Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (28)

Глава 18
Източни ветрове

— Сега си известен — говореше Кенеди. — Хората очакват разни неща от тебе, Майкъл. Големи неща. Ти си се срещал със смъртта, а това за тях означава много.

Майкъл Левър се усмихна вяло и погледна встрани. Беше се подпрял в леглото, зад него се издигаше малък хълм от възглавници. Той беше в голяма, частна болница, а по масите в голямата стая бяха поставени дузини букети, изпратени от доброжелатели. Погледна отново към Кенеди, този път на лицето, му имаше по-топло изражение.

— Ценя това, което казваш, но… просто не искам да мисля твърде много за работата — той наведе глава. — Още не… става ли?

Кенеди седна.

— Разбирам, Майкъл. Не съм дошъл да те насилвам. Просто исках да ти кажа как стоят нещата. Ясно?

— Ясно.

По-късно същия следобед Кенеди отлетя за Чикаго. Вечерта щеше да държи там реч по новите законопроекти за регулиране на населението — и по-специално за тъй наречената „клауза за евтаназията“. Нападението над Левър означаваше, че интересът на медиите към тази реч ще е по-голям от нормалното. Вече няколко телевизионни канала бяха настояли за реакциите и коментарите на Майкъл. Досега Кенеди ги беше отблъсквал, но и двамата знаеха, че ако продължават така, медиите могат да станат враждебни. Кенеди бе дошъл, за да се опита да убеди Майкъл да направи кратко изказване.

— Съжалявам, че трябваше да стане така, Майкъл. Такъв живот… не е естествен. Те искат от тебе всяка секунда да бъдеш под светлините на прожекторите. И са гладни. Като акули. Нахрани ги с малко, кръв — по възможност с кръвта на другия — и ще бъдат щастливи. Но не можеш да ги държиш на сухо. И не можеш да се сприятелиш с тях. Не и в истинския смисъл на думата. Така че трябва да играеш по техните правила.

Майкъл вдигна поглед. Не беше вече толкова блед, както преди, но още изглеждаше измъчен.

— Разбирам, Джо — въздъхна и се пресегна да почеше безполезните си крака. — Нека да направим компромис, а? Кажи им, че сега съм уморен — че съм на успокоителни — и че сутринта щом видя записа от речта ти ще говоря пред тях. Какво ще кажеш? Така и ти би могъл да се върнеш тук…

Той отново се облегна назад, загледан с надежда в по-опитния си партньор.

Кенеди се усмихна.

— Добре. Така ще направим. А аз ще се опитам да се върна за пресконференцията.

— Ще се опиташ?

— Добре, Майкъл, ще бъда тук!

Майкъл кимна и отпусна глава със затворени очи. Докато го гледаше, Кенеди почувства как тежестта на неизказаните неща го притиска. Последната седмица беше най-тежка от всички; изискванията, пред които се изправяше, бяха изтощителни. Но в голямата надпревара всичко това си струваше. Седна за момент и затвори очи, като притискаше лицето си и се прозяваше. Нуждаеше се от сън, искаше да спи цяла седмица, но точно сега нямаше време. Моментът беше съдбоносен. Сега или никога.

Само преди два дена Чарлз Левър бе излязъл от изолацията, която сам си беше наложил, и бе говорил пред медиите за тъгата и гнева, които изпитваше от това, което се беше случило на сина му. Кенеди се бе погрижил Майкъл да не го гледа, нито да чуе ширещите се слухове, че Чарлз Левър е организирал атентата срещу сина си. Но нещата се движеха. Бомбеният атентат беше подействал като катализатор — общественото мнение се бе разделило на два диаметрално противоположни лагера. Извлякоха полза от първоначалния обществен отклик и в резултат на емоционалната реакция състоянията им се бяха увеличили значително, но в последната седмица старите бяха извоювали позициите си обратно. Историите за Кенеди и другите млади хора, които медиите разпространяваха, бяха нагли и често доста безочливо клеветнически. Беше невъзможно дори да опита да отговори на някои от по-сериозните обвинения. Притиснати в ъгъла, опонентите им хвърляха кал. И тя лепнеше.

Най-странното от всичко, което се беше случило през тази седмица, бяха две неочаквани събития. Първо, преди два дена, по същото време, когато Чарлз Левър говореше пред медиите, Кенеди се свърза с един стар познат, който твърдеше, че представлява „Синовете“ — групировка, формирана от някогашна фракция на Дисперсионистите. Майкъл Левър и приятелите му бяха членували в тази група, но скъсаха с тях, когато се обвързаха с Кенеди. Сега изглежда Синовете искаха среща и се надяваха на някакво споразумение.

Само час след това посещение Кенеди бе посетен от Фен Чо-хсиен, главния министър на Ву Ши.

Дълго след това мисли дали има някаква връзка между двете събития — сложна, нагласена игра, целяща да го хване в капан и да го изложи пред медиите — но в края на краищата реши, че става дума за истинско съвпадение; една от тези прищевки на съдбата, които правеха живота непредсказуем и интересен. Синовете не бяха казали какво искат и той се съгласи само на среща с тях. Но Фен Чо-хсиен беше по-особен. Ву Ши искаше сделка.

Той се надяваше да разговаря с Майкъл за това. Да го убеди. Но Майкъл още не беше готов. Беше минало твърде малко време от смъртта на Брин Кустоу. Той още беше в шок, ужасен от случилото се с него, от това че някой — който и да е той — би желал неговата смърт. Един воал беше повдигнат и той видя колко е уязвим.

Кенеди отвори очи и погледна спящия Левър. Той можеше да използва по-добре това, което знаеше. Ако беше по-твърд, щеше да е по-трудно да бъде подведен. Въпреки загубата на Брин, тепърва можеше да се разкрие какво са спечелили.

А той самият?

Като истински Кенеди той винаги беше наясно как стоят нещата. От дългата история на семейството си бе научил колко гола е властта и колко крехка е плътта, носеща тази власт. А сега и Ву Ши беше поставил историята на лична основа. Ако беше казал „хайде да направим сделка“, тогава трябваше да отиде при него. Имаше ли друг избор?

Потръпна и стана, остави Майкъл да спи. Може би беше най-добре нещата да бъдат такива, каквито са. Така той сам щеше да си е виновен. Сам поемаше отговорността.

* * *

Юн Мъртвеца издърпа парче димящо свинско от тенджерата и го пъхна в устата си, след което се обърна към Дебелия Вон.

— Не са ли красиви, Вон И-сун? Не са ли като прасковки?

Дебелия Вон се усмихна, загледан в трите момченца, които се криеха под полите на майка си, дъщерята на Юн Юе-хуи.

— Те са малки императори, Юе-хуи. Ако бяха мои внуци, нямаше да искам нищо повече от живота.

Лицето на Юн Мъртвеца се изкриви в усмивка. Той се засмя, след което тупна силно Вон по гърба.

— Така е, Вон И-сун. Аз съм благословен. Боговете наистина са ми се усмихнали.

Дебелия Вон протегна ръце и прегърна приятеля си, трогнат от думите му. В живота си човек не можеше да разчита на много хора, но Юн Юе-хуи се беше оказал предан съюзник през последните десет години. Сигурен като Тай Шан.

— Знаеш ли какво да кажеш?

Юн кимна. Лицето му остана невъзмутимо.

— Зная ролята си, И-сун, и съм щастлив. Нямаме избор. Трябва да се изчистим от тази напаст, преди да ни е завладяла.

— Наистина — Дебелия Вон се премести назад; гледаше как Юн се обръща да даде последни нареждания на прислужниците си. След това по даден от него знак те се прибраха в трапезарията. Двамата последваха прислужниците и отрупаните им подноси.

Другите ги чакаха там; Хо Чин, Фен Шан-пао и Ли Чин, тримата босове, гледаха от местата си към голямата овална маса. Беше минало много време, откакто се бяха събрали така предишния път, и Дебелия Вон се огледа и почувства едва доловима тъга, че това щеше да свърши. Но трябваше да свърши. Великото колело се бе завъртяло. Промяната бе неизбежна. А той не можеше да допусне старите приятелства да станат пречка за това. Освен ако не искаше фамилното му знаме да виси в нечия друга зала.

Дебелия Вон седна, усмихна се подред на всеки, след което погледна прислужниците, които подреждаха ястията — общо тридесет блюда — в центъра на масата.

— О, това е отлично — каза Трипръстият Хо от името на всички. — От много години не съм ял змия и маймунски мозък.

Юн леко сведе глава.

— За мене е чест, че моята скромна трапеза ви харесва. Но хайде, чун цу, да започваме. Преди оризът да е изстинал.

Бяха се събрали тази вечер, за да направят сделка с Леман, да уредят нещата веднъж завинаги, но известно време разговорът се движеше встрани от темата, като че ли беше остра скала. Дебелия Вон се радваше на това и се наслаждаваше на храната и на потока от обичайни любезности, но когато слугите започнаха да разчистват масата, той смени темата и заговори направо:

— И така, какво ще правим с този келеш? Как ще се отървем от този пай нан джен?

Изразът предизвика усмивки на някои лица, но те бяха напрегнати, нервни усмивки, които бързо изчезнаха. „Белият човек“. Така наричаха Леман помежду си, сякаш този израз го отличаваше от останалите хун мао. Още повече, че беше уместен. Защото където и да отидеше, след него идваше смъртта — Белият танг.

— Да го убием — каза направо Трипръстият Хо. — Ще наемем един шао лин да го ликвидира.

— Това вече е изпробвано — генерал Фен избърса пръсти във влажната кърпа. — Лу Бакенбарда се опита, но нашият приятел се оказа твърде хитър за него. Не, ако искаме да успеем, трябва да стане чрез някой близък до него. Някой, на когото той има доверие.

— Трудно — подхвърли Ли без клепачите и облиза шумно пръсти. — Малцина са тези, които той допуска близо до себе си, и те са страшно лоялни. Съмнявам се, че между тях може да се намери някой, който да вземе пари за тази работа. Не. По-добре да не се стига до бой.

— Война? — попита Дебелия Вон и погледна към Ли през масата. — Война с всички средства, до смърт?

До него Юн Мъртвеца сведе поглед.

— Именно — Ли Чин се надвеси над масата, за да вземе последните няколко кашу от една купа, преди слугата да я отнесе. — Петима срещу един. Как е възможно да загубим?

Дебелия Вон наведе глава, угрижен изведнъж. Ако идеята на Ли Чин бъде приета, той щеше да се озове в беда. Споразумението, което беше постигнал с Ли Юан — независимо какви бяха достойнствата му в голямата надпревара — много зависеше от поддържането на мира на Долните нива. Ако нарушеше споразумението, как ли би реагирал Ли Юан? Ако беше по-напреднал в подготовката си, можеше да рискува. Но още не беше готов. Не можеше да си позволи да застане срещу Ли Юан.

— Разумно ли е? — попита тихо и срещна втренчените, яйцевидни очи на Ли. — Имам известни симпатии към твоите виждания, Ли Чин, но помисли за цената, за разрухата на бизнеса ни. Нали винаги сме казвали, че е по-добре да правим пари, отколкото да водим войни? Нали затова устояхме, докато други слязоха надолу?

— Може би — отговори Ли. — Но когато задуха източният вятър, мъдрият му се покланя. Трябва да се поклоним на неизбежното, Вон И-сун. Трябва да воюваме срещу пай нан джен, преди да е станало късно.

— Войната ли е единственият изход, който ни е останал, братко Ли? — попита Юн Мъртвеца, като с жест накара слугите да напуснат стаята. — Опитали ли сме всичко останало?

Ли Чин се обърна и погледна Юн.

— Всеки изминал ден го прави по-силен. Не можеш ли да го видиш, Юн Юе-хуи? Не можем повече да отлагаме. Трябва да действаме. Веднага.

Юн кимна.

— Разбира се. Нали точно затова сме тук? Да се справим с проблема, преди да е станал нерешим. Но трябва сериозно да помислим, преди да се заемем с такова начинание. Войната е като огън, лесно е да се запали, но трудно се контролира. Аз не я изключвам. Не. Но трябва да я запазим като последна възможност, ако всичко останало се провали.

Ли се огледа, видя как другите кимат в знак на съгласие и седна отново, като привдигна рамене.

— Е, какво предлагате?

Юн хвърли бърз поглед към Вон И-сун, после пак погледна към Ли, черните му очи не мигаха на подобното на мъртвешка маска лице.

— Предлагам просто да го задушим. Да завземем пазарите му. Да го атакуваме косвено, чрез посредниците му. Да го подкопаем и да разклатим властта му.

— А ако това се провали?

— Тогава ще воюваме.

Ли помисли за момент, след това кимна.

— Добре. Колко време да си дадем? Шест месеца? Година?

— Шест месеца — каза Дебелия Вон и скри задоволството си. Да, и след това щеше да има война. Но не срещу Леман. Не. Защото за това време той щеше да е погълнал Леман, ножа с перлена дръжка и всичко.

— Източни ветрове… — той вдигна чашата с вино и огледа седналите около масата. — Да пием за източните ветрове!

* * *

От мястото, където стояха — високо на балкона на четвърто ниво — и наблюдаваха оживената пътна артерия, двамата мъже можеха да видят как натоварените ремаркета маневрират към междупалубния транзитен асансьор. Хората на Леман бяха навсякъде и не допускаха любопитните да се навъртат наоколо, грижеха се операцията да върви гладко, без засечки.

— Прикри ли се? — попита Леман, без да поглежда към човека до него, защото следеше всичко, което ставаше долу.

— Естествено — отговори нехайно майорът. — Ще минат седмици, преди да оправят бъркотията. И дори тогава няма да са сигурни какво точно се е случило.

— И капитаните ти не знаят нищо?

Майорът широко се усмихна.

— Не повече от твоите хора. Както казах, всичко е натрупване на противоречива информация. Моят човек е добър. Един от най-добрите, когато опре до манипулиране на записи. Когато… дойдат да разследват, ще намерят два източника — две версии за събитията — и двата ще бъдат стопроцентови.

Леман погледна офицера.

— А парите?

— Не се притеснявай, приятелю. Те са добре скътани там, където няма да бъдат видени от любопитни очи. Както казах, аз съм търпелив. След шест години мога да се пенсионирам преждевременно, ако поискам, това е. И когато го направя, ще мога да разчитам на някоя пара за черни дни, нали? А дотогава всичко това ще е забравено. Никой няма да забележи, че ще живея като танг. Всички ще си мислят, че просто през всичките тези години съм влагал парите си разумно.

Той се засмя, но Леман до него остана безмълвен. Беше платил на майора два и половина милиона, за да уреди нещата. Трябваше да даде още два и половина, когато всичко свърши. В замяна щеше да получи боеприпаси, които струваха наполовина, може би дори и по-малко. Но си струваше. Защото така никой нямаше да знае, че ги има. Така никой от босовете съперници нямаше да разбере за какво се готви.

Леман се обърна.

— Да вървим — той докосна ръката на майора. — Искам да съм навън, преди да са писнали алармите.

Майорът кимна, огледа Леман за миг, неизречен въпрос се спря на устните му, след което се обърна и последва албиноса по стълбите към чакащия асансьор.

* * *

Тълпата в голямата зала беше притихнала. Чуваше се само тихият шепот на коприната, когато главите се обръщаха, за да видят кой е сред тях. Хиляди лица, хан, аристократи, гледаха към огромната, покрита с нефрит врата в далечния край на залата. Там стояха двама мъже.

Хун мао стоеше между високите крила на вратата и се оглеждаше. На устните му се забелязваше съвсем слаба следа от усмивка, но очите му бяха присвити и внимателно наблюдаваха. За мин се държеше добре — гордо, като че ли и той беше чун цу. Встрани от него беше канцлерът, Фен Чо-хсиен, който гледаше нетърпеливо, явно смутен от факта, че трябва да придружава човека.

— Ела — каза той отчетливо и пристъпи напред между редиците от гости. Хун мао вървеше зад него, оглеждаше се, главата му правеше малки поклони, на лицето му грееше най-кротката и безобидна усмивка, сякаш разбираше, че присъствието му е дразнещо за другите, и искаше да сведе обидата до минимум.

Когато канцлерът Фен стигна до по-малките врати в далечния край на залата, той се обърна рязко и след като даде знак на музикантите, чиито инструменти бяха замлъкнали заедно с хората, произнесе няколко думи на родния език на този, който стоеше до него. Изведнъж главите се обърнаха и разговорите продължиха. Миг по-късно засвири и оркестърът.

— Съжалявам, че дойдох така сред вас — каза тихо хун мао.

Фен Чо-хсиен го огледа за миг, след което кимна, предразположен от скромността на мъжа. Той не беше като другите. В него имаше някаква изтънченост, някаква грация, която при тях се срещаше рядко. Повечето бяха като грубо изразяващи се маймуни. Но този беше по-различен. Фен Чо-хсиен леко се поклони и отново се обърна към вратите, за да почука силно по гравираната лакирана повърхност.

Двама стражи отвориха вратите и те влязоха в преддверието, след това — в по-тесен коридор, където ги следеше скенер, висящ на гъвкава конзола от тавана. В другия край на коридора чакаха още стражи. Хун мао вече беше претърсен, но те повториха тази процедура, докато министърът чакаше, обърнал поглед встрани. След като свършиха, един от тях каза нещо в комутатора и набра някакъв код. Зад тях се отвориха вратите на „светая светих“.

Ву Ши пристъпи напред с разперени ръце.

— Представител Кенеди, радвам се, че най-после ще се срещнем. Много съм ви гледал и съм слушал за вас — хвана ръцете на американеца и здраво ги стисна, очите му гледаха тези на Кенеди с нещо средно между поздрав и предизвикателство.

— Чувствах, че вече е време да се срещнем… и да поговорим.

Стаята беше в нежни сини цветове, всички мебели бяха така подбрани, че допълваха меките успокояващи нюанси. Седнаха на ниски столове, с копринени възглавнички в наситено тъмносиньо, изпъстрени с венчелистчета с цвят на праскова, абанос и бронз. Тъмната официална копринена одежда на Кенеди изглеждаше като натрапчив, чужд елемент. Той седеше и се опитваше да не се чувства неудобно. Не беше имал време да се преоблече. Известието гласеше „веднага“, а с танг не се спори. Поне засега.

Ву Ши се наведе напред, копринените гънки на дългата, диплеща се одежда зашушнаха тихо. Той изглеждаше деликатен, почти женствен до едрия, груб хун мао, но очите му бяха очи на хищна птица, а ръцете, които се подаваха от меката синя коприна, бяха твърди, тъмни и силни.

— Съжалявам, че ви дадох толкова малко време. При такова положение е по-добре да се действа бързо. Така никой няма да знае, че сте тук.

Кенеди направи лек жест с глава, сочещ към препълнената зала отвън, но Ву Ши просто се усмихна.

— Никой освен вие и аз. Моите хора не виждат това, което им кажа да не виждат.

Кенеди се усмихна разбиращо, но остана нащрек.

— Чудите се какво искам. Защо съм пожелал да дойдете тук.

— Вие ще ми кажете — отвърна Кенеди просто.

Ву Ши преценяваше нещата още веднъж. След това се засмя.

— Наистина, забравям. Вие сте реалист, а не идеалист. Работите с реални неща, а не с мечти.

В думите му имаше истина, но също и ирония. Ву Ши си подготвяше домашното. Кенеди — също.

— Постигането на реалните неща може да бъде мечта, нали?

Ву Ши кимна леко.

— Не като някои други мечти, а?

Той явно имаше предвид института „Кътлър“. Мечтите на старите.

— Ю кун! — каза Кенеди. — Глупави старци.

Ву Ши се засмя и плесна с ръце.

— Значи знаете нашия език, ши Кенеди?

— Достатъчно, за да разбирам. Може би достатъчно и за да се изразявам.

Тангът седна отново и го огледа.

— Има нещо, което липсваше в досието ви. Къде сте учили куан хуа?

— Баща ми имаше много връзки с вашите слуги и със слугите на баща ви. Малко знания за вашия начин на живот му бяха от полза. Това беше една от големите тайни на успеха му.

— И баща ви ви научи?

Кенеди се усмихна и кимна. В този момент той изглеждаше очарователно, съвсем като момче и докато Ву Ши го гледаше, почувства как прониква в съзнанието му. Той харесваше този американец. Толкова различен от намусените старци и техните съсухрени мечти за вечността.

— Тогава може би интуицията ми е по-добра, отколкото си мислех.

Ву Ши се поколеба, след което стана и се обърна с гръб към американеца. Кенеди познаваше протокола и също стана в очакване да разбере защо го е повикал Ву Ши. След около минута тангът пак се обърна към него:

— Трябва да ви вярвам, ши Кенеди. А това не е лесно за един танг. Малцина са тези, на които доверяваме какво се крие в мислите ни, а вие сте ни чужд. И въпреки това аз ще ви се доверя.

Кенеди направи лек, едва забележим поклон, без да отмества поглед от лицето на другия.

— Вие сте умен човек, Джоузеф Кенеди. Знаете как стоят нещата. Знаете кой държи властта в този Град. Знаете и как да използвате властта, как да произведете суровия материал, от който тя се прави — тангът си позволи да се усмихне. — И не заради парите. Не само. Има нещо по-дълбоко, по-надеждно от парите. Лоялност. Аз ви виждам, виждам и тези около вас и знам какво ги привързва към вас. — За момент замълча. — Вие сте силен човек, ши Кенеди. Човек с власт. Моите министри ми казаха, че трябва да ви унищожа. Да намеря начин да ви унижа. Да ви заложа капан и да ви купя. Предложиха ми дузина различни начини да ви пречупя и съсипя.

Кенеди не каза нищо. Стоеше с леко наведена глава и слушаше, наблюдателните му очи попиваха всичко. Ву Ши, напротив, се усмихваше вътрешно. Кенеди не беше глупак. Силата му идваше дълбоко отвътре — от тази самоувереност, която, подобно на неговата собствена, му беше вродена.

— Както и да е, това, което виждам у вас, ми харесва. Виждам човек, който мисли така, както би трябвало да се мисли. Който поставя хората над себе си. А аз харесвам това. Уважавам го. Но като практичен човек, трябва да си задам един въпрос. Може ли да има двама царе в Град Америка? Ако позволя на този човек — на вас — да продължи, няма ли самият аз в един момент да стана плячка на успеха му?

Той помълча за един момент, след което продължи:

— Е?

— Подчинявам се на моя танг — в думите на Кенеди нямаше колебание, нито следа от несигурност. — Аз не съм против Седмината, а против старците.

Ву Ши присви очи за миг, след което кимна.

— Така говорите сега, Джоузеф Кенеди. Но как ще бъде, когато Америка стане ваша? Когато хората дойдат при вас и ви кажат: „Ти, Представителю Кенеди, си човекът, който трябва да бъде цар. Ти си американец. Нека да ни управлява американец!“ Какво ще им отговорите? Ще се обърнете ли към тях с думите: „Подчинявам се на моя танг“? — той се засмя. — Харесвате ми и ви оказвам честта да ви доверя тези мисли, но аз не съм ю кун, ши Кенеди. Аз също съм практичен човек.

Кенеди замълча за момент. След това заговори с нещо като въздишка:

— Какво искате от мене, чие хсия? Какво мога да ви дам, за да засвидетелствам своята лоялност?

Ву Ши се приближи, докато лицето му се спря съвсем до това на американеца.

— Искам заложник.

Кенеди се намръщи неразбиращо.

— Има нова техника, която моят приятел, Ли Юан, е усъвършенствал. Средство за контрол.

— Контрол?

— Едно просто техническо средство. Съвсем безвредно, уверявам ви, а операцията е съвсем безопасна.

— И вие искате да… да се подложа на тази операция?

Ву Ши поклати глава.

— Не, ши Кенеди. Виждам, че още не ме разбирате. Не ми трябват мъченици. Не, нищо подобно — той се усмихна, протегна ръка и я постави на рамото на американеца. — Имам предвид жена ви, синовете ви. Това имам предвид.

* * *

Емили затвори вратата и се обърна с лице към Майкъл; най-после останаха насаме. Тя се чувстваше зле, нервите й бяха опънати от всичко, което се бе случило през тези няколко дена. Ходът на събитията не й беше дал време да свикне с чувствата си, но сега го гледаше и те си идваха на мястото — цялата тъга, болката и голият страх.

Тя прекоси стаята, изправи се над него и го погледна. Той спеше, лицето му беше бледо и измъчено, лявата му ръка над завивката бе покрита с малки струпеи. Беше видяла подробно нараняванията му, ужасяващите травми по краката и в долната част на гръбначния стълб, беше стояла зад него, докато главният хирург Пан обясняваше на Кенеди какво трябва да се направи. И не беше почувствала нищо в тая вцепеняваща нереалност. Но най-после трябваше да действа.

Пое си дълбоко дъх, след това разтърси глава и си напомни, че всичко е свършило. За да подреди живота си, й трябваше анонимност, а сега тя беше известна надлъж и на шир, „лице от екрана“, „съпругата на Майкъл Левър“. Така че тази възможност засега бе недостъпна. Ако искаше да стори нещо, за да направи този скапан свят по-добър, трябваше да намери някакъв друг начин.

Тя погледна към него и въздъхна, след което протегна ръка и нежно докосна челото му, за да се увери, че е топло.

Негова съпруга. Какво означаваха досега тези думи? Че споделяше леглото му. И какво друго?

Освен това тези думи не означаваха нищо. Кенеди се беше погрижил. Да, именно Кенеди беше този, който проверяваше дали тя си е вкъщи, когато Майкъл пътуваше из Града, той настояваше тя да седи с другите съпруги и приятелки, докато мъжете обсъждаха актуалните проблеми. Нали в края на краищата това беше мъжки свят? И не беше ли именно такава нейната роля — да бъде тиха, вярна съпруга?

Потръпна, разбрала, че през изминалата година е лъгала себе си. О, тя беше достатъчно щастлива дори когато Майкъл го нямаше, защото моментите, които прекарваха заедно, бяха моменти на наслада, моменти, които очакваха с нетърпение. И никога не им стигаха. Сега, изправена пред факта, че ще живее без всичко това, тя разбираше цената, която е платила за своето щастие, разбираше каква част от себе си е отрекла.

Кенеди. Всичко опираше до Кенеди.

Още от деня, в който се беше омъжила за Майкъл, той се грижеше тя да е встрани от нещата; не я чуваха, пренебрегваха мнението й. Сякаш усещаше, че има нещо, което я отличава от жените от социалния му кръг, от нивото му. Нещо повече от простия въпрос за размножаването.

А Майкъл? Майкъл е приел това, като че ли всичко е наред. И може би действително не можеше да го разбере, защото също беше научен да приема нещата по този начин. Но, всичко трябваше да се промени. Тя беше се решила. Отсега нататък щеше да е винаги до него, да му дава съвети и подкрепа, да обсъжда с него всеки изникнал проблем, да се изправи срещу вродените му представи за света и начина, по който вървят нещата — без значение какво биха помислили Кенеди и останалите.

Потрепери от внезапно възмущение, припомнила си случаите, когато Кенеди се беше държал презрително с нея. „Скъпа моя“ — така я наричаше снизходително. Е, отсега нататък щеше да види.

— Ем…?

Майкъл я гледаше, на лицето му имаше слаба, но лъчезарна усмивка. При тази усмивка всичките й мисли се изпариха. Тя протегна ръце и го притисна към себе си нежно, внимателно, и се засмя.

— Как се чувстваш? — коленичи до него, с лице близо до неговото, а ръцете й стискаха ръцете му.

— Уморен — каза той, — и малко скован. Но по-добре, много по-добре отпреди. Радвам се, че камерите са си отишли. Не можех да ги търпя. Смъртта на Брин…

Тя погали челото му.

— Знам. Недей сега. Хайде да говорим за нас, а? Какво ще правим оттук нататък?

В очите му се появи болка, моментна несигурност, след което той заговори със странно спокоен глас:

— Ако искаш развод…?

Тя поклати глава, странно развълнувана от изречените думи, от прямата мъжка честност.

— Все още го има, нали? — на устните й заигра лека усмивка. — Нали не са го махнали?

Той се усмихна мрачно.

— Откъде да знам?

— Може ли да погледна?

— Ем! — засмя се той, но смехът му премина в кашлица. — Дръж се прилично! Камерите!

— По дяволите камерите — каза тя тихо. — Освен това то би дало на тези копелета нещо, на което да се радват, нали?

Известно време мълчаха и се гледаха, след което Майкъл обърна глава настрани, на лицето му се изписа лека горчивина или може би самосъжаление.

— Ще бъде трудно — каза той. — Може би по-трудно за тебе, отколкото за мене. Аз трябва само да оздравея. Но ти…

— Ще оцелея — тя стисна ръката му. — Освен това сега имам какво да правя.

Той я погледна отново.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се усмихна.

— Аз съм ти жена, Майкъл. Сега това значи нещо. Много повече, отколкото значеше преди това да се случи. То ми дава право на глас.

— И ти го искаш?

Тя се замисли за момент, след това кимна.

— Виждала съм разни неща — каза тя, — там, на долните нива. Неща, които няма да повярваш. Страдание. Ужасно, неописуемо страдание. И искам да направя нещо в тази посока. Нещо положително.

Той се вгледа в нея за момент, после на лицето му се появи усмивка.

— Ти си добра жена, Ем. Най-добрата, която някой би могъл да има. И ако искаш точно това, давай тогава. Освен това мисля, че си права. Джо се притеснява как би се отразило на изборите, но всъщност тези неща са по-важни, нали? Мислех си, Ем. Смъртта на Брин… — вълна от болка заля лицето му. — Смъртта на Брин трябва да означава нещо. От нея трябва да произлезе нещо хубаво. И може би ти си права. Може би трябва да използваме тази възможност. Ти по твоя начин, аз — по моя.

— А Джоузеф Кенеди?

— Не му се връзваш много, нали? Забелязах още от началото. Но досега нямаше значение. Той е добър човек, Ем. Гарантирам. Но ти направи това, което си решила. И ако той се възпротиви, кажи ми. Аз ще те подкрепя. Знаеш, че ще го направя.

Тя се усмихна, след което се наведе по-близо и го целуна по челото.

— Знам. Всъщност винаги съм го знаела. Но, както казваш, досега нямаше особено значение.

* * *

Ли Юан газеше в плитчините на езерото в Тонджиян, вдигнал копринените си одежди до коленете, и гледаше петнайсетмесечния си син.

Куей Джен се беше спуснал напред, цапаше покрай баща си и се кискаше лудешки, а пълните му ръчички пляскаха по водата, по тъмнокосата му малка главичка искряха светли капчици.

Редица от весели слуги стоеше във водата наблизо и препречваше достъпа до по-дълбокото, слънчевата светлина проблясваше по обръснатите им глави, а лицата им се смееха, докато наблюдаваха своя танг да си играе с младия принц.

На брега имаше пикник. Изпод златните и червени копринени навеси съпругите на Ли Юан ги гледаха, смееха се на лудориите на съпруга си. Лай Ши и Фу Ти Чан седяха отзад на дълга пейка, покрита с възглавници, а Миен Шан, майката на Куей Джен, стоеше почти на края на водата и смехът й беше примесен с тревога.

Куей Джен се обърна, погледна към майка си, после подскочи с комично движение, което накара всички наоколо му да се разсмеят. Престолонаследникът се огледа с широко отворени от изненада очи и като видя усмивка на всяко лице, плесна с ръце и с кикотене скочи отново.

— Точно така! — доволен извика Ли Юан, за да го окуражи. — Скачай, малка моя рибке! Скачай! — извърна глава назад и избухна в смях.

Но Куей Джен започваше да се превъзбужда и когато отново скочи, се препъна, размаха малките си ръчички, докато падаше, и нададе кратък изненадан вик, преди да потъне под водата. Ли Юан се наведе бързо и измъкна плюещия Куей Джен, след което го притисна към гърдите си, залюля го насам-натам и го целуна по лицето.

Известно време Куей Джен само пищеше, но нежните думи на Ли Юан бавно постигаха ефект и детето се успокои, сгушило се плътно до гърдите на баща си.

— Там! — Ли Юан го вдигна и го задържа над себе си, на височината на изпънатите си ръце. — Нищо лошо няма, нали, малка моя рибке? Нищо лошо.

Продължи да прегръща сина си и да целува тъмната свила на главата му.

— Ти си добро момче, нали? — мърмореше той. — Добро момче — после се обърна във водата, тръгна към брега и подаде Куей Джен на майка му.

Миен Шан пое сина си, погледна покрай него към Ли Юан и се усмихна широко.

— Благодаря, Юан — тихо каза тя. — И ти си добър баща на сина си. Най-добрият от бащите.

Тя се обърна и повика прислужниците. Те веднага се подредиха до нея с кърпи и сухи дрехи, за да се погрижат за детето.

Ли Юан се усмихна, разчувстван от думите й, стъпи на брега и остави един от слугите си да избърше с кърпа краката му, докато друг донесе нова туника, наметна го с нея, облече го. След като приключиха с това, той се обърна и погледна към навеса. Лай Ши и Фу Ти Чан го наблюдаваха, допрели глави и си говореха. Усмихна се, отиде при тях, седна помежду им и обгърна раменете им с ръце.

За момент поседя така в мълчаливо задоволство от деня. Хората му в езерото бяха започнали да си играят с надут волски мехур, подхвърляха си го и се гмуркаха да го хванат, като същевременно вдигаха огромни водни фонтани за всеобща радост. Дори Куей Джен бе спрял да хленчи и се бе извърнал да ги гледа с удивена усмивка, осветяваща дребните му черти.

Взрян във всичко това, Юан усети през него да преминава доволна тръпка. Достатъчно беше, нали? Достатъчно за един мъж. Вечно да прекарва такива дни, да има такова слънце, щастливи часове — това със сигурност беше достатъчно?

Изчака мълчаливо, но засега не чуваше мрачния глас, който да се противопостави на първото силно усещане за задоволство. Значи може би това беше балансът, който бе търсил през всичките тези години. Може би в края на краищата беше просто. Да се отпуснеш. Да се оставиш на течението.

— Юан?

Той извърна глава и се взря в тъмните красиви очи на втората си съпруга, Лай Ши.

— Какво има, любов моя?

Тя отклони поглед, за да срещне този на Фу Ти Чан от другата му страна, после очите й отново се върнаха върху него.

— Ами онова, за което си говорехме. Чудехме се…

Нещо в лицето й — вероятно някакъв най-лек намек за немирство — веднага му обясни за какво са разговаряли.

— Чудехте се в кое легло ще легна довечера, нали?

Лай Ши кимна.

За момент той я изучаваше. Лай Ши не беше най-красивата от съпругите му. Не, имаше нещо несъразмерно в издълженото северно лице, което не отговаряше точно на обичайните стандарти за красота. Но когато тя се усмихнеше, когато очите й заблестяха от непокорство, на това лице се изписваше някаква чувственост, сластолюбие, което я правеше наистина най-привлекателната от съпругите му.

Без да казва нищо, той се обърна с лице към третата си съпруга, Фу Ти Чан. Тя беше най-високата от жените му, но и най-младата: дългокрака върба с гърди като малки перли и елегантност, която на моменти намираше опияняваща. Тя седеше, докато той я изучаваше, издължените й очи открито срещаха неговите с онази скромност, което беше неразделна част от характера й.

— Искаш ли да чуеш решението ми?

Фу Ти Чан кимна.

Той се обърна.

— А ти, Лай Ши?

— Да, съпруже. Но преди да го вземеш, нека да кажа нещо. За нас десет дни без тебе са дълго време. Миналата нощ ти отиде в леглото на Миен Шан. А преди това…

— Преди това ме нямаше — засмя се той. — Разбирам, Лай Ши. Жената си е жена, нали? И си има своите нужди.

Лай Ши се усмихна, а пък Фу Ти Чан сведе поглед; червенина беше избила по шията й.

— Е, ще чуете решението ми. Но първо ми позволете да кажа какво харесвам най-много във всяка от вас. Защо изборът е толкова труден.

— Съпруже… — протестира Лай Ши, но Ли Юан поклати глава.

— Не. Ще ме изслушате. И после ще ви кажа какво е решението ми.

Той отпусна глава назад на възглавниците и се взря над езерото, докато за момент обмисляше проблема. След това се изсмя късо и заговори:

— Ако вярвахме, както са вярвали старите будисти, че всяка душа е била на тази земя и преди, то Фу Ти Чан навремето, убеден съм, е била кон. Красив, елегантен кон с хубава, здрава задница, дълги, фини крака и издръжливост на чистокръвна порода. Много нощи съм я държал на седлото до зори и нито веднъж тя не се е оплакала, че е уморена!

Лай Ши се изкиска, но самата Фу Ти Чан беше притихнала и попиваше всяка негова дума.

— Но онова, което най-много харесвам в сладката ми Фу, са ръцете й. Защото най-младата ми съпруга има най-нежните ръце под слънцето. Ако Куан Ин някога е правила любов с някой смъртен, то аз съм сигурен, че е била в тялото на скъпата ми Фу Ти Чан.

Фу Ти Чан склони леко глава, видимо развълнувана от думите му.

— Сега какво да кажа за Лай Ши? Че тя е най-непослушното от моите момичета и най-своенравното?

— Кажи ми какво създание съм била, съпруже. В предишния си живот…

Той се засмя.

— Толкова е лесно, Лай Ши. Била си птица. Нахална сврака, носителката на добрите новини и радостта.

— Сврака! — тя се засмя очарована.

— Да — широко се усмихна той — играта му доставяше удоволствие. — С порочна, дразнеща уста, която много пъти нощем е спирала в гнездото ми.

Тя се усмихна, тъмните й очи блестяха.

— Какво да направя, щом малкият нияд трябва да бъде нахранен…

Той избухна в смях.

— Може би, Лай Ши. Но чак пък изяден?

Той се изправи, извърна се и ги погледна.

— Нан Хо ми е направил добър избор, нали? Може би твърде добър. Тогава как да реша? Чиста порода или сврака — коя? Чувствам, че май трябва да накарам да ми направят копие.

— Две копия — обади се както винаги практичната Фу Ти Чан.

Той се извърна да погледне в края на езерото, където стоеше Миен Шан, а заспалият сега Куей Джен се гушеше до рамото й.

— Естествено, не съм забравил Миен Шан. Но що се отнася до тази вечер… е, защо и двете не дойдете в леглото ми?

— Двете? — Фу Ти Чан се втренчи в него шокирана, а до нея Лай Ши се усмихваше широко. Наведе се, прошепна нещо на Фу Ти Чан. За момент Фу Ти Чан изглеждаше озадачена. Неволно се намръщи. После неочаквано дрезгаво се разсмя.

— Да — чу я той да прошепва и му стана интересно.

Двете пак се обърнаха с лице към него — изведнъж започнаха да се държат официално, изправили гърбове на дългата пейка.

— Е? — попита той. — Задоволителен ли е отговорът?

— Каквото пожелае съпругът ни — поклони му се Фу Ти Чан с едва сдържано сериозно изражение, а до нея Лай Ши се закиска. — Каквото пожелае съпругът ни.

Точно щеше да ги попита какво става, когато някакво движение вдясно от него привлече вниманието му. Погледна натам. Неговият майстор на вътрешните спални Чан Тен беше застанал там с наведена глава.

— Какво, майстор Чан? Има ли нещо?

— Не, чие хсия. Всичко е наред.

— А събирането на багажа? Добре ли върви?

— Почти приключихме, чие хсия.

— Добре. Значи е друго, нали?

Чан Тен се поклони.

— Така е, чие хсия. Маршал Толонен е тук според уговорката.

Ли Юан поклати глава.

— Не го очаквах преди четири. Толкова ли е късно вече?

— Страхувам се, че е така, чие хсия.

Ах — помисли си той, — значи следобедът почти свърши. Огледа се наоколо, за да вкуси гледката пред очите си: играещите в езерото слуги, съпругите му, спящият му син. Трябва да има повече такива дни — реши той. — Дни на безделие и щастие. Защото какво е животът без тях?

Нищо — дойде отговорът. — И по-малко от нищо.

Извърна се с лице към своя майстор на вътрешните спални.

— Благодаря, майстор Чан. Върви сега и кажи на маршала, че след малко ще бъда при него. Тук трябва да кажа последната си дума.

Чан Тен се поклони, обърна се, зави и забърза към голямото стълбище на двореца. Ли Юан го наблюдаваше, после пак застана с лице към съпругите си. Щеше да е хубаво утре да може да замине с тях, да прекарат още няколко дена заедно, преди дългът му да го призове обратно. Уви! Тук долу в Чун Куо имаше твърде много работа: разглеждането на делото „ДженСин“ щеше да започне съвсем скоро, а и подготовката за повторното откриване на Камарата трябваше да се движи.

Копие… Засмя се, като си спомни какво си говореха. Да, щеше да е хубаво да беше имал копие — близнак — през тези последни няколко години. Единият да работи, а другият да се забавлява. Два „аза“, които да споделят радостите и бремето на този свят.

Обърна се. Както държеше спящото дете, Миен Шан го гледаше с усмивка, с истинска любов в очите. Той отиде до нея и я прегърна, целуна я по челото, после се наведе и внимателно взе Куей Джен от ръцете й.

За момент затвори очи, успокоен от нежната топлина на сина, притиснат към гърдите му, и след последната мека целувка по бузата на престолонаследника го върна обратно на Миен Шан, а той й се усмихна.

— Десет дни — от устните му се изтръгна лека въздишка. — Десет дни, това е всичко, любов моя, и после ще се присъединя към тебе горе.

* * *

Толкова навътре в територията на Обединени бамбуци бегачите на Дебелия Вон изглеждаха два или три пъти повече от останалото население. Млади мъже с изумруденозелените ленти на триадата на главата постоянно преминаваха покрай Леман, докато вървеше по претъпканите коридори, а по голямата артерия на главната улица групи от млади, охолни на вид хан в зелени коприни със символите на Обединени бамбуци — ръката и бамбуковото стъбло — седяха по маси, почиваха, пиеха и играеха на чу или ма джонг и пред целия свят изглеждаха като млади аристократи.

Леман беше чувал, че Дебелия Вон е най-големият от съперниците му и сега през фалшивите лещи, които носеше, за да прикрие истинската си самоличност, той можеше да види, че наистина е така. Тук, по палубите, образуващи средището на Обединени бамбуци, благосъстоянието на братството се виждаше ясно. Дузина големи канелени дървета в огромни орнаментирани саксии бяха разположени покрай централната част на Главната, докато и от двете й страни терасите бяха украсени със светлочервени парадни знамена и гирлянди от ярки цветя като на празник. Магазините по централната алея бяха пълни, стоките — евтини — с една пета по-евтини от всякъде другаде в Града; във всяка посока, в която погледнеше, се усещаше незримо чувство за ред, какъвто не бе виждал никъде в Града по тези долни нива.

Всъщност, ако действително не знаеше къде е, би могъл да си помисли, че наистина е с двайсетина палуби по-нагоре, близо до върха на Града.

Леман се оглеждаше наоколо си, докато се движеше, очите му виждаха всичко, а малките камери, имплантирани в ъгълчетата на лещите, записваха всяка подробност.

Беше чел тайния доклад на сигурността, предоставен му от майора. При последното пресмятане годишният оборот на Вон И-сун се бе оказал над сто и двайсет милиарда юана. Огромна сума; да си признае честно, тя го беше изненадала — особено защото надминаваше собствения му оборот двайсет и един пъти. Това наистина беше обезпокоително, но не беше причина за отчаяние. Не, защото улесняваше задачата. Само Во Ши Во и Червената бригада на Юн Мъртвеца можеха да се съревновават с Обединените бамбуци от гледна точка на пазарния дял, но и двете триади, взети заедно, бяха само наполовина колкото тази на Дебелия Вон. И затова беше малко чудо, когато шпионите му докладваха, че останалите босове стават предпазливи по отношение на мастития им приятел. В действителност след случилото се с Железния Му имаха право да са подозрителни към Вон И-сун.

Така или иначе след вечерята им при Юн Мъртвеца трима от босовете се бяха срещнали отново — след няколко часа — за да обсъдят собствените си тайни планове. Планове, които биха разгневили приличащия на хищна птица Вон, ако узнаеше за тях.

На входа между палубите Леман изчака до бариерата, за да покаже документите си на човека от охраната. Както и преди, редовните служители на сигурността през цялото време оставаха в сянката на офицерите от Обединени бамбуци, които ги надзираваха и извършваха собствени неофициални проверки на онези, които минават през територията им. Досега Леман бе преминал през всичките пет порти почти без проблеми, но този път, щом стражът протегна ръка да му върне картата и да го пусне да мине, един от офицерите — плешив хан с брадичка с дълбоки белези и ниска, леко затлъстяла фигура — измъкна картата от дланта на охраната, бутна го настрани и се изправи точно пред Леман.

Сведе поглед към картата, после вдигна очи към Леман; цялото му държание беше враждебно.

— Какво правите тук, ши Сноу? Каква работа имате на тази палуба?

Леман сведе глава в знак на уважение и протегна документите, които беше приготвил, на офицера от триадата.

— Простете ми, господарю, но ме повикаха за рутинна проверка на поддръжката. Документите ще обяснят.

Изпод мигли видя как човекът изобщо не обърна внимание на хартиите и въобще не ги взе.

— Кой те накара да дойдеш тук? Кой е говорил с тебе?

— Юе Па. Той се обади в офиса ни преди два часа, че имало повреда в една от съединителните кутии. На източната палуба, ниво трийсет и четири.

Това в голяма степен беше вярно. Той наистина беше изчаквал три седмици нещо да се повреди, за да може да направи това посещение. Но изобщо нямаше намерение да поправи повредата. Поне не и в смисъла, в който те очакваха.

— Юе Па, а? — хан се обърна, размени няколко думи на мандарин с колегата си, след което пак се извърна към Леман. Отстъпи назад и остави картата да се изплъзне между пръстите му. — Можете да минете, ши Сноу, но през цялото време, докато сте тук, към вас ще прикрепя един от моите хора, ясно ли е? Не обичам непознати. Особено хун мао. Така че си гледайте работата, изпълнете си задачата и си вървете.

Ясно, свински задник — помисли си Леман, наведе се ниско, за да вдигне картата си, после се поклони, заобиколи мъжа и се промъкна под полувдигнатата бариера. Не че това щеше да им помогне — дори и да прикрепяха към него дузина бегачи да го надзирават.

Почака със сведена глава, докато офицерът извика млад бегач със слабо лице и му даде инструкции. Младият хан се поклони ниско пред господаря си, обърна се, приближи се към Леман и му излая на мандарин, за да му демонстрира същото презрение, което бе показал и господарят му. С поклон Леман подаде документите си на младия грубиянин, без да изразява нищо от онова, което чувстваше, а след това го последва. В самото сърце на територията на Дебелия Вон.

* * *

— Ши Кенеди! Ши Кенеди! Вярно ли е онова, което сте казали в тазвечерната си реч за клаузата за евтаназията?

Кенеди стоеше на трибуната в прес залата, елегантен и властен, с лице към тълпата от медии и репортери. Над главата му като гигантски бръмбари бръмчаха камери, кръжаха сред яркото горно осветление, гладните им обективи хващаха всяка негова дума, всеки жест, но на мъжете долу им изглеждаше, сякаш той си играе, като се обръща към тях по име, навежда се напред към всеки един, задал въпрос, оформя отговора си така, като че ли им се изповядва.

— Вярно е, Тед — чертите му бяха строги, но отзивчиви. — Те ще го отрекат, естествено, но ние разполагаме с копия от работните документи. Забележителен материал. Както казах, тук не говорим за кратък меморандум, а за доклад от близо шестстотин страници, където с подробности е разработено и най-дребното обстоятелство. Още повече, че за упражнението са изразходвали всичко до последния фен. И защо го правят, след като всичко е само — цитирам — „възможност, която обсъждаме“?

Намекваше за изявлението, направено от Тин Вей, съдебния суперинтендант, веднага след речта. Засегнат от обвиненията на Кенеди — или „хванат“, както бяха се изразили някои коментатори — Тин Вей се бе отбранявал яростно, като на първо време отричаше, че съществува такъв документ, а после, щом му стана ясно, че никой няма да приеме подобен отговор, ревизира изявлението си, призна съществуването на документа, но отрече той да е нещо повече от теоретична разработка.

Що се отнася до самата реч, тя се превърна в сензация. В откровение. Никой не помнеше аудиторията да е откликвала толкова ентусиазирано, толкова страстно. Кенеди ги хранеше от ръката си. През деветдесетте минути на речта в голямата зала се носеше някакво напрежение, някакво усещане, че нещо ново се случва точно тук, пред очите им. Кенеди стоеше на сцената красив и чаровен като крал в заточение. Без да поглежда бележките си, той говореше на огромната тълпа по памет, дълбокият му резониращ глас се втурваше като прилив над главите им. А думите му, прости, но силни, сякаш докосваха оголен нерв. Можеше да се види. Да се прочете по лицата на тълпата — лица, изпълнили екраните навсякъде в големия Град Северна Америка. Това беше неговият миг. Мигът, който го узакони.

А след това тълпата бясно аплодираше Кенеди повече от двайсет минути, отново и отново го връщаше на сцената, всеки път, щом се появеше, се понасяше силен рев, след миг последван от скандиране:

— Ке-не-ди! Ке-не-ди! Ке-не-ди! Ке-не-ди!

През цялото време той се усмихваше и се оглеждаше наоколо, аплодираше публиката си точно както тя го аплодираше; момчешката му скромност можеше да се види от всекиго.

— Ши Кенеди! Ши Кенеди!

Кенеди се наведе напред от трибуната и посочи сред гъмжилото от журналисти, за да отдели един от онези, които го викаха.

— Да, Питър. Какво има?

— Знаете ли, че изследванията, направени през последните шест месеца, са завишили онзи доста голям процент от хора, подкрепящи всъщност ограничените предложения за евтаназията?

Кенеди кимна открито.

— Мисля, че „ограничени“ е точната дума, Питър. Виждал съм тези изследвания — говорите за доклада „Хауит“ и документа на института „Чан“, предполагам… Нали? Е, всичко, което мога да кажа, е, че трябва много внимателно да се разгледат въпросите, зададени в тези изследвания, и да се види как те всъщност се свързват с тези нови предложения. Ще откриете, мисля, че между тях има много слаба връзка. Новото „проучване“ разкрива, че същинските предложения са много по-радикални, стигат много по-дълбоко. Освен това има адска разлика между мисълта, че нещо може да е просто добра идея, и това, да излезеш и да го направиш. Дяволска разлика. Искам да кажа, онова, за което говорим, е да се убиват хора. И не просто един или двама, а милиони. Десетки милиони.

Кенеди вдигна ръка към челото да отхвърли назад къдрица от тъмната си коса, с израз на дълбока загриженост в стоманеносивите си очи.

— Не, Питър, смятам, тези изследвания показват, че повечето хора са наясно по проблема. Но това не е решение, щом не може да бъде прието от всеки отделен човек.

Отдолу се разнесе одобрително мърморене. Но виковете веднага започнаха отново:

— Ши Кенеди! Ши Кенеди!

— Да, Хо Ян…

Младият хан, репортер за хан-станцията Вен Мин, погледна към преносимия ръчен комсет, после вдигна очи и се обърна към Кенеди, а във въздуха веднага се разнесе и преводът:

— В речта си сякаш внушавахте, че дотолкова, доколкото документът за проучването засяга групата на по-възрастните, това е само тънкият край на клина и че можем да очакваме подобни предварителни мерки да бъдат последвани от нови, целящи контрол над населението. Можете ли да разширите това си твърдение?

Кенеди се усмихна.

— Разбира се. Още веднъж повтарям, че документите са само проста спекулация. Тези дискусии се провеждат точно сега в секретни зали из всичките седем Града. Сключват се сделки, разглеждат се предложения. Предложения, които, ако не внимаваме, ще бъдат представени в Камарата и гласувани от хора, чиито интереси не е задължително да съвпадат с нашите.

— И какво точно искате да кажете с това, ши Кенеди?

Кенеди леко се наведе напред.

— Искам да кажа, че има хора — богати, влиятелни, ако ви харесва — които поставят печалбата над семейството, личната облага — над общото благо. И точно тези хора — тези хсияо джен, тези „дребосъци“ — понастоящем диктуват нещата. Не знам за вас, Хо Ян, но аз мисля, че това не е редно. Смятам, че въпрос от такава важност трябва да се обсъжда публично и да се решава публично. Да, нещо трябва да се направи. Сега всички го разбираме. Но трябва да се направи открито, на светло, където всички могат да го видят.

И това продължи почти два часа, докато с усмивка и жест Кенеди слезе от подиума. Но дори и тогава — дори и след като прожекторите бяха угасени, а камерите — отнесени — Кенеди не беше приключил. След като разговаря със съветниците си, за да научи последните новини, той тръгна сред новинарите, стискаше ръце и се спираше да размени дума-две тук и там, изведнъж станал неофициален.

— Как е Джийн? — попита един от тях.

Кенеди се извърна.

— Добре е, Джак. Добре. Всъщност за седмица-две ще се махне оттук с момчетата, за да избяга от цялото това политиканстване. Винаги се е оплаквала, че се отнасям към тях твърде зле, затова реших да дам на нея и на момчетата почивка, преди нещата наистина да станат твърде напрегнати.

При тези думи избухна смях. Всички знаеха колко много работи Кенеди. Феноменално много. В това отношение той беше като баща си.

— Добре, момчета, ако сега ме извините…

Кенеди мина в преддверието. Там в голям, покрит с възглавнички стол в далечния край на стаята седеше Джийн, съпругата му, прегърнала двете момченца. Втренчени в големия екран в ъгъла на помещението, те не разбраха, че той е влязъл вътре.

За момент той постоя така, загледан в тях, разкъсван от гледката. Виждаше такава гордост по лицето на младия Робърт, който се взираше в образа на баща си. Такава безгранична любов. А Джийн… Не можеше да я погледне, без да мисли за сделката, която бе сключил с Ву Ши.

За известно време там отвън беше я почти забравил. Сделката не значеше нищо. Но сега, още веднъж, изправен лице в лице със семейството си, усети празнотата да се връща в него и да го оставя безтегловен като лист на вятъра.

Потръпна. Каква беше поговорката? Когато източният вятър задуха, мъдрецът се скланя пред него. Е, той се беше склонил. Но не като тръстика. По-скоро като голямо дърво, чието стъбло се беше пречупило и паднало пред лицето на бурята.

— Джо! — Джийн го видя, дойде при него, прегърна го. След миг той усети как двамата му сина се притискат към него.

— Татко! — казваха те. — Татко, ти си великолепен!

Той се вцепени.

— Извинявай, Джийн. Ако имах някакъв избор…

Тя отметна глава назад, погледна го, после се протегна да избърше сълзите, появили се нежелани от очите му.

— Всичко е наред. Разбирам. Знаеш, че разбирам. И винаги ще съм на твоя страна, Джоузеф Кенеди. Каквото и да направиш.

— Знам — каза той. — Може би това ме безпокои най-много. Че толкова много разбираш. Само ако можех…

Тя постави пръст на устните му.

— Няма алтернатива. И двамата го знаем. Спомни си какво каза преди толкова много години, оная нощ в дома на баща ти, когато се срещнахме за първи път. Какво беше… че няма значение как свършва нещо, стига да бъде свършено — тя се усмихна.

— И това все още е вярно, нали, Джо? И онова, което стори тази вечер… е голяма крачка в тази посока.

— Може би…

— Не. Няма „може би“. Тази вечер ти започна нещо. Нещо, което дори и Ву Ши не може да спре.

Той сведе поглед. От двете страни синовете му бяха вдигнали очи към него в опит да разберат какво става.

— Всичко е наред — и той плътно ги притисна към себе си.

— Всичко ще се оправи. Ще видите.

Почука се. Той се освободи от децата и отиде да отвори вратата.

Там чакаше висок хан. Един от хората на Ву Ши, номер седем — чи — избродиран на мандарин на гърдите на барутносинята коприна. Зад него в прес залата нямаше никой, освен двама хан с бръснати глави.

— Готови ли са? — попита високият хан.

Кенеди се извърна да погледне жена си, синовете си, после пак обърна лице към хан и кимна.

— Готови са — опитваше се да не допусне болката, страхът, които бе изпитал изведнъж, в гласа си. Но сълзите му го издадоха.

Беше имал своя миг. Но всичко бе свършено. Напред лежеше само празнота.