Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (31)

Глава 21
Връзки

По традиция, паднеше ли първият скреж, фамилията Ли затваряше имението в Тонджиян и се преместваше със съпругите, синовете и дъщерите в Янджин, плаващия им дворец на 160 000 ли над Град Европа. Правеха го всяка година — традицията датираше още от първите години на Седмината, когато беше построена огромната геостационарна система на Градовете. Ли Юан беше прекарал дузина геостационарни зими, без да е виждал сняг, и чак когато беше на тринайсет години, бе застанал край замръзналото езеро в Тонджиян, загледан учудено в падащата белота. Всяка пролет фамилията се връщаше там точно навреме, за да види как първите пъпки избиват по привидно мъртвите клони, да види чудото на разцъфването в овощната градина.

Този път обаче бяха пристигнали по-рано — бягаха не от зимата, а от неразумната за тези късни есенни дни жега. Ли Юан стоеше в полумрака на хангара на совалката, усмихваше се на себе си, гушнал топло Куей Джен до рамото си, и наблюдаваше разтоварването. В такива моменти усещаше как баща му се размърдва вътре в него. Толкова пъти бе поглеждал нагоре, докато си играеше сред разтоварените сандъци, и през детските си очи бе виждал баща си, застанал точно така, както сега стоеше той, за да наглежда разтоварването.

Доволен, Ли Юан се обърна и тръгна. Куей Джен вече беше на петнайсет месеца и бърбореше първите си думи. Ли Юан се разсмя нежно — толкова го радваха тези бебешки изговорени безсмислици — гушна детето и кимна на стражите, навели глави до вратата към покоите му. Вътре всичко беше подготвено. На ниската масичка имаше поднос с хапки. До него — купа с храна за Куей Джен. Една бавачка чакаше, извърнала очи, готова да нахрани момченцето.

Обикновено Ли Юан би подал Куей Джен и би отишъл в собствените си покои, да си почива или да работи, но сега му хрумна да освободи жената, след което настани Куей Джен на ниското столче, коленичи и сам започна да го храни. Почти беше свършил, когато зад него някой се прокашля леко. При вратата със сведена глава коленичеше братовчед му, Вей Цен-ли.

— Влез, Цен-ли. Моля те. Почти приключих.

Тъй като познаваше протокола, Цен-ли се поколеба, после се поклони ниско, прекоси стаята наведен и коленичи срещу танга и сина му — не можеше да стои прав, щом тангът е на колене. Но като забеляза радостната усмивка на лицето на Юан, се осмели да се усмихне и той.

— Здраво момче, ваше височество. Като порасне, ще стане чудесен атлет и добър ездач.

Ли Юан го погледна и усмивката му стана още по-широка.

— Така ли мислиш, братовчеде Цен? — разсмя се, обърна се и пъхна още една лъжичка в очакващата го уста, като внимаваше да не позволи на Куей Джен да грабне лъжицата. — Нещо важно ли има?

— Няколко неща, ваше височество. Но нищо толкова спешно, че да ви прекъсвам.

Вей Цен-ли беше личен секретар на Ли Юан вече над половин година — пост, с който се справяше по-добре от всички очаквания. През последните седмици Ли Юан бе започнал да разчита на него все повече и повече, тъй като нуждата му от време постоянно растеше. Сега, когато Камарата вече беше отворена, можеха да се поотпуснат.

— Добре — Юан се поизправи малко. — Като свърша, ще ги обсъдим.

Купичката беше почти празна. Ли Юан обра с лъжицата последните остатъци и прилежно я пъхна в устата на сина си.

— Добре се справяте — разсмя се Цен-ли. — Когато аз опитвам, го омазвам целия!

Ли Юан го погледна, преди да остави купата встрани.

— Значи го храниш?

Цен-ли се усмихна широко — в момента съвсем се беше забравил.

— Само когато Миен Шан ми разреши. В това отношение жените ви са много ревниви. Постоянно се състезават коя да се грижи за малкия Куей Джен. Би могло да се нарече „мила ревност“.

— А… — Ли Юан гледа замислено още известно време, след това бавно се изправи на крака. Досега не знаеше за това и не беше много сигурен какво точно да мисли. Смяташе, че само бавачките хранят детето.

— Изчакай малко тук, Цен-ли. Първо да върна детето на бавачката.

Вдигна Куей Джен от столчето, обърна гръб на секретаря си и спря. Детето гледаше през рамото му към Цен-ли и му се усмихваше така открито, както се усмихват само малките деца. В тъмните му, влажни очи се отразяваха две идеални мънички изображения на Цен-ли. Ли Юан си пое дълбоко дъх и бавно закрачи отново, осъзнал, че в този миг едновременно е преценил и решил нещо.

Цен-ли. Можеше да се довери на Цен-ли. Можеше да му довери дори и живота си.

* * *

Ли Юан се хвърли напред с разперени ръце и се вряза във водата. Оттласна се силно с крака, а дланите му пореха силно и равномерно хладната тиха вода. В долния край на дългия петдесет чи басейн изскочи на повърхността задъхан, после остана там да си почине и да регулира дишането си, опрял се на преливника.

През трите часа, които бе прекарал с Цен-ли зад бюрото, си бе мислил за хладната тишина на басейна, за трептенето на сенките по чисто белите стени, за лекия плисък на водата по металните стъпала. Повечето от времето му напоследък беше заето с официални дела и въпреки че се мъчеше да ги прехвърли на други хора, все пак му оставаше много малко време за самия него. Толкова често усещаше, че мисли за съвсем други неща, но не и за разглеждания въпрос. Например се хващаше да разсъждава за дългото, безтегловно плъзгане след гмуркането; за шарките от светлини и сенки по накъдрената повърхност на водата.

Дълго се носи така, без мисли, водата се издигаше и от двете му страни, следваше извивката на двореца. После дойде на себе си, оттласна се и заплува — спокоен бруст, с който стигна до другия край. Обърна се и започна да се връща обратно. Беше вече до средата, когато чу как вратата зад него се отваря. Забави, обърна се, отпусна се върху водата с разперени ръце и леко приповдигнати крака и погледна към вратата.

Силуетът на вратата беше коленичил, ниско приведен в ку ту, залепил чело за пода. И остана така в очакване.

Ли Юан се намръщи, оттласна се с крака и се приближи.

— Кой е?

Главата бавно се надигна. Цен-ли.

— Простете, ваше височество, но мислех, че басейнът е празен. Не знаех, че сте тук.

Ли Юан се разсмя успокоен. Беше се ядосал, но като видя Цен-ли, омекна.

— Да плуваш ли си дошъл?

Цен-ли пак наведе глава.

— Ще си вървя, ваше височество. Простете.

— Не… остани. Ела да поплуваме заедно, Цен-ли. Има място и за двама ни.

Младият принц продължаваше да се колебае.

— Цен-ли! Твоят танг ти заповядва! Ела веднага при мене в басейна!

Каза го сериозно, рязко, ала продължаваше да се усмихна. Щеше да му е приятно да се отпусне в компанията на Цен-ли. Освен това имаше неща, които искаше да каже на младия си братовчед; неща, които му беше трудно да изкаже преди.

Цен-ли се изправи бавно, поклони се още веднъж, съблече се бързо и скочи във водата. Ли Юан го гледаше как излезе на повърхността и заплува уверено с дързък, агресивен замах. Бавно го последва и го настигна в долния край на басейна. Цен-ли се беше опрял с една ръка на перваза, наблюдаваше го и се усмихваше.

— Ваше височество?

— Добре плуваш, братовчеде. Кривата не те притеснява.

Цен-ли се разсмя и погледна зад Юан, към стръмната извивка на басейна. При изкуствената гравитация на двореца всичко беше по-различно, отколкото в Чун Куо. Прапрадядото на Ли Юан, Ли Хан Чи, беше построил този басейн — неговото предизвикателство към това странно място. Той също беше пристрастен към плуването. Но бащата на Ли Юан никога не го бе използвал. Според него басейнът беше неестествен и странен.

Цен-ли погледна към Ли Юан.

— Дойдох тук по-рано и го видях. Цял ден си мислех как ще се върна в басейна.

— Цял ден? — Ли Юан погледна уж строго и Цен-ли се изчерви; разбрал какво е казал. Но после тангът се разсмя и кимна.

— Не си бил само ти, братовчеде. И моят ум беше все тук. Но кажи ми: не те ли дразни това, че е толкова странен?

— Не, ваше височество. Обичам новите неща. Странните неща.

— А старите?

— Старите също. Живеем сред течението. Всичко е постоянно и в същото време се променя. Това не е ли законът на всички времена?

Ли Юан се разсмя.

— Сега говориш като баща ми.

Цен-ли също се засмя.

— Като всички наши бащи!

Известно време просто стояха във водата и се смееха. После Ли Юан се оттласна от преливника.

— Плувай до мене, Цен-ли. Имам да ти казвам нещо…

* * *

Точно минаваше десет сутринта, когато Кенеди се обади на дежурния капитан в гарнизона Плейнсбърг. След като го претърсиха внимателно, двамата стражи поставиха на главата му аудиолентата и го заведоха на кораба си. Първата част от пътуването отне час, после го поведоха нагоре по късо стълбище и го завързаха за една кушетка заради ускорението. Само след минути усети твърдия и постоянно нарастващ натиск — совалката беше излетяла.

Едва когато се приземи, след някъде около осемдесет минути, нежни ръце разхлабиха ремъците и откопчаха от главата му дебелата лента. Кенеди се надигна — леко му се виеше свят — и силно започна да търка двата белега, оставени от лентата на челото и под очите му. Беше по-стегната от онези, с които бе свикнал. По ирония — а може би и нарочно — по лентата му въртяха стара историческа сага за падането на династията Сун преди нападението на монголските генерали. Тежка, нескопосана пропаганда хан.

Кенеди прочисти гърло и погледна към освободителя си. Заради докосването и лекия ароматен полъх очакваше да види жена. Един мъж на средна възраст, строен, с фини черти, му се поклони и се представи. Беше облечен в коприна в червеникаворозово и лимоненожълто.

— Аз съм Хо Чан, вашият камериер. Ще трябва да почакате, преди тангът да ви приеме. Междувременно ще ви подготвя за аудиенцията.

Кенеди понечи да каже нещо, но Хо Чан поклати глава.

— Ву Ши е дал точни заповеди. Трябва да правите онова, което ви казвам.

Кенеди се усмихна вътрешно — веднага бе разбрал как стоят нещата. Под прекрасните маниери се криеше сурова враждебност. Този Хо Чан не го харесваше. Нито пък очакваше той да го хареса.

Остави се да го изкъпят и облекат. Кройката на дрехите му се стори странна — много по-странна, отколкото си бе представял. Бяха сложно изработени и тежки като дрехите, които носеха Низшите фамилии, и той се почувства натруфен в тях. Докато се оглеждаше внимателно в огледалото, Хо Чан се суетеше наоколо му и много старателно се опитваше да замаскира естествената му миризма с парфюми.

— Самата ви миризма обижда носовете ни — изтърси Хо Чан в отговор на негласния въпрос на Кенеди. — Вие миришете като бебета. Кожата ви…

Кенеди се разсмя, все едно го бе приел на шега, но зад смеха чувстваше истински гняв. За разлика от мнозина от своята раса много внимаваше да не докосва млечни продукти. Защо тогава Хо Чан го обиждаше, докато го подготвяше за предстоящата аудиенция? Затова ли го бяха извикали тук — да го унижават?

Хо Чан го въведе в антрето — огромна, прилична на пещера зала, цялата потънала в сенки; в мрака горе се издигаха драконови колони. След като настоя Кенеди да коленичи, той му прочете лекция за етикета, който е длъжен да следва. Всичко беше много по-различно от първия път, когато се бе срещнал с Ву Ши. Сега се изискваше пълният протокол. Щеше да коленичи на камъка пред издигнатата платформа и да удари три пъти чело о пода. Без да поглежда великия танг, щеше да се изправи, после да повтори всичко отначало, като се просне три пъти по очи пред Ву Ши. Това — сан куей чу ку — беше висшата форма на почит, както бе записано в древната „Книга на церемониите“ — почит, запазена само за синовете на Небето.

А после? После щеше да остане там, на място, на колене пред Ву Ши и да не дръзва да вдига глава и да поглежда господаря си, докато тангът не го освободи. Нито пък да говори. Не и докато Ву Ши не каже, че му позволява.

Чакаха дълго време в хладната полусенчеста тишина, докато най-накрая Кенеди почувства, че и това е нарочно; само за да го накарат да усети собствената си незначителност в големия план. Най-накрая Хо Чан го отведе до огромната врата, поклони се веднъж и се отдръпна назад. Вратите бавно се отвориха. Кенеди коленичи веднага, както му бяха казали, сведе глава и тръгна на колене напред, докато най-после стигна до подножието на стъпалата.

Ву Ши седеше на трона си. Зад него върху огромно червено знаме бяха избродирани грамадни дракони в златно и зелено. Ву Ши беше облечен в жълто, цвета на императорската власт, а деветте дракона — осем явни и един скрит — бяха избродирани отпред и отзад на дрехата му. Гледаше мълчаливо как Кенеди изпълнява сан куей чу ку, после кимна доволно.

— Вдигни глава, ши Кенеди.

Кенеди вдигна очи, сепнат от силата и резонанса на гласа на Ву Ши, и от пръв поглед разбра как стоят нещата. Тук скорошните му изборни победи не означаваха нищо. Тук, коленичи пред драконовия трон.

Ву Ши го гледа втренчено известно време, след това се разсмя — невесело, властно.

— Нещата се промениха, откакто говорихме за последен път, ши Кенеди. Ти си по-опасен и по-привлекателен отпреди. Колкото и странно да изглежда това, все пак не беше съвсем неочаквано. Успехът ти просто ускори нещата. Принуди ме да действам малко по-скоро, отколкото ми се искаше.

Кенеди потърси с поглед ръцете на Ву Ши и откри, че са скрити сред гънките на жълтите одежди. Бяха същите, каквито си ги спомняше. Не меки като чертите на лицето му, а корави и силни. Лицето на танга мамеше, защото предполагаше, че можеш да се разбереш с него. Но не очите, а ръцете разкриваха що за човек всъщност е Ву Ши. Човек с огромна сила. Безмилостен и безкомпромисен.

— Няма да протакам, ши Кенеди — Ву Ши се приведе леко напред. Това, че пропусна да спомене официалния ранг на Кенеди, беше най-обичайната обида. — Смятам, че си умен човек — човек, който вижда как стоят нещата — ето защо няма да те обиждам с увъртания, няма да ти пробутвам празни обещания. Не. Извиках те тук по най-простата причина. Да сключим договор помежду си.

Кенеди зяпна леко, след това затвори уста и наведе глава.

— Добре. Уважавам хората, които разбират как всъщност стоят нещата. Подобен здрав разум пести време за обяснения, а точно сега ми липсва търпение.

По усмивката на Ву Ши Кенеди разбра, че в думите има и известна доза ирония, но я остави да мине покрай ушите си.

— Ще се съглася, разбира се, с всичко, което поискате, чие хсия, но щом ще е договор, мога ли да знам какво бих могъл да очаквам?

Тангът се усмихна със свити устни.

— Разбира се — помълча и кимна. Усмивката изчезна. — От твоя страна ще я караш както досега, ще говориш публично против политиката на Седмината и ще се противопоставяш на мерките ни в Камарата. Привидно ще си онова, което всъщност не си.

Последва мълчалива пауза — момент, когато Кенеди за първи път разбра какво точно се иска от него. Изведнъж му стана студено, сякаш се отчужди от себе си. Бавно наведе глава — знаеше какво ще последва.

— Ще продължиш кампанията си както досега. Всъщност във всяко едно отношение ще действаш така, сякаш между нас няма никакъв договор. Искам да кажа, без открито да подтикваш към бунт.

— А в замяна?

— В замяна аз ще платя всичките ти дългове по кампанията. Нещо повече, готов съм да финансирам разширяването на дейността ти и да покривам всички инцидентно възникнали разходи. Например сметките за лечение на твоя приятел Майкъл Левър.

Кенеди сведе слисано поглед — опитваше се да проумее какво става, но засега целта на Ву Ши му убягваше. Последва мълчание, после Ву Ши заговори отново:

— Жена ти… как е?

— Добре е, чие хсия.

— Ами синовете ти? Добре ли са след лечението?

Кенеди кимна. Стомахът му се сви.

— Хубаво. Харесват ми — Ву Ши се разсмя — с по-мек и по-добър смях отпреди. — Всъщност и тебе те харесвам, Джоузеф Кенеди. Ти си добър човек и аз не ти мисля злото. Обаче…

Коленичил, Кенеди усети как това „обаче“ увисна пред него във въздуха като огромна тежест, която всеки миг ще падне.

— Е, да си го кажем с прости думи, ши Кенеди. Не съм сляп за движението на нашето време. Виждам например, че ти си човекът на деня; че онова, към което в момента протягаш ръка, скоро ще е в шепата ти.

Ву Ши се наведе напред и гласът му едва забележимо се усили.

— О, не ме разбирай погрешно. Знам какво си мислиш за нас. Че сме отдалечени от всичко. Изолирани зад параван от министри и дребни бюрократи. Ала истината е по-различна от онова, което мислиш. Тъй като прекарвам много време тук, ти си мислиш, че съм откъснат от света. Уединен. Но историята ни е пълна със събития, които предупреждават за опасността от подобно откъсване, и ние сме си поставили за задача да избегнем тази грешка — да не се доверяваме на никого и да знаем всичко. Имаш работа с Ву Ши, ши Кенеди, не с Хан Хуан Ти!

Кенеди срещна само за миг тъмния ястребов поглед на танга и видя там не презрението, което очакваше, а нещо, много близко до уважение.

Хан Хуан Ти, както знаеше всеки ученик, бе император от древната династия Хан, управлявал чрез придворния си евнух и тотално откъснат от онова, което ставало във великата империя. Периодът на управлението му бил ужасен — народът се вдигал на въстания, а и учените, и войниците му му се противопоставяли. Кенеди схвана.

— Значи знаете, че имам и друга среща, чие хсия?

Ву Ши кимна.

— След три дена. С моите стари приятели, „Синовете“. Доколкото разбирам, те искат да се присъединят към организацията ви.

Знаеше повече, отколкото знаеше Кенеди.

— Може би — отговори той. — А вие сте против, чие хсия?

— Съвсем не. В края на краищата, това има политически смисъл. А и ти като ги държиш под око заради мене…

Коленете на Кенеди вече го бяха заболели. Той леко премести центъра на тежестта си.

— Значи… значи този договор не променя нищо, чие хсия?

— Точно обратното, всичко променя. Защото ще дойде момент — един-единствен момент — когато ще си помислиш, че си ме надраснал.

Ву Ши млъкна и се изправи. Бавно слезе по стъпалата и се надвеси над американеца. Вдигнатото му стъпало докосваше челото на Кенеди.

— Точно тогава, в този миг, нашият договор ще придобие смисъл. Точно тогава, когато си мислиш, че той няма почти никакво значение, той ще ти върже ръцете.

Докосването беше съвсем леко — коприненият чехъл на танга едва се бе допрял до плътта на челото му — но зад този почти нежен допир се криеше такава бездна от грубост, че Кенеди се разтрепери и усети как стомахът му се стегна, тестисите му се свиха, а голата реалност на онова, което ставаше, се стовари отгоре му.

— Ела — и тангът отстъпи назад. — Машината е готова.

* * *

Чарлз Левър кръстосваше стаята, почервенял и разгневен. Беше пил много, а новината, която донесе счетоводителят му, никак не му оправи настроението.

— Колко?! — кресна той и с кисел вид се обърна към мъжа, който се бе свил на стола в ъгъла на стаята.

— Общо около единайсет милиона. Повечето — изтеглени срещу платими по наследството му бонове. С високи лихви, но какво му пука?

Левър се приближи към масата, наля си нова чаша бренди от гарафата и разсеяно я изпи.

— Хитрото му копеленце! Само като си помисля, че съм си пилял чувствата за него! — разсмя се сухо. — Е, и един фен няма да види! Ще го лиша от наследство това лайненце! Нека тогава те да го преследват!

Адвокатът му, застанал до вратата, въздъхна, извърна се и прехапа език. По-късно, когато старецът се успокоеше, щеше да има време да му обясни колко ще е трудно да лиши Майкъл от наследство — и не на последно място заради това, че нямаше кой друг да го наследи. Не и без да издирят и най-далечните му роднини.

— Сега ще се срещнете ли с Хартман? — попита частният му секретар, надникнал през вратата. Питаше вече за четвърти път.

— Майната му на Хартман! Каква полза от това копеле?

Главата изчезна; секретарят отиде да съобщи на бившия Представител, освободен от висящо дело с личната гаранция на Левър в размер на Двайсет милиона — че господарят му се чувства неразположен и все още не може да го приеме.

Левър се разхождаше напред-назад — не можеше да се успокои, цялото му тяло беше напрегнато от гняв, от чувството, че са го предали. Отначало го беше заболяло, когато видя Майкъл да лежи в болничното легло и да говори против него. Стоеше пред екрана шокиран и изплашен от промяната в сина му, сякаш през всичките тези години беше крил змия в пазвата си. А сега змията го беше ухапала.

— Е, проклет да е. Проклета да е черната му кожа! — Левър крещеше почти истерично, малко оставаше да му потекат сълзите. Но щом се обърна към младежа, гласът му стана по-спокоен и по-заплашителен отпреди:

— Е, значи така, а? Прекрасна награда за бащината любов! Плюе в лицето ми. Обижда ме. Поставя под въпрос адекватността ми — при всяка дума се тупаше по гърдите с вдървения си десен юмрук. Голямата му двойна брадичка щръкна агресивно напред, а горящите му очи, предизвикваха всеки, който би му възразил. — Той не е мой син! Вече не.

Обърна се към адвоката:

— Подготви документите. Започвай веднага. Да се маха! Не искам да получи и пукнат юан, ясно?! И ако ти трябва наследник, завещай всичко на института.

Адвокатът зяпна, сякаш да попита вярно ли е чул, после затвори уста, без дори да гъкне. Кимна и тръгна да си ходи.

— И, Джим — подвикна Левър подире му. — Уреди да се изплатят онези бонове. Напълно. Не искам никой да пострада от предателството на сина ми.

Най-сетне останал сам, Левър застана до прозореца, загледан над поляната към блестящия кръг на езерото. Не виждаше нищо друго освен лицето на сина си — младо, много по-младо отсега — което се усмихваше и гледаше към него грейнало, живо, обичливо. Потръпна и остави първата сълза да капне, невидяна от никого. Нито любовта, нито парите можеха да го върнат. Нито любовта, нито парите.

* * *

В същия този миг в огромния плаващ дворец Янджин на геостационарна орбита около Град Европа Ли Юан разговаряше със своя колега танг Ву Ши.

Лицето на Ву Ши се приведе напред на екрана. Беше угрижено.

— Мълвата е силна, Ли Юан. Повече от четирийсет канала излъчиха по нещо през последните няколко часа. А „МедФак“ отидоха дотам да обявят, че в твоя Град се води война.

— Война…? — Ли Юан се разсмя, но зад смеха му се долавяше угриженост. Откакто беше получил пакета от Ли Мин, бе накарал генерал Райнхарт да му докладва редовно, но сега му се струваше, че първоначалната му преценка на ситуацията е била неправилна. Наистина там, на Долните нива в неговия Град, се водеше война, макар че засега тя не го заплашваше. Но щом и Ву Ши вече се беше загрижил, значи бе време да действа — твърдо и решително — и бързо да приключи с това.

Усмихна се.

— Благодаря ти за загрижеността, Ву Ши, но вече съм овладял положението. Всъщност се надявам да мога да направя подробно изявление пред медиите след два часа — изявление, което ще ги убеди и ще сложи край на догадките.

Ву Ши се усмихна широко.

— Радвам се, щом е така, братовчеде. Ще направи лошо впечатление, ако забавиш нещата.

— Така си е.

Ли Юан се наведе и прекъсна връзката, после се облегна назад и си пое дъх дълбоко и продължително. Досега се бе въздържал, бе поел курс на вувей — бездействие — с надеждата, че нещата ще се разрешат от само себе си. Но от последния доклад излизаше, че страните са достигнали до нещо като пат. А това беше опасно.

Засега битките се ограничаваха до средищата на Триадите и до най-долните петдесет нива. Но в патова ситуация едната или и двете страни можеха да решат да ескалират конфликта и да въвлекат и други, външни елементи. А кой можеше да каже докъде ще доведе това? Не. Трябваше да действа и то веднага.

Наведе се напред и набра кода, с който се свързваше с Райнхарт, облегна се назад и зачака генералът да се появи.

— Хелмут — обърна се към него без всякакви формалности, — имам работа за тебе. Искам да подготвиш хей за акция. Тръгват след час. Време е да уредим това…

* * *

Застанал в рамката, Майкъл Левър се огледа. За първи път от седмици насам голямата болнична стая като че ли беше тясна и претъпкана. Освен двамата лекари и четиримата помощници бяха дошли и други, за да видят как прави първата си крачка след експлозията. Погледна ги и се усмихна неуверено — но се чувстваше още по-неуверен, отколкото изглеждаше.

— Полека, полека — обади се един от лекарите и провери за последен път рамката.

— Недей да нервничиш — и хвърли поглед към таблото за ръчно управление на гърдите на Майкъл. Надяваше се, че няма да му е нужно.

От дъното на стаята го гледаше Кенеди, а Мери и Карл Паркър бяха до него. Щом срещна погледа на Кенеди, на лицето на по-възрастния мъж се появи усмивка.

— Давай — обади се той тихо. — Можеш, Майкъл.

Той кимна — радваше се, че са там. Погледна към лекаря.

— Готови ли сте?

Докторът отстъпи назад.

— Когато кажеш, Майкъл. Но не се напрягай. Връзките трябва да се разработят. Ако ги преумориш, после ще ти е трудно.

И преди му го бяха казвали и той слушаше — знаеше колко упорито са работили, за да стигне толкова бързо дотук: изправен, готов отново да проходи. Обърна се и се усмихна на Мери.

— Ами тогава да започвам.

Чувството беше странно, все едно си мечтаеше нещо и отначало, както става с повечето мечти, не стана нищо. Вече беше свикнал с безчувственото си тяло, с призрачното, безплътно усещане, че краката и ръцете му не откликват на изпращаните им съобщения. И сега беше странно. Като викане на духове.

Опита отново; командата, която изпрати на крайниците си — беше почти осезаема. Усети едва доловим сърбеж в мускулите, но никакво движение. Не стига — помисли си. — Съвсем не е достатъчно. Затвори очи и се отпусна. Рамката го държеше прав и го успокояваше, но пак го беше страх. Ами ако не стане? Ако след всичките тези деликатни и болезнени операции машината не заработи? Тогава какво?

Бяха го предупредили. Че ще се чувства крехък и чужд на собственото си тяло. Биопротезните импланти щяха да му се струват досадни, може би дори враждебни. Но те бяха просто неразработени. Трябваше само да им се довери.

Отвори очи и отново извърна глава към лекаря.

— Трудно е… Сякаш нямам никакви сили.

— Сърбеж усещаш ли?

— Да, много слаб.

Лекарят се усмихна.

— Добре е. Работи върху него. Усили малко сърбежа. Разработи го. Но помни, че мускулите ти са били в пълно бездействие през всичките тези седмици. Ще са леко атрофирали. Никакво трайно увреждане, но е достатъчно, за да ти се струва отначало, че от това нищо няма да излезе. Продължавай да се опитваш и ще видиш.

Майкъл извърна глава. Стисна зъби и пак опита. Сърбежът се усили. После изведнъж усети, че рамката се надига и отново се връща на пода. Беше придвижил левия си крак напред с около десетина сантиметра.

В стаята се разнесоха радостни възгласи. Вдигна очи. Всички му се усмихваха. Разсмя се и изпита облекчение.

— Страхотно! — възкликна докторът и се приближи да огледа рамката. — Това наистина е отлично, Майкъл.

Рамката се беше справила — бе усилила механично движението му и бе поела тежестта му напълно — но това не намаляваше чувството, че е постигнал нещо. След толкова време отново беше свързан със собственото си тяло. Потрепери и усети как очите му се насълзяват. След като разработи връзките, контрола, който вече имаше над тялото, лекарите бавно щяха да намаляват поддържащата сила на рамката. И постепенно, ако всичко вървеше добре, най-накрая съвсем щеше да я захвърли. И пак щеше да може да ходи.

Мери се приближи и го прегърна неловко — с едната ръка бръкна под рамката, за да обгърне рамото му, а с другата го погали по бузата.

— Толкова се радвам, любов моя. Наистина се радвам! — отдръпна се, усмихната до уши. — Нямам търпение да те видя как влизаш вкъщи и си сядаш на мястото.

Той също й се усмихна. Всички страхове, които го мъчеха през последните няколко дена, се разсеяха. Бавно, като усещаше непохватните, доста вдървени движения на хидравликата, вдигна лявата си ръка и я придвижи, докато я отпусна върху рамото на жена си.

— Точно сега се чувствам малко като машина — разсмя се той.

Мери се наведе и го целуна по челото, след това се дръпна назад. Кенеди приближи, наклони се и му прошепна:

— Гордея се с тебе, Майкъл. Нямаш представа как се гордея. Болеше ме да те гледам в това легло ден след ден.

— Благодаря ти… — и добави с по-колеблив тон: — Ти не знаеш какво е. По-скоро бих умрял, отколкото да продължавам да лежа там.

— Знам… — Кенеди понечи да отстъпи назад, но остана на място — ръката в рамката го задържа.

— Един въпрос, Джо.

— Давай.

— Кой е платил за всичко това?

Кенеди понечи да каже нещо, но Майкъл припряно го прекъсна:

— Виж, знам какви дългове направихме за последната кампания, дори и след като внесох онези пари — и се вгледа в сивите очи на Кенеди. — Е?

Кенеди се поколеба, тръсна глава.

— Всичко е платено. Да го оставим така, а?

Отначало Майкъл понечи да настоява, но после кимна.

— Добре. Да остане така. Засега — бавно, но вече не чак толкова непохватно отдръпна ръка. — Но искам да знам на кого трябва да благодаря.

Лицето на Кенеди трепна, след което той бавно се усмихна отново.

— Не мога да ти кажа — поклати той глава. — Наистина, Майкъл. Просто го приеми.

— Баща ми ли?

— Баща ти?! — Кенеди избухна в смях, сякаш самата тази мисъл беше абсурдна. — Не… Виж, Майкъл. Съжалявам, но не ме питай. Моля те. Просто не мога да ти кажа. Става ли?

— Не можеш?

— Не мога — в тона му имаше нещо категорично, което накара Майкъл да се намръщи. Темата по някаква причина засягаше Кенеди лично — и то някъде дълбоко отвътре. Защо ли?

— Добре — обади се след малко. — Няма да те питам повече.

— Хубаво — Кенеди се дръпна встрани. — Я сега да те видим ще можеш ли така и с десния крак.

* * *

По-късно, когато остана насаме с Паркър, пак попита същото.

— Мене не ме питай — приседнал на леглото му, Паркър се протегна и го хвана за ръката. — Тия работи ги уреди Джо. Но всъщност има ли значение? Платено е. Само това е важно.

— Така ли? — Майкъл се умълча. — Знаеш ли, Карл, чувствах се безпомощен не само защото съм неподвижен. Откакто съм тук, сякаш криете нещо от мене. Сякаш има нещо, което не сте ми казали — никой от вас. Има ли причина, Карл? Има ли нещо, което ти не си ми казал?

Карл сведе поглед.

— Например?

Майкъл си пое дълбоко дъх и тръсна глава.

— Не ти вярвам. Виж, Карл, аз съм Майкъл — най-добрият ти приятел. Какво толкова не можеш да ми кажеш?

Паркър срещна погледа му.

— Сигурен ли си, че искаш да го знаеш?

— Разбира се, че искам. Тази неизвестност направо ме подлудява. Инвалид съм, ясно, но недейте да се отнасяте с мене като с малоумник, Карл. Знаем се, нали така?

— Може би. — Думите на Паркър прозвучаха странно. Познаваха се повече от двайсет години.

— Е?

— Знаят кой е сложил бомбата.

Майкъл изстина. Колко често си беше мислил за това. Хиляда пъти? Повече? И винаги бе смятал, че не знаят.

— Кога са разбрали? — попита той. Не кой, а кога. В този миг това му се виждаше по-важно.

— По-късно същия ден. Те… хванали са го почти веднага.

Майкъл потръпна и извърна глава. Усещаше лек сърбеж в крайниците си. Рамката висеше на поставка в дъното на стаята. Загледа се в нея — забеляза колко голяма и тромава изглежда, когато не е в нея. Погледна отново към Паркър.

— Кой е бил?

Паркър се усмихна уморено.

— Хартман.

— Хартман?! — разсмя се невярващо. После толкова изведнъж, че дъхът му секна, осъзна какво означава това. — Не…

Паркър го наблюдаваше с дълбоко загрижен поглед.

— През първите няколко дена по медиите много приказваха. А след това наложиха ембарго на темата. И затова…

— … не съм чул — довърши Майкъл. Отново усети сърбежа в крайниците си, сякаш в отговор на някаква неволна команда — напрягане на мускулите, призрачно свиване на юмруци. — Кой е наложил ембаргото? Не мисля, че някой би имал достатъчно власт.

Паркър примигна и извърна очи. Когато отново заговори, почти шепнеше:

— Ву Ши. Кой друг?

— Ву Ши? — Майкъл се обърка. — Защо? Искам да кажа, защо ще го прави? Карл, какво става тук? Нищо не разбирам…

Паркър се усмихна мрачно.

— Нито пък аз. Или поне не го разбирам съвсем. Но, между нас да си остане, според мене нашият приятел Кенеди е направил сделка.

— Сделка? С Ву Ши?

Паркър сви рамене.

— Да кажем само, че през последните няколко седмици нещата като че ли вървят много по-лесно. Прекалено гладко.

— И?

— Виж, Майкъл, съжалявам. Знам как изглежда. Човекът на баща ти се опитва да те убие. Тази мисъл никак не е приятна. Насочва точно нататък, накъдето ти не би искал да сочи. Но сам ме попита. Що се отнася до другото… и за мене, както и за тебе, е същата тъмница.

Майкъл затвори очи, кимна, но по лицето му личеше внезапната мъка, отчаянието, което го бе връхлетяло. Когато Майкъл отново отвори очи, Паркър бе забил поглед надолу.

— Благодаря ти, Карл. Прав си. Никак не е приятно. Но като го знам, се чувствам по-добре. Сега… сега ми се струва, че мога по-ясно да схвана нещата. Преди беше… объркано. Мислех, че всичко започва да ми се изплъзва.

Паркър се усмихна, но не вдигна поглед.

— Нищо ли няма да предприемеш?

— А какво? Да размахам юмруци ли?

Паркър го погледна в очите.

— Кой знае. Не си толкова безпомощен, колкото изглеждаш.

— Не съм — и Майкъл за първи път осъзна какво означаваха всички тези операции. — Не съм. Изобщо не съм безпомощен.

Щеше да оздравее, да стане по-силен. Всеки час, всяка минута щеше да подобрява състоянието си. А после, когато е готов… Затвори очи, остави сърбежа да утихне в крайниците и гърдите му, успокои се. Денят беше дълъг и труден.

— Майкъл? — Паркър усети как пръстите на ръката, която държеше, изведнъж се напрегнаха, след което мускулите бавно се отпуснаха. Наведе се и се заслуша, после се усмихна, щом чу лекото, ритмично дишане на приятеля си. Майкъл Левър беше заспал.

* * *

Толонен погледа руините на Нант още малко, после се обърна към генерала на Ли Юан, Райнхарт. В пилотската кабина на крайцера беше тясно, пилотът и двамата едри мъже едва се побираха в нея, но друг кораб нямаше. Всички бяха пометени.

— Как е станало? — Толонен посочи зейналата в гладкото лице на Града дупка, повалените пирамиди.

— Още не сме сигурни — призна си Райнхарт. Мрачното му изражение досущ отразяваше лицето на стареца. — Работим по три версии. Първата е, че е в резултат на водна ерозия.

— Възможно ли е?

Райнхарт поклати глава.

— Всъщност не. Течението на реката се е променило с годините, а равнището на водата като че ли леко се е вдигнало през последното десетилетие. Но дори да е така, повечето колони са вкопани в скалата. Освен това, доколкото разбираме, почти всички са си здрави. Както изглежда, пирамидите просто са се откъснали.

— Или са били изтръгнати?

— Може би. Това е другата теория. Че безпрецедентно силната буря — и особено приливната вълна — просто е откъснала пирамидите от околните секции.

Толонен кимна.

— А третата версия?

— Един от експертите ни излезе с идеята, че постоянните вибрации на излитащите от космодрума ракети може да са отслабили с годините връзките между пирамидите — Райнхарт сви рамене. — Доста невероятно изглежда, ако ме питаш, но все пак проучваме и нея.

Толонен въздъхна дълбоко и отново се загледа в опустошения пейзаж. Изглеждаше по-зле, далеч по-зле, отколкото си го бе представял. Предполагаше се, че Градът е напълно обезопасен. Сто процента обезопасен. Вече повече от век той бе устоявал невредим на стихиите и все пак само за по-малко от трийсет секунди цели три пирамиди бяха пропаднали в Глината, повлекли със себе си повече от двеста и осемдесет хиляди души. Ако се разчуе, по нивата ще започне паника, ще избухнат бунтове…

Полазиха го тръпки. Прав беше Райнхарт, че го извика. Прав беше да отцепи района и да прекъсне комуникациите. Но щеше ли да бъде достатъчно? Можеха ли наистина да спрат мълвата?

Наведе се напред и потупа пилота по рамото.

— Добре. Карай обратно. Видях достатъчно.

Райнхарт се приближи към него и снижи глас:

— Е, Кнут? Какво да правя? Ли Юан ми заповяда да унищожа нашия приятел Ли Мин и да прочистя Долните нива от всякаква дейност на Триадите. И бих го направил на драго сърце. Но това беше, преди да разбера за случилото се тук — пое си дъх. — Това… ами това нещо може да срути целия Град, нали? Мълвата за него трябва да бъде смазана и то веднага. Но имам проблем. Не разполагам с достатъчно хора, за да мога хем да покрия това, хем да се заловя с Триадите. И ти го виждаш, нали, Кнут?

— Виждам го съвсем ясно, Хелмут. Освен това имаме време да се разправим с онзи боклук, нали?

— Значи ще говориш с Ли Юан?

Толонен се усмихна кисело.

— Веднага. Междувременно нека Тин Вей си изработят заплатите. Ще наводним ефира с добри новини и слухове за идващата пролет. И този път да се помолим това да е достатъчно.

* * *

Вон И-сун лежеше увит в древното знаме като оса в паяжина. Кръв от хилядите рани от кинжал беше пропила тънкия плат и бе заличила първоначалните шарки, но това знаме някога бе висяло в хола на Дебелия Вон за гордост на дома.

Леман стоеше над тялото на противника си, загледан в бледото птиче лице. Въздъхна тежко. Чувстваше се почти напълно изтощен. Беше се бил повече от четирийсет часа. Продължи да се бие и когато нямаше никаква надежда, докато в най-кобния час дойде помощта. Сто хиляди хей — полухора „ДженСин“, използвани от силите за сигурност за потушаване на бунтове — изпратени от Ли Юан, го подкрепиха. Това обърна битката в негова полза. И му подари победата.

Потръпна при спомена, после приклекна и докосна спечената от кръв коприна: Знамето някога беше пауновосиньо с огромен златен триъгълник в средата. А на синия фон и от двете му страни беше избродиран по един кървавочервен йероглиф.

Тиан. Нан джен. Ту. Небе. Човек. Земя.

Това беше знамето, донесено от манастира Фу Чу преди шест века. Онзи, у когото беше то, председателстваше Великия съвет на Хун Мун; той беше глава на 489, големият бос на Долните нива на Град Европа.

Така беше до днес.

Леман се изправи, обърна се и махна на хората си да вдигнат трупа и да го изгорят заедно със знамето. Това беше краят. Шест века традиция се превърнаха в прах и пепел. Сега съществуваше само той. Всичко друго беше унищожено.

Протегна се и отпусна уморените си мускули. Мислеше за вече свършеното. Двеста хиляди души — мъртви. Още осемдесет хиляди — пленници, взети в първите часове на битката — щяха да умрат след час. Така беше наредил той. И така и трябваше да бъде, защото не биваше да рискува и с най-дребната опасност някой да му се противопостави. Все още не. Не и преди да е възстановил организацията си и да е наложил печата си над тези нива.

Обърна се и се огледа. Забеляза как го наблюдават хората му: със страхопочитание, сякаш сред тях е слязъл някой древен бог. И се разсмя вътрешно. Точно сега триумфираше, беше царят на тези нива, белият танг, както го наричаха. Но колко ли щеше да продължи това? Ако Ли Юан си наумеше да го смаже, да обърне грозните хей срещу бившите си съюзници…

За миг се вцепени. Умора, рече си той, но беше нещо повече от умора. Също като в онзи миг на склона на Оцаленските Алпи. Онзи миг, когато бе погледнал в огромния кратер, където преди беше крепостта на Де Вор, и бе видял само мрак. И тогава се почувства по същия начин — изпразнен от всякаква мисъл, от всякаква енергия.

Чувстваше се изхабен. Сега, когато бе завоювал победата, тя му се струваше куха. Куха, защото не беше негова. Защото в последния момент бе зависил от благоволението на друг.

— Яо Лу — повика един от лейтенантите си.

Човекът притича и коленичи с ниско сведена глава.

— Господарю?

— Колко имаше в намерените от вас сандъци?

— Над двеста милиона, господарю — Яо не вдигна глава.

— А в останалите каси?

— Трудно е да се каже точно, господарю, но със сигурност са повече от петстотин милиона.

Седемстотин милиона. Сумата беше огромна — бе очаквал много по-малко. Какво ли не можеше да постигне с подобна сума в ръцете, стига да има време. Но възстановяването щеше да продължи дълго, задачата изискваше много време, а той го нямаше. Нямаше избор.

Сега бе важно само едно нещо. Да спечели благоразположението на Ли Юан.

— Яо Лу — обади се най-после Леман. Беше взел решение. — Искам да донесеш всички пари. До последния фен. После се свържи с майора, който командва хей на Ли Юан, и го помоли за аудиенция. Време е да отдадем дължимото на великия танг. Време е да му се отплатим за голямата услуга, която днес ни направи.

* * *

Ли Юан стоеше на голямата панорамна площадка и гледаше синьо-бялото кълбо на Чун Куо. Леко потъркваше обръснатата си брадичка и обмисляше последните събития. Беше се надявал да прекара тук горе една седмица — седмица, свободна от държавни работи — но нямаше начин. Толонен беше прав. Не можеше да не обърне внимание на изключително тежките щети, нанесени на космодрума в Нант. Трябваше спешно да се справи с проблема.

Полазиха го тръпки. Обърна се и се огледа из стаята — спомни си колко често бе виждал баща си, застанал тук, където в момента стоеше самият той, дълбоко замислен, и как подръпваше сплетената си брада. Един ден и Куей Джен щеше да застане тук, загледан надолу, а държавните въпроси щяха да тежат на ума му. Но засега детето спеше кротко, без да осъзнава какъв товар щеше да носи един ден.

Тази мисъл го накара да се усмихне, но в усмивката му се промъкваше и сянка на горест. Разбира се, имаше и утеха, но понякога товарът му идваше твърде тежък. Понякога му се искаше да се откаже от всичко, както някога бе предложил брат му Хан, и да го предаде на друг. Ала беше невъзможно. Това беше неговата отговорност, неговият дълг.

Какво да прави с Нант? Ако слезеше долу открито, Ван Со-леян без съмнение щеше да научи и това можеше да му навлече неприятности. Ала имаше и друга възможност. Можеше да остави тук совалката си и да замине със сервизния кораб, който трябваше да отлети след два часа. Така щеше да пристигне в Нант и да има достатъчно време да се оправи с всичко. Да, а можеше и да успее да убеди Ву Ши и Цу Ма да се срещнат там. Тайно, разбира се. Защото само Ван да научеше, щеше да намери начин да се възползва от ситуацията. А докато траеше войната на Триадите долу, беше важно нещата да се уредят бързо, преди мълвата да е плъзнала и Долните нива да са се паникьосали.

Взел решение, Юан бързо се изкачи по стълбите и се отправи към детската стая.

Цен-ли бе коленичил с гръб към вратата, когато тангът влезе в стаята. Смееше се; малкото детенце, притиснало се към протегнатите му ръце, също се смееше. В дъното на стаята бавачката, съзряла Ли Юан, припряно стана и понечи да коленичи, но Ли Юан я спря — вдигна пръст към устните си и се усмихна. Тя се изправи, но Цен-ли забеляза движението й и се извърна — беше разбрал, че някой е влязъл в стаята. Куей Джен също се обърна, усмивката му разцъфна и той извика:

— Тата!

Ли Юан се разсмя, приближи и се наведе. Цен-ли се дръпна назад, а момченцето протегна ръчички към баща си.

— Своите си се познават — Цен-ли стана и леко се поклони на Ли Юан.

— Едни повече, други по-малко — и Ли Юан премести поглед от Куей Джен към секретаря си. — Тъжно е, че ние, управляващите, имаме толкова малко време за най-свидните си същества — отново погледна сина си, усмихна му се широко, вдигна го и го притисна към себе си. — Също като сега. Трябва да сляза долу, Цен-ли, и то веднага. Случило се е нещо, на което трябва да присъствам лично. Няма да ме има два, може би три дена.

Цен-ли се поклони.

— Има ли нещо, за което трябва да се погрижа, докато ви няма, ваше височество?

— Нищо такова, което да не може да изчака три дена. В края на краищата министрите ми са способни хора.

Цен-ли се разсмя. Иронията в гласа на братовчед му го развесели.

— Не, Цен-ли — продължи Юан. — Просто се грижи за сина ми и за съпругите ми, докато ме няма, става ли?

Петнайсетмесечният Куей Джен пак забърбори нещо, притисна се към рамото на Ли Юан и взе да търка мъничката си тъмна главица в коприната.

— Уморен е — обясни Цен-ли и махна на бавачката, че е свободна. — През нощта се буди няколко пъти.

— Тогава ще го подържа — кимна Ли Юан. — Хубаво е, нали?

— Сега е хубаво — усмихна се Цен-ли. — Но те растат толкова бързо. Децата на брат ми… — той се разсмя. Изглеждаше замислен. — Вече са си направо големи момчета. Освен това стават страшно независими.

Ли Юан кимна и се вгледа внимателно в братовчед си. Куей Джен вече се бе настанил и заровил личице в топлото му рамо.

— Липсват ли ти братята ти, Цен-ли?

— Понякога.

Ли Юан въздъхна и се усмихна на малкото топло вързопче в ръцете си, след това отново погледна Цен-ли.

— Една почивка ще ти дойде добре, нали? Може би като се върна…

Цен-ли кимна безмълвно, но в очите му се четеше благодарност.

— Понякога си мисля, че семейството е всичко. А другото…

— Юан се разсмя тихо, щом усети детето да се размърдва в ръцете му. — Може би не подобава на един танг да мисли така, но е вярно. И никога не бих се доверил на човек, който мисли другояче.

Цен-ли се усмихна и кимна насреща му. Детето беше заспало.