Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Силови игри (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Politika, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Том Кланси. Политика

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД, 1998 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. — Добавяне

12.

Ню Йорк
28-ми декември 1999 г.

Минути преди смъртта си Юлиус Агостен изкарваше амбулантната си количка от паркинга на Двайсет и трета улица и се мъчеше да си представи какво ще стане, ако спечели от лотарията.

Първото нещо в списъка му щеше да е да прехвърли на зет си количката, разрешителното за търговия, мястото си в гаража и всичко останало. Щефан още беше достатъчно млад, за да издържи на дългите часове на улицата, да напуска дома си в четири часа сутринта, да се връща вкъщи в осем вечерта, понякога и след полунощ през уикендите, в лято и зима, в дъжд и пек. Неотдавна на Рене и Щефан им се бе родило бебе и количката щеше да им даде възможност да поспечелят малко, може би дори да скътат някой и друг долар за бъдещето на момиченцето си.

В Ню Йорк не се отпускаха много разрешителни за улична търговия, още по-малко бяха местата, толкова оживени, колкото това, което беше успял да си извоюва Юлиус — Четирийсет и втора улица и Бродуей, сърцето на града. През седмицата тук минаваха деловите хора, мъже с куфарчета, жени в модерни дрехи, хиляди минувачи по тротоарите, изсипващи се от метрото, пробиващи си път към Таймс Скуеър и спираха за кафе и нещо за ядене, докато бързаха за работа. После идваха таксиметровите шофьори, ченгетата, продавачите — всъщност всички. Кой в наше време може да си позволи да закусва вкъщи?

Юлиус буташе количката към микробуса си. Металните колела дрънчаха по настилката — прекалено силен шум в тишината преди зазоряване. След три часа градът щеше да се събуди, но сега ролетките над магазините все още бяха спуснати, никой не минаваше през въртящите се врати на бизнес сградите и единственото улично движение беше някой случаен камион, разнасящ вестници, или такси, профучало под бледата светлина на уличните лампи. Слава Богу. Защото ако улицата бе оживена, тук щяха да довтасат ченгетата от пътната полиция и да го глобят за неправилно паркиране на микробуса, докато изкарва количката си от паркинга. Но какво друго да направи? Да я бута двайсет пресечки чак до другия край на града? Много път даже в хубаво време, а какво оставаше през декември?

„Четирийсет милиона долара“ — помисли си той, спомнил си отново за лотарийния билет в джоба си. Ако спечелеше, щеше да напусне работа и да замине на някое топло място. Да си купи голяма къща с огромна морава и извит чакълен път зад висока желязна порта. Може би от едната страна щеше да има изглед към океана — Герти, Бог да я прости, винаги беше обичала океана. Повече нямаше да оставя количката си в гаража за през нощта, нямаше да плаща по двеста долара месечно, за да си осигури мира от вандали и крадци. Нямаше да се вдига от леглото в три сутринта, за да отиде до борсата в Куинс за закуските, после да изкарва количката от паркинга и да застава на ъгъла в началото на часа пик.

Правеше го повече от десет години, седмица след седмица, година след година. И макар че не беше човек, който забравя доброто в живота си, Юлиус не можеше да отрече, че това му бе струвало много. С всеки изминал ден му ставаше все по-трудно да се събужда толкова рано сутрин. Работата не му позволяваше да посещава внуците си. Имаше проблеми с кръвообращението на десния крак, много често го болеше и лявото рамо.

Но най-вече му беше писнало от ужасните зими.

Днес носеше ватенка и бе вдигнал качулката, но острият вятър, който духаше откъм Хъдсън, хапеше голите му бузи и студът го пронизваше до костите. Напоследък Юлиус се обличаше все по-дебело, но все не можеше да се стопли.

Предполагаше, че се дължи на навлизането му в средната възраст… но защо не беше забелязал как младостта му се изплъзва преди да е станало прекалено късно, за да се подготви?

Стигна до микробуса, избута количката отзад и коленичи, за да я закачи за теглича. „Четирийсет милиона, четирийсет милиона, четирийсет милиона.“ Като се имаше предвид колко голям джакпот се е натрупал, може би тази седмица трябваше да си купи повече билети. Беше чувал, че според математическите закони няма значение дали имаш един или сто билета. Но все пак…

Миг по-късно на улицата се появи жена.

Отначало Юлиус си помисли, че е проститутка. Какво би правила навън в този час почтена жена, още повече в такава ледена утрин? Във всеки случай, въпреки кампанията за прочистване на целия град, търговията с плът в квартала продължаваше да процъфтява — като например пресечката на Двайсет и осма улица и „Лекс“, където в оживените петъчни вечери можеха да се видят автомобили, паркирани в две, че и в три редици покрай тротоарите, а под пултовете за управление вътре се виждаха клатещи се глави.

Когато жената се приближи към него обаче, Юлиус си помисли, че изобщо не прилича на проститутка, поне не на онези момичета, които беше виждал в тази част на града — повечето от тях излагаха прелестите си, даже това да означаваше задниците им да замръзнат от студ. Всъщност тя повече приличаше на деловите жени, които след няколко часа щяха да спират пред количката му, за да си купят кроасан.

Облечена в туидово палто, тъмни панталони и нахлупена почти до ушите барета, тя бе поразително красива, с екзотично скулесто лице и кичур права черна коса, който вятърът развяваше над рамото й.

Жената вървеше право към него, като бързо крачеше в мрака. От устата й излизаха валма пара.

— Помогнете ми — с много разстроен глас каза тя. — Моля ви.

Юлиус я погледна смутено.

— Какво? — неловко попита той. — Какво… какво има?

Жената спря съвсем близо до него и големите й черни очи срещнаха неговите.

— Трябва ми автомобил — отвърна тя.

Юлиус се намръщи.

— Не разбирам…

— Ето, вижте — рече жената и пъхна ръка в чантата си.

Юлиус я наблюдаваше с растящо объркване. Защо се приближаваше до абсолютно непознат мъж и го молеше?

Преди да успее да довърши мисълта си, чу зад гърба си шумолене, после внезапно усети как до тила му се притиска нещо твърдо и студено.

Жената леко кимна.

Не на него, разбра Юлиус, а на онзи, който се беше прокраднал зад гърба му.

Сърцето му учестено затуптя. Бяха го измамили, разсеяли…

Изобщо не чу изстрела на снабдения със заглушител „Глок“, нито пък усети нещо освен блъсването на дулото, когато човекът зад него натисна спусъка и куршумът проби черепа му и излетя през дясното му око заедно с парче от челото му.

Тялото му се строполи по гръб на земята. Лявото му око все още гледаше — широко отворено и ужасено. Пистолетът се насочи надолу и тихо изплю още три куршума в лицето му.

Гилеа се огледа, увери се, че улицата е пуста, и се наведе над трупа, като се пазеше от локвата кръв, вече заляла тротоара. Откачи разрешителното за търговия от ватенката и го пъхна в чантичката си. После припряно започна да рови из джобовете на якето и панталоните на мъртвия и намери портфейл и връзка ключове. Погледна брадатия мъж с пистолета и каза:

— Да се махаме, Акад.

И му подхвърли ключовете.

Той прибра оръжието, отключи вратата на микробуса, после вдигна трупа и го натика зад предната седалка.

Гилеа закачи количката за теглича, заобиколи откъм страната, по-близка до тротоара и пъхна глава през вратата. На пода отзад забеляза одеяло и го хвърли върху трупа. После се качи на предната дясна седалка.

Брадатият седна до нея, раздрънка връзката ключове и запали двигателя.

Потеглиха на запад по Двайсет и осма улица.

 

 

В пет и десет микробусът отби към сервиза на Единайсето авеню и Петдесет и втора улица. Макар че сервизът нямаше да отвори преди осем и половина, вратата на гаража беше вдигната и Акад вкара колата направо вътре. До вратата, която водеше към офисното помещение, чакаха трима мъже в сиви монтьорски комбинезони.

Гилеа отвори вратата си, слезе и попита:

— Къде е Ник?

— Идва — отговори един от мъжете на руски.

Гилеа му хвърли неприязнен поглед.

— Вече трябваше да е тук.

Мъжът не отговори. Гилеа също замълча, после каза:

— Трупът е в микробуса. Трябва да се освободите от него.

— Ясно.

Гилеа бръкна в чантичката си, извади ламинираното разрешително на амбулантния търговец, подаде му го и каза:

— Трябва незабавно да го промените. И искам да стане до полунощ.

— Ще бъде изпълнено.

— Остават ни само три дни.

— Не се тревожи, няма да има никакви проблеми.

Тя потръпна и се обгърна с ръце.

— Тук е ужасно студено — каза Гилеа. — Как издържате?

Мъжът кимна към микробуса, ухили се и отвърна:

— Топлим се с работа.