Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (22)

Глава 12
Началото на терора

Две групи мъже стоят пред странноприемницата „Слепият дракон“ до кея на стария град, пият и се смеят. Намират се на разстояние двайсетина чи и гласовете им се носят в безмълвния въздух на ранната вечер. Отвън, в центъра на широкото устие, стоят на котва три големи джонки с прибрани ватирани платна. Познатите закръглени форми се полюляват от силното течение на прилива. Надолу по реката, на двеста чи от затворения кръг на рибарското пристанище, почива тримачтовият търговски кораб на хун мао, натоварен тежко, с корпус, потънал ниско във водата.

За миг морският бриз стихва и се възцарява идеална тишина — тишина, преизпълнена с топлината на късното слънце. Когато вятърът отново се появява, високите досадни крясъци на морските птици завладяват въздуха, отекват в старите каменни къщи на стария град.

В края на едната група млад хан се обръща, закрива очи с ръка и се заглежда към празненството на моряците хун мао, тълпящи се на близкия кей. Втренченият му поглед блуждае от калдъръмения площад към катерещите се нагоре по хълма улици и търси бледокремавата фасада на една къща: малка виличка с тераса и градина, в която лунната светлина танцува в паметта му и ухае силно на жасмин.

— Какво си се зазяпал, жълтур?

Хун мао е огромен мъж с широки като бъчва гърди, а мускулите на ръцете му са като двойно преплетените въжета на корабната котва.

Застава заплашително до Тон Йе. Брадатото му лице е подигравателно и враждебно.

Зад Тон Йе се чува глухо мърморене. Чашите с вино се оставят бързо. Дрехите и евтината коприна зашумоляват, докато се вади скритото оръжие. Всички досегашни разговори са забравени. Във въздуха витае напрежение, както в мига преди бурята да връхлети. В центъра на тази буря е Тон Йе, който продължава да се взира с неразбиране в едрия мъж, а съзнанието му е още отнесено.

— Моля?

Морякът — с редки зъби и грозен като бияч, с вързана на опашка на немития тил червена коса — се навежда и сурово поставя загрубяла ръка на рамото на младия хан.

— Дяволски добре разбираш за какво говоря, измет с дръпнати очи. Видяхме те, промъкнахме се подир тебе в тъмното. И знаем кого викаше. Обаче ще сложиш край, ясно ли е, момче? Отсега нататък ще си стоиш на шибания кораб или ще си загубиш това, с което пикаеш на обущата си.

Младият хан преглъща и отстъпва крачка назад, за да отблъсне ръката. Той е уплашен — разтърсен от разкритието, че посещенията му при любовницата са проследени; но дори да е така, той не се срамува от постъпката си и поглежда непоколебимо мъжа в очите.

— Простете, чун цу, но няма закон, който да забранява, нали? А младото момиче… ако не възразява на моите посещения…?

Морякът обръща глава и изплюва храчка на калдъръма. Главата му се завърта, очите му са полузатворени, тялото се напряга. Едната ръка вече е свита в юмрук, другата опипва ватираната материя на сакото за скритото острие.

— Може би не, но аз имам нещо против. Само мисълта, че докосваш някоя от нашите…_ жжжи-вот-но_.

Думата едва е произнесена със съсъка на „ж“-то, натежала с трупаната цял живот обида, увиснала във въздуха, и морякът хан се нахвърля върху едрия. Дебело бамбуково стебло се извива към главата му. И след миг се стоварва целият ад.

На калдъръма пред странноприемницата остават мъже, вкопчени в битка. Гневните им гласове отекват във вечерната тишина. Зяпачите по джонките в устието са спрели да палят бреговите лампи и възбудено се взират оттатък водата. На търговския кораб започва неистово движение, сякаш корабът потъва. На носа застава за кратко висока, тъмна фигура с шапка, подвита от трите страни, и вдига към очите си телескоп, после се обръща и бързо се насочва към кораба.

На брега младият хан е повален с железен шип, пронизал дълбоко червата му. До него лелей червенокосият моряк. Черепът му е разтрошен като черупка на яйце. На калдъръма са паднали и други, но битката продължава с неотслабваща ярост. Вековната злоба дава сила на всеки удар. С пронизителен писък един хан пада от кея и бавно се прекатурва в равната като стъкло вода.

Дрънкат оръжия, пръстите се вкопчват или отпускат; ушите долавят тежко сумтене и стенания при нанасяни или получавани удари. После — миг безмълвие, хан отстъпват и един след друг се прехвърлят през високата каменна стена на кея във водата. Докато с мъка се катерят по корабите, те се обръщат към противниците си с широко отворени от изненада и възбуда очи, омразата им се примесва с някакъв необясним копнеж.

Настава миг тишина. И още миг, докато андроидите, куцукайки си тръгват след края на програмите. Тогава зад бариерата се чуват ръкопляскания.

От мястото си, полускрит от редицата монитори на покрива на хана, Бен Шепърд се обърна в тромавата ВР-екипировка с едва забележима усмивка на устните и се поклони в знак на признателност на седналите надалеч четирима войници. Това бяха най-добрите снимки. С последните уточнения — леката смяна на акцента и решението за фокусиране само върху червенокосия моряк — се получи съвсем различно.

Сестра му Мег вдигна поглед от мониторите.

— Е? — попита той. — Успяхме ли да снимаме всичко?

Тя кимна, но той виждаше, че още не е доволна. Искаше Тон Йе да оживее. Искаше хепиенд, в който влюбените да се съберат. Докато той…

— Ако тя го излекува… — предложи Мег тихо.

Той тръсна глава и отсече:

— Не. Трябва да се изживее цялата натрупаната злоба и обида. Да го почувстваме в собствената си кръв и да разберем какво означава — и до какво води. Ако Тон Йе остане жив, няма да усетим трагедията. Както е…

— Да, така, както е, усещам озлобление. Усещам, че нещо ми е отказано.

Той се вгледа в нея за миг и кимна.

— Добре. Ще го завършим така. Ще подхранваме мъждукащата искрица, докато стане буен пламък. Ще започнем довечера, след като мръкне, когато сме в настроение.

Тя го гледаше, докато се освобождаваше от сребристата екипировка. През последната година Бен беше напълнял, наддал на ширина, съответстваща на ръста му, отърсил се бе от последните следи от детството. Сега беше един почернял от слънце висок мъж с уверени движения. Но дори и така нещо му липсваше. Дали мъртвият му баща не беше нещо повече от него? В какво беше основното им различие?

Бен окачи екзоскелета на стойката и се обърна назад. Дневникът му беше тук, в дълга подсилена метална подвързия — трийсет големи Квадратни тетрадки с кожени корици, които наричаше „планове“. С релефни шипчета, а в средата на всяка корица със старинен готически шрифт бе изписана думата Heimlich^[1] и пореден номер. С безпогрешно движение той взе тетрадката с номер 14 и я вдигна от лавицата, макар изкуствената му ръка да се справяше с усилие с тежестта й.

Последните шест седмици бяха работили усилено, възползваха се от дългите дни и идеалната светлина. Повечето „промеждутъци“ — сензорните матрици, които съставляваха по-голямата част от изживяването на Бен Шепърд — бяха завършени отдавна. „Външните детайли“ — кратки, хореографски изпипани сцени, които идваха от старото киноизкуство — бяха заключителният етап, като екран за богатия сензорен поток. Когато двете се съберат, работата ще бъде завършена. Но само ако Бен е доволен.

Наистина имаше голямо „ако“.

— Тук — той постави тетрадката до сценарното табло, където бе работил досега, и я отвори, — мисля, трябва да опростим нещата.

Мег се приближи и се наведе зад него да погледне.

Отворените страници на плана бяха покрити с плетеница от блестящо оцветени линии и символи, а ясният дребен почерк на Бен изпълваше местата, където бе направил незначителни поправки в схемата.

Тя се усмихна, осъзнала колко близко й е станало това. Преди година той не й позволяваше да знае нищо, но сега тя му беше постоянен помощник, до рамото му на всеки етап от работата. Мег погледна. Осемдесет и една линии пресичаха страницата, всяка от тях представляваше един от осемдесетте и един възела, включени в мозъка и тялото на крайния получател на „изживяването“ на изкуствената реалност.

— Гледната точка на изживяването е предопределена — той почука по страницата. — Не можем да променим нищо, без да преструктурираме целия „промеждутък“ в секцията. Но можем да изрежем много неща, ако са от „детайлите“. Не трима, а един да пали огъня. Както и да намалим броя на стражите. Така ще спестим време при поставянето. В програмата ще имаме само седем морфа, а не дванайсет.

Тя кимна.

— Съгласна съм. Ще стане по-стегнато и по-непосредствено. Защо да не фокусираме върху приятеля на Тон Йе, подпалвача?

Бен вдигна поглед.

— Да, това ми харесва. Може би ще можем да прибавим нещо и в предишните. Малък епизод с двамата, който подчертава близостта им.

— Ами момичето?

Бен поклати глава.

— Знам какво си мислиш, Мег, но това, което става с нея, трябва да се случи. Без него… — той сви рамене и впери поглед в полуосветеното устие, като докосваше черната перла на златната верижка около врата си. После отново се обърна към нея с тъмни, замислени зелени очи: — Почакай, любов моя. Ще разбереш. Обещавам ти. Сама ще разбереш защо го направих така. Защо трябваше да стане така.

* * *

Безмълвна тишина. Лунна светлина сред кадифения мрак. Изведнъж повърхността се разчупва. Изплува глава с хубава черна коса. Отразеният образ от пламъка в блестящото, с черна зеница око. Отминава. Повърхността е тъмна, неподвижна. Стъпки по калдъръма. Движение на обути крака, светлина и сянка по кожените гънки, злато и среднощен мрак. Проблясването на пламъка в метален мангал. Танц на сенките, разкриващ спираловидната извивка на древния дъб. Тишина, после плисък и проскърцването на отваряща се тежка врата. Внезапно разплискване на светлина, злато и топлина. Смях. Напукана и подута ръка с бледа плът, на петна, с гладък сребърен пръстен на показалеца, се отрива в лекьосана с бира престилка. Ухание на жасмин. Мрак. Вижда се глава, задъхва се с отворени като на риба уста. Плисъкът на водата срещу каменните стъпала на кея. Подкованите крака се обръщат. Кратко проблясване на светлината от лампата върху купчина мускети. Отново смях. Гузен, виновен смях.

Окото на камерата се отдръпва назад.

Стопанинът застава за миг с ръце на широкия си кръст, наполовина в мрака, и гледа отминаването на жената, шумоленето на широките поли в тишината на ранната утрин. Обръща се към далечните хълмове отвъд водата. В центъра на устието джонките стоят мълчаливо, само сигналните лампи по тях се отразяват върху тъмната вода. Търговският кораб надолу по реката е тих, силуетът на стража се откроява от фенера на носа.

Прозява се и протяга ръце. Светлината във вратата зад него е затъмнена от нечие присъствие. Полицаят отпуснато се опира на здравата дъбова греда на вратата и сочи към джонките, говори с неразличим шепот, намекващ нещо. Стопанинът се смее тихо и кима, после се обръща, влиза вътре, затваря плътно вратата зад себе си. Тъмнина, щракването на спуснатото резе, отново тишина. След миг — шум от стъпки по калдъръма. Луната се е издигнала високо. Остава час до смяната на стражата.

Ъгълът на камерата се сменя, дава поглед към мрака. Тъмнината се разнася. Млад хан лежи върху гладките изтъркани камъни на Стъпалата на поклонника. Крехката му фигура се крие от стражата на каменната козирка на кея. Зад него — неподвижната черна повърхност на водата. За миг изглежда замръзнал, очертан от тъмнината, но докато стъпките се отдалечават, той сваля мушамената чанта от врата си и разгръща торбичката. Нещо малко и блестящо просветва за кратко на лунната светлина и отново потъва в просмуканата му от влага риза.

Камерата бавно се отдръпва назад, показва стъпалата, близката странноприемница, крачещия страж. Петно от четвъртита светлина разкрива незатворения прозорец в тясната уличка до странноприемницата. Всичко тъне в безмълвие, когато от дясната страна на кадъра, на каменната козирка на кея се промъква сянка и се разтваря в тъмнината. Стражът е спрял и стои на ръба на кея, взрян в джонките оттатък водата.

Фокусът бавно се свива. По пирамидата с мускети блещука светлина, погледи на широко отворени любопитни очи, гладко избръснати бузи. После всички отминават, заобикалят дървената варосана фасада на странноприемницата.

Уличката изглежда пуста: тясна бяла ивица, очертаваща правоъгълник, осветен в жълто. Но тъмнината се сгъстява, сменя формата си. Късо подрязани перчеми в светлината под перваза. Бегъл поглед към тъмна мокра дреха, полегати рамене и закръглената извивка на гръб.

Окото на камерата се вмъква вътре, прокарва линия в тъмнината, след което се обръща назад към легналата фигура в осветеното от лампата пространство.

Шест бледи, съблечени тела лежат на маса на магарета. Полицаят с гръб към прозореца пие на големи глътки бира от каната. До него седи собственикът и говори. Охранената му пепелявосива ръка лежи върху бедрото на мъртвия Тон Йе.

Време е.

Щракване, кратко припламване на прахан. Вътре полицаят се обръща, разтревожен от шума. Откъм кея идва вик.

Собственикът подскача уплашено, разлива бирата си.

— Какво, за Бога, беше това?

— Дявол знае! Най-добре да идем да видим, а? — полицаят оставя халбата си и последва стопанина през отворената врата.

Стаята опустява. От перваза на прозореца идва тихо пукащо съскане, сякаш мушамената материя се възпламенява. После звънтенето на счупено стъкло, ненадейният пламък на маслото от разтрошената върху каменните плочи в стаята бутилка. Стига до подпорите на масата. Пламъкът лизва оръфаните краища, изпръсканите с масло завеси, гладно оглозгва сухото дърво на рамката на вратата. След миг стаята лумва в пламъци, бледата кожа на телата блещука с ярка неестествена светлина. При приближаването на камерата плътта на най-близкия се поти и пуска мехури.

Камерата се оттегля назад, показва побелялото стъпало, изкачва се по външната стена нагоре към тъмнината. Тук, в горните стаи, спят повече от четиридесет мъже; половината от екипажа на търговския кораб прекарват последната си нощ на брега.

Камерата излиза и показва горящата странноприемница. Надолу по кея стражът се е обърнал с лице към ханджията и полицая.

— Джонките! — вика той. — Джонките бягат!

В центъра на устието трите морски съда на хан са угасили сигналните светлини и се плъзгат бавно към устието на реката. Чува се плясъкът на греблата и пеещият звук от гласовете на хан, които окуражават гребците.

За момент тримата остават на брега, загледани в тях, после като един се обръщат, усетили ярката светлина зад гърба си, острото съскане, пукане и пращене на огъня. Горещината. Внезапният мирис…

Собственикът с широко зинала уста прави стъпка към все по-силната светлина. В това време край него прелита фигура с блещукащи златни коси и се втурва вътре.

— Не! — вика той. — За Бога, жено, не! Той е мъртъв…

Прави две колебливи крачки към огъня, но спира. Твърде късно. За миг черната й пелерина се мярва в блясъка на отвора и изчезва.

Над водата се носи гъст дим. Цялата странноприемница гори; пламъците изскачат от гредите на покрива, пронизват мирната тъмнина над града. Отекват викове — високи, агонизиращи викове; после — тишина. Нищо друго — само въздухът и огънят, пукащите греди и трошенето на стъклото.

В тясната уличка през мъглата се носи бавно висока сребриста фигура като привидение. Гладката, висока като купол глава блещука като шарено яйце, торсът е равен, безполов, набразден с жилки като полиран мрамор. А лицето… лицето изглежда без черти, само с две мънички изпъкнали очи, искрящи сред световъртежа от дим и светлина.

Спира пред овъгления прозорец и се навежда през перваза да зърне слоя дебел задушлив дим в оголената от огъня стая, после се вмъква вътре. Голите му крака цвъртят при допира с нагорещените до червено стъпала. След миг се връща, носи отпуснато тъмно тяло.

Пред странноприемницата се събира тълпа. При появяването на фигурата се разнася шумно ахване. От изненада, неверие и благоговение. Това е сакатият. Момчето на Джон Нюскот. Саможивецът. Гледат как върви, препъва се, сякаш ще припадне. Дрехите му димят, безсилното женско тяло се люлее в ръцете му.

С приближаването му към тълпата двамина мъже излизат напред и поемат товара му.

Окото на камерата се премества. Набразденото брадясало лице на мъжа трепва, страдащо от гледката. Вдига пълни със сълзи очи, среща погледа на момъка и поклаща глава. Камерата се обръща и поглежда към обгореното лице на жената. Бавно се приближава към него, докато овъглената изприщена повърхност на плътта й изпълни екрана.

И после — мрак.

* * *

В далечната страна на устието, под дълбоката сянка на дърветата лежеше самотна фигура, взираща се в ставащото оттатък водата. За известно време остана неподвижна, скрита сред листата и високата трева, после с решително движение се спусна по стръмния скат и закрачи между дърветата по брега.

За момент спря и отново се взря. Широките тъмни очи блестяха със светлината на далечния пожар. С незабележимо потреперване той слезе долу, развърза въжето на лодката и се качи в издълбания дънер, оттласна го от брега с бързо тренирано движение.

Първо не направи нищо, а остави лодката да се плъзга по течението, главата и очите му бяха обърнати към далечния блясък. Страхът и изумлението го накараха да се просне като уплашено животно, притиснал късото дървено гребло към гърдите си. После се пребори със себе си, потопи греблото във водата и обърна лодката, за да я насочи по курс, успореден на брега.

Това промени всичко. Пред него, извън тъмнината в средата на реката, отплаваха джонките. Нещо повече, търговският кораб не направи никакъв опит да ги преследва. Стоеше си още тук, закотвен, с недокоснат товар.

Мъжът се ухили уродливо, докосна врата си с белязаните си ръце и отметна дългата провиснала коса назад от лицето си. Доволен, гребна надълбоко във водата веднъж, после пак, като се привеждаше на едната и на другата страна, ускоряваше ход със съзнанието, че трябва да бърза.

* * *

Беше късно. Бен стоеше до ръба на водата, загледан в залива отсреща. Чувстваше удовлетворението от успешната работа през деня като приятно пулсиране на вените. Затвори очи, отдъхна си. За момент отпускането беше пълно. За един кратък и все пак безкраен миг избяга от себе си, сля се с вечната тъмнина на нощта. С леко потрепване се съвзе, усетил някаква загуба. Нещо, което му бе отказано.

Извърна се назад и погледна към ниската позната вила на хълма. Светеше на горния етаж, в стаята на Мег. От мястото си можеше да види движенията й, докато решеше тъмната си дълга коса, после започна да се оглежда в огледалото. Той се усмихна и плъзна поглед към сламения покрив на къщурката, последва тесния път нагоре по хълма. Над линията на тъмните сега вили по-скоро почувства, отколкото видя стръмното издигане на земята. На билото със силует, очертан на фона на бледнеещата далечина, се виждаше църквата „Свети Георги“. Още по-нататък, на по-малко от половин ли, Градът продължаваше като огромна бяла, обширна и величествена стена. Бен потръпна и се завъртя в пълен кръг, осъзнал присъствието му — тук, във всичко наоколо, обградил и включил в себе си долината — включил и него самия — като гигантска кутия.

Умалил вилата, града и дърветата, пътищата, стените и човешките фигури. Умалил всичко като играчки. Играчки в гигантска кутия.

Луната се подаде иззад стената. За момент очите му се плъзнаха по сребърната линия, която осветената стена хвърляше върху тъмното небе, и отново се обърна с лице към залива.

Надолу реката беше тъмна, повърхността й — гладка като огледало, като огромна леща, отразяваща безкрая на звездната нощ.

Тази неимоверност — на какво приличаше? Как я усещаше? Не беше ли просто небитие, отсъствие? Или нещо по-голямо от краткия миг, който току-що бе изпитал? Изживяване на нещо по-голямо?

Извърна се от водата и тръгна нагоре по хълма, проправяше си път през ниската ливада, далеч от вилата, към дъбовата фиданка на гроба на баща си.

Днес усети, че е близо. На моменти имаше чувството, че може да се протегне и да го докосне. Застанал сред фигурите пред водата, в яростния огън на сърцето си улови неговия краткотраен, мимолетен поглед. За миг това неназовимо нещо беше при него, на устните му, почти ясно, като мирис. Но когато отвори уста, за да го произнесе, то отлетя — неизказано, както винаги, — изплъзна се от всички опити да го върне обратно.

Бен седна с гръб към младото дърво и погледна към реката отвъд залива. Днес си отиде. За първи път от седмици насам вътрешните му съмнения замлъкнаха, въображението му остана в плен на играта на образите. Работеше над Черупката вече десет месеца, двеста деветдесет и седем дни се бореше с материала и най-сетне почувства, че е близо да улови това, което от месеци наред предвкусваше.

Усмихна се, спомни си как започна всичко — няколко месеца преди смъртта на баща му. Хал искаше да създаде нещо за жена си, което да й напомня за него. Бен бе предложил да направят „сензодневник“ — от типа на „под кожата“ — но Хал искаше повече.

— Не. Тя ще трябва да ме вижда. Отвън. Ще има нужда от това, Бен. Ще я утешава.

Затова скъса с обичайното и превключи от интензивните сензорни образи — моментите, улавящи изживяването да си Хал Шепърд — на по-студени, емоционално дистанцирани детайли, като използваше по-стари и по-конвенционални техники.

Бе очаквал да го отегчат или поне разочароват, но още с първия се получи различно и неочаквано предизвикателно. Вълнуващо.

Три месеца работи с баща си по Черупката — през тези месеци видя Хал променен, издълбан от рака, присаден му при убийството на Бердичев — и научи повече за този занаят от предишните три години.

Трябваше да прави компромиси, разбира се. Да следва неговото виждане всичко да се прави от реално по-реално. Кадрите между промеждутъците и детайлите, например — разтърсващите съзнанието скокове на възприятието, наречени от него „ефект на дисконтинуитета“ — дотогава винаги са били тромави. Преди винаги бе твърдял, че като се привлече вниманието на зрителя към изкуствения характер на медиума, може да се разруши силата на илюзията. Принуден от баща си да се сблъска с този проблем, откри нещо друго; разгърна цялото си майсторство да даде находчиви и недоловими начини за използването на същата тази изкуственост, за да направи илюзията по-силна отпреди.

Беше изненадан. Винаги бе смятал, че скокът — моментът на излизане от тялото и връщането в него вече с поглед назад — е разрушителен. И наистина е такъв, ако се мисли в чисти понятия. Но ако го извъртиш — ако накараш измислицата да работи за теб. Ако преминеш отвъд реалното…

Усмихна се меко при спомена за онези дни, представи си как смаяно ще го погледне баща му, с изгарящо живи очи на опустошеното лице. Неговият баща-брат. От семето на Еймъс.

— Бен?

Остави мигът да отлети — да отмие напрежението — и се обърна да погледне към сумрачната фигура на сестра си.

— Мислех, че си уморена?

Седна до него и се отпусна назад, подпряна на ръце.

— Бях уморена — промълви тихо тя, — но те видях тук отвън и си помислих, че…

Той се обърна и я погледна. Беше тъмно, лицето й тънеше в дълбоката сянка, но нямаше нужда от светлина, за да я види. Достатъчно беше да затвори очи и я виждаше — като дете, като момиче, сега — от последните няколко години — и като жена.

— Уморен си, Бен. Всичко това… е твърде много. Имаш нужда от помощ повече, отколкото ти оказвам аз. От техници, помощник за мизансцена. Някой, който да поеме част от основната работа по програмирането — тя направи пауза, но продължи, отчаяна от мълчанието му: — Мислиш, че можеш да свършиш всичко, Бен, но не е така! Работата те съсипва и го виждам с всеки изминал ден.

Той се разсмя, но както винаги беше трогнат от загрижеността й.

— Добре съм, Мег. Наистина.

Бен вдигна лице към нощта. От мястото си можеше да я подуши, почти вкусваше солено-сладкия аромат на кожата й, усещаше копринено гладката й топлина под меката памучна материя на роклята.

Обърна се, застана на колене с лице към нея, доволен за миг просто от това, че е тук с нея, в тъмното. После нежно я събори по гръб на земята, свали с една ръка роклята й, прокара пръсти по гладката дължина между бедрата, докато срещна меката топлина на пола, тихият й вик, потрепването на крайниците, което го възпламени, ослепи сетивата му, накара го да подскочи като кукла на конци и да се втурне в нея мигновено, да се нахвърли още докато тя се бореше да го разкопчае.

И после тъмнината. Жарка, изсушаваща тъмнина.

* * *

Събуди се от слабата светлина на зазоряването. Къщата беше спокойна и притихнала, но той лежеше вцепенен, сякаш разтревожен, без да знае защо.

Излезе в коридора и остана в дълбоката сянка, загледан в далечния край на помещението под ниския таван. Вратата към стаята на майка му беше затворена. Светлината от прозоречната рамка падаше върху стената вдясно от нея и осветяваше портрета.

Приближи се бавно към него.

Всеки ден минаваше оттам. Всеки ден го зърваше, без да се замисли за него повече, отколкото за стръкчето трева или за листото, паднало на пътеката. Но сега стоеше и го изучаваше напрегнато, опитваше се да проникне отвъд познатите форми и цветове в усещането, което ги създаваше — което е вдълбано в лененото платно, в маслените бои и в четката. Затвори очи и остави върха на пръстите си да опипат повърхността на платното, после отстъпи назад, погледна косо, сякаш за да го види отново.

Беше той самият. Или по-скоро представата на Катрин за него. Взираше се в тъмното, неясно лице, в изпъстрената с точици и неравности плът и кимна меко. Тя беше видяла двойствеността му, и прекрасно я бе пресъздала. За миг остави образа да изчезне, възхитен от абстрактната игра на червеното, зеленото и черното, извлякъл естетически трепет от композицията. После съсредоточи поглед и отново го видя като цяло. Не. Дори Мег не го познава така добре. Дори Мег.

Катрин… Бяха състуденти в Оксфорд. Бяха приятели и, в крайна сметка, любовници. От известно време не беше мислил за нея; не го допускаше, предпочиташе да не си я припомня. Но сега всичко отново се върна. Начинът, по който тя почиваше в креслото — като котка, с крака, свити под нея. Начинът, по който падаше косата й — златисточервен водопад, а всяка нишка — изящно, ярко огнено влакно. Докосването й, вкусът, ароматът й. Той затвори очи, припомни си всичко съвсем ясно, непреодолимо, след това потръпна обърна се и слезе по тесните извити стълби.

Долу завесите бяха плътно притворени, тъмнината — гъста. Слепешком стигна до вратата и дръпна резето, за да излезе навън в свежестта на новия ден и с боси крака да нагази в мократа от росата трева.

Чу се птича песен от дърветата оттатък залива, после — мълчание. Прекоси ниско окосената морава и се обърна да погледне към прозореца на майка си. Четвъртитото пространство беше тъмно, със спуснати завеси като клепач над окото.

Остана известно време замислен. През последните няколко дена тя изглеждаше по-щастлива, сякаш най-сетне се бе примирила със смъртта на Хал. Вече не се будеше от плача й през нощта. А на закуската вчера се изненада, като я чу да пее тихо в градината.

Внезапно се извърна. Чуваше шум. Висок, пронизителен шум, който долиташе в тъмнината откъм далечната страна на залива. Приличаше на животно, но не беше. Нищо в Имението не издаваше подобен шум.

Потрепери, изпълнен със странна възбуда. Осъзна, че този шум го е събудил. Странен, неземен шум.

— Натрапници… — прошепна с лице, осветено от почти невидима усмивка. В долината имаше натрапници.