Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (18)

Глава 8
Династии

Момичето спеше. Дългата й коса с меден оттенък беше разпиляна по целия й гръб, тънкият чаршаф бе надиплен като саван около хълбоците й. Старият Левър се загледа в нея — съзнаваше контраста помежду им. Плътта й беше толкова гладка, толкова нова — като коприна над стегнатата рамка от кости и мускули — възрастта не беше опетнила съвършенството й. Той въздъхна, надигна се тежко и се протегна, за да прогони умората от костите си. Изведнъж се почувства стар. Много стар. Огледа семплия лукс на стаята, лукс, за който беше роден — и поклати глава, сякаш не разбираше откъде е дошло всичко това. После отново се погледна — изтънелите крака, изпъкналото шкембе, отпуснатите гърди — всички белези и изкривявания, които времето бе нанесло върху пейзажа на плътта му. През всичките тези години той беше поддържал форма, водеше борба със самото Време, бягаше от него като плувец в опасни води, но Времето, търпеливо като акула, чакаше в дълбините, втренчило в него студени, безстрастни очи — чакаше и знаеше, че няма как да му избяга.

Потръпна; след това отиде до креслото в другия ъгъл на стаята и наметна тъмносиния копринен халат, който беше зарязал там. Момичето си го биваше — много си го биваше даже — накрая тя го бе довела до върха, но изкачването на хълма беше дълго и мъчително и по едно време той за малко не я бе отпратил, засрамен от провала си.

И преди се беше случвало, разбира се — беше обвинявал умората и прекалено многото изпито вино, — но сега знаеше, че не е било нито едното, нито другото. Просто остаряваше.

Стегна колана около кръста си, след това застана пред огледалото и заоглежда ясното си отражение в светлината на лампата отгоре. След месец щеше да навърши седемдесет и четири. Една година по-млад от Толонен. Старец. Притежаващ сила и власт — така беше със старците. Но въпреки всичко старец.

Извърна се, ядосан на себе си. Само преди час беше преизпълнен с жизненост, след като получи новината от Бюрото по патентите беше се изправил на крака и крещеше. Да, само преди час му се струваше, че може да пробяга десет ли и после да обладае две прислужници една след друга, както правеше на младини. Но сега беше разбрал. Беше само от прилива на адреналин. Само разпокъсан прилив на чувства в главата на един старец.

Приближи се до комсета и раздразнено набра някакъв код.

— Свържете ме с Кървал — нареди още преди картината да се е избистрила. — И то веднага — с каквото и да се занимава в момента.

Отново погледна към момичето. Беше се преобърнала и сега лежеше на една страна — гърдата й се бе показала над чаршафа. Левър потрепери. Не, не тя беше виновна. Беше се постарала. Беше се постарала с всички сили да бъде мила е него. Пък и освен това беше няма. Може би щеше да я задържи. Можеше да я назначи тук, в личните си покои.

Щом чу гласа на Кървал, отново се обърна към екрана.

— Кървал… искам веднага да дойдеш тук. Имам работа за тебе. Искам да отидеш до Бостън и да видиш пак момчето. Като пристигнеш, ще ти обясня.

Кървал понечи да отговори, но Левър вече бе прекъснал връзката. Обърна се, прекоси стаята, надвеси се над момичето и я разтърси, докато се събуди.

— Бързо — дръпна я той. — Трябва да ми помогнеш да се облека. Имам работа.

Щом тя се засуети около него, му стана по-добре. Лошото настроение взе да му минава. Не, да се вкисва така просто нямаше смисъл. Човек трябваше да предприеме нещо. Първо ще нахвърля писмото — отговор на танга на Африка, че приема предложението му, и ще го изпрати по Мах. После ще уреди среща на притежателите на най-големи дялове акции в Института и ще ги принуди да се съгласят да увеличат финансирането. И последно по ред, но не по значение — щеше да се види с Кървал и да го информира. Защото Кървал щеше да е неговата ключова фигура.

Усмихна се и остави момичето да се суети около него. Зачуди се как досега не се беше сетил. В момента Кървал беше шеф на Института и репутацията му на най-големия експериментатор-генетик на този век беше безупречна. Но Кървал, колкото и голям да беше, не беше достатъчно добър — не и когато ставаше дума за борба до смърт. Беше си признал пред Левър, че според него проблемът е неразрешим. Но въпреки това той би могъл да бъде средството, с помощта на което Уард да бъде примамен обратно в гнездото. Да, парите и заплахите не бяха свършили работа — но може би ако се заиграеше с природното научно любопитство на Уард, щеше да успее. Ако Кървал съумееше да му покаже какво прекрасно предизвикателство е това. Ако успееше да го запали с нов ентусиазъм.

Особено сега, когато момчето беше покрусено и уязвимо.

Левър погледна надолу. Момичето беше спряло и се бе втренчило в силната му ерекция. Той се разсмя, после я придърпа и побутна главата й надолу.

Да, той щеше да е отново млад. Щеше.

* * *

На двеста ли на север оттам, в заседателната зала на малка компания, около дългата дъбова маса седяха четирима души и си говореха.

Майкъл Левър бе мълчал известно време и слушал, но сега се наведе напред и прекъсна потока на разговора.

— Прощавай, Брин, но въпросът не е в това, дали е възможно, а дали е редно. За тебе не знам, но аз не искам да живея вечно. Като се сетя, че ще стана на петдесет години, ми призлява, пък да не говорим да си вечно на петдесет.

Брин Кустоу се беше прегърбил над отсрещния край на масата срещу Майкъл, притиснал лакти към полираната й повърхност и протегнал дългите си ръце със сключени длани напред. Пепеляворусата му коса беше подстригана агресивно ниско, но прическата му отиваше. Приличаше на войник.

— На петдесет не. Но ако можеше вечно да останеш на двайсет и пет? Това не би ли те изкушило?

Майкъл поклати глава.

— Знам какво мисля. Освен това и аз искам да имам синове и искам тези синове да ме обичат и почитат. Не искам да съм пречка по пътя им.

Кустоу кимна и се облегна назад в креслото. Между него и Майкъл, от двете страни на масата, седяха отдавнашните им приятели Джак Паркър и Карл Стивънс. Бяха облечени семпло и имаха същите агресивни прически като Кустоу. Това им придаваше нещо като казармен вид. Един поглед беше достатъчен, за да ги разбере човек какви са. Синове — това бяха те. Част от новото движение.

— Говориш така, все едно го мразиш — Стивънс се наведе към него. — Наистина ли вече е толкова зле?

— Не. Не е толкова просто. Въпреки всичко, което ми стори през последните седмици, аз все пак не съм го намразил. Но тази негова мания за безсмъртие! Е, много прекали. Като че ли е насочил цялата си енергия в търсене на нов серум или нов начин за прекратяване на процеса на стареене — погледна към Кустоу. Лицето му беше изпълнено с болка. — Наблюдавах как това се трупа в него през последните няколко години като болест. Не искам и аз да стана такъв. Никога. Не искам да остарявам така, както остарява той. Да моли като просяк. Това е недостойно.

— Баща ми е същият — Паркър огледа приятелите си. — Напоследък няма време за нищо друго. Претупва бизнеса криво-ляво ден за ден и после отива да преживя тия работи със старите си дружки — млъкна и поклати глава. — И знаете ли за какво си приказват? Как щели да похарчат още петнайсет милиарда за Института. Петнайсет милиарда! И кой губи?

— Много ясно кой. Та какво ще правим?

Втренчиха погледи в Кустоу, сякаш той беше казал нещо, което им беше трудно да схванат.

— Да правим ли? — попита Стивънс, разтърси тъмнокосата си, ниско подстригана глава и се разсмя. — Че какво ли можем да направим? Точно така е, както го каза онази вечер Мичъл у Глория. У тях са парите, у тях е истинската власт. А ние разполагаме само със смътното обещание за наследство.

— Което с всеки изминал ден става все по-смътно — сръга го Паркър в ребрата и се разсмя.

Но Кустоу и Левър не се засмяха. Спогледаха се. Кустоу присви въпросително очи и Майкъл кимна.

— Добре… сега ще си кажем всичко — Кустоу стана, заобиколи масата и застана зад Майкъл. — Всички тези бумаги преди… това беше прикритие. Ние с Майкъл ви извикахме днес по една специална причина. Не да правим сделки или нещо подобно, а да поработим над онова, което дразни всички ни. Да видим не можем ли да направим нещо.

— Слушаме — Паркър се облегна назад и си придаде делови вид. Срещу него Стивънс кимна.

Заговори Майкъл:

— В общи линии ти си прав, Карл. Цялата реална власт е у тях. Но нека не подценяваме себе си. Какво имаме ние? Да погледнем. Нека видим ние пък какво можем да скалъпим.

Той отлепи длани, облегна се назад и започна да брои на пръстите на лявата си ръка.

— Първо, имаме лични средства. Далеч не незначителни. За много от малките компании такъв оборот би бил добре дошъл. Не се обиждайте, но ние с Брин проверихме. Четиримата заедно тежим около милион и три четвърти юана.

Паркър се разсмя.

— И докъде ще ни докара това? Твоите сметки са замразени, Майкъл — или го забрави?

Майкъл се усмихна. Хубавото му лице излъчваше търпение и решителност.

— Второ, можем да отклоним средства от онези фондове, които контролираме в компаниите на бащите си.

Паркър се намръщи.

— Звучи ми леко криминално.

— То си е. Но нека се изправим лице в лице с това, щом се налага. От подобни фондове бихме могли да отклоним до двайсет милиона юана.

Стивънс подсвирна. Лично той отговаряше за три малки производствени компании, обслужващи бащината му корпорация за разработване на близкия космос, но те бяха дребосъци — цвъчки, които баща му му бе пробутал, за да не реве; по-скоро хоби, отколкото работа. Той беше завършил инженерство и беше най-възрастният от всички, на двайсет и осем години, но сам все още се чувстваше момченце и вместо да действа, продължаваше да си играе.

— Трето, има тръстове, от които можем да вземем заеми. Дори при най-песимистичната лихва бихме могли да съберем към петнайсет милиона юана.

Паркър го прекъсна:

— Те ще научат — изсмя се отсечено и поклати глава. — Не разбираш ли? Ако тръгнем да реализираме всичко това, те веднага ще разберат, че нещо сме си наумили.

Левър се усмихна.

— Добре. Значи се замисляш сериозно?

Младежът се облегна назад, запредъвква някаква въображаема сламка, след което кимна. Но в онова, което каза, се долавяше колебание:

— Май разбирам накъде биеш. Имаме парите — значи не е това. Това не е ключът, нали? Защото не можем да използваме парите срещу тях. Що се отнася до парите, те са го запушили яко.

Кустоу се дръпна напред и се наведе над масата.

— Точно така. Но самият факт, че имаме пари, ни дава нещо. Фактът, че ако поискаме, можем да съберем към четирийсет-петдесет милиона — това ни дава сила.

Стивънс свали длан от устата си.

— Нещо не разбирам, Брин. Как? Щом не можем да използваме парите си, с какво ще ни помогнат те?

Кустоу се извърна леко и погледна към Левър. Левър отново кимна. Кустоу бавно се изправи и без да каже и дума, излезе от стаята.

— Какво става? — разсмя се колебливо Паркър. — Какво е това, Майкъл? Да не сформираме тука някакво революционно ядро?

Левър го погледна спокойно и кимна.

— Точно така, Джак. Само че не го сформираме, а се присъединяваме.

Стивънс беше отметнал глава назад и се чешеше по врата. Известно време не каза нищо, после бавно се разсмя. Смехът му ставаше все по-силен.

— Е, проклет да съм, ако…

Кустоу пак стоеше на вратата.

— Господа, позволете ми да ви представя един мой стар приятел от училище. Човек, който, надявам се, един ден пак ще направи Америка велика.

Отстъпи встрани и даде път на висок тъмнокос мъж.

Стивънс беше престанал да се смее. До него Паркър ахна и се надигна от стола си.

— Здравейте — поздрави Джоузеф Кенеди, усмихна се и протегна ръка. — Радвам се да се запознаем. Брин ми е разказвал много за вас двамата.

* * *

Кенеди се облегна на стола си, протегна се, прозя се и се разсмя — всичко това едновременно. Масата пред него беше осеяна с полупразни чаши и празни бутилки от вино. Младежите около масата също се разсмяха, като от време на време млъкваха, за да дръпнат от пурите си или да пресушат някоя чаша. Въздухът беше изпълнен с плътен тютюнев дим.

Всички познаваха Кенеди, разбира се. Не можеш да израснеш Горе в Северна Америка и да не знаеш кои са Кенеди. Дори и след падането на империята периодът с преходното правителство беше ръководен от един Кенеди и чрез неговото влияние и умения бе предотвратена голямата трагедия на всепомитащата катастрофа. Този тук беше негов праправнук — фигура, позната от елитните канали на „МедФак“. Когато баща му почина преди осем години, той бе наследил една от най-големите адвокатски кантори на Източното крайбрежие и изобщо не се бе поколебал моментално да заеме мястото на баща си. Сега обаче като че ли беше уморен от игрите със закона и искаше да се захване с нещо по-голямо.

И точно затова беше тук и им говореше.

Джоузеф Кенеди беше едър веселяк, красив по начина, по който всички от рода Кенеди бяха красиви, но зад привлекателната му външност се криеше и още нещо — нещо, което караше хората да го гледат с уважение, дори донякъде и със страхопочитание. Той беше силна, очарователна личност. С нещо напомняше на животно, но в същото време беше невероятно интелигентен. Умът му не пропускаше нищо, а очите му сякаш възприемаха повече от онова, което виждат.

Макар че беше с цели шест години по-възрастен от хората, при които беше дошъл, в него имаше нещо младежко, което го караше да изглежда като техен връстник. Беше ги предразположил бързо и с умение, също толкова наследено, колкото и личното му състояние. Но той не разчиташе само на чара си. Всъщност беше обратното. Когато им обясняваше какво иска от тях, трябваше да се увери, че разбират какво ще им струва това. Трудно ще е, им каза. По всяка вероятност щяха да бъдат лишени от наследство още преди да изтече годината и прокудени от семействата си. В най-лошия случай имаше вероятност и да загинат. Залозите бяха високи и само глупак би се набутал сляпо в подобна игра.

След това обаче им бе напомнил откъде идват и какво биха могли да спечелят.

— Свобода — рече той. — Не само лично за вас — за всички. Свобода за старците, които ви държат на верига, но и свобода за Седмината.

— Ще се договаряме — добави той. — Отначало нашите врагове ще мислят, че сме техни приятели или — в най-лошия случай — съучастници. Но с времето ще разберат кои сме всъщност. И тогава ще осъзнаят, че сме по-лоши и от най-мрачния им кошмар.

Щом каза това, той млъкна и ги изгледа един по един — преценяваше погледа на всеки от тях и после кимна, останал сякаш доволен.

Имаше още, много повече, но те знаеха какво най-вече се иска от тях. Вярност. Послушание, когато му дойде времето. Подкрепа — отначало прикрита, но след това, щом им я поиска — и съвсем явна. Когато дойдеше моментът, щяха да мобилизират всичките си ресурси — тези четиримата, също като стотици по целия континент, които щяха да въстанат и да променят за вечни времена лицето на северноамериканската политика.

Зад гърба им бяха дискусиите за Едикта, за неморалното отношение и за последните нападения на терористите в Европа. Сега, когато вечерта беше към края си, говореха за други неща. За жени, мачове и общи приятели. Кенеди им разказваше анекдот за някакъв Представител и дъщерята на някаква Низша фамилия. Анекдотът беше скандален и неприличен, но в смеха им не се долавяше никакъв страх. Сега всички те бяха едно — венчани за каузата. И когато най-накрая Кенеди си тръгна, подред се ръкуваха с него и наведоха глави в шеговит тържествен жест — като войници, но и като приятели.

— Винаги ли е бил такъв? — Стивънс попита Кустоу, щом Кенеди си отиде. — Искам да кажа, и в колежа ли беше такъв?

Кустоу загаси пурата си и кимна.

— Винаги. Ако имахме някакъв проблем, отивахме при него, а не при някой преподавател или при директора. И той винаги оправяше всичко — усмихна се на спомена. — Той беше наш идол. Но после, когато бях във втори курс, той напусна и всичко се промени.

Последва мълчание. Спогледаха се.

— Има ли гладни? — наруши го Паркър. — За вас не знам, ама аз умирам от глад.

— Естествено — Кустоу погледна към Стивънс и той кимна. — Ами ти, Майкъл?

Майкъл се поколеба, след това поклати глава.

— Може би друг път. Точно сега трябва да уредя една работа.

— Мери ли?

Той погледна Кустоу — чудеше се как ли е познал; после се разсмя.

— Говорих с нея по-рано. Казах й, че ще се отбия по някое време следобед. Аз…

По външната врата се заблъска.

— Какво, по дяволите…? — Кустоу се обърна нататък.

— Мислиш ли…? — Стивънс погледна Майкъл.

— Не — тихо отговори Майкъл, щом думкането се разнесе отново. — Но които и да са, много бързат да се видят с някого, ясно е като две и две.

Прекоси бързо стаята и отвори вратата, след това пристъпи на широкия скъп килим в антрето. Другите трима го последваха и застанаха на вратата. Видяха как той махна резето, отстъпи назад и отвори входната врата.

Отвън, в сумрачния коридор, стоеше някакъв хан. Висок хан в прости зелени копринени дрехи, рошав и притеснен.

— Тай Чо! — изненадано възкликна Майкъл. — Какво, в името на всички богове, търсиш тук?

— Ким! — задъхано отговори Тай Чо и се вкопчи в ръката на Майкъл. — Арестуваха го!

— Арестували са го?! За какво?

— В Патентното бюро! Казали, че е откраднал патента, който се опитваше да регистрира! Трябва да направите нещо, ши Левър! Длъжен сте!

— Какво става, Майкъл? — попита Паркър, но Кустоу докосна ръката му и го погледна така, сякаш искаше да му каже: „Остави това.“

— Ще дойда — и Майкъл се обърна към Кустоу. — Брин, би ли се обадил на Мери? Кажи, че се налага да се забавя. Аз… — и отново се обърна. — Тай Чо… Ким получил ли е помощ от закона?

— Не… не, той…

— Добре — потупа Тай Чо по рамото, сякаш за да му вдъхне увереност, после отново погледна към Кустоу. — Знаеш ли накъде тръгна Кенеди, Брин?

— Мисля, че към къщи.

— Добре. Свържи се тогава с него. Кажи му, че ми е нужен. Кажи му… кажи му, че мой добър приятел е загазил и бих оценил съвета и помощта му.

Кустоу се усмихна и кимна.

— И, Брин… кажи на Мери, че ще се видя с нея, когато успея.

* * *

— И какво стана?

Ким стоеше в дъното на големия арест, с гръб към седналия на тясната пейка Майкъл, но при тези думи се обърна, приближи се и коленичи до високия мъж.

— Счетоводителят ми, Нон Ян, той е бил — погледна Майкъл в очите. — Няма кой друг.

— Откъде знаеш?

Ким сви рамене.

— Никой друг не го е виждал. Никой друг нямаше и най-смътна представа над какво работя. И въпреки това не знам как точно го е направил. Той само го е мярнал за кратко. Аз…

Погледът му отново се унесе — вече за втори-трети път; сякаш това беше научна загадка, която трябваше да се анализира и разреши. Не че вече имаше някакво значение.

За по-малко от три часа всичко се беше разпаднало. Патентът беше изчезнал — откраднат — а с него и всякакъв шанс за подсигуряване на условията на кредитна агенция „Хан Ю“. Новината наистина бързо бе стигнала до банкерите, защото преди час пристигна бележка за Ким, написана на ръка, в която братя Хан изразяваха съжаленията и извиненията си. Сегашните банкери на Ким бяха реагирали на новината, като си спомниха за дадения заем и бяха предприели незабавни действия да си възстановят сумата, задействайки цялата машина. В същото време дойде и новината, че трето лице е откупило всички сгради наоколо, които Ким бе предложил да наеме само преди дни — на цена четири пъти по-висока от номиналната, и по този начин бе попречило ефективно на всякакво разширение от страна на Ким. Не че сега имаше значение.

— Трябваше да разбера… — обади се той след малко. — Да разбера срещу кого съм тръгнал.

— Искаш да кажеш, срещу баща ми?

Ким кимна.

— Той си поигра и с двама ни, нали? И защо? В моя случай — за да ме използва за преследването на тъпоумната си идея да отложи неизбежното. Нищо, че аз не мога да постигна това.

— Той си мисли, че можеш. Според него ти можеш да намериш начин за удължаване на живота. За удължаването му до триста-четиристотин години. Може би и за неопределен срок.

Ким си пое продължително въздух, после отново вдигна поглед — изразът му беше напрегнат, очите му пламтяха.

— Технически погледнато, може би. Но не това искам да кажа. Не мога, защото аз не мога така. Не бих си го позволил. Последствията биха били немислими. Веднъж в живота си вече се забърках в неща, които би трябвало да бъдат оставени на мира, но този път имам избор. Тогава нямах. Мечтата за вечен живот трябва да си остане само мечта. Така де. Я си помисли! Да разкъсаме великата верига на съществуването — и какво ще последва? Това ще е проклятие, Майкъл. Проклятие — нищо друго!

Майкъл сви рамене, след това извърна поглед, разтревожен от този внезапен проблясък на сила у младежа — от тъмната, напрегната сила, заключена в дребното му жилаво тяло.

— И сега какво ще правиш?

Ким се усмихна.

— Зависи какво ще уреди твоят приятел Кенеди. Смятах да ходя в Европа идната седмица, но какъв е смисълът? Каквото и да правя, баща ти ми блокира пътя. Направо е пощурял.

— Трябва да заминеш — обади се тихо Майкъл. — Наистина, Ким. Не се оставяй да те победи. Това… — той потръпна, после се изправи и закрачи из стаята. — Цял живот е бил такъв. Иска ли нещо, получава го — без значение на каква цена. Ако някой му застане на пътя, смачква го. Без всякаква мисъл за последствията. Някога… всъщност не много отдавна… и аз си мислех, че така стоят нещата. Че е нормално да се държиш по този начин. Но сега…

Млъкна, обърна се и погледна към Ким.

— Виж, Ким. Ако можех да ти помогна, щях да ти помогна. Знаеш го. С всичко, от което имаш нужда. Но той и мене прецака. Отряза ме. Той действа така. Разрушавай и владей. При него няма деликатност. Компромис също. Но не е наложително да спечели. Не и ако не му позволим.

Ким се усмихна.

— Добре, ще замина за Европа. Само веднъж да се разчисти всичко това. Но тук е свършено с мене. Виж…

Той извади от джоба си четирите написани на ръка писма и ги подаде на Майкъл. Майкъл ги разгледа, след това вдигна очи — бяха изпълнени с болка. Отпечатаното върху отказите време на получаване показваше, че бяха дошли час след ареста на Ким. Ким си ги взе обратно, втренчи се в тях, сякаш те бяха някаква мистерия, която не можеше да разгадае, и пак ги набута в джоба си.

— Все се опитвам да си набия в главата, че това е обяснимо. Че и аз бих направил същото. Обаче това не е вярно. Аз… — той извърна поглед; изведнъж аха-аха да рухне. — Какво става, Майкъл? Какво става, в името на всички богове?

— В този свят е така — тихо отговори Майкъл. — Точно затова трябва да го променим. Ти — по твоя начин, аз — по моя. Трябва да се борим със старите, които искат да запазят всичко такова, каквото е. Стъпка по стъпка. Защото ако не го направим…

На вратата се почука. След миг ключалката изщрака и вратата се отвори. Беше Кенеди. Зад него двама души застанаха мирно като почетна стража.

— Майкъл… Ким… — Кенеди пристъпи в стаята висок и властен и протегна ръка на Ким. — Готово. Всичко е точно. Платих гаранция от петдесет хиляди юана, така че можеш да си тръгнеш. Ала са преместили заседанието за утре сутринта в единайсет часа. Което значи, че и ние трябва да действаме бързо.

— И какво ще правим?

Кенеди се усмихна широко.

— Ще извадим файлове. Бележки от опитите, такива работи. Неща, които без всякакво съмнение ще докажат, че патентът е твоя разработка.

Ким поклати глава.

— Няма такива. Всичко е в главата ми.

— Всичко… — Кенеди се засмя, след което погледна към Майкъл. — Май че излезе прав, Майкъл. Той е различен.

— Въпреки това — рече Ким, щом Кенеди пак върна вниманието си към него, — съмнявам се, че те разполагат с нещо. Всъщност гарантирам, че те дори още не разбират какво точно е то, да не говорим как действа.

— Разбирам. Но как да го използваме? Бремето на доказването носим ние, а не те. Те са го регистрирали първи. Ние сме в неизгодната позиция.

— Ами ако излезем с контраобвинение? Ако ги осъдим за фалшива регистрация?

Кенеди се усмихна. Усмивката му ставаше все по-широка.

— Ей, ама това е добра идея. Много-много добра идея.

Но Майкъл клатеше глава.

— Не става, Джо. Искам да кажа, Ким няма пукната пара. Как да ги съди, като няма пукната пара?

— Той може и да няма — отвърна Кенеди, — но аз имам. И съм сигурен, че този път няма да оставя баща ти да надвие, по дяволите. Освен ако ти нямаш някакви лични възражения.

Майкъл сведе очи, после изгледа двамата мъже и се усмихна.

— Не. Никакви, както излиза.

— Добре. Тогава да идем да намерим нещо за ядене и да обсъдим всичко това. Някъде, където баща ти няма да успее да го подслуша. Например в „Кухнята“.

Ким се втренчи в Кенеди, след това кимна.

— Да — рече тихо. Беше си спомнил първия път, когато бе посетил „Кухнята на Архимед“, и шегата на стария Левър за акуловото месо, което ядоха. Е, сега знаеше. Най-накрая беше разбрал какво е искал да каже старият онази вечер. Бяха го съблекли гол. Чак до костите. И въпреки това не беше загубил нищо. Или поне нищо съществено. Така че може би това, което ставаше, беше за добро. Да му послужи за урок. Да тръгне оттук и да изгради всичко отново. И може би този имплант… може би и това му беше за урок. Може и това да беше предопределено.

Трепна. Засега беше победен. Тук нещата за него бяха приключили. Но нямаше вечно да е така. Обърна се, огледа голата стая, спомни си колко пъти досега го бяха затваряли, после се усмихна, протегна ръка и докосна Майкъл по рамото.

— Добре. Да вървим да ни видят.

* * *

Сучек стоеше на входа на пещерата и гледаше как Леман се движи сред дълбокия мрак вътре и събира нещата си. Тук, отвън, тук беше страх — може би се страхуваше повече от всякога, но не се издаваше, тъй като съзнаваше, че Леман го наблюдава. Зад гърба му беше склонът, тази ужасна неравна повърхност, обвита в предателска белота, която на места се продънваше на цели хиляда чи към скалите и ледената вода долу. Не можеше да погледне нататък, не и сега — куражът му щеше да го предаде. Не, повече му харесваше топлият мрак на пещерата — така беше свикнал да живее. Допреди два часа не беше и стъпвал извън стените на Града. Не беше и подозирал, че има подобни места. Но сега знаеше. Леман идваше оттук. От това студено, ледено и страховито открито място.

Леман се движеше бързо, почти без усилие вътре в пещерата — прибираше нещата си от первазите и нишите, изрязани в лицето на скалата. Оръжие, дрехи, сечива и храна и най-голямата изненада — сложна система за свръзка, каквато Сучек не беше виждал никога. Работеше при всякакво време; в долния десен ъгъл върху твърдата пластмаса беше отпечатан знакът на „СимФик“.

— Това беше — обади се Леман, щом отново излезе на светло. — Ще унищожа останалото и можем да се махаме.

Сучек тръгна обратно, като внимаваше къде стъпва — спомни си колко неприятно беше да паднеш — след това загледа как Леман нагласи таймера на някакво малко устройство и внимателно го търкулна в пещерата. Веднага се извърна, сякаш не го беше грижа, и задрапа нагоре по склона, по разпокъсаната диря от дълбоки отпечатъци в снега, която бяха оставили на слизане. Сучек го последва, като се огледа назад — веднъж, втори път. Бяха изкачили трийсет чи нагоре по склона, когато избухна взривът — звукът го стресна със силата си, и отекна сред огромните върхове; скални късове се пръснаха далеч в долината. Сучек спря и се огледа нервно — за миг страхът му надделя. Срещу него, на половин ли нагоре по склона, голяма снежна пряспа, прилична на лъжица, се плъзна бавно надолу, сякаш я буташе невидима гигантска ръка, после спря в красив бял облак; снегът се очерта на фона на дърветата.

Сучек се обърна и погледна нагоре по склона към Леман. Албиносът стоеше съвсем спокоен и се оглеждаше. Изразът на благоговение — нещо, което Сучек никога не бе очаквал да види на това тясно, неспособно да се усмихва лице — бе преобразил чертите му и сега той беше почти красив. Щом Сучек го забеляза, разбра. Тук беше домът на Леман. Това беше неговата стихия. Да, това тук, тази страховита празнота го беше създала; това се отразяваше в леденото огледало на съществото му. Оттук той черпеше сила и точно това място, създадено от камък, лед и небе го правеше изключителен; правеше го съвсем различен от останалите.

Сучек се обърна назад и се насили да се огледа, потиснал страха, който заплашваше да го погълне; опита се — принуди се с воля — да види всичко така, както го виждаше Леман. И за миг, за един кратък, мимолетен миг видя красотата, нечовешката красота на всичко тук.

— Виж! — обади се Леман със странно развълнуван глас. — Там, Иржи! Там, над онзи връх, далече вляво.

Сучек се обърна и погледна нататък, закрил очи — небето го ослепяваше. Известно време не видя нищо — нищо освен празните върхове и бледосиньото небе — и после я забеляза — черната точка, която кръжеше горе над острите скали.

— Това е орел, Иржи. Танг сред птиците! Виж колко е величествен.

Но Сучек се беше извърнал и гледаше Леман — виждаше единствено него; колко силен и властен изглежда този човек тук, сред естествената си стихия.

— Да — повтори той. — Величествен.

* * *

„Червеният стълб“ на Лу Бакенбарда, По Лао, си беше тръгнал преди десет минути, като кажи-речи цял час бе крещял на Леман. Сега Леман седеше зад бюрото си мълчалив, втренчен в дланите си. Сучек, застанал на вратата, усещаше витаещото в стаята напрежение. Всички бяха там — всичките му лейтенанти станаха свидетели на конското, което му прочете По Лао. Очакваше Леман да направи нещо — да отвърне на По Лао може би с нож или пистолет — но той не бе направил нищо; просто се бе втренчил безстрастно в мъжа, докато онзи крещеше, и го бе оставил да си излее гнева в думи.

А пък нямаше съмнение, че По Лао е бесен.

Когато се върнаха, той вече ги чакаше — беше седнал на стола на Леман, вдигнал крака на бюрото на Леман, а бегачите му се бяха пръснали из коридорите, за да не може Леман да предприеме нищо срещу него. И този път легендарното търпение на По Лао беше отстъпило пред темперамента — гневното му избухване беше ясен знак, че Лу Бакенбарда здравата му се е ядосал.

Леман не бе възразил на нищо, казано от По Лао, ала в него имаше толкова спокойствие, такава каменна невъзмутимост, която в края на краищата впечатли дори и По Лао. Сучек го бе видял с очите си. Бе забелязал как погледът на Червения стълб час по час се насочва към лицето на Леман и как след известно време се усеща, че има насреща си човек, когото не може да сплаши. И щом осъзна това, той понижи глас и заговори по-разумно и примирително и накрая като че ли с Леман бяха стигнали до някаква странна негласна договореност помежду си.

Леман седя така още известно време, дълбоко потънал в мисли, после с някакво странно, почти лениво движение придърпа един напечатан лист, извади четката от мастилницата и нахвърли на гърба му схематичните очертания на бягащо куче — отчетлива черна фигура на белия фон. Вдигна поглед и огледа лицата им едно по едно, сякаш ги преценяваше, след това извади ножа от пояса си и поряза върха на десния си показалец. Появи се капка кръв. Бавно, като съвсем внимателно натискаше, прилепи пръст към хартията и очерта ален кръг около кучето.

Сучек, който го наблюдаваше, се огледа и забеляза, че всички разбраха. По лицата на всички се изписа внезапна възбуда и сърцето започна да тупти оглушително в гърдите му.

* * *

Старият Левър се извърна от екрана, онемял от ярост, и метна чашата си в старата каменна камина.

Щом прислужникът притича да събере стъклата, старецът взе да кръстосва стаята като ранен котарак. Псуваше, очите му горяха и сякаш изобщо не забелязваше застаналите в сенките и от двете му страни мъже, които го гледаха.

— Как можа?! — Левър отново се спря пред екрана. — Как е посмял! — сви юмрук, вдигна го във въздуха и се огледа, сякаш търсеше какво да удари. — И Кенеди… Какво търси пък там Кенеди?

Срещнаха го неразбиращи погледи, свити рамене и извинителни поклони. Ала никой не знаеше. Това беше изненада за всички.

Левър повиши глас:

— Никой нищичко ли не знае?

— Носят се слухове, че Кенеди смята да се захване с политика — Кървал пристъпи иззад една колона.

Левър го фиксира с едно око.

— Политика?

— Казват, че искал да сформира собствена партия. Да предизвика старата гвардия, когато отново отворят Камарата.

Левър се вгледа в генетика и започна да се смее — презрителен, унищожителен смях, приличен на рева на див звяр. След миг огромната зала кънтеше от смях — хората на Левър също се смееха на шегата. Но зад смеха се криеше облекчение, че гневът на стареца се е разсеял, яростта му се е уталожила. Засега.

— Политика! — възкликна старецът и изцвили от възторг. — Кой да ти повярва? Ами синът ми? — отново се извърна към Кървал; очите му изведнъж бяха станали много по-студени. — Синът ми замесен ли е в това?

Кървал сви рамене.

— Не бих казал, че е работа на Майкъл. Но щом Кенеди е платил гаранцията на Уард, може би тук има нещо. Искам да кажа, защо иначе ще се замесва?

Левър го гледа втренчено още миг, след това се отправи към бюрото си и седна зад него. Известно време просто седя така, дълбоко замислен, после вдигна поглед и се захвана за работа.

— Добре. Харисън… искам да разузнаеш всичко за младия Кенеди и за плановете му. Джеймс… искам да следите какво прави синът ми. Искам да знам къде е и какво прави през всеки час от денонощието оттук нататък, разбрахте ли ме? Робинс… искам да съставиш списък на връзките на Кенеди — делови и лични — заедно с техните финансови възможности и слабости. Спенс… ти се заеми с ликвидирането на бизнеса на Уард. И без никакви издънки в последния момент, ясно? Добре. А ти, Кук — искам ти да разузнаеш повечко за това пътуване до Европа, което очевидно се кани да предприеме младият ни приятел. Искам да знам дали има планове да се установи там. Ако има такива, искам да знам с кого се среща и какво са се договорили.

Кървал пристъпи напред и улови погледа на Левър.

— Ами моята среща с момчето? Важи ли още?

Левър поклати глава.

— Засега не. Може би по-късно. Когато нещата се изяснят. Сега тя може да се окаже и с обратен ефект. Уард оцеля. Точно сега има приятели, които го подкрепят и му вдъхват кураж. Но няма да е задълго. Освен това сега той няма къде да отиде. Няма към кого да се обърне след случилото се. Трябва просто отново да го изолираме. Да го погнем като куче по петите и да го гоним, докато рухне от умора. И после… — Левър се усмихна широко, дивашки, като звяр, надушващ победа. — И тогава е наш.

* * *

Сучек се беше навел над люлката, люлееше я нежно и гукаше на заспалото дете. Срещу него Леман подреждаше стаята. Жената лежеше по корем на леглото, сякаш спеше — дългата й черна коса скриваше единствената рана от кама на тила.

Леман не му беше обяснил нищо — просто му бе наредил да дойде. Както и последния път, когато излизаха, Леман го беше вкарал в сервизните шахти; този път се бяха изкачили по тръбите петдесет, може би и сто нива нагоре и най-накрая Сучек започна да се чуди дали пък не се качват на самия покрив. Но точно тогава Леман зави, като следваше картата в ума си, и лесно и уверено намери отвора. Бяха излезли на трийсет чи оттук, в някакъв сервизен коридор. Леман извади една униформа от раницата си и му я даде, после също облече оранжевата униформа на работниците по поддръжката. С карта за самоличност в ръка се отправи право към тази врата, като че ли и преди го беше правил неведнъж, и почука. Чу се бебешки плач, после — въпросителен женски глас, а след това влязоха вътре. Леман започна да убеждава жената в нещо. След миг вече беше мъртва.

Сучек наблюдаваше как Леман преобърна жената. Извади от джоба си тънък лист — разпечатка с нейната снимка — и го забоде върху нея. После доволен я вдигна и я нагласи по корем на леглото. Когато бебето плахо започна да плаче, Леман се обърна, погледна Сучек в лицето и направи жест с ръка, все едно люлее люлка.

Какво правим тук? — зачуди се Сучек и се огледа. Обикновен апартамент от Средните нива, мебелиран скромно. И жената. Някаква съпруга и майка. Какво тогава, майната му, бе намислил Леман? Какво търсеше тук?

Отговорът дойде след малко. По коридора се разнесоха стъпки, после на вратата се почука бодро и се разнесе весел глас:

— Миличка! Аз съм! Прибрах се!

Леман махна на Сучек да отиде в кухнята и тръгна към вратата. Дръпна се встрани и натисна ключалката. Щом вратата изсъска и мъжът влезе, Леман застана между него и вратата с изваден нож.

Беше висок, почти мъртвешки мършав човек с тъмна, късо подстригана коса — горе-долу също толкова висок, колкото и Леман, и със същото телосложение като неговото.

— Беки? — повика той объркано, щом видя жената на леглото — очевидно спеше. Тогава разбра, че явно някой друг е отключил, и рязко се обърна назад.

Сучек, който наблюдаваше от кухнята, видя в огледалото в дъното на стаята ужасения поглед на мъжа; видя как Леман поглежда втория лист. После пусна листа и се наведе към мъжа, сякаш се готвеше да го прегърне. След миг мъжът извика леко от изненада и се строполи по гръб.

Щом Леман коленичи над тялото, Сучек се върна в стаята.

— Кой е той?

— Виж там — подхвърли Леман, съсредоточен върху онова, което правеше. — Листът на пода.

Сучек се приближи и го вдигна. Разпечатката накратко описваше личните данни на мъжа. Томас Хенти. Хун мао. Женен. С едно дете. Възраст: трийсет години. Техник. Сучек се обърна, погледна и се намръщи. Сега Леман беше хванал тънък скалпел и внимателно изрязваше очите на мъжа. Докато Сучек го наблюдаваше, преряза оптичния нерв и внимателно пусна очната ябълка в специалния, подобен на тръба контейнер, който бе извадил от раницата си. Щом мекото око се плъзна в студената вътрешност, се чу слабо съскане, след което капачето изщрака. Само след секунди и другото око беше там.

Очи. Той крадеше очите на мъжа.

— Ами детето?

Леман се изправи и погледна към Сучек.

— Зарежи го детето. Мъртво е. Всичките вече са мъртви — и вместо обяснение извади от раницата си малко запалително устройство, нагласи таймера на шейсет секунди и го постави между двата трупа на леглото.

— Хайде, живо — подкани го той и тръгна към вратата. — Трябва да се обадим на още едно място, а имаме само четирийсет минути да стигнем дотам.

Но Сучек спря на вратата и погледна стаята. Мъртвата двойка на леглото и тихото подсмърчане на спящото дете го покъртиха. За част от секундата остана като парализиран — чудеше се какви ли специални мъчения ще му приготвят демоните на ада, след като свърши животът му над Жълтите извори. После трепна едва забележимо, извърна се и последва Леман по коридора.

* * *

Тази нощ сънят дойде отново.

Отново, също като преди, тя беше сама сред онази наклонена, изровена земя, захлупена от ниско, непроницаемо стоманено небе. Беше тъмно — потискащ стихиен мрак, тук-таме пронизван от внезапни проблясъци. Навсякъде около нея бурята бушуваше яростно, разрастваше се и крещеше с гласа на първичното зло. Преди изпитваше страх — страх, който преобръщаше червата й и който я вцепеняваше, сякаш бе пуснала корени. Този път обаче не беше страх, а вълнение.

Вълнение и някакво очакване.

Под нея кулата бавно изкачваше хълма; дървените й паякоподобни крайници неумолимо се сгъваха и разгъваха, тъмната й уста сумтеше и хъхреше, докато се приближаваше. С всяка пронизваща светкавица се приближаваше все повече, строшените й стъклени очи проблясваха злокобно; от изкривената й беззъба уста стърчаха отломки от кости.

Приближаваше се все повече и повече и щом зловонният й дъх я лъхна, тя изпищя — гласът й, висок и ясен, надвика трясъка на бурята. Последва кратка тишина, миг на пълен покой и после, също както и преди, земята между нея и кулата изпука и се разцепи.

При тази гледка тя потръпна — знаеше какво ще последва. Знаеше, ала се страхуваше — този път можеше и да е по-различно.

Бавно като сянка, която се оформяше в мрачната паст на земята, се появи той — прегърбено дребно създание с къси силни крайници и очи, горящи като въглени. Обърна се и я погледна — мократа му тъмна кожа сияеше с вътрешна светлина.

Тя му се усмихна за поздрав — позна го за първи път. Беше Ким.

Известно време той я гледа неподвижен; тъмните му, ала горящи очи сякаш я пронизваха до кости. След това устните му се разделиха бавно в усмивка — като джоб, който се разтваря сред чернотата на лицето. Светлина, бляскава светлина се изля навън като разтопено злато от устата на пещ.

Той се усмихна, а после — толкова чевръсто, че тя се изненада — се извъртя с лице към кулата и протегна ръце напред, сякаш да я отпъди.

— Avodya! — ясно произнесе той. — Avodya!

Кулата бавно се издигна нагоре, скърцаща под собственото си тегло; от ужасната й паст се разнесе яростен шепот и мърморене. И тя се втурна нагоре по склона към него — строшените й очи проблясваха, тънките й крака се напрягаха. Докато тичаше, издаде нисък стон, който премина в пронизителен писък.

— Avodya

Тя идваше и идваше към него в полумрака, идваше като огромна машина, която никой не може да спре, и най-накрая със страховит вик се хвърли към него.

И щом тя се строполи, мракът сякаш избухна. Там, където беше застанало дребното, тъмно същество, възникна паяжина от бляскава, искряща светлина, която пулсираше между пръстите на протегнатите му ръце.

Кулата падна бавно, толкова бавно, и с писък се строполи в яростния, чист огън на нишките. И там, където ги докосна, проблеснаха искри и тя изчезна, трепна и се стопи в нищото.

Писъците отекваха още миг над изровената земя, пърхаха като прилепи под небесния таван. Щом заглъхнаха, се разнесе чист, висок звън, който се усилваше, докато изпълни внезапния покой.

Тя примигна и го погледна, ала него го нямаше. Приближи се бавно, страхливо. Земята, от която бе изскочил, вече не зееше — беше гладка, без нито една пукнатина. А отвъд нея, там, където стоеше той преди, там, където кулата се бе строполила с писък в огнената паяжина — там нямаше нищо. Нищо освен огромен кръг от пепел.

Джелка потръпна и се събуди — и си спомни. „Калевала“ и бурята. И сутринта — черният кръг сред гората и седемте овъглени ствола. И Ким. Всичко беше някак си свързано. Всичко беше свързано в бъдещето. Но как или защо, тя не знаеше. Още не.