Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (27)

Глава 17
Далечен гръм

Ким посегна и взе четчицата за писане от поставката. Потопи я в мастилницата, придърпа документа към себе си и написа името си в края на последния лист.

— Ето — той седна отново. Това беше последният щрих, последната формалност. Сега беше техен.

Вдигна очи и видя Райе да се усмихва. Изпълнителният директор на „СимФик“ го искаше повече от всички събрани тук. Да вдигне отново репутацията на компанията и пак да я нареди сред челните десет на Хан Сен. Да, той беше платил над два пъти повече от това, което според брокера му щеше да върне Ким обратно.

И ето го отново тук. В стария офис на Бердичев, девет години по-късно и с деветдесет и девет години по-мъдър. Или поне така се чувстваше.

— Добре дошъл пак в „СимФик“, ши Уард — каза Райе, наведе глава и протегна на Ким двете си ръце. — Аз съм доволен, че ви наехме.

Ким се напъваше да се усмихне и да поеме ръцете на мъжа. Две години — мислеше си той — това ли беше всичко? И все пак усещането не беше както преди. Тогава той нямаше изгледи да бъде свободен, докато сега най-после имаше договор. Пет години — шест, ако избереше допълнителната възможност — и щеше отново да е свободен. И богат.

Той се обърна назад, гледаше как един от хората на Райе посипа с пясък подписа му, след което премести документите в специална папка. Документът беше дълъг, общо двадесет и четири страници, и той го бе прегледал внимателно заедно с брокера си предния ден, но това бяха формалности. Просто беше техен роб. През следващите пет години щеше да прави онова, което му кажат и когато му кажат. Доколкото не представлява заплаха за живота му или не застрашава сериозно здравето му. И при условие че е законно. Не че имаха намерение да го излагат на опасности; не и след като бяха платили, за да го наемат.

Той замислено допря долните си зъби с език. Двадесет и пет милиона юана вече бяха преведени по сметката му. Щеше да има и още. Много повече. Петнайсет милиона годишно за пет години плюс още двадесет и пет, ако останеше допълнително още една година. Освен това се полагаха премии, два процента от всяко изобретение, което впоследствие се внедри по оригиналния патент, и различни възнаграждения за довеждане на съществуващите патенти до „производствени стандарти“.

Общо взето щеше да е изключително добре. Достатъчно богат, за да заработи отново, ако нещата потръгнеха; по-зрял, по-мъдър. Щеше да има достатъчно пари, за да започне самостоятелно. Вероятно дори достатъчно, за да се ожени за дъщерята на маршала.

Погледна към Райе и се усмихна с по-приятна, спокойна усмивка.

— Доволен съм да бъда с вас, ши Райе — беше забелязал десетината старши служители, наредени в далечния край на офиса, чакащи края на разговора. — Надявам се съвместната ни работа да е плодотворна.

Тези думи, които бяха казани от Райе по-рано същия ден, разтеглиха в усмивка устните на изпълнителния директор.

— И аз се надявам, Ким. Наистина. Сега ела да продължим. Време е.

Ким кимна, след това си позволи да се обърне със слабо усещане за тежест в крайниците. В съседната стая техникът чакаше до машината си. Ким влезе в стаята, огледа го с хладен интерес, изпитал внезапно чувство за празнота — може би дори белег за страх — в стомаха си. Машината представляваше някаква конструкция, свързана чрез кабели с малък терминал. Отвън изглеждаше доста безобидна, но щеше да им даде възможност да го контролират през следващите пет години.

Роб — мислеше си той. — Отново ще съм роб. Мислеща вещ. Машина за решаване на задачи. Не личност, а машина. Средство, което ще бъде използвано, както компанията пожелае.

Той потрепери, след което пристъпи напред и позволи на техника да му помогне да си постави скобата.

Отне само секунди. След това отстъпи назад, яката леко пулсираше около врата му. Усещаше топлината й, нейната енергия, тя беше почти като жива и въпреки желанието му ръката му се вдигна незабелязано, за да я докосне и подръпне леко.

— Няма да ти причини нищо лошо — каза Райе, сякаш за да му вдъхне увереност. — Ние не предпочитаме да я използваме, но законните формалности… — гласът му някак си се загуби. — Приеми я като един вид защита. Животът в компанията е труден и много напрегнат, както знаеш — засмя се неловко. — Е… тя ще ни помогне да се грижим добре за тебе. Така всички ще бъдем доволни, нали?

Ким кимна и се усмихна на Райе с най-добрата усмивка, на която беше способен; но внезапно действителността го връхлетя. Това щеше да бъде животът му през следващите хиляда седемстотин седемдесет и един дена. Това…

Райе се обърна, взе някаква папка от помощниците си, след което се обърна отново към Ким и му я подаде.

— Това са подробностите по първото ти назначение. Решихме за начало да ти възложим нещо познато. Нещо, с което ще можеш да се заемеш веднага.

Ким взе папката и я отвори. Вътре имаше четири тънки листа хартия. На първия — четири уравнения, написани на ръка. На втория — малка, прегледно начертана диаграма, бележките по нея бяха написани с почерк, различен от първия. Третият лист беше изпълнен с бележки, някои бяха от автора на уравненията, но повечето бяха с почерка на този, който беше направил диаграмата.

— Молекулярни преходи — Ким почувства как през него преминава вълна от възбуда. — Работил съм по това.

— Знам — каза Райе тихо. — Ние работим от известно време в същата насока. И това е резултатът, до който сме стигнали. Те са нестабилни…

— Да — Ким погледна отново уравненията за миг, после погледна последния лист. Най-отгоре беше изобразена емблемата на „СимФик“. Под нея с четлив почерк бяха отпечатани подробностите по назначението му.

— Бездната Зом — каза той, втренчен в Райе с широко отворени очи. — Вие ме изпращате в бездната Зом!

* * *

Нощният клуб „Филаделфия“ бе почти празен. Беше малко след седем сутринта и четирима млади мъже седяха около една от централните маси. Горните копчета на техните пау бяха разкопчани, а саката им — метнати по облегалките на столовете. Нощта беше дълга, но успешна и те бяха спечелили повече от един милион юана. Достатъчно поне засега, за да предпазят движението от банкрут. Кенеди прекара над два часа, уморен повече от обикновено, плътно обграден от новите телохранители, които беше наел. Това беше само една от промените, които бяха забелязали. Дребни наглед неща, които ги накараха да се замислят какво им бе казал Кенеди първия път и да преценят наново. Изглежда, за една нощ положението се беше променило.

Оставаха четири дена до първия кръг от гласуването и нещата изглеждаха добре. Майкъл Левър водеше дори в по-несигурните избирателни секции, а се говореше, че Едуард Гратън, човекът на баща му, би бил щастлив, ако събере и една трета от гласовете. През цялата нощ при Майкъл идваха хора и го тупаха по гърба, поздравяваха го, като че ли преброяването беше само формалност. Това го правеше неспокоен. Изглеждаше като капан.

— Твърде много се безпокоиш, Майкъл — казваше Кустоу. — Какво може да направи Гратън за четири дена? Те хвърлиха по тебе всяко парченце кал, до което можаха да се доберат, и пак не беше достатъчно. Времето е наше и никой не може да го промени. Нещата се обръщат срещу старите. Хората искат промяна. И ще я получат, за Бога!

Паркър и Фишер се смееха, но Майкъл беше тих и мрачен. Неговото място определено изглеждаше сигурно, но нещата на информационното табло не вървяха особено добре. Ако не се оправеха, щеше да бъде късмет да вземат поне четири от трийсетте места. Но той си мислеше и за друго казано от Кенеди — нещо, което му беше прошепнал по-рано същата вечер — за възможността за сделка. Той бе предупредил Майкъл да бъде внимателен. Да бъде много внимателен.

— Все пак много зависи от този — каза Фишер. Той се обърна на стола си, за да повика сервитьора за още ча, след което се обърна отново. — Знаеш, има цял куп места, които са уязвими на втория кръг. Четирийсет или повече. И всяко едно от тях направо плаче да бъде заето.

— Това при положение, че съберем достатъчно гласове в първия кръг — добави Кустоу предпазливо.

— Естествено… — Фишер се наведе напред и се загледа ту в единия, ту в другия. — Мисля, че ще успеем. Мисля, че ще се справим по-добре, отколкото показва таблото. Много по-добре. Ето защо попитах Кенеди дали мога да се кандидатирам за някое от тези места.

Майкъл вдигна поглед.

— Това е добре, Карл. Какво каза той?

Фишер се засмя.

— Той каза „да“.

И тримата го поздравиха.

— По дяволите ча — Кустоу стана олюлявайки се от стола си. — Това трябва да се полее с още една бутилка специално вино!

— Къде смяташ да пробваш? — попита Майкъл, докато го издърпваше обратно.

— В хсиен Маями. Срещу Карвър.

В Маями Фишер си беше у дома. Там бе регистрирана фирмата на баща му. Също като Майкъл и той щеше да застане срещу човека на своя старец.

Майкъл погледна надолу.

— Разумно ли е?

Сега Паркър и Кустоу наблюдаваха Фишер отблизо. И двамата знаеха какво има предвид Левър. На следващия ден, след като Кенеди се беше кандидатирал за Бостън, бащата на Фишер лиши сина си от наследство: беше замразил авоарите и на трите му фирми. Фишер се принуди да уволни работниците си. Някои успяха да си намерят друга работа, но повече от сто семейства бяха „слезли надолу“. Медиите се занимаваха непрекъснато с него, а Представителят Карвър прекрати служебното си пътуване в Град Европа и долетя обратно, за да бъде интервюиран в дома на едно от онези семейства, които бяха пострадали, както той се изразяваше, „от безотговорното управление на един млад и неопитен човек“. Да слезеш надолу — с целия обществен позор — беше нещото, от което всички избиратели се страхуваха и в очите на гласоподавателите от Маями стореното от Фишер беше непростимо.

— Искам да получа шанс да докажа правотата си — каза Фишер. — Да се срещна с Карвър и да му кажа в лицето, че е лъжец и мошеник. Че от осемнайсет години баща ми го купува.

Кустоу подсвирна.

— Искаш да му кажеш това в лицето?

— Ще те съди — каза Паркър.

Фишер се усмихна.

— Кенеди се надява точно на това. Той иска сам да се заеме с делото. Аз съм му предоставил всичко. Счетоводните книги, номерата на папките, записи на разговори.

За първи път откакто тълпата беше напуснала клуба, Майкъл погледна напред и се усмихна.

— Готов си да направиш това?

Фишер кимна.

— Готов съм преди всичко останало. След тази първа среща с Кенеди. Въпреки че може би ми трябва някаква застраховка.

Бавно, но като постепенно набираше сила, Майкъл започна да се смее. В следващия момент вече всички се смееха. Сервитьорът, който донесе ча, ги огледа, след което вдигна рамене и си отиде, запазил мислите си за себе си.

* * *

Емили се обърна, огледа се, опита се да прецени сериозността на проблема с един поглед, но беше трудно да възприеме всичко наведнъж. Окото беше нарисувано до най-малки подробности — изкривеното от мъка лице на някой старец или празното, безнадеждно взиране на тихо, търпеливо дете; воплите на млад сляп просяк или тихото страдание на лицето на майката, която още люлее отдавна мъртвото си дете. Пред лицето на цялото това лично нещастие общата картина просто се изплъзваше. Такова голямо страдание беше буквално невъобразимо. Тя смяташе Европа за лошо място, но чак толкова…

Тя бе слязла ниско долу, на ниво единадесет, точно над Мрежата, в самите основи на хсиен Вашингтон, за да рекламира наскоро откритата „Кампания за социална справедливост“. Планът й беше да финансира и построи петдесет „Центъра за грижи“ из целия Град, за да опита да реши проблема с ограничаването на правата на долните нива, но от момента, в който беше стъпила тук, в Мейн, беше разбрала колко патетична, колко печално неадекватна е тази мисъл. Само за да се започне беше необходимо сто пъти повече от това, което предлагаха. Само на тази палуба имаше повече от петдесет хиляди души — петдесет хиляди на палуба, проектирана за не повече от осемнайсет хиляди!

Когато беше избрана за председател на Комитета на младите съпруги, тя мислеше, че това би било начин да се свърши нещо полезно. През следващите шест месеца хвърли всички сили за организиране на срещи и събиране на средства. Но сега, като погледна това отстрани, разбра. Тя се залъгваше. Имаше само един начин всичко да се промени. От върха. Да бъдат унищожени ония, които допускаха това да продължава.

Ходеше сред тълпите, чувстваше как хиляди ръце допираха или подръпваха леко коприната й, хиляди очи се обръщаха към нея, умоляваха я негласно: Помогни ми! Нахрани ме! Освободи ме от този ад!

Над нея се надвесваха камерите на медиите, улавяха сцената, фокусираха се върху изражението на лицето й. И когато тя се завръщаше на голямата платформа със знамената и видните гости, до нея се лепваше репортер, който на висок глас настояваше за изявление.

— Просто покажете това — казваше тя. — Покажете на средните нива, че така живеят хората тук. Всеки ден. И… — и тя се насилваше да изрече лъжата, — и че те могат да помогнат. Ако дадат само по един юан за кампанията, ще помогнат да се преборим с цялото това страдание.

Тя се обръщаше бързо, за да не би гневът и горчивината да я накарат да каже повече. Не. На никого нямаше да помогне, че тя говори пред хората. Най-малко пред тези хора. Нужни бяха действия. Действия като тези, които беше предприемала преди.

Беше време да се организира наново. Да приеме фалшивата самоличност, която Де Вор бе приготвил за нея преди толкова години, и да стане Рейчъл де Валериан. Терорист. Анархист. Изравнител.

Да. Беше време Пин Тяо да се преродят.

* * *

От мястото, където стоеше Ким — от високата наблюдателна галерия, на две ли над повърхността на великия океан — събитията в големия свят изглеждаха отдалечени като звука от далечна гръмотевица. Нощта беше спокойна, безмерна, мракът се стелеше във всички посоки. Без край. Буквално без край. Можеше да се движи вечно в този мрак, без никога да достигне границата му.

Мрак — помисли си той. — Накрая няма нищо друго освен мрак. А през целия си млад живот беше търсил светлината. Бореше се за нея, както гмурецът се бори да изплува от голямата дълбочина.

Някъде в далечината вълните се разбиваха в неравна бяла ивица по протежение на обкръжаващия ги вълнолом. От мястото, където стоеше, тази линия изглеждаше крехка и непостоянна и все пак той беше прелетял над нея и беше видял надигащите се водни грамади; вълни, високи по петдесет чи, да връхлитат свирепо върху ръбестия вълнолом, и при тези гледки се боеше повече, отколкото при гледката на големия средокеански Град, който бяха построили тук, над бездната Зом.

Той се обърна. Високо над него, над големия пилон на върха на централния блок, нощното небе бе обсипано със звезди — милиони звезди, които горяха с нажежен блясък — картина, която той трудно можеше да си представи. Тази картина, толкова различна от симулациите, го изпълваше със страхопочитание. Бяха истински! До този момент всичко беше в главата му като някаква сложна триизмерна графика. Но сега, когато го виждаше със собствените си очи, знаеше какво му е липсвало. Тази широта, тази необятност, будеща боязън. Това беше нещо, за което знаеше и до което никога не се беше докосвал. Никога до този момент.

Той се обърна назад, забелязал едва доловимото движение на наблюдателната платформа. Долу, по нивата, не чувстваше нищо, като че ли беше на сушата, но тук приливът на великия океан можеше да се усети въпреки вълноломите и големите ледени вериги, които държаха Града закотвен за дъното на океана, на десет ли дълбочина.

Погледна замислено надолу. Нещо в него съответстваше на тези огромни, непрогледни дълбини под сътворената от човешка ръка крехка плаваща платформа на Град Океан; на цялото това тегло и налягане. Нещо тъмно и противно на мислещата му същност, което понякога го поглеждаше като огледално отражение, озъбено и ръмжащо.

Положи ръце срещу тънкия пласт лед, който го отделяше от необятността, и потрепери. Мрак и светлина. Колко често се срещаше това — най-простата от всички противоположности. Мрак и светлина. Както във великото дао. И все пак, строго погледнато, той не вярваше в дао. Не вярваше, че тъмнината и светлината са едно и също нещо. Не. По-скоро му изглеждаше, че тъмнината и светлината са заключени в една извънвременна, безспирна борба за надмощие — борба на постоянно редуване между ослепителното, изгарящо проблясване на светлината и потопяването в абсолютното нищо.

И после?

Той отстъпи назад, беше му забавно. Какво е съществувало преди вселената? И какво ще има, когато всичко свърши? Изглеждаше логично да се пита за тези неща и в същото време подобни въпроси бяха безсмислени. Опит да хване въздуха. Какво значение имаха те тук и сега, в обикновения живот? Каква беше ползата от тях?

Абсолютно никаква полза. И все пак той чувстваше нужда да ги задава.

— Ши Уард?

Ким се обърна. Един хан стоеше в сенките до отворената врата на обслужващия асансьор, обръснатата му глава беше леко приведена. Върху зелената униформена дреха на „СимФик“ бе изобразена цифрата четири, което обозначаваше статута му в йерархията в „СимФик“ на бездната Зом.

— Време ли е? — попита Ким, изпитал внезапна неохота да напусне сигурността на мрака.

Прислужникът вдигна глава и го погледна в очите.

— Те чакат долу, ши Уард. Трябва да слезете.

Ким се поклони и закрачи. И все пак при защитния люк спря и погледна надолу към ярко осветеното сърце на Град Океан. Бездната Зом беше типичен средноатлантически Град. Дебелата външна стена образуваше огромен шестоъгълник, свързан чрез гъвкави пешеходни коридори с централната шестоъгълна кула, на чийто връх имаше тънка радиомачта. Отгоре би изглеждала като крещящо ярка брошка, изпусната сред морето, но от мястото, където беше той, приличаше повече на огромна плетеница, сребристите коридори бяха като нишки на гигантска паяжина…

— Ши Уард!

Леката острота в гласа на прислужника му напомни за станалото тази сутрин. Нищо особено, всъщност. Една отметка в счетоводните документи на корпорация „СимФик“. Обърна се, поклони се за извинение и пристъпи в тясната клетка. Послушен. Техен слуга.

И все пак, докато люкът се затваряше, той изведнъж разбра, че всъщност те бяха получили част от него и че същият този непознат, неизследван мрак, който лежеше под това дело на човешките ръце, беше едновременно и огромен, и малък.

Да, що се отнася до съзнанието, какво беше то, ако не един ярко осветен сал, плуващ по тъмните води на подсъзнанието? Малката, крехка постройка на човешкия разум.

Когато асансьорът тръгна надолу, Ким се обърна и разгледа гладкия овал на обръснатата глава на прислужника, гънките на зелената тъкан, покриваща гърба му, и през главата му мина мисълта дали и този човек се безпокои с подобни мисли или единствената му мярка за нещата са статутът и материалното положение.

Ако е така, какво ли е да си такъв? Да се примиряваш, че нещата са такива, каквито изглеждат, и да не питаш какви са в действителност? Какъв беше този извор на вътрешно спокойствие, от който трябваше да черпи човек, за да свикне с големите тайнства? Как можеш да спреш да мислиш и просто да бъдеш? И беше ли възможно наистина? Нямаше ли твърде много „пускане по течението“, вместо наистина да се хванеш здраво?

За миг се захвана с проблема като маймуна, която ровичка мравуняк с клонка, след това отстъпи.

Проклятие или благословия. Той беше онова, за което му плащаше „СимФик“. Въпросите бяха безсмислени. Не, това, което трябваше да прави през следващите пет години, беше да намери начин да използва, а не да бъде използван. Да внимава да не се превърне в нещото, което те си мислеха, че е — обикновено средство за решаване на задачи, генератор на идеи. Той щеше да им дава каквото искат, но в същото време трябваше да задържи и нещо за себе си. Може би едно нещо. Едно-единствено чисто откритие.

Асансьорът забави и спря. Когато вратата се отвори и пропусна бълбукането на разговорите от стаята зад него, Ким си припомни мълчаливия, осеян със звезди мрак горе и се усмихна — знаеше, че е прав.

* * *

Кустоу се връщаше с Майкъл към апартамента, който Левър бе наел в южния край на палубата, с изглед към модерния площад. По пътя говореха за много неща — за телохранителите на Кенеди и за важността на новия пакет от промени в Едикта — но главно за това, дали Кустоу също щеше да издържи.

— Това ли искаш, Брин?

— Така мисля — отговори Кустоу. — Все пак не ми се струва, че имам кой знае колко други възможности. И двамата сме в немилост, щом се намеси пазарът, а и не можем да живеем без лунна светлина.

Майкъл се обърна към него.

— Не това те питах, Брин. Истински ли го искаш?

Кустоу наведе глава; мислеше.

— Ако не бях поискал да се включа, нямаше да направя първата крачка, нали? — погледна унило към Майкъл. — Мисля, че и двамата знаехме докъде ще доведе всичко това. А Джоузеф Кенеди не дърпаше лостове, нито говореше лъжи, нали?

— Мисля, че не.

— И това ми дава две възможности. И двете са политически. Мога да остана зад кулисите, като дърпам конците, или да изляза отпред.

— И ти искаш да бъдеш отпред?

Кустоу си пое дълбоко дъх.

— Не съм сигурен. Винаги съм харесвал това, което правя. Искам да кажа, за мене беше удоволствие да работя с теб, Карл и Джак. Ние сме добър екип. Но да започна сам, с нов екип… — той вдигна рамене. — Просто не знам.

Майкъл замълча за момент.

— Хората очакват от тебе да издържиш. С разрастването на партията ти ще загубиш своите позиции, освен ако не си Представител. Ще загубиш всичко, което казваш, че имаш сега. Не, ако не издържиш, ще се окажеш изблъскан, Брин. Поне аз така виждам нещата.

Кустоу клюмна, след което кимна. Той се мръщеше, гледаше в краката си. Когато отново вдигна очи, на лицето му беше изписана болезнена нерешителност.

— Нали знаеш как е, Майкъл. Страх ме е.

Майкъл се засмя кратко, след което се намръщи. Кустоу беше най-големият от тях. Най-силният. Най-контактният. Не беше възможно да се страхува.

— От какво те е страх?

— От всичко това. От властта и политиката. Не искам да стана следващия Карвър, Гратън или Хартман.

Майкъл поклати глава.

— Няма да станеш! По дяволите, Брин, нали точно за това говорим — да се отървем от старата гвардия и да прокараме нови пътища — по-добри пътища?

Кустоу потрепери.

— Може би. Не знам. Просто тази нощ гледах на нещата отвън, това е всичко. Гледах всичкото това тупане по гърба, събирането на средства, телохранителите, сговора между приятели и се чудех дали наистина ние ще бъдем по-различни от другите.

За миг между тях се възцари тишина, след това Майкъл хвана ръката на стария си приятел.

— Ела. Апартаментът ми е тук нагоре по коридора. Нека поспим няколко часа, след това ще говорим пак.

Кустоу се усмихна спокойно и кимна.

— Добре, води.

Пред своята врата Майкъл се обърна и отново погледна към Кустоу. Може би Брин беше прав. Може би щеше да стане точно това, от което се страхуваше. Но ако не опитаха, ако просто се откажеха, не би ли било също толкова лошо?

Майкъл натисна ключалката и набра комбинацията с другата си ръка. Когато вратата се отвори, Кустоу се усмихна пиянски и се затътри навътре.

Експлозията беше оглушителна. Майкъл полетя назад по коридора и падна в безсъзнание. Когато се свести, може би след секунди, наоколо беше пълно с охрана и двама лекари, наведени над него, правеха нещо на краката му. Краката му бяха неподвижни.

— Къде е Брин? — попита той и се опита да седне. Но не можа, а думите му прозвучаха като суха кашлица. Чак тогава разбра, че гърдите го болят. Единият от лекарите се наведе над него и му каза да се успокои, всичко ще е наред. Той пак изпадна в небитието. Всеки път, когато се свестяваше, усещаше, че е минало време. Започна малко по малко да сглобява нещата. Той беше привързан към количка, главата му беше подпряна с възглавници. Вдясно от него едър човек с грубо лице говореше нещо в някаква слушалка и слушаше отговорите. Мърмореше за някаква бомба. Някой беше убит.

Едва по-късно тези думи го удариха. Някой беше убит. Брин. А по това време той лежеше в болнично легло под въоръжена охрана и не можеше да направи нищо. Постоянно виждаше как Брин усмихнат се олюлява след него, замаян от изпитото вино. Искаше да протегне ръка и да го спре. Някак да го предупреди. Но не можеше да направи нищо. Брин Кустоу беше мъртъв.

* * *

Ким стоеше на най-горното стъпало, втренчен в другия край на приемната зала, изненадан от гледката пред очите си. Въздухът беше хладен, леко синкавата светлина като че ли изпълваше голямото помещение с висок таван с подвижни, течни сенки.

Той се усмихна, ефектът го забавляваше. Като че ли беше на дъното на басейн. Голям басейн, пълен с меки, леко отекващи гласове. Там долу имаше триста или може би четиристотин души, събрани на групи между колоните. На две стъпала по-долу от Ким прислужникът се обърна и го погледна нетърпеливо, след което продължи да слиза. Миг по-късно Ким го последва.

Една група от около трийсет души — хората в главните роли — се беше събрала край нещо като голяма стъклена маса, вградена в пода. Прислужникът се отправи към тях, след което отстъпи и прикани Ким да продължи напред.

В центъра на групата стоеше едър, около шейсетгодишен мъж, подобен на мечка, с демодирана козя брадичка, грижливо подстригана бяла коса и елегантен копринен костюм. Това беше Уилям Кембъл, регионалният ревизор на „СимФик“ за североатлантическите Градове. След като поздрави Ким, той се наведе напред към младия мъж.

— Прости ми за фамилиарността, Ким, но това е начинът, по който правя нещата. Виждаш ли, от всичките единайсет регионални ревизори на „СимФик“ аз имам най-голямата административна територия и най-малко служители. Като планктона аз съм много нещо, но трябва да го разпределям тънко!

Ким се усмихна, след което пое протегнатите ръце на Кембъл и здраво ги раздруса. Той отстъпи назад и го огледа — осъзнаваше колко много очи го наблюдават в момента.

— Много се радвам да се запозная с вас, ревизоре. А вашите приятели, тези чун цу… те всички ли са служители на „СимФик“?

Кембъл се огледа, нехайното му спокойствие контрастираше рязко с напрегнатостта на хората около него.

— Съвсем не. Ние правим тези вечери веднъж седмично. Идва всеки, който е някой в бездната Зом. Но много от тях са служители на „СимФик“. Сега ще те разведа и ще ти представя хората.

— Благодаря — усмихна се Ким. Държането на Кембъл го беше стоплило. И в същото време усещаше странно напрежение във въздуха около него, като че ли нещата не бяха съвсем такива, каквито изглеждаха. Отхвърли тази мисъл и реши да бъде любезен. — Досега бях горе на наблюдателната галерия. Много красиво място. Не знам защо не правят повече такива океански Градове.

Кембъл се засмя.

— Икономика. Ким. Чиста икономика. Цената на самия Град е нищожна, но да разположиш тази чудесия тук — да проведеш всички необходими изследвания и да осигуриш седемте привързващи въжета — това струва майка си и баща си. Днес просто не можем да си го позволим.

Ким кимна замислено.

— И все пак е направено.

— О, разбира се. Но доколкото засяга „СимФик“, сега имаме друга стратегия. Искам да кажа, защо да строим тези неща наново, като можем просто да получим старите? Вземи например бездната Зом. В момента притежаваме двайсет и пет процента от съоръжението. Това е максималното, което можем да притежаваме при сега действащото законодателство. Но нещата се променят — Кембъл се огледа. — Би било чудесно да развеем знамето на „СимФик“ над един от тези Градове, как мислиш?

Около тях закимаха глави, чу се одобрително мърморене.

— Но стига за това — Кембъл посегна и постави огромната си, подобна на меча лапа ръка на рамото на Ким. — Нека те разведа. Ще те представя на хората, с които ще работиш.

Ким се обърна; поведоха го.

— Кои бяха те? — погледна назад към групата, която бяха напуснали.

— Хора от компанията — Кембъл замислено гладеше козята си брадичка. — Главно администратори. Между другото, искаш ли нещо за пиене?

Ким се поколеба.

— Аз…

Кембъл спря един от сервитьорите и взе от подноса винена чаша.

— О, чудесно. Не пиеш. Това е хубаво. Някои от тези тук пият прекалено много. Пък правят и други работи. Мислят си, че не знам какво става, Ким, но аз имам свои източници. Вземи например човека в сиво.

Ким се обърна, погледна назад и видя висок мъж със слабо лице, облечен в сива коприна.

— Видя го. Добре. Това е Бонот. Алекс Бонот. Той е научен ръководител тук. Твоят пряк началник. Според документите е добър. Надежден. Честен. Но си имам съмнения. Вземи го понаглеждай, а? И ме уведоми, ако пристъпи границата.

Ким стрелна поглед към лицето на Кембъл и веднага го отмести встрани, без да разбира съвсем какво означава това. Но цялата тази работа беше странна. Защо, например, трябваше Кембъл да го представя на всички?

— Нещо не ми е ясно — каза той след малко. — Мислех, че вие сте шефът тук.

Кембъл се усмихна.

— Всъщност да. Но бездната Зом е на Бонот. Поне научната страна на нещата. Рибовъдството, замразяването и звездобройството, както обичаме да се изразяваме. Административната част се ръководи от човека до него, Шрам. Дитер Шрам. И той се смята за учен, но не може да се мери с тебе, Ким. Освен това за съжаление е глупав. Което вероятно е причината да заеме този пост. Колкото до мене, аз прекарвам по-голямата част от времето си в пътуване между Градовете. В моя регион има девет, но всъщност седалището ми е на нос Верде.

— Значи аз ще получавам нареждания от Бонот?

— И от Шрам. Но те получават нареждания от мене — Кембъл се обърна бавно, спокойно, дръпна Ким през тълпата, без да забелязва лицата, вперили погледи в тях; движеше се към група хора, които също стояха до една от колоните.

— О, знам какво става на такива места. Знам също така какво ти се е случило в миналото, Ким. Проучил съм живота ти внимателно. Но можеш да бъдеш сигурен, че нищо подобно не може да ти се случи тук. Всъщност имаш думата ми — той забави ход и се загледа в Ким. — Добре ще те експлоатирам, Ким Уард, но ще бъда честен. И ако има добри резултати, ще бъда щедър към тебе. Извън клаузите на договора, разбираш ли?

Ким не беше съвсем сигурен, че разбира, но кимна и изкриви лицето си в усмивка в отговор на широката, великодушна усмивка на Кембъл.

— Доколкото виждам — продължи Кембъл, — ако направя така, че ти да си щастлив, твоята работа ще дава резултати. Ако работата ти дава резултати, „СимФик“ ще реализира печалби. А ако „СимФик“ реализира печалби, ние всички ще забогатеем. Така че в мой най-голям интерес е да направя така, че да си щастлив, нали?

— Мисля, че да.

Стояха точно пред групата. Петимата мъже се бяха обърнали, за да поздравят Кембъл, и сега с леко наведени глави очакваха да бъдат представени.

— Това тук е Хилбърт, Едуард Хилбърт. Той е ръководител на секцията по криобиология и е експерт по биостазни процедури… поправяне на клетки и такива работи. Експериментите ни са в начален етап, но имаме надежди, нали, Едуард?

Хилбърт кимна. Той беше слаб, чернокос мъж, прехвърлил трийсетте, с леко измъчения вид на човек, който предпочита лабораторията пред обществените събирания. Ким му подаде ръка.

— Радвам се да се запозная с вас.

— Аз също — Хилбърт отмести поглед, объркан, но леката му усмивка беше достатъчно приятелска. Още повече, че при обръщането се беше разкрила пулсиращата яка около врата му. И той беше роб.

— А това — продължи Кембъл пред млад хан на двайсетина години, — е Фен Во-шен. Специалността му е конструиране на протеини, но той ще работи с тебе, Ким, като един от твоите помощници.

Фен учтиво наведе ниско глава. Изправи се, срещна погледа на Ким и в неговия собствен се разгоря някакъв естествен ентусиазъм.

— За мене е удоволствие да работя с вас, ши Уард. Предстоящата работа е много интересна.

Ким отвърна на поклона му, след това погледна към Кембъл.

— Помощници?

Едрият мъж се усмихна.

— Разбира се. От тебе не се очаква да извършваш сам цялата експериментална работа. Затова ще ти трябват помощници. Като за начало съм ти назначил четирима. Ако ти трябват повече…

Ким се засмя.

— Не, не… четирима са достатъчно. Само… е, не очаквах да се отнасят толкова добре с мене.

Кембъл го погледна с искрена изненада.

— Защо не, по дяволите? Виж, Ким, ние сме инвестирали много в теб. Би било направо глупаво, ако не вземем най-доброто, което може да се вземе. Ти си теоретик, нали така? Точно затова те купихме. Е, тогава е разумно да те оставим свободен да правиш това, в което си най-добър. Да използваме таланта ти колкото се може повече.

През ума на Ким мина някаква мисъл за гъски и златни яйца, но той само се усмихна и кимна.

— Разбирам ви, ревизоре. И все пак се налага голяма част от работата ми да бъде експериментална. Фен Во-шен и другите… биха ми били от полза, но трябва да разберете…

Кембъл вдигна ръка.

— Каквото искаш. И по какъвто искаш начин. Само ми дай резултати! Резултати — той се обърна, за да посочи с ръка следващия. — А това тук е…

През следващия половин час Ким се движеше през приемната зала, запознаваше се с хората, с които щеше да работи, докато накрая стигна до групата край покритата със стъкло маса — забеляза, че всъщност не беше никаква маса, а голям остъклен контейнер, а обитателят му, ако му беше обитател, се криеше зад преграда от зеленина и едри камъни. Докато Кембъл продължаваше с формалното му представяне на Бонот и Шрам, Ким си мислеше за предстоящите задачи. Най-после щеше да му се даде всичко, което му беше отказвано преди: добро оборудване, обучен персонал и всичко необходимо, за да разработва и произвежда продаваема продукция. Единствената разлика беше в начина, по който се разпределяше печалбата.

Вътрешно се усмихна. Това, което Кембъл беше казал, беше вярно. Ако на него му е добре, всички те биха били щастливи. А и кой знае, работата дори би могла да му доставя удоволствие. Но все пак не беше чак толкова просто. Можеше да види това по начина, по който го гледаха Бонот и Шрам — с ревнива враждебност и дълбоко вкоренено презрение към дребното му тяло. Е, добре, можеше да го преживее. Освен това имаше обещанието, че Кембъл ще му осигури защита.

Скоро, доколкото учтивостта позволяваше, той се премести от едната страна на групата, наведе се над стъкления контейнер и се вгледа в дълбините му с леко допрени до стъклото пръсти. Повърхността на контейнера бе студена, ледът беше дебел, подсилен, като че ли водата отвътре беше под налягане, различно от това в стаята.

Известно време не видя нищо, след това, сякаш беше чакало именно него, то се появи — първо едно пипало се увиваше бавно като змия около скалата, сляпо търсещо с малките си смукала, след това, бавно като насън, с омагьосващи движения то се изтегли нагоре през скриващите го пластове от водорасли, докато огромното му туловище почти запълни контейнера.

Той го гледаше очарован. Беше като паяк. Гигантски воден паяк, дългите му пипала се бяха навили около предпазните стени на контейнера. Докато го наблюдаваше, пъстрата куполообразна глава се обърна, погледна го, големите му очи мигаха бавно и гледаха неговите със студен, безразличен поглед, който го измерваше и след това го изхвърляше.

Ким се отдръпна назад разтреперан. За пореден път загуби реална представа за нещата, защото да бъдеш в присъствието на такова създание — едно от древните чудовища на дълбините — означаваше да изпиташ първичен страх. Да, само да погледнеш тези очи беше като да погледнеш нещо огромно и тъмно и безкрайно чуждо, безкрайно древно.

Това създание беше от дълбините на океана. Как ли са го хванали? Как са го донесли дотук? Как го държат? Докато се обръщаше и плъзгаше под скриващите го пластове от камъни и водорасли, той се опита да определи дължината му. Беше може би петдесет или шестдесет чи. Твърде голямо дори за такава приблизителна оценка.

Ким се обърна, усетил нечие присъствие зад себе си. Кембъл. Той стоеше и замислено подръпваше брадичката си с една ръка.

Ревизорът погледна изчезващото чудовище, след което погледна Ким.

— Е? Какво мислиш за нашия любимец? Впечатляващо, а? Откри го една от дълбоководните ни лодки преди повече от година на дълбочина от около шест ли под центъра на бездната. Те го зашеметиха и го поставиха във временна капсула с малко мръвка, докато решат какво да го правят. Накрая трябваше да построим специална камера под налягане. Дори тогава ни отне цели две седмици, за да го качим дотук — изглеждаше, че всеки път напредваме с едно чи. Но ето го при нас. Нашата гордост и нашата радост — Кембъл се обърна пак към Ким. — Ти си голям късметлия, Ким. Той не благоволява да се показва толкова често. По-голямата част от камерата е под повърхността на Града. Големичък е. Понякога можеш да идваш да го виждаш, ако искаш.

Ким кимна едва забележимо, след което обърна поглед встрани. Шест ли… Това означаваше, че налягането в контейнера е чудовищно.

— Има ли си име?

Кембъл кимна.

— Наричаме го Старият мрак. Наред с други имена. Но виж, хайде да поговорим за това по-късно, а? Има още един човек, на когото искам да те представя. Тя трябваше да е тук по-рано, но полетът й се забави. Ела, тя чака ей там.

Ким задържа за малко поглед върху контейнера, след което последва Кембъл, като едва забележимо изрази уважението си към Шрам и Бонот, докато минаваше покрай тях.

— Тук — Кембъл го въведе сред кръг от хора. — С Барат и Симънс се запозна преди, но бих искал да те представя на новия ни търговски съветник. Доколкото знам, вие се познавате…

Но Ким вече не слушаше. Когато за първи път съзря ниската, тъмнокоса жена, той мина покрай Кембъл и я прегърна, притисна я силно към себе си, а очите му се напълниха със сълзи.

— Ребека… — каза удивен, отдръпна лице назад, за да я погледне, като че ли беше отдавна изчезналата му сестра. — Боговете да ми простят, мислех, че си мъртва…

* * *

Нещата се развиха бързо. Час след атаката Гратън се беше появил по всички канали от бряг до бряг, за да изрази ужаса и тъгата си. Образът беше прекъсван от кадри, показващи операционната маса, където хирурзите се опитваха да оправят Майкъл Левър. Само ходатайството на Кенеди изгони натрапниците, заплашени от юридически санкции, които щяха да струват много пари. След това, преди да минат и три часа, самият Кенеди говори пред репортерите, като свика пресконференция в преддверието на болницата, а докато говореше, зад него стоеше пребледнял Карл Фишер.

Различни терористични организации побързаха да се разграничат от инцидента. „Черната ръка“ отиде дори толкова далеч, че порица деянието. Предварителното проучване на „МедФак“, направено половин час след изказването на Кенеди, изрази общото мнение: Гратън губи… ако Левър оживее.

Кенеди не беше обвинил никого. Той стоеше там с кървясали очи, разтърсен из основи от случилото се, и осъди насилието като политическо средство. Красноречиво бе описал какво се е случило на тези млади хора, които бяха отстоявали своите убеждения. Говори за двойните игри, закостенялостта, консерватизма на старите. Изрази се достатъчно ловко, така че никой не можеше да го обвини, че прави пряка връзка между нападението и старите, които бяха срещу тях, но съпоставянето придаде на думите му сила, която накара слушателите му да се замислят дали това деяние не е извършено от същите ръце, които са забъркали всичко останало.

Съдебният иск на Чарлз Левър срещу Кенеди беше внесен час по-късно. Подвижните камери, които го следяха навсякъде, уловиха този момент и го излъчиха заедно с тъжната, изпълнена със съжаление усмивка на Кенеди и думите му:

— Кажете на господин Левър, че съжалявам задето е по-загрижен за политическата си кариера, отколкото за живота на сина си.

Каналите, които нямаха камери там, купиха заснетия материал и го показваха периодично през останалата част от нощта и през целия следващ ден. Но дотогава вече имаха по-пресен материал, над който да работят.

Службата за сигурност, осъзнала колко чувствителен е проблемът, натовари със случая две специални подразделения и резултатите вече идваха. Представителят Хартман бе повикан в централата във Вашингтон за разпит, а трима души от политическия му антураж — все бивши служители на сигурността — правиха изявления през целия следобед. Хартман се усмихваше пред камерите, скупчени над главата му, но усмивката му беше измъчена — усмивка на човек, който знае, че капанът е щракнал. Скоро се разбра, че е бил свален от междупланетната совалка в Денвър.

След реакцията на Кенеди към съдебния иск, Чарлз Левър се скри от медиите. В института „Кътлър“ отказаха да коментират ситуацията. Междувременно някакъв югозападен телевизионен канал беше разнищил случая Брин Кустоу и показваше едночасов документален филм за живота му заедно с интервю със скърбящата му майка. Баща му се беше затворил и отказваше коментари.

В осем и тридесет, три часа след като беше излязъл от операционната, Майкъл Левър отвори очи. Емили седеше отстрани, наведена над него. В далечния край на стаята, на болнични столове чакаха Кенеди, Фишер и Паркър. Над тях една камера ги записваше, за да излъчи всичко интересно по-късно.

В началото по лицето на Майкъл нямаше нищо — само обърканост. След това, когато дойде споменът, той захлипа. Емили се наведе по-близо, зашепна утешителни думи, държеше ръката му. Зад нея стояха тримата мъже, сълзи се стичаха по лицата им. Вторият обектив на камерата улови и това.

След малко Кенеди се приближи и застана до Емили, загледан в превързаното лице на Майкъл. Той избърса очите и страните си с хирургическа превръзка и се отдръпна леко назад, за да осигури по-добър изглед на камерата.

Майкъл потрепери.

— Кой го направи, Джо? Знаят ли кой го направи?

Кенеди поклати глава.

— Още не. — Не каза нищо за Хартман. Нищо за подадения от баща му съдебен иск.

Майкъл затвори очи и преглътна. Когато отново отвори очи, те бяха пълни със сълзи.

— Чувствам се парализиран, Джо. От кръста надолу.

Кенеди погледна Емили, след което извърна поглед. Отгоре изглеждаше така, сякаш му е трудно да каже истината. Той се изви настрани, раменете му потръпнаха, след това се стегна и отново се обърна към Майкъл:

— Казват, че нищо не може да се направи, Майкъл. Парчета от взривното устройство са преминали през гърдите ти и са заседнали в основата на гръбначния стълб. Ти си парализиран, Майкъл. От кръста надолу.

Лицето на Майкъл пребледня за момент, след това той кимна. Ясно беше, че все още е в шок.

— Казват, че си излязъл късметлия — продължи Кенеди. — Ако си бил сам, щеше да си мъртъв.

Майкъл кимна отново, но този път вълна от болка премина по лицето му.

— Аз го обичах… — каза той тихо, гласът му премина в неясен звук, който разкъсваше слушащия като бодлива тел. След това обърна лице встрани. Една-единствена сълза се стече по бузата му и обективът на камерата промени фокуса си, за да я заснеме в близък план.

Брин Кустоу бе поел целия удар на експлозията. Това буквално го беше разкъсало на части. Но тялото му бе предпазило Майкъл. Въпреки това експлозията беше счупила двата крака на Майкъл, черепът му бе пукнат, а имаше и множество вътрешни наранявания. Парченца горещ метал, както и кости от дясната ръка на Кустоу бяха заседнали в тялото на Майкъл, засегнали кръвоносни съдове, мускули и нерви. Но най-сериозното му нараняване беше на гръбначния стълб. Не бе изключено да проходи отново — биопростетиката можеше да се погрижи за всичко освен за смъртта — но щеше да мине време, преди да се изправи на крака. А изборите бяха само след три дена.

Една забавна телевизионна програма, показала диаграма на относителните позиции на Кустоу и Левър, холографски реконструира за зрителите си експлозията. Милиарди гледаха как компютърните изображения на двамата красиви млади мъже биват разкъсани от взрива. Малко по-късно я показа отново под друг ъгъл, забавено.

Друга програма, възмутена от тази проява на лош вкус или може би съжаляваща, че не се е сетила за това първа, откри сметка за дарения за биопростетичното лечение на Майкъл Левър и използва възможността да спомене, че Чарлз Левър би трябвало да оглави списъка на дарителите. Там също получиха съдебна призовка след по-малко от час.

На сутринта в изборния ден Хартман бе обвинен в заговор с цел убийство. Предната нощ Гратън се оттегли. Когато избирателните секции затвориха, Майкъл Левър беше избран почти без конкуренция, събрал деветдесет и седем процента от гласовете. Нещо повече, Новата американска партия, изплувала благодарение на вота на съчувствие, спечели двадесет и шест от общо тридесетте места, за които се съревноваваха.

Камерите бяха допуснати за кратко в болничната стая на Майкъл Левър, за да предадат реакцията му. От леглото си той мрачно се усмихваше на тълпата от натрапници и държа кратка благодарствена реч. След това явно се умори, една медицинска сестра му помогна да легне отново и въпреки че камерите работеха, затвори очи и заспа. Представителят Джоузеф Кенеди трябваше да прочете подготвената реч от името на Левър.

* * *

На хиляда ли от мястото, където спеше Майкъл Левър, Чарлз Левър стоеше в една тъмна стая, загледан в образа на сина си. Седмицата беше лоша за него — дори и на пазарите. Но сега, втренчен в сина, който лежеше там толкова уязвим, тежко наранен, старият човек омекна.

— Аз не мислех… — прошепна той. Най-малкото не беше искал да докара нещата чак дотам.

Посегна да докосне и проследи образа на големия екран, пръстите му следваха строгата линия на бузата на Майкъл също както някога бе докосвал спящото дете.

Нещата се променят, мислеше си той, извърнал се настрани. И може би си имаше причини за това. Важни причини. Потрепери и застана там, без да поглежда към екрана, след което се обърна, защото чу говорителят да споменава името му.

— … чието мълчание се приема за по-красноречиво от всички думи, които би изрекъл.

Той почувства отново стягане в гърдите; гневът се завръщаше. Никой от тях нямаше куража, на никого не му стискаше да излезе и да го каже открито. Но инсинуацията беше достатъчно ясна. Левър се изплю от отвращение и пристъпи по-близо до екрана. В този момент картината се смени и вместо спящото лице на сина му се появи неговото собствено: твърдо, безкомпромисно, лицето на стар човек. Пое си рязко дъх като ужилен, след което се втурна през стаята към телефона. Сумтеше от яд, когато набираше номера на адвоката си. След това, докато чакаше връзка, се обърна и отново се заслуша в коментара.

— … и докато в признанието на Хартман няма явни твърдения, много водещи фигури в Индекса са изненадани, че разследванията на службата за сигурност са спрели до Хартман и неговите близки сподвижници. Отмъщение ли е мотивът, както твърди Хартман? Или има нещо по-дълбоко и по-тъмно зад цялата тази работа?

Точно когато говорителят завърши, го свързаха.

— Дан? Ти ли си? Добре… Виж, искам да уредиш едно-единствено интервю с „ЕдуВок“. Обикновените условия. Имаме право на вето… — слуша известно време, след което изпухтя раздразнено. — Мислиш, че това е разумно? — Заслуша се пак. — Не. Разбира се, че не! Няма никаква връзка! — пое си дълбоко дъх и заговори по-спокойно: — Виж, Дан, всичко, което знам, е, че ми е дошло до гуша от тази свинщина… тези инсинуации. Искам това да свърши, ясно? Ако не можеш да наложиш вето, ще караме без него и ще съдим тези копелета; щом ни играят номера.

Сега на екрана стоеше лицето на Кенеди, в изражението му се четеше някакво тъжно достойнство, докато четеше речта на Майкъл Левър. Но старият човек видя само надутата му самоувереност, фалша му. Ти — мислеше си той. — Ти си копелето, което направи всичко това! Да… Колкото повече мислеше, толкова по-добре разбираше какво се бе случило. И може би… е, може би дори самият Кенеди е организирал този номер. За да спечели подкрепа. За да превърне младите си хора в мъченици, а губещата си позиция — в печеливша.

В момента, в който тази мисъл се появи в главата му, той вече беше убеден в нея. В края на краищата имаше безупречна логика. Смъртта на Майкъл — както и на Кустоу — би послужила именно на Кенеди.

След като приключи разговора, Чарлз Левър остави слушалката и се засмя кисело. Още не можеше да докаже нищо, но с времето обвинението щеше да си дойде само. Все пак първо трябваше да изчисти собственото си име и да обърне мненията. И дори ако това означаваше да изпитва чувство за предателство, той би го направил. Щеше да играе роля. И с времето може би дори щеше да си върне сина. Не сина, който беше имал. Не, сега нищо не можеше да го върне. Но щеше да си върне Майкъл Левър, който е негов син. Щеше да си го върне.

* * *

Ким се събуди внезапно, изрита завивката от себе си, голото му тяло блестеше от пот. Беше сънувал престоя си в Рехабилитацията.

Той се намираше пак там, в Единицата, в нощта, когато Люк бе умрял, чувстваше същото стягане в гърдите, същото ужасно, опустошително чувство за загуба.

Седна, постави краката си на топлия, незастлан под и си пое дълбоко дъх; трепереше. Споменът беше толкова силен, толкова жив, че трябваше да си напомня къде се намира в момента. Ребека. Това, че пак срещна Ребека, бе върнало всичко. Тя беше там онази нощ заедно с Уил и Дейо. И птицата. Мъртвата птица…

Петима, толкова бяха. Родени в Глината. Бегълци от големия, неизследван мрак под дъното на Града. Всеки от тях — продукт на Програмата; аргумент против старата поговорка, че Глината си е Глина и не може да бъде съживена.

Да, той можеше да ги види дори сега, като че ли бяха край него в мрака. Отляво Дейо, тъмноок и къдрав, едрият северноевропейски младеж Уил, облегнат до него, пръстите на едната му ръка вчесваха късата му руса коса. Срещу тях седеше Люк. Със силно изразения си римски профил напомняше древен император Та Цин, със сдържана, почти лъвска сила във всяко свое движение. И накрая Ребека, тиха, замислена. Овалното й лице бе сгушено между ръцете й, докато гледаше Ким.

Дишането му постепенно се успокои. Духовете избледняха от стаята и той остана сам. Пресегна се да включи нощната лампа, след което стана и се огледа из малката стая. Трябваше да живее „тук“ и „сега“.

Много време изтече, откакто за последен път беше сънувал толкова жив сън. Откакто беше изпитвал такъв страх, такава загуба, такъв копнеж. Преди четири години напусна Единицата, и през всичкото това време нито веднъж не бе поглеждал назад. Не че беше забравил тези времена. Не, изглежда не можеше да забравя. По-скоро беше построил стена около тях. Стена, която съзнанието му отказваше да прескочи.

Досега.

Той отиде до малката баня, влезе във ваната и пусна душа, остави студената вода да облее лицето, гърдите и ръцете му. И пак погледна назад, в миналото.

Ребека. Какво си спомняше за Ребека?

Най-вече нейната енергичност и начина, по който го гледаше, тъмните очи се взираха неумолимо, цялото й лице се оформяше като въпрос. Имаше толкова силно, енергично лице. Лице, напълно подходящо за аскетизъм и страдание. Тя винаги последна разбираше шегите на Дейо; винаги последна се усмихваше или засмиваше.

Човек би помислил, че общите им преживявания ги свързват здраво, но тя винаги беше аутсайдерът сред тях — дори след всичко, което се случи. И въпреки това тя го привличаше още тогава — привличаше го уязвимостта, която се долавяше зад фасадата й на невъзмутимост. Не можеше да забрави думите й, като че ли ги беше изрекла едва вчера. Спомни си колко се беше ядосала, когато се почувства „измамена“:

— Всичко е, както казва Люк. Търговия. Обикновена сделка. Нашият живот срещу това, което можем да им дадем. А цялата тази игра на загриженост не е нищо друго освен празни думи и празни жестове.

Наистина ли вярваше в това? Или беше забравила какво се беше случило тогава? Предната нощ, при разговора с нея, беше трудно да се определи. Тогава изглеждаше толкова различна; открита и самоуверена. Но не беше ли това просто друга маска?

След Рехабилитацията тя бе наета за три години от гигантската компания „КосВак“ като роб, работеше като консултант по техническо проектиране, но беше откупила договора си шест месеца по-рано, за да приеме предложението на „СимФик“. Беше работила петнадесет месеца в източноазиатския им клон, след което се бе преместила тук преди три месеца; представи се направо на Кембъл.

Тя се беше уредила добре. Самостоятелна във всичките си намерения и планове; свободна жена, определяща сама целите си, прокарваща сама пътя си през нивата. И все пак докато седеше тук, слушаше я, гледаше смеха й, усмивките й, Ким чувстваше, че на фона на всичко това нещо му липсва. Или може би паметта му играеше номера? Не си ли спомняше само колко уязвима беше тя в деня, когато бяха хванали Уил и Дейо? Не я ли виждаше седнала тихо сама в общата стая — неутешима, малките й треперещи ръце, като ръце на кукла, уплашена, че могат да дойдат и за нея?

Ким се изправи и се огледа в огледалото над ваната. Може би грешеше. В края на краищата самият той се беше променил много от онова време. Четири години. Не бяха много, но за това време можеха да се случат много неща. Той се обърна леко и се намръщи. Нещо, може би светлинните проблясъци по водата, внезапно му напомни началото на съня. Той плуваше по гръб в басейна и гледаше тавана, червените, черни и златни форми на звездната карта на древния Тун Хуан.

Присви очи, припомняше си. Цветовете се бяха размили бавно и преливаха постепенно в черно, докато около него краищата на басейна се замъглиха и изчезнаха в небитието. И изведнъж като че ли се събуди. Беше сам, носеше се по повърхността на огромен океан, милиони звезди обсипваха тъмнината над него.

Последва момент на затишие, на абсолютен, съвършен покой и тогава сякаш с огромна въздишка водната повърхност потрепери и се превърна в суша — влажна, тъмна глина, която се простираше до хоризонта. Той започна да се бори, да се освободи от меката черна земя, но колкото повече се опитваше, толкова повече глината прилепваше по крайниците му, претегляше го, бавно го всмукваше в своята черна, задушаваща бездна.

Извика и се озова по гръб на дъното на дълбок, тъмен кладенец. Беше тихо и спокойно. Далече над него луната го гледаше като ослепено око в центъра на небето. Вдигна ръка и забеляза, че тя се извисява като видение, носеше се в мрака, пръстите му като че ли се стремяха да хванат шепа светлина.

Наблизо се чу шум. Скърцаш, дращещ звук. Обърна се и видя, частично вкопани в стените на кладенеца, лицата на приятелите си Уил, Дейо и Люк. Под всяко лице се протягаха две ръце, дланите бавно дращеха по глината, която изпълваше всяко око, всяка отворена уста.

Погледна назад. Ръката му се носеше свободно, извън неговия контрол, но сега това нямаше значение. Надигна подпухналото си тяло, започна да пълзи нагоре, извиваше осемте си крайника, докато се катереше по стената. Нагоре, към светлината.

На върха се обърна и погледна надолу. Приятелите му се бяха освободили. Сега лежаха изтощени на дъното на кладенеца. Когато го видяха, завикаха жално:

— Спаси ни, Лагасек! Спаси ни от мрака!

Той преобърна големия си корем с намерението да им помогне, да хвърли долу в мрака посребрена нишка, по която да се изскачат, но докато се обръщаше, земята повдигна краищата сси и се затвори като голяма торба. И тях вече ги нямаше.

Той викаше… и се събуди за втори път — пак в стаята, в Рехабилитацията; слушаше как Уил описва какво е видял в полето над руините на Бремен. Едно племе. Синьо-черни хора със зъби като полирана кост.

Ким потрепери при спомена, след което се дръпна от ваната. Вдигна очи, срещна погледа си в огледалото, внезапно осъзна слабо пулсиращото сияние от другата стая. Обърна се. Комуникационният апарат в далечния ъгъл на спалнята се беше включил, а бутонът „отговор“ мигаше с натрапчива червена светлина.

Той отиде до апарата и се наведе над стола, за да набере личния си код. В следващия миг съобщението се появи на екрана.

„Меридиан“. Заминаване Титан: 15.10. 2210 СК8Т

Съобщения чрез рев. на „СимФик“ — Сатурн

[Кембъл]

Той издърпа стола и седна. Сънят беше забравен. Джелка… Джелка беше на Титан! Той си я представи там и се засмя удивен. Само боговете знаеха как бе разбрал Кембъл, но това беше факт. Ким потръпна, нападнат от внезапно съмнение, след което разтърси глава. Не, той нямаше да пропусне този шанс да се срещне с нея — да й разкаже какво става. И да й каже, че ще я чака. Колкото и дълго да трае.