Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (15)

Глава 5
Веригата на Съществованието

В парадната градина на огромната Камара във Ваймар, в короните на кипарисите пееха птички и поздравяваха зората. Самата Камара беше празна от осем години насам, откакто Ван Хсиен, бащата на сегашния танг на Африка, прочете Декрета на Седмината за разпускането й, но в павилиона източно от огромната, подобна на зикурат сграда се провеждаше конференция. Там, в сянката на близкия Град, четиринайсет мъже — седмината канцлери на Седмината и седмина белобради старци, бивши Представители в Камарата — насядали около огромна кръгла маса, обсъждаха бъдещето на Чун Куо. На тавана точно над главите им беше нарисувана огромна карта на Чун Куо — границите на новите хсиен, административните райони, бяха отбелязани с червено на белия фон като капиляр по повърхността на око с перде. Говореха вече от единайсет часа само с две кратки прекъсвания, за да се подкрепят, и почти бяха приключили.

Нан Хо, седнал зад масата, вдигна очи от подвързаната с коприна папка пред себе си и се усмихна, щом срещна погледа на стария хан със сплетената на тънка плитчица коса отсреща си.

— Инат си ти, Пин Хсиян, ала не си неразумен. Онова, което искаш, е далече от желанието на моите господари. Но както повторих тази вечер нееднократно, ние не сме тук, за да се налагаме. Не. Трябва да стигнем до една нова връзка между Седмината и Горните нива. Заради всички нас.

Около масата замърмориха одобрително; Пин Хсиян се усмихна напрегнато и кимна веднъж.

— Добре. Значи да се договорим по тази последна точка. Нека забавим прилагането на пакета от мерки, за които се разбрахме по-рано, докато минат десет месеца от момента, когато Камарата ще прокара предложението. По този начин никой не би могъл да каже, че не действаме честно и открито.

— А черновата на тези предложения? — попита Пин Хсиян и се огледа.

— Подготвя се документ — сега, докато говорим — който ще е готов да бъде подписан от всички ни, преди да си тръгнем. На всички ще бъдат раздадени копия, които, разбира се, ще вземете със себе си.

Нан Хо забеляза доволните усмивки при тази новина и вътрешно се разсмя. Беше ги отвел далече тази вечер — от откритата враждебност и недоверие към Седмината и техните мотиви до едно ново уважение, а може би и промъкващо се възхищение към онези, които ги управляваха. По пътя натам бе спечелил всичко, което му бяха доверили господарите му като говорител на техния комитет за преговори да спечели, и не бе дал повече — всъщност беше дал по-малко от онова, което му бяха позволили да даде. Значи в крайна сметка това бе успешен кръг от преговорите, а иронията беше, че сега, след като всичко бе свършило, мъжете насреща му определено сияеха от задоволство, сякаш бяха успели да му се наложат.

Но пък тогава какво ли беше умението да се преговаря? От простия сергиен пазарлък до деликатното изкуство на държавното управление принципът зад всичко беше един и същ: човек трябва да забрави стойността на онова, което иска, и да започне преговорите от по-нататъшна точка. Да надценяваш или да подценяваш — това беше в основата на всичко; едничката, единствената тайна. Но за да го можеш, трябваше и да знаеш с абсолютна точност дали онова, което искаш, наистина си струва. Така беше и днес. Бе прекарал дълги месеци, докато подреди съвсем ясно в ума си какво точно искат и двете страни от тази среща.

А сега всичко беше приключено.

Нан Хо се изправи, огледа се, после плесна рязко с ръце и призова прислужниците от павилиона. Веднага нахлуха две дузини младежи с бръснати глави, сведени почтително, с подноси с храна и вино. Гледаше ги как обикалят около масата и предлагат на мъжете да се подкрепят, после се обърна и приближи до големия сводест прозорец.

Навън започваше нов ден — слънчевите лъчи блестяха по най-горните прозорци на Камарата и се простираха по гладките перлени страни на огромната сграда към дълбоките сенки в подножието й. Вчера преди срещата Нан Хо бе наредил да отключат огромната порта и бе влязъл в Камарата. Крачеше по празните коридори и зали, докато най-накрая навлезе в отекващото огромно пространство на главната пленарна зала. Там, заобиколен от амфитеатралните празни редове, си я бе представил след година, пълна с избраните Представители на Горните нива — десет хиляди гласа, които отекват, за да бъдат чути в шумотевицата, и усети, че го измъчват съмнения. Все пак знаеше, че връщане няма, няма истинска алтернатива на този тесен съюз между Седмината и Горните нива. Беше точно, както го бе казал Ли Юан — това и нищо друго. И така, той прогони съмненията си и седна на масата за преговори с ясен, твърд ум; смекчаваше позицията си само когато на онези срещу него им ставаше ясно, че се пазари от позиция на силата, а не поради слабост. Едва тогава се отпускаше, огъваше се като тръстика от вятъра и правеше неочаквани отстъпки. Искането на Седмината за максимум две деца в семейство бе смекчено до три деца. За провокативната клауза за „ретроспективни действия“, която от самото начало не бе предвидена да влезе в окончателния пакет, отначало се застъпваше, а после я заряза. За предложението да се разшири обсегът на гласоподавателите от горните петдесет до горните сто нива — мярка, която на Седмината им беше също толкова противна, колкото и на седмината беловласи старци, седнали срещу Нан Хо — настояваше, след това се отказа. И така и продължи — с фалшиви пазарлъци, а същевременно печелеше истински отстъпки от тяхна страна.

Чу стъпки зад гърба си. Извърна се, после чертите му се изопнаха в учтива усмивка. Беше Хун Миен-ло, канцлер на Град Африка, човекът на Ван Со-леян.

— Е, канцлер Нан? — обади се меко той; гласът му не стигаше по-далече от тях двамата. — Постигнахме онова, което искахме, нали?

Нан Хо погледна зад Хун Миен-ло — беловласите се бяха скупчили от другата страна на масата.

— Така изглежда — отговори той. Нямаше доверие на този човек. — Но ме тревожи не властта, която им даваме — тя е достатъчно незначителна — а онова, което биха могли да си помислят за себе си. Оттук няма връщане назад. Да затворим Камарата за втори път… Е, това е немислимо, нали?

Хун Миен-ло се усмихна.

— Може би. Но и по-странни неща са ставали.

Нан Хо поклати глава — тази мисъл го беше разтревожила.

— Не. Да се затвори отново Камарата е немислимо. Ето защо нашата задача е проста. Трябва да намерим начин да обуздаем тази сила.

— Като „чувалите“ ли?

Нан Хо присви очи — опита се да отгатне за какво намеква онзи. „Чувалите“ — тай — бяха Представители, купени от Седмината, които в миналото имаха значително влияние в Камарата. През времето, довело до Войната, която не беше война, Седмината се бяха опитали да наводнят Камарата с „чували“ и институцията бе изпаднала в немилост. Дискредитирането и арестът на тай през пролетта на 2201 г. всъщност бе декларацията, с която Камарата обяви независимостта си от Седмината и доведе направо до Войната.

Нан Хо сви рамене.

— В това, както и във всичко друго в миналото, ни сочи пътя към бъдещето.

— Миналото… — Хун Миен-ло се разсмя тихо и се наведе към него. — А когато бъдещето най-сетне дойде? Тогава какво, майстор Нан? Как да спрем бъдещето? Как да го обуздаем? Защото то идва. Ние с тебе го знаем, макар и господарите ни да не го знаят.

Нан Хо се втренчи в Хун Миен-ло с безизразно лице, после забеляза, че са приключили с подписите и документите са готови; тогава мина покрай колегата си канцлер и остави въпросите без отговор.

* * *

Двамата телохранители се огледаха нервно, щом оставиха носилката — не бяха свикнали да слизат толкова надолу по нивата, но когато слезе, Майкъл Левър сякаш не забеляза колко са изнервени. Огледа се, забеляза аскетичната подредба на обстановката и прекоси тесния коридор.

Нямаше нито антре, нито покои, нито офиси, които да изолират вътрешните тайни на компанията от външния свят — само голяма двойна врата, украсена като сградите на много фирми с емблемата на компанията. Левър се усмихна — простотата на всичко го забавляваше. Протегна ръка да докосне крехката сияеща паяжина, после рязко отдръпна ръка — за негова изненада нишките бяха топли, а от фона лъхаше смъртен хлад.

Отстъпи назад и разгледа емблемата. В средата на паяжината имаше мъничко усмихнато паяче, а над него беше изписано на английски и на мандарин името на компанията — Чи чу, „Паяк“.

За първи път посещаваше Ким тук, в собствената му сграда, и въпреки онова, което Ким бе казал, се изненада, когато видя колко скромно е всичко. На входа нямаше дори и камера!

Вратата трепна, а после неочаквано се стопи и остана само емблемата, увиснала сред празния мрак. Единият от телохранителите понечи да мине пред него, но Майкъл го спря с жест; след което пристъпи напред с лека усмивка.

Чу се леко пращене на статично електричество — сякаш бе преминал през някаква съвсем тънка стена — и той се озова вътре. Висок, леко оплешивяващ хан се изправи пред него със сведена глава, събрал почтително длани пред себе си.

— Добре дошли, ши Левър. Очаквахме ви.

Майкъл се разсмя.

— Забелязах — обърна се и видя как вратата бавно изникна отново на мястото си.

— Две холограми — обясни мъжът хан и изправи гръб. — Една — за вратата, една — за емблемата. А зад тях — силово поле. Идеята е на Ким.

Майкъл кимна.

— Хитро. Но предпочитам по-солидни неща.

— Може би. Солидността обаче е нещо относително, ши Левър. Ако полето беше включено, щеше да ви е доста трудничко да влезете — със или без холограма. Но простете, нека да ви се представя. Казвам се Тай Чо.

Майкъл наведе глава.

— Тай Чо… Много се радвам да се запознаем. Ким често ми е говорил за вас. Той е късметлия, че има такъв добър приятел и попечител.

Мъжът хан се поклони, но лицето му си остана безизразно.

— Късметът си е само мой, ши Левър. Честта да служат на такъв прекрасен, талантлив млад човек като Ким се пада на малцина в този живот. Ако не бях срещнал ши Уард, щях да смятам живота си за почти безсмислен.

Майкъл кимна — думите на възрастния хан го бяха впечатлили. Ала ако онова, което му беше казал Ким, беше вярно, то той дължеше на Тай Чо не само шанса в живота си, но и самия си живот. Когато Ким излязъл от Глината, точно Тай Чо — възпитател в Проекта за възстановяване — не просто забелязал и поощрил таланта на Ким, но се и намесил в решителен момент и предотвратил смъртта му.

— Но хайде, стига сме стояли и приказвали тук, ши Левър. Нека да ви въведа вътре. В момента Ким работи — довършва нещо, което започна снощи, но няма да се бави много. Може би бихте искали да го погледате? Ако дойдете с мене…

— Благодаря, Тай Чо. За мене ще е истинско удоволствие.

Майкъл последва Тай Чо. Вляво по коридора имаше две малки канцеларии, но основното работно помещение бе една голяма L-образна стая в дъното. Там намери Ким, седнал с гръб към вратата, приведен напред, вторачил поглед в експериментална среда — запечатан вакуумен прозрачен куб със страна дълга пет чи. Горната половина на главата му беше скрита под обемист шлем, свързан с дузина или повече жици с контролното табло отстрани, а ръцете му бяха вътре в куба, напъхани в тесни, прилепнали „ръкавици“; той оперираше с „уолдосите“ с точност до нанометър. Двама техници в лабораторно облекло бяха приседнали на края на близкото бюро и така се бяха задълбочили в онова, което Ким правеше, че дори и не погледнаха към Майкъл.

Майкъл се приближи и застана зад тях. Доколкото виждаше, там не ставаше нищо. Или — мисълта му се стори странно забавна — Ким може би само се преструваше, че върши нещо. Деликатните „продължения“ като че ли режеха и мачкаха въздуха, очертаваха фини линии в нищото, върховете на „уолдосите“ трепкаха и искряха, но всичко това като че ли нямаше ясна цел. Усети как го бодна леко разочарование. Онова, което Ким вършеше, сякаш нямаше смисъл; нямаше никакъв очевиден резултат. Майкъл присви очи — опитваше се да забележи дали не пропуска нещо, но нямаше нужда. Там като че ли наистина нямаше нищо.

Обърна се и се огледа. Имаше пейки, шкафчета, най-различни машини, повечето — скъпи, стари модели, всичките — толкова неочаквано очукани, че той усети как неволно е започнал да сравнява това тук с изпипаната докрай супертехника в лабораториите на баща му. Но всичко изглеждаше някак си нередно — твърде малко, твърде сбутано. Как при подобни условия би могло да се създаде нещо стойностно?

За миг се учуди дали не се е объркал, като е решил да работи с Уард, но после си спомни колко заинтересован беше баща му и онова, което бе научил от европейските си агенти. А пък и другото, което самият той знаеше за способностите на момчето.

Момчето… Обърна се и изгледа Уард в профил, след което извърна поглед — усети как мисълта му го предава. Външният вид. При Уард бе невъзможно да съдиш по външния вид, защото той не беше онова, което изглеждаше. На деветнайсет години Уард все още си приличаше на дете — дванайсет, най-много тринайсетгодишен хлапак. Дребният му ръст се дължеше на прекараното в Глината детство. Животът там, в мрака под основите на Града, го бе оформил и вътрешно, и външно и го бе направил такъв, та още от пръв поглед си личеше, че е по-различен от околните. Майкъл се усмихна. В сравнение с високите охранени граждани от Първо ниво Ким беше безплътен намек за човек — връщане към по-ранен еволюционен стадий. Физически Ким беше съвсем дребен и незабележим. Но външният вид мамеше, защото в очите му гореше огън, дори в най-дребното му движение — сила, която подкопаваше това първо впечатление. И още нещо. Ким имаше славата на най-големия учен теоретик в цяло Чун Куо.

Погледна го пак. Ким го гледаше любопитно с тъмните си очи.

— Майкъл… — поздрави го тихо. — Само след секунда свършвам.

Гледаше го. Там, където допреди малко нямаше нищо, разцъфна малка чисто бяла светлинка, а от нея се простря фина паяжина от нишки, като спици от синкава главина, които после се завиха навътре и оформиха мъничка сферична мрежа, която ставаше все по-наситена и по-сложна и накрая сякаш засия интензивно. Тя започна да се върти — отначало бавно, след това — все по-бързо. Светлината ту помръкваше, ту засияваше отново, докато най-сетне започна да пулсира ритмично.

Майкъл смаяно поклати глава. Беше прекрасно. Погледна към Ким и забеляза как се е привел напред, леко зяпнал, и диша учестено. Майкъл трепна и въртящата се светлинна спирала отново привлече погледа му.

Въртеше се все по-бързо и по-бързо и както се въртеше, от сияйното й сърце започнаха да се отделят малки пулсиращи светлинки и всяка от тях уцелваше мъничките, подобни на нитове мишени, осеяли вътрешните стени на куба. Светлината бавно набираше сила и накрая му се наложи да притвори очи, а след това и да ги стисне, да закрие лицето си с ръка и да се извърне настрани. Но дори и тогава все още го виждаше през спуснатите си клепачи — как се върти в средата на кухината като мъничка горяща звезда и как сияе величествено.

Задържа се в идеално равновесие сред вакуума още миг, а после със силно пращене светлинката рязко угасна.

Майкъл се обърна, като примигваше, и се втренчи в мрака, изпълнил куба, след това отмести поглед. За миг Ким остана абсолютно неподвижен, после трепна съвсем леко, облегна се назад и отдръпна ръце от „уолдосите“.

— Куан Ин! — прошепна Майкъл и поклати глава.

Ким се обърна и го погледна със слаба, почти извинителна усмивка; свали си шлема, приближи се към Майкъл и го хвана за ръцете.

— Майкъл… Радвам се да те видя. Как си?

Майкъл се усмихна.

— Добре съм. Но това какво беше?

Ким леко стрелна поглед към празния куб и сви рамене.

— Нещо, над което работя отдавна. Задача, която сам съм си поставил. Мислех си, че съм намерил решение, но… да кажем просто, че не е стабилно.

Майкъл се разсмя.

— Да… но какво беше? Изглеждаше красиво.

Ким мина покрай него, а после се върна с груба скица в ръка.

— Общо взето е приспособление за превключване. Предназначено е за преобразуване на енергия на молекулярно равнище. Проблемът е, че трябва да може да поддържа формата си и да се върти с феноменална скорост — със скоростта на самите молекулярни реакции, ако трябва да бъдем точни. В момента обаче все още е много нестабилно. И най-малката молекулярна намеса отвън го разрушава. Както видя. Добави и факта, че е твърде голямо, за да може да се използва практически, и ще разбереш колко далече съм от разрешаването на проблема.

Майкъл погледна листа, който му подаде Ким, но за него уравненията не означаваха нищо. Можеха със същия успех да са написани на мандарин от времето на династията Шан.

— Може би, но без съмнение е впечатляващо.

Ким се разсмя.

— Така ли мислиш? Е, сигурно, но понякога ми се струва, че се мъча да уловя самото нещо. Протягам ръка, свивам юмрук и… там няма нищо. И се питам: ами ако греша? Колкото и да съм добър, ако греша? Ами ако целият ми талант просто не стига? Ако вселената е по-различна от моята представа за нея? Ако не иска да съвпадне с модела в ума ми?

— Ами тогава, естествено, ще смениш модела?

Ким се загледа в Майкъл, след това извърна поглед.

— А ако аз съм моделът? — за миг Ким замря неподвижен, втренчен в празния куб, после сякаш изведнъж се сети къде се намира, погледна го и му се усмихна.

— Да оставим това. Как мина? Върви ли още?

Беше ред на Майкъл да извърне поглед.

— Съжалявам, Ким. Старецът не поддава. А без тези пари…

Ким го докосна по рамото.

— Разбирам. Всичко е наред. Можем да я караме така още малко. Но ти… ти имаше нужда от пари, нали?

Майкъл срещна погледа му и кимна.

— Е? Какво ще правиш?

Майкъл се усмихна стоически.

— Имам някои планове. Старият няма толкова лесно да ме прегази.

Ким кимна, но виждаше колко разочарован — а освен това и разгневен — е Майкъл от това, че баща му му е замразил сметките.

— Много малка сума беше — обади се тихо Майкъл. — По-малка от парите, които пръска за разни стари вещи. Но това е положението. Трябва да го преживеем, нали? — бръкна във вътрешния си джоб и извади писмо. — Ето. Помислих си, че ще ти помогне.

Ким взе писмото, без да го погледне.

— Какво е това?

— Препоръчително писмо до кредитна агенция „Хан Су“.

— Кредити? — Ким се разсмя. Спомни си какви трудности бе срещнал в кредитните агенции, когато се захвана с Чи чу. Навсякъде му казваха едно и също. Да си намери някой по-крупен спонсор или да зареже тази работа. Така стояха нещата. Едри риби, дребни риби. Ала той бе решил да остане независим. Продължаваше да се бори, като бавно харчеше дадените му от Ли Юан средства, правеше икономии, оправяше се някак си и беше уверен, че с таланта си все пак ще изплува. Но сега моментът беше такъв, че или трябваше да успее, или да се откаже. Трябваше да продаде някоя от идеите си — и да спечели достатъчно пари, за да се задържи Чи чу още година-две.

Сви рамене.

— Не че имам нещо против, но кой ли би ми дал кредит, ако е с всичкия си?

Майкъл се усмихна.

— Не се безпокой. Направих някои дискретни запитвания и като че ли братя Хан са склонни да се договорят с тебе. Уредих ти среща за утре в два.

Ким се разсмя — беше искрено изненадан.

— Добре. Но какво да правя с гаранциите? Вложил съм в това тук всичките си средства. А пък сега, когато баща ти стегна юздите…

Майкъл продължаваше да се усмихва.

— Ами патентите? Те струват нещо, нали?

— Може би. След като приключа с разработването им.

— Тогава ги използвай. Мислиш да ги регистрираш утре, нали? Добре. После върви право при братята. Нека патентите да ти бъдат гаранция. Утре в шест вечерта ще си получиш парите, гарантирам ти.

Ким огледа плика, след това погледна към Майкъл и се усмихна.

— Хубаво. Ще постъпя както кажеш. И… благодаря ти, Майкъл. Благодаря ти за всичко.

— И още нещо. Много ли си зает?

Ким се разсмя.

— Аз съм вечно зает. За какво намекваш?

— Искам да кажа, тази вечер. Можеш ли да отделиш малко време?

— Предполагам. Всичко за утре вече е готово. Защо?

Майкъл се усмихна — широка, топла, радостна усмивка, незасенчена от неприятностите, които имаше с баща си.

— Има бал, Ким. Бал по случай пълнолетието на една моя добра приятелка — бръкна в джоба си, извади карта и му я подаде. — Заповядай. Това е поканата ти. Балът е маскен.

— Маскен бал?

Левър се разсмя и тръгна да си върви.

— Питай Тай Чо. А ако имаш някакви проблеми с намирането на костюм, обади се на секретарката ми Мери. Тя ще ти уреди нещо.

Ким огледа златните букви на поканата и кимна. Спомни си кога за последен път е ходил на бал — онази вечер, когато арестуваха Младите синове — и изведнъж усети как по гръбнака му преминава лека тръпка на очакване.

* * *

— Скъпа?

Джелка стоеше пред огромния образ на широко усмихнатото лице на баща си.

— Татко! Как си? Кога се връщаш вкъщи?

На гигантската стена лицето на маршала се преструктурира само, мускулите на устата и бузите се саморазместиха, широката усмивка се превърна в строго примирение.

— Нещо става тук, боя се. В случая с „ДженСин“. Важно е и трябва да го проследя лично — така че може да остана тук още три или четири дена. Всичко наред ли е?

Тя се усмихна решително.

— Естествено, татко. Прави каквото трябва. Аз ще се оправя.

— Добре — за момент я загледа гордо, очите му бяха като огромни стоманени ябълки сред неравната каменна фасада на чертите му.

— И как мина обядът?

— Обядът? — той се намръщи, после разбра какво има предвид тя и се усмихна широко. — Обядът беше прекрасен. Младият Уард ти изпраща поздрави. Май ще идва в Европа съвсем скоро, за да бъде „свързан“.

— „Свързан“? — тя несигурно се загледа в лицето на баща си.

— Знаеш… — той неуверено докосна входа за достъп под дясното си ухо; знаеше какво е отношението й към това. — Стандартната процедура. Директна процесорна връзка. Той казва, че ще му бъде от помощ за работата. Ще улесни нещата. Все пак… — прочисти гърло и изражението му стана решително-радостно, — за това можеш да разговаряш направо с него, като дойде. Поканих го на вечеря.

Тя кимна — демонстрираше учтив интерес, но вътрешно усети как сърцето й се свива, а пулсът й се учестява.

— Хубаво. Ще ми е приятно да го видя отново.

За момент лицето на стареца засия срещу дъщеря му — той се опиваше от вида й; после подсмръкна силно и леко се отпусна назад с изражение, изведнъж станало по-делово.

— Е, момичето ми. Трябва да тръгвам. Тук има много работа, а аз искам да я свърша колкото е възможно по-скоро.

— Разбира се. И се пази, моля те!

Той кимна, движението се усили от екрана.

— И ти, любов моя — и после вече го нямаше, екранът блестеше празен.

Тя прекоси стаята и седна зад бюрото на баща си, люлееше се в големия стол напред и назад и гледаше замислено насреща си. Значи момчето идва тук…

Намръщи се, след това се изсмя кратко, странно. Момчето вече не беше дете. Всъщност, ако тя си спомняше правилно, Ким беше с почти година по-голям от нея. Просто тя все още мислеше за него по този начин. В края на краищата той беше толкова дребничък. Толкова мъничък и грациозен. С толкова деликатни черти…

Тя потръпна, после стана, изведнъж объркана от мисълта, че той идва тук. Защо трябваше да идва? Все пак е само момче. Приятел и колега на баща й. Не беше така, сякаш…

Поклати глава, обърна се още веднъж с лице към екрана, втренчена в идеалната белота. Сигурно заради очите му, които горяха толкова ярко онзи път. Сякаш по различен начин виждаха нещата.

За съвсем кратък миг пак видя малката лисица там, в пещерата на острова, взряла се в нея с тъмните си животински очи; споменът беше толкова жив, сякаш Джелка беше там и пак я наблюдаваше. И после всичко изчезна — остана само плосък бял екран и мисълта за нещо диво и тъмно, което не принадлежеше към света на нивата.

* * *

Нан Хо летеше на юг, над сърцето на Азия, слънцето вече остана зад гърба му, под него беше Алтай. Отпред лежеше великата пустиня, зад нея — древен Китай, а в сенките на Та Па Шан в провинция Съчуан — имението Тонджиян. Предварително бе изпратил съобщение, че пристига, но след смъртта на Вей Фен — медиите ще съобщят за нея час след полета му — не беше сигурен как ще стоят нещата.

Вей Фен беше най-възрастният, последният от онова поколение. Дори и Ву Ши, сега най-старият от тях, в сравнение с него беше млад мъж.

Тази мисъл обезпокои Нан Хо, докато седеше в тапицирания стол и сортираше документите си. Новият танг. Вей Чан Ин, беше добър човек и ставаше за администратор, който вече се бе доказал като регент по време на заболяването на баща си, но смъртта на Вей Фен бе лишила Съвета от последния му истински натрупан опит. Без стареца изглеждаха по-малко достойни, някак си останали без авторитет. Нямаше да го говорят — не и открито, но със сигурност щяха да го мислят, да го шепнат от ухо на ухо. И въпреки че нямаше да проличи външно, Седмината щяха да са по-слаби. Защото властта беше нещо, което се изявява не само чрез упражняването си, но и по начина, по който хората възприемат онези, които ги управляват.

Трети път за няколко години Седмината намаляваха: първо с убийството на Ван Хсиен, после — с внезапната кончина на Ли Шай Тун, а сега и това. Може би беше случайно, че бяха сключили „сделката“ си с Горе, преди да се разчуе новината. Или може би не. Може би новината — тя ще стане известна точно тази вечер — ще изглежда като поредната им слабост. Като по-нататъшна ерозия на властта.

А когато властта се провали изцяло?

Нан Хо потръпна, бутна документите настрани, ядосан на себе си, наясно, че думите на Хун Миен-ло го бяха засегнали. Още преди да седне на стола, в него се бе оформила нова решителност. Каквото и да се случеше отсега нататък, той щеше да е подготвен. Защото вече беше предупреден. Нямаше да е чужда вината — само негова — ако се препънат през следващите години. И той, Нан Хо, син на Нан Хо-це, щеше да направи всичко възможно това да не стане. Щеше да го превърне в грижа на душата си, в дело на живота си.

Дори и смъртта да е единствената награда за мъките му.

* * *

Когато Нан Хо пристигна, Ли Юан го чакаше в кабинета си; младият танг беше облечен в традиционните траурни дрехи, сякаш онзи, който току-що бе починал бе собственият му баща. Огромното бюро пред него беше необичайно чисто — от едната страна имаше само малък бял плик. Нан Хо го погледна, докато се кланяше, и после пак, изненадан да открие характерния печат на Вей Фен върху кървавочервения восък.

— Добре се справи, майстор Нан — Ли Юан започна без предисловия. — Говорих с Ву Ши и Цу Ма и те са доволни от сроковете, които си уговорил. Мислех си, че може да се наложи да отстъпим много повече.

Нан Хо сведе отново глава, но загадката на плика го разсейваше. Какво съобщение бе оставил мъртвият танг? И само за Ли Юан ли беше или всеки от Седмината имаше подобен плик?

— Сега, след като това е уредено, има още нещо, което бих искал да поемеш, майстор Нан.

Нан Хо срещна погледа на младия танг, защото подобни кратки мигове хвърляха мостове над огромната и явна пропаст, която лелееше помежду им.

— Чие хсия?

— Получих новини от Толонен, от Америка. Изглежда, че там се е натъкнал на нещо.

— Какво каза той, чие хсия?

Ли Юан поклати глава.

— Не ти ли се струва странно, майстор Нан? Искам да кажа, съвсем непривично е за маршала да пази нещата за себе си. Ако има подозрения, той обикновено ни държи много повече в течение.

Нан Хо се засмя.

— Така е, чие хсия. Но това е бизнесът на стария му приятел Клаус Еберт. За Толонен този мъж беше като брат и той се отнася към случая, както би се отнесъл един брат.

— Съвсем вярно — замисли се Ли Юан. — Вече съм го забелязал. Вижда в това дълг на честта, а?

— Така е, чие хсия. Обаче на мене ми каза нещо. В Нант, преди да излети.

— Да? И какво ти каза?

— Спомена някакви аномалии в архивите на „ДженСин“ за северноамериканските им операции. Когато го попитах, той посочи нередности в счетоводството, измислени товарителници, липсващи документи — такива работи. Отговорът му беше учтив, уклончив. Сигурен отговор. Но когато погледите ни се срещнаха, разбрах, че има предвид нещо друго. Нещо липсва, чие хсия, и Толонен смята да го открие.

Ли Юан въздъхна.

— Не ми харесва това, майстор Нан, но с него трябва да се оправя веднъж завинаги. Маршалът е упорит старец, но е честен. Ще го научим, когато е готов да ни каже, предполагам. Но междувременно искам ти да откриеш каквото можеш. Не желая да ни хванат съвсем неподготвени.

Нан Хо се поклони ниско. Както винаги, вече беше вътре в нещата.

— Както наредите, чие хсия.

След като канцлерът си тръгна, Ли Юан се наведе напред и придърпа плика пред себе си. След пет часа Вей Чан Ин щеше да е тук.

Вдигна писмото към носа си и го подуши, след това пак го остави на бюрото и поклати глава. Какво беше очаквал? Мирис на смърт? На страх и мрак? Както и да е, нямаше нищо. Нищо освен неутралните миризми на восък, мастило и хартия. Но дори и така усети някакъв страх — почти първичен ужас — от онова, което лежеше вътре в тънкото бяло пликче. Беше съдбата, написана от тъмна, паякоподобна ръка на мъртвец. Ли Юан потръпна при тази мисъл и я отблъсна от себе си.

След пет часа…

* * *

Старият Левър стоеше на подиума в средата на тълпата с пълна чаша уиски в голямата си, с квадратни кокалчета ръка и облечена в червена, бяла и синя коприна папка в другата. Зад него, в далечния край на вестибюла висеше огромно знаме на звезди и ивици и закриваше входа на палубата. Левър се усмихна и като се огледа наоколо си, вдигна чашата за поздрав. Днес всички се бяха събрали тук — всички от първоначалните инвеститори — петдесет от най-влиятелните мъже в северноамериканското Горе, всеки от тях — мултимилиардер. Но идеята беше негова и неговият порив бе довел до съществуването на всичко това. А сега на церемонията по откриването пак той, Чарлз Левър, щеше да получи лъвския пай от славата.

— Джентълмени… Приятели… Добре дошли — Левър отметна къдрица стоманеносива коса от очите си и засия, показвайки силните си, леко пожълтели зъби. — Всички знаете защо сме тук и за какво сме тук, така че да пропуснем формалностите и да вървим право напред. Сигурен съм, че всички сте любопитни, както съм и аз, да видите как са били изразходвани парите…

Разнесе се одобрителен шум и докато Левър слизаше от подиума и си пробиваше път напред, малката тълпа го последва; хората разговаряха помежду си.

Не се срещаха често и на всички им изглеждаше донякъде добър знак това, че са се събрали в деня, когато пристигнаха едновременно новините за смъртта на Вей Фен и за триумфа във Ваймар. Обикновено мълчаливите старци направо бръмчаха за новините. Всичко е свързано, казваха те; част от новия прилив, завъртането в тяхна полза. Бяха се възстановили след крайния отлив и унижението си от стъпалата на Мемориала на Линкълн. Сега идваше тяхното време. Връзките с Ваймар бяха първата крачка; изборите — следващата. И всяка стъпка щеше да ги довежда все по-близо до целта им — силна и независима Америка, освободена от управлението на Седмината, още веднъж заела действително полагащото й се в света място. Може би не империя, но нация. А кой знае какво можеше да произлезе? Може би щяха да възстановят онова, което бяха изоставили, и да протегнат ръце към звездите, орелът да разпери крилата си…

Левър се обърна под огромното знаме на звезди и ивици и ги погледна в лицата.

— Знам, джентълмени, че бяхте малко нетърпеливи, като искахте да знаете какво става тук, но когато видите какво е било постигнато през последните десет месеца, сигурен съм, ще се съгласите, че парите са добре похарчени.

Той вдигна ръка. При сигнала знамето се отдръпна бавно настрани и разкри огромен входен тунел, чиито стени и таван бяха направени така, че да изглеждат като от мрамор. Над входа имаше масивен мемориален камък с гравиран на него надпис с едър класически шрифт:

Под арката можеше да се види светло пространство, оформено като огромен парк, а в средата му — нещо като постамент на гигантска статуя.

Минаха оттам и се озоваха на дървена веранда, откъдето можеше да се види истинската големина на Фондацията, целият й район.

Левър бе накарал да „съберат в една“ най-горните три палуби, така че таванът — чудовищно голям екран, програмиран да изглежда като лятно небе — да е на приличното разстояние от двеста чи над главата. Но не това привличаше най-напред окото. В средата на добре оформените градини се извисяваше необятно здание — архитектура, позната на старците, събрани там, толкова добре, колкото и звездите и ивиците на Шейсет и деветте щата. Емпайър стейтс билдинг.

За момент се възцари удивена тишина, а после — рев, докато възрастните мъже пляскаха с ръце и викаха одобрително.

— Чудесно е, Чарлз — обади се приятелят му, финансистът Джеймс Фишър, докато ентусиазирано тупаше Левър по рамото. — Архитектът трябва да бъде поздравен. Прекрасно е уловил духа на старата сграда.

Левър засия, доволен от поздравленията от всички страни.

— Да, така е, нали? Дадох му основната идея, а той свърши останалото. Трябваше да го модифицира, естествено, но главният ефект е точно което исках. Лабораториите и повечето от изследователската апаратура е под този под, разбира се — всичко се простира надолу на още пет палуби; а това е за показност. Рецепцията, главните съоръжения и лекционните зали — всички са вътре в главното здание — усмихна се и отново се огледа наоколо си. — Както ще видите.

Пред огромните, покрити с глави на пирони входни врати Левър се обърна и вдигна ръце.

— Джентълмени! Едно последно нещо, преди да влезем. Горд съм да съобщя, че едва вчера ми доставиха последния шедьовър на най-великия художник на нашето време, Ернст Хайдемайер.

Чу се тихо изненадано мърморене. Левър се огледа наоколо, за да се наслади на момента, после добави:

— Още нещо. Позволете ми да добавя, че подарих тази специално поръчана картина на Института за спомен от церемонията по откриването. Бихте ли ме последвали…

Щом Левър се обърна, вратите бавно започнаха да се отдръпват и да откриват фасадния стенен екран и картината на Хайдемайер. Всички изненадано си поеха дъх; докато се разкриваше все по-голяма и по-голяма част от гигантското платно, започнаха все по-силни аплодисменти.

В средата на картината гигантската фигура на младеж с голи мускулести гърди стоеше на върха на груб планински хребет и гледаше на запад, здраво стиснал в едната си ръка пръта на огромно знаме. Стегнатите му изваяни и красиви черти пламтяха. Зад младежа и развятото от вятъра знаме група от млади хора — изглеждаха като млади богове — се катереше към върха с блеснали лица, с погледи, вперени в слънцето, което къпеше цялата картина с разкошната си златна светлина.

— Богове… — промърмори един от мъжете, взрян в огромното платно; устата му остана отворена. И не само неговата. Всички старци около Левър бяха замлъкнали, щом видяха цялата величина на гигантската картина. За момент се поколебаха, след което бавно, с растящо усещане за благоговение, започнаха да се приближават към нея.

Старият Левър стоеше там, оглеждаше се около себе си, знаеше какво чувстват в този момент. И той го бе почувствал още вчера, като за първи път видя картината. Беше удивителна. Още веднъж Хайдемайер бе приел негова идея и я бе трансформирал. Сега, след като сам го бе видял, се убеди. Това беше Мечтата. Онази, която го бе водила през последните няколко години. Онова видение за съвършенство, под златната светлина на новата зора.

Потръпна. Можеше да го осъществи, щеше да го направи тук. А този шедьовър на визуалното изкуство беше идеалното потвърждение за намеренията му. Да си бог и да живееш вечно — какво лошо имаше да искаш това?

— Удивително — обади се някой наблизо с истинско благоговение в гласа.

— Прав си, Чарлз — меко добави друг. — Това е шедьовър. Никога не съм виждал нещо подобно!

Левър погледна към него, с усмивка приемаше хвалебствените слова, които идваха от всички страни. После пак повиши глас и ги подкани:

— Хайде, джентълмени. Да не стоим тук и да зяпаме. Да влизаме. Вътре има достатъчно чудеса.

* * *

След два часа седяха в централната лекционна зала под огромната репродукция на забележителната „Космография универсалис“ на Мартин Валдзеемюлер — антична карта на света, датирана 1507 г., която изпълваше цял един край на театъра. Оригиналната дървена гравюра, първата карта, дала на новия свят името Америка, висеше в кабинета на стария Левър във Филаделфия.

Сега бяха видели всичко и бяха силно впечатлени. Нямаше съмнение, че ако може да се открие решение на проблема с остаряването, то ще се открие тук. Защото бяха купили съвършеното, последната дума на техниката оборудване и наели най-добрите специалисти във всяка област. Експерт след експерт ги посрещаха, докато обикаляха съоръжението, и накратко им обясняваха, преди да продължат; всяка от тези речи ги впечатли по свой начин, всяка се основаваше върху общото впечатление за компетентност. Всичко изглеждаше добре. Наистина много добре. И имаше нужда още само от време и пари… и малко късмет. Или поне така бе обявил Левър. Изследванията вече бяха започнали; всеки от осемте отдела дълбаеше в собствената си, тясно специализирана област. Всичко предварително бе обмислено внимателно, всяка точка — покрита. Или поне така изглеждаше.

След завършването на обиколката Левър тръгна сред старците, разговаряше с тях, преценяваше отговорите им, скромно приемаше похвалите. Но през цялото време нещо го глождеше. Изглеждаше добре. Наистина беше добре — най-доброто, което може да се купи с пари. Но не беше „най-доброто“. Нито пък щеше да стане, докато не успееше да накара Уард да работи за него.

Беше се оглеждал наоколо си, докато обикаляха творението, опитваше се да види всичко така, както го виждат те, с нови очи, но през цялото време знаеше, че то е просто черупка — прекрасно дело на технологичните трикове, екипирано не с гении, а с трудолюбиви хора, обучени по старите и строги пътища на мисълта. Знаеше — защото му беше работа да знае, че това не означава нищо, съвсем нищо, без последното мъничко парченце; без онази искра, която ще вкара живота в тази огромна, превъзходна изследователска машина.

Всичко опираше до Уард. Трябваше да има Уард. Ако човек не можеше да бъде купен, имаше начини да успее да го убеди да заработи. Спънки, заплахи и накрая неизбежната принуда да приеме задачата. Защото, ако съветниците му бяха прави, нямаше кой друг да я реши. Никой не беше достатъчно готов да види през очевидното и да излезе с изцяло ново разрешение на проблема.

Левър взе нова чаша уиски и я пресуши на екс. Не, ако Уард не дойдеше доброволно, щеше да дойде насила: защото нямаше да има къде другаде да отиде, към кого другиго да се обърне. И това щеше да се случи. Той щеше да го уреди да се случи. Защото алтернативата…

Левър стоеше там, взираше се в античната карта, изведнъж осъзнал колко милиарда мъже и жени са живели и умрели, откакто тази карта е била нарисувана. Колко безброй души са станали на прах, на нищо. После, докато си поемаше дълъг треперлив дъх, се обърна, усмихна се и пак тръгна сред тълпата старци, без да позволи на безпокойството да се изпише по повърхността на силно изразителното му лице.

* * *

Майкъл помълча известно време, след като Кустоу си тръгна. Разглеждаше документите, които Мери бе оставила пред него; след това се завъртя на стола си и погледна към нея.

Когато я бе назначил преди три седмици, не беше сигурен как ще потръгнат нещата. Досието й от работата в средния мениджмънт на „МемСис“, най-голямата от компаниите му, беше добро — всъщност първокласно — но тя имаше малко опит като личен асистент. Нито пък щеше да я назначи, ако някой от четиримата мъже, които искаше, се беше противопоставил. Но те не го сториха. Дали баща му ги беше заплашил или просто ги бе купил, нямаше значение. Той беше оставен без избор. Или Мери Дженингс, или никой. А може би имаше само нея на разположение, защото баща му бе решил, че е под достойнството му да купува някаква си жена. Но Мери беше по-добра, много по-добра, отколкото той или баща му бяха предполагали. Имаше остър ум, възможности, енергия. Нещо повече, работеше добре под напрежение — безценно качество сега, когато напрежението се засилваше. В много отношения тя беше най-добрият асистент, с когото изобщо беше работил.

Отпусна се назад и сключи пръсти.

— Ем…?

Тя изненадано вдигна поглед.

— Аз… — тогава видя изненаданото изражение на лицето му и извърна очи.

— Защо ме нарекохте така?

— Нарекъл съм те как…? О. Искаш да кажеш, Ем? — той вдигна един от докладите й. — Така се подписваш. Буквата м, ем. Предполагам, толкова често съм я виждал, че съм започнал да мисля за тебе просто като за Ем.

Тя сведе поглед, умът й още се рееше. Естествено. М от Мери. Мери Дженингс. Колкото и силно да бе започнала да се усеща свързана с това име през тези последни двайсет и един месеца, само при най-лекия намек истинското й име се върна: Ем от Емили. Емили Ашър…

Потръпна, докато ясното произнасяше наум. Емили Ашър от Град Европа, член на Съвета на Петимата на сега измрелите Пин Тяо — небезизвестните „изравнители“ — довели до Хаос по нивата и после глупаво, както тя смяташе, бомбардирали Бремен и избили над единайсет хиляди невинни граждани. Бяха изминали двайсет и един месеца, откакто Де Вор й бе дал фалшивите документи и я бе изстрелял на борда на междуконтиненталната ракета към нов живот. Месеци, през които тя едва поддържаше форма, държеше се изолирано, създаваше солидна основа на живота си — и през цялото време чакаше, губеше си времето.

Но то щеше да дойде. И когато дойдеше…

— Знаеш ли, мисля, че си права.

Тя погледна към него; видя как я наблюдава.

— Моля?

Той почука по доклада.

— За Дън. Не мисля, че трябва да му вярваме. Може дълго време да е бил враг на баща ми, но това не го прави непременно мой приятел — той се усмихна. — Знам по какъв начин мисли баща ми. Как действа. Той е богат, няма проблеми да купи онова, от което има нужда. А парите могат да накарат човека — дори и Дън — да приеме в леглото си по-странни птици от доживотния враг, а, Ем?

На езика й беше да го поправи, да го помоли да не я нарича пак така, но нещо в начина, по който го каза, я развълнува. Беше като онзи ден, когато я помоли да му стане асистент. Тя можеше да каже „не“. Всъщност разумното щеше да бъде да каже „не“. Но имаше нещо в начина, по който я помоли — може би намек за онази уязвимост, която бе видяла в него — което я накара да се съгласи. И сега пак.

Тя се усмихна.

— Знам от личен опит, че човек малко може да вярва на онзи, който сключва съюз с него само на базата на споделена омраза. Той винаги се проваля.

Така си беше. Бе видяла Пин Тяо унищожени точно по тази причина, когато Гезел се съюзи с омразния Де Вор. Но никога вече. Като се стигнеше до създаване на съюзи, за в бъдеще, тя щеше да поставя собствените си условия.

Майкъл я гледаше странно.

— Между другото, какво ще правиш тази вечер?

Тя се засмя — въпросът я завари абсолютно неподготвена.

— Извинете…

Той извърна очи, обърка се, сякаш беше престъпил някаква граница; след това се отпусна назад със смях.

— Виж, ако си си помислила нещо, забрави го, но аз реших, че ако нямаш… е, може би ще поискаш да ме придружиш на бал.

— Бал! Искате да кажете, като по тривизията?

Той поклати глава.

— Не. Този е истински. На стара моя приятелка. Тя празнува двайсет и петата си годишнина, пълнолетието си. Родителите й починаха преди няколко години и през това време имението й беше под попечителство, но сега си е изцяло нейно и тя прави голям купон в семейната къща. Просто си помислих…

Тя се отпусна назад и се втренчи в него.

— Защо аз? — попита след малко. — Сигурна съм, че отвън трябва да има дузина красиви жени, които биха…

— Реших, че може да е забавно — прекъсна я той. — Работиш много за мене и… е, помислих си, че може да ти хареса. Бях… — той се засмя. — Е, не бях сигурен как ще реагираш. Можеше да сбъркаш мотивите ми. Знаеш как е, шефът и асистентът му…

— Особено когато асистентът е жена…

Той присви очи, загледан в нея, след това кимна с лека, доволна усмивка на устните.

— Е? Би ли поискала да видиш как Върховните си режат кожите?

Искаше ли й се? Наистина ли смяташе да се забърка с това ниво? Малко по-дълго се колеба, после се усмихна — хубава, излъчваща усмивка.

— Бих искала, ши Левър. Много бих искала.

— Добре. Но да е Майкъл — той й върна усмивката. — Тази вечер трябва да ми викаш Майкъл.

* * *

— Това ли е?

Вей Чан Ин вдигна поглед от мястото си към стола на Ли Юан и срещна погледа на младия танг. Лицето му не изразяваше нищо от онова, което чувстваше, нито пък изобщо се поколеба при изработването на документа. Беше седял там, писа под диктовката на Ли Юан, без да вдига очи, нито да поглежда встрани към брат си, Цен-ли. По-скоро слуга, отколкото равен. Но Ли Юан познаваше по-добре от всеки друг силата и качествата на този мъж. Често бе разговарял с него, докато и двамата бяха принцове, и когато, към края на бащиното му заболяване, Чан Ин бе действал като регент на баща си в Съвета.

— Подпиши отдолу — обади се Ли Юан. — После Цен-ли ще сложи името си като свидетел. Аз ще се подпиша последен.

Чан Ин се усмихна и кимна. Ръката му се придвижи по дебелия пергамент и изписа името му с едно движение на четката. След това Цен-ли мина покрай него и, наведен над бюрото, натопи четката си в мастилото и се подписа до името на брат си.

Чан Ин вдигна поглед, обърна документа и го предложи на Ли Юан. Цен-ли му подаде четката. Ли Юан я взе и подписа, а докато се изправяше, изпусна дълбока въздишка.

— Разбираш ли какво означава това? — усмихна се тъжно на Чан Ин.

Чан Ин спря, после поклати глава.

— Още не, Юан. Може би никога няма да разбера. Но то беше последното желание на баща ми — устните му оформиха слаба усмивка. — Ти нали разбираш?

Ли Юан се засмя.

— Може би. А може би не. Но съм благодарен, братовчеде.

Чан Ин се поклони леко. Цен-ли до него гледаше надолу към по-големия си брат. Същото самообладание — резултат от добротата, която носеха всички те — оформяше чертите му. Погледнал така към двамата мъже, Ли Юан усети дълбоко вълнение в себе си. Да има синове като тези. Човек може да умре доволен, след като знае, че ги е възпитал толкова принципни и верни. Въздъхна и в главата му се оформи решението да използва този документ само ако се наложи.

— Цен-ли — меко изрече той, — има още нещо, което искам от тебе.

Най-младият вдигна поглед, тъмните му очи гледаха от хубавото му лице толкова директно и открито. Ли Юан бе срещал рядко такива очи.

— Какво е то, чие хсия?

Ли Юан се усмихна при споменаването на титлата.

— Бих приел услугите ти, Цен-ли — спря за малко, после продължи: — Искам да заместиш Чан Ши-сен и да му станеш секретар.

Чан Ин вдигна очи към него; за първи път на лицето му се изписа изненада. Но Цен-ли само кимна.

— Както желаете, чие хсия.

— Добре — Ли Юан се усмихна — вече по-спокоен сега, когато всичко беше уредено. — Тогава можем да насрочим деня за коронацията ти, Вей Чан Ин. Време е ти също да станеш танг.