Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (13)

Глава 3
Бащи и синове

Ли Юан стоеше на вратата и се взираше в другия край на стаята, където тангът на Източна Азия лежеше в огромно легло с балдахин. Помещението беше светло, а въздухът в него — неочаквано чист. През отворените врати, водещи към балкона, подухваше топъл бриз и нахлуваше силен аромат на ябълкови цветове. Мирисът на разложение беше съвсем слаб, но все пак се усещаше. Мирис на болест и старост.

— Вей Фен… — меко произнесе Юан, със сърце, свито от вида на най-стария приятел на баща му.

Старецът извърна глава на възглавницата и се обади със слаб, почти недоловим глас:

— Шай Тун? Ти ли си?

Ли Юан преглътна и се приближи.

— Аз съм, братовчеде Фен. Синът на Шай Тун, Юан.

— А… — слепите очи претърсиха мрака, откъдето идваше гласът; погледът мина покрай младия танг на Европа. Сега старецът заговори по-силно, по-уверено: — Прости ми, Юан. Сънувах… С баща ти се разхождахме по ливадата. Спряхме под едно дърво…

Юан изчака, но не чу нищо друго.

— Как си, братовчеде? — каза го с нежност — боеше се да не би старецът отново да е потънал в сън.

— А, да… — смехът на Вей Фен беше слаб — умираща сянка на силния доволен рев, който Юан помнеше от детството си. Всичко ли изчезваше толкова бързо? Младежът усети как стомахът му се свива от болка при тази мисъл.

— Къде са синовете ти? — попита Юан; беше изненадан, че се е озовал насаме със стареца. — Да ги извикам ли, Вей Фен?

Главата на стареца се завъртя, слепите му очи се втренчиха в лицето на Юан. На мястото, където черепът му беше избръснат, още не бе покарала коса и плътта там изглеждаше като бледа слонова кост — на ивици и почти прозрачна. Костта можеше да се види ясно.

— Не, Юан — решително каза старецът. Възрастта и болестта бяха изтощили Вей Фен толкова много, но умът му изглеждаше бистър както винаги. — Тебе исках да видя. Аз…

Старият човек преглътна сухо, не беше в състояние да продължи. Ли Юан се огледа наоколо. Видя каната и чашата на масичката зад себе си. Наля малко вода в чашата, върна се до леглото и подпря главата на Вей Фен, докато той отпиваше, после остави чашата настрана и избърса устните му с кърпа.

— Благодаря ти, Юан. Ти си истински син на баща си.

Отново се оказа болезнено за Юан да гледа слабата, водниста усмивка на стареца и да си спомня за миналото. Това го караше да чувства, че невероятната загуба на здраве и сила е нещо като грях срещу самия живот. За момент отклони поглед, неспособен да проговори. Защо не беше усетил това към собствения си баща?

За миг настъпи тишина и тогава старецът се протегна — тънката му ръка търсеше тази на Ли Юан. Юан я хвана, обгърна я с двете си длани, стисна я уверено, но нежно, пръстите му я погалиха.

Лицето на Вей Фен гледаше в неговото, замъглените му очи бяха насочени навътре. Беше изхабено и възрастно лице, дълбоко набръчкано от времето и грижите, кожата му — обезцветена и на петна като избелял пергамент.

— Умирам, Юан. Докторите ми говорят друго, но аз знам, че остават само броени дни, преди времето ми да изтече и да се присъединя към предците си. Това не ме плаши. Животът беше хубав. Аз имах късмет — и с приятелите си, и със съпругите и синовете си. Гледам назад и виждам много щастие. И не съм тъжен, защото напускам горния свят, а защото съм видял какво идва. Събират се тъмни облаци, Юан. Задава се буря — толкова мрачна, толкова страшна, каквато не са виждали очите на никой човек.

Потръпна леко. За момент лицето, му се изкриви от болка, после се проясни и старите му черти застинаха в учудено изражение.

— Сънувах, Юан. Странни, силни сънища. Отново и отново го виждах…

— Какво, братовчеде Фен?

Вей Фен се засмя, сякаш му беше забавно, но радостта бързо изчезна от устните му. Зашепна дрезгаво:

— Беше яйце, Юан. Огромно яйце върху земята. На сватба се дават шарени яйца, нали? Или на болни, за да им пожелаят бързо оздравяване. Но това яйце беше различно. Беше като самото Велико яйце — хун тун — от което са произлезли десетте хиляди неща. И още повече, че беше съвсем бяло — като огромен камък, полиран и проблясващ на светлината, идваща отникъде. Лежеше там, върху тъмната земя, а хората идваха от целия свят, за да го видят. Беше огромно, Юан. Най-едрият мъж изглеждаше до него като дете. Стоях там, сред тълпата, и гледах, чаках яйцето да се разтвори. Срещу мен, зад кървавочервените перденца на носилката си, някаква булка чакаше на седалката с висока облегалка. Взирах се в нея, изучавах силуета й, после пак погледнах към яйцето. За времето, когато бях погледнал настрани и след това — пак към него, то се беше променило. Сега беше покрито с тънки пукнатини, които започваха от основата му чак до върха. Те потъмняваха бавно. Удари камбана — единствен, съвършен тон, чист и висок. Сякаш по сигнал черупката се разби на хиляда малки парченца. И в средата се изправи мъж, облечен в тъмни дрехи, с гръб към мене. Беше огромен, но слаб — по-слаб от всеки друг човек, когото съм виждал.

Вей Фен спря, пое си дъх, тънкият му език с тъмни налепи облиза устните му.

— Да ти дам ли още вода, братовчеде? — попита Ли Юан, но Вей Фен поклати глава.

— Остави ме да довърша — старецът преглътна сухо, после продължи: — Пак погледнах отсреща. Сега бяха дръпнали перденцата на носилката и можах да видя булката. Тя се усмихваше. С онази усмивка, която трае десет хиляди години. Булчинската й рокля висеше по нея на парцали. Пирони от черно желязо я приковаваха към седалката. Пак извърнах поглед. Мъжът се обърна. Обърна се бавно. И докато се обръщаше, всички онези, които се озоваваха пред погледа му, падаха на земята, гърчеха се в агония, сякаш покосени от внезапна, върла чума.

Старецът бавно бе стискал ръката на Юан все по-силно. Сега хватката се отпусна, на старото лице се появи озадачено изражение.

— А мъжът, Вей Фен… видя ли лицето му?

Вей Фен се намръщи силно, след това едва кимна.

— Той беше, Юан. Беше Де Вор. Но някак си променен. Удължен. Станал по някакъв начин по-едър, отколкото беше в действителност — старецът потръпна, после извърна глава. — Сънувах този сън десет, двайсет пъти и всеки път се събуждах, преди той напълно да обърне лицето си към мене. Но няма съмнение. Той беше. Онзи профил. Не бих могъл да го забравя. Да, виждам го дори и сега — усмихнат, с протегнати ръце, с лице към онази булка.

Ли Юан потрепери. Сънища. Там ли се появяваха първите знаци — в сънищата? И беше ли всичко, което следваше, само продължение на онова, което първо се вижда насън?

— Кое време е, Юан?

Ли Юан се обърна и погледна навън.

— Късно е, Вей Фен. Следобедът почти изтече.

— А… — Вей Фен кимна. След това неочаквано дръпна ръката на Юан към устните си и целуна големия железен пръстен — пръстена на властта, който Ли Юан бе наследил от баща си и бащата на баща си, огромния печат на юе лун, колелото от седем дракона, гравирано на повърхността му.

Ли Юан се намръщи, постъпката на стареца го обърка. Не беше нещо, сторено ей така или по каприз; можа да го види в начина, по който Вей Фен се взираше в него. Незрящите очи го караха да разбере. Но той не разбираше нищо, само, че този скъп, мил човек — този довереник и съюзник, това силно и приятелско присъствие още от детството му — скоро щеше да напусне света. Да изчезне, сякаш никога не е живял.

И после, вече отвън, в студения и мълчалив коридор, той спря и сведе поглед, за първи път забелязал, че по края на робата му има пръст. Пръст… Вдигна ръка, втренчи се в големия железен пръстен, след това продължи бавно, скован от жалост, със знанието, че никога вече няма да види Вей Фен жив.

* * *

Късно следобед Ли Юан се върна в Тонджиян. Спря само да си вземе душ и да се преоблече и тръгна направо към кабинета си, седна зад бюрото; пред него стоеше канцлерът му, Нан Хо, а секретарят му, Чан Ши-сен, седеше на мястото си. Отвън, в Източната градина, трите му съпруги седяха край езеро с лотоси, смееха се и разговаряха; там бяха и прислужничките им. За момент той погледна навън, взря се в тях, забравил сянката на по-ранната си среща с Вей Фен; очите му бяха привлечени от новата прислужница — дойката, видя как тя утолява глада на осемседмичния му син Куей Джен. Беше хубава и млада, добре оформена и с деликатна, нацупена уста. Усети възбуда при мисълта какво може да стори тази уста и сведе поглед, през него премина лека тръпка на очаквано удоволствие.

Извърна се и пак погледна канцлера си — той леко се усмихваше.

— Искате ли да уредя нещо, чие хсия?

Ли Юан се разсмя.

— Толкова ли съм прозрачен, майстор Нан?

— Вие сте мъж, чие хсия, с мъжки апетити. Освен това първата ви съпруга, Миен Шан, ми го предложи миналия ден. Изглежда и тя е забелязала интереса ви.

За момент Ли Юан изучаваше Нан Хо, после кимна.

— Уреди го, майстор Нан. Имаме само един живот, нали?

— Готово, чие хсия. Сега… ако може да започваме.

Беше някакъв лек намек, каквито Ли Юан бе свикнал да очаква от канцлера си. Друг би го приел като нетърпение, но той знаеше по-добре. Майстор Нан беше с него от шестата му година — първоначално като личен прислужник, после и като Майстор на вътрешните спални. Наясно с качествата му. Ли Юан беше заобиколил обичайните канали, когато седна на драконовия трон преди осемнайсет месеца, и издигна прилежния Нан Хо — човек без фамилни връзки — на най-високия административен пост. Това беше смел и неочакван ход и на времето бе развълнувал мнозина, но той не беше имал причини да съжалява за решението си. Нан Хо се бе доказал като съвършен държавник, занимаваше се с делата на Ли Юан като със своите собствени. Наистина, в Чун Куо вече нямаше други лоялни служители. С изключение на Толонен.

Ли Юан се отпусна назад, погледна огромната купчина документи, струпани отдясно на бюрото му. Ежедневното му бреме — огромна тежест, която беше наследил след смъртта на баща си. Доклади от неговия хсиен лин, поръчкови анализи на ефекта от предложени промени в законите, заповеди за подпис или доизясняване, петиции от старшите граждани Отгоре, подготвителни проекти за Съвета, резюмета от сигурността и т.н. Изглеждаха безброй. Достатъчни, за да отворят едноседмична работа на цяла стая чиновници.

Полуизвърнат погледна към Чан Ши-сен. При този обичаен сигнал Чан му подаде първия документ. През следващия час — час и нещо огромната купчина бавно намаляваше, но беше далеч от края си, когато Ли Юан се отпусна назад и със смях даде знак на Чан да отнесе останалото. Обърна се и погледна към канцлера си:

— Погледни ни, майстор Нан, седим си тук, докато слънцето отвън грее! Да продължим с това утре, а?

Нан Хо щеше да изкоментира, но промени решението си. Можеше да види, че този ден Ли Юан е решил да не работи повече. Усмихна се и ниско се поклони.

— Както желаете, чие хсия. Но трябва да ви напомня, че тази вечер ще вечеряте в имението на братовчед си Цу Ма. Трябва да сме там в девет. Ву Ши вече потвърди присъствието си.

— Добре… Добре! — младият танг плесна с ръце. — Тогава ела. Да се присъединим към съпругите ми. Следобедът е хубав, нали?

Излязоха навън. Нан Хо изпрати един слуга бързо да донесе вино и чаши. Жените бяха край езерото, смееха се, разменяха си шеги на ухо. Когато мъжете се появиха, те се извърнаха като една, смехът им секна, изправиха се, склониха глави, а прислужничките коленичиха в присъствието на своя танг.

— Къде е синът ми? — попита Ли Юан, огледа се наоколо си изненадан, че не вижда дойката сред групата край езерото.

— Тук е. чие хсия — обади се глас зад гърба му.

Обърна се с усмивка, спомнил си изведнъж какво се бяха договорили с Нан Хо по-рано. Момичето му подаде бебето, после коленичи, страните й едва-едва се зачервиха. Тя знаеше. Беше сигурен, че тя знае.

— Куей Джен… — меко изрече той, пренесъл цялото си внимание върху детето в ръцете си. — Как е скъпото ми момченце?

Детето се втренчи в него с нежно гукане, тъмните му очи бяха станали кръгли от любопитство, лицето му леко напомняше за това на майка му. Ли Юан се загледа насреща със смях и видя как го гледа Миен Шан, очите й бяха влажни от щастие и за съвсем кратък миг той си помисли за Вей Фен и за това, което му беше казал той от болничното си легло. Животът беше хубав, ако човек му дадеше възможност.

Обърна се с лице към слънцето. После като омагьосан вдигна детето, задържа го в изпънатите си ръце, сякаш го поднасяше на светилото. И когато се извърна, малкия пак се сгуши в него и той видя как всички го гледат с благоговение като в момента, когато бе слязъл от Храма на небето, за първи път облечен в драконова роба.

— Синът ми — огледа се наоколо ужасно горд, видя какъв ефект имат думите върху всички, дори и върху на пръв поглед невъзмутимия Нан Хо. — Моят син.

* * *

На източния бряг на Северна Америка се зазоряваше, но между слабосветещите, предаващи цветни образи екрани в Чайната на деветия дракон кипеше бурна дейност. Облечени в кафяво-червеникаво сервитьори се движеха между препълнените маси, лицата им бяха безстрастни, тежко натоварените табли, които носеха, спокойно минаваха над главите на клиентите им. По масите седяха старци със съсухрени лица и сиви бради, стегнати в сака с твърдо колосани яки; пушеха и играеха на чу или шан чи, без да обръщат внимание на беззвучните екрани, поставени на високи пилони пред всяка стена. От два големи говорителя от двете страни на шубера за ча през чайната се носеха романтичните звуци на „Панаирна любов“ и се съревноваваха с бърборенето на старците. Цареше безвремие — сцена, стара като света. От три хиляди години старците се събираха така да пушат, да си говорят и да вдигат чашите си с ча.

Ким седеше на малка маса в задната част на чайната, на тясна веранда на горното ниво с поглед към главната зала, с гледжосан в бяло, кафяво и червено чун с прясно запарен Мин хун — „Фукиенско червено“ — пред себе си и купичка със соеви бисквити до лакътя му.

За първи път беше дошъл тук преди три месеца, за да убие един час преди среща, и след три часа бе открил, че все още седи тук, забравил за ангажимента си, но изписал десетте малки бележника, които носеше, с драскулици; главата му преливаше от нови идеи. Сега повечето сутрини идваше тук по това време, за да седи, да отпива ча и да мисли.

Понякога слизаше долу между масите и сядаше там за час-два, заслушан в домораслата мъдрост на старците, но най-често седеше горе, гледаше към препълненото помещение и оставяше ума си да се рее свободен! Днес обаче беше специален ден, защото по-рано тази сутрин — след уморителна работа през нощта — беше поставил финалните щрихи на първия от петте нови патента, над които работеше — патенти, които най-напред бе обмислил тук, в Деветия дракон.

Усмихна се, зачуди се какво биха направили старците, ако бе споделил с тях някои от идеите си: дали биха го сметнали за мъдрец или за луд. Каквото и да е, но със сигурност биха ги приели за странни. Например идеята му за нов тип протеинова, машина, която би могла да работи в космоса: тя беше измислена тук, на тази маса, докато той наблюдаваше как старците пускат във въздуха кръгчета дим.

В едно отношение, проблемът беше прост. За изминалите двеста години по-голямата част от научното инженерство беше извършена на микроскопично равнище с използването на два основни „инструмента“ — ЕПМ и НПА. Компании като „Джен-Син“ използваха стандартните ЕПМ — естествени протеинови машини — за изработване на продуктите си, но макар и изключително гъвкави, те бяха свръхчувствителни към температурните амплитуди, затова оперираха при много ограничени температурни разлики. НПА — непротеиновите апарати — изработени от по-твърди молекули, бяха по-силни и по-стабилни от ЕПМ и, следователно, ги използваха навсякъде, където беше възможно, в производството на по-голямата част от технологичния хардуер. Обаче, когато се стигнеше до по-чувствителните области на генетичното инженерство, повечето компании все още работеха с ЕПМ.

От гледна точка на разходите нямаше значение кои се използват при нормални условия, но днес все по-голяма част от производството се пренасяше в огромните орбитални заводи, в стерилни условия и при нулева гравитация.

Понастоящем потенциално по-евтината продукция на орбиталните фабрики беше само на неживи процеси: производство на базов „хардуер“. При всички други процеси — да кажем, при производството на храна или биотехнологията, където трябваше да се използват ЕПМ — икономиите бяха частични — само в резултат на необходимостта да се поддържа атмосфера на борда на корабите фабрики и тази атмосфера да не варира и — в противовес на заобикалящия космически студ — да бъде високотемпературна. Като се изключи тази необходимост, икономиите ще са същите като в онези заводи, които използват НПА, т.е. някъде между петнайсет и двайсет процента от общите производствени разходи.

Икономията щеше да е огромна, ако някоя компания производител успее да патентова наномашина на протеинова основа, оперираща при изключителен студ и във вакуум, тогава със сигурност щеше да има огромни печалби.

Ким дръпна чун към себе си и го вдигна към устата си. Отмести кръглото капаче, нежно наклони чашата и отпи от сладкия черен ча.

Това беше проблем, на който се бе посветил много отдавна — далеч преди Ли Юан да му предостави средствата да основе своя собствена компания — и който за известно време смяташе за нерешим. Как може да се създаде живо същество, което да оперира в отсъствието на онези „дреболии“, които поддържат живота му — топлина и въздух? Двата процеса изглеждат задължителни и със сигурност не могат да се обединят. Но той бе настоявал и докато седеше тук, наблюдаващ кръгчетата дим да се вият от онези древни уста и да се изкачват във въздуха, му бе просветнало как може да се реши това. Сега, три месеца след онова прозрение, най-сетне го беше изработил — до най-дребния детайл. Трябваше още само да опише процеса и да го патентова.

С усмивка остави чун на масата — умората в костите му се балансираше от усещането, че нещо е постигнал. Не само че решението му беше естетически удовлетворително, но и успешно се вместваше в рамките на строгите предписания на Едикта. Принципите, които беше използвал, бяха стари и добре документирани; само начинът, по който ги бе обединил, беше нов.

Кръгчета дим. Засмя се и отпи голяма глътка от ча. Всичко всъщност беше толкова просто — наистина…

— Ши Уард?

Ким се извърна. Оберкелнерът, Чан Су-ли, стоеше с наведена глава на няколко крачки от масата.

— Да, майстор Чан?

Чан сведе още повече глава, после протегна напред табличка със съобщение.

— Простете ми, ши Уард, това го донесе куриер само преди миг. Каза, че трябва да ви го предам веднага.

— Благодаря, майстор Чан — Ким порови в джоба на якето си за монета от пет юана, измъкна я и я подаде на Чан.

Чан не направи нищо, за да вземе монетата.

— Аз ви благодаря, ши Уард, но е достатъчно, че ни оказвате чест с присъствието си в недостойната ни чайна. Ако ми позволите, ще ви донеса чун с пресен Мин Хун.

За момент Ким се втренчи в Чан изненадан, учуден от това, което е чул, после се усмихна.

— Това ще ми е най-приятно, майстор Чан. Тази е най-прекрасната запарка.

Чан се поклони, доволен от комплимента, след това се обърна и остави Ким сам.

За момент Ким поседя така, втренчен в черната повърхност на картата за съобщения, изкушен да я захвърли непрочетена. За последната година старият Левър му беше направил повече от дузина „оферти“, всяка една — по-изключителна от предишната. От последната бяха изминали пет седмици и тези дни Ким очакваше поредната. Какво ли му предлагаше сега старият тиранин? Съдружие? Половината от империята си? Каквото и да беше, не беше достатъчно. Нищо — дори и всичките огромни холдинги на „ИмВак“ — не би могло да го принуди да работи за Левър.

Ким погледна към опушения под и въздъхна. Кога най-сетне Левър щеше да разбере, че той не иска да работи за него? Защо не можеше просто да го приеме и да го остави на мира? Какво караше стареца да продължава да увеличава сумите, убеден, че всичко е само въпрос на това, да се открие точната цена?

Смъртта — помисли си Ким. — Страхът от смъртта — това те подтиква. И си мислиш, че аз мога да намеря отговор на това. Убедил си себе си, че мога да успея там, където са се провалили сто поколения от таоисти и алхимици, и да разгадая последната голяма тайна. И може би си прав. Може би бих могъл. Или поне нещо като псевдобезсмъртие — стогодишна младост, да кажем.

Да, но истината е, че не бих го направил, даже и да можех. Дори и това да означава, че аз също бих могъл да живея вечно.

Потръпна — силата на отвращението му от стареца го изненада; после любопитството надделя над гнева му и той притисна палец към прозорчето за отключване.

За момент комбинацията от умора и напразно очакване го накара да зяпа с празно, неразбиращо изражение на лицето. След това разбра със смях. Майкъл… Съобщението беше от Майкъл Левър, не от баща му.

Но дори и така, пак бяха изминали петнайсет месеца, откакто бе видял Майкъл за последен път на онзи бал за Деня на благодарността, и въпреки че бяха приятели, междувременно се бяха случили много неща. Не можеше да е сигурен, че човекът, когото бе познавал, е същият, който сега искаше да го види. Всъщност ако слуховете са верни, той много се е променил. Но към добро или към лошо?

Освен това Майкъл искаше да се срещнат тази вечер в десет часа. В друг случай това не би било проблем, но след безсънната нощ…

Ким се усмихна. Можеше да вземе хапчета, които да го държат буден. Пък и наред с другото добре щеше да му се отрази една свободна вечер за среща със стар приятел. Може би Майкъл щеше да е в състояние да му даде съвет. Вярно, че го нямаше, но нещата не се бяха променили кой знае колко много, докато бе отсъствал. Онова, което знаеше за пазара, все още беше валидно. Така че може би…

Ким остави картата, загледа как съобщението бавно изчезва, после вдигна поглед. На шубера за ча майстор Чан зареждаше таблата си с внимателни, отмерени кратки движения — точно те бяха характерни за него. Ким го погледа известно време, след което сведе очи с усмивка. Да, щеше да е хубаво пак да види Майкъл. Наистина много хубаво.

* * *

Вратата беше отворена, малката рецепция — приятно празна; имаше само покрито с прах бюро и небоядисан стол. Емили Ашър стоеше на вратата, здраво притиснала купчина папки и кутии, балансирани под брадичката й, и се чудеше дали е дошла на точното място. За момент реши да провери бележката, която й беше изпратил Майкъл, но нямаше смисъл: знаеше какво има там. „Апартамент 225. Източен коридор, ниво 224, район Север Едисън.“ Обърна се и кимна на водача си, за да го освободи, след това влезе вътре и остави папките на бюрото.

Изправи се и се огледа, отбеляза колко опърпано е мястото. Стените бяха покрити със стари плакати, подът беше гол, неметен от месеци. Приличаше си направо на изоставен склад.

— Значи това е, а? — меко изрече тя и се усмихна на себе си. Беше очаквала нещо по-величествено, нещо, което по̀ може да се върже с Майкъл Левър, с когото бе работила преди арестуването му. Но това…

Прекоси стаята и затвори вратата, после се обърна, чула гласове иззад вътрешната врата. Смеещи се мъжки гласове.

Плъзна вратата и мина през нея, за да се озове в голям, отворен офис. Майкъл седеше на ръба на дълго лабораторно бюро в далечния край на помещението. Наблизо, отпуснат на стол, седеше втори мъж: късокос атлет горе-долу на годините на Майкъл. Като видяха Емили, двамата млъкнаха, втренчени в нея.

— Мери… — Майкъл скочи от бюрото и тръгна към нея, очевидно доволен, че тя е тук. — Значи лесно ни намери?

Тя се усмихна, ясно разбрала използването на фалшивото й име.

— Нямаше проблеми. И преди съм слизала така надолу… по работа.

— Ясно… — за момент той остана така, като само й се усмихваше, после изведнъж се обърна, сякаш беше забравил нещо, и протегна ръка към другия мъж.

— Извинявай… виж, забравил съм как се прави всичко. Това е Брин… Брин Кустоу. Стар приятел. Бяхме заедно в колежа. И… е, други неща. А това, Брин, е Мери Дженингс.

Емили срещна погледа на младия мъж и кимна кратко, с разбиране. Под „други неща“ Майкъл имаше предвид, че и Кустоу е бил арестуван. И той е бил един от „гостите“ на Ву Ши през последните петнайсет месеца. Можеше да го прочете в очите му. Да види колко много е променил тези млади мъже придобитият опит.

— Още не е кой знае какво — продължи Майкъл, докато се оглеждаше наоколо из голямата, немебелирана стая, — но ще направим нещо — и пак я погледна. — Т.е. ако смяташ да се присъединиш към нас.

Тя присви очи.

— Моля?

Той се приближи с една крачка.

— Виж, знам как е. Това е важно решение. А ти може да си помислиш, че не искаш да рискуваш да си създадеш враг в лицето на баща ми, но…

— Почакай — засмя се тя. — Това, което казваш, няма смисъл. Какво решение? И защо трябва да си създавам враг в лицето на баща ти?

За момент на лицето му се изписа озадачение, после и той се разсмя.

— По дяволите… Не съм ти казал, нали?

— Не. Просто ми каза да дойда тук. На първо време в петък. И да си донеса всичко, което ми е необходимо, за да започна работа веднага. Помислих си…

— Помислила си си, че това е просто поредната от компаниите на баща ми, а? Решила си, че си оставаш във ведомостта — сега беше объркан и извърна поглед. — Виж, извинявай. Всичко ще оправя. И ако не ти харесва онова, което чуваш, просто можеш да се обърнеш и да си тръгнеш и никой няма да изглежда като глупак, нали?

За момент тя се втренчи в него, после погледна към Кустоу, за да отбележи колко внимателно я наблюдава той — сякаш я вербува за някакво тайно братство.

— Започваш сам, нали? — тя пак погледна към Майкъл. — В съдружие. Ти и ши Кустоу. Така ли е?

Той кимна.

— И искаш и аз да се включа, а? Като каква? Личен асистент на двама ви?

Кустоу се наведе напред.

— На първо време да. Но да се надяваме, че нещата няма да останат така. Смятаме да ръководим по друг начин. Разбира се, ще си запазите сегашната си заплата. Но ще получавате и премии. Дял от печалбите. Ако нещата вървят добре, можете да откупите дял. Да станете съдружник.

— Ясно. И всичко, което трябва да направя, е да разваля договора си с „ИмВак“ и да си създам враг в лицето на най-могъщия бизнесмен в Град Северна Америка?

Майкъл протегна ръка и нежно докосна рамото й.

— Виж, всичко е наред. Можеш да кажеш „не“. И няма да те обвиняваме, ако го направиш. Но просто за момент го обмисли. Това е съвсем ново. Нещо, което няма да се повтори в кариерата ти. Да се озовеш на старта на нещо подобно…

— Ами договорът ми с „ИмВак“? Ясно ли ви е, че клаузата за едностранно прекратяване е тежка?

— Ще ги обезщетим — обади се Кустоу делово. Стана и прекоси стаята, за да застане до Майкъл. — Всичко, което трябва да направите, е да решите дали искате да участвате или не.

— И що за предприятие е това?

Кустоу се усмихна за първи път.

— Космически технологии. Нещо, до което бащите ни иначе не биха се и доближили.

Тя се засмя.

— Съвсем точно. Тази област е строго охранявана.

— В момента — да — съгласи се Майкъл, — но промяната идва. Носят се слухове, че Седмината искат да сключат сделка с Горе. Сделка, която ще позволи на радикалите да пренапишат Технологичния едикт. Нещата ще се отворят и когато това стане, ние смятаме да сме там, на самия връх.

— Ясно. И всичко, което трябва да сторя, е да кажа „да“.

Двамата мъже се спогледаха, после погледнаха към нея и кимнаха.

За момент тя замълча, обмисляше. Това беше голямо решение. Ако направеше тази крачка, нямаше връщане назад. Старият Левър щеше дяволски добре да се подсигури. Не, тя беше видяла как реагира онази нощ, когато Майкъл му каза „не“; беше присъствала и на доста лични сцени след това. Не трябва да кръстосваш меч с Чарлз Левър. Не и ако не искаш да ти стане враг до живот. Следователно, здравият разум я караше да каже „не“. Да се обърне и веднага да се махне оттук. Но здравият разум никога не се колебаеше. В края на краищата тя не беше дошла в Америка да гради спокойна кариера. Беше дошла да направи нещо положително; да промени нещата. Значи беше време да спре да бяга, да се изрови и да свърши нещо, в което вярва.

Погледна ги. Те я наблюдаваха — мрачно, очаквателно. Колко добре познаваше този поглед. Колко често го беше виждала навремето в Град Европа.

— Добре — тя се усмихна широко. — Бройте ме и мене.

— Страхотно! — Майкъл засия и тупна Кустоу по гърба. — Адски страхотно! Имаме нужда още само от учен изследовател и специалист по патентите.

— От това и от много пари — широко се ухили Кустоу, погледът му срещна този на Емили и накратко й благодари. — От огромна купчина пари!

* * *

Старият Левър слезе от подиума на огромната лекционна зала и се огледа царствено. Погледът му се плъзна по празните редици, после се върна на двата големи екрана, закрили стената вдясно.

— Харесва ми — най-сетне каза той, гласът му отекна в огромното пространство. — Много ми харесва. Точно каквото съм си представял.

Зад него четиримата дизайнери се спогледаха с изражения на облекчение и триумф. Беше трудно да се удовлетвори стария, но сега всичко беше свършено, сградата — готова, според точните му спецификации. При това съвсем навреме. След три седмици залата щеше да се препълни до пръсване за церемонията по откриването. Преди това имаше много работа: трябваше да се инсталира лабораторно оборудване, да се наеме и обучи персонал, да не споменаваме безбройните части на декора — „финалните мазки“ на Левър — които трябваше да се огледат и преди, и сега. Но дори и така, да се достигне до този етап си беше направо чудо. Преди шест месеца, когато нещата изглеждаха най-зле, никой от тях не вярваше, че проектът дори ще бъде завършен — и не защото онова, което се искаше от тях, беше невъзможно, а заради постоянната намеса на Левър в работата им — резките смени на мненията му и дразнещите откази да се довери на оценката им на кой да е етап. Наистина, той им плащаше добре, но и яко ги беше пришпорвал.

Пък и натрупаният им опит беше уникален. Във всяка област старият Левър не само настояваше да се наемат най-добрите в сферата, но и си позволяваше да седи на консултантските им заседания. Неведнъж беше пренебрегвал съвета на специалист, решен да наложи собствения си поглед към нещата, само за да се върне — всеки път след дълго, неприятно забавяне — точно към онова нещо, което първоначално е отхвърлил, и без никога да каже и дума за това, че не е бил прав.

Но с Левър си беше така. Сякаш този човек беше обсебен. Сякаш този проект, построяването на това единствено здание и на всичко вътре в него го изчерпваше, заслепяваше го за всичко друго. А сега, застанал в центъра на творението си, той сияеше от задоволство, което изглеждаше много повече от онова усещане за нещо постигнато, което човек обикновено изпитва от добре свършена работа.

— Къде е Кървал? — полуизвърна се той към тях. — Някой да го е виждал?

— Ще го доведа, господин Левър — архитектът беше разпознал нотката на нетърпение в гласа на стария.

Беше му струвало четиринайсет и половина милиарда. Два пъти повече от първоначалния разчет. Но Левър нито веднъж не бе спорил за разходите.

— Парите нямат значение — каза в един момент за учудване на счетоводителя на проекта. И така си и беше. Никога не бе направил опит да намали разходите. Не, единственият проблем беше времето. Всичко да се свърши за церемонията. Сякаш имаше състезание…

Кървал пристигна, проправи си път между тях, но великият генетик се поколеба, погледна ги несигурно, преди да се качи на широкия подиум.

— Късмет — меко, почти нечуто се обади един от тях.

— Горкото копеле — измърмори друг тихо, когато се обърнаха, за да си тръгнат, и това докара разбиращи усмивки по лицата на колегите му. Така си и беше. Работата им с Левър — слава на боговете! — почти приключи, а нещастният Кървал сега започваше.

— А, Андрю… — обърна се Левър, — усмихна се на мъжа и му протегна ръка. — Исках да говоря с тебе. За да съм сигурен, че всичко върви по плана.

Кървал сведе глава и пое ръката на Левър, за да го остави грубо да мачка и стиска неговата.

— Всичко върви добре, господин Левър. Наистина много добре.

— Подписа ли с двамата, които спомена, когато говорихме последния път?

Последния път, когато бяха разговаряли, беше вчера, всъщност преди по-малко от осемнайсет часа, но Кървал го пропусна покрай ушите си.

— Заех се веднага, господин Левър. Договорите бяха подписани и заверени тази сутрин. Ще са тук още утре, готови да се захванат за работа.

— Добре — старият Левър засия доволен. — Такива работи обичам да чувам. Значи сега си имаш своя екип? Всичко, от което се нуждаеш?

Кървал се поколеба. Знаеше какво иска да чуе старият. Искаше да чуе звучно „да“; че са събрали най-добрия възможен екип — достатъчно добър да посрещне големите въпроси и да ги реши — но и той, и Левър знаеха, че не е така.

— Най-добрите, които можахме да съберем, господин Левър. Ако с този екип не пробием, никой друг няма да може.

Левър се втренчи в него за цели десет секунди, после напрегнато кимна.

— Заради момчето е, нали? Все още мислиш, че имаме нужда от момчето?

Кървал си пое дълбоко въздух и кимна.

— Прегледах някои от нещата, които ми показахте — няма съмнение. Не можеш да придобиеш подобни способности. Или ги имаш, или ги нямаш.

— И той ги има?

Кървал се засмя.

— В излишък! Той е с няколко глави над всеки друг в неговата област. Има бърз и също така гъвкав ум. Ако някой може да направи бърз пробив, това ще е Уард — и пак се поколеба. — Вижте, не ме разбирайте погрешно, господин Левър, екипът, който събрахме, е добър. Изключителен, бих казал. Ако някой може да намери отговора, те могат. Но ще им отнеме време. Онова, което се опитвам да кажа, е, че ако имаме Уард, тогава ще имаме и темпо. Той ще помогне нещата значително да се ускорят.

— Ясно — Левър се огледа наоколо замислено, после с усмивка се обърна пак към Кървал. — Добре. Ще дойда да те посетя утре. Ще е добре най-сетне да се срещна с екипа. Мога да им изнеса малка подготвителна реч, нали?

Кървал кимна, лицето му не издаваше и частица от онова, което си помисли за тази идея, след това се отдалечи бавно с нисък поклон.

За момент Левър постоя там като в транс, намръщи се силно и това разсече набръчканото му лице. После рязко се извърна, измарширува надолу от подиума и през отворената врата, коприните му се вееха зад него, докато минаваше през лабиринта от стаи и коридори за входното фоайе.

Близо до огромните извити стълби — онази грамадна, заплетена спирала, запълваща северния край на масивната куполна пещера, която представляваше входното фоайе — Левър спря, огледа се наоколо, сякаш вече отново идваше на себе си.

Махна на двамата слуги, които бързаха насам, да го оставят на мира, продължи напред и се изправи пред празната разделителна стена, която се намираше в средата на помещението между стълбището и огромните входни врати. Този голям екран беше първото нещо, което посетителите на Института щяха да виждат при влизането си в зданието, а той още не беше намерил с какво да го запълни. Но щеше да го запълни. При това с нещо изключително.

Левър вирна брадичка и се извърна, усетил внезапен пристъп на гордост при мисълта какво е постигнал тук. Ето го, завършен е първият етап от Мечтата му. Беше я докарал дотук със силата на волята си и непреклонната си решимост и щеше да я отведе дори още по-далече, чак до бреговете на самата смърт. Усмихна се, всяка следа от несигурност, която бе усетил преди в лекционната зала, го беше напуснала. Сигурно беше прав да се гордее с това, което е направил? Никой император или президент никога не беше постигал толкова много.

Огледа се наоколо си, после кимна, изведнъж решил. По някаква причина младият Уард не искаше да работи за него. Дузина пъти досега беше отклонявал офертите му. Но това не означаваше, че Левър трябва да се предаде. Не. Всеки отказ го правеше все по-решителен. Беше свикнал да получава всичко по своя си начин, тук също отново щеше да следва своя път. Това беше твърде важно, за да не осигури най-доброто. И ако това най-добро означаваше да има Уард, той щеше да има Уард. Каквото и да му струваше.

Да. Защото тук, на това място, което специално беше създал за целта, бяха готови да започнат. През идващите дни щяха да се заемат и със самата Смърт. Щяха да я проследят и да се изправят срещу нея лице в лице. Да. И да я убият с поглед.

* * *

Ким побутна настрани празната чиния от ордьовъра и се огледа наоколо, за да отбележи колко се е претъпкал ресторантът изведнъж, после пак се обърна и срещна погледа на Майкъл Левър през масата.

— Странно, нали? — обади се Майкъл с лека усмивка на устните. — Никога не съм си мислил, че ще се почувствам неудобно на подобно място, но сега… е, предполагам, виждам нещата с нови очи. Празнотата на всичко това. Излишността му. Гостуването при Ву Ши ме накара да осъзная колко много съм приемал като дадено, колко много не съм виждал.

Ким се намръщи загрижено.

— Трябваше да ми го кажеш. Виж, ще откажем основното ястие, ако искаш. Можем да отидем другаде.

Майкъл поклати глава.

— Не. Всичко е наред. Освен това пак трябва да привикна към него, ако смятам да се заема със собствен бизнес. Научих го от баща ми. На такива места се сключват сделките — в ресторантите и частните клубове, с пълна уста и на пълен корем, над чиния със скъпи деликатеси и чаша бренди.

Ким се засмя меко, доволен от новия Майкъл Левър. Звучеше му доста иронично, което го нямаше преди затворничеството му: остър, насочен към себе си хумор, който чудесно му отиваше. Преди Майкъл беше сянка на баща си, но сега представляваше сам себе си; по-опитен, но и по-силен отпреди.

— Наистина ли мразиш всичко това толкова много?

Майкъл сведе поглед.

— Не знам. Както казах, трудно е сега да видя пътя, по който вървят. Да си заключен по цял ден… това ми даде възможност да мисля много. Да погледна на света по нов начин — пак срещна погледа на Ким. — Баща ми не може да го разбере. За него е все едно, че съм бил далече — в колежа или нещо такова. Не може да разбере през какво съм преминал. Мисли… — замлъкна уязвен и наранен. — Е, той мисли, че просто съм несръчен, своенравен, но не е така.

Ким се наведе към него и покри ръката му със своята.

— Разбирам — и отново си помисли за собствените си ограничения. — Това те променя, нали? Пак те връща към себе си.

Майкъл кимна и вдигна поглед към него, благодарен за разбирането.

— Извинявай. Цялата тази история с баща ти. Сигурно ти е трудно.

Майкъл сви рамене.

— Вярно е, боли ме, но има и по-лошо. Освен това — лицето му се просветли, — още не си ми казал ти с какво се занимаваш. Направи ли вече първия си милион?

Ким се разсмя.

— Не, но като ада е сигурно, че онова, което съм похарчил, ще се върне! — седна назад и пусна ръката на Майкъл. — Знаеш как е: творчески сме силни, но финансово… Е, за да съм честен с тебе, Майкъл, бих могъл да се справя с някоя и друга външна инвестиция, но става дума за това, да намеря някого, на когото бих могъл да се доверя. Някой, който няма да ми поставя твърде много условия.

— А… — Майкъл извърна поглед, замислен за момент. — Разбираш ли, Ким, мислех си, че знам всичко, което има да се знае за бизнеса, мислех си, че никой не може да ме научи на нещо ново, но всичко трябва да уча отново — от самото начало. Без парите на баща ми, без мощта, представлявана от „ИмВак“, лицето ми е съвсем друго и трябва да се боря за дела си на враждебно настроения пазар.

— Враждебно настроен?

— Баща ми. Той не харесва идеята да тръгна сам. Мисли, че трябва да се върна вкъщи, да тичам и да изпълнявам поръчките му.

— Искаш да кажеш, че той активно се опитва да те спре?

— Не, не активно. Или поне аз не го знам. Но си наясно как е. Да тръгне слухът, че баща ми е сърдит, и никой няма да се осмели да рискува да обиди Чарлз Левър заради търговията с неговия син. Вече ме отрязаха десет, дори двайсет пъти през последните два дена само така наречените „приятели“. Но има и заобиколни пътища. С Брин работим по осъществяване на контакти на източноазиатския пазар. Вярно, много ще ни струва, но поне можем да започнем бизнес. Тук, в Северна Америка, всичко е мъртво, доколкото засяга нас.

— Ясно — Ким се отпусна назад, за да може появилият се сервитьор да отсервира чиниите. — И как смяташ да финансираш всичко това?

Майкъл се усмихна.

— Имам лични сметки. Пари, които ми е оставила майка ми. Всичко около петнайсет милиона. Не стигат, но ще ни позволи да започнем.

Ким присви очи.

— Звучи амбициозно.

— Така е. Но кажи ми, Ким, ти от колко имаш нужда? Милион? Два?

— Един и половина — каза Ким, когато сервитьорът се върна, за да остави вдигаща пара чиния пред него. — Един и двеста, ако се свием до най-основното.

— И какво покрива това? Разработка и дизайн? Производство? Дистрибуция?

— Разработката и дизайнът са покрити. Само с това се занимавам — Ким почука по челото си и се усмихна. — Не. Разходите ми са за стартиране на първоначалното производство, изработка на пробните образци, което да ми позволи разплащания по тримесечна схема. Започваме наистина на дребно, продължаваме да заемаме минимума и финансираме разширяването от печалбите.

Майкъл се наведе към него заинтересуван.

— Значи имаш нещо готово да тръгне?

— В доста напреднал стадий. През последната година работих над няколко неща. Някои не станаха, но две от тях… Е, да кажем, че съм изпълнен с надежди.

— Да приема ли, че са нови открития?

Ким кимна.

И си ги патентовал, надявам се?

— Още не.

Майкъл свирна през зъби.

— Но това е лудост, Ким! Ами ако някой ти нападне офисите? Ще загубиш всичко.

Ким поклати глава.

— Могат да изнесат всичко оттам, но няма да се сдобият с нищо. Както казах, всичко е тук, в главата ми. Когато съм готов, ще напиша всичко и ще го отнеса в Бюрото по патентите да го регистрирам. Но не и преди да съм уточнил всички практически детайли.

Майкъл се усмихна, впечатлен от младежа.

— Звучи добре. Повече от добре всъщност. Виж, Ким, защо ние не направим бизнеса? Ти имаш нужда от пари, ние имаме нужда от съвети на специалист. Защо да не можем да търгуваме? Искам да кажа, ще говоря с Брин и ще получа съгласието му, но не виждам защо да не можем да си помогнем един на друг, а?

Ким се взря в него объркан.

— Чакай малко. Правилно ли разбрах? Предлагаш ли ми нещо? Да вложиш пари?

— Защо не?

— Но аз си помислих, че имаш нужда от тези пари за собствения си бизнес?

— Нуждаем се от десет милиона за начало, вярно е, но и така остават повече от достатъчно за онова, което ти трябва на тебе. И без условия. Или поне само едно — да прегледаш нашите намерения и да ни дадеш технически съвет за онова, което смятаме да правим.

Сега Ким се усмихваше широко, почти беше забравил за вечерята си.

— Страхотно. Наистина страхотно. Но все пак какви са намеренията ви?

— Космически технологии — отговори му Майкъл, като за момент погледна покрай него, сякаш ясно виждаше във въздуха. — Това предстои, Ким. Това предстои…

* * *

Вей Фен лежеше на огромното дъбово легло със затворени очи, издълженото му слабо лице беше отпуснато. Ръцете му почиваха една върху друга над чаршафите, тънките пръсти не помръдваха, по-бели от бялата коприна на завивките, а под бледността им се промъкваше някакъв мрак. В края на леглото стояха тримата му синове със сведени глави, белите им дрехи бяха в остър контраст с богатите цветове на помещението.

Дългото боледуване беше убило стареца. Той беше само кости под тънката бяла роба, която носеше. Дясната му ръка и рамо бяха атрофирали, сякаш смъртта беше отнесла със себе си част от него по-рано от останалото. Затворените му очи почиваха в очните си ямки, а устата с тънки устни беше само бледа рана в изтощената опустошеност на лицето му. Косата от лявата страна на лицето му не беше израснала отново, а белезите от операцията стояха сини на фона на слоновата кост на черепа му. Когато Ли Юан влезе в стаята, погледа му привлече ужасната грозота на главата на починалия Вей Фен. Младият танг потрепна неволно, после се обърна да поздрави най-големия син, Чан Ин, с безмълвен поклон.

Ли Юан стоя дълго отстрани на леглото, свел поглед към стария си приятел. Пред замъглените му очи се мяркаха спомени за това, как този мил и обичлив човек веднъж го беше подхвърлял във въздуха с очи, осветени от радост заради това, което прави, и как той, Ли Юан, бе пищял от удоволствие. Погледна надолу към тесните кости на ръката, атрофиралите мускули на рамото и се намръщи. Толкова отдавна ли беше? Не… Бавно поклати глава. Преди петнайсет години. Беше почти като незабележимо дихание в дългата история на расата им.

Обърна се със сълзи по бузите, отстъпи назад като насън, после се пресегна да прегърне всеки от синовете на мъртвеца; задържа Чан Ин по-дълго от останалите, усетил лекото треперене на мъжа до него.

Чан Ин се отдръпна назад с тъжна усмивка на лицето си.

— Благодаря ти, Юан.

— Той беше добър човек — също с усмивка като неговата отговори Юан. — Ще ми липсват и съветите му, и приятелството му. Той ми беше като втори баща.

Четирийсетгодишният мъж кимна леко — за момент изглеждаше по-млад от деветнайсетгодишния Ли Юан. Преди този миг властта беше прикривала традиционната възрастова разлика между тях, но сега и двамата бяха тангове, двамата бяха равни. Дори и така, Чан Ин отстъпваше. Ли Юан го забеляза и се намръщи — не разбираше. В братовчед му нямаше и следа от това, което беше наследил. Само озадачаваща скромност и отстъпление от себе си.

— Какво има, Чан Ин?

Чан Ин срещна погледа му. Зад него и по-младите му братя вдигнаха очи.

— Баща ми ми довери да ти предам това, Юан.

От белите гънки на траурната си дреха новият танг измъкна писмо. Бяла коприна, запечатана с кървавочервен восък — традиционния инструмент на Седмината. Ли Юан се взря в него и го взе, после инстинктивно отвори печата с нокът.

Чан Ин протегна ръка да го спре.

— Не тук, Юан. По-късно. Когато си сам. И после ще се срещнем. Само ти и аз — спря и след това повиши глас, сякаш за да достигне и до братята му. — Но помни, Ли Юан. Аз съм син на баща си. Смъртта му не променя нищо.

Ли Юан се поколеба, после кимна в знак на съгласие, пръстите му притиснаха втвърдения восък обратно на място. И с кратък, въпросителен поглед се обърна и напусна стаята на смъртта.