Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (12)

Глава 2
В света на нива̀та

Джелка се беше опънала на шезлонга и гледаше към светлите редици плочки, по които двете й приятелки от училище шумно разплискваха вода от басейна. До нея на стола лежеше компактен компютърен комуникатор с включен екран.

За миг продължи да гледа лудориите им, без да мисли, като се наслаждаваше на топлината по кожата си и на слабия аромат на жасмин и бор от близкия алпинеум. После леко потрепери и се върна към заниманието си.

Вчера беше последният ден в училище; краят на детството — дванайсет години приготовления за зрелостта. Пред нея лежеше изпитанието на абитуриентския бал, а отвъд него — остатъкът от живота — петдесет, шестдесет години може би, които трябваше да бъдат осмислени.

Но как? Извърна се, легна за малко по гръб, като си мислеше как се чувства самата тя на седемнайсет години, в тялото на млада жена с открито бъдеще пред себе си.

Изпъна крака, пръсти, стегна мускулите на стъпалата, прасците и бедрата си, сякаш загряваше за тренировка, после пак се отпусна. Дъщерята на маршала… така беше известна. Сякаш нямаше собствена самоличност.

Джелка тръсна глава раздразнена, след това пак се обърна по корем. Дъщерята на маршала… Ако беше негов син, бъдещето й щеше да бъде предначертано твърде отдавна. Военно училище, назначение и след това служба. Петдесет години служба: да избягва куршумите на убийците и да изпълнява заповеди; да разследва убийства и да задоволява прищевките на някой стар министър; да изравя финансови скандали от Първо ниво и да потушава бунтове под мрежата. Точно като баща си. А имаше и далеч по-лоши начини да си прекараш времето, но сега не беше така. Сега тя имаше думата за своето бъдеще. Ако беше син на маршала, никой нямаше да я попита.

Но това, че беше дъщеря, правеше нещата твърде различни. Ако не беше измяната на Ханс Еберт — предателството му спрямо танга и убийството на стария Еберт — сега тя щеше да се е омъжила, бъдещето й щеше да бъде установено, ясно определено. Без начин да се измъкне.

Потръпна, докато си припомняше своето отвращение от младия майор. Това беше нещо, което никога не бяха разбрали. Нещо, което, щом го споменеше, срещаше погледи на недоверие. Ханс Еберт… защо? Та той беше мечтата на всяка ученичка, нали? Принц сред мъжете. Засмя се кисело, припомнила си колко често бе чувала да го наричат така. Още повече, че като съпруга на наследника на най-богатата компания в Чун Куо я очакваше живот в леност, в неограничен лукс.

Да, но Ханс Еберт беше също и жесток, арогантен и извратен.

Тя наведе глава, като си спомни болката на баща си, когато Ханс в крайна сметка беше изобличен; болка, примесена с тъга заради смъртта на брат му и неговата съпруга и на най-стария му приятел Клаус Еберт. Тя също беше изпитала подобна тъга, но и облекчение, че Ханс се е махнал от живота й — облекчение, сякаш тежък камък бе паднал от шията й. Въздъхна и тръсна глава. Може би затова сега беше толкова важно да се възползва от правото си; да направи така, че животът й отсега нататък да зависи само от нея.

Изглеждаше твърде просто, но имаше едно малко усложнение. Тя беше жена. На приятелките й това не създаваше проблеми. Само пет от шейсетте момичета от нейния випуск не бяха сгодени и активно си търсеха съпрузи. Осем вече бяха омъжени, а две — между тях и близката й приятелка И Пан-чу — вече бяха дарили съпрузите си с деца. Срещу това само шест от нейния випуск отиваха в Оксфорд и във всеки случай не беше толкова заради някакви лични желания, колкото да станат идеална партия за своите съпрузи с голяма кариера.

Но така беше в този ужасен свят на нивата. Да бъдеш жена — интелигентна, способна млада жена — беше немислимо. Трябваше да бъдеш робиня, курва, украса…

— Джелка?

Тя се поколеба, сетне се обърна и вдигна мързеливо глава, сякаш беше заспала.

— Здрасти… Какво има?

Анна беше приклекнала до шезлонга и бършеше мократа си коса. Зад нея стоеше набитата фигура на И Пан-чу. Тя се хилеше с леко порозовели бузи.

— Трябваше да се присъединиш към нас, Му Лан. Какво прави досега?

Тя се усмихна на прякора си, след това стана и се протегна — знаеше, че приятелките й я гледат.

— Размишлявах и правех списъци.

— Правеше списъци? — Анна се засмя. — Списъци на какво? На мъжете, за които искаш да се омъжиш? Защо, та ти можеш да имаш всеки мъж, когото си пожелаеш? Да, Джелка Толонен, и ти го знаеш.

Джелка сви рамене.

— Може би. Но това не беше такъв списък. Просто нахвърлях възможностите си.

— Нахвърляше си възможностите — И Пан-чу направи физиономия и се изкикоти.

Джелка се усмихна добродушно.

— Знам как звучи, но ето — подаде комсета си на Анна, — хвърли един поглед и ми кажи какво мислиш.

Анна прегледа екрана, после се обърна и го подаде на И Пан-чу.

— Не мога да разбера смисъла — каза тя и погледна Джелка леко смръщена, — това е такова усилие. Защо просто не се забавляваш? Вземи си богат съпруг. Това не значи да си вързана. В наше време жената има много повече свобода.

Джелка погледна настрани. Свобода! Като че ли Анна разбираше истинското значение на тази дума. Това, което тя мислеше за свобода, бяха неспирните забавления: да пиеш и танцуваш до забрава и да имаш млади офицери за любовници. Отвъд това за нея нямаше нищо. Този свят на нива й беше достатъчен. Но оттук нататък тя не познаваше нищо друго. Не беше виждала колко прекрасно е отвъд.

И Пан-чу също бе прегледала списъка. Сега тя погледна към Джелка с удивление.

— Това постъпване в сигурността! Мислех, че в службите не приемат жени.

— Не приемат. Или все още не. Но мислех да кандидатствам. В крайна сметка съм толкова квалифицирана, колкото и всеки друг кадет. И мога да се бия. Така че защо не? Мислех да се кандидатирам за поддържащите сили, специализирани в космически операции.

Анна прокара ръка по дългата си коса и се разсмя.

— Ти си странна, Джелка. Знаеш ли какво? Ако действително искаш да се срещаш с млади офицери, трябва просто да ходиш на повече купони. Не ти трябва да се записваш в службите!

— А пък ти си знаеш само едно и също, Анна Козлевич! — Джелка се разсмя, после пак стана сериозна. — Знам, че е трудно за разбиране, но искам да направя нещо с живота си. Не искам просто… е, не искам да го профукам, това е всичко.

— Искаш да кажеш, като нас — И Пан-чу дойде при нея и седна до облегалката на шезлонга й.

— Не… Нямах предвид това. Аз… — тя пак се разсмя, но този път смехът й бе примесен с известно отчаяние. — Виж, аз мога да разговарям с вас двете. Знам, че мога да ви кажа всичко и вие няма да се обидите. Когато казвам, че искам нещо повече от това, което ми се предлага, не е защото се мисля за нещо повече. То е… — тя вдигна рамене. — Не зная. Може би искам нещо, което просто не мога да имам, но защо поне да не опитам? — и ги изгледа подред. — Разбирате ли ме?

— Ами да — и Анна кимна. — Просто е. Искаш да си мъж. Искаш да излетиш нависоко, ти да правиш нещата. Искаш да чупиш черепи и да яздиш коне. Като твоя бивш, Ханс.

Джелка поклати глава.

— Не. Искам само да бъда себе си. Но защо това трябва да е толкова трудно? Защо трябва да ми се отказва?

— Защото така стоят нещата — каза И Пан-чу и разтвори ръце. — Тук сме ние, а там са те. Жени и мъже. Ин и ян. А светът е ян — тя се усмихна тъжно. — Не се бори с това, Му Лан. Само ще те направи нещастна.

Джелка сведе поглед. Може пък да е така. Но никога нямаше да се примири, преди да е опитала. Освен това го имаше и Ким. Той поне щеше да разбере.

Анна се наведе и сложи ръка на коляното на Джелка.

— Както и да е. Хайде засега да забравим за всичко това. Вече е почти шест, а кавалерите ни ще дойдат в осем, така че е най-добре да се приготвяме.

— Кавалери? — Джелка вдигна поглед и стрелна с очи приятелката си. — Нищо не ми казахте за никакви кавалери!

— Така ли? — Анна невинно се засмя. — Предполагам, че ми е изхвръкнало от ума. Както и да е, карай. Ще ти заема едно от моите чи пао… синя и сива коприна с черни ръбове. И ще взема да те гримирам. Може би това ще издуха от главата ти всички тези глупости…

Джелка седна и като гледаше ту едната, ту другата, избухна в смях.

— Добре. Само този път. Надявам се да не сте давали никакви обещания. Нищо…

— Нищо вярно! — Анна придоби най-сериозен израз, като на самата Джелка, после избухна в смях. Тя се наведе и целуна Джелка по челото. — Ела. Хайде да се приготвим, преди тези големи, тромави ян да са дошли!

* * *

Главната сграда на Бременската академия за млади дами — голям ямен в стария северен стил — се издигаше царствено от възвишението над откритото пространство на района. На голямата тераса над езерото беше горещо, музиката свиреше силно. На дансинга множеството млади, добре облечени тела изпълваше разноцветната тъмнина, богати и силни сладникави парфюми тежаха във въздуха и пияният смях на танцуващите отекваше над водата.

Беше вече късно, почти полунощ, и балът беше достигнал връхната си точка. За младите жени дните на усилена работа оставаха назад, а дългата ваканция предстоеше, докато за младите мъже, кадети и офицери на служба, това беше временна почивка от отговорностите на дълга. Вечер, отредена за празнуване, вечер на опиянение и свобода. Някои лежаха по коридорите, които водеха към терасата, унесени в пиянска дрямка, докато други подскачаха диво встрани от множеството, виеха като луди с разкопчани или захвърлени официални сака. Повечето все пак си бяха намерили партньори и се натискаха по най-тъмните места, обливани от тежкия ритъм на тонколоните — доброволни жертви на старите, настойчиви инстинкти.

Джелка стоеше в центъра на голямата блъсканица с празна чаша в ръце. Най-сетне беше останала сама и бе наясно, за пръв път тази вечер, колко е ужасно тук. Горещината беше потискаща, звукът — угнетяващ и от всяка страна тълпата безспирно прииждаше — прилив от мъжки и женски тела, които се тресяха и потяха в древните ритми на гайди и тъпани.

Тя постоя още миг там, докато се чудеше дали да чака своя кавалер да се върне от бара, но после се обърна и си запробива път напред. Беше удивена от неестественото вълнение по лицата, сред които се движеше; от трескавия блясък в очите им, от внезапното, извънредно оживление на чертите им. Имаше нещо странно и плашещо във всичко това, елемент на първична необузданост, почти истерия.

Отвън беше по-хладно, по-спокойно. Джелка застана на върха на стълбите, преглъщаше студения, освежителен въздух и се взираше наоколо си, сякаш се събуждаше от някакъв мрачен и страшен сън. Отгоре, от изкуственото небе, грееше твърде естествена на вид луна и разхвърляше нарисуваната си светлина над далечните планини. Отляво духаше слаб вятър и къдреше тъмната повърхност на езерото, диплеше вълнички срещу белокаменната арка на моста, който водеше към острова и голямата наблюдателница.

Навън — помисли си тя. — Трябва да изляза навън.

Остави чашата си на стълбите, после си запробива път надолу, към пътеката, водеща до моста — сега вече подтичваше, сякаш я преследваха. На половината път обаче се спря и се извърна, взря се отново във всичко това с широко отворена уста, като вцепенена. После леко потръпна и продължи.

Пак спря в подножието на наблюдателната кула, втренчена в ярко осветената й фасада. До полунощ оставаха две минути. Беше прекарала в Академията дванайсет години — дванайсет години, без да броим времето, прекарано в заточение с баща й, и когато беше болна след нападението. И през цялото това време никога — нито веднъж — не се почувства тук у дома си. Беше стояла там и по-рано, слушаше другите момичета да казват колко много ще им липсва доброто старо местенце; беше ги чувала да признават огромната си любов към странните му стари методи и глупави правила, но самата тя не чувстваше нищо; само странно успокоение, че всичко е свършило. И усещане за празнота — за нещо незапълнено в нея.

Леко се извъртя, погледна назад, зачуди се дали вече са разбрали, че я няма, после бързо продължи, изкачи се по широките, но малки стъпала към отворената врата. Вътре, в сенките непосредствено зад вратата, една двойка се бе облегнала на стената, целуваха се, нейната ръка беше на врата му, неговата — под кръста й. Джелка се поколеба, погледа ги за момент, след това се изнесе на пръсти и се отправи към първия етаж и малката стая в предната част на кулата, над часовника.

Затвори вратата след себе си, после прекоси стаята и седна на кафеза до прозореца с лакти, опрени о изкуствения камък на перваза, с поглед, отправен над езерото към претъпканата тераса. Отдалече приличаше на някаква лудост, на масов делириум. Сякаш изведнъж бяха прогледнали за празнотата на всичко това. Прогледнали и се извърнали настрани, за да се хвърлят в това безумие от безсмислени движения.

Отпусна брадичка върху ръцете си и въздъхна. Идването тук тази вечер беше грешка. Трябваше да се довери на инстинкта си и да си остане вкъщи. Но сега вече беше твърде късно.

Твърде късно? Твърде късно за какво!

Онзи тънък вътрешен глас — онази вечно неспокойна, постоянно питаща част от нея — я държеше на разстояние от всичко това; правеше я различна от останалите. В училище беше винаги нещо като аутсайдер — още от самото начало. Не че не я поглеждаха; просто никога не беше създавала онези близки връзки, от които другите момичета като че ли се нуждаеха. Някои се бяха опитвали — като Анна и И Пан-чу — но можеха да се приближат само донякъде, преди тя да ги накара да млъкнат.

— Заради нападението е — беше й казала веднъж Анна. — И е естествено да не вярваш на света след онова, което ти се случи.

Това може би беше донякъде вярно. Може би онзи опит я беше оформил. Но обяснението беше някак недостатъчно, защото тя винаги се беше чувствала така. Още от люлката. В нея винаги имаше незапълнено пространство. Празнота. Но тази вечер беше различно. Тази вечер острата интензивност на онова, което чувстваше, беше нова за нея.

Пак погледна към дансинга и не видя нито празненство, нито радостното разцъфване за нов живот, а механична оргия на полуотричане, на прераждане на мъртвилото. Всичко беше преструвка — грамадна преструвка. Тя започваше с огромния Град, където живееха, и се разпростираше като вирус, за да зарази всяка пора, всяка клетка на отделните им индивидуалности. И сега нямаше нищо. Нищо освен безсмислени действия и отчаяно запълване на времето. Доброволна забрава.

Извърна глава, погледът й се плъзна по познатия пейзаж на района на Колежа и възприе всичко изцяло. Изпълненото със звезди небе, луната, далечните планини — всичко беше фалшиво до последната си най-малка частичка. Полукръглият каменен мост, езерото, античната сграда. Всичко беше изкуствено — заместител на живота, като с магия измъкнато от нищото.

Твърде късно.

Тя потръпна. Вярно беше. Никога не се беше чувствала толкова откъсната от всичко това. Никога — толкова сама.

Хваната съм в капан — помисли си тя. — В капана на света на нивата.

По стъпалата край дансинга настъпи движение. Млад кадет се беше изкачил до най-горното стъпало и сега стоеше там, оглеждаше се наоколо с чаша във всяка ръка.

Джелка потрепери и дръпна главата си назад, в сенките.

Той сведе поглед и забеляза празната чаша, после се обърна и се протегна да види къде е отишла тя. Тръгна напред, като изкачваше стъпалата внимателно, елегантно; движеше се сигурно и арогантно. Правото беше негово! Приближаваше се — по пътеката и по нежната извивка на моста. За момент постоя там, небрежно се огледа наоколо си, сякаш за да възприеме пейзажа, после продължи с поглед, вперен в наблюдателната кула, като че ли можеше да я види там, в сенките зад рамката на прозореца.

Тя се отдръпна назад, след това стана и се огледа. Нямаше начин да се измъкне. Горният етаж беше заключен. Пък и може би той щеше да си тръгне. Двойката…

Чу шумове отдолу — гневно ръмжене и после мърморене: „Извинете, аз…“, последвано от звука на обути в ботуши крака по стълбите.

Извърна се с лице към вратата и се загледа в нея, докато тя се отваряше бавно.

— А, ето къде си — меко каза той и й се усмихна. — Помислих си…

Подаде й чашата, очакваше да я поеме, но тя просто си стоеше там, взряна в него. Той се намръщи — не разбираше — след това се наведе внимателно, без изобщо да я изпуска от поглед, и остави чашите на пода.

Униформената му куртка сякаш пламтеше на светлината от прозореца. Силният му парфюм изпълни малкото помещение.

Той се поколеба, после се приближи.

— Трябваше да ми кажеш — нежно изрече той. — Мислех, че музиката ти харесва.

Сега тя можеше да усети дъха му на бузата си; можеше да помирише сладостта на виното. Като насън видя дясната му ръка да се вдига и нежно да натиска лявото й рамо, сякаш двамата щяха да танцуват.

— Недей…

— Само една целувка — прошепна той; устата му беше близо до ухото й. — Само една малка-мъничка целувчица…

Тя се отдръпна назад и отърси ръката му.

— Моля те…

Видя сянка по лицето му. Внезапен гняв, който веднага се смекчи.

— Една целувка — настояваше той. — Знаеш, че и ти би искала.

Тя се изсмя кисело.

— Сигурен си, така ли?

Той се засмя, несигурността в очите му бързо изчезна.

— Естествено. Точно затова сме тук, нали? Младите момичета обичат да ги целуват. Просто природа. А ти си много красива млада жена, Джелка Толонен. Наистина много красива.

Той посегна да я докосне отново, да повдигне брадичката й и да я целуне, но тя го отблъсна остро, като го удари с длан в гърдите.

— Не. Разбираш ли ме, лейтенанте? На другите „момичета“ може и да им харесва, но аз не искам да ме целуват. Просто искам да ме оставят на мира.

Той сведе поглед към мястото, където ръката й беше ударила гърдите му, после пак я погледна — сега беше ядосан.

— Не трябваше да правиш това.

Тя пак се изсмя. Кой беше той, че да й казва какво трябва или не трябва да прави? Изгледа го гневно, след това се опита да се промъкне покрай него и да слезе надолу, но той я хвана грубо за ръката и я дръпна към себе си.

— Ще ме целунеш, ясно?

Тя се втренчи в него и за кратък миг видя как стоят нещата. Ето го пак. Като в онзи момент, когато застана лице в лице с Ханс Еберт в машината — в деня, когато бяха официално сгодени. Да, и като в онзи миг, когато стената на тренировъчната зала бе взривена и нахлуха тримата убийци. За да я притежават или да я убият — изглежда за тях нямаше друг избор, за тези полухора. Като чистия ян, който представляваха, те трябваше или да доминират, или да разрушават.

Може би. Но тя нямаше да го приеме. Нямаше да го позволи.

Вдигна предизвикателно брадичка.

— Пиян ли сте, лейтенант Бахман, или просто сте настроен самоубийствено?

Дясната му ръка стискаше китката й. Той бавно увеличаваше натиска си, дърпаше я по-близо към себе си, очите му бяха впити в нейните през цялото време, усмивката му сега беше брутална, непрощаваща. Тя пристъпи бавно напред, притеглена към него, докато вече ги разделяше само една длан разстояние.

Лявата му ръка се протегна и хвана рамото й, пръстите му копаеха в плътта й, за да я задържат там.

— Целуни ме и ще ти счупя врата — предупреди тя; сега гласът й беше студен, опасен.

Той се разсмя.

— О, чувал съм слуховете, Джелка Толонен. Чувал съм как си се преборила на времето с убийците. Истинска тигрица, а? Истинска Му Лан. Но ти ще ме целунеш. И няма да ми счупиш врата.

На лицето му се изписа моментна мекота, моментно отпускане, а след това я дръпна свирепо към себе си, лицето му се притисна към нейното, устата му се отвори, за да намери нейната.

После той едва си пое дъх, преви се на две, изрева, когато коляното й силно удари стомаха му. Джелка се дръпна назад. Дишаше неравно, беше свела поглед към него, след това се обърна и забърза надолу по стъпалата, прескочи последните четири и безцеремонно профуча покрай двойката на входа.

— Хей…

Навън почти връхлетя върху приятелките си.

— Джелка… — Анна вдигна ръце и се взря в лицето й. — Какво има?

Тя изпъна рамене и поклати глава.

— Нищо… Наистина.

— Сигурна ли си? — И Пан-чу звучеше загрижено. — Изглеждаш ужасно. Лицето ти…

— Добре съм — отговори Джелка малко прибързано. После се поотпусна. — Вижте, наистина всичко е наред; Подредих нещата. Сега да се връщаме, а?

Иззад двете млади жени гледаха кавалерите им, несигурни дали лицата им трябва да изразяват именно веселие или загриженост.

— Къде е онова похотливо копеле Лотар? — извика единият от тях. — Не ми казвай, че си разкарала младия пръч!

— Стига! — остро изрече Анна и се обърна към тях. — Не виждате ли, че е станало нещо?

— Това си е шибаната истина!

Гласът дойде иззад тях. От наблюдателната кула. Бахман стоеше на вратата с ръка на стомаха, а лицето му беше разкривено от гняв.

— Питайте кучката какво й е станало, след като ме доведе дотук, а после ме изрита с коляно в шибания корем!

Джелка се обърна — студеният, твърд гняв я променяше. Ако оня кажеше още една дума…

— Някой трябва да й хвърли един шибан бой — това й трябва на скапаната малка пикла! Някой трябва да й набие в главата малко добри маниери…

— Лотар! — изсъска един от младите офицери. — Не забравяй коя е тая, по дяволите! Баща й…

— Да му го начукам на баща й! — озъби се Бахман и се отблъсна от вратата. — Не ми пука дали ще изтича и ще каже на баща си! Тези кучки правят все така, нали? Най-малкото проблемче и тичат да се скрият за полите на бащите си!

Ако думите му целяха да я провокират, като че ли нямаха никакъв ефект. Джелка стоеше странно спокойна, сякаш изведнъж от нея беше паднало тежко бреме.

— Лотар!

— Не се безпокойте — спокойно проговори тя, сякаш дистанцирана от думите. — Собствените си битки ги водя аз.

— Джелка, хайде, това е просто глупаво… — И Пан-чу я дърпаше за ръкава, но Джелка я отблъсна.

Сега стоеше полуприведена с лице към него, гледаше го как се приближава. Очевидно той вече не беше толкова сигурен. Засега нараненият гняв му стигаше, но изведнъж разумът му започна да щрака. Освен това на стълбите край дансинга се беше насъбрала малка тълпа. Нямаше да си струва да направи сцена…

— А, майната му… тя е просто момиченце.

Усмивката на Джелка беше като лед.

— Какво става, Лотар Бахман? Да не те е страх, че мога да те набия?

Очите му отново се изпълниха с гняв. Бавно, с треперещи пръсти разкопча куртката си и я хвърли настрани.

— Добре — каза той. — Вече имаше своя шанс.

— И защо, натруфена малка маймуна такава?

Забележката му убягна, но тонът, студен и подигравателен, имаше ефект. Нападна я отдолу, хвърли се напред с удар с крак, който, ако я беше достигнал, щеше да натроши най-долните й ребра. Но тя беше твърде бърза за него. Докато той падаше, тя се извърна, цялото й тяло описа арка и тя го ритна, сатенената й рокля се разпра, твърдият й крак размаза рамото му. Той извика, но тя още не беше свършила. Яростно риташе и удряше — ритник, удар, нов ритник…

— Джелка!

Отдръпна се назад, приведе се, свитите й ръце се протегнаха пред нея, сякаш да отблъснат нова атака, очите й проблясваха насам-натам.

— Богове… — обади се един от младите офицери с побледняло лице. — Тя го уби! Майната й, уби го!

Но Бахман не беше мъртъв. Още не. Четири счупени крайника и два размазани шийни прешлена не можеха да убият човек.

— Куан Ин! — Анна коленичи над младия мъж и оттам я погледна. — Какво направи, Джелка? В името на боговете, какво направи?

Нищо — помисли си тя, докато се изправяше бавно. — Нищо, което ти би разбрала.

* * *

Киан А-йин, босът на тон Ту Сун, се огледа наоколо си, после кимна, доволен, че всичко е наред. Главната му квартира се намираше на четири палуби над Мрежата, на ниво 50. Достойна за уважение височина за човек, който преди не много време не е притежавал нищо освен силата на ръцете си и ума, с който се е родил. Беше купил и преустроил едната страна на коридора, превръщайки го в апартамент, някои от стаите, който бяха свързани помежду си офиси, а останалите — доста по-голямата част — лични помещения. В средата се намираше дълга зала, сътворена от три жилищни помещения, където той провеждаше срещи и посрещаше гостите си.

Залата беше непривично луксозна за толкова ниско ниво. Подът беше покрит с килими, стенни драперии скриваха голотата на леда. Дълго канапе от изкуствена кожа заемаше цялата лява стена. Близо до него се намираше дълга маса, а срещу далечната стена — бар. За някой като Киан, роден в Долните нива, беше впечатляващо, но все пак под външния лукс се криеше изначална опърпаност. Килимът беше избелял и износен, кожата — прокъсана и излъскана на места; бутилките в остъклената предна част на бара бяха достатъчно истински, но киселото им съдържание беше дестилирано в лаборатории недалеч от мястото, където се намираха сега.

Киан А-йин, застанал на вратата, усети дълбоко задоволство от онова, което видя. По стените нямаше графити, подът беше чист. Миришеше на хубаво и в много отношения напомняше на онези образи Отгоре, които достигаха до долу с посредничеството на сапуните на „МедФак“. Както винаги, когато очакваше някой нов, той се надяваше на онзи първи израз на изненада по лицето му. Потри ръце, гърлено се разсмя и се обърна към лейтенанта си:

— Е, Сучек? Какво мислиш, че иска онова копеле?

Лейтенантът на Киан, Сучек, беше пълна противоположност на шефа си. Висок, почти приличен на паяк мъж с лице, като че ли създадено за траур: издължено и кокалесто, със замрежени сиви очи като очите на умряла риба и с устни, изрисувани сякаш с най-тънката игла като лека цепнатина. Не беше и многословен.

— Сделка. Може би партньорство.

— Партньорство… — Киан се засмя, но очите му останаха студени, пресмятащи. Заради Леман вече беше загубил четирима души, а сред останалите нарастваше усещането, че този новак притежава някаква сила. Рязко прекъсна смеха си и се извърна настрани със силно подсмърчане.

Беше се позабавлявал с мисълта да доведе Леман тук и да го убие. Това щеше да е най-простото, най-лесното. Но нещо го спря. Веднъж се бе провалил и освен това може би можеше да го използва. Да го направи лейтенант като Сучек. Тази идея привличаше Киан. С такъв човек в запас кой знаеше какво може да постигне? Дори можеше да притисне Ло Хан обратно на север и да се докопа до доходната търговия с наркотици, която се разпростираше от Мюнхен надолу. А кой знае какво би произлязло от това?

Киан вдигна отново очи, срещна погледа на Сучек, на пълното му лице се появи слаба усмивка.

— Добре. Уреди го. Да се срещнем с копелето.

* * *

Киан седеше на коженото канапе с чаша вино в лявата си ръка, когато влече Сучек.

— Тук е — изсмя се Сучек — странен звук, който дойде от невеселото му лице. — И е сам. Няма и следа от двамата му главорези.

Киан го осмисли, след което кимна.

— Добре. Въведи го. И гледай тук с нас да са трима-четирима от най-добрите ни хора. Не искам да поемам никакви рискове. Въоръжен ли е?

— Може би — отговори Сучек. — Каза, че ще убие първия, който се опита да му скочи.

Киан се засмя от неудобство. Махна с ръка на Сучек да се оттегли, изправи се тежко и отиде до бара. Пак си напълни чашата, прегледа още веднъж онова, което вече знаеше за Леман — търсеше нещо, на което да се опре. Странното беше, че Леман нямаше минало. До един момент никакъв го нямаше, но вече беше тук. Двамата му приятели, Халер и Бекер, принадлежаха към подземния свят на Мюнхен. Бяха работили за Ло Хан, преди да се присъединят към него. По някакъв начин Леман се бе наложил над тях и после без предупреждение бе нахлул в неговата, на Киан, територия. И това беше всичко. Общият сбор. Освен че Леман беше обучен. И, ако докладите бяха точни, тежковъоръжен. С оръжие, каквото използва сигурността.

Да не би да беше шпионин? Таен агент на сигурността? Тази възможност бе накарала Киан да я провери по своите канали, едно просто „не“ му беше струвало скъпо. Но още преди да се беше потвърдило, той го бе изключил. Защо сигурността щеше да се занимава с такива като него? Тя имаше да лови по-големи риби. Пък и той си плащаше — а и си седеше в мрака — за да ги държи настрана.

Какъвто и да беше, Леман не пасваше. А Киан искаше да има някакъв вид мир по тези палуби и нива, които триадата Куей Чуан му позволяваше да контролира, и искаше оня да пасне. Щеше да е най-добре да се договорят, но ако не сключеха сделка, той щеше да опита отново. И отново, докато Леман се превърнеше в труп.

Това му беше в главата, когато се обърна с лице към вратата.

Там стоеше Сучек — едната му тънка кокалеста ръка в джоба; беше обърнал гръб на Киан — и гледаше към коридора. През друга врата — зад Киан и вдясно от него влязоха трима от най-добрите му хора. Убийци. Подходящите хора зад гърба ти в ситуация като тази.

Киан отпи от виното, после кимна на себе си — знаеше, че ще изиграе играта. Докато наблюдаваше, Сучек бавно се промъкна в стаята и застана отстрани. Пистолетът му ясно се очертаваше под тънкия плат на панталоните, ръката му се приближаваше. Киан му се усмихна, сякаш казваше: „Остави това на мен“, след което направи крачка напред.

В този момент в стаята влезе Леман.

Внезапно, осезаемо напрежението в стаята се увеличи. Две неща изведнъж станаха очевидни. Леман беше висок, дори по-висок от дългия Сучек. И беше албинос. Кожата и косата му бяха мъртвешки бели — бледност, подсилена от белотата на простата му туника без ръкави и плътно прилепналите му панталони. Дори оръжието, което държеше небрежно в лявата си ръка с цев, насочена към пода, беше боядисано в бяло. Бяло… цветът на смъртта.

Киан чу как мъжете зад него рязко си поеха дъх. Мускулчето на дясната му буза играеше, но той го овладя, бавно вдигна ръка за добре дошъл и срещна очите на албиноса. Усмихна се, излъчваше увереност, но вътре в стомаха си усети нещо, което не бе усещал от години. Страх. Очевиден, оголен страх.

* * *

В началото Леман остави Киан А-ййн да води целия разговор — знаеше, че неговото присъствие тук, мълчаливо сред тях, с голямата пушка, почиваща в ръката му, е достатъчно красноречиво. Веднага беше разбрал как стоят нещата — видя къде е истинската сила — и се бе усмихнал зад тържествената маска на лицето си.

— Мога да те използвам — казваше Киан за трети път. — С мен можеш да стигнеш далече. Ще те възнаградя добре. Ще се грижа за тебе.

Киан беше едър човек, с широки рамене и доста мускулест, но някои от мускулите му бяха твърде затлъстели и имаше видими знаци, че пуска шкембе. Киан ставаше мързелив, отдаваше се на желанията си. Като повечето босове на тон по долните нива той беше привикнал към малките луксове, които го заобикаляха. При издигането си нагоре се беше откъснал от непосредствеността на Долните нива; беше забравил какво му бе донесло властта. Сучек, заместникът му, беше истинската власт тук. Никой не го разбираше, но и това време щеше да дойде, когато Сучек го предизвикаше за контрола над територията. Все още не беше необходимо той, Леман, да ускорява тази битка.

Позволи на очите си да поблуждаят за момент, без да позволи на лицето му да се появи и най-малък знак за неодобрение на тази безвкусица, на рязката грозота на стаята. Това беше най-лошото, което усещаше понякога: не клаустрофобичното вътре на всичко тук, нито пренаселената мизерия на живота по Долните нива, а грозотата, несмекченото отсъствие на всичко, което доставяше удоволствие на очите. И още повече му липсваха планините, студената, остра свежест на въздуха. Липсваше му чистотата на снега.

— Добре — думите му бяха толкова внезапни, толкова извън контекста, че лицето на Киан се набърчи неразбиращо.

— Казах „добре“ — повтори той и натика оръжието в кобура от подсилена мрежа в колана на панталоните си. — Ще ти стана лейтенант. Равен на Сучек — и той посочи високия, кокалест мъж, без да го поглежда. — Двамата ми души… те все още продължават да работят с мене, нали?

Можа да види, че това не се хареса на Киан. Означаваше раздвоена лоялност. За момент Киан се поколеба, после кимна и протегна ръка, за да затвърди споразумението. Ръката му беше голяма, силна, но топла и прекалено пълна. Имаше пръстени на три от пръстите. Обратно, ръката на Леман беше като стомана — неподвижна и студена.

— И още едно нещо — за неудоволствие на Киан Леман неестествено удължи ръкостискането, сякаш беше забравил. — Твоят човек, Киан Е-су.

Киан сведе поглед към ръката си, след това вдигна очи обратно към Леман.

— Какво за него?

— Отърви се от него.

— Защо?

— Защото той ме предупреди. Продаде ми информация за тебе.

Лицето на Киан се раздвижи и издаде не просто изненада, а шок. Киан Е-су му беше племенник. Син на сестра му. За момент не каза нищо. А после запита:

— Защо ми го казваш?

— Защото той е слаб. Корумпиран. Ще те продаде на всекиго на същата цена — Леман се поколеба, след което продължи: — И защото сега аз съм твой човек, нали?

Задържа ръката на Киан още малко и после, сякаш се беше уморил от играта, я пусна. Но Киан едва го забеляза. Вече свободен, той се извърна и сигнализира на един от своите хора:

— Доведи Е-су. Не му казвай нищо. Просто го доведи.

* * *

— Джелка? Ти ли си?

Джелка се обърна и се отправи обратно по неосветения коридор към кабинета на баща си.

— Да, татко?

Маршалът седеше зад голямото си дъбово бюро с купчина документи от едната му страна, с отворена пред него папка, ръцете му — едната от плът, другата — от позлатен метал — почиваха върху страницата. Изглеждаше уморен, но напоследък винаги беше уморен; поне усмивката му бе широка както винаги.

— Как мина?

Тя се поколеба. Той щеше да разбере. Със сигурност щеше да разбере. Но не сега. Не и преди тя да има време да обмисли нещата.

— Не знам… — тя сви рамене и леко въздъхна. — Наистина не е за мене. Аз…

Той меко се засмя.

— Не е необходимо да ми го казваш, любов моя. Познавам това чувство твърде добре. Преди си мислех, че е заради мене, но сега знам по-добре. Ние, Толонен, не сме купонджии. Предците ни са създадени от по-строг материал, а? Целият този северен лед — част от него трябва да е преминала в кръвта ни!

Смехът му беше топъл, чудесен и за момент тя просто остана там, греейки се на него. Но на сутринта той щеше да бъде различен — когато научеше какво е сторила. Така че може би беше най-добре…

Тя се приближи, докато се изправи пред баща си, гледаше го през бюрото, навела поглед към него.

— Аз… сторих нещо тази вечер, татко. Аз… нараних един мъж.

— Наранила си един мъж? — той се намръщи, опитваше се да разбере, после късо се изсмя. — Какво? Искаш да кажеш, че си му разбила сърцето?

Тя поклати глава.

— Не. Беше един от младите офицери. Кавалерът ми за вечерта. Лейтенант Бахман. Той се опита…

Толонен се наведе напред, лицето му се промени: изведнъж стана сериозно, неумолимо.

— Какво? Какво се опита?

За миг тя отмести поглед, зачуди се как се е стигнало дотук; защо беше позволила нещата да излязат извън контрол.

— Той се опита да ме целуне, татко. Въпреки нежеланието ми. Той… беше настоятелен.

Баща й се отпусна назад, възмущението и гневът на лицето му се увеличиха.

— Бахман, казваш? Синът на полковник Бахман?

— Да, татко. Но моля те… чуй ме. Виждаш ли, аз го нараних. Нараних го лошо.

— Лошо? Колко лошо?

Тя преглътна.

— Мисля, че едва не го убих. Ако Анна не ме беше извикала…

Той присви очи, после поклати глава.

— Искаш да кажеш, че едва не си убила човек само защото той е искал да те целуне?

— Не беше точно така, татко. Той… беше ужасен. Държеше се така, сякаш аз не съществувах. Сякаш той имаше правото… — потръпна, сведе очи и разбра, че е свила и двата си юмрука. — Дори и така да е, накрая го провокирах. Накарах го да се бие с мене. Можех да си тръгна, но не го направих. Не знам защо… Аз… — млъкна и пак погледна към баща си. — Разбираш ли, татко? Нещо се счупи в мене. Нещо…

За миг той се взря в нея, след това кимна. Сега гласът му беше мек, почти шепот.

— Разбирам, любов моя. Такива сме, нали? Чупливи. Както оня път, когато убих Леман в Камарата. И тогава беше така. Сякаш нямах друг избор. Сякаш бях изгубил контрол.

За момент двамата замълчаха, втренчени един в друг. После Толонен потръпна леко, извърна поглед и го фиксира върху папката пред себе си.

— Разбирам, че ще оживее?

— Да.

Той отново вдигна очи, на лицето му беше изписана странна гордост.

— И какво му направи? Изрита го в топките? Счупи му носа?

— Де да беше толкова просто. Аз… — тя поклати глава, изведнъж изгубила търпение към себе си. — В този момент дори не бях ядосана. Сякаш… сякаш просто беше нещо, което трябваше да сторя. Аз… е, ще ти се стори странно, но сякаш Ханс стоеше пред мене. Ханс Еберт. И аз трябваше да го спра да не ме преследва. Ето защо му счупих и двата крака — да не ме преследва. И ръцете му.

Той се втренчи в нея удивен, след това дълбоко подсмръкна.

— Ай-я… Има ли свидетели?

— Около хиляда.

За миг той остана там, дълбоко замислен, после изведнъж си спомни нещо, изправи се и отиде в другия край на стаята, където дълъг тезгях заемаше целия алков.

— Това пристигна преди час — той ровеше из документите отгоре. — Не беше отбелязано като спешно, а аз бях зает, така че го оставих. Тук е някъде.

Тя го наблюдаваше и се чудеше какво става в този момент в главата му. Той наистина ли разбираше защо го е направила? Или само го казваше? Със сигурност щеше да застане на нейна страна, защото й беше баща, но в този случай нямаше да е достатъчно. Тя имаше нужда той да разбере. Защото ако той не разбираше…

— Ето го — той пак се обърна към нея и отвори пакета с нокътя на палеца си. — Ако е както каза. Ако е била честна битка…

Замълча, докато четеше късия доклад. Тя го гледаше как стигна до края му, после го прочете още веднъж. Той кимна, сякаш доволен, и пак я погледна.

— Първо, утре ще седнем и ще напишем доклад. С твоите собствени думи, точно каквото се е случило. После аз ще отида да видя Бахман, да уредя нещо по медицинските разноски на сина му. Останалото… е, мисля, че е достатъчно честно. Това ще научи момчето на маниери, нали? А може да поразбуди и някои други, когато са прекалено настоятелни — извърна очи и през свитото му гърло се процеди ръмжащ смях. — Тези млади мъже ще омекнат. Ще омекнат…

— Татко…?

Той я погледна отново, видя я как стои там, близо — изведнъж много близо — до сълзите, прекоси стаята и силно я прегърна.

— Всичко е наред, моя любов. Сега всичко свърши — сведе поглед към лицето й, после нежно я целуна по челото.

— Значи разбираш? Разбираш защо го направих?

Той кимна, тъжната му усмивка стана загрижена.

— Такива сме, любов моя. Чупливи. Лесно се гневим. Но сме и силни, нали? По-силни от желязо.