Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (30)

Глава 20
Тотална война

Над огромния северен океан се събираха буреносни облаци. Въздухът, влажен и лек от нехарактерната за сезона жега, започна бързо да се издига нагоре, като оставяше след себе си област с ниско налягане, която изтегляше още въздух към повърхността на океана. Този въздух на свой ред се овлажняваше и стопляше, издигаше се във вихър като висок комин, въртеше се обратно на часовниковата стрелка и се отправяше на изток от Северноатлантическия поток към огромните, опасани със стени брегове на Град Европа.

Високо над Чун Куо сателитно око забеляза струпването на облаци, злокобната им форма и безстрастно предупреди земната база долу. Там висшите чиновници от Та Су Нун, Суперинтендантството на земеделието, разгледаха компютърно обработените инфрачервени изображения и се консултираха помежду си. Наистина, бурята беше силна, дори и на този етап, но засега нямаше нужда да вдигат тревога. Фронтът беше на около две и половина хиляди ли оттам и наближаваше Бискайската пустинна равнина, а компютърната прогноза за курса му показваше, че по всяка вероятност ще удари по големия пустинен остров на запад от Западния остров. Срещу тази прогноза имаше възражение. Един съвсем-съвсем млад служител предположи с най-прости думи, че областта на високо налягане, която бавно се придвижва от Исландия, може да изтика голямата буря на юг. По същото време втора област на високо налягане над Иберийския полуостров се придвижваше на север. Ефектът от това би могъл да е такъв, че бурята да се канализира в тесния коридор между двете — коридор от влажен и горещ въздух, който само щеше да захрани урагана и да засили яростта му.

Във великолепно подредения офис на Та Су Нун последва консултация между висшите служители, а после взеха решение. Ако областта на високо налягане, намираща се в момента над Исландия, наистина започнеше да се придвижва на юг, студеният въздух, който бурята ще донесе по северния си фронт, определено можеше да налее масло в огъня, но освен това щеше да накара областта с ниско налягане да завие на североизток и така тя щеше да заобиколи континентална Европа. Всички закимаха. Всички се съгласиха, че бурята не заплашва Града. По всяка вероятност щеше да се изсипе над необитаемия остров. И дори да продължеше на юг, почти нямаше шанс да нанесе вреда. Стените на Града бяха здрави, по пътя й нямаше никакви земеделски райони, а морските укрепления на големите аеродруми в Брест и Нант щяха да издържат. Последните щяха да бъдат предупредени, ако се наложи, но иначе нямаше да предприемат нищо. Нямаше нужда да се ангажират нито тангът, нито екипът му.

Над морето обаче бурята набираше сила. Шестте дни на безмилостна жега бяха създали безпрецедентни условия в северния Атлантик. Нещо повече, втора област на високо налягане близо до Иберийския полуостров започваше да захранва с топъл въздух системата на бурята и да засилва реактивния поток. Също като голяма уста, която лапаше горещия, влажен въздух, огромният вихър на урагана нарастваше и скоростта му все повече се увеличаваше. И докато се придвижваше на изток, нататък се придвижваше и областта на високо налягане над Исландския басейн, променяше посоката си и бавно и неумолимо изтикваше бурята на юг.

* * *

Оставаха шест минути до четири и в сумрачната тишина на коридорите, които заобикаляха палубата Пеща, Сучек чакаше приклекнал, заобиколен от три хиляди свои хора. На петдесет чи нататък по коридора зад левия завой — така че не се виждаше — беше бариерата. В този ранен час само двама души пазеха североизточния вход към сърцето на 14К. Зад бариерата спяха осемнайсет хиляди от най-добрите мъже на генерал Фен, без да подозират какво ще им донесе зората.

Сучек се огледа и се усмихна насърчително на хората непосредствено до себе си. Планираха това отдавна и много внимателно и моментът почти беше настъпил. На седемстотин ли на запад оттук Визак чакаше с четири хиляди души, разположени около сърцето на Во Ши Во в хсиен Милано. На три хиляди и седемстотин ли по-нататък, в коридорите около кантона Сарагоса, По Лао с още три хиляди души очакваше да проникне в сърцето на Жълтите знамена. На североизток самият Леман оглавяваше най-големия отряд, армия от 14 000 души, скрити в коридорите около Мец, готови да атакуват Дебелия Вон и Обединените бамбуци.

Щяха да ударят едновременно. Четири армии, които щяха наведнъж да превземат целия Хун Мун. Противникът ги превъзхождаше по брой — щяха да се бият осем срещу един, но те пък разполагаха с предимството на изненадата. Изненада и безупречен план.

Щом иззвънеше четвъртият звънец, комуникациите и в четирите средища щяха да бъдат прекъснати. Минути след това на палубите щяха да бъдат впръскани халюциногени и парализиращи вещества — от малки капсули, поставени във вентилационната система още преди седмици.

В четири и пет щяха да излъчат първото фалшиво радиопредаване, като използват записаните гласове на най-доверените хора на врага; предаванията щяха да покрият местните станции и да изпълнят директно средищата с умишлено противоречиви съобщения.

След още десет минути щеше да избухне първата бомба — първата от много — и да предизвика хаос и паника по вражеските палуби. След още пет минути щеше да започне серия от химически пожари. Щяха да затворят асансьорите и да блокират изходите.

Максимално унищожение — това беше целта на Леман. След като вчера бе положил последните щрихи на плана, той бе обърнал гръб на картата и им бе цитирал Сун Дзъ:

— „Скоростта е същността на войната. Възползвайте се от неподготвеността на врага; минавайте по неочаквани пътища и удряйте, преди да е взел мерки.“

Така си и беше, макар че през идващите часове щеше да си проличи доколко неподготвен е врагът.

Сучек погледна таймера на китката си. Три минути. Обърна се и даде сигнал на хората да си сложат маските.

В лагера на врага бяха успели да купят ключови фигури. Онези двамата при бариерата; част от охраната на личните покои на генерал Фен. Убийците вече се бяха захванали за работа — промъкваха се безшумно, крадешком към забранените покои. Така беше казал Леман. Защото това не беше игра, не беше просто проверка кой е по-силен, а война, тотална война. Война за оцеляване. В края на деня тук долу всичко щеше да бъде различно. Променено за вечни времена.

Сучек потръпна. А той самият? Щеше ли да оцелее този ден? Петнайсет секунди…

Вдигна ръка напрегнат, огледа се с ястребов поглед — целият се беше концентрирал в този жест; замахна рязко надолу и се метна напред, а огромната вълна мъже се спусна след него по коридора към бариерата.

* * *

Трети служител Кун се облегна на стола си и въздъхна облекчено. Нощта беше уморителна — следяха движението на бурята и се притесняваха, че областта на високо налягане, която слизаше надолу от Исландия, ще я изтласка още по на юг. Но най-лошите му страхове като че ли не се сбъднаха. Исландската област на високо налягане се отнесе на изток и след три тревожни часа бурята като че ли стабилизира курса си. Последните преценки показваха, че ще предизвика свлачище някъде отвъд югозападния край на Западния остров.

Кун се прозина и се огледа, доволен, че смяната му свършва след малко. Всички около него бяха навели глави — готвеха доклади, предаваха информация. Но решенията… е, радваше се, че тази нощ не му се бе наложило да взема решение.

Пак се наведе напред, набра офиса на Та Су Нун на Западния остров и ги предупреди за бурята, като им цитира последните компютърни прогнози за силата на вятъра, височината на вълните и времето и мястото, където тя щеше да връхлети земята. Щом приключи с това, се изправи и протегна схванатите си мускули. Смяната му Ву щеше да е тук след десет минути. При тези обстоятелства можеше да се възползва от по-високия си пост и да използва душа пръв, докато водата е още гореща, после да пийне един ча в стаята за почивка.

Погледна отново огромната карта, покриваща цялата стена — вихърът на бурята се открояваше в горния ляв ъгъл на екрана. В часовете след кризисната среща бурята се беше разраснала значително. По последни преценки от край до край беше двеста и петдесет ли. Но не толкова размерите й притесняваха Кун, колкото посоката. Сега фронтът й беше само на триста ли от точката на удара в земята и се движеше на север-северозапад със скорост 140 ли в час.

Стана и понечи да се отдалечи, но се спря. Толкова беше уморен, че почти бе забравил: Брест и Нант все още са под тревога, код Б. Преди да си тръгне, трябваше да им предаде сигнал „всичко чисто“. Ву, разбира се, нямаше да се сети да провери.

Кун седна отново, набра секретния код за деня и бързо въведе съобщението, като го адресира и до двете места.

Готово — помисли си и не изчака потвърждение. Беше тежка нощ. Щеше да му дойде добре да отмие умората от себе си.

* * *

Дебелия Вон се взираше в празния ред екрани, после отново се извърна към клавиатурата. Нищо. Таблото беше мъртво.

— Какво става бе, майната му?

Вон И-сун се обърна и огледа мъжете, скупчили се в компактното пространство на централната командна зала. Бяха най-доверените му хора. „Синовете“ му. Вгледа се в познатите им лица, забеляза страха — истински страх — по всяко едно от тях и разбра откъде идваше той. Носеше се слухът, че нападението е ударило по три фронта; че в него са замесени бегачи от Жълтите знамена, Во Ши Во и Куей Чуан. Хиляди нападатели, тежковъоръжени. Използваха и газ. Но съобщенията бяха хаотични, непотвърдени. Комуникационната мрежа не работеше, навсякъде избухваха бомби и беше трудно да се каже какво точно става. Знаеше само, че когато се събуди, в стаята му имаше убийци — мъже, които по-късно разпознаха като чан шуй на Жълтите знамена, хора на Трипръстия Хо.

Когато за първи път влезе в стаята, там цареше паника, но сега всички бяха притихнали и го гледаха с очакване. Неговите деца.

— Хуй Цин — обърна се той към своя Червен стълб; вече поемаше нещата в свои ръце, — искам да изпратиш дузина от най-добрите си бегачи на всеки фронт. На запад, на юг и на изток. Те ще са нашите очи и уши в тази битка. Искам ги маскирани и въоръжени, всеки отряд — разделен на шест екипа от по двама души: един куриер и един страж. Всеки страж трябва да е готов да даде живота си, за да може куриерът да се промъкне, разбра ли?

— Да, господарю — Хуй Цин се поклони и се отдалечи с бърза крачка.

Вон се обърна към следващия:

— Хуа Шан, искам да изпратиш вест на Юн Юе-хуи. Кажи му, че са ни нападнали и че Обединените бамбуци биха приели на драго сърце помощта на техните братя от Червената бригада.

— Господарю…

— О, и, Шан… изпрати дузина бегачи по различни маршрути. Инструктирай всеки от тях да се свърже с щаба на Юн по всеки възможен начин. Най-важното тук е бързината.

Хуа Шан склони глава и тръгна. Дебелия Вон се обърна към останалите. Те чакаха напрегнати, ала почти доволни, че най-после има какво да правят. Гледаха го с открити лица.

— Добре — Вон им се усмихна. — Разбирате ли, синове мои? Денят дойде. Войната започна. Затова сега ще се бием. Който и да е врагът.

* * *

Ли Чин лежеше по гръб под копринените чаршафи. Очите му, които никога през живота си не беше затварял, се блещеха, без да виждат нищо, срещу мозайката на тавана. Лицето му беше пепелявобледо, възглавницата под главата му — тъмна, почти черна от кръв.

Осемнайсетгодишният Ли Пай Шун остана известно време така, вторачен в чичо си. Беше се върнал едва вчера, след една година в колежа в хсиен Страсбург и бе прекарал нощта с чичо си и с приятели — бяха празнуваха почти до сутринта. А сега Ли Чин лежеше мъртъв, убит в леглото си. И той изведнъж бе станал 489. Бос на великите Во Ши Во.

Потрепери, обърна се и махна на Червения стълб да дойде.

— Заловихте ли виновните, Юе Чун?

Едрият хан се поклони на новия си господар.

— Спипахме ги, господарю, само на петдесет чи оттук, но убийците са самоубиха. Явно с капсули арсеник.

— А… — Ли Пай Шун се извърна. Очите му отново се върнаха на малката рана от кама върху врата на чичо му. — Тогава трябва да разберем кой ги е изпратил.

— Бяха хора на Дебелия Вон, господарю. Моят лейтенант, Лиу Тон, ги разпозна.

Ли Пай Шун се обърна изненадано.

— Вон И-сун? — и се разсмя. — Не. Дебелия Вон не беше готов. Почитаемият ми чичо грешеше за много неща, но не и за това. Вон И-сун никога не би предприел нищо срещу нас, освен ако шансовете не са твърдо на негова страна. Освен ако не е сигурен в победата си. Не, Юе Чун, тук има нещо друго.

— Генерал Фен? — намръщи се Юе.

— Възможно е — отговори Ли Пай Шун. Беше си спомнил напрегнатото съперничество с 14К на генерал Фен по североизточните им граници миналата година. Беше възможно, но едва ли. В крайна сметка тези ритуални надувания на мускули и тоталната война бяха две различни неща. Нямаше съмнение, че каквото и да става, започваше война. Во Ши Во вече бяха изгубили шест палуби и над три хиляди души.

Обърна се. Юе Чун чакаше с онова толкова характерно за него безизразно търпение.

— Добре — най-сетне рече Ли Пай Шун. — Който и да е, нека отвърнем на удара с удар. И то със силен удар.

* * *

Коридорът пред тях бе задръстен с трупове. Тук, на входа на главната палуба в хсиен Будапеща, 14К бяха удържали фронта. През последния час загинаха над хиляда души в ръкопашен бой, по-свиреп от всичко, което Сучек би могъл да си представи.

Стоеше там и се опитваше да успокои дишането си, а хората му мъкнеха тежки оръжия. Въпреки поражението тук, през последните шест часа нещата вървяха добре за тях. При първия удар бяха отвоювали осем от двайсет и шестте палуби, контролирани от 14К. Последва многочасова битка — палуба по палуба, етаж по етаж.

Засега тактиката на Леман работеше идеално. Бяха взели пленници, но после ги вързаха, упоиха и ги струпаха в стаи зад огневата линия, като по този начин освободиха стражите им, за да могат да се бият. Застрелваха враговете, които продължаваха да се съпротивляват. Там, където съпротивата беше особено яростна, използваха бомби и огнехвъргачки, за да разчистят стаите и коридорите.

Тайната беше в набраната инерция. Четири часа бяха натискали безмилостно, обкръжиха противника, доведоха го до паника, принуждаваха го да бяга или да се предаде. Но сега щеше да им се наложи да водят съвсем различна битка — на живот и смърт. Това беше последната палуба. Тук 14К щяха или да се бият, или да престанат да съществуват като братство.

На смърт… Сучек трепна — спомни си думите, които Леман беше набил в главата на всеки от тях. Думите на Сун Дзъ. Думи на повече от две хиляди и петстотин години:

При бой на смърт ми става ясно, че няма шанс за оцеляване. Защото в природата на войника е да се съпротивлява, когато е обкръжен; да се бие до смърт, когато няма друг избор и когато е отчаян, да следва безпрекословно заповедите.

Така беше и тук. Освен ако, както предполагаше Сун Дзъ, не им дадеше онзи малък шанс за бягство — онзи тесен коридор от светлина сред мрака, който щеше да подкопае волята им да се борят. Но първо трябваше да ги изтика до ръба. Трябваше да им стане ясно, че няма място за компромиси, че намерението му е да ги избие до крак.

Обърна се и видя как дотъркаляха двете големи оръдия. Махна на хората си да заемат позиции от двете страни на коридора, на около двайсет чи от бариерата от трупове. После, когато всичко вече беше готово, даде заповедта.

* * *

Дебелия Вон се отпусна тежко, втренчен в донесената му бележка. Нямаше никакво съмнение в нейната автентичност. Почеркът беше на Юн Юе-хуи, а кодираните фрази бяха същите, които бяха договорили помежду си отдавна, ако възникне подобно положение. Но думите…

Остави бележката да падне от ръката му, вдигна очи и се вгледа в лицата на хората си за обяснение.

— Казва, че не може да дойде. Мей фа цу, казва. Съдба.

Вон разтърси глава, съвсем стъписан от онова, което ставаше. Сякаш самият Тай Шан се беше сгромолясал. През последните няколко часа бяха дошли новините за убийството на генерал Фен — наложниците му му бяха прерязали гърлото в банята; и на Ли Чин — наръган в собственото си легло от двама чан шуй от братството на Вон. От Трипръстия Хо в Сарагоса нямаше никаква вест, никакъв отговор на ядното му запитване за двамата убийци от Жълтите знамена. Не че това сега имаше значение. Нямаше, защото вече бе разбрал срещу кого се бие. Срещу пай пан джен, „белият човек“ Леман.

Вече бе загубил над две трети от средището си; беше отишло в ръцете на Куей Чуан. И въпреки че беше отблъснал последната офанзива на врага, това му струваше скъпо. На Леман оставаше само да продължи натиска и щеше да спечели. Точно затова бележката от Юн Мъртвеца беше толкова гадна. С Червената бригада зад гърба си Обединени бамбуци щяха да пометат Куей Чуан по всички нива. Но Юн го беше предал.

Вон се изправи, преливащ от гняв, махна на хората си да излязат и затвори с трясък вратата подире им. Вече сам, остави цялата си болка и обида да избликнат навън и се разбесня из празната стая. След това пречистващо избухване се почувства по-добре, седна и успокои мислите си.

Всичко ли беше загубено? Всичко ли, за което бе работил досега, беше изчезнало? Или все още имаше някакъв мъничък шанс? Някакъв начин да обърне нещата?

Вон И-сун затвори очи, съсредоточи се, прочисти мислите си от всякакви емоции и се опита да прозре зад огромния вихър от събития прозрачната, твърда истина в центъра на всичко. Защо Юн Юе-хуи го беше предал? Защо в този момент на върховна нужда брат му не можеше да му се притече на помощ?

Отново отвори очи, втренчи се в мъничките си, почти женствени длани и започна да брои на пръсти като дете.

Едно. Червената бригада на Юн Юе-хуи единствена от петте братства не беше нападната от Куей Чуан.

Две. Юн Мъртвеца, неговият съюзник, дал му свещена клетва да му помага, ако някой го нападне, беше отказал да му помогне.

Три. Червената бригада не се беше присъединила към атаките, а беше останала в собствените си граници.

Факт номер едно предполагаше сделка с Куей Чуан — може би уговорка за подялба на плячката от войната; вероятно дори за разделяне на всичко след края й. Но ако имаше такава сделка, то без съмнение Червената бригада щеше да участва редом с Куей Чуан в начинанието и да нападне Обединените бамбуци от север. Наистина, съюз, в който единият партньор се бие, а другият си седи вкъщи, изобщо нямаше смисъл. И все пак, ако не беше съюз, то какво, по дяволите, беше? Доколкото схващаше, Леман бе неутрализирал Червената бригада. Но как, в името на всички богове, бе успял? Какво ли беше предложил на Юн Юе-хуи, та онзи да си седи в границите?

Дебелия Вон изпъшка и отпусна надолу глава. Последния път, когато се срещнаха, не беше действал правилно. Трябваше да послуша Ли Чин и да премахне пай нан джен. Сега беше твърде късно. Вече не можеше да направи нищо.

Нищо. Освен да си трае и да чака.

* * *

Леман заби пръст в картата там, където бързата транспортна лента преминаваше през центъра на средището на Дебелия Вон и погледна към двамата си лейтенанти.

— Ето тук влизаме, по самата лента, докато основните ни сили атакуват южния вход. Искам всеки от вас да води група и от двата края. По шестима от най-добрите бойци. Бойци, които добре боравят с нож и гарота. Ще изключим осветлението, така че всички да бъдат в черно. Ще вървите бързо и безшумно. Падне ли някой, останалите продължават. Целта е да се доберем до Дебелия Вон, а едва ли ще успеем, ако не го ударим, преди той да е разбрал, че идваме. Нападението ще отвлече вниманието му, но не разчитайте на това. Вон И-сун е добър боец и опитен пълководец. Той ще очаква от нас повторно нападение.

— Ами ако го пипнем?

Леман изправи гръб.

— Ако го пипнете, значи победа за нас. Вон е техен глава. А без глава Обединените бамбуци са нищо.

Посрещнаха думите му с усмивки, сякаш всичко беше свършило.

— Кога трябва да влезем?

Той погледна таймера на съседното бюро.

— Ако бъдем съвсем точни, след трийсет и осем минути. Удряме четири минути преди десетия звънец. Влизате три минути по-късно, затова искам да заемете позиции доста по-рано.

Мъжете закимаха. Леман не каза нищо повече и двамата лейтенанти се поклониха и излязоха.

Леман се обърна и извика куриера да се приближи.

Засега всичко вървеше добре. От Будапеща дойде вестта, че 14К са близо до капитулация, а новината от Сарагоса беше, че само шепа изолирани палуби удържат. Трипръстият Хо беше пленен, Червеният му стълб — убит. Но нещата бавно се променяха. В Милано племенникът на Ли Чин, Ли Пай Шун, беше предприел енергична контраатака и бе отблъснал Визак назад, като му бе нанесъл тежки загуби. А тук, в Мец, неговите войски бяха въвлечени в жесток ръкопашен бой в коридорите, а напредъкът им беше почти нулев. Значи идваше време нещата да се тласнат по-нататък.

Леман освободи куриера, обърна се и отново се загледа в картата. Това беше последният напън. Бе призовал всички резерви за тази атака. И ако тя се провалеше, край. Нямаше към какво друго да се стреми. Но сега беше близо. Много близо.

Остави картата, излезе в преддверието и се загледа през огледалното стъкло в стаята, където държаха дъщерята на Юн Мъртвеца и трите й момченца. Момченцата спяха на импровизирани легла, жената седеше на стол до най-малкото и го галеше нежно по челото. Лицето й беше угрижено преждевременно състарено от тревога.

Юн Юе-хуи беше ключът. Ако той беше подкрепил Дебелия Вон с пълната сила на Червената бригада, днес нямаше да имат никакъв шанс за успех. Но така, както стояха нещата, само след часове на него, на Щефан Леман, му предстоеше славна победа — такава, каквато по Долните нива не бяха виждали. Доброто планиране го беше довело на косъм от победата, но планирането можеше да доведе само дотук; дързост, най-обикновена храброст беше нужна, за да стигнеш до края. Дързост… и късмет.

* * *

Бурята беше завила. Областта на високо налягане, която бе дремала през последните няколко часа, започна отново да се придвижва на изток и да изтласква бурята на юг, към тесния коридор от топъл, влажен въздух над Северна Британия.

В централната контролна зала на европейския офис на Та Су Нун червената предупредителна лампичка светеше яростно на таблото на контрольора, но точно този път никой не я виждаше. Третият служител Кун си беше отишъл, а заместникът му Ву се обади, че е болен и няма да идва на работа. Друг заместник се бе запътил натам, но щеше да пристигне чак след час. Междувременно бурята набираше скорост и мощ, изтласкваше пред себе си огромна водна стена и напредваше към северозападния бряг на Франция, пристанище Нант.

* * *

От другата страна на Чун Куо, в Тонджиян Ли Юан седеше в кабинета си и четеше написаната на ръка бележка, пристигнала преди час. По бюрото бяха пръснати другите неща, които съдържаше пакетът: аудио-визуални материали, сгънат лист лилава хартия, пръстен.

Вдигна глава и очите му се стрелнаха към отворената врата и градината отвъд. Прочетеното го беше разтревожило. Обърна се и погледна канцлера си в очите.

— Какво мислиш? Истински ли са тези документи? Така ли е, както твърди Ли Мин? Дали човекът на Ван, Хун Миен-ло, е стигнал до някаква уговорка с Вон И-сун?

Нан Хо се замисли и въздъхна.

— Това ме тревожи, чие хсия. Много ме тревожи. Както знаете, според последните доклади в долните нива на нашия Град се води някаква борба. Засега не знаем подробности, макар първите данни да сочат, че мащабът й е доста значителен. При тези обстоятелства съобщението е от голямо значение, защото можем да разберем много по-ясно онова, което става.

Ли Юан придърпа към себе си пръстена, хвана го с два пръста и започна да го оглежда. В орнамента му имаше нещо познато, което го тревожеше.

— Може би. Но какво знаем за този Ли Мин? Откъде идва? И как така е придобил такава сила, че се е наложил над останалите братства?

Нан Хо се поколеба, после едва забележимо помръдна глава.

— Това тъне в тайнственост, чие хсия. През последната година получавахме много противоречиви сведения. Една от историите е за някакъв висок пай нан джен — блед мъж — който убил един от босовете, Лу Бакенбарда, и заел мястото му. Без съмнение Лу Мин Шао е бил убит, но защо и как беше трудно да установим. Що се отнася до самия узурпатор, не успяхме да се сдобием с каквито и да било сведения кой е и какъв е. Или никой не знае, или никой не иска да каже. И в двата случая нашите разследвания не стигнаха до нищо. Що се отнася до този Ли Мин, никой нищичко не ни е казал. За първи път чуват името на този човек.

Ли Юан остави пръстена и пак вдигна изписания лист. Печатът в края на страницата и яркочервеният подпис вдясно привлякоха погледа му. Горният йероглиф, ли, беше същият, който използваше и синът на Кун Фу Цу и изобразяваше шаран. Долният, мин, означаваше „силен“ или „храбър“.

— Храбрият Шаран — и той остави листа настрани. — Бих казал псевдоним. Не мислиш ли, майстор Нан?

— Възможно е, чие хсия.

— Ако е така, то не би ли приел нашият приятел, онзи хун мао, който е убил Лу Бакенбарда, точно такова име?

Нан Хо сви рамене.

— Пак е възможно, чие хсия. Но дали е важно? Дали има значение кой е този Ли Мин? Без съмнение важното в случая е, че Ван Со-леян е замесен. Ако е вярно…

Ли Юан вдигна ръка. Нан Хо веднага млъкна.

— Както казваш, ако нашият братовчед Ван наистина се е опитал да сключи сделка с Дебелия Вон, то това е най-важното. Но може би не е толкова важно, колкото ставащото точно сега из Долните нива на Града.

Облегна се назад и огледа разпръснатите папки и документи, изправи се, приближи до отворената врата, застана там и се загледа в слънчевия следобед с гръб към канцлера.

— Ще бъда откровен с тебе, Нан Хо — никога не съм се чувствал напълно щастлив, когато съм си имал работа с Вон И-сун и неговите „братя“. При дадените обстоятелства това ми се налагаше, ала моят инстинкт от самото начало беше против. Прекалено добре си спомням опитите на баща ми някак да се договори с Хун Мун. И провалите му. Провали, които, честно казано, се отразиха и на собствените ми усилия.

Ли Юан се обърна и погледна канцлера си.

— Което според мене ще рече, предполагам, че авансите на Ху Миен-ло не ме изненадват. Нямам доверие на нашия приятел Вон И-сун. Нещо повече, от известно време знам, че братовчед ми Ван търси начин да подкопае позициите ми, при това не отскоро, с каквито и да било средства. В такъв случай някакъв съюз, основаващ се на взаимна изгода, ми се струва не просто нужен, а и неизбежен. Всичко това е тревожно, съгласен съм, но далеч по-тревожна е тази история с Ли Мин. Искам да кажа, защо човек, за когото до днешния ден никога не сме чували, ни в клин, ни в ръкав ще нападне враг, който го превъзхожда толкова много? И защо същият този човек, самоуверено приел, че ще пожъне триумф в този конфликт, ще ми пише по такъв начин — ще ми обяснява, че е било необходимо, и ще ме уверява в лоялността си? Няма никакъв смисъл, не мислиш ли, майстор Нан? Освен ако не знаем много неща.

Нан Хо сведе глава.

— Странно е, съгласен съм, чие хсия, но аз не бих обърнал толкова внимание на думите на този човек. Интересува ме само техният контекст и светлината, която като че ли хвърлят върху едно неясно положение — прочисти гърло и се приближи до танга. — Може да се окаже, че съм преценил погрешно ситуацията, чие хсия, но от онова, което знаем, никак не ми се струва вероятно Ли Мин да надделее.

— Но какво иска тогава?

— Да ви въвлече в този конфликт, чие хсия. Да ви спечели на своя страна и като ви осигури свидетелства за двуличието на Дебелия Вон, да ви накара да хвърлите своите хей срещу Обединените бамбуци, както направихте някога с Железния Му и Големия кръг.

Ли Юан се разсмя.

— Защо тогава съвсем открито ме моли да не се намесвам? — приближи се до бюрото, взе писмото на Ли Мин и бързо намери нужния му пасаж. — Ето, ще ти го прочета, майстор Нан: „Най-скромно моля негово най-ведро височество по никакъв начин да не се въвлича в този конфликт…“ — и погледна канцлера си. — Не го ли е казал ясно? Или трябва да подразбирам думите му по друг начин?

— Простете, чие хсия. Знам какво пише, ала все пак няма никакъв смисъл, освен ако не бъде разтълкувано по друг начин.

— Освен ако Ли Мин не смята наистина, че може да победи враговете си. Освен ако действително не е загрижен, че бих могъл да се намеся на страната на Дебелия Вон и да преобърна шансовете му.

— Но, чие хсия…

Младият танг отново вдигна ръка.

— Неприятно ми е да ти противореча, майстор Нан, но този път инстинктът ми е силен. Там долу става нещо, което ние все още не разбираме. Нещо с дълбоко и трайно значение за бъдещето на моя Град. Вътрешният ми глас ми подсказва да действам и то веднага, но без по-нататъшна информация това би било безразсъдно от моя страна. Затова приоритетът ни трябва да бъде: да съберем информация; да узнаем всичко, което можем за този Ли Мин — каквото и да ни струва — и да следим отблизо положението там долу. Затова искам от тебе да инструктираш генерал Райнхарт да мобилизира специален отряд, който да слезе долу и да научи всичко възможно. Искам Райнхарт да ми докладва лично на всеки кръгъл час.

Канцлерът Нан се поклони ниско.

— Както желаете, чие хсия.

— Тогава върви. Нямаме време за губене.

След като Нан Хо излезе, Ли Юан остана, потънал в мисли, втренчен в лакираната повърхност на вратата. После се обърна и погледна към бюрото. Погледът му отново се спря на пръстена. Орнаментът, подобен на щука, извиваща се във водата — къде ли го беше виждал? Приближи се и пак го взе. Опита се да го надене на пръста си и отново, също като предишния път, отбеляза колко е тесен, сякаш бе правен за женска ръка. И все пак пръстенът явно си беше мъжки — грубо отлятото желязо беше почти брутално в своята ян, мъжественост.

Погледна подписа на листа, след това — отново пръстена. Шаран, щука. Това му напомняше думите на баща му — че Градът бил езеро с шарани, но без щука. Е, може би това беше ключът към всичко.

Шаран, щука. Още известно време остана втренчен в подписа и пръстена, сякаш да ги освободи от значението им, после въздъхна нервно, обърна се и излезе навън в слънчевия следобед, решен да му се наслади.

* * *

Горчивият мирис на изгоряла коприна витаеше във въздуха, докато Дебелия Вон слизаше по тясното стълбище. Малките му крака пристъпваха живо. Шепа от хората му го следваха. Сега звуците на битката идваха от съвсем близо — бърз трясък на пушечни изстрели, прекъсван от глух тътен, който караше цялата палуба да трепери. Изразът му бе решителен, движенията — забързани. Времето беше против него.

В подножието на стъпалата зави надясно. Там отпред, на двайсет чи по-нататък, коридорът беше блокиран от импровизирана бариера, пазена от неговите хора. Вон И-сун я приближи тичешком, махна на стражите да се дръпнат, качи се отгоре й, тупна от другата страна и забърза, без да чака хората си. По-нататък по коридора, в една голяма стая вляво беше установил временния си щаб. Влезе вътре, отправи се направо към масата в средата и разбута скупчените наоколо й хора. Погледна нарисуваната на ръка карта на средището на Обединени бамбуци, огледа разположението на ярко оцветените квадрати върху шестоъгълната решетка и само с един поглед оцени положението.

Леман го беше разцепил на две толкова чисто, сякаш бе забил брадва в пън. На запад нещата изглеждаха особено отчайващи. Там войските му бяха обкръжени, отрязани и врагът имаше сериозно числено превъзходство сега, след като пет от неговите тон бяха минали на страната на Леман. Тук, на североизток, положението не беше чак толкова зле, но си оставаше въпрос на време. След като веднъж Леман се разправеше със силите на Вон на запад, щеше да се обърне насам и последната битка щеше да започне.

— Какво ново? — огледа се той.

— Ето какво пристигна, господарю — един от хората му се поклони ниско и му подаде запечатано писмо. — Дойде от север преди десет минути. От територията на Червената бригада.

Вон И-сун се разсмя и нетърпеливо разкъса плика. Надеждата отново се бе надигнала в него. Най-накрая Юн Юе-хуи идваше! Най-накрая! Но писмото не беше от Юн Мъртвеца. Беше от Ли Пай Шун, новия бос на Во Ши Во, който го поздравяваше и го уверяваше в своето приятелство и лоялност.

Смачка писмото и го хвърли. Заля го вълна на огорчение. Боговете се подиграваха с него. Даваха му надежда и после я смазваха. Защото Ли Пай Шун вече беше мъртъв, а Во Ши Во — унищожени. А единственият му приятел и съюзник, Юн Юе-хуи, все още си седеше на задника там, у дома, без да прави нищо.

— Защо? — запита се той за стотен път от един час насам. — Защо Мъртвеца не идва?

Но само тъпият тътен на експлозия някъде наблизо разтърси пластмасовите фигурки върху картата.

* * *

Леман навлезе бавно сред развалините на палубата, смаян от, мащаба им. Когато го бе видял за последен път, това беше луксозно, подредено място — терасите бяха украсени с яркочервени знамена и гирлянди от пъстри цветя, магазините и ресторантите гъмжаха от охолни млади хан. Сега беше пусто, опразнено, огромният под беше целият в руини, витрините на магазините — изпочупени, масите — преобърнати.

Сърцето — помисли си. — Изтръгнах сърцето на звяра. И все пак звярът продължаваше да се бори упорито, дръзко, като зле ранена мечка, която отказва да умре.

Обърна се и погледна надолу по главната улица към камбанарията. Спомни си как изглеждаше тя някога. Дванайсет големи канелени дървета обграждаха централната алея и оживяваха пространството с огромните си зелени корони. Сега там нямаше нищо. Декоративните саксии бяха строшени и обгорени, дърветата се бяха превърнали в съсухрени черни дънери, забити сред пепел.

Смърт, сякаш говореше всичко тук. Смъртта бе дошла.

Леман въздъхна тежко — умората се беше просмукала чак в костите му. Обединените бамбуци бяха пречупени. Някога знамената им гордо се развяваха тук — знамена, на които девет дълги, дебели бамбукови стъбла бяха стиснати от една-единствена огромна ръка с цвят на слонова кост на яркозелен фон. Но сега ръката беше отсечена от китката и здравата й хватка отслабваше. Едно по едно той бе изтръгнал и пречупил стъблата.

Обърна се и щракна с пръсти. Хората му веднага заприиждаха от коридорите, където чакаха, и бавно изпълниха Главната. Сред тях шестима носеха на носилка обемисто устройство за полева комуникация. Оставиха го там, където им посочи Леман, и се захванаха за работа. През това време Леман се оглеждаше, възползваше се от затишието в боя, за да премисли нещата.

Убийците му се бяха провалили, но и контраатаката на Дебелия Вон се бе провалила. А сега Обединените бамбуци бяха натикани на три палуби, на север от мястото, където се намираше, и абсолютно всички изходи бяха запечатани. Половината от хората вътре бяха ранени, всички — уморени и гладни, но това не ги правеше по-малко опасни. Когато дойдеше последната битка, щяха да се съпротивляват яростно. Освен това и собствените му хора вече бяха почти на края на силите си. Опитваше се да им дава почивка, когато бе възможно, грижеше се да са добре организирани и снабдени с храна и муниции, но напоследък ставаше трудно. Нещо повече, в хаоса на битката много неща се бяха объркали. Например Хуй Цин. Бяха обкръжили Червения стълб на Дебелия Вон на една от западните палуби — бяха го отрязали и после бавно започнаха да стесняват кръга. Леман внимаваше много и беше сигурен, че вече са го хванали, но Хуй Цин се изплъзна и си проби дръзко път през редиците на Куей Чуан само с шепа бойци, докато основните му сили атакуваха на друг фронт.

Бива си го — помисли си Леман и почувства нещо като възхищение от сръчността на Хуй Цин. — Жалко, че трябва да умре.

Обърна се и погледна насреща. Устройството беше готово. Техниците го чакаха със сведени глави.

Приближи се и застана зад бюрото — високата му бяла фигура се открояваше на фона на черните, обгорени развалини. Отначало просто оглеждаше хората, забеляза как го гледат — въодушевено, без никакви въпроси, забравили за умората — и се усмихна вътрешно. Знаеше, че е близо.

— Хайде — каза го троснато, без да се усмихва. — Дайте да си свършим работата.

* * *

— Богове…

Хуй Цин рязко се дръпна назад. Лицето му изразяваше отвращение, може би дори ужас. Червеният стълб на Дебелия Вон беше виждал какво ли не през живота си, но никога чак толкова зловещо нещо. Трите момченца бяха вързани здраво за ръцете и краката и бяха окачени на куки. А после, пред погледа на майка им, бяха убити, очите им — избодени, гърлата им — прерязани като на прасенца.

Обърна се, огледа празния, изцапан с кръв под и най-накрая спря очи върху дъщерята на Юн Мъртвеца. Тя седеше в далечния ъгъл, неестествено неподвижна, притиснала колене към брадичката си, с пепеляво лице, втренчена в празното.

Потръпна — случилото се тук го изпълваше с гняв и му се повдигаше. Да беше знаел, нямаше да убива стражите, а щеше да ги плени. Да, и щеше да превърне последните им няколко часа на този свят в истински ад. Вече нямаше много време. Последната атака щеше да започне всеки момент, а Лайпциг беше на два часа път. Ако имаше някакъв шанс Обединените бамбуци да бъдат спасени, трябваше веднага да тръгва. Да занесе това доказателство на Юн Мъртвеца и да разбуди стария дракон от дрямката.

Хуй Цин се огледа и кимна.

— Свалете ги и ги донесете — нареди тихо. — И внимателно с жената. Онова, което днес е изстрадала тук, дори не можем да си представим.

Не, и все пак такъв беше пътят на войната, пътят, който бе избрал отдавна, когато за първи път произнесе свещените клетви и извърши обредите на братството. Колко ли синове беше изпратил на смърт? Колко ли дни на скръб и тъга бе изрязал ножът му от белотата на годините?

Боговете да ми помагат — помисли си, — защото земната ми душа без съмнение ще потъне в подземния затвор, когато умра и ще гние във вечни мъчения, докато духовната ми душа ще се скита горе изоставена като гладен призрак.

Може би. Но преди да стане това, трябваше да уреди една последна сметка; да влезе в последна земна битка. Щеше да окачи Леман на кука и да го изкорми. Или да умре, докато се мъчи да го направи.

* * *

Първи връхлиташе вятърът — тласкаше силната буря напред като група конници и сипеше хаос навред.

На космодрума в Нант удари без предупреждение, без всякакво усилие откъсна оградата от основата й и тя заплющя в откритото пространство като гигантска смъртоносна панделка. Сградите избухваха. Бурята вдигаше малки кораби от площадките им и ги подмяташе като играчки, докато в по-дълбоките хангари големите междупланетни крайцери се клатеха и блъскаха, а хората от екипажите хвърчаха и се удряха като мравки в стените и аварийните люкове.

Вятърът продължи нататък и се събра над покрива на огромния Град. Последва миг тишина и спокойствие. От развалините на централната кула изпълзяха шепа оцелели. Благославяха късмета си. После замряха — бяха забелязали сгъстяващия се мрак на изток. Оттам, изпълнила небето от хоризонт до хоризонт, прииждаше стена от плътна тъмнина. И все по-силен шум — шум, който с приближаването си сякаш отекваше не само във въздуха, но и в самата земя, във всеки атом на тялото — един-единствен органов тон, толкова наситен и мащабен, че сякаш беше гласът на ада.

За миг останаха като хипнотизирани, притиснали ръце към ушите си, и тогава вълната на бурята удари — огромна водна стена, висока шейсет чи, която със сила си проправяше път към брега; помете огромния космодрум, преди да удари стената на Града с мощ, която се стовари обратно върху самата нея.

Бавно, безшумно — тъй като ревът на страшната буря го заглушаваше — се откъсна парче от околните палуби. Бавно, ужасяващо бавно, като в сън, то рухна и пропадна в бушуващия мрак на водите. И точно тогава удари втората вълна и се втурна в отвора с такава сила, че огромната стена се разтресе и започна да се цепи.

* * *

Юн Мъртвеца стоеше прав, а обикновено спокойното му лице се гърчеше — гледаше труповете на внуците си. Мъничките им обезкървени телца бяха положени на огромното легло в стаята на Юн Юе-хуи — на същото онова легло, на което толкова често бяха играли и скачали във весела забрава, докато той ги гледаше усмихнат. Затвореше ли очи, все още чуваше как детският им смях и радостните им писъци отекват из апартамента му.

Ах, да — стисна зъби при този спомен. — Но всичко това свърши — свърши цялата радост, цялата любов, цялото щастие свърши със смъртта на прекрасните ми дечица.

Юн потръпна. Сълзите свободно се стичаха по бузите му. Протегна се и нежно погали всяко мило личице така, както някога ги успокояваше в съня им. Но вече нямаше спокойствие. Вече нямаше нищо. Нищо освен болка, скръб и мъка.

— Хубавичките ми… — болката и копнежът в гласа му бяха толкова силни, че вдъхваха ужас. — Милите ми дечица…

— Господарю Юн — обади се тихо Хуй Цин. Беше му неприятно да се намесва в мъката на стареца. — Простете, но нямаме време.

Юн се обърна и се вторачи в Червения стълб на Дебелия Вон почти без да го забелязва, после кимна леко.

— Добри момчета бяха те, Хуй Цин. Толкова бяха милички. Те бяха моят живот. Без тях…

Хуй Цин наведе глава. Чувстваше се неловко от лицето на стареца, от плашещата му откритост. Бе очаквал гняв, може би дори ярост, но това… гази женствена реакция… Пое си продължително дъх и пак се обади:

— Простете, господарю Юн, но трябва да действаме незабавно, иначе ще стане твърде късно. Силите на пай нан джен нападат, а Вон И-сун…

Юн вдигна ръка, за да накара Червения стълб да млъкне. Изведнъж държанието му стана по-твърдо, много по-твърдо от това на предишния Юн Юе-хуи.

— Разбирам, братко Хуй. И ще действам. Но не сега. Не и преди да съм ожалил както трябва синовете на дъщеря ми. Връщай се при господаря си. Върви веднага и кажи на брат ми Вон, че Мъртвеца ще дойде. Но не ме насилвай, Хуй Цин. Ти нямаш синове, нямаш и внуци и не разбираш как се чувствам, нито пък какво съм загубил днес — Юн се приближи и надвисна над Червения стълб. Очите му сега бяха изпълнени с ярост. — Виждам как ме гледаш, Хуй Цин, ала не си прав. Не бъркай скръбта ми със слабост, нито пък сълзите ми — с липса на воля. Когато дойда, ще дойда като демон на отмъщението. И тогава ще смажа пай нан джен. Дори и легионите на ада да се строят зад гърба му, аз ще го смажа.