест хиляди и петстотин километра обща граница. Не крия всичко това. И като член на кабинета ти, смятам, че винаги съм действал в твой интерес. Накълцай ме на парчета, ако щеш, и изхвърли онези, които хвърлят съмнение върху лоялността и честността ми. Струва ми се, така ще ти е най-лесно. Но аз очаквам от теб да ме възприемаш в цялост, такъв, какъвто съм, откакто се познаваме. — Той замълча за миг. Очите му пронизваха Старинов изпод рошавите му вежди. — Нямам нищо общо с атентата. Никога не бих се замесил в такава ужасна трагедия. Говориш за моята чест? Никога не бих се опозорил да отговоря на такъв въпрос. Хвърли ме в затвора, екзекутирай ме… или още по-добре, остави да го направят американците. Казах каквото имах да казвам.

Тишина.

Старинов твърдо го гледаше от отсрещния край на стаята. Силуетът му се очертаваше на студената зимна светлина, която нахлуваше през прозореца.

— Следващата седмица заминавам за крайморската ми дача — каза той. — Трябва да остана сам и да помисля. Съединените щати ще упражнят огромен натиск и към тях ще се присъединят онези тук, които искат да им се подчиним, но ще намерим начин да се противопоставим. Ще се противопоставим каквото и да направят.

Башкир сковано, почти недоловимо кимна и каза:

— Значи ни чака много работа.