Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (21)

Глава 11
Изгубена

Не бяха давали прием от много време и Джелка се чувстваше непохватна и неопитна в ролята на домакиня. Гости им бяха семейство Хаузер, приятели на баща й от години. Съпругът беше бивш служител от сигурността и бивш губернатор на колониите, а съпругата му — съпруга на войник — мълчаливо му се подчиняваше. Синът им Густав бе дошъл да работи при маршала като офицер и наскоро бе преназначен. Джелка често го виждаше около дома си, макар той да не се показваше много. Изглеждаше приличен младеж, въпреки че също носеше нещо надменно, като родителите си.

На масата тя се извръщаше и даваше нареждания на прислугата, за да се увери, че всичко върви гладко, после отново се обръщаше към гостите, за да е спокойна, че разговорът продължава. Не че имаше някакъв проблем, тъй като двамата мъже обсебиха разговора. Започнаха със спомени; след като си доляха чашите с вино и приключиха с десерта, прескочиха от старата към постоянната тема: колко се е променил светът.

— Едно време беше много по-просто — започна Хаузер, кимна и погледна към жена си. — Ценностите бяха по-силни, чиновете — ясно определени, а не като днес — той сръбна, облегна се назад и удостои Джелка с поглед. — Не се поставяше въпросът за раздвоената вярност. Мъжът беше това, което казваше, че е.

Джелка искаше да изрази съмнение по този въпрос. Помисли си, че войниците винаги са били такива, каквито са и сега — сбъркан елит. Някои по-сбъркани от останалите. Но запази мълчание и се усмихна, сякаш се съгласяваше с него.

Хаузер й отговори с усмивка, доволен от мълчаливото й съгласие.

— Тогава и работата ни беше по-проста: да арестуваме шепа недоволстващи, да обезпечим гладкото функциониране на нивата. Никакви такива: „Кой ми е приятел? Кой — враг?“

Толонен въздъхна и прокара салфетка по устните.

— Така беше, Свен. Ако можех да ти отговоря защо… — той поклати глава с тъжно изражение на лицето и се пресегна към чашата си. — Честта не може да се купи с пари. Трябва да се възпита. Трябва да я имаш по рождение, да е част от човека. Ако не е… — той надигна чашата, отпи голяма глътка и я остави на масата с присвити устни.

Докато го гледаше, Джелка си помисли за Ким. Истина ли беше това, което твърдеше баща й? Наистина ли честта се получава по рождение? Не може ли човек да притежава чест и достойнство по природа?

— За нещастие живеем във времена, когато високите стандарти изчезват бързо — продължаваше баща й. — Рядкост са младежите като сина ти, Свен.

Джелка отново сведе поглед, без да сваля усмивката от лицето си. Старият губернатор изпъчи брадичка при забележката на баща й и кимна сурово. Заприлича й на герой от исторически филм по тривизията и на устните й се оформи подходяща шега. Но трябваше да се подчинява на установените правила, дори да не й харесват. Не отрони и дума, само премести поглед от губернатора и съпругата му към сервитьора и посочи с ръка да напълни чашата на дамата.

— Изглеждаш развълнувана.

Погледът на Джелка се върна към бившия губернатор и тя осъзна, че той се обръща към нея.

— Моля, майор Хаузер?

— Заради пътешествието. Сигурно ще е чудесно да видиш всичко това толкова млада. Аз бях в края на четирийсетте, когато за първи път попаднах там.

Джелка все още не можеше да го разбере. С притеснен вид потърси погледа на баща си за обяснение, но маршалът се бе вторачил в масата, сякаш бе потънал в мисли.

— Да — продължи губернаторът, — спомням си ясно, сякаш беше вчера. Луните на Юпитер, видени за първи път…

Тя се засмя.

— Извинете ме, но се боя, че грешите.

Сега старецът се притесни и се обърна към баща й:

— Какво означава това, Кнут? Мислех, че си уредил всичко?

Бузите на Толонен се обагриха леко. Той срещна погледа на стария си приятел твърдо, но гласът му прозвуча по-тихо от обикновено:

— Още не съм й съобщил, Свен. Моля те…

— О… — за миг старецът явно се обърка, но после се обърна и погледна отново към Джелка. — Е, добре, след като го издадох, мисля, че трябва да научиш всичко. Предполагам, че баща ти е искал да те изненада, така ли?

Джелка изстина. Продължително се взря в баща си. Какво е направил пък сега?

— Пътешествие? — попита, забравила за миг присъствието на гостите.

— Щях да ти кажа тази вечер — Толонен все още избягваше да я гледа. — Когато нашите приятели си тръгнат.

Леко натърти на думата „приятели“, с което искаше да й припомни задълженията й на домакиня, но тя го пренебрегна.

— Отново го правиш, така ли?

Тя усети как гостите се вдървиха на столовете си. Най-сетне баща й се обърна с лице към нея.

— Какво правя?

— Месиш се… — произнесе го меко, но въздействието на думите й не можеше да се смекчи. Имаше предвид Ханс Еберт и натиска на баща си да се омъжи за него. Тогава той сбърка, грешеше и сега. Тя обичаше Ким. Нямаше да се раздели с него. Не и заради някакъв войник!

Джелка потрепери, осъзнала колко далеч са я отвели мислите й. Нима наистина мрази тези приказки за дълга и за потеклото? Мрази цялата тази военщина?

— Джелка… — извика баща й, — трябва да ме послушаш. Това аз най-добре мога да го преценя. Наистина…

Тя сгъна салфетката си и я запрати на масата, след което се изправи. Обърна се към губернатора и съпругата му, поклони се леко с бегла извинителна усмивка.

— Съжалявам. Не се чувствам добре. Ако ме извините…

Тя понечи да се обърне, но баща й я спря.

— Къде възнамеряваш да отидеш, момиче?

Тя си пое дълбоко въздух, след това се обърна и се изправи пред него. Беше го разсърдила. Той беше побеснял. Никога не го бе виждала такъв. Видът му я изпълни с твърдост да направи това, което бе решила. С лице към него, тя му се противопоставяше открито за първи път в живота си.

— Какво става? — попита Джелка.

Той махна с ръка, за да й посочи мястото, което трябва да заеме. Тя остана, както си беше, далеч от масата, пред отместения назад стол. Баща й видя това и сведе поглед.

— Ще седнеш и ще се извиниш на гостите ни за поведението си.

Тя отвори уста от изумление. С бавно движение поклати глава.

— Не, няма да го направя.

— Седни!

Този път в гласа му имаше истинска заплаха. Тя седна, леко отдалечена от масата, без да си даде труда да приближи стола си.

— Няма да го направя — повтори Джелка, сякаш той не я бе чул.

Хаузер мълчаливо гледаше ту баща й, ту нея и лицето му като огледало повтаряше израза на бащиното й лице.

— Ще направиш каквото ти кажа аз. Разбра ли ме?

Тя остана безмълвна. Но като вдигна очи към него, поклати глава.

Този път той скочи на крака и изкрещя:

— Ще го направиш, дявол да го вземе! Дори ако трябва слугите ми да те вържат и да те качат на кораба. Разбра ли ме? Все още си моя дъщеря и докато не станеш пълнолетна, ще изпълняваш каквото ти наредя!

Тя потръпна и отклони поглед. Така изглеждаше толкова грозен. Толкова…

Без да иска, тя се засмя.

Възцари се тишина. Тя усети ледения студ в атмосферата наоколо. Погледна го отново — гледаше я странно, сякаш не я познаваше.

— От какво се страхуваш? — попита го тя.

— Какво? — сякаш не разбра той. — Да се страхувам?

— От Ким — отговори вместо него тя. — Защо се плашиш? Толкова ли е лошо да се омъжа за него?

Тя не беше споменавала нищо досега, но това беше сърцевината на въпроса. Причината за целия скандал.

Баща й се изсмя особено.

— Никога няма да се омъжиш за него. Не и за него.

Тя улови погледа му и видя неговата непоколебимост. Но той не си бе направил сметка за съпротивата й. Както и предишния път, трябва да си е мислел, че тя ще преклони покорно глава пред желанието му.

— В мен тече същата кръв като твоята — промълви тя, — и ако трябва, ще воювам с теб.

— Ти ще заминеш — повтори той с тон, в който се четеше окончателно решение.

Джелка се подвоуми още миг, но кимна.

— Ще замина, защото ти ме принуждаваш — съгласи се тя. — Но това нищо няма да промени. Аз ще се омъжа за него и ще видим дали ще ме спреш.

Очите му се разшириха и устата му се отвори, сякаш се канеше да продължи спора, но само кимна и седна. Беше получил съгласието й. Поне засега то му стигаше. Останалото ще се нареди само. Защо да водят битки, преди да е дошло времето им?

— Сега мога ли да се оттегля? — попита тя, но продължаваше да седи.

Той отново спря погледа си върху нея, после погледна към гостите. Губернаторът стегнато кимна и сякаш се усмихна. До него съпругата му седеше вцепенена, без да откъсва поглед от ръцете си, като че ли беше изпаднала в шок.

— Върви тогава — меко проговори Толонен и се изправи да я изпрати, сякаш нищо не се е случило. Но докато гледаше как излиза, разбра, че нещо между тях се бе пречупило. Последната нишка на детската доверчивост. Потрепери и се обърна към гостите си:

— Извини ме, Свен — изрече той, — трябваше да те предупредя…

* * *

Над заседателната зала тегнеше напрегната тишина, докато старият Левър четеше параграфите на договора за отпускане на заема. От лявата му страна, на широката дъбова маса седяха финансистите, общо осмина на брой, отдясно — екипът съветници. Всички очи бяха приковани в стареца, докато разгръщаше страниците, поглеждаше нагоре и подреждаше документа пред себе си.

— Лихвата е много висока. Мисля, че се разбрахме за две цяло и шест.

— Две цяло и осем, господин Левър — отвърна тихо Бонер, главният посредник. — Така го протоколирахме.

За миг Левър спря поглед върху него, без да го вижда, но взе четката с мастило и зачерта последния параграф; под него изписа нов, отразяващ промените.

Отляво си размениха погледи, а Бонер сви рамене в знак на одобрение. Въпросът бе решен. Както винаги, Левър беше постигнал своето.

— За какво се отнася включената дългосрочна застраховка? — небрежно подхвърли Левър. — Мислех, че ще делим печалбата по равно, петдесет на петдесет. Какво смятате по този въпрос?

Бонер сведе поглед.

— Необичайно е, господин Левър. Може би искате, както обикновено, заемодателят да поеме пълната застраховка на заема — той отново вдигна поглед към Левър и се усмихна. — Впрочем аз съм сигурен, че проектът ще се осъществи навреме.

Левър също се усмихна и протегна ръка на Бонер.

— Добре тогава, ще го подпишем и потвърдим пред свидетели, нали така?

Бонер въздъхна и изпусна вътрешното си напрежение. Двата пункта на лихвата ще им струват повече от петдесет хиляди, а осигуровката може да ги качи с още сто и петдесет, но в рамките на сделката това беше нищо.

Осем милиарда юана! Съзнанието на Бонер се замая от самата мисъл. Най-големият заем, който някога е отпускала неговата финансова къща. Макар Левър да бе спечелил в дребните сметки, заемът щеше да донесе внушителна печалба. Личният му дял като главен посредник възлизаше на четвърт пункт, но една четвърт от осем милиарда не е за подценяване.

И последният фен ще е гарантиран с основния дял на „ИмВак“, най-добрите на пазара. Бонер се изправи и се поклони на стария. В редица зад гърба му всички от екипа му направиха същото. Те не вдигнаха глави, докато Бонер заобиколи масата, за да постави подписа си под споразумението. По-късно същия ден щяха да подсигурят документа и ретинално, но работата им засега приключи. Сделката беше сключена.

Старият Левър се обърна, потърси с поглед главния иконом и щракна с пръсти, при което икономът веднага отвори широко вратите. В коридора чакаха шестима слуги с подноси с вино и деликатеси. Те бързо се насочиха към масата.

— Заповядайте — покани ги старият Левър, усмихнат широко, — да празнуваме! От днес целият Институт за генетични изследвания „Кътлър“ е мой. Заключи, зареди и наливай, както обичаше да казва дядо ми.

Той се разсмя и кимна на себе си. После взе чаша вино от най-близкия слуга и я вдигна.

— Това е велик миг и нищо… нищо не може да го развали!

Всички се скупчиха около масата, вземаха чаши, гласовете се повишиха за традиционния тост:

— Кан пей!

— Господин Левър…

Икономът се беше навел плътно до рамото на Левър и говореше с настоятелен шепот.

Левър се извърна.

— Да?

— Новини, господарю. Само отпреди миг. За Майкъл, господин Левър. Оженил се е. Оженил се е за оная Дженингс.

* * *

Мах и Кървал стояха в преддверието, когато Левър излетя от стаята със святкащи от гняв очи. Двамата чуха шума от счупването на подноса и ядния вик на Левър, но се изумиха от вида му — лицето, преобразено от страховита гримаса, размаханите пестници.

— Какво е станало? — попита Мах и хвана стария. — Какво, по дяволите, се е случило?

Левър спря рязко и се обърна към Мах.

— Майкъл. Предаде ме.

— Предал те е?

Левър потрепери.

— Оженил се е за нея. Подлецът е избягал и се е оженил за нея!

Мах го гледаше шокиран. Говореше за Емили. Майкъл се беше оженил за Емили Ашър.

— Не е възможно — отрони се от устата му след миг, — тя не може да го направи. Искам да кажа… — и разтърси глава, неспособен да го обясни. — Сигурен ли си?

— Не просто сигурен, абсолютно сигурен. Накарах да го следят. Аз… — Левър отново потрепери. — Той ме предаде, Ян. Подигра се с мене! Първо с момчето Уард, сега — и това!

— Може би са сбъркали нещо, може…

— О, не, този път той наистина го е направил. Само напук. За да ме ядоса. Моят син…

— Чарлз…

— Не. Аз сам съм виновен, трябваше да го очаквам. Трябваше да се досетя, че ще го направи — Левър потрепна и понижи глас. — Трябваше да наредя да я ликвидират.

Мах хвърли поглед към Кървал и поклати глава.

— Не, Чарлз. Нямаше да бъде решение. Трябва да се примириш и да му покажеш, че това не означава нищо за тебе.

— Нищо! — Левър затвори очи и на лицето му се изписа внезапна болка, сякаш е видял нещо ужасно. — Момчето беше всичко за мене. Всичко. А сега…

— Трябва да му покажеш, че не държиш на него — този път Мах настояваше. — Това е единственият отговор, Чарлз. Единственият отговор.

* * *

Лу Бакенбарда, босът на Куей Чуан, скочи на крака със силен рев. Бележката от Дебелия Вон, надраскана на ръка, лежеше на бюрото пред него и съдържаше само шест думички, които предизвикаха гнева му.

— Как се осмелява тоя никакъв шибаняк да ми нарежда какво да правя! Как се осмелява да ме нарича така, сякаш съм един от бегачите му!

Хората на Лу стояха с наведени глави, извърнали поглед. Те тъкмо се бяха задълбочили в един план за Долните нива, обсъждаха скорошното нахлуване на 14 К в източните палуби и движението нагоре по нивата на Червената бригада по северните им граници, опитваха се да изготвят контрамерки, но всичко това изчезна от съзнанието на Лу Бакенбарда. От десет минути той беснееше и бе подложил на изпитание въображението си, за да измисля нови и нови имена, с които да нарече 489 на „Обединени бамбуци“. Въпреки това всички знаеха, че Лу Бакенбарда ще отиде. Трябва да отиде. Защото сега Дебелия Вон беше силен, съюзът му със Съвета — стабилен, а пък през последната година късметът бе напуснал Куей Чуан, разпаднали се бяха някогашните здрави връзки със съседните Триади.

Да, и това без съмнение също беше дело на Дебелия Вон. Лу Бакенбарда не разполагаше с доказателства, но как иначе можеше да стане? Как иначе 14 К биха посмели да навлязат незаконно в територията на Куей Чуан, ако Дебелия Вон не беше дал мълчаливото си съгласие? А сега и това.

— Защо не го убием? — предложи ненадейно Визак в настъпилата след поредното избухване на Лу тишина.

Устните на Лу Бакенбарда се разтеглиха в усмивка, но не му беше до смях и той спря върху Визак единственото си здраво око.

— Да го премахнем? Да убием Дебелия Вон? — той отново се засмя, сякаш този път отказваше да повярва, че е възможно. — Как?

— С наемен убиец — Визак отвърна на свирепия поглед на Лу. — Познавам такъв. Той е специалист.

— Специалист? — Лу Бакенбарда се наведе, хвана се за ръба на масата и се засмя. — За да може да пипне Дебелия Вон, трябва да е призрак и да преминава през стени.

Визак наведе глава.

— Моля за извинение, господарю Лу, но този човек е специален. Той ще стигне до Вон И-сун. До Вон и до най-добрите му хора.

Лу Бакенбарда дишаше на пресекулки и стискаше конвулсивно масата. Зачервеното му като маска лице трепереше трескаво. После се отпусна, облегна се назад, съвзе се и се загърна плътно в плаща си. Обърна се и демонстративно започна да разглежда стъклените витрини на стената зад бюрото си — където се намираха главите на трима мощни негови съперници: след това кимна.

Лу Мин Шао свали едната от главите и докато се взираше в нея, през прозрачните като стъкло черти на лицето му премина кратка усмивка, сякаш си припомняше времето, когато го беше убил — безмълвното недоумение в очите на мъртвия, преди да изпусне последен дъх, и приливът на удовлетворението, изпитано после. Без да съзнава, Лу Бакенбарда поглади с върха на палеца нейното слепоочие и се протегна, за да остави главата на място.

— Добре. Но трябва да стане довечера. Ясно? Да ме вземат дяволите, ако оставя този мръсник да живее още един ден! Не и след обидата, която ми нанесе. Веднага се обади на твоя човек. Дай му каквото му трябва и го доведи тука, ясно ли е? Искам да видя що за призрак е. Ако е възможно, още след час, но трябва във всеки случай да е довечера, преди срещата.

Той се обърна и улови погледа на лейтенанта си.

— И да не забравя, Визак. Ще провериш дали приятелят ти е надежден, нали? Напълно надежден.

Визак кимна и с поклон се обърна назад. Лу Бакенбарда не откъсваше поглед от него, докато онзи излезе, след което седна. Ядът му бе отминал, сега мислеше. Известно време мълча и се взира в бележката, драсната на ръка, после се протегна към нея, смачка я на малка топчица, сложи я в устата си и я преглътна.

В първия момент не стана нищо. Но като че ли напрежението в стаята ненадейно се разнесе и Лу Бакенбарда избухна в смях, който ехото връщаше обратно към него.

* * *

Без да се церемони, Лу Мин Шао бутна момичето настрана и измъкна огромното си туловище от леглото. Навлече робата, която слугата му държеше, и стегна здраво пояса около кръста си, взрян в лейтенанта.

— Значи вече е пристигнал, а?

Визак наведе глава.

— В приемната е, господарю.

— Без оръжие, надявам се.

— Да, господарю. И под стража.

— А задачата, която искам да изпълни? Той разбра ли с какво е свързана?

— Да, господарю.

— Добре. Как реагира?

Визак се поколеба и хвърли поглед към момичето хан, което продължаваше да лежи в леглото голо и с любопитство следеше размяната на реплики. После отново се обърна към Лу Мин Шао и се взря в здравото му око.

— Нашият приятел е безчувствен като студена риба. Не е от тези, които… реагират.

Погледът на Лу Бакенбарда за миг остана втренчен във Визак, след което се усмихна възхитен.

— Добре. Сега ще ида да го позагрея.

Излязоха. Пътя сочеше Визак. При приближаването им бегачите на Лу Бакенбарда коленичеха и се кланяха. Вратата пред приемната бе препречена от най-добрите му воини — Мен Те и Хуан Джен.

— Добре — Лу се огледа наоколо усмихнат. — Нека приветстваме специалния ни приятел.

Вътре ги чакаше нещо необикновено. Висок мъж, облечен изцяло в бяло, обърнат с гръб към тях, с леко приведена глава, загледан надолу, сякаш в ръцете си държеше нещо. Той се обърна и те видяха какво беше. Бебе.

Лу Бакенбарда зяпна Визак ядосан, че не е бил предупреден.

— Какво е това?

Високият мъж отново сведе поглед към бебето и когато пак стрелна Лу Бакенбарда с очи, го хвърли към него.

Хванат напълно неподготвен, Лу Мин Шао вдигна инстинктивно ръце и улови бебето. В този миг високият извади оръжието си и стреля два пъти. Лу Мин Шао чу ужасени викове. Усети, че подът потрепери, встрани от него сякаш падаха хора, но той оставаше недокоснат.

Непознатият отмести оръжието.

— Неочакваността е мощно средство, не мислите ли така, Лу Мин Шао?

Лу Мин Шао преглътна, гневът му охладня и той се окопити.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, приятелю!

— Тия двамата бяха предатели — спокойно произнесе високият. — Бяха сключили сделка зад гърба ти. Продадоха те на други.

Лу Мин Шао се обърна и погледна към падналите тела на Мен Те и Хуан Джен. Нима беше възможно? Но още докато си задаваше въпроса, прецени, че е напълно възможно. Въпреки всичко тук той беше аутсайдер. Нямаше като другите 489 кръвни връзки с хората си. Служеха му, заставени със сила, не от преданост.

Той погледна към детето в ръцете му, което оставаше странно мълчаливо. Беше хун мао, грозно мъниче, само на няколко седмици. Леко го повдигна, сякаш да изпробва тежината му, но го хвърли обратно към непознатия.

Високият отстъпи назад и детето падна на пода с пронизителен писък. Сега в ръцете си той стискаше нож. Огромен, заплашителен, с бяла перлена ръкохватка.

Лу Бакенбарда извади собствения си нож и с глух рев се нахвърли върху другия мъж, разбрал, че е хванат в капан. Но успя да направи само две крачки и се свлече на колене. Дъхът му изхвръкна със свистене от гърлото, беше съборен от тежестта на Визак, чийто нож потъна до дръжката в горната част на гърба му.

Бебето мълчеше. Лежеше под Лу Мин Шао, смазано под тежестта на двамата мъже.

Визак се изправи и се отмести, оставил ножа си в тялото на предишния си господар, и с очи, обърнати към високия.

Чужденецът се приближи до Лу Бакенбарда, заслушан в мъчителното хриптене на последното му издихание, в кроткото бълбукане на кръвта в прободените дробове. После натисна грубо главата на Лу към пода с подметката на левия си ботуш, завъртя крак, токът потъна в приличното на маска лице на умиращия и разтроши крехката шарена пластмаса на плътта му, сякаш размазваше насекомо.

Леман вдигна поглед от умиращия и срещна очите на Визак.

— Извикай Червения стълб, По Лао. Доведи го веднага тук. Ако попита нещо, кажи му само, че нещата са се променили, и има нов господар.

* * *

Главната беше опустяла. Обезглавените тела на онези, които се противопоставиха на Леман, лежаха в редица под часовниковата кула, общо над триста на брой, а наблизо, на огромна купчина, бяха струпани отсечените им глави.

С изпито лице, но с властен вид до тях стоеше Леман и оглеждаше централната част на новата си територия. Лицето му не издаваше нищо в мига на триумф. На двайсет чи разстояние, под сянката на кулата, стояха Сучек и Визак. През последните часове двамата воюваха ожесточено, за да потушат последните гнезда на съпротива и да се убедят, че няма да се чуят новини за нови, преди да им е дошло времето. Бяха победили, властта на Леман стана непоклатима. По сигнал, даден от албиноса, Визак се поклони и тръгна да събере мъжете от главния коридор.

Бегачите прекосиха бавно голямата палуба като приливна вълна и боязливо се приближиха към кулата с разширени очи, вторачени в редицата обезглавени трупове и страховитата пирамида от окървавени черепи до нея. По команда, дадена от Визак, те коленичиха и наведоха чела към пода. Бяха повече от четири хиляди. Всички до един — от Куей Чуан.

Леман постоя за миг, загледан в приведените им гърбове и тръгна между тях, повдигаше брадичката на някого, взираше се в лицето му, после — на друг, не спираше да крачи между тях с безстрашен и господарски вид, като танг; с всяко движение подчертаваше властта си.

Дълго време цареше безмълвие, а те сякаш не смееха да си поемат дъх. Леман излезе измежду тях, приближи се към пирамидата с черепите и взе по един във всяка ръка; тогава се обърна с лице към взиращата се в него маса.

— Те бяха мои врагове — изрече той със спокоен, леденостуден, отмерен глас. — Такава съдба чака всичките ми противници от днес нататък. Но вие… вие имате щастието да сте мои приятели. Мои бойци.

Пусна главите на земята и пристъпи крачка напред.

— За нелоялността трябва да се плаща. Това е цената. Винаги е било така сред себеподобните ни. Но лоялността… какво заслужава? Каква е нейната цена? — Леман бавно извъртя глава, за да обгърне всички с погледа на бледорозовите си очи. — Разбирам, че още сте шокирани и объркани от станалото. Но знам, че мнозина сред вас не бяха доволни от положението при Лу Мин Шао. Знам, че мнозина ще приветстват промяната. Що се отнася до мен… е, още не ме познавате. Може би само по име. Разбирам и това. Сега се страхувате от мен, но не ми дължите лоялност. Още не. През месеците, които идват, ще искам много от вас. Повече, отколкото Лу Бакенбарда е мечтал някога да иска. А в замяна?

Леман направи пауза и кимна бавно, замислено, сякаш унесен в сън. Но когато отново заговори, гласът му внезапно се извиси и отекна в огромното открито пространство:

— В замяна ще ви дам всичко. Всичко, за което сте мечтали.

* * *

Ким измъкна жака от предната част на терминала и върна проводника в металическата плочка под ухото си, после се отпусна на стола; дишаше на пресекулки.

— Добре е, много добре. И е лесно за използване. Мислех, че ще трябва време, докато свикна с него.

Хирургът отговори с усмивка:

— Всички мислят така. Има известна доза истина. Ти изпробва само началото. Виж, когато използваш вече придобитите умения — защото не можеш да забавиш скоростта на движение на съобщенията в нервната система — ти забавяш процеса на мислене до скоростта, с която четеш или говориш. Щом като отпадне това ограничение, мозъкът обработва постъпващите данни с феноменална бързина. Някъде около хиляда пъти по-бързо, отколкото без помощта на присадката. Но е необходимо време да се адаптираш.

Ким кимна. Беше вглъбен в себе си. Припомняше си какво бе усетил: мощта на преживяването. Информацията просветваше в главата му с почти заплашителна скорост. Изпита вътрешно ликуване, напрежение — и абсолютна яснота. Моментът го накара да почувства, че е пораснал, че е постигнал степен на острота, непозната досега. Искрите на чистата интуиция проблясваха в съзнанието му от една точка към друга като електрически разряди, той се опитваше да ги задържи, но нови и нови изпълваха главата му.

Отново обърна поглед към хирурга.

— Вие сам трябва да опитате. Сигурно ще ви е от полза.

Хирургът се разсмя.

— Всички казват така. Наричаме го „синдром на конверсията“. Тези, които още нямат присадка, се страхуват, а другите, които имат, с прозелитичен порив убеждават останалите да си направят операция. Но не мога да се подложа на нея, защото не ми е възможно.

— Защо? — Ким несъзнателно очертаваше с пръсти формата на пластината. Движението му издаваше, че за него имплантът е нов.

Хирургът го видя и се усмихна.

— За теб няма пречки — ти си теоретик, а не практик. Но опитите установиха, че операцията води до леко отклонение от моторния контрол. Губи се остротата в тази област. Сякаш увеличеното използване на паметта увлича други части от мозъка и отслабва функционирането му. Като хирург не бива да поемам подобен риск. Работя с ръцете си толкова, колкото и със знанията си. Не мога да си позволя да накърня моторните си реакции. Между впрочем, няма и да ми позволят.

След като го обмисли, Ким кимна.

— Ще има и други затруднения, нали?

В отговор хирургът се усмихна.

— Наричаме го интерфейс — обясни бързо. — От компютърния жаргон едно време. Интерфейс е затруднението при преминаване от едно състояние в друго. Защото през първите няколко секунди не можеш да кажеш и дума. Съзнанието е привикнало да отговаря на по-естествената за него скорост. Промяната на скоростта пречи, приспособяването е много трудно. Ефектът трае между пет и десет секунди, но ще е съвсем омаломощаващ за хирурга. Този ефект се получава само когато преминаваш на друго ниво и явно няма начин да се предотврати. Щом се включиш, съзнанието постепенно се ускорява. Нужни са почти две секунди, за да достигне пълна работеща бързина. При превключването липсва постепенна асимилация. Промяната на състоянието е мигновена и, в известен смисъл, шокираща.

— Опасно ли е?

Хирургът поклати глава.

— Съзнанието е жилава машина. Само се защитава от повреждане. Това представлява и ефектът на интерфейса — защитен механизъм. Без него би се развалило.

На вратата се почука. Влезе дежурният и след като се поклони на хирурга, връчи на Ким „запечатана“ карта със съобщение. Тъничката ивица от пластмаса мигаше безизразно под изкуственото осветление.

— Извинете ме за момент — Ким стана от стола и се отдалечи от терминала.

— Разбира се — отвърна хирургът. — Ще направя останалите посещения и ще се върна по-късно, ако желаеш.

Останал сам, Ким постави палец върху печата и задейства включването. Върху бялата пластмасова карта се появи съобщение. Той го прочете бавно, като с устни изговаряше всяка дума. Когато съдържанието проникна в съзнанието му, почувства колко мъчително бавен е нормалният път на действие. После го забрави. Препрочете бележката с изумление, а умът му се опитваше да разбере какво се е случило.

— Не би могъл… — промълви Ким с лице към вратата; позата му изведнъж се бе променила. Тялото му се стегна и се приведе като на борец. — Не…

Съобщението беше кратко и подписано с личния код на Толонен:

Ши Уард,

Не можете да виждате дъщеря ми, не се и опитвайте. За двама ви няма бъдеще и със сигурност не си подхождате. Стойте далече от жилището ми и в бъдеще се свързвайте с мене само в офиса. Накрая ви предупреждавам. Ако упорствате, ще направя всичко, което е във властта ми, за да ви унищожа.

Кнут Толонен

Косата на врата му настръхна, докато четеше бележката още един път. Хвърли я и се върна към терминала. Седна и набра кода за достъп, който му беше дала Джелка. Частният й код, известен само на нея и на него. Изчака гневен и ужасен. Нещо — познаваше го, но не можеше да му даде определение — го бодеше в ключицата. Нищо не се появи дълго време. Екранът оставаше празен, само пулсирането на сигнала за изчакване показваше, че машината се опитва да ги свърже. Изведнъж, почти неусетно, екранът се промени, но не показа лицето й, както се надяваше, а съобщение. По-кратко от бележката на Толонен и по-малко лично, но все пак знак за него, че тя няма нищо общо с това:

„Нанкин. Южен порт 3. Меридиан.“

В Нанкин беше големият космодрум, който обслужваше колониите. Южен порт 3 е сигурно мястото на отлитане, а „Меридиан“ — името на кораба. Но защо му е оставила тези подробности? Освен ако…

Замръзна. Бързо изключи, после извика данните за полетите от Южен порт 3 в Нанкин и намери името на „Меридиан“ на втора страница. Потръпна. Имаше седем часа. Всъщност по-малко от седем часа. Само толкова време, за да стигне дотам и…

И какво? Той седна. Сърцето му туптеше до пръсване, ръцете му трепереха. Нищо не можеше да направи. Толонен е бил сигурен в това. Дори в този миг може би го следят. Но трябва да се опита. Никога няма да си прости, ако не опита.

Изправи се бавно, чувстваше слабост. Обърна се и хвърли поглед към тъничката ивица на картата, останала на пода в другата страна на стаята; сега успя да разпознае усещането, което не можа да назове. Беше тъмно, огромно и празно като шахта; ужасно и обезсилващо, то го смазваше даже докато беше още тук; караше го да се чувства изпразнен, близо до смъртта. Всичко беше загубено. Беше я изгубил.

Макар усещането да го обгърна, в него се пробудиха гняв и решителност. Не. Той ще опита. Ще отиде при нея, напук на заплахите на Толонен. Трябва да опита. Защото няма нищо по-важно за него от Джелка. Нищо в цялата безкрайна вселена.

* * *

Сучек вървеше до носилката. По Лао и Визак бяха на няколко стъпки пред него в челото на процесията. Приближаваха края на коридора и мястото на срещата. Леман грижливо подбра малобройния отряд, който маршируваше под знамената с черни кучета — само две дузини, включително и знаменосците. Затова Сучек се чувстваше неспокоен, отвратително беззащитен тук, на територията на Червената бригада.

Срещата бе препотвърдена от кратка бележка. Изпратеното до Дебелия Вон съобщение безцеремонно заявяваше, че босът на Куей Чуан ще се срещне с него само на територията на Червената бригада и никъде другаде. Уточняваше времето и мястото и информираше Вон И-сун, че копия от съобщението са изпратени и на всеки един от останалите четирима босове. Последното беше елементарна предпазна мярка, защото ако Дебелия Вон замисляше нещо срещу Куей Чуан, мястото изглеждаше също толкова добро, колкото всяко друго. Ако казаното от Визак беше истина, през последните шест месеца Триадата „Обединени бамбуци“, ръководена от Дебелия Вон, беше се разпростряла до Червената бригада на Юн Мъртвеца. В такъв случай на Сучек му изглеждаше странно да постъпват така — беше равносилно да си сложат ръката в устата на тигъра. Но Леман заповяда.

Забавиха ход. Не само Сучек броеше стражите на бариерата отпред и виждаше гъстия боен ред от знамена. Всички бяха дошли — 14 К и Жълтите знамена. Обединени бамбуци, Червената бригада и Во Ши Во — и всички с еднакви сили. Двете рехави дузини бойци от Куей Чуан явно пристигаха последни.

При мисълта за противника отпред пулсът му се ускори, гърдите му се изпънаха. За кратко изпита неувереност в действията на Леман. Сега класата беше съвсем различна. Едно беше да убиеш боса, друго — да се утвърдиш на мястото му. По Лао и Визак се поклониха на Леман, приели неизбежното. Може би тогава…

На бариерата се появи фигура. Дребничък, спретнат хан с наметало в кремаво и лилаво. Зад него чакаха четирима други хан на средна възраст и наблюдаваха приближаването на носилката.

— Отпред е застанал Дебелия Вон — прошепна Визак с ъгълчето на устата си. — Плешивият от лявата му страна е Юн Мъртвеца, домакинът ни. Този с изпъкналите очи до него е Ли Чин, господарят на Во Ши Во — Ли без клепачите, както му викат. Скованият старец е генерал Фен, господар на 14 К. До него — високият със сакатата ръка — е Трипръстият Хо, бос на Жълтите знамена.

Сучек сведе поглед, попил всичко. Никога не беше си представял, че ще види тези мъже, събрани по собствена воля, извикани от господаря му. Страхът притискаше ключицата му. Част от него питаше дали ще доживее до другата сутрин, но мисълта, че ще изневери на Леман, го охлади, накара го да се огледа наоколо със студени, бистри очи.

Нямаше съмнение, че те бяха силни мъже. Виждаше го в стойката им, докато чакаха, в спокойната аура на превъзходство около тях; в студената безстрастна дълбина на погледа им. Враговете умираха при най-малката им прищявка, при най-лекия им жест. Но въпреки това и те бяха хора. Хора, които могат да бъдат убити. Както беше убит Лу Мин Шао.

А Леман? Той също може да бъде убит — ако се стигне до този момент, той ще е само човек. Но самата мисъл, че някой може да превъзхожда Леман му се стори погрешна, дори невъзможна, и осъзнал това Сучек отново възвърна сигурността си, защото по природа той вярваше на Леман.

Спряха на десетина крачки от чакащите. Носилката бе спусната бавно. Сучек се стегна при вида на скръстените ръце на Дебелия Вон и суровия му студен поглед. Контрапоканата на Леман — краткото неподписано съобщение — сигурно бе разгневила Вон И-сун. Идването му тук беше за него своего рода унижение. И въпреки това той бе дошъл.

Тежката коприна зашумоля, когато двама знаменосци повдигнаха гладката черна завеса, и Леман пристъпи напред от мрака на носилката — пристъпи бавно. Високата му съсухрена фигура приличаше на привидение под блясъка на горното осветление. Както винаги, от горе до долу беше облечен в бяло.

В бяло, цвета на смъртта.

Мъжете, застанали до бариерата, ахнаха. Ахнаха повече от страх, отколкото от изненада. Дебелия Вон бавно разтърси глава с широко отворена уста — не вярваше на очите си. За миг се забрави, но се обърна и потърси погледа на Червения стълб на Куей Чуан за обяснение.

— Какво, в името на боговете, става, По Лао? Къде е господарят ти? И кой въобще е този?

Но По Лао запази мълчание. Само се обърна с ниско наведена глава към новия си господар с раболепен вид.

— Нашият добър приятел Лу Мин Шао е мъртъв — произнесе Леман, пристъпил крачка напред, сякаш без да забелязва злостната забележка на Вон. — Така че позволете ми да се представя сам. Името ми е Щефан Леман и от два часа съм новият бос на братството на Куей Чуан — обърна се бавно и срещна погледа на Дебелия Вон, от когото го делеше една ръка разстояние. Гласът му беше мек, лицето — спокойно. — Радвам се най-сетне да се срещнем… Дебели Вон — очите му се задържаха върху него за миг, после огледа насъбралите се. — И с вас, чун цу. Радвам се да се срещна с всички. Слушал съм много за вас…

Леман мина покрай Вон И-сун и застана в кръга на 489. Със студено-властен поглед, готов да се бори, ако те се противопоставят на волята му за власт. Без да откъсва очи от тях, Сучек видя как се взряха в него, впечатлени въпреки волята си, може би дори изпълнени със страхопочитание — дори великият Вон И-сун. За миг ги беше завладял с откритата си дързост; никога не би успял със силата на оръжието да спечели уважението им.

Сучек потрепери. Свърши се. Леман, хун мао, узурпаторът, беше станал един от Шестимата. Бос. Един от 489. Един от великите господари на подземния свят.

След време той ще се издигне още. Да, Сучек усети абсолютна увереност в това. След време той ще бъде много повече.

* * *

Бариерата беше спусната, корабът — запечатан. Когато осъзна, че е твърде късно, Ким остана неподвижен, вторачен в таблото за полети и в цифрите на часовника; стомахът му се беше свил. С мъка се принуди да тръгне, за да доведе нещата докрай, прекоси бавно голямата зала и се насочи към пулта на охраната в ъгъла.

Младият страж го изгледа и се намръщи.

— Какво обичате?

Ким извади пропуска си за всички нива.

— Трябва да предам важно съобщение — обясни задъхано. — Жизненоважно.

— За кой кораб? — попита стражът, внимателно разгледа пропуска и му го върна, но продължи да го изучава с любопитен поглед, след като ясно видя, че е роден в Глината.

— Меридиан. Южен порт 3.

Пазачът се засмя и тъжно поклати глава.

— Съжалявам, ши Уард, идвате твърде късно. Меридиан вече излетя.

— Знам — нетърпеливо го прекъсна Ким, — но на всяка цена трябва да изпратя съобщението. Ужасно важно е.

— Съжалявам — отново започна пазачът — беше самата учтивост, — просто не е възможно. Не и преди корабът да застане на орбита.

Ким се огледа, зачуди се какво да направи, какво да каже, за да убеди пазача да му помогне. Обърна се и се облегна на бариерата, решен да довери всичко на младия офицер.

— Всъщност истината е, че момичето, което обичам, е на борда на Меридиан. Баща й не иска да се оженим и я изпраща в колониите. Научих го едва преди няколко часа и трябва да говоря с нея, преди да е заминала. Просто трябва.

Младият пазач се отпусна леко назад. Нашивките показваха, че е лейтенант, но по държането му Ким се досети, че наскоро е излязъл от училището за кадети.

— Бих искал да ви помогна, ши Уард, наистина искам, но няма как. По време на предстартовото броене с Меридиан няма връзка. Дори великият танг в този миг не би могъл да се свърже с кораба — не и ако не нареди да се отмени броенето.

— Разбирам — Ким се извърна. Завладя го усещането, че всичко е празно, тъмно и безкрайно като бездънна шахта. Толкова ужасно и унищожаващо, че се усети изпразнен, близо до смъртта.

Беше загубил. Беше я изгубил.

— Ши Уард…

Ким отново се обърна и втренчи невиждащ поглед в него.

— Да?

Младежът заобиколи бариерата. Очите му изглеждаха по-меки отпреди, изпълнени със съчувствие.

— След пет минути ще приключа дежурството си тук. Ако желаете, може да отидем в наблюдателната кула и ще видите заминаващия кораб. А за съобщението… е, може да успея да направя нещо заради вас. Чрез техническия персонал. Максимум петдесет думи, имайте предвид, не мога да гарантирам, че ще пристигне, но толкова мога да направя.

Ким потрепери и сведе глава, усетил прилив на огромна благодарност.

— Благодаря ви — промълви той. — От все сърце ви благодаря.

След двайсет минути, докато гледаше към пламтящата точица, която изчезваше в небето, Ким потръпна и замислено докосна с език горните си зъби. Седем години. Трябва да чака седем години, докато тя стане негова. Още докато си го помисли, знаеше, че ще я дочака. Ще бъде тежко, но той ще издържи. И тогава тя ще стане негова — със или без съгласието на стария. Негова.