Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (20)

19.

Ню Йорк и Сан Хосе, Калифорния

1-ви януари 2000 г.

06:30

Градът беше в шок.

Нямаше друга дума за състоянието, обхванало Ню Йорк. Дори експлозията в Световния търговски център не бе такова изпитание за хората и възможностите на Манхатън и съседните общини.

Защото експлозията в Световния търговски център не беше унищожила сърцето на града, нали?

 

 

В момента на Таймс Скуеър имаше почти също толкова хора, колкото и по време на експлозията. Червените и сините лампи на автомобилите, заобиколили мястото на взрива, и прожекторите, които бяха докарали спасителните екипи, избледняваха и отстъпваха пред косите лъчи на зората.

Денят обещаваше да е ясен и студен и ранната утринна светлина караше всичко да изпъква ясно. Триметровите временни комини, припряно монтирани от градските работници, за да покрият разбитите пароотводи по улиците, изригваха облаци пара, предпазваха хората от топлинните вълни и насочваха струите нагоре. Мъглата от комините се стелеше наоколо, обгръщаше мястото и му придаваше неземен вид. Хора с отпечатани върху найлоновите якета надписи на различни служби — ФБР, НПК, НПУ^[1] — пълзяха сред развалините и пресяваха останките за най-малкото парченце от нещо, което би могло да ги отведе до извършителите на това злодеяние. Набързо мобилизирани членове на Националната гвардия държаха зяпачите на разстояние, за да запазят мястото непокътнато — ако това определение изобщо можеше да се отнесе към кратера от експлозията — освен от спасителните екипи. Независимо колко съсредоточено беше търсенето им, всички правеха път на спасителните екипи и групите, които проверяваха развалините с кучета. Кучетата търсеха жертви. Водачите им се молеха жертвите да са живи.

Това търсене бе сложило край на дългата нощ. От време на време някое куче започваше да вие и да рови сред останките от огромна неонова реклама, сред отломките от дървени пейки или сред развалините на някоя сграда. Около възбуденото животно незабавно закипяваше оживена дейност. Спасителите донасяха изумително количество инструменти — инфрачервени сензори, свръхчувствителни микрофони, малки видеокамери, закачени за гъвкави сонди, ултразвукови апарати, металотърсачи, детектори за движение, рентгени.

Ако имаше и най-малък признак, че човекът вътре още диша, не пестяха никакви усилия, за да разместят останките и да го измъкнат. За да стигнат до хората, които се нуждаеха от помощ, спасителните екипи използваха кранове, надуваеми чували, които можеха да се вкарат и в най-тесния процеп и после да се надуят, за да повдигнат бавно и внимателно препятствията, крикове, подпори и най-вече — обикновена човешка сила. Но с напредването на времето отчаяните усилия да спасят оцелелите започнаха да отстъпват на тъжната процедура по маркиране на труповете. Вятърът развяваше безчет оранжеви флуоресцентни флагчета на тънки телени стойки — всяко от тях означаваше загубен човешки живот. Накрая, когато станеше ясно, че няма повече оцелели, щяха да пристъпят към мрачната задача да извадят труповете.

И през цялото това време мъжете и жените в найлонови якета продължаваха да търсят улики.

 

 

На осемстотин метра оттам утринната светлина се процеждаше през витражите на катедралата „Сейнт Патрик“. Натежал от тамяна и дима на хилядите свещи покрай стените и олтара, въздухът в черквата леко пъстрееше. Но хората, които изпълваха пейките, бяха слепи за красотата му. Мнозина от тях бяха присъствали на експлозията на Таймс Скуеър. Още повече бяха гледали случилото се по Си Ен Ен или по местните новини. Някои бяха загубили приятелите и семействата си. Унищожителният взрив и писъците на умиращите отекваха в главите им. Нищо, дори утехата, която търсеха тук на продължилата цяла нощ литургия за жертвите, нямаше да накара тези писъци да стихнат.

 

 

Срещата се проведе рано следобед в подземна заседателна зала в корпоративната централа на „Ъплинк“ на булевард „Розита“. Като се изключеше липсата на прозорци, с чистите си линии, пряко осветление, бежови килими и кафе машина, помещението много приличаше на заседателните зали на горните етажи. Фактът, че е скрито дълбоко под Маунт Хамилтън, беше една от най-незначителните разлики.

Достъпът до залата бе разрешен само за хората от най-вътрешния кръг на Гордиън и всички те имаха карти с дигитален код, с които отключваха вратата. Шейсетсантиметровите бетонни стени и акустичната ламперия изолираха помещението напълно. В стоманената арматура на стените бяха монтирани генератори на шум и други модерни системи, които не позволяваха подслушване на електронните комуникации. Залата и внасяните или изнасяни телефони, компютри и видеоапаратура редовно се проверяваха за подслушватели с помощта на уреди за спектрален и рентгенов анализ.

Макар да разбираше, че понятието „сигурност“ е относително, и да предполагаше, че човек, достатъчно опитен, решителен и разполагащ с достатъчно хардуер, въпреки всичко би могъл да намери начин да подслушва съвещанията с висшите ръководители на компанията му, Гордиън беше сигурен, че тази зона от оперативния му център е обезопасена дотолкова, доколкото позволява контраразузнавателната техника. В тази игра най-доброто, което можеше да направи човек, бе да е на една крачка пред — както се изразяваше Винс Скъл — „мръсните, гадни шпиони“.

Гордиън се вглеждаше в лицата около заседателната маса и обмисляше как най-добре да започне срещата, която беше на светлинни години от обичайния бизнес. Лично присъстваха консултантът му по международните въпроси Алекс Нордстръм, вицепрезидентът по специалните проекти Меган Брийн и шефът на охраната Питър Нимек. От видеоекрана срещу него му се мръщеше напомнящото на хрътка лице на Винс, участващ в съвещанието чрез сателитна връзка от Калининград.

Гордиън дълбоко си пое дъх. Помисли си, че лицата на всички отразяват собственото му мрачно настроение.

— Искам да благодаря на всички ви, че дойдохте почти веднага — каза той. — Не зная дали тази нощ някой от вас е загубил приятели или близки на Таймс Скуеър. Ако има такива, изказвам им искрените си съболезнования. — Гордиън замълча и погледна Меган. — Имаш ли някакви съобщения от брат си или снаха си?

Меган Брийн, елегантна брюнетка в края на трийсетте, го погледна с будните си сапфиреносини очи и отвърна:

— Все още не. Но нямам никакви основания да смятам, че са пострадали. Нюйоркските междуградски телефонни линии са прекъснати.

Спокойният й глас не заблуди Гордиън. Веднъж вече — много отдавна — бе допуснал грешката да си помисли, че тя е поредният колосан и скован ръководител, произведен от Харвардската бизнес школа — в нейния случай с още една диплома по психология от Колумбийския университет. Е, тогава поредният ръководител, способен да играе интелектуални игри. Това си бяха чисти предразсъдъци, последни остатъци от работническото презрение, част от фамилното му наследство. Бяха му трябвали години, за да се пребори с несправедливото си предубеждение към хората от горната класа. Дан Паркър беше първият, който го накара да види нещата по друг начин. Мег бе довършила останалото.

В известен смисъл обаче тези стереотипни представи се бяха оказали в нейна полза, когато отначало я назначи за шеф на личен състав, занимаващ се с издирването на нови служители. Трябваше му човек, който безпристрастно и интелигентно да взима решения за назначаване и уволняване, и тя се беше справила. Но освен това Гордиън се сдоби с изобретателен ръководител и довереник в бизнеса. Нещо, което не бе очаквал от нея.

— Пит, ти имаш хора на изток. Мислиш ли, че по някакъв начин могат да помогнат на Меган да научи нещо за роднините си?

Нимек леко наведе надолу тясната си челюст, което при него означаваше кимване, и отвърна:

— Сигурен съм, че могат.

— Добре. — Гордиън помълча малко и отново обходи масата с поглед. — Мисля, че няма да е зле да си поговорим за случилото се снощи. Да се запитаме защо, за Бога, някой би извършил такова нещо. И кой би бил способен на това.

— Включи телевизора и ще чуеш всички коментатори да дрънкат за вътрешен тероризъм — каза Нимек. — С изключение на нашата компания, Алекс.

Нордстръм бършеше очилата си с парцалче, което бе извадил от джоба на блейзера си.

— От време на време работя като консултант в Си Ен Ен и други информационни медии. Плащат добре и ми дават възможност да изразявам възгледите си. Не всички, хм, коментатори заслужават презрението ти.

От видеоекрана се разнесе гласът на Скъл:

— Пази си задника, Нимек.

Той сви рамене.

— Просто исках да кажа, че общо взето, мнението им е малко странно, като си спомниш, че едно време първата им реакция беше да хвърлят вината за всеки терористичен акт върху арабите. Оклахома Сити промени всичко това.

— Значи не си съгласен с единодушното мнение на медиите — каза Гордиън.

— Дори от малкото, което знаем за експлозията, много се съмнявам, че е възможно да е била организирана от някой от онези кретени от Ефраим Сити.

— Причините?

— Те са няколко — отвърна Нимек. — Първо, оправданието им за насилието в страната е параноичната омраза и подозрение към федералните и представата им за самите себе си като съвременни воини, борещи се за конституционните си свободи. Те разглеждат убийството на обикновени граждани като нещо неизбежно. — Той замълча за миг и отпи от кафето си. — Спомнете си, че експлозията в центъра „Алфред П. Мъра“ всъщност целеше да унищожи федералните служители от горните етажи. Долните етажи неизбежно също понесоха щети, като се има предвид, че изкуствените торове и горивото, които взриви Маквей, а те бяха над хиляда и осемстотин килограма, не са можели тайно да бъдат внесени в сградата и че затова е трябвало да ги остави пред нея. Думата ми е, че той не е можел да се съсредоточи само върху целта си, затова си е казал, че всички онези хлапета от детската градина са неизбежни жертви на войната. Допустими загуби.

— Ами взривът в Олимпийския парк? — попита Меган. — Това беше обществено място.

— Извършителят още не е осъден — каза Нимек. — Но дори в този случай мога да открия посланието, което ни пращат. Патриотите екстремисти са твърдо убедени, че и в трите звена на властта е проникнал международен ционистки заговор… тайна организация, поставила си за цел да вкара Съединените щати в Нов световен ред. А олимпийските игри са символ на глобализма още от самото си начало. Ясно ви е какво искам да кажа.

— Ако следваш тази извратена логика обаче, можеш да допуснеш, че те възприемат експлозията на Таймс Скуеър като нещо подобно — каза Гордиън. — Световно празненство, събрало представители на всички нации.

Нимек размаха пръст.

— Не, това е малко пресилено. Когато говорим за лидерите на движението, в най-добрия случай си имаме работа с прозаични умове. А що се отнася до обикновените войници, те са на дъното на кривата на коефициента на интелигентност. Това са хора, които се объркват, ако им се наложи да направят повече от едно движение с молива, за да съединят точките.

— Ако нямаш нищо против, Пит, бих искал да се върнем на онова, което каза преди малко. Според теб те не били в състояние да организират това…

— Нека пак използваме Оклахома Сити за пример — кимна Нимек. — Детонираната бомба беше голяма и недодялана, защото извършителите не са успели да се доберат до по-сложни, по-строго контролирани експлозиви… поне не в достатъчно количество, за да постигнат целта си. Затова са използвали рецепта, описана в евтините наръчници за взривни вещества, по Интернет и където другаде искате. Цел на акцията им става сцена от „Дневниците на Търнър“, останалото е история. Целият епизод се характеризира с липса на въображение и с използване на леснодостъпни и законни материали.

— Всички свидетелски показания, който чух, са единодушни, че първоначалният взрив е избухнал от амбулантна количка на Четирийсет и втора улица — каза Нордстръм. — Освен това се предполага, че само няколко минути преди това там е имало някакъв инцидент между ченге от К-9 и продавача.

— Потвърждават го и видеозаписите — отвърна Нимек. — Вече накарах нашите експерти да направят компютърни увеличения на телевизионния материал. Опитваме се да открием и аматьорски записи. На площада трябва да е имало хиляди хора с миникамери. Но даже да няма други свидетелства, струва ми се, можем да приемем, че бомбата е била вкарана в района с помощта на амбулантната количка. Дали е станало с или без съзнателното участие на продавача, засега остава въпрос.

— Едно е сигурно — каза Скъл. — Ако се съди по резултатите, онзи, който е поставил експлозива, не си е хвърлил парите на вятъра.

Нимек сковано погледна към обектива на камерата над видеомонитора.

— В сравнение с ефикасността си, експлозивът е бил много компактен, да — каза той и намръщеното му изражение даваше ясно да се разбере, че не харесва обичая на Скъл да опростява нещата. — Предполагам, че е било нещо като C-4 или HBX.

— А вторичните взривове? — попита Гордиън.

— Засега е трудно да се каже — сви рамене Нимек.

За миг всички се смълчаха. Гордиън отпи от кафето си.

— Добре, Пит, да допуснем, че за момента се съгласим с оценката ти и свалим обвинението от вътрешните терористи — продължи той. — Какво ще кажеш за войнстващите ислямски фундаменталисти?

— Всички ли имаш предвид?

Гордиън го погледна.

— Не се шегувам.

— Аз също. Когато става дума за противниците ни в арабския свят, нещата не винаги са толкова прости. От една страна, те най-вероятно имат интерес да предизвикат масови разрушения. Омразата им към Америка не прави разлика между правителството и гражданите й. От друга страна, всички ние, присъстващи в тази зала, наистина трябва да правим разлика между държавно поддържания тероризъм и актове, извършени от отцепнически екстремистки групировки или от вълци единаци, мъгляво свързани и с двете. Границата помежду им не винаги е ясна, но съществува. И в този случай може да е от изключително значение.

— Сигурен съм, че ще ни го обясниш — без да откъсва от него поглед, каза Гордиън.

— Според мен атентатът в Световния търговски център повече или по-малко се вмества в третата категория — продължи Нимек. — Никога не е имало никакви категорични доказателства, свързващи конспираторите с чуждо правителство. Рамзи Юсеф, така нареченият автор на заговора, е невероятен нескопосник. Бомбите му трябвало да накарат по-голямата от двете сгради да се пропука и да се срути върху другата, а това не се случи. Освен това е трябвало да се отдели отровен облак от цианид. Очевидно и това не се е случило, тъй като содиевият цианид, с който Юсеф напоил експлозива, се изпарил от горещината на взрива… нещо, за което би се досетил всеки гимназист с тройка по химия. Две години преди това Юсеф запалил хотелската си стая в Манила, докато правел течни експлозиви, и отлетял за Пакистан, за да не го арестуват, като оставил компютър, чийто твърд диск бил пълен с уличаващи данни. Ако този глупак е бил агент на враждебно настроена държава от Средния Изток, шефовете му трябва да са били съвсем откачени, за да го вземат на работа.

— Добре, значи е бил обикновен маниак — рече Скъл. — Приемам всичко, което казваш. Но докато минаваме основния курс по тероризъм, мисля, че би трябвало да споменем за типовете, които свалиха самолета на „Пан Ам“.

— Скъл е прав, така е — съгласи се Нимек. — Макар все още да е прекалено рано, струва ми се, че може да се направи поне повърхностно сравнение. И двата атентата бяха успешни, добре финансирани и взеха много жертви. И — Бог да е на помощ на човечеството — извършителите са отлични професионалисти.

— Знаем, че свалянето на самолета на „Пан Ам“ е било финансирано от Либия — каза Гордиън. — В такъв случай, какво според теб показва, че снощният атентат е акт на държавно поддържан тероризъм?

— Изобщо не съм готов да стигна толкова далеч в преценката си. Но случаят определено отговаря на няколко от критериите — рече Нимек и приглади с длан късо подстриганата си коса. — Въпросът е кой би го извършил.

— Мисля, че разбирам какво иска да каже Пит — обади се Нордстръм. — От известно време всички обичайни заподозрени кротуват, макар и поради различни причини. Правителството на Катами в Иран се опитва да впечатли Европейския съюз с по-умерена позиция от предшествениците си. Същото се отнася и за Ирак — Саддам се надява да постигне облекчаване на санкциите след войната в Залива, като се прави на невинно момче. Известно ни е, че сирийците водят тайни преговори за мир с Израел… изобщо не виждам някой мюсюлмански режим да иска да прекатури каруцата точно сега.

— Като четеше този списък на правоверните, не те чух да споменаваш за Кадафи — каза Скъл.

Нимек поклати глава.

— Той винаги ще ни точи зъби, но няма никаква полза да ни причинява неприятности в момент, в който останалите му арабски братя ни протягат ръка. Не би рискувал да се самоизолира.

Известно време петимата мълчаха. Гордиън се изправи, приближи се до бюфета, наля си кафе и се върна на мястото си. Погледа чашата си още няколко секунди, после вдигна очи към другите.

— Не виждам причина да не кажа онова, което всички си мислят — накрая рече той. — Ясно е, че може да е Русия. Или поне фракции в руското правителство. Старинов има огромен брой политически противници, които биха искали да го провалят… и които имат достъп до пари, материали и опитни хора.

Гордиън забеляза, че Меган замислено присвива очи, и попита:

— Мег?

— Просто всичко това не ми изглежда логично. Никой не е поел отговорност за атентата…

— И е възможно никой да не го направи, ако ми позволиш да те прекъсна — каза Нимек. — През последното десетилетие се наблюдава тенденция терористичните групи да избягват да привличат вниманието към себе си. Идеята е да накарат враговете си да гадаят и да се нахвърлят на сенки.

— Това ми е ясно — отвърна Меган. — Но в случая атентатът трябва да е бил извършен със съвсем конкретни цели — а именно да охлади отношенията между нашите две страни и да понижи престижа и авторитета на Старинов в собственото му правителство. Струва ми се, че всичко това е абсолютно безсмислено, освен ако обвинителният пръст ясно не посочи към него. Нещо повече, защо Старинов ще организира този удар, освен ако не иска да предизвика собственото си падане? Както казах, не е логично. Изобщо.

— Поне на пръв поглед и засега — отбеляза Нимек. — Но извършителите може да имат фина стратегия, която за момента просто не сме в състояние да проумеем.

— Съгласен съм — каза Нордстръм. — Може да ни се струва, че експлозията е била преди цяла вечност, но всъщност са минали само дванайсет часа. Трябва да изчакаме получаването на нова информация, да видим как ще се развият събитията…

— И какво да правим междувременно? — попита Скъл. — Да ходим на ръце? Горд, изслушай ме. Можеш ли да си представиш какво ще е негативното отражение върху плановете ни за наземната станция, ако взривът наистина е насочен срещу Старинов? Аз съм в Русия. Имам непосредствен поглед върху политическата ситуация. И мога да те уверя, че има много влиятелни хора, които с радост биха изритали американските ни задници оттук.

— Господи, Скъл — каза Меган. — Снощи загинаха стотици невинни хора, обсъждаме ситуация, която би могла да дестабилизира цял регион, а ти…

— Какво аз? Искаш да ме попиташ защо говоря по видеофона в полунощ по калининградско време и се мъча да си представя цялата картина ли? Ако ние не се грижим за интересите си в Русия, кой друг? И изобщо защо ни е събрал Горд?

Нордстръм въздъхна и разтърка очи.

— Очевидно всички знаем защо сме тук, Скъл. Но си мисля, че Меган се опитва да погледне нещата от друг ъгъл…

— Почакайте — вдигна ръка Гордиън. — Сигурен съм, че никой от нас не е спал много и всички сме изтощени. Но трябва да поставим някои изключително важни въпроси и се радвам, че не отложихме този разговор. Някой, струва ми се, Юлий Цезар, е казал, че изкуството да живееш повече прилича на изкуството на бореца, отколкото на онова на танцьора, и според мен това означава, че човек трябва да посреща неочакваното с вдигната глава и да се справя с него, а не да се опитва да го заобиколи. Това е причината, поради която разработихме проекта „Меч“. — Той замълча, за да позволи на другите да кажат нещо, и след като никой не се обади, се обърна към Нимек. — Пит, искам Макс Блакбърн да подготви група, която да събере информация за извършителя на атентата. Да не жали никакви средства.

Нимек кимна. Понякога Гордиън зърваше в очите му поглед — напрегната, решителна съсредоточеност — който винаги го караше да си представя човек, палещ листо с лупа. Поглед, който караше онзи, към когото беше насочен, да се чувства така, сякаш го облива взривоопасна топлина. Тъкмо така го гледаше в момента Нимек.

— Мисля, че ще е най-добре, ако Макс отлети за Русия веднага щом може. Ще координира нещата оттам, ще използва наземната станция като основна база за операциите ни — продължи Гордиън. — В същото време, Пит, ти ще проследиш всички нишки тук, в Съединените щати. Надявам се да постигнем бърз успех.

Нимек отново кимна.

— Няма да афишираме действията си, нали? — каза Гордиън. — Ако усетят, че провеждаме самостоятелно разследване, разузнавателните организации ще ни принудят да спрем. Някакви забележки?

— Само една — обади се Нордстръм.

Гордиън очаквателно го погледна.

— За онзи цитат за бореца и танцьора.

— Да?

— От Марк Аврелий е, не от Цезар.

Гордиън задържа поглед върху него няколко секунди. После бавно вдигна чашата си, пресуши съдържанието й и каза:

— Благодаря ти, приятелю.

15:30

Синята зала в нюйоркския Градски съвет, в която обикновено се провеждаха брифингите, беше прекалено малка, за да побере стълпотворението от журналисти, желаещи да присъстват на първата пресконференция в града след експлозията. Въпросът къде да се проведе брифингът бе само едно от стотиците решения, които трябваше да се вземат в кабинета на кмета.

Но кмета го нямаше. Беше мъртъв. Загинал по време на взрива подобно на хиляди други.

Заместник-кметът лежеше в болница и се очакваше да остане там поне още една седмица. Вътрешни наранявания. Треска от пейките се бе забила в корема му и според лекарите имаше късмет, че е останал жив. Никой не знаеше кога ще се върне на работа.

Половината от кметовете на общините бяха в прекалено тежко състояние, за да присъстват, а началникът на полицията беше прекалено потресен от личната си трагедия и — както се бе изразил — прекалено зает с разследването, за да си губи времето с такива глупости.

Но медиите искаха някаква информация. Каквато и да е. Затова прессекретарката Андреа Делило бе прекарала последните петнайсет часа в опити да издигне умението си да се справя с непредвидени ситуации на световно равнище. Беше отблъсквала политици, решени да извлекат политическа изгода от насочените към Таймс Скуеър прожектори. Беше получила сведения от спасителните екипи, от всички болници и от оцелелите временни пунктове за първа помощ. Беше сподавила болката от собствените си загуби, както и страха, че навярно ще си загуби работата веднага щом новият кмет встъпи в длъжност. Ако можеше с нещо да помогне за откриването на убийците, довели ангела на смъртта в града й, нямаше да се поколебае. Щеше да съобщи на медиите всички известни й факти. За момента не бе в състояние да направи нищо повече. Можеше само да се моли това да е достатъчно.

Микрофоните бяха поставени на подиум на площадката над стълбището на Градския съвет. Огромна тълпа от всякакви репортери, присвили се заради студа, се изливаше на улицата, отцепена от полицейското управление. Заобиколена от представители на полицията, пожарната команда, общината и ФБР, Андреа огледа множеството.

Накрая се изправи пред микрофона и започна изложението си. Докато съобщаваше мрачната статистика, тя мислено си даде обет: някой щеше да плати за тази трагедия, дори да се наложеше тя сама да се погрижи за това.