Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (24)

Глава 14
Дупката в мрака

Бен стана рано сутринта и отиде в стаята на баща си да прегледа записите. Срещата беше интересна, но това, което бе станало, след като Виртанен си бе тръгнал, изправи Бен на нокти.

Старците, останали безмълвни по време на разговора между Тюл и майора, се събраха около главатаря, като жестикулираха яростно с освирепели лица. Но го смая не толкова оживлението им, колкото езика, който използваха: недодялан, чуждоземен език, какъвто никога по-рано не беше чувал. Известно време седя, оставил чудноватата музика да играе в главата му и да изпраща тръпки по гръбнака му. После извика Универсалния лексикон на Еймъс и поиска аурална следа на четири думи, които се появяваха често в разговора им: „omma“, „gwayteea“, „nans“ и „golow“.

Веднага под всяка дума се появи списък на близките сходства в над петдесет езика, с разнообразен правопис, както и изброените значения, но само в осем от примерите четирите се появиха в единна езикова схема. Изчисти всичко освен последното и даде пета: думата, която напяваше тълпата; думата, гравирана на увисналата от врата на главатаря табела.

Тюл.

Бен се усмихна. Разбира се…

През следващия час търпеливо поработи по файла; усвояваше основите на езика, за да поеме достатъчна част от речника и да се върне към лентата, за да я прослуша — този път с ухо, настроено към това, което казваха старците.

Днес. Искаха да нападнат днес. Следобед. Да тръгнат оттук — omma — към долината — nans — докато още е светло — golow. Но други искаха да чакат — gwaytya — докато стане тъмно — tewl.

А Тюл, какво искаше мъжът на мрака?

Бен наблюдаваше главатаря, който преценяваше казаното — гледаше го за втори път, разбра през това време защо очите му са наведени, защо се смръщва по-силно. И после малкото колебливо кимване. Ще тръгнат рано, преди хората на Виртанен, и ще укрепят позициите си, защото Тюл като мнозина други нямаше доверие на майора.

И защото бяха войници, непокорени от никого под небето; засрамени да кръшкат като плъхове под покрова на тъмнината.

Мег го докосна по ръката и го събуди от унеса.

— А Черупката, Бен? Ще работим ли по нея днес или няма?

Той вдигна поглед към нея, докато образът на високия, облечен в тъмно главатар беше още жив пред погледа му, и кимна:

— Да — отговори с устни, извити в усмивка, — но трябва първо да свърша някои неща. Някои приготовления.

— Приготовления? — тя отвори загрижено очи.

— Имай ми доверие — натърти той с усмивката на Чешърския котарак, тъмна и загадъчна. — Просто ми се довери.

* * *

Мег седна на извивката на стълбището, за да изяде една ябълка, докато бавно отгръщаше страниците на книгата. До нея малкото прозорче беше отворено и слънчевата светлина на късната утрин нахлуваше през покритите с олово рамки и поръсваше тъмния водопад на косата й със злато. Беше топъл, спокоен ден, въздухът — пълен с птичи песни и с тихото жужене на насекомите. Тогава отдолу се чу движението на Бен от стая в стая.

Беше съвършен ден. Ден за безсмислено фантазиране. В този миг Мег не го забелязваше. За кратко беше тук, извън съзнанието си, времето беше студено и сурово, хълмът — пуст, изложен на жестоките стихии. За кратко съгледа ясно лицата на селяните, бездиханни в буйната светлина на големия огън като дървени маски, пристъпващи от светлината към мрака.

Затаила дъх, погледна нагоре, докато прокара ръка по стегнато сплетената си коса, после го извика:

— Бен?

Чуха се стъпки и лицето му се появи долу на стълбите.

— Какво?

— Каква книга намерих. Чудесна е. Слушай!

Тя погледна към страницата и започна да чете, като следеше думите с пръст.

— „Плуг никога не е смутил и буца от тази непреклонна почва. Гола пустош за стопанина, в туй се крие плодородието й за историка. Нищо не е унищожено, защото никога нищо не е отгледано.“

Гласът й, нисък, но еклив, секна.

— „Сякаш подпалвачите на огъня пребивават в някакъв жизнерадостен висок ъгъл на света, откъснати и освободени от тъмните напрегнати нерви там долу, където пирените са просторна пропаст, а не продължение на това, на което стоят; защото очите им, приспособени към блясъка, не могат да видят нищо от дълбината извън тоя блясък.“

Тя се вторачи в него, после кимна.

— Значи си чел книгата.

— И останалото — продължи той с усмивка. — Но това ми дава идея. Може би ще успеем да включим и сцената на Харди, като я преработим и я използваме за контрапункт на пожара в странноприемницата.

Тя сведе поглед. Нещо ставаше. Неяснотата на предложението му й говореше толкова много. Защо иначе ще иска толкова да я разсее?

— Приготовленията… направи ли ги?

Бен й отговори със смях:

— Не. Не всичките.

— А за какво са? Какво става?

Видя, че устните му се опитват да кажат нещо, че се двоуми и извръща поглед, и разбра, че е права. Нямаше нищо, той не се канеше да произнесе нищо, но очи в очи с нея беше неспособен да я излъже. Тя сведе поглед усмихната.

— Нещо като… — започна той. Но още докато го изричаше, въздухът се разцепи от експлозия; ниският кънтящ звук разтърси къщата и изтрещя в прозорчето.

Тя скочи на крака и изпусна книгата.

— Какво, за Бога…?

Но Бен се усмихваше, почти се хилеше доволен.

— Започна се — той се извърна от нея. — Най-сетне се започна.

* * *

Бен стоеше на осветената от слънцето ливада с бинокъл на очите. Далече вляво, където долината завършваше с остър ъгъл, на фона на перлената белота на стените на Града бавно се издигаше тъмна струйка дим.

— Какво е това? — Мег нежно се облегна на гърба му.

— Печатът — отвърна той. — Взривиха печата.

— Кои?

Бен поклати глава и се засмя.

— Не съм сигурен. Но ще разбера.

Тя видя как той се обърна и закрачи обратно към къщата и се досети, че крие нещо. Защо? Изви очи към бавно виещата се спирала от дим и се намръщи. Като знаеше, че няма избор, се обърна и се затича по стръмния скат след него.

Бен беше горе в старата стая на баща им, вторачен в екрана, с пръсти, прехвърчащи по командното табло.

Тя остана неподвижна за миг, загледана в него, усетила странната, почти трескава възбуда, с която се беше навел над клавиатурата, и пристъпи напред.

— Какво става, Бен? Хайде, трябва да ми кажеш.

Той се извърна и отговори:

— Вече стана, Меги. След толкова години най-сетне се случи. Някой е дошъл да ни унищожи.

— Дошъл… Какво искаш да кажеш с това „дошъл“?

— Нападнати сме, Мег, ето какво. Линиите за свръзка със стражевите кули са прекъснати, печатът е взривен, в устието на реката има натрапници.

Тя застина с поглед, вперен в него, пребледняла.

— Трябва да го съобщиш на генерала. Незабавно трябва да изпрати някого.

— Не — ясно и твърдо произнесе той и отново се обърна към екрана, за да започне да набира нова последователност от клавиши. — Искам сам да се справя с тях.

Тя само слабо изстена.

— За Бога, Бен, какво искаш да кажеш? В долината има натрапници. Трябва да бъдат унищожени. Ние не можем да го направим. Не знаем как!

— Не казах „ние“. Искам да се заключиш в избата.

— Ти искаш… — внезапно млъкна, докато нова мисъл замести онова, което се канеше да каже. — Къде е майка, Бен? Къде, за Бога, е тя?

— Изпратих я — промълви той, съсредоточен върху съобщението, което изписваше на екрана. — Помолих я да ми донесе нещо от града и тя тръгна преди два часа. Няма за какво да се безпокоиш…

— Не трябва да се безпокоя? — тя се изсмя остро и нервно, ужасена от думите му. — Не разбираш ли какво става, Бен? Атакуват ни! Имението е нападнато!

— Зная — спокойно отвърна Бен, — и ти обещавам да бъда внимателен. Но не трябва да се тревожиш. Ще се оправя с тях.

Тя потрепери и го погледна така, сякаш не можеше да го познае, после тръсна глава изненадана, за първи път истински изненадана от него.

— И какво мислиш да правиш?

Той леко се извърна, като през това време натисна клавиша за изпращане, и повтори:

— Ще се бия с тях. Мег. Ето какво ще правя.

— Ще се биеш с тях? Как?

Той отмести поглед, блеснал от възбуда.

— Такова нещо не се случва всеки ден. Трябва да се възползвам от него.

Тя се втренчи в него внезапно прозряла. Той ще заснеме всичко на филм. Ще направи от всичко страхотно приключение. Тръсна глава.

— Не. Бен. Няма да го правиш!

— Не? — Бен изчисти екрана и се извърна към нея. Енергията в погледа му я пронизваше. — Виж ме само!

За миг тя помисли да се опълчи, да съобщи на генерала зад гърба му, но като стоеше тук и го гледаше, разбра, че не би могла.

— Хубаво — тихо промълви Мег. — Воювай с тях, щом искаш. Но трябва да ми позволиш да ти помогна, Бен. Трябва.

— Добре — съгласи се той и нежно стисна ръката й, сякаш това бе искал през цялото време. — Тогава ела бързо. Имаме много работа.

* * *

Лежаха сред високата трева, на твърдата земя, на стотина чи от отвора в стената. На мястото на печата сега се виждаше идеален тъмен кръг колкото пет човешки боя, около който перленобялата стена бе одимена и почерняла. Самият печат беше разрушен. Лежеше на тревата под огромната дупка, съвършеният му овал беше разкривен като счупено огледало и дълги късове от чист бял лед се разперваха като ветрило по зеленото.

Беше тихо и топло. От горите в далечната страна на извора се разнесе песен на кос и писукането му отекна в отвореното пространство. Но от стената не идваше нито шум, нито знак за движение.

Военният бинокъл лежеше на земята до лакътя на Бен. Той не отрони дума през последните няколко минути — беше зает със слушалката, прилепена към дясното му ухо.

Мег задържа погледа си върху него, после се наведе по-близо и прошепна:

— Какво правят сега, Бен? Защо не се показват?

— Твърде светло е за тях — шепнешком отвърна той. — Тюл иска да излязат, но светлината наранява очите им, така че ще чакат да се стъмни.

Озадачена, тя отново впери поглед в него.

— Кои, Бен? Какви са те?

— Глината — той произнесе думата така, сякаш в нея се криеше някакво тайнствено значение. — Хората от Глината!

Тя сведе поглед. Глината. Бяха диви, безжалостни хора. Зли, противни малки зверчета. И сега се приближаваха към тях!

— Как разбра?

Той й подаде малката черна чашка на слушалката. Тя я огледа неохотно — не искаше да я допре до ухото си заради тъничкия ръмжащ звук, който жужеше като насекомо в тъмното.

— Говориха си — тихо обясни Бен, — предаваха си съобщения напред-назад. Тюл… водачът на хората от саловете… иска да нападнат веднага. Те отказват. А без тях той не може да изпрати собствените си сили. Което е добре. Дава ни време. Още дванайсет часа. Трябва да ни стигнат.

— Да, но какво става, Бен? Имам предвид, защо въобще са дошли? Ако е само заради нас…

Той се усмихна.

— Ние никак не ги интересуваме. Ние сме дребна плячка. Не. Те искат да превземат Града.

— Града? — тя почти се разсмя. — Но в Града няма нищо.

— Ти знаеш. И аз знам. Но не и те. Не разбираш ли, Мег? Те си мислят, че е истинско.

Истинско. Тя потрепери. Никога нищо не е изглеждало по-нереално, колкото в този момент.

— Мег… — той я побутна с лакът, посочи печата и й подаде бинокъла. — Погледни!

Тя впери поглед. Сега можеха да се видят две от тези създания, облегнати на ръба на печата с тъмни безформени лица, съзрени сякаш в нощен кошмар. Тя потръпна и върна бинокъла на Бен.

— Какво ще правим сега? Как ще се бием с тях?

Бен вдигна бинокъла към очите си и го фокусира върху прегърбените голи фигури, засенчили очи, неохотно заничащи към блясъка на долината. В сравнение с хората от саловете тези бяха по-малки и по-жилави, с тела, нашарени от белези, с широки изпъкнали очи на кокалестите глави. Сякаш беше виждал подобни и преди, сплескани и облечени в изящни мантии от Горе, но никога така, никога в естественото им състояние.

Но не това го развълнува, докато ги гледаше. Нещо друго. Бен потръпна и кимна на себе си, разбрал, че е чувал истината. Запечатана в тъмнината, Глината беше се върнала в диво състояние. Обитателите й бяха регресирали с хиляда — две хиляди години, до времето преди Градовете и книгите. При хората от Глината нямаше нито изящество, нито култура — освен ако чистият инстинкт не е крайната степен на изящество.

Бяха като животни. Мислещи животни. Или като някакъв странен генетичен атавизъм. Бен се захили, когато старите стихове му дойдоха на езика:

Човече… обичан си от Бога, щом в него си повярвал,

и си обичал на Творението крайната задачка —

Природата ти — с нокти и зъби, от плячка

червени — тя крещи си срещу свойта вяра.

— Какво е това? — попита Мег и го събори долу, уплашена, че ще го видят.

— Тенисън. Като си помислиш какво е направил от това старият мръсник… — гласът му поддаде. — Виж. Те се връщат вътре. Добре. За малко да си помисля, че Тюл е успял да ги убеди, но в крайна сметка ще си изчакат времето.

Той завъртя глава към нея, усмихна й се и стана.

— Да вървим, Мег. Нямаме време за губене. Имаме дванайсет часа. Дванайсет часа да свършим всичко!

* * *

Пред стария хамбар беше израсла висока трева. Огромна коприва и диви цветя затваряха входа, като образуваха широка метър и половина преграда пред него. Бен хвърли долу чувала и коленичи, за да измъкне отвътре старата коса, чието острие опита върху близкия стрък трева. Гол до кръста, започна работа.

Като го гледаше, Мег ясно си спомняше баща си. Колко често го бе наблюдавала, застанала на това място, точно такъв — с неподвижно от бедрата нагоре тяло, като син на Адам в ранната утрин на света.

Тя изучаваше движенията му като някакъв безмозъчен, съвършен автомат. Виждаше падащата зеленина пред среброто и се мръщеше.

Той се извърна назад и хвърли косата долу, след като бе изчистил широка пътека пред голямата двойна врата.

— Не разбирам — промълви тя, загледана в разнебитената стара постройка, — ако имаме само дванайсет часа…

— Илюзии — отвърна той и срещна очите й. — Сигурно от всички хора ти най-добре знаеш колко обичаше стария Еймъс илюзиите. Тази… — той се обърна и посочи хамбара, — е само една от тях. Хайде…

Бен се изкачи на пръсти и допря око към тъмната спираловидна шпионка в една от дървените дъски, сякаш се опитваше да надзърне вътре. Чуваше се неуловим звук, като шушнене на вятъра в тревата. Той отстъпи назад, вдигна ръждясалото резе и открехна една от огромните врати.

Вътре беше светло, чисто. Мег пристъпи след Бен с широко отворени от изумление очи. Това беше склад, огромен склад, натъпкан с всякакви неща. Шест широки шкафа се редяха на противоположната стена, а в далечния край, от лявата й страна, множество обемисти машини клечаха на пода, покрит с бели плочки.

Тя прекоси стаята с високия таван, в която се усещаше силен мирис на машинно масло и антисептик. Под ослепително яркото горно осветление бутна една от плоските бели таблички от втория шкаф. Върху нея имаше дванайсет гранати за минохвъргачка, запечатани в прозрачна пластмаса и надписани ясно. Хвърли поглед към един етикет и забеляза фамилното лого с дъбово дърво и датата, а като се наведе, с изненада откри върху надписа почерка на Бен.

На Бен? Не. Забеляза инициалите — „ЕС.“ — и разбра. Еймъс. Прапраотецът Еймъс.

Бързо огледа табличка след табличка. Въжени стълби, парашути и брони, земни мини, мортири и амуниции, пистолети и пушки, ракетни установки, бомби и ловджийски ножове, защитни облекла, противокуршумни жилетки и газови маски. И още. Много-много повече. Оръжия, всичките внимателно увити в прозрачни пликове, надписани с ясния почерк на Еймъс.

Обърна се. Бен стоеше до вратата и гледаше към нещо, плътно покрито и надписано „Колектор“.

— Какво е това, Бен?

Той отново закачи колектора на куката край вратата и обърна поглед към нея.

— Това? Това са червата на звяра.

Той закрачи със скърцащи по чистия под обувки, измъкна две шейни от мястото им на последната стена и ги донесе.

— Вземи — и й подаде по-малката. — Искам ракетна установка, дузина снаряди, два пистолета, пушка с патрони — най-добре да са двеста пачки — два леки противогаза, дузина бомби и две от тези жилетки.

Тя го гледаше невярващо.

— Какво вършим в момента, Бен? Какво, в името на Христа, вършим?

— Ние сме Шепърд, Мег, това е всичко. Подготвяме се. Хайде ела. Каза, че ще ми помогнеш.

Тя го следеше с поглед, докато издърпа огромната шейна и започна да я товари, като смъкваше различни вещи от шкафовете, сякаш знаеше кое къде е.

— Ти си бил и по-рано тук, така ли?

— Не.

— Тогава откъде знаеш за всичко това?

Той се пресегна и взе от шкафа дълъг тъмен вързоп, остави го на шейната и се обърна към нея:

— Това място има защита, която никой друг освен нас не познава. Ние, семейство Шепърд, се готвехме за този момент близо двеста години.

Не бяха думите, а начинът, по който ги произнесе. Това „ние“ сякаш я изключваше. Сякаш беше единствено мъжко. Ние, семейство Шепърд…

Тя се отвърна от него и пак застана с лице към шкафовете. Изпълни молбата му и започна да пълни шейната с оръжия и бомби, но съзнанието й оставаше странно отчуждено от това, което правеше. Беше чела откъси от дневника на Еймъс; беше чела за приготовленията му за Голямата трета война, която той вярвал, че приближава, но никога, нито за миг не бе и помисляла, че всичко това го има.

„Червата на звяра…“

Тя потръпна и отново сведе поглед. Провери написаните на ръка табели, за да се увери, че е взела амуниции за пушка.

* * *

Изрязаният чим лежеше обърнат наопаки до тъмния квадрат пръст. Наблизо — зигзагообразна линия през долната градина — по зеленото се чернееха други пет петна.

Мег стоеше край Бен и не откъсваше очи от него, докато той вадеше два неголеми апарата от чантата, и отбеляза колко внимателно ги закрепи в земята. Преди това й беше показал как действат бомбите — два пъти й повтори начина на взривяване, за да е сигурен, че е разбрала.

— Да се надяваме, че няма да ги използваме — той здраво закопаваше чима на мястото му, после вдигна поглед към нея. — Високоговорителите ще имитират взрива. Но ако се наложи, не се колебай. И не забравяй, че целта е да заловим малките престъпници живи. Използваме сила само в краен случай.

Тя отново погледна към вилата. Сега беше късен следобед, но повечето работа бе свършена. Използваха специални табла от склада и запечатаха кухнята и столовата, блокираха стълбището, оставиха свободен само входа към всекидневната и само вратата към избата — отворена. Докато помагаше на Бен да фиксира екрана над вратите, тя за първи път осъзна за какво служеха всичките тези сглобки по рамките. Както беше казал Бен, Еймъс изцяло се бе подготвил за този ден.

Ние, семейство Шепърд…

Той й подаде чантата.

— Заповядай. Ще свършиш останалото. Аз трябва да приключа и с избата.

Тя кимна, за известно време остана неподвижна, докато го гледаше как се връща вътре, след това се обърна и застана с лице към водата. Оставаха още три часа до залез-слънце. При тази мисъл страхът я стисна за гърлото, мускулите на стомаха й се стегнаха. Не че и това щеше да има някакво значение.

— Добре, майната ти, Бен Шепърд — тихо просъска тя, отправи се към следващите срязани квадрати и приклекна, а неудобната форма на пистолета я притискаше отстрани. — Майната ти на теб, на Тюл и на цялото ви твърдоглаво семе.

* * *

— Бен?

Той се извърна и погледна към нея от седалката на стария зелен велосипед.

— Какво има?

— Какво да правя, ако те дойдат, докато те няма?

— Няма да дойдат — той се пресегна назад да провери буксирното въже. — Впрочем ще се върна, преди да се мръкне. Но ако ще се чувстваш по-спокойна, защо не се качиш до старата църква и не седнеш на стената? Оттам ще имаш добър изглед към ставащото. Ако те наистина дойдат, можеш да се скриеш в кулата, докато се върна. Разбрано?

Тя неохотно кимна и загледа как той превърта педала назад и се готви да тръгне.

— Бен…?

Той се разсмя.

— Сега пък какво има?

— Пази се.

Той се засмя, силните му крака въртяха нагоре по стръмния склон покрай живия плет, а отзад трополеше плътно натоварената шейна.

След десет минути беше стигнал над равнището на фериботния път. Остави колелото до стената край старата пощенска кутия, отвърза шейната и като я плъзгаше по релсите, се насочи към кея.

Лодката с греблата беше там, където я бе оставил преди десет дни. След като натовари шейната в средата на дългата тясна лодка, я тласна към плитката вода, скочи на борда, взе греблата и отплава през тесния пролив.

Пътят към старата железопътна линия беше труден, каменните стъпала — хлъзгави, на места обрасли. Шейната като че ли ставаше по-тежка с качването, по-тромава, но най-сетне достигна петнайсетина метра над реката, където старата линия се виеше сред дърветата.

Остави шейната долу, като намести жлеба в основата на релсата, после приклекна, извади тъничката кутия на комсета и го отвори. Включи екрана и бързо прегледа камерите. Пред взривения печат нямаше никакво движение. По-нататък беше оживената армада от салове. Пет от по-малките салове се подготвяха, на борда се трупаха запаси от скъпоценното гориво заедно с големи пирамиди оръжие — в основната си част недодялани копия, брадви и криваци.

Удовлетворен от видяното, той изключи комсета и го закрепи здраво на гърба си. Привърза кълчищното въже към колана си и отново потегли, затича се между линиите на юг към стражевата кула, а шейната се плъзгаше гладко зад него.

* * *

Шейната лежеше вляво от него, скрита в гъстия шубрак. Под него, само на около седем-осем метра над дигата, беше бетонният бункер с ярко осветени прозорци. От мястото, където лежеше с притисната към гърдите заредена пушка, Бен можеше да види, че единият прозорец е отворен. Във въздуха се носеше музика. Чуваше се Юе Ер Као, „Луната е високо“.

За момент се разсея, чудеше се какво означава да си страж — да си хан — тук, в тази странна земя, да слушаш една от най-китайските мелодии и да мислиш за дома. За Китай през половината свят. На какво ли прилича това усещане?

Слушаше, макар да знаеше, че губи време, но беше неспособен да помръдне. Музиката го бе трогнала както никога досега. Беше се разнежил. Вдигна поглед и намери бледата луна, увиснала като привидение в небето на ранната привечер.

Луната. Затвори очи и я видя кръгла и блестяща като дупка в тъмнината и в същия миг видя в далечния край на долината нейния негатив и хората от Глината, струпани от другата му страна в очакване да нахлуят.

Луната…

Отвори очи и почувства през него да преминава болезнен копнеж. Копнеж да е нещо друго, някой друг. Да е хан, речен пират, човек от Глината. Да е…

Да бъде някой друг, а не който е… Това беше. Това го подтикваше.

Бен се обърна към долината, за кратко пленен от красотата на гледката. В топящата се светлина ято птици сякаш блуждаеше над реката, а мъничките крилца на телата им отново и отново се сгъваха и разгъваха като воал, развяван от бриза. Колко пъти е виждал това? Колко пъти е съзерцавал красотата му?

Музиката свършваше. Той се обърна и започна да се изкачва. Във внезапната тишина можеше да долови безмълвието на долината около себе си. Чувстваше я как очаква тъмнината като любовница.

Отгоре се чу шепот. Гласове на хан. После през английската долина отекна музика — струнни инструменти и флейти — пи, па, юе чин, ти цу и ерху — и върна Бен в мига, когато преди осем години Ли Шай Тун седеше на масата с тях. Изваяното му лице — като слонова кост, рязко контрастираше с английската простота на заобикалящото го.

Светът, който ние изградихме — мислеше си, докато се промъкваше към отворения прозорец.

Бавно и внимателно го тласна, застанал неподвижно, с гръб прилепен към стената, вдясно от прозореца. Отново заслуша и изчака песента да свърши. В последвалата тишина се приближи по-плътно и косо погледна вътре през отворения прозорец.

Гласовете отново долетяха, но чак сега разбра. На неподредената маса до прозореца имаше радио. Зад него стаята беше празна.

Бавно провря глава и погледна вътре, претърси огромната стая с очи, готов, с насочено оръжие.

Не, не беше празна. На пода в далечния ъгъл на бункера намери отговора. Пред главната врата беше разпъната походна масичка. В средата й имаше кана с вино, по пода наоколо се търкаляха столове и счупени винени чаши.

Единият страж беше легнал малко по-надолу, близо до дигата, по гръб, със зейнала от почуда уста. Другият седеше на стола си с отчетлива дупка на темето. Наблизо, до самата врата, третият се бе свлякъл по стената.

Бен пристъпи напред, като поглъщаше всичко с очи. Познаваше тези мъже. Вчера седяха зад бариерата и го поздравиха. А сега бяха мъртви.

Застана пред мъжа на стола и сведе поглед. Казваше се Брок и беше застрелян от упор. Бен свали пушката и приклекна да разгледа раната. После мина зад мъртвия, за да огледа поражението от излизането на куршума, и мушна пръсти в раздробения череп. Плътта беше студена, кръвта — съсирена.

Продължи да изследва телата в бункера и после пак застана пред този труп. Гледаше го и го рисуваше в съзнанието си. Дежурният страж. Кук, е бил удушен на бюрото си; другият, Ту Май — промушен с нож в гърба. Един човек ли го е направил? Може би офицер? Някой, когото не е имало причини да подозират? Който и да е бил, трябва първо бавно и безшумно да е убил дежурния, след това — Ту Май, като е запушил устата на младия хан с ръка, докато го е събарял надолу.

Бен се обърна. Да, и е трябвало вратата да остане затворена, докато го е правел, иначе е щял да бъде видян от мъжете около масата.

Затвори очи, видял всичко ясно. Офицерът се е оттеглял, когато се е обърнал с лице към Брок, извадил е оръжието си, без да даде на Брок време да стане от стола. Стрелял е веднъж и се е обърнал да убие втория страж, Коутс. Последният страж, Мо Ю, беше паднал по гръб, изненадан на дигата. Бил е убит на мястото, където е паднал.

Бен се намръщи. Зачуди се защо не е чул изстрелите, но разбра, че сигурно трябва да са били с Мег в избата. Което означаваше, че е станало най-много преди два-три часа.

Но защо? Освен ако Виртанен може би е знаел, че Тюл планира да атакува по-рано. Знаел е и това е трябвало да потвърди алибито му. Бен направи проверка. Тези петимата бяха последните останали от старата стража. Всички други в постовете из града и в устието на реката бяха хора на Виртанен.

Да, всичко е ясно. Това беше комуникационният пост на долината: основната, ако не и единствената връзка на Имението с външния свят. Когато следствието разпита Виртанен, той ще твърди, че хората на Тюл са го нападнали и опустошили. Което от своя страна по всяка вероятност ще означава, че Виртанен възнамерява да го поотложи толкова, колкото ще е достатъчно хората на Тюл да успеят, преди да контраатакува, за да помете натрапниците от долината и да подсили фактите в своя полза. Всичко това принуждаваше Бен да действа по-бързо. Въпросът беше колко ще се забави Виртанен. Час? Два?

Бен отново влезе. Дневникът на дежурствата беше на бюрото за свръзка в ъгъла, включен, но последното регистриране беше вписано без инициали. Намръщен, Бен бързо сканира записа. Както и предполагаше, трябваше да се обаждат на всеки четири часа.

На всеки четири часа… А последното съобщение беше изпратено само преди трийсет минути.

Виртанен? Дали самият Виртанен е бил тук? Едва ли. Най-вероятно точно сега Виртанен е на някаква официална вечеря в компанията на видни личности — чун цу от Първо ниво. Някъде, където могат да го намерят „по спешност“ и да го извикат да се оправи с тази работа. Където ще направи голямо представление със своята загриженост и „безпокойство“ за семейство Шепърд.

Не. Не е бил Виртанен, а някой от слугите му. Навярно някой капитан. Някой, който е могъл да стои два часа на това място с мъжете, които е убил жестоко в очакване те да изпратят сигнала.

Бен затвори дневника и се захвана за работа, за да свърши това, за което бе дошъл. Сновеше напред-назад от шейната, разположи дузината големи бомби покрай залива под бункера и набра комбинацията за дистанционно взривяване. После се покатери на покрива на бункера и нагласи двете камери с широк обхват, фокусира едната към кея, другата — към устието на реката, с поглед към закотвените джонки.

Щом свърши, вдигна нагоре очи и забеляза колко високо се е изкачила луната, откакто за последно я беше погледнал, колко ярка е станала. Светлината чезнеше. След трийсет минути щеше да е тъмно.

Обърна се и отново се взря в смълчаните фигури на терасата извън бункера. Странно колко слабо се бе развълнувал. Обичаше тези мъже, радваше се на компанията им, но сега, когато бяха мъртви, не изпитваше нито тъга, нито чувство на загуба. Беше сякаш… е, сякаш са станали просто машини, подобни на използваните от него морфи или на автоматите на Еймъс, които населяваха града отвъд реката. Това, което ги бе движило, си беше отишло. Беше отлетяло като уплашена птица.

Не, той не изпитваше нито тъга, нито жал, а изумление от промененото им състояние. Любопитство, което беше по-силно, защото беше ново.

Какво означава да си мъртъв? Беше ли просто недействителност? Или беше нещо повече? Поставил пръсти върху разцепения череп на стража, усети в него нещо будно; нещо тъмно и вечно младо.

Засмя се странно, колебливо и се наведе да хване въжето. Тъмнини — мислеше той, докато пак потегляше по пътя надолу към линията. — В края на краищата няма нищо друго освен тъмнината.

* * *

Луната светеше високо в небето. Бен стоеше сред гробовете в двора на църквата и гледаше покрай сестра си към широката дъга на долината. Под тях по стръмната извивка на пътя се спускаха къщите от селото — бъркотия от сламени покриви и комини, бледи бели стени, просветващи под луната. Оттатък лежеше реката, като пречупен лист сребриста белота, заобиколена от меката заобленост на хълмовете, засенчени от празното ледено присъствие на Града.

Мег бе седнала на старата каменна стена и краката й висяха отвисоко, а тъмната й коса лъщеше под лунната светлина. От почти петдесет минути беше тъмно, но в долината нямаше и следа нито от Тюл, нито от натрапниците.

— На какво мислиш, че прилича тук?

— Не знам — отвърна тихо той. — Предполагам, на ада.

Тя се обърна и го погледна.

— Питам се какво ли ядат. Тук нищо не расте. Как ли преживяват?

— С насекоми — разсмя се той. — Също с голи охлюви и други малки животинки, които допълзяват отвън.

Ядат се и един друг — мина му през ума, но не го изрече.

— Сигурно е ужасно — извърна се тя. — Това е най-ужасното място. Да те хванат в капан тук. Да знаеш само това.

— Може би — забележката й го накара да осъзнае колко много приличаше Глината на неговите Черупки. И при тях човекът беше ограничен, откъснат от нормалния живот. При такива обстоятелства сетивата огладняват за сладката вода на съня или илюзията. Съзнанието се обръща навътре. Изоставено, то се храни от самото себе си като чудовищата от дълбините.

Той положи здравата си ръка върху камъка до него. Висок, светъл, набразден камък, чиято заострена повърхност бе покрита с петна плесен.

— Мисля си какво ли сънуват.

Той кимна, докато пръстите му проследяваха потъмнелия надпис на древния камък.

— Сигурен съм, че мракът трябва да бъде изпълнен със сънища. Живи, потресаващи сънища. Представи си, Мег. Вечна нощ. Вечна тъмнина. Събуждат се и виждат сънищата си. Изживяват ги.

— Бих полудяла — отвърна тихо тя.

— Да…

Има много видове лудост. Нима Градът бе толкова различен? В известен смисъл хората от Глината бяха по-здрави. Поне сънуваха. Високо, Горе, под блясъка на вечната изкуствена светлина, бяха забравили как се сънува. Или когато го правеха, сънищата им бяха бледи и немощни; свити до призрачна безплътност, износени от безпощадната яростна атака на хиляди евтини илюзии, на десет хиляди лъскави крушения.

Човекът се нуждае от мрака. Човекът се нуждае от отмората на съня. Другият живот е само механизъм.

Бен потръпна, спомнил си изведнъж думите на Шекспир: Ако трябва да умра, ще срещна тъмнината като годеница и ще я прегърна.

Мег се извърна към него, внезапно загубила търпение.

— Защо не идват? Какво чакат? Нали каза, че ще дойдат, когато мръкне?

— Скоро — с успокояващ глас й отвърна той и се пресегна със здравата си ръка да докосне и помилва бузата й. — Скоро ще дойдат.

Още докато произнасяше думите, чу жужене на гласове в телефонната слушалка и пресипналия глас на Тюл, който даваше нареждания.

— Почакай — възкликна той. Ръката му се плъзна по рамото й и го стисна. — Най-сетне. Идват.

Мина покрай нея, скочи на стената, разпери ръце, после се хвърли в тъмнината, сякаш я прегръщаше, и се приземи във високата трева на двайсетина стъпки по-долу.

— Ела! — извика я той. Лицето му, осветено от лунната светлина, беше оживено от някаква странна възбуда. — Бързо!

Обърна й гръб и с все сили се затича надолу по стръмния склон на ливадата, към печата.