Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (32)

Глава 22
Тъмни кръгове

Капитанът на плаващия дворец Янджин, Хенса, бавно прекоси стаята. Щом се обърна и се залови за перилата, краката му увиснаха във въздуха. Закотви се до лейтенанта пред екрана.

— Провери ли кодовете?

Лейтенантът отново пусна сигнала, облегна се назад и остави капитана да гледа декодирането на монитора. Зад рязко открояващите се букви образът на приближаващия кораб се уголемяваше все повече, а сложният му, компютърно генериран опознавателен код съвпадаше идеално със зададения.

По лицето на капитана се изписа пълно объркване.

— Чи Хсин? — възкликна той. — Че какво ще иска Чи Хсин?

Лейтенантът мълчеше. Заповед, не заповед — нямаше намерение да застреля един от Седмината в небето. Долу имаше семейство.

— Поискай справка.

— От кого? — попита лейтенантът, втренчил неподвижен поглед в екрана. Даваше си сметка за наблюдаващите го камери, за записите. Никой Съдебен съвет не би намерил държанието му за осъдително. Щеше или да действа според буквата на закона, или въобще да не действа.

Капитанът се поколеба цяла половин минута, докато корабът бавно се приближаваше. После рязко се наведе напред, закрепи се и набра съобщение на клавиатурата. То веднага бе кодирано и изпратено: „С цялото ни уважение, моля ви, посочете целта на визитата.“

Лейтенантът забеляза тревогата в очите на капитана и за първи път изпита някакво слабо съчувствие към шефа си, когото иначе не можеше да понася. Не можеш да попиташ един танг за целта на визитата му. Подобно нарушение на етикета би му струвало званието.

Известно време не последва нищо. След това, сякаш изобщо не беше имало запитване, на екрана отново се изписа молбата за достъп до док. Сега корабът беше само на десет минути път и продължаваше да се приближава. Налагаше се да вземат решение.

Капитанът погледна за първи път лейтенанта си и поклати глава.

— Тази работа не ми харесва.

Но явно не забравяше за наблюдаващите го камери, затова остави нещата дотук. Обърна се, оттласна се и заплува към отсрещната врата. Вкопчи се здраво в горното перило, изви се и погледна към лейтенанта.

— Дай им разрешение за кацане, но им кажи, че ще има малко забавяне.

— Ами ако ме попитат за причината?

Капитанът се замисли и сви рамене.

— Нова процедура за сигурност и толкова! — обърна се, натисна ключалката на люка и се плъзна през отворилата се бленда в коридора отвън. Лейтенантът го сподири с поглед, пак се обърна към екрана и пръстите му набраха сигнала за разрешение за кацане на приближаващия се кораб.

* * *

В совалката беше много тясно. Бяха се настанили в предното отделение, по шест от всяка страна, и в теснотията шлемовете им почти се допираха. Системите поддържаха ниска температура в скафандрите, ала въпреки това през последните няколко минути доста от тях се бяха изпотили, докато грамадата на плаващия дворец ставаше все по-голяма на екрана над люка. Гледаха мълчаливо — знаеха, че тези мигове са жизненоважни за цялата мисия. Тук, докато наблюдаваха, бяха най-уязвими. Една грешка — и щяха да се превърнат в заледени отломки, носещи се във вакуума.

Дълго време нямаше нищо. Не чуваха излъчения сигнал, нито пък знаеха нещо за отправеното запитване. Напрежението растеше с всеки изминал миг. С леко щракване и жужене вътрешният канал изведнъж оживя и се разнесе гласът на водача:

— Получихме разрешението за кацане на борда. Явно ще има малко забавяне и после сме вътре. Късмет!

Забърбориха помежду си. Усетиха огромно облекчение. Онова, което тепърва им предстоеше, го бяха отрепетирали до съвършенство. Най-лошото мина.

* * *

Капитанът бе подредил хората си в полукръг около палубата за кацане. Носеха закотвящи обувки и скафандри. Всеки държеше малък лазер и дефлекторен щит. Друго не им беше казал. Ако излезеше прав, щеше да има време да издаде няколко прости заповеди. Ако грешеше…

Усмихна се мрачно, огледа се и се вслуша в звуците на кацащата совалка. Ако се окажеше, че греши, щеше да му се наложи да се довери на разбирането и съчувствието на Ли Юан, защото онова, което бе предприел сега, беше обида за Чи Хсин.

Потръпна и впери поглед в огромния люк — чакаше да се отвори. Инстинктът му подсказваше, че тук има нещо нередно. Макар сигналите да бяха верни, процедурата не беше както трябва. Защо ще идва Чи Хсин на посещение точно сега, при това без предупреждение? И защо той, капитанът на вахта, не беше уведомен за визитата?

Втори вътрешен глас му възразяваше. Кой друг би използвал совалката на Чи Хсин освен самия танг? Кой би подал неговите кодове? Абсурдно беше дори да му мине през ума, че нещо не е в ред. И все пак…

Може би точно затова съм бил избран — помисли си той. — Може би са знаели, че ще действам по този начин. Както и да е, стигнал беше твърде далече, за да се ограничи с половинчати мерки. Щеше да докара всичко докрай, каквото и да му струваше. Независимо дали господарят му щеше да разбере или не, дългът го принуждаваше да действа.

Внезапно настъпи тишина. Корабът се бе приземил. След това се чу рязко съскане — въздушният шлюз се пълнеше. Трийсет секунди — помисли си, стегна се, вдигна оръжие и се прицели във вратата. Забеляза, че неколцина от хората му се извърнаха и го погледнаха, после пак се втренчиха напред — не бяха съвсем сигурни защо са там и какво става, но засега той мълчеше. Имаме време — каза си наум. — Които и да са, надали ще ни очакват тук.

Съскането спря. Последва нисък звук, със съвсем леко колебание вратите започнаха да се плъзгат встрани. През отвора пристъпиха трима мъже в скафандри. Скафандърът на първия беше златен, по краищата с императорско жълто.

— Чи Хсин… — той наведе дулото и понечи да се поклони. Навсякъде наоколо му войниците коленичеха със сведени глави. Но зад танга настана някакво раздвижване, което накара капитана да се поколебае и пак да се прицели. Ала беше твърде късно. Горещи лазерни лъчи прерязаха въздуха и писъците на войниците отекнаха оглушително в ушите му. Самият той закрещя, но гласът му се изгуби в общата шумотевица и бъркотия. Тримата мъже стреляха по коленичилите войници и ги разрязваха на парчета. Само той по чудо стърчеше сред всичко това недокоснат.

Разтреперан, вдигна оръжието си и стреля. Визьорът със злато по краищата си се разцепи и избухна.

Това не е Чи Хсин — помисли си той, докато изпепеляваше с лъча падащото тяло. — Не е Чи Хсин. Но дори и когато лазерите на другите го прерязаха и изгориха гърдите, ръцете и врата му, угризенията продължиха да го мъчат. Беше убил танг, син на небето! А сега щяха да избият рода му до крак, да оставят призраците на прадедите му неудовлетворени. Жена му, детето му…

Залитна напред, строполи се и замря неподвижно. Една от фигурите в скафандри се спря и го погледна, прекрачи го и тежко се запъти към коридора. Последваха го и други. Терористи. Ю. Фигурата в скафандъра се изкиска тържествуващо и започна да крещи нареждания във вградения в скафандъра микрофон.

Бяха се справили! Бяха на борда!

* * *

В огромния град сред океана, в бездната Зом, бе късно утро. Стаята за почивка беше тиха — тук-таме по масите седяха едва няколко души. Ким беше в обичайния си ъгъл с недопита купичка ча до лакътя, когато влезе Ребека. Щом го забеляза, приближи и седна срещу него.

Той вдигна глава и срещна погледа й. Не знаеше какво да каже. Не я беше виждал от онази нощ — беше се уединил, оставаше извънредно в лабораторията, много по-дълго от обикновено, там и спеше. Дори ден-два избягваше да идва тук, да не би тя да го засече. Но през цялото време знаеше, че най-накрая ще му се наложи да застане лице в лице с нея. И да се изяснят.

— Здравей — тихо каза тя и му се усмихна. — Чудех се къде ли се изгуби. Оставях ти съобщения на комсета. Но сигурно не си ги получил. Казаха ми, че напоследък работиш много.

Той вдигна вежди, сякаш не знаеше нищо за съобщенията, ала не беше така. Прегледа ги. Бяха повече от дузина — молеше го да й се обади и да поговорят.

— Притеснявах се за тебе — тя се наведе към него и го лъхна мирис на жасмин. — Мислех си, че сигурно ми се сърдиш за станалото. Когато се събудих и те нямаше…

Той наведе глава.

— Не, не ти се сърдя.

Това поне беше вярно. Не й се сърдеше на нея, сърдеше се на себе си, задето се бе държал като пълен глупак. А сега го беше срам. Дълбок, пълен срам. Беше разочарован от себе си. Бе разочаровал и себе си, и Джелка.

— Виж, съжалявам — каза той. — Бях пиян и…

Тя се разсмя — тихо, предизвикателно.

— Не беше чак толкова пиян.

— Не исках да кажа това — погледна я отново в очите. Погледът му беше сериозен до смърт. — Искам да кажа, че не трябваше да го правим. Ако бях трезвен, никога нямаше да дойда в стаята ти.

— Искаш да кажеш, че не ти беше хубаво? — очите й, втренчени в неговите, бяха широко отворени. Тя протегна ръка, докосна пръстите му, обхвана дланта му. — Защото на мене ми беше хубаво. И не мога да престана да мисля за това. Ти и аз, Ким, заедно в мрака. Беше прекрасно. Не мислиш ли? Ти и аз и го правим… — тя потръпна и силно стисна пръстите му.

— Не трябваше — повтори той. Противеше се на докосването, на меката съблазън в думите й. — Има едно момиче…

Забеляза как трепнаха очите й. Първо изненада, после — бързо окопитване.

— Момиче? Искаш да кажеш, че харесваш някоя?

Той кимна.

— Дал съм й дума.

— Дума? — тя се усмихна, след това се намръщи. Двата израза образуваха странно съчетание на лицето й. — Каква дума?

— Нали разбираш, тя е много млада, а баща й… ами баща й е много влиятелен човек. Той не иска да се срещаме и я изпрати надалече. В колониите. Но аз й дадох дума. Аз…

Той млъкна — усети, че е казал много повече, отколкото е имал намерение. Но искаше Ребека, да осъзнае защо той не трябваше да прекарва онази нощ с нея.

Пръстите й бавно се отпуснаха. Тя отдръпна ръка, облегна се назад и закима със странно изражение.

— Значи така? Чук-чук и после чао, а?

Той се разтрепери.

— Не беше така. Ако бях трезвен…

— Ако ти си бил трезвен — тя поклати глава. Изведнъж лицето й се изопна, погледът й стана строг. — Не разбираш ли, Ким? Още ли не си разбрал? Или разбираш само от атоми и абстрактни сили? Това момиче… Тя няма да те чака. Щом баща й е против. Те ни мразят, Ким. Още ли не си го схванал? Може да се усмихват, докато ни използват, но дълбоко в себе си ни мразят. Ние сме родени в Глината. По-различни сме от тях. И заради това ни презират.

— Не — обади се той тихо, разтревожен от внезапната промяна в нея, от насъбралия се в дребното й телце гняв. — Някои да. Но не всички. Това момиче…

Тя се изправи рязко и впери поглед в него.

— Но ти наистина все още не си го разбрал, нали? Ние с тебе сме от една порода. Знаем как стоят нещата. Познаваме мрака там долу. Защото той е вътре в нас всеки час, всеки ден. И знаем какво е да страдаш, да те купуват и да те продават, да се отнасят с тебе като с най-обикновен предмет — тя потрепери и го изгледа дръзко. — Ние с тебе сме от една порода, Ким Уард. Още ли не си го разбрал? Ние с тебе сме едно. Храненици. Чифт. Подходящата двойка.

Той клатеше глава, ала част от него виждаше истината в думите й. Облиза устни и заговори. Беше му болно, че се е стигнало дотук.

— Това, което казваш, Беки… е вярно. Наистина с тебе си приличаме. Но само толкова. И онова, което стана… — той потръпна, — … беше грешка. Не разбираш ли, че беше грешка?

Тя стоеше и го гледаше: дълъг, сърдит поглед, който сякаш го смазваше с тежестта си. Без да каже нищо повече, се обърна и си тръгна. Тихо, внимателно затвори вратата след себе си.

Той поседя, втренчен във вратата. Знаеше, че не е свършило — не беше успял да я убеди, че е свършило. Извърна глава и забеляза, че на няма и шест крачки от него, някой го гледа.

— Туан Вен-чан!

Високият хуи сведе глава, усмихна се и оголи кривите си зъби.

— Ким… мога ли да седна при тебе?

— Разбира се. Моля… — Ким се надигна от стола си и лекичко се поклони за поздрав.

Туан седна, остави пред себе си своя чун и погледна към Ким.

— Изглеждаш ми притеснен, приятелю. Тревожи ли те нещо?

Ким сведе очи. Ако Туан е влязъл, докато говореха с Ребека, сигурно е видял, може би дори е подочул нещо. Но явно не беше за това. Той питаше Ким иска ли да поговори с него за проблемите си, да ги сподели.

Ким се поколеба за миг — чудеше се дали не трябва да запази всичко за себе си — но забеляза съчувствието и разбирането в погледа на високия хуи, кимна и се наведе към него.

— Ами виж сега…

* * *

— Какво става там горе?

Цен-ли стоеше до бюрото на Ли Юан, втренчен в екрана, вграден в повърхността му. Кънтящите металически звуци на кацащата совалка го бяха разтревожили и той бързо слезе тук, без да спира и да се консултира с никого.

Лейтенантът вдигна загриженото си лице към него.

— Не съм сигурен, господарю. Совалката на Чи Хсин акостира. Преди около три минути. Капитан Хенса отиде да го посрещне.

— Чи Хсин? — Цен-ли се разсмя, но чертите му оформяха неуверена гримаса. — Сигурен ли си?

— Кодираните сигнали бяха правилните. Никой освен личната охрана на Чи Хсин не би могъл да ги знае, господарю.

Цен-ли кимна, но се замисли. Тук има нещо нередно. Ли Юан щеше да ме предупреди. Той нямаше да замине, ако знаеше, че Чи Хсин ще идва. За миг остана наведен напред като в транс, сепна се и попита:

— На борда ли са вече?

Лейтенантът отмести поглед към друг екран.

— Да, дори в момента още излизат. Аз… — главата му отхвръкна назад, сякаш някой го беше ударил. Бузите му съвсем явно пребледняха, очите му се оцъклиха. — Ай-я…

Екранът почерня.

Цен-ли хукна — надолу по бавния виещ се коридор и по-нататък, към втората стая вляво, като пътьом кимна на стража. Наведе се над люлката, безцеремонно вдигна спящото бебе от завивките и се втурна през далечната врата. Хората се размърдаха, надигаха глави, докато той търчеше през стаите им или пък излизаха и викаха подире му, но нямаше време да се спира и да ги предупреждава. Сега дългът му беше само към Куей Джен. Но може би и за това беше вече твърде късно.

При люка, който водеше към кухните, стражът насочи дуло към него.

— Пусни ме! — ревна той и блъсна пушката. — От това зависи животът на твоя принц!

Стражът го изгледа със зяпнала уста как влиза вътре, след което кимна и се обърна да защитава люка — вече знаеше, въпреки че досега не го подозираше, че става нещо много лошо.

Кухните бяха празни. Цен-ли се спусна през дългите кънтящи стаи — чуваше собственото си хриптящо дишане, усещаше тежестта на полузадрямалото дете в ръцете си. Беше гушнал непохватно Куей Джен и силно притискаше малкото му телце — боеше се да не го изпусне или удари.

В дъното на кухните спря и задиша дълбоко, после се ослуша. Сега се чуваха отчетливи звуци на сражение — експлозии и далечни крясъци, след тях остър, приглушен писък. Зачовърка несръчно ръчното управление на люка и се промъкна в тесен кръгъл коридор, където му се наложи да се прегърби и да върви по-бавно. Сега всичко зависеше от бързината на натрапниците и от това, колко добре познаваха плана на мястото. Ако се бяха насочили право към централната зала, сигурно вече бяха стигнали дотам, но той беше готов да се обзаложи, че са постъпили другояче. Ако ги интересуваше тангът и семейството му, щяха да отидат първо там. Или поне така се надяваше.

В този тесен тунел звуците не достигаха до него. Но в края му стигна до ярко осветен кладенец и шумът се завърна. Гласове. Грубите гласове от Средните нива. Преглътна — беше разбрал. Терористи!

Трудно му беше да прецени от колко далече идват гласовете. Можеха все още да са долу, в далечния край на залата, а можеше и да са точно над него. Ако бе така, двамата с Куей Джен бяха обречени.

Прекоси откритото пространство, после внимателно постави на пода увитото в одеяла дете, като се молеше то да не се събуди и да не заплаче. Изправи се — дишаше тежко — и отвори едно от дузината чекмеджета, вградени в стената, за да извади бебешки скафандър. Бързо облече детето и запечата скафандъра; провери дали кислородният апарат работи, преди да прикрепи шлема. Бръкна в друго чекмедже, извади собствения си скафандър и го облече.

За обличането на защитните костюми бе загубил повече от две минути. Сега повече отвсякога трябваше да бърза.

Тук, в „долния“ край на двореца, имаше само един съвсем тесен тунел от повърхността към централната зала. Това беше сервизен и авариен изход, с една-единствена стълбичка в средата на обикновена метална тръба. Цен-ли притисна детето към себе си и започна да се изкачва към залата. Докато напредваше по стъпенките, щеше да става все по-безтегловен. Тъй като носеше детето, трябваше да внимава. Последната част на изкачването щеше да е неловка и трудна.

А може би просто вече го чакаха.

* * *

Ким седеше на ръба на бюрото и преглеждаше последните резултати заедно с Фен Во-шен и още един негов помощник, когато вратата в дъното на лабораторията се отвори с трясък.

— Беки…

Изправи се срещу нея. Бе минал малко повече от час, откакто се бяха видели, ала Ребека изглеждаше ужасно. Очите й бяха потъмнели и подпухнали, косата й — разрошена. Дрехите й бяха скъсани — беше ги съдрала или срязала — и те висяха на парцали като дрипите на някой просяк от долните нива. Но това беше нищо в сравнение със странната осанка, с напрегнатата животинска стойка, с яростната враждебност в очите й.

Постоя така известно време, облещена срещу него, после бавно, много бавно започна да се приближава към него. Движенията й бяха странно непохватни и той веднага разпозна тази непохватност. Такъв беше и Люк, преди да дойдат и да го отведат. Уил също. И най-накрая Дейо. Един след друг — като нестабилни съчетания на атоми, които яростно се разпадат.

Беше регресирала. Беше се върнала отново в предишното си състояние — такава, каквато беше там, в мрака на Глината. Или почти такава, защото в очите й все още проблясваше искрица разум — съвсем слаб проблясък там, където преди беше горял яркият огън на интелекта.

Фен Во-шен го докосна по рамото.

— Да извикам ли охраната?

— Не — и Ким протегна ръка сякаш за да му прегради пътя. — Не, Фен, сам ще се оправя.

Фен бавно се изтегли назад, като дръпна и асистента.

Ребека бе спряла на три крачки от Ким. Тялото й беше напрегнато, сякаш се готвеше за скок. Докато я гледаше, той почти виждаше как мракът изтича от нея. Мракът — огромната сила на унищожението — се изливаше от очите й, от устата й, от стегнатите мускули на крайниците й. И все пак не беше напълно подивяла. Нещо я удържаше — тъничка, трепереща нишка разум.

Разум… или мания.

Тя леко вирна брадичка, сякаш душеше въздуха, вдигна ръка и го посочи.

— Не беше прав, Ким. Не си разбрал.

Ръката й трепереше — движението още повече подчертаваше крехкостта й, сякаш всеки миг тя щеше да се разпадне. Устата й се разкриви, като че ли някаква жизненоважна връзка между нея и мисълта й беше прерязана. После заговори:

— Трябваше да сме двамата. Ти и аз. Заедно като Ин и Ян, до самия край — тя се разтресе; ужасното напрежение я караше да трепери. — Ти си мой, Ким Уард, още ли не си го разбрал? Мой. Така е писано.

Тя се приближи, вперила свиреп, предизвикателен поглед в него. Едно мускулче на бузата й подскачаше яростно, сякаш нещо се е промъкнало под кожата й.

— Но ти не го искаше, нали? Искаше нещо по-добро, а? Нещо по-изящно — избухна в студен смях. Ухиленото й лице погрозня, гласът й изведнъж се изпълни с жлъч. — Мислиш се за кой знае какво, нали? Мислиш си, че тук наистина те искат. Само че не е вярно. Ние не сме като тях. Ние сме Глина, Ким. Глина. И те никога няма да ни позволят да го забравим. Всеки път, когато ни се усмихнат, е лъжа. Всяка тяхна дума е измама. Но ти не го виждаш, нали? Светлината тук те е заслепила. Толкова те е заслепила, че не виждаш мрака под повърхността на всичко.

Тя бавно килна глава настрани, вдигна я, огледа го от странен, неестествен ъгъл.

— На всичко. Дори и на твойта скъпоценна. Но ти нямаше да ме изслушаш, нали?

Той присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се усмихна със зловеща, тържествуваща усмивка.

— Наблюдавах те… знаеш ли това? Следях те през всичките тези три години. Записвах си какво правиш, с кого се срещаш. И така разбрах.

Усмивката й бавно помръкна. Под нея имаше мрачна, твърда горчилка.

— Толонен, нали? Толонен я изпрати далече. Открих това-онова.

Той мълчеше, ала думите й го плашеха.

— Толонен — повтори тя и лицето й се изопна. — Джелка Толонен. Твоята светлина. Но знаеш ли какво е направила? Едва не е убила човек, ето какво. Млад кадет. Нападнала го и почти го убила на място.

Той поклати глава.

— Лъжеш.

— Нима? — тя се разсмя горчиво. — От това, което съм чувала, излиза, че твойта Джелка е едно малко чудовище. Чух например, че…

Звукът от плесницата стресна Ким. Усети, че Ребека залитна назад, че Фен извика зад него, но мигът преди това му се губеше в пълен мрак.

Леко разтърси глава, сякаш да се освести и пак я погледна. Ребека стоеше там, вдигнала ръка към лицето си. Погледът й беше стреснат, сърдит.

Какво беше казала? Сега пък какво?

Погледна ръката си. Дланта го смъдеше, сякаш беше напръскана с антисептик. Пак я погледна, видя червения белег на бузата й. Отначало не разбираше връзката — имаше някаква празнина, в която всичко се губеше… после осъзна. Беше я ударил. Заради нещо, което беше казала. Заради…

Тя приклекна насреща му — всяка нейна клетка, всеки неин атом срещу него. За онзи кратък миг от мрак нещо в нея се бе променило. И последната светлина бе изтекла от нея, унищожена от удара. Съществото срещу него бе по-скоро животно, отколкото човек. Но въпреки това сърцевината й си оставаше недокосната, невредима. Точно това я движеше сега. То и нищо друго.

Гласът й също се беше променил; беше изгубил външния блясък, полировката, които притежаваше само преди секунди. Сега бе груб и гърлен, думите се откъсваха несръчно от устните й като чирепи от счупени грънци.

— Тиий и яаааз — изръмжа тя и замахна с ръка като с лапа. — Тиииий и ааз. Кххим. Ззай-дноууу. Глинна. Ний сссме Глинна.

— Не — извика той, отвратен от ужасните звуци, които издаваше. — Не, Беки, моля те, недей — но беше твърде късно. Тя изръмжа, озъби се и се хвърли към него.

Той я отблъсна и тя се стовари по гръб на бюрото, но само след миг отново се метна към него. Посегна да му избоде очите.

— Беки! — той я блъсна втори път. Почти не усети как Фен мина зад него и изтича до вратата. — В името на всички богове, Беки, не!

Но тя вече не разбираше от думи. С дивашка ярост, която го стресна, отново се хвърли срещу му. Сграбчи го силно, сякаш искаше да го повлече надолу, към бездните, които обитаваше сега. И този път той знаеше, че трябва да й причини болка, за да я спре.

Замахна сляпо: заудря я по лицето, по шията, по гърдите. Яростта на ударите я изненада и тя отпусна хватката си около врата му. Залитна назад, той стовари юмруците си върху й и тя се свлече на колене. И когато се готвеше да нанесе още един, последен удар, се разнесе вик:

— Уард! Недей!

Ким се сепна и се огледа. Ребека стоеше на колене до него, обърнала лице нагоре, а очите й бяха празни, невиждащи. По тялото й премина тръпка, след това мъничкото й телце бавно се строполи на пода.

Убих я — помисли си ужасен. — Убих я…

Шрам притича до него и пое контрола над положението. Нареди на стражите да вържат безчувственото момиче и да го отнесат, обърна се към Фен и му нареди да оправи стаята. Но Ким не забелязваше нищо. Изведнъж отново се беше върнал в Рехабилитацията, коленичил до повредената клетка, втренчен в безжизнената птица — видението бе толкова истинско, сякаш ако протегнеше ръка, щеше я докосне.

Пак — помисли си и изпусна въздишка. — Събития като вълнички в огромния океан на Времето, тъмни кръгове, които се разпълзяват към далечния бряг на бъдещето.

Изстена — сети се за изгубените приятели. Първо Люк, после Уил и Дейо, а сега и Ребека. Бяха от Глината, всеки един от тях, направени от кал и оформени от мрачните обстоятелства. Но защо? Какъв смисъл имаше от тяхната смърт? Каква причина? За да продължава той нататък? Не. Нямаше смисъл. Никакъв смисъл.

— Уард!

Шрам бе вперил загрижен поглед в него и го разтърсваше.

— Ела на себе си, Уард! Свърши вече. Няма я. Прибрахме я.

— Прибрахте я?

Ким се обърна, погледна към Шрам и видя зад очите му дивашката радост, която трагедията предизвикваше в този човек. За него подобна тъжна случка беше триумф, ново доказателство за правотата му — че Глината си е Глина и никога не може да се издигне, да стане наистина човек. Но Шрам не разбираше. Никога нямаше да разбере. Трябваше да е живял там — първо в мрака, после в Единицата заедно с Люк и Уил, Дейо и Ребека.

Ким въздъхна — за първи път осъзна колко огромна е загубата. Те бяха нещо. Нещо ярко, хубаво, чудесно. Имаше време, когато те обещаваха всичко. Като прекрасна златоока птица. Птица в клетка — която никога не е летяла.

— Хайде пак на работа — подкани го Шрам и го докосна по рамото, но Ким отблъсна ръката му.

— Не ме пипай! — погледна го той сърдито. — Не смей да ме пипаш!

Видя как в очите на мъжа проблесна гняв и усети как в отговор нещо дълбоко вътре в него се втвърдява. Роб или не, той нямаше да търпи това нито миг повече. Оттук нататък щеше да се бори, когато и да се сблъскаше с нещо подобно — не само заради себе си, но и заради онези, които вече ги нямаше и не можеха да се борят. Заради децата на мрака, които бе обикнал… и бе загубил.

Заради Люк, Уил и Дейо… и най-накрая заради Ребека.

— Извикай Кембъл — той впери дързък поглед в Шрам. — Веднага! Кажи му, че искам да говоря с него. Кажи му, че искам да се махна оттук.

* * *

Ръбовете на отвора бяха още горещи от огъня, с който си бяха прогорили пътя дотук. Ю се промъкна през него внимателно, сви се и се оттласна, както я бяха учили. Движението я отпрати към отсрещната стена, където безжизненото тяло на лейтенанта от охраната се бе отпуснало на стола, а ръцете му плуваха във въздуха пред него. Големи мехури кръв и мозък се надигаха от кървавата каша на мястото на главата му. Без изобщо да я е грижа, Ю го бутна настрани.

Бързият оглед й показа, че човекът не е имал възможност да повреди пулта. Тя се обърна и погледна към дупката. Един от колегите й надничаше оттам.

— Е? — подвикна той нетърпеливо. Използваше късовълновата честота, с която се свързваха помежду си.

— Всичко работи — отговори жената до бюрото. — Веза може пак да включи тока. Записите са у мене.

Тя се наведе над трупа, извади две малки касети от джоба до яката си и ги пъхна в плота на пулта. Нямаше ток само две минути и половина, но времето беше достатъчно, за да задрънчат алармите долу в Чун Куо. Ескадрон от бързи, тежковъоръжени бойци сигурно вече се е отправил към тях. Записите трябваше да ги заблудят, може би дори да ги задържат за известно време, докато работата напреднеше.

Токът се включи изведнъж. На единия екран тя видя двама от техните, които стреляха в някакъв коридор; куршумите описваха дъги — кориолисов ефект, за който ги бяха предупредили. На другия екран видя фигура в копринени одежди, която плуваше безжизнена, по очи, в живописен басейн. Сред дългите черни кичури на косата се различаваше тъмночервено петно. На третия екран се виждаха двама стражи, които чакаха с гръб към голяма, покрита с тежка украса врата. Изглеждаха изплашени до смърт, ала решени да устоят.

Тя погледа още малко като омагьосана, после се извърна и се захвана за работа.

* * *

Криз стоеше на наблюдателната площадка и гледаше света под краката си. Често в потока на мислите си тя се беше спирала и бе поглеждала надолу за миг. Но сега беше друго. Този път беше наистина. Усещаше студеното разстояние под себе си. Сякаш само лист прозрачен лед я отделяше от това огромно пространство. Тя потрепери и погледна към стълбите, заслушана в непрекъснатия поток от новини, който се изливаше в ухото й.

Беше минало добре. По-добре, отколкото се надяваха. Още две минути и всичко щеше да е тяхно.

— Криз! Криз! Там ли си?

Беше Дона, нейният лейтенант. В момента тя трябваше да се намира в покоите на Ли Юан.

— Пипна ли го?

— Не! Няма го тук! Изтървали сме го!

Криз се намръщи. Не беше възможно. Совалката му си беше на дока, а и по план трябваше да е тук.

— Не — припряно възрази тя. — Претърси навсякъде. Трябва да е тук!

Дона веднага се обади.

— И Куей Джен също. И него го няма!

— Какво?! — разтревожена и ядосана, тя се поколеба, след това се втурна нагоре по стълбите. — Идвам. Стой където си и не мърдай. — Смени честотата и бързо заговори на трите жени от екипа, които бяха останали да пазят главната зала.

— Ан, ти стой където си. Веза и Йоана, придвижете се до другия край на залата. Там може да има някой.

Тя продължи да тича покрай повалените стражи през тлеещите, разбити стаи и най-накрая стигна до личните покои на Ли Юан. Тук, където очакваха, че ще е най-трудно, всичко беше недокоснато. Това повече от останалото я убеди, че Ли Юан го няма там.

— Съпругите? — попита.

— По-надолу — и Дона се приближи до нея. — Наложи се да запалим стаите. Стражите се съпротивляваха упорито.

— А Куей Джен?

— Бил е тук. Завивките в люлката бяха разхвърляни. Но бавачката му не знаеше нищо. Когато се събудила, го нямало.

— Значи е още тук — усмихна се тя. Новината я беше ободрила. — Това е добре. Хайде тогава да намерим малкото копеленце!

* * *

Цен-ли потрепери. Чуваше ги да идват — тежките им специални магнитни ботуши дрънчаха на всяка крачка.

— Само още минутка! — процеди той шепнешком през зъби. — Само още една минутка!

Куей Джен вече беше настанен в малката ракетка, която наричаха „ковчега“, и завързан с паяжина от кабели в нишата, където обикновено дежурните инженери държаха запасната бутилка с кислород. Сега нямаше нито време, нито място за удобства, трябваше да мине и така. А ако не успееха — е, все беше по-добре, отколкото да умрат отвън. Смъртта с всеки изминал миг ставаше все по-сигурна.

Беше в тесния сервизен бокс до блистера, който държеше малката, прилична на бръмбар сервизна ракета. Вече повече от минута си играеше с ключалката на ръчното управление — опитваше се да го отвори и задейства, нямаше гаранции, че ще може да се върне на ракетата. Привиждаше му се как тя се понася бавно по своя кил, дълъг две ли, а външният люк е отворен към вакуума. Ако Куей Джен не замръзне до смърт, щеше да се задуши. Освен ако Цен-ли не успееше някак да се вмъкне обратно вътре и да затвори външния люк с ръце. А дори и да успееше, щяха да имат въздух само за дванайсет часа.

Работата вървеше на зле. С всяка секунда — все по на зле. Той изсумтя и яростно фрасна тежката ключалка, докато псуваше под нос.

— Щракни бе, гад, щракни! — Тя удържа още миг, после изсъска и поддаде. Автоматите изхвърлиха таблото напред и то го фрасна в лицето.

— Майната ти и на тебе! — разсмя се той по средата между облекчението и чистата паника. Бързо се протегна, завъртя ръчката и я извади. Веднага чу приглушеното трополене на печатите — наместваха се. Сега сервизното помещение беше затворено херметично и двата му изхода бяха запечатани. Почувства се по-добре, по-сигурно. Щеше да им отнеме няколко минути да ги срежат. А за няколко минути…

Понечи да се обърне, но нещо на таблото привлече вниманието му. Шайба. Беше фино калибрована от нула до две. В момента сочеше едно. Втори набор от цифри бележеше ротационната скорост. Веднага разбра какво е това. Усмихна се и бавно завъртя шайбата надясно. После рязко, почти злобно я тресна обратно наляво, остави я така и се обърна към отворения блистер.

* * *

Когато удари, Криз беше край басейна. За миг я връхлетя усещане за тежест, за натиск, а след това отначало бавно, но после все по-бързо започнаха да се случват разни неща. Първото чувство беше доста приятно — някаква лекота, колкото телесна, толкова и душевна. Преди да се сети какво я е ударило, огромната водна повърхност пред нея започна да се надига и да се разкъсва.

В микрофона в ухото й изведнъж се разнесе паническа врява. Дворецът забавяше въртенето си! Някой го беше спрял!

— Ан! — изкрещя тя. Краката й за миг се отлепиха от пода. — Какви ги правиш, да ти го начукам?

Последва тишина, след това се разнесе гласът на Ан:

— Какво става? Ай-я! Какво става?!

Криз разбра веднага. Гравитацията. Някой се беше добрал до другия край на контролната зала преди тях. Щом се сети за това, гласът на Веза изкрещя в ухото й:

— Запечатан е! Някой го е запечатал!

— Използвай експлозиви! — кресна й Криз. Вече се носеше на известно разстояние над пода. Огромни буци вода се издигаха напред и нагоре над басейна. Представяше си какъв хаос е навсякъде. — Като проникнеш вътре, там има контролно табло. Внимавай да не го повредиш. Нагласи шайбата обратно на една атмосфера.

Усещаше как с всеки миг олеква, докато огромният дворец се върти все по-бавно, гигантските му двигатели забавят ход и вървят към пълно спиране. Скоро целият щеше да е също толкова безтегловен, както в залата.

Изведнъж всичко беше тръгнало на зле. Много зле!

— Веза, аз…

Корабът потрепери. Сякаш нещо се беше ударило в него. Нещо грамадно. Криз усети как се мята над басейна, как огромни водни стени я блъскат и преобръщат. Ударите убиха скоростта. И точно когато си помисли, че всичко е приключило, последва втори, много по-силен взрив, който като че ли я вдигна и я разтърси, а после я метна надолу като огромна ръка, която я притисна здраво към дъното на басейна и я смачка.

* * *

От сто ли разстояние първият боен кораб забеляза какво става и го засне с камерата. Светлинният ореол около контролната зала трепна, после се замъгли. Бавно, почти грациозно спиците в долния край започнаха да падат, залата — да се откъсва от ръба. Само след мигове цялата станция, като че ли се разтресе и бавно започна да се накланя. Странни електрически следи проблеснаха покрай доковия модул най-отгоре. Другият край на залата се люшна навътре, към пръстена, ала още преди да се удари, целият дворец се разтърси и се разпадна като крехка стъклена фигурка.

За миг екранът на бойния кораб сякаш пламна. После избледня много бавно до мъждукащо, обсипано с въглени черно. По аудиовръзката се чуваше силно съскане на статично електричество.

— Какво стана?! — вряза се през шумовете глас. — Какво става там, в името на всички богове?!

— Край — тихо, невярващо отговори пилотът. — Куан Ин да ни пази. Край!