Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (26)

Глава 16
Кръгове от светлина

Над Карнак се зазоряваше и Ван Со-леян, танг на Град Африка, стоеше на големия сенчест балкон с гръб към събеседниците си, загледан над широката, мързелива река към Долината на царете.

Ранните слънчеви лъчи лежаха като петна по върховете на скалите отсреща — ивица от червеникаво злато върху тъмните грамади. На юг беше Луксор, древната Тива. Там Градът започваше отново, стените му, гладки бели ледени скали, се издигаха на две ли в утринното небе. Ниско над реката кръжеше птица, черна над черните води, след това се спусна без звук към реката.

Ван Со-леян се обърна, облегна се мързеливо на перилото. Чи Хсин, танг на Австралиите, беше вдясно от него и гледаше надолу по реката към Града. Ху Тун-по, танг на Южна Америка, стоеше до сводестата врата и се взираше в него с усмивка. Бяха говорили цяла нощ, но това вече бе приключено; бяха стигнали до съгласие. На следващия ден щяха да започнат да действат.

Ван се усмихна в отговор на Ху и наклони назад главата си, за да се наслади на свежото утро. Наистина беше просто. Ли Юан бе започнал процеса преди година, когато представи на Съвета пакета от промени. Сега той, Ван Со-леян, щеше да придвижи нещата напред, като даде на своите приятели Отгоре да разберат, че подкрепя техните искания за нови, по-сурови промени в Едикта. По същото време с Чи Хсин Ху Тун-по щяха да финансират една групировка в наскоро отворената наново Камара, за да окажат натиск за тези промени: промени, които Ли Юан не можеше да си позволи да допусне.

— Какво ще направи той? — Ху излезе на балкона.

Чи Хсин се обърна и погледна към тях. Всички бяха равни и все пак гледаха на Ван Со-леян като водач.

Ван бе обърнал подобното си на луна лице встрани, когато проговори:

— Ли Юан ще се противопостави — след което, вече с лице към тях, добави: — Той и приятелите му Цу Ма и Ву Ши.

— И тогава? — попита Чи Хсин обезпокоено. Те бяха обсъждали това вече три пъти, но той искаше да е сигурен. — Вей Чан Ин със сигурност ще ги подкрепи в Съвета, те просто ще се наложат над нас с четири на три.

— Може би. Но смятам, че нашите братовчеди ще мислят два пъти и няма да действат прибързано. Много се е говорило за автономията на новата Камара — за това, че тя не е инструмент на Седмината. Е, ние можем да го използваме, нали? През първите няколко седмици хората ще наблюдават нещата отблизо, ще искат да видят дали Големите обещания ще бъдат изпълнени, дали сделката между народа и Седмината е сключена както трябва. Последното нещо, което нашите братовчеди желаят, е думите им да изглеждат празни. Едно искане за по-дълбоки промени, поставено публично — по конституция — в Камарата, би ги объркало много. Те, разбира се, ще трябва да му се противопоставят — нямат друг избор освен да се противопоставят — но ще сметнат това противопоставяне за неудобно.

Ван се усмихна, погледна към единия, после — към другия.

— Нашата цел е не толкова да се противопоставим на Ли Юан, колкото да го накараме да изложи действията си публично. Да го принудим да се намеси. Колкото до нас, ние трябва да се държим разумно и да приемем, че промените са трудни, но осъзнаваме необходимостта им. По този начин можем първоначално мълчаливо да поддържаме идеята, без да се обвързваме с нея.

Той замълча за момент, след което се отблъсна от перилата.

— А за Ли Юан трябва да намерим други начини да го изолираме от съюзниците му в Съвета. Трябва да направим така, че да звучи неразумно, плановете му да изглеждат лекомислени и с разрушителни последици. Може би Цу Ма ще остане с него, но Ву Ши разсъждава самостоятелно и може да му се повлияе. Що се отнася до Вей Чан Ин, той е син на баща си и като баща си ще гласува за запазване на статуквото. През годината нещата ще са се променили. Вече няма да сме четирима срещу трима, а двама срещу петима. И тогава ще използваме Съвета, за да обуздаем нашия млад братовчед.

Ху кимна възторжено, но Чи Хсин още се колебаеше. Въпреки страховете си той харесваше и уважаваше младия танг на Град Европа и се бе почувствал удовлетворен, когато Ли Юан беше действал решително срещу непокорните синове Отгоре. И все пак повече от всичко той искаше мир. Мир, за да могат синовете му да растат и да станат мъже. А Ли Юан, при цялото му уважение към него, заплашваше този мир. Чи Хсин срещна погледа на Ван и кимна.

— Така да бъде — съгласи се той.

Ван се усмихна.

— Добре. Тогава аз ще започна веднага да увещавам Вей. Носят се слухове, че нещо го тревожи. Някаква скрита печал, свързана с Ли Юан. Може би една частна среща с него ще разкрие мъката, която той таи в себе си.

— А Ву Ши? — Чи Хсин вирна брадичка, докато говореше. Това беше почти войнствен жест, непознат за самия Чи Хсин, но напълно забележим за Ван Со-леян. Той знаеше, че Чи Хсин не одобрява начина му на живот — в частност наложниците хун мао, които той държеше — но корените на това се криеха другаде. Този жест му подсказа, че не може да вярва напълно на Чи Хсин. Ако се стигнеше до съдбоносен избор, Чи Хсин можеше да застане на страната на Ли Юан.

Усмихна се отново.

— Както казах, Ву Ши разсъждава самостоятелно. Той ще гласува както преди. За традицията. И за да запази функциите на Седмината — сви рамене. — Колкото до Цу Ма, той е сянка на Ли Юан. Но двама срещу петима не могат да провеждат никаква политика. Ли Юан ще разбере това и в безсилието си ще се опита да ни изиграе.

Ван Со-леян премести поглед от единия си събеседник към другия и се усмихна, обзет от силно чувство на удовлетворение. Всеки имаше своята роля. Ху Тун-по щеше да предразположи към себе си Нисшите фамилии, като ги придума с нови отстъпки — отстъпки, които Ван Со-леян можеше да подготви и да представи на Съвета на Седмината като проекти, като на първо място им се гарантират постове във всички основни Министерства — постове, които практически им бяха отказвани през последния половин век.

А Чи Хсин? Той трябваше да проникне в най-висшите кръгове на администрацията на Ли Юан — да подкупи и да шантажира най-близкостоящите до младия танг. Защото те със сигурност знаеха мислите и плановете му за месеци напред.

Чи Хсин се съгласи неохотно. Но се съгласи, а неговото съгласие го обвърза със заговора. С течение на времето обстоятелствата щяха да го обвързват все по-тясно с каузата. Той щеше да се оформя от действията си, докато накрая се срасне с ролята си. А неговите действия винаги щяха да са насочени срещу Ли Юан.

— Влезте вътре — Ван прегърна двамата мъже. — Нека да пием за мира. И за един свят, по-свободен и по-щастлив от този.

Чи Хсин се усмихна и кимна, но преди да влезе, се обърна и погледна замислено тъмната река.

* * *

Ли Юан се наведе напред, разпери ръце върху студената дървена балюстрада и погледна към далечните хълмове отвъд езерото. Беше си мислил, че никога няма да се върне, но сега, преди да са минали и три години от последното му пребиваване, беше тук и сърцето му биеше силно в гърдите при мисълта за предстоящата среща.

Денят беше неестествено горещ и спокоен дори за този южен климат, но там, на северния балкон в летния дворец на Ин Цу, беше донякъде сенчесто. Двама слуги стояха зад него с наведени глави, ветрилата с дълги дръжки се вееха бавно и лениво в ръцете им.

Ли Юан дишаше дълбоко, да се подготви, но за този момент не можеше да има никаква подготовка. Той чу как леките й стъпки се приближават по извитите стъпала зад него и се обърна, внезапно объркан, като премина между слугите си, за да я посрещне. Фей Йен беше спряла на шест стъпки от края на стълбата с наведена глава.

— Чие хсия, аз…

Колебанието й беше нещо ново. Когато му беше съпруга, в нея имаше някаква естествена надменност, която му внушаваше страхопочитание. Тогава той винаги се беше чувствал по-низш от нея, но годините промениха всичко това. Сега той беше по-стар, беше танг. А тя бе една отхвърлена съпруга, прокудена от двора. Два пъти прокудена, мислеше си той, спомнил си двете години траур за брат си.

Пристъпи напред, протегнал дясната си ръка към нея. Тя премина последните стъпала и коленичи, хвана ръката му и допря устни към пръстена Юе Лун. Малката й тъмна глава бе сведена пред погледа му. Той я накара да стане, след което погледна мълчаливо към нея.

Тя все още беше красива както винаги. Същата порцеланова деликатност, за която той понякога мечтаеше, беше все още там, непокътната.

— Как си?

Тя гледаше надолу през цялото време, извърнала очи. Сега го погледна.

— Аз съм добре, чие хсия.

— Ах… — Но той чу нещо друго. Мъжът, който беше тук в деня, когато пристигна, беше просто поредният от многото любовници, които бе имала. Като че ли нещо й липсваше, че тя не можеше да задържи никого задълго.

— А Хан?

— Той порасна, чие хсия — тя замълча за момент. — Сега е с бавачките си.

Ли Юан въздъхна. Той беше чул и това. Като че ли майката избягваше сина, заради когото бе тръгнала по кривия път. Последния път, когато бе видял детето, Хан беше едва на девет месеца. А сега — почти на три години. За миг в него се пробудиха стари чувства. Загледан във Фей Йен, се намръщи, зачуди се къде е сгрешил с нея. Много пъти беше мислил за това. Вината не беше нейна. Не биваше да се жени за жената на мъртвия си брат. Всичко произлезе от там.

Той беше дошъл без намерението да я вижда, с мисълта, че тя е в Хей Шуи, на север, но само часове преди да се приземи, беше дошла тук с любовника си и плановете му да види момчето без нея се проваляха.

— Мога ли да го видя?

Тя се напрегна, безмълвна за момент, след което му отговори:

— По-добре не, чие хсия…

Беше казано меко, почтително, но с твърда нотка, която издаваше до голяма степен чувствата й. Беше точно така, както бе очаквал. Въпреки че външно не се бе променила, през последните две години бе станала по-твърда. Второто изгнание й се беше отразило по-зле, отколкото предишното. За нея това беше подобно на смърт и тя обвиняваше него.

Той погледна встрани.

— Нося му подарък.

— Тогава го оставете. Аз ще се погрижа да го получи.

Той забеляза неучтивостта и се обърна към нея, обзет от внезапен гняв.

— Ще го доведеш тук веднага. Желая да видя момчето и ще го видя — пое си дъх, след което продължи по-спокойно: — Бих искал да го видя, Фей Йен, да се срещна с него.

Тя погледна нагоре, очите й горяха, роднинството им бе моментално забравено.

— Защо? Ти си имаш свой син, Ли Юан. Какво е моето дете за тебе?

Той задържа думите, които му дойдоха наум, като рязко се обърна настрани, със стиснати от гняв и безсилие ръце. Накрая погледна пак към нея с властно вирната брадичка.

— Просто го доведи. Долу, край езерото. Ще се срещнем там.

— Както повелява моят танг.

Думите се отрониха с горчива ирония. Тя се обърна и изтича нагоре по стъпалата, във всяко нейно движение прозираше гневът й.

Той я наблюдаваше как си тръгва, странно засегнат от този познат гняв, след което слезе долу и зачака на брега на езерото, загледан в старата овощна градина. Не след дълго детето дойде. Беше пораснало и много спретнато. Една бавачка го придружи надолу по стълбите, след което го остави там, в края на обраслия с трева склон, който водеше от летния дворец към езерото.

Ли Юан се обърна, взря се в момчето и вдигна ръка, за да го повика. Детето дойде бавно, но без да се колебае. Въпреки възрастта си, то държеше главата си гордо и ходеше като малък принц. Хубавата му черна коса беше грижливо подстригана и сресана, беше облечено във фина коприна в сиво, синьо и черно. На две чи от Ли Юан спря и се поклони ниско, след което отново се изправи, без да знае какво друго се иска от него.

Тъмните очи на момчето бяха горди, но любопитни. То срещна решително погледа на Ли Юан и когато тангът се усмихна, устните му образуваха само бледо подобие на усмивка, като че ли това, да остане сериозно, беше най-великото изкуство. Урок.

— Аз съм Ли Юан, Хан. Твоят танг.

— Да — ясно каза момчето — Мама ми каза.

— Знаеш ли, че скоро имаш рожден ден?

Момчето кимна, след което зачака, нетърпеливо да си тръгне.

— Добре. А майка ти каза ли ти, че ти нося подарък?

Отново кимване; силно, отчетливо движение на спретнатата, съвършена глава. При тази гледка Ли Юан потрепери и стисна зъби. Беше по-трудно, отколкото си мислеше. Беше болезнено дори просто да види момчето. Толкова сполучливо име. Такава прилика с убития му брат.

Той кимна на себе си, след което извади от вътрешния джоб на дрехата кесия. Издърпа коженото ремъче и изсипа съдържанието й в дланта си, коленичи и с жест прикани Хан да се приближи.

Момчето застана по-близо. Ли Юан можеше да почувства дъха му върху челото си, докато вземаше ръката му и нанизваше пръстена на показалеца. Отдръпна се назад и забеляза как момчето недоумяващо се взира в пръстена.

— Какво значи това? — Хан го гледаше право в очите и беше само на една ръка разстояние.

За момент Ли Юан се почувства съкрушен от дълбочината на детския поглед, от близостта му, от топлината на малката ръка, която беше в неговата. Искаше да прегърне момчето и да го целуне. За дълъг, почти непоносим миг искаше да го вдигне и да го отнесе от това място. Да го вземе със себе си.

Моментът премина. Момчето стоеше там, гледаше го и очакваше отговора му.

Той въздъхна, с очи, вперени в пръстена.

— Това е един вид обещание, Хан. Обещание, което дадох на себе си. Всяка година ще ти нося такъв пръстен. Докато накрая, когато вече си съвсем пораснал, когато вече си мъж, ще получиш един последен пръстен. Един последен знак за това обещание.

Вдигна очи и забеляза, че момчето не схвана нищо от думите му. Ли Юан се усмихна и леко го потупа по главата.

— Няма значение. Един ден ще ти го обясня по-добре.

Пусна малката ръка и загледа зад езерото.

— Странно е — каза го колкото на себе си, толкова и на детето. — Напомня ми за овощната градина в Тонджиян. Като деца си играехме там с брат ми, Хан.

В първия момент момчето погледна нагоре към него и се усмихна.

— Хан? Искаш да кажеш, като мене?

Ли Юан сведе поглед и кимна, оставил лявата си ръка да лежи леко върху детската глава, с пръсти, заровени в хубавата, тъмна коса.

— Да, Хан. Като тебе. Съвсем като тебе.

* * *

Двамата гостуващи тангове бяха на път да си тръгнат, когато канцлерът на Ван Со-леян, Хун Миен-ло, се появи на вратата, а на две стъпки зад него стоеше капитанът на елитната гвардия на Чи Хсин.

— Какво има, канцлер Хун? — обърна се към него Ван.

— Простете, чие хсия — Хун сведе глава първо пред своя танг, а после и пред останалите, — но изглежда има проблеми с кораба на великия танг Чи Хсин. Предстартовите проверки показаха неизправности в архивиращите компютърни системи. Смятам, че би било неразумно великият танг да лети, преди неизправностите да бъдат отстранени.

Ван се обърна да погледне към Чи Хсин.

— Е, братовчеде, какво би искал да направиш? Добре дошъл си да останеш тук, докато повредата бъде отстранена.

Чи Хсин поглади врата си с една ръка, размисли, след което поклати глава.

— Не, Со-леян. Би ми било приятно, наистина много приятно, но трябва да се връщам.

— Тогава защо не използваш някой от моите кораби?

Чи Хсин се усмихна широко, очарован от предложението на Ван.

— За мене би било голяма чест, братовчеде. Но какво ще стане с моя собствен кораб?

Ван се обърна и плъзна поглед покрай Хун Миен-ло към капитана.

— Ще предоставя екип от най-добрите ми техници на разположение на твоя екипаж, братовчеде. Що се отнася до сигурността, твоят човек може би може да остане тук, за да наглежда работата?

Чи Хсин се засмя.

— Отлично. Но сигурен ли си, че можеш да отделиш кораб, Со-леян? Аз винаги мога да повикам резервния.

Ван протегна ръка и докосна рамото му.

— И да загубиш толкова часове? Не, скъпи братовчеде. Прав си. Аз вече те отклоних прекалено дълго от делата ти. Синовете ти липсват, нали?

Чи Хсин се засмя пак и кимна.

— Понякога дори само една нощ без тях ми се струва прекалено дълго време.

— Тогава да се разделяме. Елате, братовчеди, ще ви изпратя до кораба…

* * *

Той се сбогуваше с бившия си тъст, Ин Цу, когато Фей Йен нахлу от далечния край на хангара.

— Ли Юан! — извика тя ядосано. — Какво означава това?

Ин Цу се обърна втрещен и се опита едновременно да се извини на своя танг и да сгълчи дъщеря си, но тя мина покрай него надменно, застана на една ръка разстояние от Ли Юан, с ръце на хълбоците и го погледна гневно.

— Хайде, Ли Юан, искам обяснение!

Той се засмя студено, слисан от избухването й. От години никой не му беше говорил така.

— Обяснение? За какво?

— За какво ли? — тя се засмя презрително. — Заради стражите, Ли Юан. Трябва ли да съм затворник в дома на собствения ми баща? Трябва ли да ме преследват и да ме дебнат всяка секунда?

Ли Юан погледна Ин Цу, после — пак нея.

— Аз вече обясних на баща ти защо стражите са тук, Ин Фей Йен — каза той търпеливо, но тя не пожела да уважи благоразумието му. Приближи се и почти изкрещя в лицето му:

— Не бях ли унижена достатъчно, Ли Юан? Не ме ли накара да страдам достатъчно за грешката си? Трябва ли да продължаваш да ме преследваш и да се бъркаш в живота ми?

Думата беше неподходящо избрана, но Ли Юан все още беше търпелив. Той нямаше да се остави в този последен момент да бъде победен.

— Ти ме разбираш погрешно, Фей Йен — той се наклони близо, така, че гласът му да стига само до нея: — Знам всичко за твоите любовници. Но не това е причината да го правя. Живеем в смутни времена. Стражите са тук по една-единствена причина — да осигурят безопасност на Хан. Колкото до тебе, моята бивша жена, нямам никакво намерение да се бъркам в живота ти. И много грешиш, ако си мислиш, че искам да страдаш. Не. Желая ти само щастие.

Тя постоя така за миг, тъмните й очи го наблюдаваха. После се обърна с леко прошумоляване на фината коприна, премина бързо през хангара и излезе навън, под слънчевата светлина на ранния следобед.

Докато я гледаше как си отива, Ли Юан почувства част от него да се опъва като фина, невидима нишка и разбра — сякаш не го знаеше отпреди — че се е освободил окончателно от нея.

* * *

Капитанът седеше на една маса, пред него имаше отворена бутилка от най-доброто вино на Ван Со-леян. Зад него стоеше прислужничка, пръстите й нежно масажираха мускулите на рамото му, докато той наблюдаваше работата на хората в отдалечения край на хангара. От мястото, където седеше, двата кораба изглеждаха съвсем еднакви и той не за първи път усети, че мислите му трескаво се въртят около въпроса защо тангът на Африка иска да има точно копие на кораба на Чи Хсин.

Докато прислужниците сервираха ястията, капитанът се обърна и погледна към мястото, където Ван Со-леян водеше задълбочен разговор с висок, странен на вид хан. Ханът, изглежда, беше много важна, фигура. Техниците се обръщаха към него със своите заявки и му се подчиняваха, когато не виждаха великия танг. Това го заинтригува — такава липса и на най-малко уважение към Ван Со-леян. Когато го видя за първи път, беше шокиран, защото това противоречеше на всякакъв инстинкт. Но сега мислеше, че разбира.

Той погледна отново към хората, заети с работа около кораба вдясно, истинския кораб на Чи Хсин. Работеха вече повече от три часа с най-голямо усърдие. Екип от шестима техници беше разглобил контролните табла и сега старателно ги сглобяваше отново. Междувременно двама техни колеги бяха разшифровали кодовете за достъп до записите в корабния компютър и бяха свалили данните, изкопирали бяха всичко — секретните кодове, информацията, предавана от пилотите, моделите на изкривяване на полетата и всичко останало. Той беше слушал напрегнатия им разговор и бе почувствал как безпокойството му расте. Новият кораб нямаше просто да изглежда като кораба на Чи Хсин, а фактически щеше да е неговият кораб. А самият Чи Хсин нямаше да знае нищо за съществуването му.

Освен ако…

Почувства как напрежението се връща в мускулите му и се опита да се отпусне, да остави пръстите на младото момиче да ваят магичните си заклинания, но беше трудно. Твърде много неща се случваха вътре в него самия. Той погледна блюдата с деликатеси, разположени пред него, осъзнал, че по друго време би се нахвърлил върху тези редки кулинарни удоволствия, но точно сега нямаше апетит. Когато агентът на Ван го беше купил, той не бе очаквал нищо такова; наистина, прие уверенията, но не беше се запитал защо Ван Со-леян би искал да забави кораба на братовчед си. Но това…

Той потрепери, после посегна да си вземе малко от патицата с джинджифил — насили се да яде, да се държи така, сякаш нямаше нищо нередно. Но под повърхностното спокойствие усещаше паническа тръпка, знаеше, че губи почва под краката си. Защо му трябваше на Ван Со-леян да стигне дотам, да направи точно копие на кораба на братовчед си, освен ако не смяташе да го използва? И за какво?

Освен това присъствието на тези хора — терористи, беше уверен в това дори само от начина, по който отказваха да се поклонят на великия танг — придаваше съвсем нови измерения на нещата. Да видиш такива хора тук, в сърцето на двореца на танга — какво трябваше да означава това?

Отсреща Ван Со-леян се изправи, изрази задоволството си с кимане, след това се обърна и отиде при капитана. Капитанът скочи изведнъж и се поклони ниско със сведени очи.

— Имате ли всичко, от което се нуждаете, капитан Густавсон?

Той се постара гласът му да е тих, свободен от страха, който чувстваше отвътре.

— Всичко е наред, чие хсия. За мене е чест да ви служа.

Не това искаше да каже, но то свърши работа. Още повече, че донякъде вярно отразяваше ситуацията. Не беше го разбрал преди, но след като взе парите на Ван Со-леян, той бе станал негов човек. И нямаше връщане назад. Нямаше никакво извинение пред себе си. Без да се усети, се беше забъркал в това, което се вършеше тук.

Ако знаех…

Но сега беше вече твърде късно за такива мисли. И когато Ван протегна ръката си, той я пое и целуна великия пръстен на властта със знанието, че алтернатива е само смъртта, а трябваше да мисли за семейството си — синовете, невръстната дъщеря, жена му Уте и парализираната му майка. Ван го знаеше. При всички положения го знаеше. А дори беше възможно агентите на Ван да стоят в дъното на проблемите му с парите. Разбира се, той никога не бе имал толкова лоша вечер както преди шест седмици в Чоу, когато загуби осем хиляди юана на едно залагане. Дори да е така, това си беше негово решение и сега трябваше да се примири.

— Дали мога да ви бъда полезен и с нещо друго, чие хсия?

Ван се усмихна, пълното му, подобно на луна лице придоби благосклонно изражение.

— Може би има още нещо. Както и да е, досега имате моята признателност, Капитане. И моята защита.

Капитанът вдигна очи с изненада, след което бързо сведе глава още веднъж.

— Оказвате ми голяма чест, чие хсия.

— Е… да не ви задържам повече. Насладете се на храната, докато е гореща, капитане. Тези удоволствия в живота са редки, нали?

Наистина са редки — помисли си той, загледан изпод мигли в гърба на отдалечаващия се танг. Седеше, кожата му бе странно студена, чувстваше нова напрегнатост в стомаха. Яж — каза си той. — Наслаждавай се на угощението пред себе си. Но въпреки че имаше блюда, каквито никога не бе и сънувал, че ще вкуси, лакомства, които само един танг може да си позволи, той ги опитваше унило, дъвчеше апатично ароматната храна, като че ли беше само безвкусна имитация на това, което представляваше.

Той се огледа както при събуждане, видя хората, работещи по кораба, странния хан, който стоеше наблизо и ги надзираваше, и кимна на себе си с разбиране. Вдигна едната си ръка и леко допря пръсти до устата си, почувствал още веднъж студения, твърд натиск на Юе Лун — Драконовото колело — върху топлата мекота на устните си, след това ги отдръпна, сякаш плътта му беше наранена.

* * *

Ван Со-леян стоеше до перилата над тъмното спокойствие на Нил и гледаше пълния сияещ диск на луната. Толкова дълго се беше сдържал, бе обуздавал естествения си импулс да се противопоставя и да разрушава. Но сега — най-после — търпението му щеше да бъде възнаградено.

Поглади с ръце големия си корем и широко се усмихна. Странно беше колко далече бе стигнал през последните няколко години. Още по-странно беше, че не бе усетил това още от началото. Но то винаги си е било там — още от първите му съзнателни мигове.

Никога не го разбраха. Никой от тях. Баща му още отначало не го харесваше; малкото топчесто създание, което се беше пръкнало, го отблъскваше. Майка му упорстваше известно време, но го смяташе за инатливо, своенравно дете. Ужасена от поведението му и неспособна да го контролира, освен с най-строги мерки, тя го отхвърли от себе си, преди той да навърши три години, след което нямаше нищо общо с него. Когато той беше седемгодишен, внезапната й смърт съвсем не го засегна, беше неспособен да сподели общата скръб, но това му даде странно, недетско разбиране за собствената му природа. От този момент нататък той знаеше, че съдбата му е да стои встрани от яркия кръг на човешките взаимоотношения; да бъде само зрител, странящ от близките и роднините си. Да бъде хан, син, но всъщност никой; по-скоро някакво чуждо създание, преродено в плът и кръв. И от това моментно прозрение дойде подтикът да се противопоставя, импулсът да унищожава всичко, до което се докосне.

Никой никога, дори и Мах, не разбра колко дълбоко в него се корени този импулс; колко силно го тегли подтикът да разрушава, увлича го като гладко бяло камъче, уловено от океанския прибой. Не власт искаше той, а възможностите, които дава властта: възможността да пречи и да покварява, да разгромява и да надделява. Да унищожи… дори и целия свят, ако пожелае. Целия свят… Не, дори и Мах не искаше това. Дори той би се спрял пред някои неща.

Кислородните генератори, например. Огромните помпени станции, които проникваха дълбоко в земната мантия, за да източват енергийните резервоари и да превръщат основните градивни тухли на живота в най-скъпоценното нещо от всичко — въздух. Мах знаеше за тях, въпреки че бяха секретни. Той знаеше, че без тях животът в Чун Куо би бил невъзможен — непоносим като ледените води на Марс. Но никога — дори за миг — не би помислил да направи нещо, с което да им навреди. Да ги унищожи. Беше немислимо. Не, това, което искаше Мах, беше краят на старото — на Седмината, на Градовете и на задушния свят, разделен на нива. А след това? Е, честно казано, Мах не го беше обмислил. Неговата представа за новия ред беше доста мъглява; фина тъкан от идеали, които не бяха по-материални от въздуха, който дишаше. Неизбежно беше. Защото ако той си беше представил какво би станало — какво наистина би станало — когато Градовете паднеха, би потръпнал от страх при мисълта за мизерията и разорението, които щяха да настъпят.

Но той — Ван Со-леян, танг на Африка — беше мислил дълго й упорито по този проблем. Беше си представял дългите, пълзящи колони от скелетоподобни фигури, нижещи се по голата, безкрайна пустиня. Беше ги виждал в ясната, сива светлина на утрото, кретащи по пътя отникъде за никъде, черните езици в съсухрените уста, празни очи, втренчени право напред, докато навред мъртвите бяха натрупани на гниещи купчини; всяка следа от човешка топлина, всичко човешко постепенно чезнеше от залинялата плът. В такива моменти ноздрите му трепваха в погнуса, като че ли усещаха натрапчивата воня на гниещи тела. И той се усмихваше.

Да. Той ясно виждаше това. Един умиращ свят, противният му, нерегенериран въздух, изпълнен с мрака на разрухата. И след това — нищо. Нищо освен скали, вятър и солени океани. Нищо за милион години.

Той сведе очи, загледан над тъмната повърхност на реката към Долината на царете. Тук смъртта беше на една крачка. Тя беше мрачната му компания, винаги присъстваща, по-интимна от любовница. Можеше да почувства дъха й върху лицето си, ръцете й, милващи меката му закръглена плът; потрепери от това докосване — не от страх, а от някакво странно неумолимо удоволствие.

Не. Никой от тях не го познаваше. Нито един. Хун Миен-ло, Ли Юан, Ян Мах — всеки виждаше само повърхността му, меко закръглената маска от плът. Но под нея — под тъканта на физическата същност — имаше нещо твърдо и неподатливо; нещо напълно враждебно на живота.

Той се обърна, заслуша се във воя на ветровете над главата си и се засмя възторжено. Изведнъж въздухът се изпълни с птици, завръщащи се към гнездата си от отвъдната страна на реката, дългите им, тъмни тела, които се спускаха и кръжаха високо над лунната тъма на Нил. И тогава те се гмурнаха една по една в тъмната вода, като образуваха внезапни кръгове от светлина.

Като вестители — помисли си той и почувства как през него премина неземна тръпка. — Вестители.

* * *

Това беше място, пълно с вирове, пътеки и древни камъни, с приятни беседки и нежно ромолящи потоци. Птици пееха в огрените от слънчева светлина клони на превитите от времето смрики, а под тях сред избуялата зелена покривка излети от бронз статуи на отдавна изчезнали животни — с гравирани на хълбоците им яркочервени пиктограми — се излягаха мирно, като че ли се криеха от безмилостните лъчи на късното следобедно слънце. Това беше сцена на абсолютно спокойствие, на дълго ваяна, почти неподвижна хармония. Но днес Градината на умствения покой не даваше на Ли Юан усещането за вътрешен мир, докато той ходеше по нейните пътеки. Очите му оглеждаха повърхността на нещата, не забелязваха нищо от финия баланс между форма, цвят и тъкан, създаден с толкова труд и усилия от градинарите. Беше съсредоточен само върху твърдия зародиш на безпокойство, скрит дълбоко в него.

На връщане от дома на Тай Юе Шан беше яздил — пришпорваше лудо коня, като че ли искаше да се пречисти от онова, което чувстваше в кръвта си, но беше невъзможно. При разрушения храм се беше обърнал и огледал наоколо и накъдето и да погледнеше, виждаше нейния образ.

Ами детето?

Той спря, внезапно разбрал къде се намира. Беше се отклонил от пътеката и се бе озовал сред цветните лехи. Земята полепваше, тъмна и тежка, към светлите му обувки от козя кожа, докато ръката му се сключваше около някое цвете, мачкаше го и разпръскваше кървавочервените венчелистчета. Погледна надолу ужасен, след това си тръгна, бързите му стъпки кънтяха по плочите, докато тичаше към Южния дворец.

Ли Юан прескачаше по три стъпала, след това изтича по тревата към отворените врати на Голямата библиотека. Старият, Чу Ши-че, се сепна, вдигна поглед и понечи да стане.

— Седни, майстор Чу — каза Ли Юан запъхтяно, докато пресичаше широката стая с висок таван. Зад Чу помощникът му, с двадесет години по-млад от него, погледна с широко отворени очи, докато младият танг дърпаше стълбата по шината, след което започна да се изкачва.

— Чие хсия… — Чу излезе иззад писалището. — Нека момчето да го направи…

— Признателен съм за вашата загриженост, майстор Чу, но привилегия на танга е да прави това, което пожелае.

— Може да е така, чие хсия — отвърна старият човек, подръпвайки дългата си брада, — но каква е ползата от слугата, комуто не се позволява да служи?

Ли Юан се обърна на стълбата да погледне към пи-шу чиен. Чу Ши-че беше назначен за Инспектор на имперската библиотека от дядо му, Ли Чин, преди повече от шейсет години и през цялото това време не бе пропускал поради болест нито един ден. Дори се говореше, че Чу Ши-че притежава енциклопедични познания за архива. Движенията му бяха станали по-бавни, но умът му си беше пъргав както винаги. Ли Юан се поколеба за момент, след което отстъпи и слезе, като остави помощника на Чу — „момчето“, прегърбен мъж на около шейсет и пет години — да се покатери вместо него.

— Какво търсехте, чие хсия! — Чу пристъпи към него, приведената му глава беше колкото белег за възраст, толкова и знак на почит към неговия танг.

Ли Юан си пое дълбоко дъх.

— Веднъж преди години видях един запис. Беше на брат ми Хан, като дете. Много малко дете. В овощната градина с майка ми, Лин Юа.

Чу се вгледа в него за момент, очите му се присвиха, след това се обърна встрани и изстреля няколко фрази на мандарин на помощника си. В следващия момент „момчето“ вече слизаше обратно, а в едната си ръка държеше дълга, тясна кутия със златен капак.

Тази кутия беше част от официалните архиви — хрониката на фамилията Ли, датираща от преди повече от двеста години. Тук, подредени от пода до тавана, бяха пълните холографски записи на фамилията, всяка кутия бе щампована с Юе Лун, лунния дракон, символ на Седмината.

Ли Юан гледаше как помощникът подава кутията на Чу Ши-че, след което се оттегля с дълбок поклон. Чу отвори кутията, за да провери съдържанието, затвори я с щракване и я подаде на Ли Юан.

— Мисля, че е това, което ви трябва, чие хсия — очите на стария човек отново като че ли го пронизаха, проникнаха в най-съкровените му дълбини. И може би затова никой от придворните на фамилията не знаеше за господарите си и наполовина колкото Чу Ши-че. Старият човек се усмихна хладно. — Простете, чие хсия, ние ще ви оставим да гледате записа.

— Благодаря, майстор Чу — каза Ли Юан признателно. — Ще ви повикам, когато свърша.

Той ги наблюдаваше, докато излизаха, след което се обърна, загледан в черната лакирана платформа в центъра на стаята — голям, кръгъл постамент, широк шест чи, на чиято повърхност беше гравиран голям Юе Лун; цялото това нещо лежеше върху седем златни драконови глави. Той беше идвал тук преди много години, седеше в краката на баща си. И докато баща му разказваше за старото, достойно наследство, призрачните изображения на неговите предци отново ходеха по земята, а думите им бяха също така силни и отекваха като по времето, през което бяха изречени. Винаги изглеждаше като магия — много повече от умело създадените с компютър фамилни изображения в Залата на вечния мир и покой, защото беше истинско. Или е било истинско. Все пак беше минало време, откакто той бе дошъл тук. Откакто се бе оставил да бъде въвлечен в миналото.

Това беше слабост — като историята с Фей Йен — но все пак поне веднъж можеше да си я позволи. И тогава може би безпокойството би го напуснало, мъртвата уста на миналото в главата му би млъкнала.

Той погледна кутията в ръцете си, огледа датата, щампована върху твърдата пластмаса под Юе Лун, след това щракна ключалката, отвори я и извади твърдия зелен пластмасов диск, който съдържаше образите, записани през съответния ден. За един миг само гледаше, спомняше си онзи момент в гробницата преди дванайсет години, когато беше носил първия от ритуалните предмети на баща си. Пи, символ на небесата — голям диск от зелен нефрит с малка дупка, пробита в центъра. Това тук беше като едно по-малко пи, по-леко, по-топло на пипане, но в същото време някак същото, имаше я дори и малката дупка в центъра.

Ли Юан огледа редовете обковани със злато кутии, подредени по стените, и усети едва доловима тръпка при мисълта за цялото това време, за всички спомени, съхранени тук, след което отиде при вратите, водещи към градината, затвори ги, дръпна дебелата копринена нишка, която висеше от тавана, и издърпа надолу големите щори, за да скрие дневната светлина.

Той прекоси помещението, наведе се над платформата, за да постави диска върху шпиндела в центъра на големия кръг от дракони, и отстъпи назад; Изведнъж лампите в стаята угаснаха, а пространството над платформата се изпълни с бледо сияние.

— Аз съм Ли Юан — каза той отчетливо, за да може машината да разпознае гласа му, — велик съветник и танг на Чен У Чу.

— Добре дошъл, чие хсия — отговори машината с мек мелодичен глас. — Какво бихте искали да видите?

— Овощната градина — гласът му слабо потрепваше. — Късно сутринта. Лин Юа с брат ми, принца Хан Чин.

— Чие хсия…

Светлината във въздуха затрептя и придоби очертания. Ли Юан задържа дъха си. Образът беше с ясни контури, почти действителен. Той можеше да види пъстрите сенки на листата по тъмната земя, танцуващите във въздуха прашинки, но ако протегнеше ръка, тя щеше да премине през празно пространство. Обикаляше бавно, придържаше се към тъмнината и гледаше майка си през дърветата, полите й, които се стелеха около нея, лицето й, изпълнено със слънчева светлина и смях. Деветмесечният му брат Хан пълзеше по тревата до нея. Докато ги гледаше, тя се наведе напред, хвана малките крачета на Хан и със смях го издърпа отново към себе си. Тя позволи на Хан да се отдалечи на няколко чи от нея и пак го дръпна назад. Хан се кикотеше — обикновено бебешко гукане, бликащ смях, който предизвика усмивка на лицето на Ли Юан, при все че болката стягаше гърдите му. Не, той не грешеше. Точно това си бе припомнял по-рано, дълбоко и подсъзнателно. Този момент, откъснат от времето преди настоящето, и едно дете — брат му — което толкова приличаше на неговото собствено, че да ги смята за различни хора изглеждаше някак нередно.

Той погледна във вълшебния кръг от светлина, омагьосан от видението на този отдавна отминал ден, и почувства някаква боязън. Не можеше ли да стане така? Не можеше ли човек да се прероди — нова топка плът, оформена за следващия етап от пътя? Не вярваха ли древните будисти точно в това? Затвори очи, замислен за руините по хълмовете над имението, след което се обърна настрани.

Слабост, слабост…

Разтърси глава смутен. Какво беше това? Какво, в името на боговете, правеше той? Когато се обърна пак с намерението да изключи образа и да излезе, замръзна, загледан в светлината, пленен от видението на майка си, люлееща брат му, от израза на любов, на пълно преклонение, изписано на лицето й.

Простена, болката на копнежа беше толкова ужасна, толкова съкрушителна, че за момент не можеше да диша. Тогава се измъкна от заклинанието, хвърли се в кръга от светлина и свали диска от шпиндела.

Когато помещението отново се изпълни със светлина, той трепереше, потресен от лекотата, с която беше омаян. Това бяха, както можеше да прецени, онези последни моменти преди идването на Бен Шепърд. Копнежът по миналото беше като тежка верига, която се увиваше здраво около него и го поваляше. Да се поддаде на това желание беше по-лошо от самото желание. Слабост, която не биваше да се допуска. Не, не можеше да бъде танг и да чувства всичко това. Трябва да се върви напред, не назад.

Той остави диска да се плъзне от пръстите му, след което се обърна и тръгна към вратата. Имаше работа, която трябваше да свърши, имаше срещи с министри. Неясното бъдеще го привличаше. Трябваше ли той, неговият архитект, да бъде нерешителен? Трябваше ли да види как всичко пропада?

Разтвори широко вратите и излезе. Крачеше бързо по коридора, слугите бързаха да коленичат, допрели глави към пода, докато той преминаваше. Вече в работния си кабинет, седна зад голямото бюро, докато слугите му се щураха насам-натам, за да съберат висшите чиновници. След няколко секунди на вратата се появи не Нан Хо, нито секретарят му, Чан Ши-сен, а първата му съпруга, Миен Шан.

Той вдигна изненадан поглед.

— Миен Шан… Какво има?

Тя пристъпи две крачки в стаята, сведе глава сдържано, нерешително.

— Прости ми, съпруже, но мога ли да поговоря с тебе за момент?

Той се намръщи.

— Нещо случило ли се е, Миен Шан?

— Аз… — тя вдигна поглед към него, после пак сведе глава и кимна леко. Страните й бяха леко поруменели. Тя преглътна и започна отново: — Чие хсия, аз… не за себе си, разбирате ли…

— Не — каза той нежно. — Кажи ми, жено, какво има?

— Става дума за Лай Ши, съпруже. Това горещо време…

Той се облегна назад загрижен. Лай Ши, втората му съпруга, беше бременна в четвъртия месец.

— Тя добре ли е?

— Тя… — Миен Шан се поколеба, след това заговори отново: — Хирургът Ву каза, че няма нищо лошо. Тя беше в безсъзнание за съвсем кратко. Детето е невредимо.

— В безсъзнание? — обзе го внезапен гняв, че никой не му е съобщил това при завръщането му и се изправи.

Миен Шан го погледна отново — с боязливо, уплашено изражение, след което пак наведе глава.

— Тя… припадна. В градината. Играехме на топка. Аз… — тя се поколеба отново, но този път се овладя и се застави да каже всичко, вдигнала глава и загледана в очите му. — Помолих майстор Нан да не ти казва. Ти си толкова зает, съпруже, а това е такава дреболия. Не исках да се безпокоиш. Лай Ши изглеждаше отлично. Беше само моментно пренатоварване. Но сега тя си легна…

Ли Юан заобиколи бюрото и се извиси над малката фигура на първата си съпруга.

— Извикала си хирурга Ву?

Тя сведе глава, почти разплакана; страхуваше се от гнева на съпруга си.

— Той каза, че е треска, чие хсия, от въздуха и от топлината. Прости ми, съпруже. Не знаех…

— Виждам. И тази треска — тя сериозна ли е?

— Хирургът Ву казва, че ще премине. Но аз се тревожа, чие хсия. Дните са толкова горещи, а въздухът е толкова сух, така неблагодатен.

Ли Юан кимна. Той самият го беше забелязал. Вгледа се в нея за момент, съзерцаваше смирената й стойка; колко се различаваше от Фей Йен. Тогава, трогнат от нейната загриженост, я притисна към себе си, загледан меко в закръгленото й лице.

— Иди си сега, Миен Шан, и седни при Лай Ши. Щом свърша тук, ще дойда колкото може по-бързо. Между другото, ще дам нареждания на Нан Хо да премести целия Двор в плаващия дворец. Не мога да оставя жените си да се мъчат в тази жега.

Миен Шан широко се усмихна, доволна от чутото. И все пак усмивката й, която трябваше да го е стоплила, просто го накара да се почувства виновен, че не може да й отвърне със същата топлота.

Той въздъхна, изведнъж почувствал умора от всичко.

— Прости ми, Миен Шан, но трябва да се свършат толкова много неща.

Тя се отдръпна, свела поглед.

— Съпруже…

Той я гледаше как си тръгва, след което се обърна и заклати глава, ядосан на себе си. Защо беше толкова студен с тях? Не бяха ли те все пак най-добрите жени — нежни и любещи, загрижени за здравето му? Защо тогава трябваше да проявява такава липса на уважение? Такова безразличие?

Или беше по-просто? Не беше ли така, както Бен му беше казал тогава? Не беше ли той все още влюбен във Фей Йен?

Той постоя за момент, дишаше дълбоко, осъзнаваше, че го разбира — за пръв път, откакто я беше отпратил. Той я обичаше, да, но това сега нямаше значение. Беше обвързан с новите си жени. Досега не се бе сблъсквал сериозно с това. Беше оставял нещата да се изплъзнат с надеждата времето да ги излекува, сами да се оправят, но това не стана. Беше толкова просто — да не правиш нищо. Беше му липсвала воля. Но сега…

Кимна решително. Отсега нататък щеше да бъде различен. От този момент щеше да действа, да влияе на нещата. Щеше отново да ги поправи. Щеше да започне още тази вечер с Лай Ши. И с времето… с времето тези чувства щяха да утихнат и тъмният, твърд камък на болката би могъл да се отмие.

Отпусна юмруците си, остави миналото да се оттече, да падне от пръстите му, след което се върна зад бюрото, зае се с купчината документи; подбираше само тези, на които спешно трябваше да се обърне внимание.

* * *

Фей Йен стоеше сама на терасата до езерото с боси крака. Вече беше късно и дневната жега бе утихнала, но въздухът още бе топъл и задушен и докато крачеше по хладните лакирани дъски, тя леко си вееше с ветрило.

Посещението му я бе смутило дълбоко. Първо мислеше, че това е просто гняв, че я дразни намесата му, но всъщност беше нещо повече. Дори след като се успокои — след като се изкъпа и прислужничките разтриха гърба и краката й с ароматни масла, за да се отпусне, тя чувстваше същото странно напрежение в корема и знаеше, че е свързано с него. Беше си мислила, че всичко е свършило, но още не беше; сега го осъзна.

Тя обърна глава. Отдясно, от другата страна на езерото, хангарът светеше. Тихи шумове се носеха над тъмната спокойна вода; чуваха се слугите на баща й, които приготвяха кораба за тръгване на сутринта.

Тя въздъхна, оттласна се от перилата, слезе по тесните стъпала, които водеха към брега. Там, под брилянтния кръг на луната, се спря, загледана в тъмното огледало на езерото. Под краката й на лунната светлина блестеше голям, полиран бял камък и караше отражението й — по-тъмно, по-слабо доловимо от камъка — да изглежда почти въображаемо.

Гасна — помисли си тя. — Бавно гасна като гладен дух.

Тя потръпна и се обърна, сякаш да се освободи от тая мисъл, но мисълта беше упорита, натрапваше й се, докато накрая трябваше да се изправи с лице срещу нея. Все пак беше истина. Животът, който тя трябваше да има — „истинският“ й живот, като жена на Ли Юан и майка на синовете му — беше свършил преди години. Тя го беше убила толкова сигурно, както ако си беше прерязала гърлото с нож. А животът, който водеше сега — тази поредица от празни дни, запълвани със случайни любовници и безцелни занимания — беше един вид живот след смъртта, без никаква цел и смисъл.

При тази мисъл почувства силна горчивина — чиста и неподправена. Всичко беше по нейна вина. И въпреки това какво можеше да промени? Ако имаше избор, какво би направила другояче? Тя си пое дълбоко дъх, после се обърна, изправи се още веднъж пред отражението си, наведе се напред, за да го разгледа отблизо.

Много се беше променила през последните няколко години. Навиците от преди ги нямаше. Сега не носеше никакви бижута. Дрехите й бяха по-прости — скромното чи пао беше единственото, което носеше тези дни. Косата й бе строго вчесана назад, здраво сплетена и навита на малки кокчета от двете страни на главата й.

Изглеждам като селско момиче — мислеше си тя. Да. И точно така се бе облякла онази сутрин преди три години, когато му съобщи лошата новина.

Тя остана неподвижна за миг, погълната от спомена.

— Какво би направил, ако ти кажа, че съм пропаднала? — беше го попитала тя, защото мислеше, че той ще разбере. Но той я погледна с празен поглед, озадачен от думите й. И тя трябваше да му обясни. Дете. Син. И за известно време бяха щастливи. Но това време бе кратко. Кратко като поемане на дъх.

Сега знаеше, че не е трябвало да приема Цу Ма за любовник. Но по онова време беше много трудно да си сам; трудно бе да си жена и да те пренебрегват. Във всеки случай тя беше обезумяла. Цу Ма… само мисълта за него я побъркваше. Тези следобеди, когато лежеше под него гола на одеялото му сред руините на древния храм… това беше самото блаженство. Това беше вкусът на рая.

Да, и въпреки че беше грешно, не беше нищо в сравнение с това, което направи Юан. Да убие конете… Тя потрепери, споменът бе още пресен. Как можа да го направи? Как можа да убие тези чудни, чувствителни животни? Не можеше да го разбере.

И сега се беше завърнал; по-зрял и по-внушителен отпреди. Танг във всяка своя дума и действие. Да, така беше. Детето, което познаваше, вече го нямаше; сякаш никога не е било. А на негово място стоеше един непознат. Някой, когото тя би трябвало да познава, но не познаваше.

Тя се обърна, загледана назад към терасата. Там стоеше една фигура — малка, прегърбена фигура. В следващия момент разпозна баща си.

— Фей Йен? — тихо извика той. — Ти ли си там долу?

Той слезе по стъпалата и отиде при нея до водата.

— Татко — тя го прегърна нежно. — Мислех, че си си легнал.

— Така и трябва да направя, но не преди тебе, момичето ми. Какво правиш тук? Късно е. Мислех, че тръгваш рано сутринта?

— Да. Но трябваше да остана сама за малко. Да помисля.

— Ах… — за миг очите му срещнаха нейните, след това той погледна встрани. — И аз мислех. Хан има нужда от баща. Този живот не е добър за него, Фей Йен. Нужна му е силна ръка. За равновесие в живота му.

Това беше старо семейно наставление и тя се усмихваше както винаги, защото знаеше, че баща й не я съди, а само иска най-доброто за детето. Тя го разгледа за момент на лунната светлина. Сега той бе стар, сивата му коса оредяваше, мъжката му сила вехнеше и все пак, когато беше при Хан, годините му като че ли се стопяваха. Не, тя никога не го беше виждала да се смее толкова много както през последните няколко седмици.

Тя се наклони и го целуна нежно по челото. Никой на този свят не я обичаше така, както баща й. И никой не й прощаваше така, каквото и да направеше.

— Той има вуйчовци — тя като че ли отговаряше, но Ин Цу изсумтя, отпъдил мисълта.

— При това чудесни — той се засмя — къс, остър звук, пълен с разочарование. — Аз хранех такива надежди, Фей Йен. Такива планове за тях. И какво станаха? Пияници и пройдохи. Прахосници на семейните пари. Всички до един.

Беше грубо и до известна степен несправедливо, но тя не му обърна внимание. Братята й можеха да водят свои собствени битки. Сега трябваше да мисли за Хан. За Хан и за нея самата.

— А тези стражи? Мислиш ли, че Ли Юан беше прав?

Ин Цу помисли за момент и сви рамене.

— Не знам, ну ер. Това е… необикновено. Но Ли Юан си има причини, сигурен съм, и ако това му помага да успокои ума си, значи е хубаво, нали? Този младеж носи тежко бреме и го носи добре — очите му заблестяха с възхищение. — Ако беше мой син… — след това, разбрал думите си, погледна отново встрани, но не преди тя да забележи разкаянието, краткия проблясък на горчивина, които преминаха през лицето му.

Тя погледна нагоре. Далече над хълмовете две гъски се носеха бавно по небето, крилете им шумоляха тихо, докато летяха на юг към морето. Гледката я накара да свие юмруци, припомнила си езерото в Тонджиян с Ли Юан, Цу Ма и братовчедка й Ву Цай, на малкия остров, под цветните лампиони. Нощта, когато тя свиреше на пи па и пееше припева на „Две бели гъски“.

А сега беше сама. Като тревата на самотен хълм, която знае, че трябва да увехне и да умре. Думите я накараха да потрепери, тя се обърна пак с лице към баща си.

— Ела — хвана нежно ръката му. — Нека влезем вътре.

След като му пожела лека нощ, тя се върна в покоите си — към лекото, омайващо блещукане на ароматичните свещи и прислужничките, които се суетяха и приключваха подреждането на нещата, необходими за утре. След като ги отпрати с жест, отиде при спящия Хан, и се загледа в детското креватче.

Само в моменти като този, когато Хан лежеше там, с разперени ръце и крака в съня си, а тъмната му коса бе разрошена, само тогава тя разбираше колко много го обича. Не кротко, не радушно, а с дива майчина любов, покровителствена като на майка вълчица към нейните вълчета.

Посегна и нежно приглади косата му назад от очите, след което придърпа одеялото и зави гърдите му. Тя беше себелюбива, знаеше това. Мъжете, които я ухажваха — до един кухи клоуни и контета — отнемаха прекалено много от времето й. Отнемаха я от него. Но това щеше да се промени. Тя щеше да прекарва повече време с него.

Прибра ръката си бавно, неохотно, след което му изпрати тиха въздушна целувка. Нека спи — помисли си тя. — Нека да сънува приятните си детски сънища. Защото утрешният ден ще бъде дълъг. Дълъг, дълъг ден.