Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (11)

Глава 1
Земята

В чистата златиста светлина на изгрева седмината „богове на почвата и зърното“ стояха по местата си на голямото земно възвишение. Бяха облечени с драконовите си роби в императорско жълто и всеки от тях държеше древния церемониален ръчен плуг, примитивната дървена брадва с причудливи резби, дългия стоманен меч. Тук, в храма на небесата, в самия център на вселената, предстоеше да започнат Новогодишните ритуали, да се разорат браздите, да се направят жертвоприношения на Ху Ту, „Този, който управлява Земята“, и на Ху Чи, „Този, който управлява зърното“, както е било още от времето на танга, основател на династията Шан, преди три хиляди и седемстотин години.

Още миг те останаха там, докато десет хиляди слуги със сини наметала чакаха тихо в подножието на хълма седемте облечени в злато фигури да оформят едно-единствено блестящо око в центъра на тъмния кръг земя, и после започна — чистият звук от биенето на камбаната в тишината, последван от ниското монотонно пеене на свещенослужителите.

Те се наведоха като един, движеха се напред, бутаха ралата пред себе си — седем черни бразди се оформиха в пръстта като спици на гигантско колело.

Ли Юан се обърна, погледна към кръга на възвишението и видя своите другари тангове, разпръснати по линията на един обръч — силуетите на техните фигури бяха като колони, поддържащи небето, техните златножълти копринени дрехи се вееха като знамена на утринния бриз. За момент илюзията беше пълна. За най-кратък миг той се върна с хиляда години назад, в самия център на древното Средно царство, с направените жертви, с осигурената реколта. Но после, вдигнал очи, видя отвъд своите братовчеди, отвъд красивите дървета и плодни градини в земите на Храма.

Булото падна от очите му. Там като огромен ледник, властващ над хоризонта, лежеше Градът, неговите перленобели стени ги обкръжаваха отвсякъде, извисяваха се над сочната зеленина на древните градини. За секунда почти се замая. След това се опомни — стоеше изправен и слушаше пеенето, слушаше древните слова, които говореха за хармония между управника и земята и за равновесието на силите, което трябва да бъде поддържано, за да не се срути Царството. За миг позволи да го успокои тази древна формула, мисълта, че те могат все още да запазят вековната връзка и да поддържат тристепенното отношение между Земя, Човек и Небе. Но му беше трудно да се съсредоточи. Очите му все се връщаха към белотата. Към замайващата белота, която обкръжаваше малкото възвишение.

Беше като смърт. Смърт отвсякъде. И когато за кратко си позволи да се разсее, осъзна лъжата, която лежеше зад привидното им единство. Защото в този момент на замайване беше видял Голямото колело да се търкаля счупено, безцелно, като колело от каруца, понесло се надолу към пропастта.

Потръпна и за момент затвори очи — искаше всичко вече да е свършило; после погледна надолу и забеляза пръстта, която полепва по обувките му и цапа краищата на копринените му дрехи. Също като през един друг ден преди единадесет години, когато бяха положили брат му Хан Чин в гроба.

По-късно в носилката, на връщане към Чи Ниен Тиен, Залата на молитвите за добра реколта, премисли всичко, което се беше случило до този ден. Мислеше за Войната, която не беше война, за смъртта на баща си и за провала на брака със съпругата на брат му, Фей Йен. Всичко това беше оставило своите белези. И все пак беше преминал през него; беше прекосил цялата болка и страдание, за да достигне до тези спокойни височини, откъдето можеше да хвърли поглед назад. От висотата на удовлетворението.

Да. И това беше най-странното от всичко. Защото нямаше съмнение, как се е чувствал през последните няколко седмици. Детето му, съпругите му — това повече от всичко друго беше станало негова утеха, негова радост. Извън малкия кръг на неговото семейство се събираха градоносни облаци. Отново щеше да има война. Или по-лошо. И все пак беше щастлив. Когато седна там, дундуркайки Куей Джен на коляното си, докато го притискаше към рамото си, чувстваше меката топлина и чуваше мекия ритъм на неговото дишане близо до ухото си, всеки път усещаше как грижите му отлитат. Тогава чувстваше, че няма нищо друго освен него и детето — всичко останало сякаш е сън. И дори после, когато трябваше да излезе от вълшебния кръг и да срещне проблемите на своя свят, носеше тази топлина — тази светлина — вътре в себе си, като магия срещу тъмнината на света.

Носилката се люлееше леко, накланяше се бавно назад, докато носачите се изкачваха към широката бяла мраморна площадка, водеща към грамадната кула с трите балкона.

Щастлив. Да, сега беше щастлив. И все пак това не беше достатъчно.

Докато се изкачваше, оглеждаше наоколо си, вглеждаше се внимателно във всичко, което виждаше, сякаш за последен път ставаше свидетел на всичко това. Онази мисъл — онова последно странно и плашещо проблясване — го накара да погледне встрани, когато Ву Ши се приближи.

— Какво има, Юан? — тихо прошепна Ву Ши в ухото му.

Той се обърна с усмивка и хвана по-възрастния под ръка.

— Нищо, братовчеде. Просто мимолетна мисъл.

Ву Ши кимна с разбиране.

— Тогава ела. Хайде да направим нашите приношения.

Седмината застанаха в редица пред големия олтар. Държаха своите жертви пред себе си. Високо и чисто в тишината звънна камбана и после пеенето започна отново. Свещи трептяха сред сенките. Неоконфуцианските свещенослужители се приближиха, шафранените им роби шумоляха по каменния под; те взеха жертвените дарове от танговете и се върнаха, за да ги поставят на олтара пред статуята, висока три човешки боя.

Шан Ти, Великият праотец, гледаше надолу към своите седмина синове със слепи, безстрастни очи. Той беше ян, мъжкото начало, олицетворение на самото небе, великият управник на сезоните. Умилостивен от жертвоприношенията, щеше да осигури добра реколта; щеше да се грижи за чернокосите. Ако бъдеше пренебрегнат, щеше на свой ред да ги отхвърли. Щеше да им изпрати болести и опустошения. И смърт.

Или така беше казано. И така пееха свещенослужителите.

Застанал там, Ли Юан изведнъж осъзна огромния брой от царе и императори, който го предшестваше. Тази призрачна тълпа стоеше с него, в него пред олтара. Бяха ли се чувствали така, както се чувстваше сега? Или той беше сам в колебанията си дали има смисъл да се оставят хартиени дарове пред статуя с празен поглед.

Не за първи път си задаваше тези въпроси. Често в миналото беше поглеждал съвсем честно, за да прецени ритуалите и обичаите, които като танг беше задължен да спазва. Все пак тази сутрин ритуалът изглеждаше по-кух отпреди и действията му бяха чиста преструвка. И макар че си беше задавал подобни въпроси и преди, никога не беше изпитвал толкова дълбоко недоверие към собствените си слова и действия.

Какво в края на краищата означаваха те? Какво значеше всяко едно поотделно?

О, той можеше да види красотата в това. Можеше дори да почувства как някаква част от него се вълнува в отговор на могъщото усещане за традиция, на голямата тежест на годините, която носеха в себе си ритуалите. Но отвъд това — отвъд простото, почти естетическо вълнение — нямаше нищо. Съвсем нищо.

Гледаше как се извършва всичко, отдалечен от самия себе си, и се опитваше да проумее защо. Тези три неща — сгъстяващите се облаци на обстоятелствата, голямата, продължителна верига на традицията и светлото, макар и малко кръгче на собственото му, лично щастие — как можеха те да вървят заедно? Къде се срещаха и къде беше смисълът им?

Докато свещениците се кланяха и вървяха заднешком, той погледна от двете си страни, но по лицата на Ву Ши и на Цу Ма, на Ху Тун-по и Чи Хсин, на широкото като месечина лице на Ван Со-леян и на регента Вей Чан Ин нямаше нищо освен пълна увереност. Каквото и да си мислеха за това, то оставаше скрито зад маските на лицата им.

Слязоха по стълбите в мълчание — бавно, сега почти неофициално, тъй като ритуалът беше свършил — и се отправиха към голямата тента и закуската, сервирана от призрачните слуги на Вей Чан Ин. Под златния балдахин Ван Со-леян се приближи към Ли Юан и се обърна към него за първи път, откакто се бе родил синът му.

Стоеше срещу Ли Юан, усмихваше се видимо спокоен, държеше купичка с ча в ръката си.

— Е, братовчеде, как е детето?

Въпросът изглеждаше невинен — проява на любезност, която човек следва да очаква от свой другар танг — и все пак върху Ли Юан сякаш падна сянка. Той усети внезапно стягане в гърдите и кратко, но безсилно преживя мощен, всепомитащ страх за сина си. После това премина и той отново дойде на себе си. Насили се да се усмихне, наведе глава, оценил въпроса на своя братовчед.

— Куей Джен е добре. Той е силно и здраво дете. Небето ме благослови, Ван Со-леян.

Ван се усмихна. На лицето му нямаше и следа от корист.

— Радвам се за тебе, братовчеде. Човек трябва да има синове, нали?

Ли Юан се взря в отдалечаващия се танг на Африка, изненадан от почти замисления тон в гласа на Ван, опитваше се да забележи нещо по-определено в очите му, но там нямаше нищо. Ван кимна и си тръгна, задачата му беше изпълнена. И Ли Юан, загледан в гърба му, остана там озадачен за миг — онази малка, твърда жилка на страха се връщаше като камък вътре в плътта му.

* * *

Главната улица беше претъпкана. Трийсет, може би четирийсет хиляди души бяха събрани на широкия две ли площад, знаменца и ленти от яркочервена изкуствена коприна се вееха енергично над главите им. В северния край на улицата, пред камбанарията, беше издигнат специален подиум. Там тълпата беше най-гъста, удържана от двоен кордон стражи от сигурността в зелени униформи.

Камбаната от кулата удари за девети път, светлините избледняха, множеството се смълча. Миг по-късно, забулена в брилянтна лазерна бяла светлина, високата статуя на богинята се спусна бавно на пиедестала си.

Когато фигурата се настани там, се понесе силен шум на одобрение. Куан Ин, богинята на благодатта и плодородието, седеше в поза лотос като гигантски Буда и люлееше новородено бебе в ръцете си. На яркото бяло осветление лицето й изглеждаше нежно и сияещо от добродетел.

Миг на затишие, после сред силния гръм на бомбички и фишеци от всички страни, сред глъчка и дъжд от конфети тълпата започна да празнува. Болните и сакатите, задържани досега от множеството, отново подновиха своите усилия да се доберат до предната линия, за да получат благословията на богинята.

От един подиум наблизо, отделени от останалата тълпа с широк коридор от въоръжени гвардейци, сановниците наблюдаваха, въртяха се на столовете с високи облегалки, за да си приказват помежду си. Почетният гост — мъжът, който беше платил за гигантската статуя — беше дундест, оплешивяващ хун мао на име Мей Фен. Неговата компания „ЕдуКол“ се беше възползвала от лицензите на „ДженСин“ и след разработването на един от тези лицензи бе увеличила в значителна степен хранителната си продукция за Град Европа през последните дванайсет месеца може би с цели четири процента, едновременно печелейки одобрението и на танга, и на потребителите. След години на най-строго разпределяне на дажбите и нарастваща незадоволеност, компанията беше възстановила статуквото и осигурила нова стабилност на тези нива. Повечето от събраните на главната празнуваха щедростта на „ЕдуКол“, но това, което те не знаеха, беше точно колко беден откъм хранителност е новият продукт, както и на колко възлизат печалбите на компанията от новия соев заместител; засега новият начин на производство струваше само една шеста от стария, докато цената на продукта беше приблизително същата.

Отдясно на Мей Фен седеше едър, широкоплещест хан на име Киан А-йин, местният гангстерски бос, който държеше този и околните райони под контрола на триадата Куей Чуан. Зад Киан стояха двама от хората му и очите им напрегнато шареха из огромната тълпа. Киан, от своя страна, разглеждаше търговеца, спираше вниманието си върху модната кройка на коприненото му пау, върху липсата на пръстени по ръцете му. Киан се огледа и кръстоса ръце в скута си. Той поне знаеше каква печалба имат „ЕдуКол“. Петстотин процента, ако можеше да се вярва на докладите. И той би могъл да се възползва от това, за да си купи повече мощ и да финансира някои неща. Но Мей Фен все още не знаеше нищо за тези планове. Дотолкова, доколкото той бе запознат, Киан беше просто бизнесмен. Човек, с когото да работи на тези нива.

Киан се усмихна и погледна зад Мей Фен към своя приятел, местния вей, или командващия силите за сигурност, който стоеше от едната страна на подиума.

— Е, капитан Франке, моментът почти настъпи…

Франке наведе глава, обърна се и повика своя лейтенант. След миг голямата завеса, която бе спусната по цялата ширина на главната зад камбанарията, потръпна, после започна да се вдига. От отсрещния тунел процесия от каруци, натоварени с последната партида от продукта на „ЕдуКол“, си запробива път през тълпата към главната.

В другия край на главната, на балкон, отдалечен на близо две ли от мястото, където седяха сановниците, висок хун мао с брада свали бинокъла от очите си, обърна се и даде кратък сигнал с ръка. В този миг група мъже и жени, събрани около него, тръгна и си запроправя път надолу по стълбите сред тълпата.

Мах ги проследи за момент — гледаше как вървят през тълпата, как връчват позиви и подшушват старите лозунги, ключовите думи на древните бунтовници. И като отминеха, той виждаше как онези, които бяха хвърлили поглед на позивите, ги предаваха на съседите си, разгневени от това, което бяха прочели, а гласовете им ставаха по-силни.

Той се усмихна, после тръгна по коридора. Двама от охраната стояха там и зяпаха в един от екраните на обществените служби.

— По-добре слезте по стълбите — каза той, след като им показа служебната си карта. — Май става нещо нередно.

Те погледнаха значката му, кимнаха и бързо го последваха, а в това време шумът отвън се усилваше.

Мах постоя още миг, загледан в екрана отгоре. Ли Юан говореше на своите граждани, разказваше им за комитета, създаден, за да проучи възможността за промени в Едикта и за отварянето на Камарата. Мах се приближи, плю в лицето на младия танг, после, извадил пистолета си, се обърна и тръгна след охраната.

Сега Мей Фен стоеше на подиума обезпокоен. Шумът в другия край на главната растеше, заглушаваше звука от фишеците, хората, които стояха наблизо, бяха извърнали глави развълнувани — разбираха, че там става нещо.

— Какво има, ши Киан? — попита търговецът, като нервно попипваше торбичката на колана си.

Киан се намръщи и се опита да скрие собственото си безпокойство.

— Ами не съм сигурен. Аз…

Думите му заглъхнаха, комуникационните връзки на платформата бяха прекъснати. Ревът на тълпата растеше дрезгав и обвинителен.

— Смърт на всички спекуланти и крадливи бандити от Първите нива! Смърт на тия, които искат да откраднат ориза от устата на децата ви! Смърт на всички, които печелят от мизерията и нуждата на другите! Смърт…

Скандирането продължаваше фанатично, безкрайно, докарваше възбудените вече страсти до лудост; обръщаше страха във внезапна, ослепителна паника, която се разпространяваше сред тълпата като пожар. Киан гледаше, докато тънкият кордон от зелени униформи поддаде и тълпата се втурна към подиума и гигантската статуя. Без да мисли, той се обърна — хората му бяха наблизо — скочи от задната част на платформата и се отправи към аварийния изход. Съвсем навреме, защото предната част на тълпата, изтласкана от натиска на телата отзад, се разплиска като вълна по подиума и разби подпорите му.

За миг Мей Фен запази равновесие, после се сгромоляса надолу, устата му бе оформила идеално изненадано „о“, преди да се изгуби от поглед, скрит от настъпващата тълпа. Постоянен рев се носеше сред огромното пространство като ураган, идващ от север. Като пометена от урагана, статуята потрепери и с бавно, беззвучно движение падна и размаза хората под себе си.

Цареше пълен хаос. От другия край на главната се раздаде стрелба и звук от малки експлозии, от падащ лед. И над всичко се носеше нескончаемият рев, повтарящ все едно и също — смърт, смърт, смърт.

* * *

Бяха трима, без да се брои собственикът на заведението. Бекер стоеше отзад в преградената стая и преглеждаше полиците с книги-касети втора ръка, които покриваха стените. Халер почиваше на близкото кресло, зяпнал в един екран над главата си, отпуснатата му ръка държеше туба протеинова паста с дъх на скариди.

С гръб към вратата, Леман говореше на собственика Пай Мей.

— Бъди спокоен — казваше той, — просто залягаш зад тезгяха, когато започне. И помни: никой няма да ти стори нищо — аз гарантирам.

Пай Мей, теснолик човек с остри черти, се поколеба. Киан А-йин си беше копеле, но кой го знае този какъв е? Защото ако албиносът се издъни, Киан можеше да си помисли, че той, Пай Мей, го е забъркал в това. Потрепери, после кимна неохотно. Нямаше изход.

И точно тогава парцаливата завеса се отмести и вътре влязоха двама. Единият беше висок, почти дебел, а другият — по-дребен, по-лек, но като цяло изглеждаше по-опасен. Голите му рамене бяха много мускулести, главата му — обръсната, а черепът му — изрисуван със сложна плетеница в червено и зелено — знак, че е боец. Бяха хора на Киан.

Дебелият спря и погледна към съдържателя. С кисел поглед, вперен в Пай Мей, той докосна ръката на чан ши.

— Разкарай ги. Искам да говоря с ши Пай насаме.

Малкият потупа Халер по рамото — знак да се маха и то бързо. Извинително усмихнат, Халер стана и тръгна. Бекер се обърна, видя какво става, набута припряно касетата на мястото й и заситни след Халер навън. Само Леман остана с гръб към новодошлите.

— Ти — дебелият се приближи зад него, — чупката оттука! Имам работа с ши Пай.

Леман се извърна и го погледна. На чан ши му беше по-лесно сега, понеже в помещението остана само Леман. Той се отпусна, огледа се и в този кратък миг вниманието му се разсея. Дебелият междувременно зяпаше любопитно Леман, сякаш го познаваше отнякъде. Но дори той в този момент беше неподготвен.

Леман го удари. С едно бързо движение ритна чан ши под брадата, после се извърна към дебелия. Паникьосан, лейтенантът на Киан измъкна пистолета от джоба си и направи опит да освободи предпазителя. Едва го беше насочил, когато Леман го изби от ръката му и му счупи китката с удар от горе на долу. Вторият му удар го просна на пода. Леман се изправи над него, гледаше го с вдигнат юмрук и чакаше дали онзи ще се опита да стане.

Халер и Бекер застанаха на вратата усмихнати. Вече бяха виждали как действа Леман. Бекер погледна към Пай Мей и се изхили. Собственикът беше пребледнял. Зяпаше Леман с пълно изумление.

— Аз си мислех, че вие тримата… — Пай Мей остави изречението недовършено.

Бекер пристъпи в помещението, коленичи до падналия чан ши и попипа с ръка пулса на врата му. Дребосъкът беше мъртъв.

— Срамота — каза Бекер с мрачен глас, — щеше ми се да му видя изражението, когато му прерязвам гърлото.

Халер, който се приближи до него, се изсмя, но Леман не се помръдна. Стоеше там, до своята хъркаща жертва, изправен, съвсем спокоен, изчакваше да се увери в резултата.

— Това е то, нали видя — Бекер се обърна към съдържателя и измъкна широк, остър като бръснач нож изпод туниката си. — Те никога не очакват неприятности от сам човек. Така разсъждават. И точно когато най-малко очакват неприятности, тогава са най-слаби. — Той се усмихна отново и хвърли поглед към Леман, сякаш искаше да каже: „Не е ли така, ши Леман?“, но Леман не му обърна внимание. Бекер пак погледна надолу, вдигна рамене и се хвана за работа. Заби ножа си в плътта на врата, кръвта започна да се стича по голия, непометен под.

На Пай Мей му стана лошо и извърна поглед.

Огледа се. Сега Леман се беше навел и говореше с дебелия. Човекът на Киан хъркаше и издаваше хрипливи звуци, сякаш трахеята му беше увредена, но слушаше много внимателно, докато албиносът му поръчваше какво да каже на шефа си. В един момент той се разсмя презрително и извърна глава, но Леман го сграбчи за брадата с дългата си бледа ръка и грубо обърна главата му към себе си, принуждавайки го да го гледа в лицето. Дебелият млъкна изведнъж, страхът в очите му се върна.

Бекер вече беше привършил. Уви главата в пешкир и я пусна в една чанта. Халер стоеше до вратата и го наблюдаваше, вниманието му беше насочено към екрана и онова, което говореха медиите за утрешната среща на Седмината и какво би могла да донесе тя на хората на Чун Куо.

— Големи неща стават там горе — каза той накрая и се обърна към Бекер, без да обръща внимание на басейна от кръв, оформил се под краката му. — Задават се големи промени.

— Както горе, така и долу — и Леман дръпна дебелия за краката. После взе чантата от Бекер и я повери в сигурните ръце на дебелия.

Двамата го гледаха и се хилеха на неудобството му. Но Леман не се усмихна. Той никога не се усмихваше.

* * *

Босът на тонг Киан А-йин се отпусна на стола си, изтри уста с опакото на ръката си и огледа осемте души, събрани в стаята. Бунтът в Цвикау го беше изненадал и ядосал, но тези последни новини му дойдоха в повече. Киан трепереше от бяс. Само с огромни усилия успяваше да се сдържа да не закрещи.

— Добре. Какво става, по дяволите? Кой е тоя хун мао, мамка му?

Мъжете мълчаха неловко; после един от тях — Сучек, лейтенантът — проговори:

— Не знаем. Изпратих човек при Пай Мей. Той само потвърди, каквото каза и Фен Во. Бледият хун мао убил чан ши. Другите му отрязали главата. Защо, не знаем.

— И никой не познава копелето?

Сучек вдигна рамене.

— Искаш ли да направя някои проучвания?

Киан отмести поглед за миг, прецени, след това поклати глава.

— Не. Имам по-добра идея. Чао, Кант… искам да откриете къде е оня и да ударите. Когато тоя шибаняк заспи. Искам него и хората му мъртви. И искам главите им тук, на бюрото си, до сутринта.

Сучек се опита да каже нещо, може би да настоява задачата да убие този хун мао да бъде дадена на него, но Киан вдигна ръка.

— Не, Иржи. Не този път. Искам да отидеш до Лу Бакенбарда и да разбереш цялата история. Ако Ю са се активизирали отново, това заплашва всички ни. А пък ако е нещо друго, искам да го знам. Ясно ли е?

Сучек кимна.

Киан стана, огледа се, по-спокоен сега, след като беше взел инициативата.

— Добре. Да се хващаме на работа. Нека поставим всички тия копелета на местата им. Нали? После можем да продължим да си правим парите.

* * *

Те пристигнаха след два часа. Леман ги очакваше. Койката на Халер беше празна, а самият Халер беше на петдесет чи надолу по коридора в общата баня. Тази на Бекер беше заета, но от кукла, докато Бекер стоеше наведен зад фалшивата преграда с пистолет в ръка. Леман лежеше маскиран под одеялото си на горната койка и чакаше. Той също беше въоръжен.

По тези ниски нива нямаше ключалки, така че за хората на Киан беше лесно да отместят плъзгащата се врата и да изтъркалят вътре една газова граната. Тя гръмна с тъп звук, последван веднага от свистенето на излизащия газ. Леман преброи — знаеше, че трябва да са сигурни, преди да влязат. Стигна до трийсет, когато, след като преместиха плъзгащата се врата, двама мъже влязоха в стаята с насочени автомати. Трети чакаше отвън.

Той не им даде шанс. Избута дулото на базуката си изпод одеялото, натисна спусъка и видя как отсрещната стена експлодира. От двамата мъже нямаше и следа. Стена, под и хора бяха изчезнали. Голяма зейнала дупка се бе отворила и разкриваше по-долното ниво. Стърчаха скъсани кабели. Отдолу се чуваха писъци и сладникавата воня на разтопени пластмаси се понесе из въздуха по-силно от газта. По-нататък по коридора прозвучаха два изстрела. Халер си беше свършил работата. Той се появи след миг с пистолет в ръката и огледа дупката в стаята.

— Мръсна работа — той пуфтеше изпод маската си. — Може би Киан сега ще е склонен да преговаря.

— Ще видим — Леман седна и уви голямото си оръжие в одеялото. — Във всеки случай той ще знае, че не сме толкова лесни. Ще бъде по-внимателен за в бъдеще.

— Добре — и Халер плъзна пистолета си обратно в кобура. — Беше малко по-лесно, отколкото ми харесва.

Леман не каза нищо. Просто погледна Халер и поклати глава. Имаха много още да учат.

* * *

Както се рееше високо над гората, соколът можеше да види фигурите долу, сред дърветата. Сега първата група беше спряла сред някакво сечище, за да си починат конете — вратовете на хората бяха опънати назад, те прикриваха очите си от слънцето с ръка, докато гледаха нагоре към него. Малко по-назад, отчасти скрита зад листата, чакаше втора група. Тези бяха по-дребни, но бяха повече — по мрачния си инстинктивен начин разбра, че това са хора; знаеше, че вървят пеша.

Кръжеше търпеливо, внимателните му очи дебнеха онова неочаквано движение, което щеше да издаде плячката му. За секунда там нямаше нищо, после, когато посоката на вятъра се смени, се раздаде пърхане, което бързо заглъхна и ниско долу се появи яребица.

Соколът нададе писък и се спусна надолу към плячката си. За миг другата птица сякаш все още можеше да набере височина, но после соколът нанесе страшната си атака.

Вик на триумф се изтръгна от мъжете долу.

Тримата мъже сред сечището се наведоха напред и проследиха сокола, който с широко разперени криле се спускаше надолу, забавяше своето кацане и държеше здраво в ноктите си яребицата. След това кацна на земята сред дърветата вдясно.

Цу Ма се наведе, потупа любовно тъмния врат на коня и извърна глава към другарите си тангове.

— Е, братовчеди, какво мислите?

Ву Ши остави внимателно с едната си ръка лъка на седлото и бавно се обърна с наведена глава. Разговаряха за братовчед си Ван Со-леян, танг на Африка.

— Нямам му доверие — каза той. — Много е тих през последните шест месеца. Твърде е любезен, да му се не види.

— Замисля нещо — прибави Ли Юан, докато се изправяше в седлото. — Нещо сериозно, което още не можем да видим.

Ву Ши кимна.

— Съгласен съм. Не съм сигурен за много неща в тези лоши времена, но в това мога да бъда сигурен… Ван Со-леян не си е променил характера през последните няколко месеца. Той все още е същото извратено малко лайноядче, каквото винаги е бил.

Цу Ма погледна бързо към него и проследи своя соколар натам, където соколът бе оставил плячката си. Той беше извадил примамката, готов отново да пусне сокола, но първо изгледа Ву Ши.

— Мисля, че си прав — каза той. — Но какво е точно… Е, много странна работа. Моите слуги не са дочули нищо от домашните му. Или почти нищо…

— Почти нищо? — Ву Ши го зяпна напрегнато.

— Само това, че в живота му има жена. Или така изглежда. Хун мао. Вкарва я вкъщи тайно. Късно вечер, когато смята, че никой няма да го види. Казаха ми, че дори я посещавал.

Ли Юан се замисли.

— Колко странно, никога не бих си го помислил. Хун мао… И мислиш, че е сериозно?

Цу Ма вдигна рамене.

— Може и нищо да не е. Или може би това е причината нашият братовчед напоследък да е толкова възпитан. Може би е бил увлечен.

— Влюбен, искаш да кажеш? — Ву Ши избухна в смях. — Единственото нещо, което тоя неблагодарник може някога да обича, е собственият си образ. Любов! — той поклати глава, слезе, от седлото и потупа хълбока на коня си. — Не… Това копеле с кръглата мутра крои нещо, гарантирам ви.

— Чие хсия…

Един слуга стоеше в края на сечището и се кланяше.

— Какво има, Чен И?

При повикването на Цу Ма човекът се приближи, поклони се до земята и целуна краката на своя танг, преди да падне на колене до коня му.

— Лоши новини, чие хсия. Има бунтове в Град Европа. Много убити…

— Бунтове… — Ли Юан сръга остро коня си напред. — Какво става, за Бога?

Слугата наведе глава още по-ниско и отговори сякаш на своя танг:

— Започнало е в хсиен Цвикау, чие хсия, при церемонията по освещаването на новата статуя и се е разпространило бързо в съседните райони.

— И много ли са мъртвите?

— Огромен брой, чие хсия. Десетки хиляди, казват. Между тях и търговецът, Мей Фен.

Ли Юан и Цу Ма се спогледаха разтревожени. Мей Фен беше водеща фигура на новия мир. Председателстваше комитетите по обсъждане на предложените промени в Едикта и възстановяването на Камарата. И още повече — беше представител на цяла класа — мощните бизнесмени от Първо Ниво, които бяха спечелени обратно за Седмината и тяхната кауза. А сега беше мъртъв.

Ли Юан се наведе развълнуван към мъжа.

— Какво се случи? Как умря той?

— Не е ясно как е умрял, чие хсия. Всичко, което знаем, е, че тялото му е било върнато на вдовицата му скоро след това. Изглежда е бил разрязан, после напълнен с боклуци като торба и зашит отново.

Ли Юан потръпна и се отпусна назад.

— Знаем ли кой е отговорен?

— Още е твърде рано да се знае със сигурност, чие хсия. Първите слухове го приписват на Ю, но генерал Райнхарт вярва, че хун мун имат пръст в това.

Ли Юан пак почувства през него да преминава тръпка. Хун мун — триадите, или Тайните общества — досега бяха държани извън събитията. Но това коренно променяше нещата. Ако те наистина бяха въвлечени…

— Трябва да се връщам — той обърна коня си и погледна към Цу Ма и Ву Ши. — Ако хун мун са въвлечени, трябва да действам.

— Не, Юан — Цу Ма протегна ръка към него. — Бих те посъветвал да не действаш толкова прибързано. Вземи мерки да успокоиш нещата долу с всички възможни средства, но помисли, преди да предприемеш нещо срещу братствата. Например схемите на баща ти…

— Да ги купя, искаш да кажеш? — Ли Юан поклати глава. — Не, Цу Ма, няма да им се кланям в собствения си Град!

— Нито пък те карам да го правиш, братовчеде. Следвай схемата на баща си — предложи им фондове, помощ, някаква власт, докато през цялото време подкопаваш позицията им.

Ли Юан присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Новата сила. Шен це на Кар…

Ли Юан сведе поглед, после се усмихна.

— Знаеш за това?

Цу Ма кимна.

— Проблемите на моя братовчед са и мои проблеми. Как бих могъл да му помогна, ако не знам какви са неговите нужди и неговите планове?

Ли Юан се обърна и се вгледа в по-възрастния мъж.

— Ами ти, Ву Ши?

Ву Ши вдигна рамене.

— Имаш специална сила, разбирам. Добре. Тогава я използвай. Направи така, както те съветва нашият добър братовчед Цу Ма. Играй двойна игра, купи си време. Защото това е, от което се нуждаем сега, а не друга война. Още не.

Цу Ма кимна.

— Ву Ши е прав, Юан. Ако сега започнеш война срещу братствата, ще изразходваме много сили. И кой ще спечели от това?

— Ван Со-леян.

— Точно така. Тъй че не се впускай в безсмислена война — Цу Ма се усмихна сурово. — О, ще дойде времето — и то не е далече — когато ние ще трябва да се заемем с хун мун. Но нека да спечелим това време, а? Да сме подготвени за предстоящото.

— Освен това — добави Ву Ши и си приближи към него, — вече имаме достатъчно проблеми, нали? Ю, младите синове… Защо да прибавяме още?

Ли Юан замълча за миг, успокои се, след това се протегна и хвана Ву Ши за ръката.

— Благодаря ти, братовчеде. И на тебе, Цу Ма. Но ние трябва да се връщаме, нали? Има още много за вършене. Впрочем докато гледах сокола, апетитът ми се възбуди за друг спорт.

Цу Ма го зяпна за момент, сетне се засмя.

— Засега, Юан, не те разбирам, но да го оставим така. Прав си, има много за вършене. И не на последно място, трябва да се срещаме по-често, нали? Само ние тримата.

— Така трябва, да — и Ву Ши кимна кратко и решително. — Ние трябва да бъдем като тримата „братя от прасковената градина“, нали?

Като гледаше двамата по-възрастни мъже, Ли Юан почувства, че тъмнината малко се поразсея. Така и щеше да бъде. Така трябваше да бъде отсега нататък. Тримата — помисли си той, за първи път понятието се появи в главата му и го усети странно успокояващо. — Да, ние ще бъдем Тримата.

Внезапно нещо изпърха във въздуха. Зад Ли Юан в далечния край на сечището соколът се вдигна, разперил криле, после кацна върху плячката си още веднъж, без да обръща внимание на примамката.