Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (33)

Глава 23
Камъкът отвътре

— Разбирам — сериозно потвърди Цу Ма. Седна съвсем пребледнял. — Намерили ли са някакви отломки?

Човекът на екрана видимо се съсредоточи, след това кимна. Беше подключен към таблото пред себе си и в момента получаваше сведения.

— По-голямата част от останките са си останали там горе, но много са паднали. Има сведения за големи отломъци, паднали в морето край брега на Гвинея.

Цу Ма извърна поглед за миг, после отново се обърна към екрана. Цялото му лице се беше вцепенило, в очите му проблесна внезапен гняв.

— Кой го е направил?

Този път човекът изобщо не се поколеба.

— Ю. В Киев са получили двуминутен запис, заснет в Ян-джин, преди системите да изключат.

— Ю… — прошепна той. — Но как са попаднали на борда? Човекът от силите за сигурност поклати глава.

— Още не знаем, чие хсия. Разследването среща известни… трудности.

— Трудности? — тангът веднага стана подозрителен. — Що за трудности?

— Ами… — колебанието издаваше колко му е неловко. Този човек знаеше всички стари истории за съобщаването на лоши новини. — Като че ли в този сектор липсват половината от дневните записи.

— Липсват?! — Цу Ма се разсмя дрезгаво. — Невъзможно. Има резервна апаратура и за резервната апаратура, нали?

Мъжът наведе глава.

— Така е, чие хсия, но запис няма. Има дупка.

Цу Ма се замисли. Ван Со-леян. Беше негова работа. Но как да го докаже? Как да го свърже с тази гадост? И после като студена вълна, която охлади гнева му, го порази мисълта какво означава това за Ли Юан. Цялото му семейство беше загинало. Цу Ма потръпна и леко се извърна — от съседната стая се чуха гласове. И точно в този миг като някаква отвратителна подигравка се разнесе силният жизнен смях на Ли Юан. Не се смей, Ли Юан — съпругите ти са мъртви. И малкият ти син.

Едва успя да се принуди пак да се обърне към екрана.

— Свържи ме с проследяването. Искам обяснение.

Последва четирисекундно забавяне, после едно разтревожено лице замени офицера от силите за сигурност.

— Герхарт, чие хсия. Началник на службата за проследяване, Северно полукълбо.

Цу Ма веднага му се нахвърли:

— Какво е това, Герхарт?! Казват ми, че липсват половин ден записи! Възможно ли е?

— Не, чие хсия.

— Но е вярно.

— Да, чие хсия.

— Тогава как ще го обясниш?

Герхарт преглътна и заговори:

— Били са изтрити, чие хсия. Някой ги е премахнал.

— Някой? — изведнъж тонът на Цу Ма стана безжалостен.

Офицерът покорно сведе глава.

— Аз отговарям за това, чие хсия. Знам дълга си.

— Да не искаш да ми кажеш, че ти си го направил?!

Герхарт се поколеба и поклати глава.

Цу Ма пое дълбоко дъх, после заговори отново. Търпението му още малко и щеше да се изчерпи.

— Сега не е време да защитаваш честта си, човече. Искам да знам кой го е направил и по чия поръчка. И то възможно най-скоро. Разбра ли ме? Тогава ще говорим за дълг.

Герхарт понечи да каже нещо, но само се поклони. Цу Ма прекъсна връзката и втренчи празен поглед в слепия екран. Изсумтя, изправи се тежко и се обърна към вратата.

Там стоеше Ву Ши и надничаше вътре. Щом забеляза колко е пребледнял Цу Ма, пристъпи две крачки напред.

— Какво става, в името на всички богове?

Цу Ма облиза пресъхналите си устни, хвана Ву Ши под ръка и го поведе обратно. В съседната стая на дивана вляво седеше Ли Юан с чаша гъсто вино в ръка. Цу Ма погледна към Ву Ши и го подкани с жест да седне. Ли Юан се взря в него усмихнат, но усмивката му бързо се стопи.

— Какво е станало?

— Лоши новини — Цу Ма не смяташе да извърта. Знаеше, че няма никакъв начин да смекчи онова, което трябва да съобщи. — Янджин е унищожен. Оцелели няма.

Ли Юан зяпна, след това рязко сведе очи. Внимателно остави чашата си. Пребледня, без да ги погледне, стана и излезе.

Ву Ши се втренчи в Цу Ма — ужасът, който го бе завладял, се четеше по лицето му.

— Вярно ли е? — попита тихо. После поклати глава и се разсмя горчиво. — Разбира се… Ти не би си направил подобна шега — и си пое въздух. — Куан Ин! Как?

Гласът на Цу Ма трепереше. Най-накрая го бе усетил. Когато видя Ли Юан, когато трябваше да му каже…

— Ю. Терористи. Успели са някак да попаднат на борда.

Ву Ши поклати глава.

— Не е възможно.

— Така ли? — тонът на Цу Ма беше рязък. Твърде рязък. Махна неуверено с ръка и се отпусна до другия танг. — Съжалявам… но ето, възможно е.

— Ван Со-леян… — тихо произнесе Ву Ши, вперил очи в празната врата.

— Да — съгласи се Цу Ма. — Няма кой друг. Носи неговия почерк.

— И сега какво?

Цу Ма се разсмя — поразяваше го целият ужас на иронията.

— Ще постъпим както предложи Ли Юан. Нищо. Докато не се сдобием с убедителни доказателства.

Но Ву Ши се изправи гневно.

— След това, което стана!

Цу Ма впери поглед в ръцете си.

— Нищо не се е променило. Дори и рухването на Янджин не може да оправдае действията ни, щом нямаме доказателства. Дори и Ли Юан би го потвърдил.

Ву Ши изсумтя.

— Никак не ти отива да разсъждаваш така, когато някой тъгува. Той загуби син!

— И съпруги… — добави Цу Ма. Споменът за собственото му участие във всичко това го жегна. — Но ние не сме само мъже. Ние сме тангове. Трябва да действаме според закона, а не според инстинкта си.

— Какъв закон следва Ван Со-леян, когато ни унищожава, а ние не правим нищо? — Ву Ши прекоси стаята, след това се върна. — Не мога просто да стоя и да чакам, Цу Ма. Ако не направя нещо, ще се задавя със собствената си жлъч.

Цу Ма го погледна. Очите му бяха мокри от сълзи.

— Мислиш ли, че аз не се чувствам по същия начин, Ву Ши? Богове, ако беше толкова просто, с голи ръце щях да го попилея! Но трябва да сме сигурни. Трябва да действаме справедливо. И никой да не може да ни обвини.

Ву Ши отново изсумтя.

— А ако не открием нищо?

Цу Ма мълча дълго. После отново погледна Ву Ши в очите и се усмихна мрачно.

— Тогава ще го убия — въпреки всичко.

* * *

Ван Со-леян се надигна раздразнено и смъкна черната кадифена маска от очите си.

— Е? Какво има?

Прислужникът, коленичил до вратата, леко повдигна глава.

— Чи Хсин, чие хсия. Моли за аудиенция.

Ван погледна таймера до леглото и поклати глава. Сякаш се събуди изведнъж, скочи, наметна одеждите си и се отправи към кабинета си.

Разгневеното лице на Чи Хсин изпълваше огромния екран над бюрото. Едва изчака Ван да влезе в стаята и заговори:

— Какво означава това, Ван Со-леян? Моята совалка! Използвал си моята совалка!

Ван Со-леян се намръщи объркано, приближи се до екрана и вдигна ръка.

— Спри, братовчеде. Не зная за какво говориш. Какво с твоята совалка? Какво е станало?

Чи Хсин се разсмя цинично.

— Стига игрички, братовчеде. Това е сериозно. Може да означава и война.

Ван Со-леян обаче наистина беше озадачен. Чи Хсин го забеляза, намръщи се и като че ли се отдръпна от екрана.

— Искаш да кажеш, че нищо не знаеш?

Ван поклати глава — изведнъж го присви стомахът.

— Не… Значи е станало нещо?

Чи Хсин си пое дъх и му обясни по-спокойно:

— Получих новината едва преди минута. Ли Юан е мъртъв. Заедно с цялото си семейство. Янджин е разрушен. Паднал е от небето.

Ван Со-леян усети как го облива мощна вълна от възторг, но лицето му си остана сковано като маска.

— Ах… — само това успя да каже. Но новината беше като нежен вятър, повял след вековна суша, знак за разведряващия дъжд, който идва.

Чи Хсин заговори отново.

— Значи нищо не си знаел?

Ван поклати безмълвно глава. Но щом чу новината, изведнъж разбра. Мах! Мах вече се беше включил!

— Кой знае освен тебе?

— Личните ми прислужници. И неколцина от охраната ми.

— Значи няма проблеми. Совалката е била унищожена при експлозията. Без съмнение никой не би могъл да я проследи до тебе.

Щом го каза, вече знаеше какво трябва да предприеме. Кого да подкупи, кои записи да унищожи. Щеше да има следи. Движението на совалката щеше да бъде записано. Но трябваше да се вземат мерки — и то веднага — всичко да се заличи.

— Никакви оцелели ли няма?

— Никакви.

Отново с мъка успя да скрие бурната радост, която го обзе при тази новина. Пое си дъх и кимна.

— Остави на мене, Чи Хсин. Ще се погрижа да не останат никакви следи.

— Заклеваш ли се, че нищо не си знаел, Со-леян?

Ван отприщи гнева си.

— Не ме обиждай, братовчеде! Нищо не знаех. И макар че тази новина ме радва, никак не ме радва вестта за твоите страхове. Мой дълг е да ти помогна, братовчеде.

Чи Хсин се умълча, след което едва-едва кимна.

— Това не ми харесва, Со-леян. Нито пък споделям радостта ти от новината. Тя удря в сърцето всички нас. Знам колко мразиш Ли Юан, но помисли. Можеше и да си ти или пък аз. Който го е направил, той се е целил в Седмината — не само в Ли Юан.

Ван сведе глава уж засрамен.

— Съжалявам. Прав си, Чи Хсин. Но няма да плача, щом ме изпълва радост.

Чи Хсин се втренчи в него, после се извърна в профил към Ван Со-леян.

— Съзнаваш ли какви проблеми ще ни навлече това?

Съзнаваше го. И когато Чи Хсин изчезна от екрана, остана там, разкъсван между гнева и радостта — радост от новината и гняв заради това, че Мах беше изпреварил новите предложения в Камарата. Прибързаността на Мах щеше да му докара големи проблеми. И все пак… Де да можеше всеки ден да му носи такива проблеми! Бързо изтри секретен код, чрез който знаеше, че ще се добере до Мах и заличи всички следи зад себе си. По този начин се подсигури да няма никакъв контакт с него през деликатния период от няколко седмици, който му предстоеше.

Значи оставаше само да уреди въпроса със совалката. А това, както и всичко друго, щеше да стане чрез определени хора от домакинството на самия Чи Хсин. Те не знаеха с кого си имат работа — знаеха само, че като му я свършат, забогатяват. Нека се опитат да го проследят. Няма да успеят?

Ван Со-леян стана и се върна в спалнята на мъртвия си баща. Беше твърде възбуден и не можеше да заспи. И да не успеят да очистят името на Чи Хсин, не беше кой знае колко важно. Седмината щяха да останат Петима. А без Ли Юан…

Разсмя се, притича до прозореца и дръпна завесите. Навън беше тъмно, луната светеше ниско над земята. След два часа щеше да се съмне. Протегна напред ръце с разтворени длани и ги погледна. Какви гладки бели длани… Дълго време ги съзерцава така, след това бавно ги сви в юмруци и се усмихна.

Нека да го обвиняват. Неговите ръце, ръцете на Ван Со-леян, щяха да са чисти.

Обърна гръб на прозореца и видя себе си там, в Съвета, срещу разгневените лица на Цу Ма и Ву Ши, обуздал собствения си гняв.

— Отнасяте се несправедливо с мене! — чу се да казва. — Нищо не знаех за това!

Беше истина. Разсмя се радостно. Да, този път това беше почти истината.

* * *

Ли Юан лежеше в тъмната стая, потънал в скръб — тъгата притискаше гърдите му като огромна тежест и го смазваше; черен, тежък воденичен камък, под който лежеше безпомощен. Всяко движение му струваше усилия, всеки с мъка поет дъх беше предателство. Към мъртвите.

В тоя миг на вцепенение, на безсмислена празнота някой се промъкна в стаята и коленичи до него. Цу Ма. Усети ръката на по-възрастния на тила си, сред тъмната коса; усети мокрото му чело, мекия допир на буза до неговата. Със затворени очи притисна силно другия към себе си и тлеещата скръб се заизлива от него. Когато болката сякаш понамаля, усети как Цу Ма се отдръпва и го пусна. Надигна се — чувстваше се кух, втренчил празен поглед в мрака.

— Такава загуба…

Цу Ма не довърши думите си. Ли Юан бавно извърна лице към него. Усещаше натиск горе в гърдите — пареща нужда да каже нещо, ала нищо не му идваше на езика. Закашля се и едва не се задави, после изведнъж наведе глава — острата болка пак го прониза.

В дъното на стаята вратата се отвори бавно.

— Чие хсия…

Цу Ма извърна глава, стана и се приближи.

— Какво има?

Последва бърз шепот и Цу Ма се върна.

— Юан… моля те, ела и си измий лицето. Генерал Райнхарт е дошъл. Има новини.

Ли Юан се изправи бавно. На светлината, която идваше откъм отворената врата, лицето на Цу Ма се виждаше ясно. Виждаше зачервените му очи, мокрите му бузи.

— Райнхарт? — запита той. — Мислех, че никой не знае…

Намръщи се и отмести поглед към прислужника на вратата.

Щом Райнхарт знаеше, че са тук, значи имаше пробойна в охраната. Знаеше само Цен-ли.

Цу Ма протегна ръка и го хвана за лакътя.

— Поосвежи се, братовчеде. После ела в кабинета ми.

Ли Юан впери поглед в него и поклати глава.

— Не. Ще дойда така. Сълзите не са повод за срам.

Докато вървяха, прислужниците и стражите свеждаха глави — не смееха да ги погледнат. Всички знаеха за случилото се. Мълвата беше плъзнала из двореца преди час. Ала въпреки това не можеха да не забележат осанката на Ли Юан. Такова достойнство в скръбта. Такава сила.

В кабинета на Цу Ма Ву Ши се приближи до него, прегърна го и излезе. Цу Ма кимна на личния си секретар и също излезе. Секретарят се поклони ниско, приближи се до вратата в дъното и я отвори. Райнхарт влезе в стаята.

— Тук съм, ако имате нужда от мене, чие хсия — поклони се отново секретарят, излезе и затвори вратата зад себе си.

Ли Юан остана в стаята със своя генерал.

— Кой ти каза, че съм тук, Хелмут?

— Цен-ли, чие хсия.

Ли Юан млъкна озадачен. Райнхарт не беше въоръжен, но тангът продължаваше да подозира някакъв капан.

— Кога ти го каза?

— Преди по-малко от час, чие хсия.

Ли Юан се разтрепери. Ти не си ли чул? — едва не кресна той, но после осъзна, че Райнхарт трябва да е чул всичко още преди да са съобщили на него. Пристъпи напред.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, че говорих с него, чие хсия. Той ми каза къде сте. За мене… — генералът се поколеба и се усмихна плахо. — За мене беше голямо облекчение, господарю.

Ли Юан разбра веднага.

— Смятал си, че съм мъртъв?

— Целият свят смята, че сте мъртъв.

— А Цен-ли? — Ли Юан направи крачка напред. Съмнение и надежда се бореха на лицето му.

— Жив е, чие хсия. И той, и Куей Джен.

Ли Юан се разсмя слисано.

— Куей Джен? Жив?!

— Един разузнавателен кораб ги прибрал. Ракетата им била повредена, но на тях им нямало нищо.

— Ракетата ли?

— Малка сервизна ракета. Оцеляла след експлозията. Извадили късмет. Сред отломките и тя изглеждала като отломка. Само визуалният контакт ги спасил.

Но Ли Юан почти не го слушаше. Той бързо прекоси стаята, наведе се над бюрото на Цу Ма и огледа уредите. Нетърпеливо се обърна към Райнхарт:

— Къде са те сега? Как мога да се свържа с тях?

Генералът се приближи, набра кода, отдръпна се и остави Ли Юан сам, надвесен над екрана.

На екрана се появи лице на войник, който бързо се поклони и повика някого. Личеше си, че са очаквали този момент.

— Цен-ли! — възкликна радостно Ли Юан, щом познатото лице се появи на екрана. — Как си?

Цен-ли се поклони и се усмихна. Очите му бяха мокри.

— Живи сме, ваше височество.

— А синът ми? Къде е синът ми?

Друг войник донесе Куей Джен и го подаде на Цен-ли. Той отново се обърна към екрана, гушнал заспалото детенце. Движението разбуди Куей Джен. Той се протегна, разплака се и взе да удря Цен-ли с ръчичка по врата. След това се успокои и млъкна.

— Куей! — тихо го повика Ли Юан. По бузите му се стичаха радостни сълзи. — Малкият ми Куей…

Цен-ли мълчеше. Силни чувства едно след друго се сменяха на лицето му. Той се овладя и заговори отново:

— Бяха Ю, ваше височество. Чух ги. Но корабът… — поколеба се, но изплю камъчето: — Беше совалката на Чи Хсин. Със секретните му кодове.

Ли Юан изправи гръб. През тялото му премина тръпка. Стана му студено.

— Сигурен ли си, Цен-ли?

— Стражите ви бяха прекрасни, ваше височество, ала бяха предадени.

Ли Юан изстена. Временното му облекчение, че са живи, го бе заслепило за всичко останало. Ала съпругите му си бяха мъртви, а дворецът — разрушен. Сега се оказа, че и Чи Хсин го е предал.

— Значи не е Ван Со-леян? — произнесе тихо.

Тресеше го. Внезапната люта омраза измести скръбта и щастието.

— Нямам основание да… — започна Цен-ли и млъкна: беше забелязал погледа на Ли Юан. — Ли Юан, аз…

— Братята ти знаят ли, че си жив? — изведнъж Ли Юан промени темата.

— Те… те още не знаят, ваше височество.

— Тогава сам ще ги осведомя. Щом си жив, няма да позволя те да скърбят.

Цен-ли зяпна и се поклони. Беше разбрал.

— И, Цен-ли…

Той отново вдигна глава и срещна погледа на Ли Юан.

— Да, ваше височество?

— Не зная как си успял, но съм ти невероятно задължен. Каквото и да поискаш, ще го имаш.

Цен-ли се усмихна тъжно.

— Има само едно нещо, което искам, братовчеде Юан. Искам го мъртъв.

— Кого? Чи Хсин?

Цен-ли продължаваше да се усмихва тъжно.

— Не. Другият…

— Ах, да… — Ли Юан си пое дълбоко дъх. — Да. Аз също.

* * *

Цу Ма го чакаше в преддверието.

— Е? — нетърпеливо се спусна към него.

— Цен-ли е жив — усмихна се Ли Юан. — Синът ми също. Куей Джен.

Лицето на Цу Ма грейна. Прегърна силно Ли Юан, после отстъпи назад и се навъси.

— Значи знаем какво е станало?

— Да — сведе глава Ли Юан. — Обаче май сме сбъркали.

— Сбъркали?

— Не е братовчедът Ван. Или поне не е действал пряко. Бил е Чи Хсин.

— Чи Хсин? — Цу Ма се разсмя невярващо. — Ами! Не му стиска! — но забеляза, че лицето на Ли Юан е все така сурово, и поклати глава. — Какви доказателства имаме?

Ли Юан вдигна очи.

— Използвали са совалката му. И кодовете му. Какво още ни трябва?

Цу Ма се вгледа в него и кимна.

— Ако свикам Съвета, значи…

Но Ли Юан го хвана за лакътя.

— Не. Не сега. Сега ще действаме както аз кажа.

* * *

Чи Хсин се беше свил в краката на Ли Юан — едната му длан се притискаше към хладните плочки на пода, а другата беше вкопчена в полите на младия танг. Молеше го със сълзи на очи.

— Какво трябва да направя, за да те убедя, Ли Юан? Предадоха ме…

Ван Со-леян ги гледаше от дъното на стаята, навъсен и мълчалив. Бяха го направили на глупак. Собственото му лице го беше издало. Но изненадата не беше доказателство, а Чи Хсин си бе замълчал за срещите им. Нямаше значение какво мислят Ли Юан или другите за себе си. Пред света те се нуждаеха от доказателства, а ги нямаха.

— Предали са те? — гласът на Цу Ма беше натежал от сарказъм. Изсумтя презрително, извърна се и се приближи до застаналите по-встрани Ву Ши и Вей Чан Ин.

Ли Юан се наведе и изтръгна коприната от ръката на Чи Хсин — див, грозен жест. Чи Хсин огледа танговете и отново смирено сведе глава. Всякакво величие бе изчезнало от осанката му. Сега той молеше за живота си. От друга страна, Ли Юан изглеждаше почти демоничен. Лицето му беше като на ястреб — безмилостно, почти нечовешко в неприкритата си жестокост. За миг спря очи върху кока на Чи Хсин, рязко отметна глава и втренчи гневен поглед във Ван.

— И се заклеваш, че Ван Со-леян не е знаел нищо? Сигурен ли си, Чи Хсин?

Ван понечи да се обади, но Ву Ши го сряза:

— Дръж си езика зад зъбите, Ван Со-леян! Чи Хсин трябва да отговори!

Ван Со-леян изгледа кръвнишки Ву Ши, ала се подчини. Ако гледката на живото лице на Ли Юан го шокираше, това почти не можеше да го понесе. Как смееха да му говорят по този начин?

Чи Хсин трепна, но поклати глава.

— Ван Со-леян не знаеше нищо. Говорих с него само секунди след като научих. Мислех, че…

— Мислел си какво? — беше ужасно да чуваш студения гняв в гласа на Ли Юан.

Чи Хсин си пое дъх и пак заговори, забил поглед точно пред краката на Ли Юан:

— Не е тайна, че той те мрази, Ли Юан. Та си помислих… че това е негова работа.

— А не беше ли?

— Внимавай! — обади се Ван и пристъпи напред.

Така стояха нещата. Бяха зарязали всякакъв етикет. Ли Юан както винаги бе погазил традицията. А останалите му подражаваха. Бяха му съучастници.

Всички чакаха отговора на Чи Хсин.

— Нищо не знаеше, кълна се. Наистина се слиса, не се преструваше. Обаждането ми е записано. Аз…

— Стига! — изведнъж го прекъсна Ли Юан. Обърна гръб на Чи Хсин, прекоси стаята и застана пред Ван Со-леян. Поклони се едва забележимо и заговори:

— Чи Хсин, макар и опозорен, надали би казал подобно нещо ей така. А и записът — сигурен съм, че там се вижда точно онова, което той твърди — и вирна брадичка. — Така че, братовчеде, трябва да ти се извиня за онова, което поисках.

Ван Со-леян беше почервенял от гняв, ноздрите му трептяха, целият излъчваше възмущение, ала не каза нищо. Дори и с извинението си Ли Юан го беше обидил и се бе подиграл с традицията. А всички останали тангове гледаха и нищичко не казваха.

Ли Юан рязко обърна гръб на Ван Со-леян и погледна към Чи Хсин.

— Ами ти, Чи Хсин? С тебе какво да правим?

— Това са глупости… — обади се Ван, но преди да успее да каже още нещо, Ли Юан се обърна и грубо, почти брутално запуши устата му с длан и бутна главата му назад. Заговори яростно, като на васал:

— Млък, Ван Со-леян! Сега ще си мълчиш! Ясно?

Ли Юан рязко дръпна ръка, изгледа сърдито Ван, обърна се и остави Ван да опипва охлузените си устни. По бадемовите му очи си личеше, че е готов да убива.

Ли Юан пак прекоси стаята и се надвеси над Чи Хсин. Сега на лицето му бе изписано отвращение.

— Говори, Чи Хсин. Какво да те правим?

— Да ме правите ли? — Чи Хсин се обърна и погледна другите трима зад Ли Юан умолително, но и те го гледаха също толкова сурово, колкото и Ли Юан. Щом го забеляза, Чи Хсин пак сведе покорно глава. — Няма прецедент — прошепна той.

— За разрушаване на двореца няма — обади се Ву Ши, ала Ли Юан беше безкомпромисен.

— Ти предаде най-свещеното доверие, Чи Хсин — онова, което свързва нас, длъжните да управляваме Чун Куо. Самият аз бих искал да те видя мъртъв, а синовете ти — заровени в земята до тебе. Но не решавам сам за себе си. Трябва да преценим как най би подобавало да действаме според длъжността си.

Ли Юан млъкна и се обърна към застаналите малко по-нататък трима тангове.

— Трябва да вземем решение още сега и да действаме веднага. Точно в този случай не бива да се показваме нерешителни. Има хора, които биха се възползвали от очевидното объркване сред нас — пое си дълбоко въздух и най-после го изрече: — Чи Хсин трябва да се раздели с властта.

— Не! Не можеш да направиш това! — гневно кресна Ван Со-леян. — Тук сме шестима! Трябва да изчакаме Ху Тун-по! Трябва да се свика Съветът!

Ли Юан се напрегна, ала не погледна към него. Когато отново заговори, думите му бяха премерени, сякаш Ван не беше казал нищо:

— Чи Хсин трябва да го направи заради нас. Трябва да излезе пред света и да си признае стореното. И тогава пред всички да се откаже от властта. А земите му да минат под управлението на Седмината. Ще управляваме Южна Америка като колония, с губернатор, който ще ни докладва направо в Съвета.

И Чи Хсин, и Ван Со-леян мълчаха. Ву Ши, най-старият от тях, беше този, който се обади:

— Така трябва да стане. Заради всички нас. А ти, Чи Хсин, ще станеш спящ дракон. Ще се оттеглиш в имението си и няма да се бъркаш повече в работите на света. Жените и синовете ти ще живеят, ала няма да наследят нищо.

При тези думи Ван Со-леян скочи и застана между Ли Юан и останалите.

— Пак казвам: така не може! Това трябва да го реши Съветът!

— Значи си против? — сърдито го сряза Цу Ма.

— Има традиция… — започна Ван, ала Ли Юан го прекъсна:

— Ще гласуваме. Още сега.

Ван Со-леян се обърна ядосано към него:

— Не! Така не е редно! Няма го Ху Тун-по. Не можем да действаме така!

— Тъй ли? — изхриптя Ли Юан. — Значи още не си ме разбрал, братовчеде? Жените ми са мъртви, дворецът ми — взривен в небето. А ти ми говориш за традиция… — изсмя се презрително. — Щом се притесняваш толкова, хайде да се съобразим с традицията по следния начин: ще броим братовчеда Ху за глас „против“. Така ще бъде ли честно, Ван Со-леян? Редно ли ще бъде?

Ван се наежи.

— Ами Чи Хсин?

Ли Юан поклати глава.

— Чи Хсин няма думата.

— Няма думата?

Ли Юан заговори ядно. Изговаряше всяка дума отделно, натъртено:

— Ще бъде както казах. Той няма думата.

Ван Со-леян го гледа втренчено още миг, след това рязко се извърна.

— Правете каквото си щете тогава. Аз не участвам.

— Чисти са ти ръцете, а, братовчеде? — изрече Цу Ма. Но сега това нямаше значение. Все едно че го беше казал Ли Юан.

— Ще го направиш ли? — Ли Юан сведе очи към Чи Хсин.

— Имам ли избор?

— Не ти — поправи го Ли Юан. — Ние нямаме избор. Сам аз, както вече казах, бих те убил моментално.

Чи Хсин се поколеба, наведе се още по-ниско и нещастно долепи чело до пода.

— Тогава ще направя каквото кажете.

* * *

Ли Юан стоеше на балкона пред покоите на мъртвите си съпруги, обгърнат с плътно наметало. Беше тъмно и хладно. Над него тънък, разпокъсан облак се носеше на пресекулки в небето. През гъстите листа на лозата светлината на нащърбената луна покриваше всичко с матово сребро.

Куей Джен спеше. Бяха изпратили Цен-ли вкъщи при братята му. Под Ли Юан в двора на двореца мълком обикаляха двама стражи. Като че ли само той нямаше покой. Обърна се, въздъхна, загледа се в тихите, празни стаи и в главата му нахлуха спомени.

Колко странно. Преди, ако го бяха попитали, би казал, че онова, което изпитва към тях, не е любов, а по-скоро топла привързаност, чувство за комфорт, сигурно би се усмихнал унесено и би поклатил глава, озадачен от въпроса. Но едва сега разбираше колко глупав е бил. Колко детински е разсъждавал. Едва сега, когато скърбеше, че ги е загубил, най-накрая беше разбрал колко много означават за него.

Любов. Колко ясно чуваше сега думите на баща си. Любовта беше онова, което се проваляше. Любов, нещо твърде безплътно, твърде крехко, за да можеш да го запазиш и задържиш, и все пак в края на краищата нямаше нищо по-силно и нищо по-истинско от любовта.

Потръпна, протегна се — беше неописуемо изтощен. В големия свят дори в този миг ставаха огромни промени. Под ръководството на Ву Ши Чи Хсин напускаше властта и назначаваха губернатор, който да управлява континента Южна Америка. Ала тези промени, колкото и огромни да бяха, му се струваха нищо в сравнение с промените в сърцето му. Тях нямаше как да измери. Те засенчваха самите звезди и хвърляха гигантски черни сенки върху наблюдаващото око.

Да — помисли Ли и наведе глава. — Смъртта, а не любовта е господар на този свят.

И както стоеше там и гледаше празните стаи, той си спомняше ту това, ту онова. Сред празнотата виждаше как втората му съпруга, Лай Ши, се обръща и го поглежда, а после се засмива с онова странно, закачливо трепване на устните, както умееше единствено тя и което го караше да се усмихва. Зад нея най-младата, Фу Ти Чан, четеше стар любовен роман. Черната й като въглен коса — изящен воал над бледото й лице. Тя извърна поглед към него и дъхът му секна — изведнъж невинността в черните й очи му се бе сторила прекрасна. А обърнеше ли се, виждаше Миен Шан там, в дъното на стаята, пред голямото огледало, как се усмихва, докато люлее сина си, и тихичко му пее. Колко обичаше странния начин, по който присвиваше устни, докато пееше! Колко му липсваше сега…

Спомените се стопиха, изчезнаха. Празни стаи — помисли си той. — Това ми остана. Празни стаи.

Допря длан до врата си — пръстите му бяха странно топли върху охладената от нощта плът. Той натисна, после леко подръпна кожата — усещаше силата на мускулите, твърдата кост отдолу; всичко бе толкова маловажно, толкова преходно. Прах, който вятърът ще разпилее. Може би тогава беше най-добре да си отиде така, както си бяха отишли те — в един кратък, внезапен взрив от болка. Болка, а после… нищо.

— Най-добре… — изрече го тихо, отпусна ръка и скръцна със зъби срещу внезапно облялата го вълна от чувства. Най-добре? Кой ли знаеше какво е най-добре? И все пак той беше длъжен да знае — или поне привидно да знае. Точно това правеше скръбта му различна, особена. И въпреки всичко беше само скръб, същата като скръбта на безбройните милиони, страдали от самата зора на човечеството досега.

— Вечно ли ще е така? Трябва ли сърцето да се превръща в камък?

Остана там дълго — чувстваше се някак отвратен от себе си. След това рязко прекоси стаята, отиде при спящия Куей Джен, събуди бавачката и й нареди да приготви детето за път.

* * *

Фей Йен го посрещна в голямата зала на Хей Шуй. Не я беше предупредил, че ще идва, и тя не бе успяла да се приготви. Беше си наметнала бледосин халат и прибрала назад дългата си черна коса, но лицето й не беше гримирано, нито ноктите — лакирани. От години не я беше виждал толкова естествена. Колебливо, с изписана на лицето й дълбока почуда тя се приближи към него и коленичи в краката му със сведена глава в очакване на нарежданията.

— Чу ли? — попита той тихо.

Тя кимна едва-едва и застина.

— Аз… — той се огледа. Усещаше присъствието на стражите пред вратата, на бавачката зад него, гушнала Куей Джен. Извърна се рязко и им махна, че са свободни. После се наведе, повдигна брадичката й и я накара да го погледне.

— Трябва да поговоря с тебе. Аз…

Очите й — най-прекрасното нещо в нея — го накараха да изгуби дар-слово. Той коленичи близо до нея — усещаше топлия й сладък мирис, голотата й под халата и искаше само да я прегърне, да затвори очи и да я притисне към себе си.

Тя се дръпна назад.

— Защо?

Стрелна с очи ръката му, увиснала неловко във въздуха между главите им, а след това отново срещна погледа му. Напрежението в очите й го изненада.

Отдръпна ръка и сведе глава. Как да й обясни какво го е накарало да дойде? Беше нещо повече от внезапен импулс, ала знаеше колко неразумно ще прозвучи. Всичко между тях бе свършило още преди години. И да дойде сега тук…

— Какво искаш, Ли Юан?

Гласът й сега беше по-мек. Погледна я — не знаеше какво да очаква — и забеляза, че го гледа странно. Очите й сякаш искаха да го погълнат.

— Мислех си… — започна жената и млъкна. Леко отвори уста — мека и влажна — там, пред него, също като в сънищата му.

— Мислех си за тебе — изрече той. — За нас.

Забеляза болката в очите й и за първи път осъзна, че и тя е страдала; видя празнотата, която никакви случайни любовници не можеха да запълнят. Бавно, нежно протегна ръка и я погали по бузата.

— Недей — отрони тя, но бузата й леко се притисна към пръстите му и превърна думите в лъжа.

Той потръпна.

— Те са мъртви…

На лицето й пак трепна болка — ужасно беше да я гледа такава. И тя кимна.

— Обичаше ли ги?

Пръстите му замряха.

— Мислех, че не ги обичам. Но сигурно съм ги обичал… Боли.

Тя сведе глава. Очите й се бяха насълзили.

— Затова ли си дошъл? Заради тях?

Той пое въздух — дълбоко, продължително.

— Не знам.

За миг си помисли дали да не й разкаже за онзи миг — отвън, в тъмното, под луната — когато ясно бе прозрял всичко. После поклати глава.

— Не — каза й най-сетне. — Не е заради това. Или не само заради това. Ти… ти ми липсваше.

— Аз съм ти липсвала… — в гласа й отново трепна предишната мъка. Видя как се смръщи лицето му и омекна. — Ли Юан, аз… — отпусна глава надолу и преглътна. — Съжалявам. Трудно е. Понякога е по-трудно, отколкото бих могла да го понеса.

Той кимна.

— Знам.

Погледна я по-внимателно, забеляза малките, едва видими бръчици около очите, устата и по шията й и си спомни, че е по-голяма от него с осем години. Съпруга на мъртвия му брат, а някога — и негова. Ала все още беше красива. Все още беше най-красивата жена, която бе виждал някога. Отново му се прииска да я целуне, да я прегърне, ала нещо го удържаше. Между тях стоеше смъртта и хвърляше мрачна сянка помежду им.

Той се изправи, извърна се.

— Не знам какво искам. Объркан съм. Мислех… Мислех си, че ако дойда тук, всичко ще се изясни. Че всичко пак ще бъде като преди.

Тя се разсмя — за първи път. Тъжен, грозен смях. Той се обърна към нея и забеляза, че цялата мекота на лицето й е изчезнала.

— Нарочно ли си толкова жесток, Ли Юан, или в тебе все още има някаква болнава невинност, която те прави толкова безчувствен?

— Не исках да…

— Винаги го правиш, без да искаш. Просто го правиш.

Тя се облегна назад, впила сърдит поглед в него — всичкото й смирение беше изчезнало. Изведнъж отново заприлича на жената, която познаваше и с която бе живял. Равна нему. Винаги равна нему.

— Такъв глупак ли си, че не разбираш?

Той поклати глава, ала вече бе започнал да разбира.

— Не може да е като преди — тя се изправи бавно и се приближи към него. — Не само смъртта ни разделя. Не само другите жени и мъже. Времето ни е променило, Ли Юан. Направило те е такъв, какъвто си. Мене също. Останала е само външната форма — похабени от времето обвивки, които приличат на нас, някогашните — погледна го в очите. — Не можем да се върнем назад, Ли Юан. Никога.

Той мълчеше разколебан.

— Обичаш ли ме още? — попита го тя изведнъж. Погледът й беше яростен, безкомпромисен, но в очите й виждаше и нещо друго — нейде дълбоко навътре; може би го криеше дори и от самата себе си. Слабост. Нужда. За първи път и той се усмихна — с нежна, жалостива усмивка.

— Никога не съм преставал да те обичам.

Цялото й лице сякаш трепна и се преобрази — стана по-грозно, изкривено от болка, но и някак си по-красиво. Не го бе очаквала. Дори да се беше надявала, отговорът му я изненада.

Тя сведе очи, извърна се. Изведнъж цялата ярост я бе напуснала. Гърдите й се повдигаха учестено, опряла беше ръце на кръста, сякаш за да удържи чувствата си. Но щом се обърна, на лицето й се изписа гняв.

— Тогава защо? Защо стана това, щом е вярно?

Не знам — помисли си той и за първи път разбра, че е така. Дали можеше да се поправи? Той беше виновен за всичко, което се бе случило между тях. О, да, тя му беше изневерила — но какво е изневярата? Беше постъпил с нея жестоко, твърде жестоко. Нейна ли беше вината, че се е оказала несъвършена? Дали не беше обичал само съвършенството й?

— Бях млад, Фей Йен. Може би твърде млад. Бях несправедлив към тебе. Сега го разбирам.

Тя ахна и колебливо поклати глава.

— Какво казваш? — цялото й лице беше напрегнато, погледът й излъчваше недоверие. Тя се страхуваше от думите му, страх, че ще се поведе по него и той пак ще я зареже. Стари рани, дълбоки рани. Защо да ги отваря отново, освен за да ги излекува?

— Уморен съм — най-после се обади той. — Страдах. Но не затова съм тук, Фей Йен. Нито пък искам да ти причинявам болка — поклати глава. Наистина го болеше. — Това е последното, което искам, повярвай ми.

Сега гласът й трепереше.

— Тогава какво? Какво искаш?

Той я погледна и отново я видя такава, каквато я виждаше някога, с очи пречистени от всякаква ревност и омраза.

— Искам да съм с тебе. Да опитаме отново.

Тя извърна лице.

— Не, Юан, не е възможно.

— Защо? — прошепна слисан. Грешно ли я беше разбрал? Бе си помислил, че… — Фей Йен? Какво има?

Тя се завъртя леко, погледна го, след това се обърна и побягна вън от стаята. По някакъв начин все още беше мъничко влюбена в него. Той направи три крачки към вратата в дъното, но се спря. От болка и обърканост му се виеше свят. Но ако тя ме обича…

Постоя нерешително, после се обърна и се върна в антрето. Махна на стража и той хукна да доведе бавачката и Куей Джен. Докато ги чакаше, Ли Юан се приближи към входната арка, загледа се в хълмовете на изток и си спомни как някога беше ловувал там, из горите, с брат си Хан Чин.

Лош спомен — горчеше в гърлото му като жлъчка. Обърна се ядосано и кресна на бавачката да побърза. И без да крие мъката си, излетя през вратата. Не обърна внимание на стражите и затича през тревата към ракетата си.

— Накъде, чие хсия? — попита го пилотът и погледна през рамо първо към него, след това — и към бавачката, която бързаше през тревата, прегърнала Куей Джен.

„У дома“ — за малко да каже той, но още щом си го помисли, осъзна, че няма място на земята, което наистина да може да нарече свой дом.

— Фукиен — реши най-после. — Свържи се с Цу Ма. Кажи му, че съм променил решението си. Че бих искал да остана при него.