Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (34)

След дъжда

Беше късно. Ким стоеше в единия край на площадката за кацане, до него стърчеше тънката фигура на Туан Вен-чан, а круизърът се появи над океана от северозапад — светлините му метяха тъмните води. В една ръка Ким държеше багажа си — малък, лек куфар с бележниците му, преносим комсет и копринени дрехи. В другата стискаше плика, получен само преди двайсет минути. Вътре бяха подробностите за новото му назначение.

Корабът се снижи и закръжи на север, на височина половин ли, докато от сигурността проверяваха кодовете; слабото бучене на двигателите му изпълваше тихия нощен въздух. После се издигна над тях като пчела, прелитаща от цвят на цвят, и кацна на площадката с нежното свистене на хидравличната система.

Туан погледна към Ким и се усмихна, за да му покаже, че той ще е пръв. Ким му върна усмивката — беше доволен, че Туан е преназначен заедно с него — и тръгна, докато люкът се отваряше, а рампата се разгъваше по площадката.

Северна Америка. Ето къде го изпращаха този път. Връщаха го на Източното крайбрежие. Нещо повече, искаха от него да се заеме с нещо ново — с генетика, точно онази област, за която старият Левър се бе опитвал да го спечели толкова дълго и мъчително. Усмихна се иронично — след всичко, през което бе минал, беше в състояние да вижда смешната страна на нещата. Усмивката му се разшири заради новините, които бяха дошли само преди час от Филаделфия.

На половината път по рампата спря и се обърна да погледне назад, да се опита да запази този последен образ на бездната Зом в ума си. Тук беше пораснал. Може би тук повече от всяко друго място, защото най-сетне беше осъзнал себе си. Тук беше станал цял. Толкова цял, колкото можеше да бъде без Джелка. И, следователно, бъдещето не изглеждаше така заплашително, както само преди седмици. Предстоящият съвместен живот с Джелка не беше недостижимо видение, а само отложено обещание.

Туан положи ръка на рамото му.

— За какво мислиш, Ким?

— Това място ще ми липсва.

Туан се разсмя изненадано.

— Наистина ли? След всичко, което се случи?

— Може би точно защото се случи. Но не само по тази причина. Тук усетих връзката с нещата. Истинската връзка. Погледни, Туан. Имаш огромния океан под себе си и небето отгоре. Великолепно е, нали? И толкова открито. И свързано. Освен това…

Туан вдигна вежди, но Ким само се усмихна и остави мига да отлети.

— Чувам, че новият ни шеф е добър човек.

Ким сви рамене.

— Кървал определено е най-добрият в тази област, ако това имаш предвид. От всяка една гледна точка той сам е революционизирал генетиката през последните двайсет и пет години. „СимФик“ трябва да са платили цяло състояние, за да го измъкнат от „ИмВак“.

— Колкото и за тебе?

Ким се разсмя.

— Значи си виждал досието ми, а, Туан Вен-чан?

— Не. Но подочух това-онова…

Ким замислено извърна очи, после усмихнат върна погледа си върху Туан.

— Обаче ще е интересно, нали?

— И предизвикателно…

Да, реши той и се обърна, за да влезе вътре. Но дори и така, знаеше, че е само запълване на времето, записване, докато тя се върне. Докато видеше сините й очи да му се усмихват отново.

* * *

Джелка стоеше на прозореца в апартамента на губернатора и гледаше навън. Зад подсиленото стъкло повърхността на луната беше тъмна, слънцето — бледо малко кръгче ниско в небето, видяно през дебела оранжева мъгла. От изток, покрай бреговата линия на огромното етаново езеро, шпиловете на рафинериите се протягаха в мрака, тънките им, подобни на игли форми бяха осветени от хиляди ярки лампи с волтова дъга. Зад тях базата Касини, град от четиристотин и осем хиляди жители, се простираше до подножието на ледения склон — висока стена от кристален азот.

Тя се извърна, прие чашата, която й бе предложена, и се усмихна. Беше последният им ден на най-голямата луна на Сатурн. Утре „Меридиан“ щеше да отпътува за Марс. Така че тази вечер — „тази вечер“ беше понятие, което нямаше никакъв смисъл на подобно място — губернаторът даваше специален прием за най-видните граждани от деветте колонии. Те пристигнаха през последните шест дни и големият хангар на юг от града се изпълни с всякакви видове странни кораби.

За миг Джелка се огледа наоколо, за да възприеме всичко. Тук имаше странни, аскетични люде, слаби, със стегнати мускули заради тежките облекла, които носеха непрекъснато. Висока, ъгловата раса с бавни, обмислени движения. Продукт на сурова околна среда, осъзна тя и усети още веднъж нещо като страхопочитание към всичко това. Тук, в системата на Сатурн, живееха над два милиона души. Два милиона уста трябваше да бъдат хранени. Два милиона чифта бели дробове трябваше да дишат въздух. Два милиона тела имаха нужда от вода, топлина и защита от тежките елементи.

Температурата на огромното етаново езеро беше сто седемдесет и девет градуса под нулата. Немислимо жесток студ, който създаваше безкрайни технически проблеми на мъжете — и жените — работещи по луните на Сатурн в мини и предприятия или изследващи богатата смес от сложни хидровъглероди в огромни етанови езера като това на Титан, най-голямата от колониите.

Тя се движеше сред събралата се тълпа, усмихваше се, казваше по някоя дума тук и там, пробиваше си път към губернатора, който стоеше с малка групичка офицери от сигурността в далечната страна на голямата кръгла зала до древния планетариум. Беше срещала повечето хора тук по време на пътуванията си из колониите. Само малкият Мимас, най-близкият до Сатурн спътник, се бе оказал неподходящ за посещение. Иначе беше видяла всичко. И го бе записала — за Ким.

— Как си, Джелка? Забавляваш ли се?

Тя спря, за да отговори на въпроса, и се усмихна, спомнила си мъжа от колонията на Япет.

— Добре съм, Вулф Торсон — за миг плесна с ръце. — И наистина страшно се забавлявам. Ще ми е тъжно да си тръгна. Но някой ден може би ще се върна тук.

Едрият мъж се усмихна широко и с две ръце хвана нейните, сякаш за да ги обгърне, да ги стопли.

— Със съпруга си, а?

— Може би — замисли се тя, след което кимна и продължи. Да, хората тук бяха добри. Сигурни хора, на които можеш да се довериш. Такива и трябваше да са. Ако не можеш да имаш доверие на приятеля си, умираш. Все едно дали по-бързо или по-бавно.

Промъкна се между последните неколцина и се озова до губернатора. Хелмут Рийд беше стар приятел на баща й, излязъл от същия калъп. От същия калъп, по който бяха направени и Клаус Еберт и синът му Ханс Еберт, бившия й годеник. Мисълта за миг я обърка, после отмина. Като баща й и стария Еберт, и Рийд излъчваше аура на сигурност, безсмъртие, безкрайни възможности. Не съществуваше твърде голям проблем, нямаше нищо, което той да не може да оправи. Значи такъв беше и баща й, осъзнаваше тя. Но дори и такива, мъжете понякога грешаха, колкото и добри да бяха намеренията им.

Рийд се обърна и като видя Джелка, й се усмихна широко за добре дошла.

— Ела тук, любов моя. Ела да си поговорим! — той я хвана за ръцете и я притегли към себе си да я прегърне, после я накара да застане до него с ръка, здраво стисната в неговата.

Беше я взел под крилото си от момента, в който тя бе влязла в системата Сатурн преди три месеца, и оттогава си бе създал грижата да й покаже всичко, което би могъл. Тя ясно бе видяла гордостта, с която й показваше огромните празни шахти на мините на Тетида, ентусиазма му, докато й говореше за овладяването на малкия Феб и за плановете да се построи цял нов град на тъмната страна на Титан, където сега се намираше базата Хюйгенс. Тук се случваха много неща; без изобщо да й стане досадно, тя откри, че е очарована. Но винаги бе усещала, че гледа за двама и се опитва да задава въпросите, които Ким би задал.

Понякога, само понякога я вълнуваше суровата красота на всичко тук. Сякаш тук можеше да види същата онази строга хубост, каквато навремето е била Калевала — мястото, откъдето собственият й народ е дошъл преди две хиляди години. Земята на езерата и скалите…

Губернаторът се обърна към нея и нежно й стисна ръката.

— Съжалявам, че утре трябва да си тръгнеш, Джелка — той я гледаше тъжно, сякаш беше собствената му дъщеря. — Не мога да изразя колко ми беше приятно, че си тук. Защо не съм с двайсет години по-млад…

— И неженен — добави един от офицерите сред общия смях.

— И неженен — потвърди Рийд, а усмивката му се разшири. — Щях да намеря начин да те задържа тук.

— Ще си тръгна оттук с натежало сърце — съвсем честно си призна тя. — Нямах представа какво ще намеря, но сега ясно разбирам защо толкова хора остават. Мястото е прекрасно. Може би най-прекрасното в системата.

— Значи нямате нищо против опасностите? — попита един от офицерите с характерния за колониите леко бомбастичен акцент.

— Не — твърдо отговори тя. — Всъщност те са част от красотата, нали? Онова усещане за живот на ръба. Тези дрехи… — докосна нежно със свободната си ръка тежката, но гъвкава дреха и се усмихна. — Твърде много ми харесаха. Мисля да продължа да нося такива, когато се върна в Чун Куо. Кой знае, може да установя нова мода в топлолюбивия свят!

Всички се разсмяха, но бяха доволни. Много пъти по време на пътуванията й беше чувала какво мислят за „топлолюбивия свят“ на Чун Куо; и същевременно разбираше, че я смятаха за различна от останалите, които идваха с големите пътешественически кораби като „Меридиан“. Съвсем различна.

А тя и си беше различна. На земята, близо до слънцето се бе почувствала отрязана от другарите си, странница, винаги аутсайдер. Но тук се чувстваше в стихията си и откри, че тези големи, бавни, ужасно независими хора я привличат — инстинктивно я привличат.

Усмихна се, огледа добре оформените им лица наоколо. Специален вид хора се осмеляваха да дойдат и да заживеят тук, на два милиарда ли от слънцето. С особена психика. Невероятният студ, налягането, фактът, че всичко — храна, вода, въздух, всичко — трябва да бъде произведено — тези фактори бяха създали една нова раса. Или преоформили старата. Не беше сигурна кое от двете.

За момент сведе поглед, за да разгледа древния месингов планетариум. Четири малки планети обикаляха близо до Слънцето — Меркурий, Венера, Чун Куо и Марс. Зад тях, доста отдалечен, беше Юпитер и после, на същото разстояние — Сатурн, където се намираше тя сега.

Беше изминала дълъг път през тези последни петнайсет месеца. Беше десет пъти по-далече от слънцето в сравнение с мястото, откъдето бе тръгнала. Но баща й бе сгрешил. Не беше забравила Ким. Съвсем не. Всъщност колкото по-далеч отиваше, толкова повече мислеше за него; толкова повече се опитваше да види нещата през неговите очи и да мисли за тях, както би мислил той. Филмите, които снимаше, фактите, които отбелязваше в дневника си — всичко беше за него. И ако трябваше да минат шест години, преди да може да го види отново, тя пак щеше да го чака и да се готви, да се пази за него. Защото времето щеше да дойде. Със сигурност щеше да дойде.

Преди три дена беше пристигнало „писмото“ му. Първоначално тя го остави настрани, объркана от официалния вид на пакета — с печата на „СимФик“ на гърба. Петнайсет часа по-късно, след едно дълго и уморително пътуване по Големия склон, тя се върна към него и най-сетне го отвори.

За първи път чуваше нещо за него от деня, когато я бяха завлекли на борда на „Меридиан“ на космодрума в Нанкин. Но той като че ли не й пишеше за първи път. От онова, което четеше, ставаше ясно, че й е писал често. Тази мисъл я разгневи. Мисълта, че баща й пак се е месил, откъсвал я е от тези неща, опитвал се е да ръководи живота й по начина, по който той искаше.

Но сега тя знаеше. Каквото и да бе казал баща й, когато говориха за последен път, то беше лъжа. Ким не я беше забравил. Даже наопаки. И ако баща й си мислеше, че тя ще промени решението си, значи той просто не я разбираше. Във всеки случай не и по начина, по който я разбираше Ким.

Пак вдигна поглед и се усмихна на тази мисъл. Да, само той може би я разбираше — изцяло, инстинктивно — и й се доверяваше — по начина, по който тези хора тук се доверяваха един на друг. Пред лицето на всички.

Трябваше да чака шест години. Шест години, докато стане пълнолетна. Но тя щеше да изчака. А междувременно бавно щеше да се връща при него. Към голямото слънце на живота й.

Със съзнанието, че той ще я чака. Че ще е там, а тъмните му очи ще я търсят.

* * *

Повече от сто носилки изпълваха поляната пред имението на Левър. Носачите им се събираха тихо, чакаха, а слугите от дома минаваха между тях и им предлагаха купи с фиде и малки чашки с оризово вино.

Вътре в къщата поканените се бяха събрали в огромната библиотека и разговаряха шокирани. Едва предния ден в съвсем същата стая старият Левър ги бе събрал на среща за създаване на фонда, а енергичното му, открито поведение бе накарало повечето от тях да повярват, че той ще бъде там и след век и пак ще ги ръководи. Но сега той беше мъртъв и нищо нямаше да го върне. Не и в този кръг на съществуването.

Лежеше в огромен ковчег в единия край на стаята, сивата му коса беше старателно сресана назад, масивната му гръд не се надигаше под чисто бялата коприна. За първи път от много години изглеждаше спокоен. Вече не се стремеше към онова, което винаги го привличаше. Вече не се гневеше.

През последните четири часа постоянно пристигаха гости да отдадат последната си почит; идваха от всяка част на огромния Град. Последен, уморен от пътуването си от клиниката, се появи синът на Левър, Майкъл.

И за Майкъл новината се оказа силен шок. Като останалите и той бе мислил, че старият ще живее вечно. Час-два се позабавлява с мисълта да бойкотира погребението, да изиграе до горчивия край ролята си на отритнатия син, но се почувства зле. Защото истината беше, че той все още обичаше баща си. Новината за смъртта на стареца го бе разтърсила до дъно. Той остана вцепенен, а по-късно, насаме с Мери се бе сринал, бе плакал като дете, докато тя го прегръщаше. Сега, тържествен и важен, мина заедно с нея през вратата към последния дом на баща си; биопротезите правеха походката му несръчна, скована.

— Прислужник Дън — той поздрави „номер едно“ на баща си в огромното фоайе. — Много съжалявам, че трябва да се срещнем отново при такива обстоятелства.

Прислужникът сведе ниско глава, очевидно развълнуван, че Майкъл е дошъл.

— И аз, господарю Майкъл. Надявах се да ви поздравя с добре дошли при по-щастлив случай.

Майкъл се усмихна сковано и продължи, до него Мери мълчеше, сила и опора както винаги.

На вратата към библиотеката той се спря, обърна се да я погледне, изведнъж изплашен. В отговор тя се протегна, нежно стисна ръката му, окуражи го да се изправи с лице пред предстоящото.

Той си пое дълго, дълбоко дъх и тръгна. Слугите отвориха пред него огромните врати. Като го видя, тълпата вътре замлъкна; всички глави се извърнаха да видят как Майкъл прекосява стаята и се приближава към ковчега на баща си.

Свел поглед към стария, Майкъл усети прилив на болка и копнеж, толкова страшен, толкова силен, че заплашваше да го отнесе. Потръпна едва-едва, наведе ниско глава и се протегна да докосне и за кратко да задържи ръката на баща си.

Беше студена. Толкова студена и твърда.

Вдигна очи, потърси Мери, за миг отново станал малко момче, уплашено и объркано; после си пое отново дъх, огледа се, усмихна се благодарно на всички онези приятели на баща си, които бяха дошли да го изпратят в неговия последен ден на земята.

— Благодаря ви — каза съкрушено. — Благодаря на всички. Баща ми щеше да го оцени. А аз… аз съм силно покъртен от присъствието ви. Моят баща беше велик човек. Велик човек.

Мнозина сведоха погледи, развълнувани от кратката му реч, други се взираха в него открито, сякаш се чудеха каква играе; защо се прави сега на послушния син, след като преди бе отказал да изпълнява синовния си дълг.

Когато се отдръпна от ковчега, от всички страни се надигна лека глъчка. Още от тази сутрин се бе понесъл слухът, че Ву Ши ще назначи свой служител да отговаря за компанията, докато за „ИмВак“ се намери купувач. Предлагаха я и изцяло и като я разбият на съставните й части. Ако никой не я купеше цялата, мнозина се надяваха да се облагодетелстват от смъртта на стария Левър.

На вратата Майкъл за кратко се огледа, после се насили да продължи напред. Мери леко подтичваше, за да го настигне. Той спря отвън на поляната, сред носачите и бегачите, които се изправиха и се поклониха пред господаря си. Мери го притисна плътно към себе си, докато той хлипаше.

Накрая той се отдръпна от нея.

— Добре — рече меко. — Тук свършихме. Да си вървим.

— Ши Левър?

Обърнаха се. Беше Ейнсуърт, адвокатът на стария Левър.

Майкъл сведе поглед.

— Какво има? Нещо, което трябва да подпиша ли?

Ейнсуърт поклати глава, после подаде един лист на Майкъл.

Майкъл погледна. Оригиналът на обезнаследяващото завещание. Последната страница, подписана с гневни заврънкулки от баща му.

— Имам го — студено отговори Майкъл, изпъна гръб и подаде обратно документа на Ейнсуърт; в този миг приличаше на баща си.

— Не. Не ме разбрахте. Той го подписа, но никога не го регистрира. И на мене нямаше да позволи. Което означава, че всичко е ваше, Майкъл. „ИмВак“ и всичко останало. Ваше.

Майкъл Левър присви очи, втренчен в мъжа, сякаш го виждаше за първи път. После хвърли документа на земята, обърна се и тромаво се отдалечи, а Мери забърза подире му да го настигне, докато той си пробиваше път между редиците от носилки към транзитния асансьор.