Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (17)

Глава 7
Кръгчета дим и паяжини

— Всичко ли провери?

Сучек кимна — хищна усмивка разсече тясното му лице.

— И хлебарка не може да се измъкне оттам, освен ако ние не я пуснем.

— Добре — Леман си пое дълбоко въздух, после кимна на свой ред. — Добре. Да вървим при тях.

Преминаха през кордона — някои от мъжете им бяха познати, други — непознати; всичките — нащрек, нервни, но имаха строгата заповед да не предприемат нищо. Ако днес нещата тръгнеха накриво, щеше да избухне такава война, каквато Долните нива не бяха виждали от десетилетия. Война, в която триадите със сигурност щяха да се окажат въвлечени.

Палубата беше разчистена за срещата, присъстваха само тон. Големите клечки — всичките деветима тартори на банди, негови съперници на територията на Куей Чуан — чакаха Леман на главната, застанали сред ширналото се открито пространство. Бяха се разделили на две групи — едната от четирима души, другата — от петима. Леман се спря, огледа внимателно всяка подробност, след това продължи напред. Сучек вървеше до него.

По лицата им се виждаше, че славата му го е изпреварила. Високият му ръст, смъртната му бледност, белотата на одеждите му, пистолетът му в кобура. Някои от тях се правеха на безразлични, но очите им говореха и той нямаше как да сбърка. Страхуваха се от него. Днес бяха дошли тук само защото се страхуваха. Също като Киан и Ло Хан преди тях, и тези се бяха опитали да се разправят с него по друг начин. Но сега бяха принудени да преговарят. Или да рискуват с продължителна партизанска война, която щеше да унищожи ресурсите им и да ги откъсне от печеленето на пари.

Той вдигна празните си ръце, сякаш държеше голяма купа, с неестествено широко разтворени пръсти като дълги, изящни ледени игли. Жестът като че подчерта колко бе различен от тях — дългите му тънки ръце в странна поза, цялото му тяло, леко приведено като на боец. Това беше наполовина предизвикателство, наполовина поздрав. То го отличаваше от отпуснатите, почти небрежни стойки на мъжете отсреща.

— Джентълмени?

Остави архаичната дума да увисне във въздуха между тях, необяснимо иронична, и забеляза как взеха да се мръщят и да се споглеждат. И въпреки че му стана забавно, не позволи нищо да се изпише на лицето му, освен почти механичната напрегната бдителност.

— Какво искаш? — попита един от тях.

Това беше първият въпрос, основният въпрос, който един човек задава на друг открито или не. Леман се извърна леко, за да застане лице в лице с мъжа, и от пръв поглед разбра, че бяха избрали за свой говорител онзи, който изглеждаше по-силен и по-агресивен от останалите: брадат мъж със свиреп поглед и осанка на бик. За разлика от другите, той беше облечен просто, пръстите му не бяха накичени с тежки пръстени, които като че ли тук долу бяха белег на статута. Леман леко вирна брадичка и отговори:

— Каквото и вие. Мир. Примирие. Отстъпки.

Брадатият се усмихна — имаше здрави бели зъби. Казваше се Ни Юе и Леман знаеше всичко, което трябваше да знае за него. Всичко, което би могло да се знае, без да се четат мислите му. Но това, че бяха избрали Ни Юе, наистина го изненада. Очакваше да си има работа с Ян Ян или Ман Хси — някой по-приказлив. Това го накара да прецени нещата отново и да промени тактиката си. Ни Юе беше грубиян. Усмирител. Ясно беше: мислят си, че това е начинът да се справят с него. Е, щеше да им покаже, че грешат. Още преди Ни Юе да е казал нещо, Леман се извърна, промени стойката си, отпусна мускулите на лицето, пристъпи към Ян Ян и му подаде ръка.

— Имаше недоразумения — изрече той. — Зла мълва. Трябва да прочистим въздуха.

Неохотно, като първо погледна към Ни Юе, а после — отново към Леман, Ян Ян пое предложената му ръка.

Леман се усмихна. С очарователна, почти невинна усмивка. Обезоръжаваща усмивка. Устните на Ян Ян бавно започнаха да оформят нейното отражение, но в очите му все още се четеше неувереност. Леман постави и другата си длан върху ръката на Ян Ян — топло ръкостискане без никаква заплаха.

— Няма нужда да враждуваме — увери го той. — Има достатъчно за всички ни, нали така? И повече от достатъчно.

Ян Ян погледна удължените бледи длани, които държаха неговата, след това — пак лицето на Леман. Беше озадачен. Но заговори Ни Юе:

— Казваш го, но трябва ли да ти вярваме? Какво би те спряло да направиш с нас същото, което направи с Киан А-йин и Ло Хан?

Леман сведе леко глава. Изразът на лицето му сякаш казваше: „Олеле, пак ли…?“ Пусна ръката на Ян Ян и се полуизвърна към Ни Юе.

— Чувал съм какво се говори. Чувал съм какво си разказват хората шепнешком, но да ви уверя — това просто не е вярно — в тона му имаше толкова искреност, че успя наполовина да ги убеди. Молба да му повярват. Самата накърнена справедливост. В очите му сякаш се четеше болка, предизвикана от недоразумението. И жал.

— Не съм искал да убивам Киан А-йин. Той ми беше приятел. Благодетел. Но той се договори с Ло Хан и моята смърт беше част от сделката. Ето, Сучек може да го потвърди. Нали, Иржи?

Сучек кимна, пристъпи напред и изрече думите, които Леман го бе накарал да репетира:

— Беше някъде към средата на срещата. Ние с Леман бяхме излезли да проверим дали коридорите са надеждно охранявани. Когато се върнахме, Киан се бе преместил до стената в дъното, а Ло Хан седеше с голямата си рязана пушка в ръце и се смееше. Явно Киан му бе разрешил да убие Леман. Нареди ми да напусна стаята. Рече ми, че било просто бизнес. Но аз останах.

— Каква вярност — обади се Ни Юе. Тонът му издаваше, че не вярва на нито една дума. Но Сучек гневно се обърна към него:

— Може би. Но аз така го виждах. Един бос се грижи за хората си. Продаде ли един, ще продаде всичките, нали така? И аз направих своя избор.

Другите големи клечки закимаха. Избухването на Сучек ги беше впечатлило. Ако е било така, както го разказва Сучек, то Ло Хан и Киан явно бяха нарушили правилата. Не можеш току-така да предадеш някого от своите, ако ще да е и в името на мира.

— И така — обади се Ни Юе, пристъпи между двамата и застана лице в лице с Леман. — Значи Ло Хан е седял зад бюрото с пушка в ръце. И как така не те е убил?

Леман се втренчи в очите на Ни Юе.

— Защото бях по-добър от него. По-бърз. И сега той е мъртъв, а аз съм жив. Всъщност е много просто.

— Прекалено просто, ебати! — Ни Юе се извърна към останалите. — Не вярвам и на думица от всичко това. Вярвам на копелето горе-долу толкова, колкото бих повярвал и че лайната са много вкусни.

Разнесе се смях, но той бързо утихна. Леман беше успял да ги раздели. Тримата, които бяха в една групичка с Ни Юе, продължаваха да гледат на кръв, но другите — сред тях и Ян Ян и Ман Хси — не се зарадваха много на думите на Ни Юе. Ман Хси заговори:

— Не виждам с какви доказателства разполагаш, Ни Юе. Всички знаем как се изкривяват нещата. Аз казвам, че трябва да забравим миналото и за в бъдеще да правим добри неща. Та нали затова сме дошли тук? Не да се караме и да се бием. Това вече сме го правили достатъчно и то не ни е довело до никъде. Не. Трябва да се договорим. Да закърпим нещата. Заради всички нас.

Ни Юе се беше озъбил. Отначало като че ли се гласеше да каже нещо, после рязко разтърси глава и се извърна, сякаш да си измие ръцете. Ман Хси се обърна към Леман и пак заговори, но с по-мек, помирителен тон:

— Та какво сте ни приготвили, ши Леман? Какво можете да ни предложите, за да сключим мир?

Леман погледна останалите зад Ман Хси — беше разбрал как стоят нещата. Ако искаха — ако наистина искаха — те можеха да го затрият. Щеше да им струва скъпо, ала можеха да го направят. Но как? Вътрешно — дълбоко в себе си — се разсмя. Вече беше твърде късно. Само като се бяха съгласили да дойдат тук и да се срещнат с него, вече бяха направили най-голямата отстъпка. Бяха признали пред него липсата си на воля. Дори и Ни Юе — въпреки цялата му враждебност.

Обърна се към Сучек и кимна, после изчака лейтенантите му да донесат документите. Както беше договорено, другите донесоха дълга маса с шест крака и столове, а след това ги поставиха близо до големите клечки. После, с документите в ръка, Леман с жест ги покани да седнат.

Имаше десет копия от договора — за всеки един от подписващите. Наблюдаваше как първо взеха да се мръщят, след което с все по-нарастващ интерес се зачетоха в петнайсетте условия, които щяха да донесат мир на Долните нива на Северна и Централна Европа. Договор, който разделяше територията на Куей Чуан на десет равни части. Който осигуряваше подробно разработени условия, според които да уреждат нещата помежду си. Леман го бе изработил по модела на търговските договори, които бе намерил сред документите на мъртвия си баща, но използваните понятия бяха специфични за тон. Ман Хси вдигна очи, срещна погледа на Ян Ян и се усмихна. Както и очакваше Леман, бяха се впечатлили. Никога преди не бяха виждали нещо подобно и това много им харесваше. То придаваше на действията им отпечатък на законност. Караше ги да се чувстват като бизнесмени. Като служители на компания. Леман ги гледаше как един по един се изправят, след като са прочели всичко, и като че ли се надуват, сякаш са станали нещо по-голямо от онова, което представляваха само преди малко. Царе. Макар и само на Долните нива.

— Е? — той погледна към Ман Хси.

Ман Хси вдигна очи към Ни Юе, който троснато кимна, без да поглежда към Леман. По-нататък си беше чиста формалност. Сучек раздаде четките и те подписаха — Ян Ян с такъв размах, че подписът му се разпростря върху три подписа на негови колеги босове. Документите бавно обикаляха масата, докато всичките копия до едно не се сдобиха с по десет подписа. След като приключиха с това, Леман се изправи и с жест помоли за тишина.

— С този документ, копие от който ще притежава всеки от нас, ние имаме мир в нашата част на големия Град — усмихна се любезно и кимна. — Да, мир и благоденствие. Но… — изражението му се промени и цялото му дружелюбие го напусна, — ако който и да е наруши този договор, тогава всички останали страни са длъжни и ще се обединят, за да го накарат да отговаря за това — направи драматична пауза и изгледа всички подред. Когато заговори отново, тонът му беше яростен и настоятелен: — Само ако всеки от нас знае това и се бои от него, съглашението ще има смисъл. Разбрахте ли?

Последва миг на колебание, после кимане и одобрително мърморене.

— Разбрахме — обади се Ни Юе с глас, натежал от сарказъм. Но очите му вече издаваха нещо друго. Договорът го бе засегнал; беше го накарал да постави под въпрос онова, в което вярваше преди. И въпреки че продължаваше да говори със свадливия си тон, дълбоко в себе си вече далеч не беше толкова уверен. Въпреки всичко Леман бе успял да го впечатли.

— Добре — и Леман отмести поглед от Ни Юе. — Значи тук приключихме.

* * *

Коридорът беше претъпкан. През последния половин час пред офисите на корпорация „Чи Чу“ се трупаха хора, любопитни да видят кой ли е поръчал такава натруфена носилка. Старци, и деца, млади жени и младежи безделници — и хан, и хун мао — всички се тълпяха там, зяпаха и бърбореха. Някои си запълваха времето да разглеждат носилката — проверяваха на пипане плътността и качеството на перденцата от зелена коприна или надничаха вътре да разгледат огромното, покрито с луксозна тапицерия кресло. Майтапеха се колко ли е едър онзи, за когото е това кресло, а после изведнъж се разнесе смях — едно от младите момчета беше започнало да разиграва пантомима, като се преструваше на тлъст чиновник — колкото надут, толкова и дебел — който с клатушкане се настанява на стола. Други пък се бяха струпали около приклекналите носачи и се опитваха да ги заговорят, но дългогодишната им работа не ги беше направила приказливи. Четиримата мъже търпеливо чакаха и мълчаха със сведен поглед — знаеха, че наблизо са застанали „бегачите“.

Щом Ким се появи, облечен в прости дрехи и с тънка папка под мишница, разнесе се изненадано мърморене. Мнозина се вторачиха зад него — чакаха да видят кой още ще излезе; но там нямаше никого освен служителите на „Чи Чу“, които се изсипаха от сградата и застанаха под входната арка.

Мнозина сред тълпата бяха виждали момчето — или в чайната, или късно нощем по коридорите. Малцина обаче знаеха кой е той и каква е ролята му в тази корпорация с такова странно име — „Чи Чу“. Мислеха го просто за някакво си момченце. Може би куриер или пък племенник на някой богаташ. Но сега го гледаха с нови очи, преценяваха го наново. Или поне се опитваха.

Ким се спря и се огледа неуверено, после се обърна назад и по лицето му се изписа усмивка. Над портата на компанията бяха драпирани алени знамена — за късмет. Под тях се беше наредил целият персонал — шестима души — за да си вземе довиждане с него и да му пожелае късмет.

— Ето — Тай-Чо се приближи до него и му подаде малка запечатана кутийка. — Ще ти потрябва.

— Какво е това?

— Обяд — широко се усмихна Тай Чо. — Както чувам, докато обработят патента, ще минат доста часове, а пък тебе си те познавам. Ще забравиш да ядеш.

— Благодаря — прошепна Ким и за миг докосна ръката му, после погледна към другите. Двамата Тай на средна възраст, които беше наел като изследователи, сега се усмихваха широко и махаха, развълнувани като деца. До тях, вдясно, асистентът му — млад хан със свежо лице, на име Хон Чи — се оглеждаше с опулени очи и всичко това явно му харесваше. Щом усети, че Ким го гледа, Хон се усмихна, наведе глава и се изчерви.

Охраната на Ким, млад, набит хун мао на име Ричардс, гордо срещна погледа му и изгрухтя:

— Късмет!

А Нон Ян, счетоводителят му, извика:

— Тръгвай! Отивай да ни правиш всичките богаташи! — което предизвика бурен пристъп на смях.

— Ще ви направя — тихо рече Ким, стоплен от усмивките, които го заобикаляха от всички страни. — Бъдете сигурни.

След това се поклони на всички, обърна се и се качи в носилката. Щом носачите вдигнаха тежкото кресло, той се наведе навън и започна да маха. Виковете на тълпата и крясъците на двамата бегачи, които разчистваха пътя отпред, заглушиха гласа му.

Ким се облегна назад и усети как очакването го заля. Значи това било. Погледна папката в скута си и се разсмя учудено. Имаше дни, когато просто си седеше, втренчил поглед в дланите си, смаян, че е успял да оцелее сред мрака на Глината, за да стигне дотук. И се смяташе за благословен — въпреки всичко, което междувременно му се бе случило. Ала въпреки това днешният ден беше особен — днес най-после всичко си идваше на мястото.

— Кръгчета дим… — прошепна, след което отново се разсмя, усетил как носилката подскача и се клатушка под него. — Кръгчета дим и паяжини.

* * *

Емили се обърна бързо. Тънкият лъч светлина, идващ отгоре, освети фалшивия образ в огледалото, после тя подскочи обратно, пренебрегнала холограмата, която изведнъж се появи вдясно, и застана с лице към тъмната фигура на вратата, насочила ножа напред. Острието проблесна и потъна дълбоко в гръдния кош, след това отскочи назад. Тя отстъпи крачка назад, докато дишаше дълбоко, после доволно прибра ножа в ножницата.

— Край — произнесе тихо. Светлините веднага угаснаха — компютърът на апартамента беше регистрирал командата й.

Пронизвана от тръпки, Емили прокара опакото на дланта си по челото. Тренировката беше тежка. За първи път от много време насам се бе напрегнала докрай.

Огледа се из стаята — окървавената фигура на манекена, прикованите към стената мишени, монтираните на тавана прожектори, черджетата, капаните, опънатите телове — и осъзна, че вълнението от всичко това го няма. Беше време да направи нещо. Да започне отново да се организира.

Бързо се захвана да подрежда стаята — прибра апаратурата в сандъка в дъното и я покри с купчина чаршафи и стари дрехи. После се отправи към душа и стоя под струята чак докато всичката вода изтече, защото обмисляше какво ще прави по-нататък. Мах беше излязъл да се среща със свръзки и да урежда сделки — правеше онова, за което го биваше. Откакто бе пристигнал онази нощ, надали го беше виждала за повече от двайсет минути. Що се отнася до нея, от два дена не се беше вясвала в офиса.

Беше се обадила, че е болна. Кратко съобщение на личния комсет на Майкъл Левър. Той се обади след няма и минута да я пита има ли нужда от нещо; каза, че може да намине, ако тя иска. Но тя му отговори, че й няма нищо, просто някакъв вирус. Нищо сериозно. Някой от онези вируси с четирийсет и осемчасово действие, които напоследък върлуват по нивата. Щяла да пази леглото и да дойде, щом се почувства по-добре. Второто му съобщение беше кратко, почти делово — само дето го беше подписал „с любов, Майкъл“.

И така: какво става? Тя обикаляше из апартамента, загърната в хавлия, и си спомняше как я гледаше Майкъл онази вечер, на бала, и как се чувстваше самата тя, докато го наблюдаваше да говори, и осъзнаваше, че все повече му се възхищава. В антрето спря пред кошницата с цветя, които й беше изпратил, и поднесе една съвършена розово-бяла орхидея към носа си. Цветовете бяха още свежи, ароматът им — наситен. Трепна леко, извърна лице и се върна в спалнята. Застана пред гардероба и се зачуди какво да облече. Щеше да слиза надолу по нивата, значи трябваше да е нещо съвсем семпло. Онзи вид облекло, което би носило другото й „аз“, Рейчъл де Валериан.

Огледа се. Фалшивата карта за самоличност беше на леглото, където я бе оставила по-рано. Пропуск. Подробности за службата. Фалшива ретина. Всичко необходимо, ако охраната я спре и започне да я разпитва. Де Вор го беше обмислил добре. Но защо? Защото знаеше, че тя все някога ще започне отново — ще агитира, ще създава неприятности на Седмината? Само това ли беше? Или имаше и нещо друго? Нямаше ли и някаква друга цел, все още скрита за нея?

Както и да е — време беше да рискува. Да изпълни обещанията, които беше дала сама на себе си.

Когато на вратата се почука, вече се беше облякла и изсушила косата си. Три почуквания — пауза — едно и после — пак три. Мах. Беше се върнал.

Тя се разгледа в огледалото, стегна се, после отиде до вратата, дръпна резето и натисна ключалката. Щом вратата се плъзна назад, Мах се вмъкна вътре, едва я погледна и тръгна право към банята.

— Ей! — подвикна тя подире му. — Какво си се разбързал?

Последва го и застана на вратата. Наблюдаваше го как разкопчава якето си, изважда отвътре три мощни автомата като тези на охраната — всеки увит в лист лед — и ги прибира в изпразнения бойлер над душа.

Щом приключи с това, се обърна и й се ухили — тя все още изпадаше в шок всеки път, когато видеше лицето му.

— Бива, бива — той веднага забеляза как е облечена; бдителният му поглед не пропусна променения цвят на очите й — отбеляза го, като посочи с пръст собственото си око. — Това кой ти го уреди? Де Вор?

Тя се втренчи в него — усети как някаква част от старата й враждебност се завръща.

— Е, не си ти, нали, Ян? Ти искаше да умра.

Мах се разсмя учудено.

— Той ли ти го каза? — сви рамене. — На мене ми каза, че си му се изплъзнала. Че се опитал да те хване, но си била твърде добра за него.

Тя потръпна при спомена. Не, не беше така. Де Вор я беше открил достатъчно лесно и само да бе поискал, можеше да я убие. Но не я уби. И ето я тук след две години, готова да започне отново.

— Нали знаеш, него го убиха — Мах мина покрай нея и тръгна към спалнята. — Аз се опитах на космодрума в Нант, но неговият човек — онова червенооко копеле Леман, албиносът — ми оплеска работата. Уби трима от най-добрите ми хора. Обаче човекът на танга — онзи едрият от Мрежата, Кар — най-после го гепи. Разбил му черепа с приклад, така чух.

Тя отново го последва. Той взе да си прибира нещата от дъното на гардероба и да ги пъха в голям сак.

— Не го знаех — обади се тя. — Ама ти какво правиш?

Той се обърна, все още полуприклекнал, и я погледна.

— Местя се, Ем. Нови полета. Нови начинания. Знаеш как е…

Тя поклати глава.

— Изненадваш ме, Ян. Винаги си ме изненадвал. Толкова си изобретателен. Толкова гъвкав.

Той се изправи, след това тихичко се разсмя.

— Наистина ли улових нотка на неодобрение в тази последна забележка, Емили Ашър?

Тя го погледна право в очите — опитваше се да проникне зад маската от нова плът; после кимна.

— Ние с тебе искаме различни неща. Винаги е било така, но ми отне доста време да го разбера.

Той се вгледа в нея, след това извърна глава, затвори сака си и го метна на рамо.

— Не, Ем. Не е онова, което искаме, а на какво сме готови, за да го получим. Точно това ни прави различни. Но сега вече всеки може да върви по собствения си път, нали? Сега имаме възможност да видим чий път е най-добър — Мах отново срещна погледа й. — Няма да те лъжа, Ем. Ако ти се беше изпречила на пътя ми, нямаше да се поколебая да наредя да те убият. Но ти не ми се изпречи. И, мисля, никога няма и да го направиш. Ако си го мислех, никога нямаше да ти цъфна на вратата преди два дена. Та независимо дали ми вярваш или не, нека ти го кажа: онова, което ти е казал Де Вор, просто не е вярно. Не съм искал да умреш. Нито пък сега го искам. И ако имаш нужда от нещо, ако мога с нещо да ти помогна, просто ми се обади. Дължа ти го, нали?

Тя го изгледа продължително, после поклати глава.

— И къде отиваш сега? Обратно в Европа? Или смяташ да действаш тук, на по-долните нива?

Усмивката му разтегна новата кожа покрай устата толкова силно, че заприлича на пародия на усмивка.

— Нито едното, нито другото, миличка ми Ем. Ще гостувам. Точно натам съм тръгнал. На гости на стария Левър в Ричмънд.

* * *

Старият Левър стоеше до басейна и се сушеше, когато въведоха двамата мъже. Обърна се небрежно и ги загледа как се приближават покрай бордюра на басейна, после хвърли кърпата на пода и протегна ръка за поздрав.

— Милн… Рос… Радвам се да ви видя отново. Надявам се, ще пийнете по едно питие?

Двамата мъже се спогледаха колебливо и кимнаха.

— Добре — Левър се обърна и щракна с пръсти. Стюардът веднага се завтече да приготви напитките. Левър вдигна от облегалката на стола един лек копринен халат и го метна на раменете си, след това отново се обърна с лице към тях.

— Е? Какво ми носите?

— Боя се, че не е много — Рос посегна да прилепи рехав кичур сламеноруса коса към олисяващото си теме. — От онова, което успяхме да разберем, тя си е най-обикновено добро момиче. Чисто досие от колежа. За съд изобщо не се споменава — дори не е свидетелствала. Накратко: обществените данни съвпадат с досието на компанията. Ну ши Дженингс е точно това, което твърди, че е. Всичко си е на мястото освен…

Той се поколеба и сведе поглед.

— Освен какво?

— Освен дето нещо не ми се връзва — завърши Милн по своя бърз, нервен маниер. — Всичко това е твърде гладичко. Прекалено изпипано. Сякаш някой го е измислил. Все едно… — размърда се, разкърши рамене, сякаш имаше нещо на гърба. — Ами няма нищичко, което да я отличава. Нали знаете, от онези неща, които изграждат живота. Които му придават аромат.

— Хммм… — старият Левър кимна. — Но всичко съвпада, така ли?

— На повърхността — да — Рос вдига леко ръка, за да предупреди Милн да не се обажда. — Но можем да задълбаем малко повече, ако искате. Можем да се върнем в Кантон Атланта. Да поприказваме с някои хора, които са я познавали, преди да се премести на изток. Да открием какво всъщност представлява.

Известно време Левър не каза нищо. После отпи продължителна глътка от чашата си и поклати глава.

— Каква причина може да има тези данни да са неверни? Рос погледна спътника си, след това сви рамене.

— Никаква. Просто тук има нещо. Вече близо двайсет години се занимаваме с подобни неща. И това… ами това смърди на нещо скалъпено.

Милн закима ентусиазирано.

— Добре — Левър остави чашата си. — Да приемем, че някой е бърникал в данните. Да кажем, че някой е направил нещо с официалното й досие. Но нека ви задам само два въпроса. Кой? И защо?

— Не знам — Рос срещна пронизителния поглед на стареца. — Просто знам, че някой е пипал там. Както казва Милн, всичко е прекалено гладко.

Но Левър клатеше глава.

— Не. Няма смисъл. Да променяш тия досиета е голяма играчка. Голяма — разсмя се, след това се наведе по-наблизо и тихичко добави: — А кой да го знае по-добре от мен, а?

Застана между тях.

— Не, господа. Благодаря, но нека оставим всичко така. Надявах се да изровите нещо, което бих могъл да използвам срещу тази жена — например цяла серия бивши любовници — но май ще трябва просто да си измисля нещо — разсмя се отново. — Е, може би просто трябваше да го направя веднага!

— Ами нашия файл? — напрегнато попита Рос.

— Ще го задържа — Левър отново го погледна в очите. — Ще ви се плати добре, ши Рос. Много-много добре. Но с това приключихме, разбрахте ли ме? Край.

* * *

Когато си отидоха, Левър се обърна и вдигна очи към балкона над басейна. Иззад преплетените лозови стъбла се показа мъж, наведе се над парапета и го погледна.

— Е, Мах? Какво ще кажеш? — подвикна Левър.

Мах се усмихна.

— Точно така е, както казахте, господин Левър. Няма смисъл. Ако тая Дженингс беше някоя курва, внедрена от някой ваш съперник, тя щеше да остане там, където би причинила най-много вреда, а не да ходи при Майкъл.

Левър кимна. И той си мислеше точно това. Ала въпреки всичко убедеността на Рос го беше потресла. През последните десет години често бе използвал Рос и Милн и тяхната интуиция общо взето не ги лъжеше. Така че какво щеше да стане, ако…?

За момент се позабавлява с тази идея, като се опитваше да измисли някаква причина — каквато и да било причина — досиетата да са подправени, после отново отхвърли тази мисъл и поклати глава. Не. Нямаше смисъл. Никакъв смисъл.

* * *

— Е, значи това беше — Милн обгърна с длани купичката си с ча и присви очи срещу партньора си на масата в една чайна на долните нива. — Затворихме още едно досие.

— Може би да — Рос проследи с поглед една сервитьорка, — а може би не.

Милн се вторачи очаквателно в лицето му — знаеше, че в момента Рос предъвква нещо.

— Мислех си — Рос запровлачва лениво думите, след като отново насочи вниманието си към Милн, — мислех си, че можем да си пуснем отпуска. И с парите, дето ще ни ги плати господин Левър, може да си прекараме чудничко в Атланта.

— Атланта…? — Милн втренчи в него неразбиращ поглед, после му просветна и той се разсмя. — Атланта! Да бе, ясно, че ще е Атланта.

— Добре — Рос се облегна назад и кимна. Доволна усмивка запълзя по лицето му. — И докато сме там, може и да се поразровим тук-таме. Така де… лошо няма, нали?

* * *

Ли Юан стоеше в далечния край на галерията, застанал под един от петте огромни портрета, изпълващи боядисаните в среднощно синьо стени. Щом огромните врати се отвориха, младият танг се обърна нататък, после се усмихна и махна на Толонен да влезе.

— Кнут — протегна му пръстена си за целувка. — Надявам се, че си добре.

Толонен застана мирно, с наведена глава с ниско подстригана стоманеносива коса.

— Добре съм, чие хсия. Аз…

Млъкна — усетил бе нещо странно в държанието на Ли Юан. Странна вглъбеност в това младо, голобрадо лице, неестествена скованост в осанката, която изведнъж му напомни за бащата на момчето, Ли Шай Тун. Такъв ставаше старецът от време на време — сякаш нещо беше заседнало в мислите му, като камък насред ручей.

Толонен се обърна, погледна портрета, който Ли Юан бе съзерцавал, позна го и леко се усмихна. Това беше Чин Ши Хуан Ти, Първият император. Обединителят на древен Китай. Така нареченият тиранин. На портрета беше изобразен на брега на Шан-дон, загледан на изток — към Пен Лай, Острова на безсмъртните. Висок, брадат и нагъл, стиснал в лявата си ръка прасковата на безсмъртието.

— Мислех — Ли Юан заобиколи Толонен и пак застана под портрета. — Опитвах се да открия някаква закономерност в потока на времето.

— Закономерност ли, чие хсия?

— Какви са хората, какво правят и защо никога не си вземат поука.

Толонен сведе поглед.

— Наистина ли мислите така, господарю?

Ли Юан кимна.

— Наистина, Кнут. Ето например нашият приятел тук. В много отношения той е велик човек. Военен гений и администратор с въображение, чиито действия са оформили земята ни за две хиляди години напред. И все пак като човек е бил съвсем покварен, защото е искал повече, отколкото е можел да му даде животът. Искал е да живее вечно и това го е унищожило. И всичкото добро, което е направил, е рухнало заради това. Великата му империя е устояла горе-долу година след смъртта му — само толкова.

Младият танг се отдалечи и тракането на ботушите му отекна по покрития с плочки под. Застана под втория портрет. От всичките пет този беше най-известен — негови репродукции висяха на всяка палуба, на всяко ниво в огромния, обгърнал цялата Земя Град.

— Вен Ти… — Ли Юан се извърна и погледна към Толонен със странна, тъжна усмивка на уста. — Колко пъти си чувал старци и ученици да славят неговата добродетел? Колко пъти името му е било използвано като заклинание, за да бъде наказано някое сбъркало дете или некадърен чиновник? В историческите книги го рисуват като скала, като мъж планина — колкото справедлив, толкова и състрадателен, колкото нежен, толкова и строг — и все пак под управлението му Средното царство едва е устояло. Нахлуването на варварите от север, хсиун ну, на два пъти го е принуждавало да прави отстъпки — да дава земи и да изплаща огромни откупи. Че неговата столица Чан-Ан едва не се е предала пред тях! И също както при Чин Ши Хуан Ти има-няма година след смъртта му в империята настъпва хаос и в провинцията пламват бунтове.

— Направил е всичко, което е било по силите му, чие хсия…

— Може би, Кнут, но това кара човек да се позамисли, нали? Чин Ши Хуан Ти е бил тиранин, ала при него империята е процъфтявала. Вен Ти е бил добър човек, ала при него империята страда. Кого тогава да взема за пример?

— Толкова прост ли е изборът, чие хсия!

Ли Юан се усмихна, после мина към следващата картина и се загледа в изображението на елегантен мъж на средна възраст, облечен в златна коприна.

— Не, Кнут. Никога не е толкова просто. Ето, вземи Мин Хуан, шестия от великите тангове императори. Бил е велик. Мъдър управник и могъщ воин. Царуването му е било златен век, така казват. Великите поети и художници в нашата история — Ли Бо, Ту Фу, Ван Вей — хора като тях са процъфтявали под управлението му. Било е време на висока култура, на благоденствие и мир, ала всичко това е унищожено, бунтове са разтресли империята — и защо? Заради това, че е бил слаб. Заради увлечението му по една жена.

Толонен сведе поглед — този внезапен обрат го накара да се чувства неловко.

— Така е било, чие хсия. Или поне така твърди историята. Но вие какво искате да кажете?

Младият танг се извърна.

— Аз ли? Ами това, че императорите са хора, а не някакви фигури или абстрактни сили и човешките им качества оформят съдбите на техните поданици. Те протягат ръка — и сянката пада над цял континент. Така е. И така е било винаги. И аз, Кнут… с какво се различавам?

Той отново се обърна към картината, загледа се още за миг в красивите черти на Мин Хуан, после леко поклати глава и се приближи към четвъртия портрет.

— Мао Цзе-дун — тихо изрече той, докато оглеждаше познатата икона. — Първият от великите императори ко мин. Самият Велик кормчия. Също като Чин Ши Хуан Ти, неговия идол, и Мао е можел да бъде безмилостен и тираничен. Под негово управление Средното царство отново се е обединило, всички нашественици са били отблъснати. И все пак, също като Вен Ти, чиито ценности той се е опитал да отхвърли, в началото на управлението си Мао се е мъчил да осигури на народа си мир и благоденствие, да пресече корупцията и да реформира бюрокрацията. Да направи Средното царство силно и здраво след десетилетия страдания и пренебрежение. В много отношения той сякаш е съвършеното равновесие между двамата. И все пак и той е бил покварен. Покварен от вярата в собствената си непогрешимост. При неговия Голям скок напред са умрели десетки милиони хора. И защо? Само за да докажат, че е сгрешил.

Толонен сведе поглед и се намръщи.

— Но вие не сте нито един от тези хора, чие хсия. Вие сте си вие. Без съмнение можете да се поучите от техните грешки и да не сте като тях?

Ли Юан погледна въпросително стареца, след това се обърна и се отправи към последното от петте огромни платна. Известно време се взира в могъщия образ на мъжа, когото собствените му предци бяха свалили от трона. Цао Чун. Тиранинът. Основателят на Града. На самото Чун Куо.

— Когато идвам тук и виждам тези мъже и техните лица, това ме кара да се чудя. Мога ли да се поуча от грешките им? Или съм обречен да следвам същата пътека? Да остана в историята като слаб глупак? Или като тиранин?

Толонен се приближи и застана до него.

— Това тревожи ли те, Юан?

— Да ме тревожи ли? — Юан се разсмя, после отново се обърна с лице към генерала на баща си. — Да, Кнут. Тревожи ме. Но не така, както може би си мислят другите. Тревожи ме това, че една моя слабост би могла да означава смъртта на милиони. Или прекалената страст, гордост, наглост, коравосърдечие биха могли да обърнат лицето ми към тиранията. Гледам тези лица, тези гигантски фигури от нашето минало и се питам: достатъчно ли съм силен? Достатъчно ли съм мъдър? Ти току-що каза за Вен Ти: „Направил е всичко, което е било по силите му.“ А моите сили дали ще бъдат достатъчни? Нося ли в себе си онова, което е необходимо, за да може човек да моделира целия свят и всички хора в него? Или невежеството и страстта ще ме унищожат, както са унищожили мнозина в миналото? Да, аз съм решен. Но ако моята решителност се провали, Кнут? Тогава какво?

Старецът шумно си пое въздух, след това сви рамене — личеше си, че думите на младия танг го бяха разтревожили.

— Карай… — Ли Юан сведе поглед, отпусна юмруци и се взря в дланите си, сякаш се мъчеше да ги проумее. После, като че ли отново се бе сетил за нещо, пак погледна стареца — тъмните му лешникови очи вече не бяха толкова напрегнати, колкото преди миг.

— Кажи ми, Кнут. Какво откри в Града на братовчед ми?

— Нещо странно — гласът на Толонен изведнъж стана ясен и отчетлив. — Нещо странно и ужасно.

* * *

Сучек стоеше отпуснато в бившата канцелария на Киан А-йин и чакаше да му обърнат внимание. След смъртта на Киан обстановката тук беше съвсем различна — евтиният блясък на Киан бе заменен от семпла елегантност. Леман най-после вдигна поглед от екрана на бюрото, погледна двамата мъже, които лейтенантът му бе довел със себе си, и кимна.

— Добре. Добре ли мина?

Сучек изсумтя.

— Май не ни харесват много-много. Но що се отнася до парите ни… е, това е нещо друго, нали? Парите са си пари. И Горе, и Долу.

Леман изключи екрана и стана иззад бюрото. Без да поглежда лейтенанта си, огледа внимателно двамата новодошли, протегна ръка и докосна стегнатата, трепкаща лента на врата на всеки от тях. Отстъпи назад доволен.

— Добре дошли — каза просто. — Казвам се Щефан Леман и вие ще работите за мене.

Сучек забеляза страха и несигурността в очите им, също както преди бе забелязал и явното отвращение от обстановката, в която бяха попаднали. Леман също трябваше да е забелязал, защото побърза да ги увери:

— Разбирам как се чувствате в момента. Не сте очаквали да слезете тук долу, нали?

Те кимнаха.

— Не. Е, знам, че онова, което сте видели досега, изглежда доста зле, но за вас съм приготвил специални квартири. Те повече приличат на онова, с което сте свикнали.

Сучек присви очи — още едно парченце в мозайката. Леман още не им беше съобщил какво си е наумил. За първи път Сучек го разбра, когато Леман му даде специален пропуск и го изпрати на ниво 180 да се срещне с някакъв брокер на компания. Всички документи и сертификати за плащане бяха в запечатан пакет. Сучек трябваше да се погрижи само брокерът да му предаде двамата мъже; останалото Леман можеше да свърши на току-що инсталираното на бюрото му табло. Но Сучек беше мярнал цифрата, която брокерът набра на своя комсет, и бе подсвирнал. Че те бяха заплатили за едногодишния договор на всеки от тия двамата повече от двумесечната печалба!

— Тук има много работа — обясняваше Леман. — Но искам да се запознаете отблизо с подробностите по нашата операция, преди да се захванете. И искам съдействие, ясно? Ако виждате, че нещо може да се направи и по-добре, искам да знам как, разбрахме ли се?

Непознатите, на които погледът на високия албинос вдъхваше повече страх, отколкото увереност, закимаха припряно.

— И разберете… добавих допълнителна клауза в договорите ви — Леман млъкна и погледна първо единия, после и другия. — Много е просто. Вие си вършите добре работата — аз се грижа за вас. Помагате ми да увелича печалбите — получавате дял. Малък, но важен. И не влиза в онова, което получавате по договор.

Сучек забеляза как това промени нещата. Двамата мъже се спогледаха, след това отново се втренчиха в Леман и се усмихнаха.

— Добре — Леман се обърна и се върна зад бюрото си. — А сега вървете да си почивате. Започваме утре. Моят лейтенант ще ви покаже квартирите. Ако искате нещо, той има грижата.

Леман седна, наведе се, докосна екрана и той оживя. Аудиенцията беше приключила. Сучек изведе двамата мъже.

Докато вървяха към специалния район, единият от тях, русоляв младеж на двайсет, двайсет и пет години, се обърна към Сучек и попита кой е Леман.

Сучек сви рамене.

— Той дърпа конците тук.

— Искате да кажете, магистрат на палубата?

— Не. Съдиите може да ги купува с дузини.

Забеляза как двамата се умислиха. Как първоначалното им отвращение бе преминало в озадачаване и в някакво ново уважение.

Да — помисли си Сучек. — В края на краищата, стискаше му да ви доведе тук долу. Защо, все още не знам. Но скоро ще науча.

— А вие какви сте, чун цу?

Сега беше техен ред да се засмеят.

— Ама вие не знаете, така ли? — спря се русият. — Мислех си, че сте разбрали. Ние сме един вид имущество, роби — и докосна трепкащата лента на врата си. — Точно това означават тези ленти. Вашият шеф е откупил услугите ни за една година.

Сучек си пое дъх. Не обичаше да го мислят за невежа.

— Знам — заяви нахално. — Исках да кажа, с какво ще се занимавате?

— С каквото той поиска. Но сме специалисти по компютри и синтезиране на наркотици. Аз съм компютърджията.

А — помисли си Сучек, — значи това било. Но за какво му са специалисти? Какво ли е намислил?

Продължиха до специалния район. Стражите ги пропуснаха в коридорите, застлани с нови килими — много пари бяха отишли за тях. Стените бяха прясно боядисани, двата апартамента — обзаведени с мебели, доставени Отгоре. Всичко беше в явен контраст с коридорите и стаите, през които бяха минали. Тук беше хладно и тихо. Нямаше блъскащи се тълпи от хора. Никакви малки дрипльовци, които да те дърпат, с мръсни личица, молещи за някой грош или нещо за ядене. Сега, когато го бе видял с очите си, Сучек знаеше как е Горе. Подредено. Елегантно в простотата си. И Леман го знаеше. Знаеше онова, за което Киан само се бе досещал. Сякаш бе живял там.

По-късно, вече сам в стаята си, изпънат на дивана, отново премисли всичко. Познаваше Леман само от седмици, но за това кратко време бе имал възможността да го изучи по-добре, отколкото когото и да било преди. Ала въпреки това Леман си оставаше някаква загадка, вечно скрита зад стъклените розови очи. От време на време му се искаше да го попита направо: „За какво си мислиш?“, но знаеше какво ще стане. Леман щеше да се обърне и да го изгледа, а после да отмести поглед, без да казва нищо. Сякаш за да му отговори: „На тебе какво ти влиза в работата?“ И все пак, въпреки всичко уважаваше Леман повече, отколкото някога бе уважавал когото и да било. Може би дори по някакъв странен начин го обичаше. Но що за човек беше Леман? Кой беше той?

Не го бе прозрял веднага. Бавно, постепенно бе започнал да забелязва всичко онова, което отличаваше Леман. Не което се виждаше от пръв поглед — ръстът, мършавостта, цветът на кожата му, очите — а други, не толкова очебийни неща. Неща, които ставаха ясни само в контраст с други. Презрението му към лукса. Вроденият му аскетизъм. Неща, които бяха в рязък контраст с другите босове на тон. За разлика от тях, той никога не бе мислил да се изкачва нагоре по нивата. Когато Сучек му го бе предложил, той се бе разсмял презрително.

— Ще си платят за мекушавостта — само това бе казал. Но Сучек мисли дълго и упорито какво означават тези думи и го проумя. Също като Леман се отказа от алкохола, наркотиците и месото и започна да прекарва повече време в гимнастическите салони, за да усъвършенства бойните си умения.

След срещата с другите деветима босове Леман го изпрати да се види с Ни Юе на четири очи. Занесе му дарове и писма в знак на приятелство. Спомни си как седеше в натруфения офис на Ни Юе, гледаше всичко през очите на Леман — и забелязваше празното разточителство, „тлъстините“, както го наричаше Леман. И погледна Ни Юе с нови очи — може би точно така, както го виждаше и Леман, и не видя само сила и грубост, а и дребни признаци на слабост.

— Желанието е верига — казваше Леман. — Само дисциплината може да я разкъса.

Е, сега той бе погледнал Ни Юе и бе видял човек, в когото желанието е по-силно от волята. И не бе казал нищо. Това също бе научил от Леман. Слабият избърборва всичко, което мисли, на всеки, който би го изслушал. Силният запазва мълчание.

Ни Юе хареса даровете и писмата и той, Сучек, също се върна с дарове и писмени обещания. Но Леман, презрял подаръците, ги бутна настрани — повече го интересуваше онова, което бе видял Сучек. Изслуша го внимателно, после изведнъж се извърна рязко и кимна на себе си.

— Ще го подмамим — бе казал той. — Ще налапа въдичката и ще го придърпаме.

И въпреки че Сучек не разбра точното значение на думите, схвана смисъла.

— Доколко можеш да му се довериш? — попита той и забеляза как Леман се извърна и се вторачи в него.

— Да му се доверя ли?! — възкликна той. — Аз не се доверявам на никого, Иржи. Дори и на тебе. Ако беше въпрос на живот и смърт, ако трябваше да се избира — моят живот или твоят — бих ли могъл да ти се доверя? Бих ли могъл наистина да ти се доверя?

Искаше му се да каже „да“, но под погледа на Леман не желаеше да отговаря лекомислено и неискрено. Поколеба се, след това сведе глава.

— Не знам… Аз…

Но Леман само поклати глава и го хвана за рамото, сякаш за да го утеши.

— Не храни илюзии, Иржи. Оголи чувствата си. Вгледай се внимателно в себе си. Другото няма значение.

Тогава се бе приближил най-много до Леман и този миг се бе запечатал в паметта му. Но това беше близост между двама души, напълно чужди един на друг. Дори и в този миг бе усетил абсолютния студ на вакуума, който обгръщаше Леман и ги разделяше. Там, където нямаше илюзии, нямаше и топлина. И любовта — дори любовта се превръщаше в нещо ледено.

* * *

Лицето на Лу Бакенбарда изпълни големия екран; лявото му око безизразно се взираше надолу сред розовата, изровена повърхност на размекнатото му лице. На тънката му уста без устни беше изписана свирепа усмивка.

— Вон И-сун! Добре дошъл! Влизай! Всички вече сме тук.

Дебелия Вон се поколеба, после кимна на телохранителите си, мина под големия перваз на Дома на деветия екстаз и навлезе в територията на Лу Мин Шао. Вътре се огледа, изненадан от скромната елегантност на подредбата. Когато за първи път научи, че събранието на Съвета ще се проведе в публичен дом, беше скандализиран — чудеше се дали това не е някоя тънка обида от страна на Лу Бакенбарда, но неговите съветници го бяха уверили, че в последно време Лу Мин Шао ръководи бизнеса си най-вече оттам, и той прие поканата. Сега, когато го видя с очите си, разбра. На такова място свръзките на Лу от Първо ниво щяха да се чувстват като у дома си. Мястото беше добро за бизнес. Въпреки всичко Лу Мин Шао си го биваше — да ръководи триадата „Черното куче“ от бардак!

Отляво се дочу леко шумолене на завеса. Дебелия Вон се обърна с ръка на дръжката на ножа, после се отпусна. Там стоеше оскъдно облечена млада жена с наведена глава.

— Мога ли да ви взема наметалото, Вон И-сун?

Дебелия Вон огледа момичето — забеляза изящното й телосложение и за миг се зачуди дали това изящество е продукт на случайността или на човешките ръце. След това кимна и й позволи да свали коприненото наметало от раменете му. Щом се обърна, в дъното на стаята се появи Лу Бакенбарда и се приближи към него с протегнати ръце.

— И-сун… — той прегърна Дебелия Вон, сякаш не го беше виждал от много отдавна. После с широк замах го покани да влезе.

Вон отново се поколеба — беше подозрителен по навик; след това се остави да го въведат. В една стая в средата на дома чакаха останалите четирима босове, настанени в огромни, удобни кресла. На ниските масички помежду им имаше питиета и мезета. Щом влезе, го поздравиха шумно, сякаш бяха стари приятели и се бяха събрали тук да ядат, да пият и да си приказват за жени и за отминалите времена; но истината беше, че днес щяха да обсъждат нещо от върховна важност — да определят новия етап в отношенията си с Горе.

Дебелия Вон се усмихна и си позволи да влезе в ролята си. Пое чашата с вино, което му подаде Лу Бакенбарда — знаеше, че имплантът в стомаха му ще неутрализира ефекта й. Седна, огледа се и отново се впечатли от изискания декор. Беше накарал съветниците си да се разровят в историята на това място и бе разбрал какво се е случило тук със старата мадам, Му Чуа, и с принца от Низшите фамилии Хсиян Кай Фан. Му Чуа беше тази, която бе създала дома и изградила репутацията му — беше го управлявала повече от трийсет години. Смъртта й — Хсиян Кай Фан й прерязал гърлото, докато я чукал — съвсем лесно би могла да се превърне в огромно нещастие за Лу Бакенбарда, но намесата на генерала на Ли Юан — Ханс Еберт — му бе отървала кожата. Чрез тайна сделка, уредена от Еберт, фамилията Хсиян се бе съгласила да плати на Лу Мин Шао двайсет и пет милиона юана за компенсация, ако той обещае да не отмъщава. С тези пари Лу Бакенбарда бе реставрирал Дома на деветия екстаз и бе назначил нова мадам. Освен това беше внесъл и един-два „куриоза“ — неща, които бе приел от фамилията Хсиян вместо пари в брой. Сред тези куриози бяха един от хората волове на „Джен Син“ и пет бройки от знаменития модел на „ДженСин“ „Имперска куртизанка“ — с две допълнителни отвърстия. Тези „съкровища“ бяха спечелили на Дома нова клиентела и всичко си беше почти като едно време.

Лу Бакенбарда се приближи, наведе се над Вон и зашепна:

— Ако има нещо, което би искал да опиташ, И-сун, не се стеснявай.

Дебелия Вон се усмихна, сякаш доволен от предложението, но това си беше още един пример за лошото възпитание на Лу Мин Шао. И за неговата наивност. Огледа Лу Бакенбарда и забеляза промените, настъпили през последната година. Нямаше я рошавата коса по раменете му от едно време; вече не приличаше на див варварин. Напоследък носеше косата си пригладена назад, а мустака си подстригваше и мажеше с помада. Лу си мислеше, че така изглежда по-изискан, но истината беше друга: сега приличното му на маска лице изглеждаше още по-изкуствено и по-глупаво. Вон се усмихна вътрешно, после отмести поглед от Лу. Там, в ъгъла на стаята, имаше дъска за уей чи, сякаш някой бе изоставил играта по средата. Беше чул, че напоследък Лу Мин Шао се е захванал с тази игра и това като че ли го потвърждаваше. Ала слухът твърдеше и че Лу Бакенбарда бил много лош играч и в пристъп на яд убил двама свои противници. Ако беше така, това беше поредната черна точка за него. Моментът, когато Лу Мин Шао щеше да се окаже твърде голям позор за Хун Мун, идваше бързо и щом този ден дойдеше, той, Вон И-сун, щеше да действа пръв.

Докато стигнат до деловите въпроси, мина още час. Дотогава се проведоха обичайните разговори — проучването на позициите — преди да се започне големият пазарлък. Този път обаче имаха малко за обсъждане и бързо стигнаха до съгласие. Въпросът беше прост. След година Камарата във Ваймар щеше отново да бъде отворена. Дотогава трябваше да се посочат кандидати, да се проведат избори. Това беше идеална възможност Хун Мун да си купят места вътре. Носеха се слухове, че новата Камара щяла да притежава истинска власт, истинско влияние. Ако беше така, то за всички щеше да е от полза да спечелят позиции там. Единственият въпрос беше: колко големи позиции и колко ще струва това.

Ли без клепачите прочете специален доклад, изготвен от съветниците му.

— … Освен това смятаме, че всеки опит да разширим твърде много мрежата си ще доведе не само до напрежение на сегашните ресурси, но също така може да доведе и до намаляване на ефективното влияние. Ето защо се предлага всяко от шестте братства да се съсредоточи върху това, да спечели приятелството на петима Представители. Получената в резултат група за натиск вътре в Камарата — финансирана централно и с възможност да „разширява“ влиянието си върху определени проблеми в Камарата, т.е. да купува гласовете на отговорните членове — трябва да осигури солидна основа за по-нататъшното ни разширяване нагоре по нивата.

Ли Чин се облегна назад и огледа кръга на своите равни 489.

— Дълги години чакахме долу в мрака. Сега дойде нашето време. Трябва да се изкачим. Нагоре, на светло.

Дебелия Вон се наведе напред — усещаше как думите на Ли бяха създали определено настроение.

— Значи се договорихме? Трийсет Представители, контролирани директно от този Съвет. Политика и финансиране — както се посочва в доклада на Ли Чин.

Огледа кръга и забеляза колко ентусиазирано кимаха; с какво желание прегръщаха следващата стъпка. Този път потенциалното облагодетелстване на всички бе натежало над дребните свади между отделните триади. Но колко ли щеше да трае това? Колко ли време щеше да мине, преди някой от тях да се опита да спечели по-голям дял влияние от колегите си? Веднъж вече му се беше наложило да си има работа е такива разцепления, когато бе поискал помощ от Ли Юан, за да смаже съперника си — Железния Му. Но следващия път щеше да е по-трудно. Следващия път може би щеше да му се наложи да се бори с всички тях. Точно затова беше важно сега да ги усмири, привидно да работи с тях в тесен съюз, ръка за ръка, така че да събере сили.

Защото в крайна сметка той не искаше онова, което искаше Ли Чин. Не. Искаше всичко.

Дебелия Вон се обърна, отново погледна Лу Бакенбарда, усмихна се и с измамно небрежен тон изрече онова, което през цялото време му се въртеше в ума:

— Чувам, че сред твоите тон имало някакви неприятности, Лу Мин Шао. Разправят, че се е внедрил някакъв нов. Чудех се…

Забеляза как здравото око на Лу нервно затрепка, как под стъклената маска на лицето му забушува буря и разбра, че го е докоснал по болното място. Но когато Лу Бакенбарда заговори, беше с почти свадливия тон, който използваше винаги:

— Така е, Вон И-сун, но кога ли не е имало неприятности сред низшите чинове? Освен това всичко вече е уредено, намерено е ново равновесие. Човек трябва да оставя дребосъците да се боричкат помежду си, нали така?

Отговорът беше добър и Дебелия Вон наведе глава в знак на признание, но всички тук бяха разбрали значението на този разговор, защото докато останалите бяха работили за своето издигане по нивата на съответните си братства, Лу Бакенбарда беше единственият, който бе завоювал поста си. Той не бе влязъл в братството като дете, нито беше преминал през древните ритуали на Хун Мун. Не. Също като „новия“, когото Вон бе споменал, Лу Бакенбарда беше външен човек, узурпатор и се бе издигнал до положението си с груба сила. И затова не му беше приятно да му го напомнят.

— Е, братя — изправи се Лу Бакенбарда; цялото му поведение внушаваше, че вече е забравил току-що казаното, — след като вече се договорихме, нека се оттеглим в съседната стая. Подготвил съм ви забавление. Нещо много специално. Нещо… различно.

Устата му без устни се ухили широко, но щом се извърна, Вон забеляза лявата му длан, свита в юмрук, сухожилията, изпъкнали на китката, сякаш целият му гняв — гняв, който маскоподобната празнота на лицето му не можеше да изрази — се бе стекъл в тази твърда, стегната буца кост и плът. И щом го видя, Дебелия Вон се усмихна.

Да. Стъпка по стъпка щеше да ги подкопае, макар и привидно да работеше с тях. Стъпка по стъпка, докато се подготви. И тогава щеше да избухне война. Такава война, каквато Долните нива не бяха виждали.

* * *

След като си тръгна и последният гост, Лу Бакенбарда затвори вратата и се обърна. Усмивката му беше изчезнала. Хвърли унищожителен поглед към останалите в стаята трима мъже.

— Как смее тая гад да говори за личните ми работи в моя дом?!

Лу Мин Шао изрита една масичка и тя хвръкна във въздуха. Чаши и купички с храна се изсипаха на килима.

— Жаба гнусна! Гадна буболечка! На какво си мисли, че си играе тоя, да му го начукам?

Тримата се спогледаха, ала не казаха нищо. Когато Лу Бакенбарда ставаше такъв, беше най-добре да наведеш глава и да чакаш бурята да отмине.

Лу Мин Шао потръпна. Здравото му око пламтеше сред стъкленото му лице.

— Ако беше някой друг, щях да му прережа шибаното гърло! Но ще види той. Само гледайте!

Извърна се — гневът правеше движенията му резки, изострени.

— По Лао… защо никой не ми е казвал какво става? Какво сте намислили, вашта мама, та ме държите в неведение?

По Лао, „Червеният стълб“ на Лу Бакенбарда и негов заместник, сведе глава в знак, че приема критиката, но вътрешно кипеше. На Лу Мин Шао му бяха докладвали за новия — и то не веднъж, а на няколко пъти — но той беше твърде зает да се подготвя за срещата на Съвета, за да обърне изобщо внимание — разговаряше само с дизайнерите и танцьорките.

— Не става така, да го еба — продължи Лу, приближи се до По Лао и навря розовото си, изровено, смачкано лице в неговото. — Искам лично да слезеш долу и да се погрижиш за всичко. И да поставиш всичко на мястото му веднъж завинаги, защото повече не искам неприятности, ясно? А особено много настоявам нито думица за онова, което става на наша територия, да не стига до оная путка, Дебелия Вон!

По Лао усети как лицето му пламва под скованото изражение. Потиснатият гняв бушуваше в него. После се поклони отсечено, врътна се и тръгна към вратата. Но щом я стигна, Лу Бакенбарда отново го извика:

— Ей, По Лао! И без издънки. Искам всичко да се уреди. Ясно?

По Лао се обърна и срещна погледа на здравото око на Лу. Не позволи на онова, което изпитваше в момента, да проличи.

— Разбрах, господарю Лу.

— Добре. А сега върви. Довечера искам да ми докладваш.

* * *

— Ши Уард?

Ким вдигна очи и се усмихна леко, но след това се стегна — не беше младият чиновник, с когото бе преговарял преди, а началникът на отдела. Зад прегърбения старец с побелялата брада стояха двама от охраната на отдела с оръжия на гърдите.

— Какво има? — изправи се той, озадачен от суровия гняв, изписан на лицето на възрастния хан.

В отговор онзи му бутна една папка — същата папка, която Ким бе предал само преди четири часа на гишето в другия край на чакалнята.

— Значи готово? — той се втренчи в папката. За миг се зачуди къде ли е готовият сертификат за патента.

— Това вашите документи ли са, ши Уард? — попита началникът, без да обърне внимание на думите на Ким.

Ким пак погледна към папката.

— Да. Разбира се. Защо? Проблем ли има?

Усмивката на стареца беше студена, иронична.

— И така може да се каже. Но първо нека се уверя в две неща — той протегна ръка, отвори папката и извади дебелата само няколко микрона официална молба. — Това вашият подпис ли е — тук долу, под тази молба за патент?

— Да.

— И разбирате, че тази молба се използва само за нови патенти, чийто автор е долуподписаният?

Ким кимна, вече притеснен; не разбираше защо този човек трябва да го пита за такива неща, нито защо е довел охрана.

— Тогава се боя, че тази молба е невалидна, тъй като нарушава параграф 761 (Д) от Закона за защита на патентите. Нещо повече, ши Уард — мой дълг е да ви арестувам за отправяне на фалшива молба, засягаща патент, вече регистриран в това бюро.

Ким се разсмя — но това не беше весел смях, а смях от невяра.

— Не е възможно. Проверих. Преди седмица. Тук, в това бюро. Нямаше нищо. Нищо, което дори смътно да напомня за нещо подобно!

Чиновникът се усмихна — очевидно се забавляваше. После извади копие от формуляр за защита на патент. Остави Ким да го разгледа. Забеляза как младежът пребледня, след това прибра формуляра.

Ръцете на Ким трепереха.

— Някой го е откраднал — прошепна той. — Няма друг начин.

Чиновникът се извърна, подаде папката на единия от охраната, после отново се обърна към Ким и изпъчи гърди, сякаш за да му покаже голямата, квадратна значка на бюрото.

— Коментарът ви беше записан, ши Уард, и заедно със записа на това интервю ще бъде предоставен на Изслушването след два дена. Дотогава се боя, че се налага да бъдете задържан.

— Задържан…? — Ким поклати глава. Да не би да полудяваше. Гадеше му се, виеше му се свят и почти не чуваше какво му говорят. После изведнъж извиха ръцете му назад. Усети как белезниците щракнаха около китките му и как го задърпаха извън стаята.

— Трябва да се обадите! — извика Ким, опитвайки се да накара чиновника да го чуе. — Трябва да кажете на Тай Чо!

Ала чиновникът вече му беше обърнал гръб и говореше с другия от охраната. След това вратата се затръшна пред него и изведнъж върху тила му се стовари рязък удар. И после нищо.