Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (14)

Глава 4
Вълни срещу пясъка

Беше отлив. В дълбоката сянка в подножието на Градската стена една плоскодънна патрулна лодка си проправяше път между малките, покрити с трева островчета, които бяха осеяли тази страна на реката, а тънкият лъч на прожектора й се движеше бавно от единия до другия бряг през блестящите плитчини. Тук, в широкото устие на Лоара, реката се беше разляла на три ли. Нагоре се намираха Бискайският залив и сиво-зелените води на Северния Атлантически океан. Надолу по течението, под ярката сутрешна светлина на слънцето, един от големите Средноокеански кораби се движеше към дълбоководния канал срещу пристанището на Нант. На отсрещния бряг, зад охранявания периметър и разположените на равни разстояния една от друга стрелкови кули, можеха да се видят шпиловете и оръдията на космодрума, а чистото бяло на Градските стени оформяше блестящ фон далеч на юг. Когато патрулната лодка забави ход и зави, за да заобиколи нисък кален нанос, водата сякаш проблесна. Във въздуха се носеше почти недоловима вибрация — нисък басов тътен, който постоянно се усилваше и усилваше. След миг небето над далечния бряг на реката бе пронизано от дълга, лъскава червена ивица.

На покрива на Града, на две ли над речната повърхност, група офицери наблюдаваше ракетата, изкачваща се в небето на югозапад. Наблизо зад тях, в открит сервизен хангар, бяха паркирани пет въздушни кораба: голям, боядисан в черно крузър, три тумбести стрелкови кораба на сигурността и елегантен четириместен кораб с Юе Лун и личния знак на танга на Европа на ниските си крила. Униформени стражи от елитния отряд на танга стояха до рампите на всеки от корабите с тежки полуавтоматични оръжия на кръста и внимателно се оглеждаха наоколо.

За момент офицерите от малката групичка замълчаха, изпънали вратове, за да проследят дъгата на ракетата, а след като отекващото бумтене на двигателите й изчезна в небето, те се обърнаха и продължиха разговора си.

Маршал Толонен беше в центъра на групата; помощникът му до него бе притиснал малко куфарче с документи. С лице към Толонен стоеше новият генерал на Ли Юан, петдесет и двегодишният Хелмут Райнхарт. Той и повечето от старшите му офицери бяха дошли в Нант да изпратят стареца.

— Възхищавам се от начина, по който изпипваш всичко, Кнут — посочи Райнхарт към онова, което бяха наблюдавали, — но прости ми, ако ти кажа, че се товариш повече, отколкото е необходимо. Аз лично бих оставил другите, по-младите, да свършат грубата работа, а за себе си бих запазил изпипването на нещата. От онова, което каза, съдя, че и то е достатъчно, нали?

Толонен се разсмя.

— Може би. Но към този принцип съм се придържал цял живот. Не да вярвам на каквото ми кажат, а да проверявам сам. Имам инстинкт за тези неща, Хелмут. За онзи малък издайнически детайл, който друг не би забелязал. Оттук нещата със северноамериканската операция на „ДженСин“ изглеждат наред, но имам усещането, че всичко е много по-различно отблизо.

— Значи мислиш, че нещо се е объркало, а, Кнут?

Толонен се наведе по-близо.

— Дяволски съм сигурен! През последните три месеца работих над официалните архиви. Нещата просто не се връзват. О, на повърхността изглеждат добре. Цифрите в балансите и така нататък, но… — той подсмръкна, след това поклати глава. — Виж, Клаус Еберт беше съзнателен, честен човек. Докато той управляваше, здраво държеше юздите на „ДженСин“. Но накрая нещата се промениха…

— Искаш да кажеш, Ханс?

Толонен извърна поглед, над гранитните му черти падна сянка.

— Страхувам се, че май ще излезе така. По-голямата част от северноамериканската операция и дъщерните й компании бяха предадени на Ханс осемнайсет месеца преди смъртта на Клаус Еберт. Точно в този период се появяват повечето от аномалиите.

— Аномалии? — прекъсна го канцлерът на Ли Юан, Нан Хо. Той се връщаше в групата от кратко посещение на кораба, където трябваше да отнесе спешно съобщение. Райнхарт и офицерите му се поклониха и леко се отдръпнаха назад, за да позволят на Нан Хо отново да влезе в кръга.

Толонен се поколеба, после кимна.

— Неточности в счетоводството. Измислени подробности в товарителниците. Липсващи документи. Такива работи.

Отговорът беше учтив, почти уклончив, но от начина, по който Толонен срещна погледа на Нан Хо, докато говореше, канцлерът разбра, че нещата са много по-сериозни. Липсваше още нещо. Нещо, което може би не можеше да се спомене дори и в компания като тази.

— Освен това — продължи Толонен, като смени темата, — ще е хубаво пак да видя старите си приятели. През изминалата година работата ме задържаше в кабинета. А това не е здравословно, нали? Човек трябва да се движи сред хората. Да свърши това-онова, да види едно-друго.

Райнхарт се разсмя.

— Говориш така, сякаш службата ти липсва, Кнут! Може би ще успея да ти намеря някаква работа, след като цялата тази история с „ДженСин“ приключи. Или ще си поискаш старата длъжност обратно?

Тук всички се засмяха — сърдечен, здрав смях, който се затъркаля по покрива на Града. Дочула го, Джелка Толонен вдигна поглед от стълбите на най-близкия стрелкови кораб, където седеше, и се намръщи. Колко познат беше този човешки смях и все пак — внезапно — колко странно, колко чуждо прозвуча. Тя се изправи, плъзна поглед покрай хората на баща си към далечния хоризонт.

Денят беше прекрасен. Слънцето се бе издигнало и грееше в гърба й, въздухът беше свеж — без следа от вятър. Високо на запад, над блестящия океан, имаше облак — леко, бледо оперение в дълбокото синьо на небето. Беше красиво, просто красиво, но изведнъж тя не усети никаква връзка с тази красота, никакъв отклик вътре в себе си; сякаш част от нея беше умряла — или почти заспала.

Бе изминала седмица от абитуриентския бал, но тя все още не беше съвсем наясно какво се бе случило. Когато мислеше за това, то изглеждаше странно, нереално, сякаш бе станало с някой друг или в нечий друг живот. Но онова, което най-много я засягаше, беше постоянното, досадно усещане за безпокойство, което изпитваше през последните няколко седмици; онова усещане, че нещо не е наред, наистина не е наред с равновесието на живота й.

Що се отнасяше до лейтенант Бахман, баща й бе уредил нещата точно както бе казал, че ще стори. Но дори и така, през последната седмица тя спеше лошо, преследвана от сънища, в които беше машина, ужасно въртящо се нещо, с остриета вместо ръце, покосяващо всичко, на което се натъкнеше по слепия си, ексцентричен път.

А къде беше нежното й „аз“ в тези сънища? Къде беше момичето, което съществуваше под твърдата метална черупка? Никъде. От него нямаше и следа — от момичето, което усещаше, че трябва да бъде. Или това, което баща й бе казал онази нощ, беше вярно? Наистина ли бяха направени от по-твърд материал? От желязо?

За всичко това не беше казала нищо. У дома се държеше така, сякаш дълбоко вътре в нея не ставаше нищо. Сякаш всичко бе приключено и забравено. И все пак знаеше, че е далеч от края, защото се променяше — промяна дълбока и радикална, каквато преживяваше всяко същество, пострадало от големия свят. А може дори и да имаше някаква връзка. Може би промяната в нея се съпровождаше и от външна промяна — сякаш и тялото реагираше на реалността на събитията?

Сведе поглед към себе си, към простия тъмносин гащеризон, който носеше. Това ли обличаше винаги, когато придружаваше баща си? Изчистената военна кройка подхождаше на обстановката. Но днес й се струваше различно. Днес го усещаше не на място.

— Джелка?

Тя се извърна изненадана и се озова лице в лице с баща си.

— Не те чух…

— Не… — той се усмихна и протегна ръка. Нежно хвана нейната със светлата си златна длан. — Беше на километри оттук, нали? За какво си мислеше, любов моя?

Джелка сведе очи.

— Че ще ми липсваш — скри се тя зад частичната истина.

— И ти на мене — той я придърпа към себе си и я прегърна. — Но няма да е задълго. Най-много десет дни. О, и знаеш ли с кого ще се срещна?

Тя сви рамене, неспособна да отгатне.

— С ши Уард… знаеш го, младия Ким, момчето от Глината… учения.

— Ще го видиш?

Той вдигна малък бял плик.

— Ще обядвам с него, както изглежда. Ли Юан иска да му предам това лично. Боговете знаят какво е! Но ще е приятно пак да се видя с младежа.

— Аз… — тя облиза устни — искаше да каже нещо, нещо, което той да предаде; след това поклати глава. — Ще ми липсваш — повтори най-сетне и силно го прегърна. — Много ще ми липсваш.

Той се ухили широко.

— Стига, стига. Ще се оправиш, момичето ми — и като осъзна какво е казал, се разсмя. — И сега защо го казах, а?

— Не знам — тихо отговори тя, заровила глава на гърдите му. — Наистина не знам.

* * *

Платното заемаше последната стена на студиото и доминираше над помещението. Не само защото в сравнение с него останалите картини приличаха на джуджета — новата творба беше просто десет, може би двайсет пъти по-голяма от по-ранните работи на художника — но и заради цветовете, богатството, рязко оформената композиция, които хващаха окото и го привличаха насам.

В лявата страна на платното онова, което на пръв поглед приличаше на огромна, сребърнобяла планина, се разкриваше като плетеница от тела — някои човешки, други — механични; металните фигури бяха неочаквано меки и топящи се, онези от плът — твърди, почти метални в своята ъгловатост. Погледнато по-отблизо, можеше да се види, че тази огромна купчина от тела е оформила две гигантски редици, свързани ръка за ръка като великанско навито корабно въже; цялото нещо се извиваше в спирала нагоре към синьо-черния мрак на дълбокия космос вдясно на картината: огромна двойна спирала от хора и машини, извиваща се около себе си, стремяща се напред към единствена, блестяща точка от светлина.

Фонът зад кълбящата се маса от тела представляваше великият океан, Атлантикът, неестествено спокоен, с повърхност, проблясваща на слънчевата светлина. Под невъзмутимата му кожа можеха да се различат очертанията на древни руини — храмове и пагоди на хан, каменни дракони и дворци и мрачните очертания на гниещ имперски боклук.

Беше шан-шуи — „планини и вода“, — но преобразено шан-шуи. Това беше новото изкуство. Изкуство на симбиоза и технологично дихание — културното въплъщение на дисперсионисткия идеал: Futur-Kunst!^[1], или Научно изкуство, както го наричаха. А Хайдемайер, художникът, беше водещият му представител.

Старият Левър стоеше пред картината, отдалечен от нея на някакви си двайсет чи, лицето му бе напрегнато смръщено. Преди шест месеца бе довел Хайдемайер от Европа и го бе настанил тук, дал му бе всичко, от което се нуждаеше, за да твори изкуството си. И това — тази огромна визия с маслени бои — беше първият плод на неговата инвестиция.

Обърна се към Хайдемайер и кимна.

— Хубаво е. Много хубаво. Как се нарича?

Хайдемайер измъкна от устата си тънката черна цигара и доволно пусна тънка усмивка.

— Радвам се, че ви харесва, ши Левър. Нарекох я „Новият свят“.

Левър се изсмя късо.

— Добре. Харесва ми. Но защо е толкова голяма?

Хайдемайер мина покрай стария и се приближи право към платното. За момент попипа отделните детайли на картината, като леко прокарваше върховете на пръстите на едната си ръка по повърхността им, после се обърна обратно, с лице към Левър.

— Да ви призная честно, ши Левър, какво ще стане с идването ми тук, в Америка. Мислех си, че може и да е стъпка назад, но тук има нещо съвсем различно. Много по-живо, отколкото в Европа. Човек има усещането, че тук е бъдещето.

Левър крадливо изучаваше младия човек.

— И това идва оттук?

— Отчасти — Хайдемайер пак дръпна от цигарата си. — Сега, след като него го има, осъзнавам, че към него съм се стремял винаги — дори и в по-малките си творби. Онова, което ми липсваше, беше усещането за пространство, за изключителност. Присъствието ми тук, далеч от ограниченията на Европа, го освободи. Позволи го, ако ви харесва.

— Мога да го видя.

Полуизвърнат, Хайдемайер посочи към голямата спирала от тела.

— Така. Ето го, ши Левър. Ваше. Както се договорихме.

Левър се усмихна.

— Това е велика творба, ши Хайдемайер. Нямам нужда от експерти или съветници да ми го кажат. Мога да го видя със собствените си очи. Шедьовър. Може би началото на нещо съвсем ново, не сте ли съгласен?

Хайдемайер сведе поглед в опит да скрие задоволството си от думите на стария, но Левър разбра, че е докоснал слабото място — суетата му. Усмихна се вътрешно и увеличи натиска.

— Споменах съветниците си. Е, за да съм и аз честен с вас, ши Хайдемайер, вие дойдохте тук по тяхна препоръка. Те казаха, че сте най-добрият. Че нямате равен и че най-добрите ви работи предстоят. И вие го доказахте. Хубаво. Мога да го използвам. Обичам да работя с най-добрите. Във всичко.

Левър прекоси ателието и застана лице в лице с художника.

— Вие сте умен човек, Ернст Хайдемайер. Разбирате как стоят нещата — как действат. Така че няма да се обидите, ако кажа, че интересът ми към вас е строго комерсиален. Компания като моята — като „ИмВак“ — се нуждае от символи, от културни тотеми, ако ви харесва. И колкото по-престижни са тези тотеми, толкова по-добре. Те дават лице на една компания. А това… — протегна ръка и нежно докосна повърхността на картината с неподправено възхищение на лицето. — Излиза извън рамките. Надхвърля онова, което исках от вас.

Хайдемайер се обърна и пак погледна творбата си.

— Може би. Но те кара да се чудиш… Дали някога ще създадеш нещо и наполовина толкова добро. Дали някога ще създадеш нещо по-оригинално.

Извърна се и срещна погледа на Левър.

— Но това е предизвикателство, нали? Да изненадаш някого.

Левър се взря в него за момент, после кимна.

— Ваша е, Ернст. Картината, искам да кажа. Задръжте я.

— Да я задържа? — Хайдемайер се разсмя изненадано. — Не разбирам…

Левър гледаше покрай него и се наслаждаваше на момента.

— При едно условие. Че ще нарисувате нещо за мене.

Хайдемайер сведе поглед, после едва-едва поклати глава.

Гласът му звучеше приповдигнато:

— Мислех, че вие разбирате, ши Левър. Мислех, че това вече сме го обсъждали. Аз не приемам поръчки. Това… — вдигна очи и непреклонно срещна тези на Левър. Това беше друго. Наемът ми, ако ви харесва. Отговор на гостоприемството. Но онова, за което говорите… пак е друго. Аз трябва да съм свободен да рисувам каквото искам. Иначе просто не става.

— Разбирам. Но вижте това. Пак го погледнете, Ернст Хайдемайер. То е моментът в живота ви — в кариерата Ви — който няма да се повтори. О, може да нарисувате и други неща, с по-добра техника, но ще уловите ли някога пак този миг? Освен това аз бих могъл да препродам това утре и да спечеля, например, пет, може би десет милиона юана. А що се отнася до цената след десет години… — направи пауза и остави последните думи да увиснат във въздуха. — И за какво ви моля в замяна? За три, може би четири дена от времето ви.

Хайдемайер се извърна, неудобството и несигурността бяха очертани във всеки мускул на дългото му мършаво тяло.

— Не знам, ши Левър. Аз…

— Добре. Няма да ви насилвам. И все пак си я задръжте. Нека бъде моят подарък за вас. Но ми позволете да ви кажа какво беше онова, което исках. Само ме изслушайте, става ли?

Хайдемайер пак се извърна с лице към стареца. Каквото и да бе очаквал от тази среща, излезе съвсем друго. Беше объркан, без следа от предишното самообладание.

— Добре — вече не се бореше. — Ще го чуя, но това е всичко…

— Естествено — Левър се усмихна — сега можеше да се отпусне, след като го беше докарал чак дотам. — Наистина е просто дреболийка…

След двайсет минути, когато Левър се качваше в носилката си, пристигна куриер. Старият нетърпеливо разкъса плика, понеже знаеше, дори още преди да го е погледнал, от кого е. За втори път през последните двайсет и четири часа синът му Майкъл му беше писал за замразените си сметки.

— Дявол да го вземе това момче! — ядоса се, че го въвличат в тази история. — Кой, по дяволите, си мисли, че е! Спокойно може и да почака…

Стискаше здраво писмото в очакване секретарят му да го вземе, но после промени мнението си и го дръпна назад.

— Не. Дай ми четка и мастило. Ще си получи отговора веднага.

— Ето — обади се след миг. — Може би това ще го научи на обноски!

Пак се качи в носилката, остави слугата да спусне перденцата, но удовлетворението, което бе изпитвал само допреди миг, го нямаше, заменено от сляпа ярост срещу сина му. Е, Майкъл сега ще научи колко решителен може да бъде баща му, щом го притиснат. Беше време да разбере как стоят нещата в действителност.

Потръпна и се отпусна назад, припомнил си колко успешен беше денят — неочакваната тръпка от търга тази сутрин, приятният и продуктивен обяд с Представителя Хартман и „преговорите“ с Хайдемайер — но това последното — окончателната разправия със сина му — му беше отнело блясъка на деня.

— Дявол да го вземе това момче! — повтори, докато въртеше тежкия пръстен на левия си показалец, без да съзнава какво прави. — Да върви по дяволите!

* * *

Ядосана на себе си, Джелка смачка листа и го хвърли на пода. Гневеше се, че не може да намери думи да изрази какво чувстваше онази нощ.

А може би въобще не беше това. Може би просто бе искала да нарани младия лейтенант; по някакъв странен начин й беше необходимо. Но ако беше вярно, в що за създание я превръщаше това?

Отпусна се назад, пое дълбоко въздух в опит да се успокои, но вътре в нея имаше толкова много мрак, толкова много неочаквано насилие. Защо не можеше дори да напише простичко извинително писмо, без да поиска да удари нещо!

Изправи се, огледа наоколо сред хаоса на стаята си. Униформа и оръжие, машини и кукли за спаринг покриваха предната стена, а вратите на гардероба вляво бяха скрити от стари военни карти. Тренировъчен халат висеше на стола до неоправеното й легло, наблизо пък, в кутия в ъгъла, бухалки, тояги и учебни мечове й напомниха колко време е употребила, за да усъвършенства уменията си с всяко едно от тях. Над кутията, високо на стената, имаше яркоцветен портрет на Му-Лан, облечена в пълно бойно снаряжение. Му-Лан, принцесата воин, известна в историята с храбростта и уменията си.

Му-Лан… така й викаха приятелките й.

Преглътна, гневът й се превърна в горчивина. Той я беше направил такава. Година след година я бе подготвял и оформял. Година след година я бе извайвал, докато я превърне в това нещо от стомана и мускули.

Беше ли честно? Наистина ли трябваше да обвинява баща си? Не беше ли вярно онова, което той каза онази нощ? Не е ли просто защото носи неговата кръв, на Толонен, и има неговия характер? Не бе ли мярнала част от това навремето на острова? Не беше ли видяла собственото си отражение в скалите и ледените води на Севера? Значи може би беше вярно. Може би не той беше виновният. Но дори и така, ако имаше майка…

Не можа да си поеме дъх. Бавно повтори:

Ако имаше майка… И какво тогава? Щеше ли всичко да бъде различно? Щеше ли тя да се окаже нормална?

Изсмя се — странен, слаб звук. Кое, в края на краищата, беше нормално? „Нормални“ ли бяха останалите? Защото ако беше така, тогава тя не искаше да е нормална. Но да е и това, което беше — страшна, ужасна…

Непоносима…

Влезе в кухнята и взе торбата за отпадъци от полицата до фризера, след това се върна в стаята си. Изправи се в средата, огледа се наоколо си вцепенено и се зачуди откъде да започне.

Може би от Му-Лан…

Прекоси стаята и смъкна портрета от стената, после го натъпка в торбата. След това френетично обиколи стените — дереше картини и скици, портрети и карти, хвърляше всичко в торбата, ръмжеше от усилието. Накрая изпразни и кутията с оръжията в торбата и си избърса врата.

Отдръпна се, огледа празните стени. Сякаш през всичките тези години беше сънувала; беше минавала през дните като лунатик. О, имаше и моменти, когато се бе събуждала — например, когато бе отказала да се омъжи за Ханс Еберт — но през по-голямата част се бе носила по течението. Ала сега всичко трябваше да бъде различно. Оттук нататък трябваше да стане господарка на собствената си съдба.

Вдигна торбата и се върна в кухнята. Махна на прислужницата да се отдалечи, изправи се в стаята, над преносимия дезинтегратор — сякаш беше в транс. Мислеше за майка си.

В някой друг свят може би щеше да е различно. Там, под откритото небе, тя щеше да бъде истинска, цяла. За момент го видя; представи си дългата къща на хълма край гората, поточето отдолу; обърна се и видя, сякаш си го спомняше, баща си на вратата, майка си — самата Джелка — до него, ръката му я прегръщаше през рамо. Усети как се обръща, полата й се виеше около голите й крака, босите й ходила тичаха по осветената от слънцето трева…

Затвори очи, болката от копнежа беше почти непреодолима. В някой друг свят…

Щракането на дезинтегратора я върна обратно. Огледа се наоколо, сякаш излизаше от дълбините на съня, после потръпна. Напрежението й не намаля. Какво ли не би дала, за да може да живее така. Да бъде такава — открита и цяла.

Може би. Но беше само мечта. Това тук беше светът, с който бе свикнала. Този огромен, брутален свят на нива. Този свят ян, натежал от диханието на мъже. А каква ли беше мечтата, която да изправи срещу тежестта на подобна реалност?

Никаква.

И все пак щеше да стане истинска. Щеше. Защото да е като тях — да е „нормална“ по начина, по който те бяха нормални — за нея щеше да е сигурна смърт. Бавно и болезнено задушаване. По-скоро щеше да умре, отколкото да го изстрада.

Бягаше от това. Цял живот бягаше от него. Но сега изведнъж се събуди. В онзи миг на абитуриентския бал… сега го разбра. Онзи ужасен момент, когато се бе обърнала и го бе предизвикала, беше мигът, в който спря да бяга. Моментът на пробуждането, в който се обърна — съвсем буквално — за да се сблъска с всичко онова, което мразеше.

— Извинявай — изрече меко. — Не тебе исках да нараня, беше… — потрепери, най-сетне разбрала какво се е случило с нея онази вечер. Не искаше да рани лейтенант Лотар Бахман. А онова, което той представляваше. Той… е, той беше като… Огледа се наоколо, очите й се спряха върху фигурата на кухненския бог, приклекнал на полицата между кухненските прибори, и кимна на себе си.

Да. Сякаш се беше сблъскала с глинената фигурка на зъл демон — фигурка, която трябваше да размаже, за да се освободи от магията й.

Но беше ли се освободила?

Джелка сведе поглед към дългите си тънки ръце, видя ги ясно, сякаш никога преди не ги бе виждала. Не, не беше свободна. Още не. Но щеше да бъде. Защото сега беше будна. След толкова време беше будна.

* * *

— Мери? Намери ли папката със старите контакти на „Мем-Сис“?

Емили вдигна поглед от монитора на бюрото си и срещна очите на Майкъл Левър; заинтересува я леката острота в гласа му. Тази история с баща му го тормозеше, особено откакто старият беше замразил сметките му.

— Тук е — тя се протегна към най-горното ляво чекмедже и измъкна тлъстото досие. — Не че ще ти свърши някаква работа. Никой от тях не иска да разговаря с нас, да не говорим пък да търгуват. Страх ги е като от ада да не обидят баща ти, Майкъл. Затова по-добре ги зарежи и започни отначало.

— Може би — той се поколеба, после прекоси стаята и взе от нея папката. — Дори и така да е, пак ще опитам да се свържа с всеки един от тях. Някой може да се предаде.

— Защо? — в очите й имаше странна твърдост. — Баща ти държи всички карти. Даже и най-последната. А ти нямаш нищо.

— Може би — повтори той; онова, което тя каза, не го предизвика. — Но аз трябва да продължа да опитвам. Не мога да се върна. Не и сега.

— Не можеш — тя го изрече меко, със симпатия, знаеше на какъв натиск е бил подложен през тези последни няколко седмици и колко добре се беше справил. Предишният Майкъл Левър изобщо не би се оправил. — А що се отнася до останалото… Ще ти кажа, ако научим нещо, става ли?

Той се усмихна несигурно.

— Добре. Ще се заема с това.

Когато той излезе, тя се отпусна назад и прокара пръсти през късата си руса коса. Замразяването на сметките беше причината за сегашното му напрежение. Ако старият откажеше… Пое си дълбоко дъх, опита се да погледне напред. Какво щеше да прави тя, ако Майкъл се предаде и се върне при баща си? За начало щеше да остане без работа. И още по-зле: старият Левър щеше да направи всичко възможно тя да не работи никога повече. Поне в Северна Америка. А може би и на друго място. Докъдето се простираше дългата му ръка.

Но собствената й съдба по странен начин не я интересуваше и наполовина толкова, колкото перспективата Майкъл да се предаде. Да бъде победен, след като е стигнал толкова далече. Тя щеше да оцелее. Винаги оцеляваше. Но Майкъл… Ако сега се предадеше, това щеше да го съсипе, да го осакати емоционално. Ако сега се предадеше, щеше да се окаже вързан — завинаги вързан за баща си, независимо дали той щеше да е жив или не.

Потрепери и огледа стаята, в която седеше. За три кратки седмици бяха построили това от нищото. И въпреки че не беше кой знае какво в сравнение с „МемСис“ и огромната корпорация „ИмВак“, поне беше нещо. Нещо ново, а не разширяване на старото.

Да, и ако го оставеха на мира, щеше да расте и расте. Майкъл и Брин бяха добър екип. Новатори, специалисти, с бъдеще. По-добри от всеки друг, за когото беше работила през последните три години. Компанията можеше да се разрасне. Или да загине — и то вероятно до един час.

— Ну ши Дженингс?

Пак вдигна поглед. Чан, охраната. Беше плъзнал външната врата и гледаше към нея.

— Какво има, Чан Лон?

— Дойде куриер — отговори той тихо, зловещо. — От „ИмВак“. Мисля, че е отговор.

Тя кимна. Като всеки друг, и Чан знаеше какво става. То засягаше и него. И като нея знаеше какво би могло да означава. Тя се усмихна сковано, усетила съжаление към човека.

— Добре. Претърси го и го въведи. Но се дръж почтително. Вината не е негова.

Чан се поклони леко и пак затвори вратата. След минута и нещо вратата отново се плъзна докрай и Чан влезе, съпроводен от висок, тъмнокос хун мао в светлочервената униформа на куриерската служба на „ИмВак“. От начина, по който гледаше към Чан, докато пристъпваше напред, стана ясно, че не е доволен от претърсването, но на Емили не й пукаше.

Изправи се и заобиколи бюрото.

— Носите съобщение, както разбирам? От ши Левър.

Той се поколеба, после едва-едва кимна с глава. Вътрешно Емили се усмихна иронично. Ако тя беше мъж, поклонът му щеше да е нисък, до кръста може би, но след като беше само жена…

— Нося бележка — мъжът гледаше покрай нея, сякаш вече я беше освободил. — Трябва да я предам лично в ръцете на младия господар Левър.

Дълго, дълбоко си поема тя дъх. Младия господар Левър. Колко ясно разкриваха тези думи отношението на стария Левър към сина му. Каква изтънчена обида криеха.

Тя се приближи, докато лицето й почти се притисна към лицето на мъжа.

— Ще кажа на ши Левър, че сте тук. Ако желаете, седнете — посочи тя покрай него към стола в далечния край на стаята. — Той е много зает, но ще ви приеме, щом може.

Щом се обърна, успя ясно да го види в мислите си. Важното беше да накарат куриера да чака — час, два, може би дори до края на работния ден. Така при стария Левър щеше да се върне съобщението, че синът му не е непослушно хлапе, а уважаван човек. Във всеки случай тя би постъпила така. Но тя не беше Майкъл. Майкъл искаше отговор. Искаше да се сложи край на напрежението и нещастието заради незнанието.

Поколеба се, после плъзна вратата обратно. Отвътре я заключи след себе си и влезе в стаята. Отляво зад бюрото си седеше Кустоу, отдясно — Майкъл. Погледнаха към нея през помещението, очите им бяха изпълнени с напрегнато очакване.

— Тук е — каза тя просто.

Видя как кръвта се оттегли от лицето на Майкъл. Той затвори досието на „МемСис“, завъртя се на стола си и погледна към Кустоу.

— Е, Брин, какво мислиш?

Кустоу се отпусна назад и мрачно загледа партньора си.

— Мисля, че ти е показал среден пръст, Майкъл. Това мисля.

— Но той не може — тихо възрази Майкъл. — Със сигурност не може. Искам да кажа, това са мои пари. Законно мои пари. Ако се отнеса до съда…

Кустоу примирено сви рамене.

— Ще спечелиш, така е, но не и по-рано от няколко години. По-добре от всеки друг трябва да знаеш какви експерти са адвокатите на баща ти в изпипването на нещата. А междувременно няма да имаш нищо. Дори и това…

— Може би, но… ах… какво му дава това право, Брин? Какво му дава това шибано право?

За момент целият гняв и разочарование, които изпитваше, се изписаха на лицето на Майкъл Левър. Той потръпна, после пак се овладя и погледна към Емили.

— Добре. Въведи го. Да чуем най-лошото.

Тя се върна и доведе куриера; наблюдаваше как Майкъл взе плика от него и го отвори. Прочете го, ръката му трепереше, подаде го на Кустоу.

— Хубаво — срещна очите на куриера, а цялото му поведение изведнъж бе станало по-твърдо, по-достойно. — Кажи на баща ми, че приемам думите му и му благодаря за щедростта.

— Това ли е всичко? — мъжът му върна погледа.

— Можеш да си вървиш — Майкъл не позволи на нито едно от чувствата си да се отрази в гласа му. — Свършил си си работата, за която те бяха изпратили.

Когато куриерът си тръгна, Майкъл се обърна с лице към Кустоу и внезапно се прегърби. Очите му бяха станали нещастни, престореното достойно пренебрежение бе изчезнало.

— Значи това е. Краят на всичко…

За момент Кустоу изучаваше бележката, после пак го погледна.

— Това ли искащ?

— Не. Но какви възможности имаме? В тези четири сметки имаше седемнайсет милиона. Без тях…

— Без тях ще започнем отначало. Ще подредим нещата. Ще преразгледаме приоритетите си. Ще разработим каквото можем. Все още имаме моите пари.

— Два милиона. Докъде ще ни стигнат?

— Ще можем да започнем, това е. А що се отнася до другото, ще предложим нещо. Може би ще вземем заем и от източноазиатските пазари. Или от основните му конкуренти.

— Но ти казваше, че не искаш да вземаме заем. Казваше, че това ще ни направи уязвими.

Кустоу се усмихна.

— Вярно е. Но го казвах, преди баща ти да започне да ни досажда — върна на Майкъл бележката, после го прегърна през раменете. — Погледни го по този начин, Майкъл, Парите ти щяха да ни дадат сигурност — можеха да направят пътя ни по-малко неравен, но това никога не е било част от стратегията ни. Талант, способности, новаторски идеи — на това щеше да се основава тази компания и все още може да се основава. Но аз не мога да го направя сам, Майкъл. Имам нужда от тебе. И ти имаш нужда от мене.

— Но нашите планове…?

— Както казах. Ще степенуваме нещата. За известно време ще обуздаем амбициите си — той сви рамене. — Виж, това ще ни върне назад, не го отричам, но не е задължително да сложи край на всичко — освен ако не го искаш. Значи какво, Майкъл? Смяташ ли да изпълзиш обратно при него с подвита между краката опашка след всичко, което сме направили и казали, или искаш да плюеш в лицето му и да продължиш напред?

Майкъл погледна към Емили, след това се извърна, загледа се в Кустоу отблизо, в очите му се четеше споменът за всичко, през което бяха минали последните няколко години. Твърдо стисна ръката на Кустоу и кимна.

— Добре — тихо се обади той. — Ще го направим по твоя начин. Ако се провалим, няма да станем по-лоши, нали?

— Ни най-малко…

Майкъл пак кимна, усмивката бавно се връщаше на устните му.

— Дадено. Тогава да го направим. Да се изплюем в лицето му.

* * *

Мястото беше слабо осветено, опърпано, вонеше на евтини парфюми и прокиснал алкохол. Килимът на пода беше износен, стените — покрити с евтини еротични картини. Момичетата, строени в редица до една от стените, му подхождаха: и те бяха евтини и изхабени, лицата им — прекалено силно гримирани, телата им — пародия на страстта.

— Е? — Киан се обърна към Леман, усмивка разцепи широкото му лице. — Какво искаш? Това е моят начин. Винаги водя момчетата тук — веднъж месечно. Давам им почивка. Малко забавление.

Леман се огледа наоколо си, без лицето му ни най-малко да издава отвращението, което изпитваше.

— Не — просто отговори той.

— Хайде де… — Киан посегна да го хване за ръката, после се сети как оня се отнася към това и се отдръпна. — Сигурен ли си? Искам да кажа, може да не си падаш. Ако…

Изражението на лицето на Леман го предупреди да не казва какво мисли. Киан сви рамене и се обърна към останалите.

— Ще взема онази, дебелата — обади се Лин Во, главният съветник на Киан.

— Коя? — попита мадам, приближи се до него и намигна. Самата тя беше твърде дебела и като момичетата не носеше почти нищо около слабините си, сякаш тази груба показност би могла да я направи по-желана. Лин Во се остави да го помилва и се наведе, за да зашепне в ухото й.

— Вземи ги и двете! — разсмя се тя дрезгаво и го тупна по рамото. — Ши Киан ще плаща тук, нали, скъпи?

Киан се разсмя високо.

— Естествено. Вземи и двете, Лин Во! — но очите му говореха нещо друго и Лин Во избра едно от момичетата.

Леман видя как мадам местеше поглед от мъж на мъж, после се обърна към момичетата си и направи физиономия.

Един след друг останалите направиха избор — първи бяха тримата съветници на Киан, след това Пек, новият южняк, присъединил се към тях само преди седмица.

Пек беше стар познат на Сучек и преди години беше работил за Киан А-йин. Сега се бе върнал, след известни проблеми със сигурността. Беше дошъл като лейтенант, за да подсили тон. Или поне така гласеше историята. Но Леман беше наясно с друго. Пек беше доведен, за да му противодейства. За да обърне заровете отново в полза на Киан. Не че имаше значение.

После дойде редът на Сучек.

— Този път ще пропусна, ши Киан.

Киан се разсмя.

— Какво искаш да кажеш, че ще пропуснеш? Откога изобщо пропускаш? Вече не си падаш по момичета или какво?

Сучек вдигна голямата си издължена глава и срещна погледа на Киан.

— Ще пропусна, това е.

Киан млъкна. Премести очи от Сучек на Леман, после се втренчи надолу в пода. Когато пак вдигна поглед, се усмихваше, но очите му бяха студени както винаги.

— Не ти харесва начина, по който се отнасям с тебе, Иржи, така ли е?

Сучек поклати глава.

— Отнасяте се добре с мене, Киан А-йин, но този път просто не искам. Следващия път да. Но сега… — лицето му беше твърдо, безизразно.

Киан погледна към останалите момичета, включително към онова, което винаги той избираше — най-доброто, макар че това едва ли говореше нещо за него — после се усмихна.

— Добре. Ще си седите тук с Леман и ще си приказвате, а? — и се разсмя. Обърна се към Леман: — Да ти кажа, Щефан, по-добре е да си изпилиш мозъка от чукане, отколкото да се опитваш да проведеш смислен разговор с Иржи.

После със смях последва останалите вътре, прегърнал с една ръка мадам, а с другата — момичето.

Леман почака малко и се обърна, за да погледне към Сучек.

— Защо не влезе?

Сучек срещна погледа на Леман.

— Наблюдавах те. Видях как гледаш.

— И?

— Не ти харесва всичко това, нали?

— Какво значение има какво ми харесва? Ти си човек на Киан.

— Не е вечно.

— Нищо не е вечно. Но не това искаше да кажеш, нали?

Сучек тъкмо щеше да отговори, когато мадам пак се втурна при тях.

— Вие, момчета, искате ли нещо? По едно питие?

Леман я погледна празно.

— Да. Вино ще е най-добре.

Любопитният Сучек полупритвори очи. Никога преди не беше виждал Леман да се докосва до алкохол. Мадам излезе от стаята, после се върна с две чаши и ги остави на малка масичка в далечния край на помещението.

— Ето. Там ще ви е удобно.

Леман пак я погледна, с такава враждебност зад празния си поглед, че усмивката на мадам изчезна моментално, след това се върна още по-широка, сякаш да прикрие несигурността, която изпитваше в негово присъствие.

— Ако има още нещо, което ви трябва, просто се обадете.

Почакаха, докато тя излезе, и седнаха — Леман с гръб към стената, Сучек — с лице към него. Двете питиета си оставаха на ниската масичка между тях.

— Разкажи ми за Пек — обади се Леман.

— Пек? — Сучек се разсмя студено. — Пек е ин цу.

Леман леко сведе глава. Беше чувал за ин цу — сенките — и за техните услуги. Бяха обучени специалисти, сключващи договори с местните босове. Както и чан ши бяха ценени от тукашния подземен свят, но се срещаха много по-рядко.

— Това си струва.

Сучек кимна и посегна към чашата си, но Леман протегна ръка да го спре.

— Защо ми го казваш?

Леман се взря в него внимателно, проникновено.

— Просто така?

Сучек пак се усмихна, устата му с тънки устни бе грозна, безжизнена.

— Не — поколеба се и сведе поглед. — Защото си силен.

— А Киан не е?

Сучек вдигна поглед.

— Силен е. В някои отношения. Но ти… — поклати глава.

Леман дълго мълча. След това вдигна чашата си и я помириса.

— Сега съм човек на Киан.

Сучек го гледаше; видя как остави чашата недокосната.

— Сега?

Погледът на Леман сякаш леко омекна — като че ли беше доволен, че Сучек го е разбрал, но все още не се усмихваше. Сучек погледна надолу към чашата си и си кимна. Отсега нататък в това, както и във всичко друго щеше да подражава на Леман. Ако Леман отбягваше жените, и той щеше да отбягва жените. Ако Леман не докосваше питие, и той щеше да прави същото. Защото във всичко това имаше тайна, виждаше го. Някаква сила. Machr^[2], както му викаха на стария език по тези места. Сила.

— Какво искаш?

Въпросът на Леман го изненада. Да съм като тебе — помисли си той, но каза нещо друго:

— Не искам да оставам тук завинаги: Аз…

Спря и се завъртя на стола си. Шестима мъже влязоха в стаята. Двама от тях си говореха нещо на влизане, но като видяха Леман и Сучек вътре, млъкнаха. Докато Сучек наблюдаваше, мадам излезе и след като погледна към Леман и него самия, се наведе близо до един от новодошлите и му прошепна нещо. После пак се приближи с широка фалшива усмивка.

— Е, тази вечер сме заети! — каза го прекалено весело и това се стори твърде странно на Сучек. След това погледна към чашите им и усмивката й отново се разшири. — Искате ли по още едно?

Сучек се обърна и погледна чашите. Бяха празни. Вдигна изненадан поглед към Леман, но лицето на албиноса беше безизразно.

— Защо не? — безразлично отговори Леман, вдигна чашите и й ги подаде.

Сучек се загледа малко по-дълго в Леман, после се обърна навреме, за да види как мадам превежда мъжете през врата, която досега не беше използвала. Тя мина последна и преди да затвори вратата, се обърна и им хвърли, почти лукав поглед.

След като вече я нямаше, Леман се изправи на крака и се отправи към изхода.

— Какво става? — скочи и Сучек.

Изведнъж Леман се обърна — като акробат с идеален баланс.

— Просто стой там — меко изрече той. — Преструвай се, че няма нищо. Ако те попита, кажи й, че съм отишъл да пикая. И каквото и да правиш, не докосвай питието. В него има дрога.

* * *

Леман спря на вратата и я плъзна настрани, докато се отвори. Никой. Мина бързо през нея, спря до далечната стена на коридора, обърна се, измъкна оръжието си и след като се огледа, се отпусна. Коридорът беше празен.

Наведе се, остави на пода оръжието, после свали гривната си и я обърна от вътрешната страна. Бързо набра кода за свръзка. Малкият екран се освети веднага в кървавочервено. Имаше момент на колеблива активност, след което екранът промени цвета си и миниатюрното лице на Халер се взря в него.

— Кое време е, по дяволите…? — започна Халер, после видя, че отсреща не е Бекер. Поведението му веднага се промени. — Какво има?

Леман описа ситуацията, даде координатите и му каза какво му трябва.

— Имаш максимум осем минути. Доведи Бекер. Излезте отпред. И помни, без шум.

Прекъсна контакта, оправи гривната и вдигна оръжието. Спря само колкото да погледне по коридора и започна да тича. Трябваше да има заден вход. Може би запечатан. Вероятно охраняван. Но той щеше да види какво има там.

Беше тесен страничен проход с три лампи на тавана. Изправи се, отчасти в сянка, сведе поглед. Един мъж с гръб към него още не очакваше нищо. Без колебание Леман се придвижи бързо между отделните петна светлина и тихо се промъкна зад мъжа, за да увие тънка, твърда тел около врата му с широко движение на ръцете. Викът на човека, пълен с изненада и болка, бе прекъснат почти още преди да бъде нададен. Леман усети безжизненото тяло да пада, телта беше потънала дълбоко в плътта.

Провери рамката на вратата за сигнализация, бутна я, отпусна се с цялата си тежест отгоре й. Отдръпна се, пое си дъх и ритна два пъти на две различни места. Вратата падна навътре, грубите резета се отвориха.

Мина бързо през облака прах — знаеше какъв звук е предизвикал. Почти веднага се озова лице в лице с едно от момичетата на мадам, което бе излязло от стаята си да види какво става. Беше сама. С бързо, силно движение пречупи врата й и я пусна на пода. После затвори вратата зад себе си и се върна при мъртвия.

Досега имаше късмет. Никой друг не беше чул, никой не бе видял трупа там, в сенките до вратата. Бързо го завлече вътре, като пръхтеше от усилие, и постави вратата на мястото й зад себе си.

Разбрали ли бяха вече, че го няма? Дали вече подозираха нещо? Бяха минали почти пет минути, откакто бе отишъл да пикае. Сучек добре ли беше?

Остави тялото на мъртвия до трупа на курвата и излезе отново. За момент остана там, заслушан. Всичко изглеждаше наред. Пое си дъх, после продължи, полузатичан по дългия тъмен проход, следващ извивката му. Вляво имаше врата. Спря и погледна през шпионката. Пек беше вътре — гол, по гръб, яростно обяздван от огромна блондинка. Леман тихо върна шпионката и продължи.

На вратата на приемната спря отново, пак се заслуша. Можеше да чуе гласовете на Сучек и на мадам. Нямаше проблеми. Влезе.

Видя как лицето на мадам се отпусна и веднага разбра какво си е мислила.

— Промених си мнението — каза го, преди тя да успее да произнесе каквото и да е. — Имаше едно момиче в края на редицата и аз…

Видя как усмивката й се разшири и пак успя да прочете мислите й. Обичаш да гледаш. Извърна поглед, сякаш го бяха хванали, и се отдръпна, щом тя се втурна покрай него. Сучек се беше изправил. Леман му кимна да идва.

Когато тя отвори вратата, Леман изникна иззад нея и закри устата й с ръка, за да не може да извика. Усети напрежението й, внезапния страх във всеки мускул по тялото. С широко отворени очи тя се взираше в двата трупа.

— Можеш да се присъединиш към тях или да ми помогнеш — тихо изрече Леман. Тя кимна и той поотпусна хватката. Жената дишаше тежко, опитваше се да се овладее.

— Просто направи каквото трябва. Дай ни три минути, после ги прати вътре.

Тя се извърна изненадана. Устните й се движеха безгласно, силното й червило очертаваше грубостта им; след това кимна. Опита се да направи крачка покрай него, но той се протегна и я задържа.

— Помни — дръпна я с една ръка, докато лицето й се озова почти под неговото. — Кажеш ли нещо, си мъртва. Онези двамата вече са умрели. Хората ми сега идват тук. Но ти… можеш да оживееш. Ако правиш каквото ти се каже.

Тя преглътна, после най-сетне си върна гласа:

— Добре. Ще направя каквото кажете.

Той я блъсна встрани, отвратен от зловонния й дъх, от боядисаната разруха на лицето й. Щеше да я убие, когато всичко свърши.

Щом тя изчезна, Сучек се обърна към него.

— Какво искаш да сторя аз? — попита тихо. Беше измъкнал оръжието си.

Леман се протегна и го взе.

— Без шум. Използвай ножа. Или това — подаде на Сучек гарота с къси, матовочерни дръжки. — Но е най-добре да използваш ръцете си.

Сучек се втренчи в него.

— Сериозно ли?

— Да. Сега без шум. Ясно?

— Защо?

Леман го загледа настоятелно.

— Просто го направи. Разбрано?

Сучек кимна, изтръпнал от погледа на Леман.

Излязоха и тръгнаха надолу по прохода. На завоя Леман спря и махна надясно.

— Там — прошепна. — През онази врата. Няма да те видят, когато заобиколят — обърна се и посочи малко назад. — Ще съм там, пред тях. Когато преминат, изскочи им отзад. Трябва да успееш да се справиш поне с двама.

Очите на Сучек се разшириха, след това си спомни какво беше казал информаторът му Мейсън за жестокостта на Леман, и зае мястото си до вратата. Трябваше само да изчака няколко мига.

Един от тях дойде сам и остана там. Сега от няколко отделни стаи се чуваха различни звуци на сексуално удоволствие. От скривалището си Сучек видя мъжа да се колебае, после пак да се обръща към вратата, за да повика и останалите.

Влязоха бързо, сякаш всичко беше планирано и упражнявано. Но докато завиваха зад ъгъла, насреща им изскочи Леман. Един падна веднага с нож в гърлото. След миг го последва и втори — след като Леман ритна високо и му разби носа. Зад тях бързо се придвижи Сучек, замахна с ножа си, вдигна нагоре острието и уцели един в гърдите още докато онзи се обръщаше към него.

От един мъж се чу едва доловимо хъркане, но иначе борбата беше странно тиха — принудителен, отчаян конфликт, воден в дълбоките сенки на прохода като в най-черния от черните кошмари. Свърши за по-малко от минута.

Сучек стоеше задъхан, ръцете му трепереха, учудено гледаше към Леман.

— Неми — сякаш с това Леман обясни всичко.

Сучек меко се изсмя.

— Но те говореха. Чух ги…

— Онзи там — Леман посочи към един паднал мъж с голям нож, забит дълбоко в гърлото му. — И оня другия — мъжът лежеше с лице на пода, а около врата му плътно бе увита гарота. — Останалите са били оперирани.

Сучек се наведе и погледна. Вярно беше. Четирима от мъртвите бяха с хирургично отстранени ларинкси.

— Защо? — попита, като вдигна поглед.

— Стар номер. Видях го веднъж.

От най-близката стая звуците на удоволствието за кратко се усилиха, после замряха. След това от последната врата пристъпиха още две фигури. Сучек се напрегна, посегна към ножа си, но това бяха Халер и Бекер.

— Съвсем навреме, както виждам — ухили се Халер.

— Говори тихо — свирепо прошепна Леман. — Донесохте ли торбите?

Халер се полуобърна.

— У Бекер са.

— Добре. Тогава да приберем тези тела в крайната стая и да разчистим.

Действаха бързо, извлякоха труповете и ги натрупаха на леглото до курвата и охраната на дома. Докато Халер разчистваше коридора, Бекер се захвана за работа.

Сучек извърна поглед от страховитото му занимание и се втренчи в Леман.

— Не разбирам. Какво става?

За момент Леман наблюдаваше Бекер, после се обърна с лице към Сучек.

— Какво мислиш, кой го направи? Кой би се отнесъл с Киан така?

Сучек се размисли за миг.

— Ло Хан?

— Точно така. Трябва да е Ло Хан. Киан А-йин не заплашва никого другиго. А Ло Хан сигурно е чул, че и аз, и Пек сме се присъединили към него. И се е притеснил. Помислил си е, че има повод.

— Може би. Но защо е всичко останало? Тишината? Тайнствеността?

Леман пак сведе, поглед към Бекер.

— Можеш да кажеш, че не искам да затруднявам ши Киан или да прекъсвам удоволствието му, но истината е, че искам да се срещна с Ло Хан. Да науча малко повече за него.

Сучек понечи да заговори, но се спря. Леман се обърна да погледне. Беше мадам. Стоеше на вратата с уста, отворена от ужас, и наблюдаваше Бекер.

— Колко ти плати той? — Леман я гледаше студено.

За момент тя изглеждаше, сякаш не го е чула, но след това очите й се отместиха от заниманието на Бекер и се върнаха на Леман.

— Какво?

— Какво ти даде Ло Хан, за да уредиш всичко това?

— Аз… Аз… — заекна тя, после се извърна и завъздиша.

Леман отмести поглед отвратен.

— Няма значение. Можеш да кажеш на ши Сучек тук — и пак погледна към Сучек. — За малко ще изчезнем. Кажи на Киан, че съм се уморил да чакам. Кажи му, че съм отишъл да си потърся друго удоволствие.

— А ако той попита какво?

— Кажи му дрога. Кажи му, че съм отишъл да взема малко наркотици.

* * *

Ресторантът беше празен, на всеки вход имаше охрана. Под широките плочести стълби, зад ниски, самоделни бариери лежаха елитни маскирани войници с мощни оръжия, покриващи излизащите насам коридори, докато в оживените кухни личният дегустатор на Ву Ши опитваше всяко предложено му ястие и позволяваше то да бъде сервирано само ако беше съвсем доволен.

В средата на мрачната зала с плочест под, маршал Толонен седеше с лице към Ким на маса, препълнена от сребърни подноси с деликатеси. Старецът се обърна за кратко, поговори тихо с ординареца си, след това пак се извърна с лице към Ким.

— Извинявай за всичко това, Ким, но Ву Ши държи нищо да не ми се случи, докато съм в неговия Град. Може да изглежда малко прекалено, но днес подобни мерки са необходими. Живеем в трудни времена.

— Трудни, но интересни, нали?

Толонен се засмя.

— И така може да се каже. Самият аз бих предпочел всичко да е малко по-еднообразно, но пък малко по-безопасно.

— Затова ли сте тук, маршал Толонен? Да направите нещата малко по-безопасни?

— Викай ми Кнут, момче — маршалът се наведе напред и започна да пълни чинията си с различни хапки и резенчета. — Но да, можеш да кажеш, че съм тук, за да направя нещата по-безопасни. Между нас да си остане, не съм съвсем сигурен какво търся, но познавам миризмата на гнило, когато я подуша, а по тези нива е погребано нещо гнило, можеш да си сигурен.

— Мога ли по някакъв начин да помогна? — и Ким също посегна към чинията си.

Толонен го погледна.

— Мило е, че ме питаш, но докато не разбера какво точно става тук, е трудно да се каже какво ще ми потрябва. Обаче е по-добре да го запазя за себе си, момче. Все пак много мило от твоя страна. О, между другото… — старецът бръкна в джоба на якето си с пръстите на златната си ръка, после през масата му подаде запечатана бележка. — Ли Юан ме помоли да ти я предам лично.

Ким взе писмото и след като остави чинията, го завъртя между пръстите си, заразглежда големия печат. Вдигна поглед и забеляза как маршалът усърдно се занимава с чинията си, след което сведе поглед и отвори плика с нокът.

Вътре имаше малък лист, написан на мандарин на ръка; посланието беше кратко и фамилиарно.

Скъпи Ким,

Напоследък мисля много за тебе. Докато работя над предложените промени в Едикта, често спирам и преценявам колко полезно щеше да е да си до мене като мой съветник. Но преди да ме разбереш погрешно, ще кажа, че това не е вик за помощ, а сърдечна благодарност за всичко, което си сторил досега. Просто искам да знаеш, че ако някога ти потрябва помощ за каквото и да е, трябва само да я поискаш. Надявам се всичко при тебе да е наред.

С уважение, Ли Юан

Ким вдигна поглед. Толонен го наблюдаваше с лека усмивка.

— И така… как върви всичко?

— Наред е, макар наистина да няма какво толкова да разказвам. Поддържах огъня на бизнес фронта, докато работех над няколко нови патента.

— Патенти, а? — Толонен присви очи, сякаш цялата работа му се стори малко съмнителна.

Ким се засмя.

— Нищо незаконно, уверявам ви. Всъщност, за да съм честен с вас, бях изненадан да науча какво наистина може да се направи в рамките на съществуващите предписания. Напоследък прекарах много време да проверявам какво вече е регистрирано…

Толонен го прекъсна:

— Извинявай, момче, не разбирам…

— В Централната патентна служба — бързо обясни Ким. — Беше досадно да седиш сред всички онези разработки, но си струваше. На практика исках само да проверя какви съществуващи патенти са били регистрирани във всяка една от областите, в които работех.

— И?

— Един или два, но нищо дори отдалеч напомнящо на онова, което предлагам. Обаче докато търсех из регистъра, забелязах, че има цели области — области, разрешени от Едикта, в които не е било развито нищо съществено през тези последни сто и двайсет години.

Толонен го погледна любопитно.

— Цели области? Искаш да кажеш, цели изследователски полета?

Ким поклати глава.

— От гледна точка на онова, което е налице — говорим за няколко милиарда регистрирани патенти, вероятно можете да приемете тези „дупки“ за съвсем малки, но откъм изследователски възможности те са огромни. Можех да прекарам там и месеци, само за да си отбележа такива „дупки“.

— Ясно — Толонен си взе хапка крехко свинско и задъвка, докато обмисляше. — Мислил ли си някога да ускориш процеса?

— Какво имате предвид?

Толонен леко завъртя глава, за да посочи входа за достъп точно под дясното му ухо.

— Нещо такова. Мислех си, че това изцяло ще улесни работата ти.

— Жица? — изведнъж Ким се почувства неудобно и отмести поглед. — Не знам…

Старецът се наведе към Ким.

— Като гледам тези неща отвън, ми хрумва, че повече от половината ти работа включва това, което грубо можеш да наречеш „процесуална“ информация. И ако откриеш начин да ускориш точно това, със сигурност ще свършиш много повече, нали?

— Може би.

Толонен се изсмя невесело.

— Единственото, което ме изненадва, е, че не си се досетил сам. Обикновено си далеч преди мене. Много далеч!

Ким сведе поглед, зает да си пълни чинията. Когато пак вдигна очи, Толонен все още го наблюдаваше.

— Та какво има, момче? Страх ли те е? Това ли е?

— Аз… — Ким се поколеба — не искаше да си признае. Колко често беше обмислял това. Колко често, докато седеше там, в Патентната служба, бе жадувал за по-бърз начин да се правят нещата и бе стигал до същия извод. И въпреки всякаква логика, дълбоко в него беше вкоренен страхът да бъде свързан — да бъде контролиран по някакъв начин.

— Операцията е проста — продължаваше Толонен. — Сигурен съм, че ако искаш, ще я направи личният хирург на Ли Юан. Хирург Хун е най-добрият. И такъв трябва да е. Усвоил е уменията си от баща си, който направи моята. Имам го от петдесет години. Петдесет години! И го чувствам като изпратено от Бога — особено през последните шест месеца, откакто се започна цялата тази история с „ДженСин“.

— Не знам — повтори Ким и пак срещна погледа му. — Това ще улесни нещата. Няма съмнение. Просто се чудя…

— Какво? Че може да увреди някоя друга твоя част? — изсмя се Толонен и се пресегна, леко стисна рамото на Ким с истинската си ръка. — Никога не съм имал твоя талант, така че може би не съм този, който трябва да коментира нещата, но за всичките тези години от собствената си жица не съм получил друго освен помощ. Единственото, което знам, е, че не бих се справил без нея. Сериозно.

Ким кимна едва-едва.

— Може би — но все още не изглеждаше убеден.

— Е — Толонен пак се облегна назад; перленобелите клечки за хранене проблясваха в златната му ръка. — Помисли си, момче. И ако го поискаш, ще ти уредя всичко. Поне това мога да направя.

* * *

По-късно, останал сам в офиса си, Ким седеше на бюрото, играеше си с графичния дисплей на комсета и мислеше за това, което бе казал Толонен. Може би трябваше да позволи да му сложат жицата. Може би просто не беше достатъчно умен в това отношение. В края на краищата нямаше да му навреди да бъде в състояние да работи малко по-бързо. Нито пък имаше някакви доказателства, че процедурата уврежда творческата мисъл. Даже наопаки, ако докладите бяха верни. Всъщност нямаше никаква причина да не бъде „свързан“ — нищо освен собствения му ирационален страх. Но дори и така, пак се дърпаше, неспособен по никой начин да убеди себе си.

От какво се страхуваше в действителност?

Контрол — помисли си; не желаеше дори съвсем тихичко да произнесе думата. — Страхувам се пак да не загубя контрол.

Може би бе параноя, но не беше съвсем сигурен. В края на краищата, не го ли беше извикал Ли Юан навремето, за да търси възможност да се свърже цялото население? Не беше ли видял сам колко лесно би било да се направи тази първа проста крачка?

А ако сам направеше първата крачка?

Не е същото — каза си за стотен път; — двете неща са съвсем различни. И така си и беше. Начинът на „свързване“, за който мислеше Толонен, не приличаше на процеса, който търсеше Ли Юан, но все пак умът му отказваше да приеме разликата, предпочиташе да ги свързва, и двете. Жици в главата. Средство за контрол. И ако той направеше първата крачка, кой можеше да каже, че някой друг няма да направи следващата и да го превърне в свой звяр?

Глупости — отговори част от него. — Сега говориш ужасни глупости, Ким Уард.

Дали? Или така сочеше инстинктът му?

Ядоса се, отчаян от себе си, после се обърна, втренчи се, чул съвсем лекото шумолене на коприната зад себе си.

Млад хан стоеше там с наведена глава, с малък поднос пред себе си.

— Простете ми, господарю. Донесох ча.

Ким се отпусна. Беше деловодителят му, Нон Ян.

— Извинявай, Ян. Помислих си, че само аз съм тук.

Нон остави подноса до него и се обърна с усмивка.

— Така е, господарю. Дойдох преди половин час и видях, че работите, затова реших, че е най-добре да не ви безпокоя.

— А… — Ким кимна, но все пак беше изненадан. Толкова ли дълбоко беше потънал в мислите си, че не бе чул вратата? Остави комсета и се пресегна, вдигна чун и сипа две чаши изпускащ пара ча. Вдигна поглед и предложи едната на младия деловодител.

— И как са финансите ни, Ян? Стигнали ли сме вече до отчаяно положение?

Нон взе чашата с напрегнато кимване, после седна на края на бюрото, до комсета.

— Знаете как стоят нещата, господарю Ким. Всички сметки са платени, всички разходи — посрещнати. Но дори и така, големият проблем си остава като преди. Нямаме необходимия капитал. Ако ще се разширяваме…

— … трябва да намерим нови средства — довърши Ким вместо него, докато изучаваше подробностите на диаграмата, изработена от него на екрана на комсета. — Слушам какво ми говориш, Ян, но докато не се чуя с младия ши Левър, трябва да се борим от тази позиция. — Отпи от чашата си и пак вдигна поглед към младия мъж. — Да приема ли, че си доволен, Ян?

— Доволен, господарю? — Нон Ян се засмя, мекото му кръгло лице за кратко се проясни. — Имам хубава жена и добър господар. Защо да не съм доволен?

Ким се усмихна.

— Добре. Тогава бъде търпелив с мене, Ян, и ще станем богати — почука по повърхността на екрана на комсета с нокът, за да посочи леката, като от димни кръгчета, паяжина там. — Веднъж да регистрирам патента и нещата ще тръгнат сериозно. Дотогава ще поддържаме огъня. Знаеш как е в този бизнес, Ян. Колкото по-малко се говори, толкова по-добре.

— Така е, господарю.

— Хубаво — Ким се пресегна, изчисти екрана и пак погледна към Нон Ян. За няколкото мига, докато младият деловодител му бе отвлякъл вниманието, той бе взел решение. Извади от портфейла си картичката на Толонен, разгледа я, запомни номера за връзка и я върна в горния джоб на якето си.

Остави чашата ча, наведе се напред и набра номера на комсета, после се обърна да погледне Нон Ян.

— Благодаря ти, Ян. Ако обичаш, сега да ме оставиш…

Когато лицето на ординареца се появи на екрана, Ким се обърна към него и с увереност, която далеч не изпитваше, поиска да го свържат с маршала.

Съмненията останаха. Но дори и така, щеше да го направи. Наред с останалото, щеше да е хубаво да посети Толонен; да седи и дълго да разговаря с него. Да, и да види дъщеря му, Джелка, още веднъж.

Имаше момент на изчакване, след това се появи лицето на Толонен.

— Ким! Хубаво е да те видя по-рано. Наистина много хубаво!

Ким се поклони леко.

— Усетих, че трябва да ви благодаря за храната, маршале. Беше направо отлична.

Старият се разсмя сърдечно.

— Така беше, нали?

— А що се отнася до другото…

— Да приема, че си го обмислил?

Ким кимна.

— И? — Толонен попита заинтересовано.

— И бих искал да приема милата ви покана, ако може.

Толонен се отпусна назад доволен.

— Значи смяташ да го направиш, а? Добре! Отлично! Ще уредя всичко. Само кажи на Хаузер кога искаш да пристигнеш и ще организираме всичко. Няма да съжаляваш, Ким, вярвай ми, наистина няма!

— Не — той се усмихна, по някакъв начин станал по-уверен от истинското задоволство на стареца. Но когато екранът пак замря, почувства как сковаността му се връща и за малко се зачуди дали е действал за добро.

Твърде късно е — помисли си. И дори и да не беше съвсем вярно, знаеше, че е направил жизненоважна крачка напред.

Десет дни. Щеше да го направи след десет дни. Щом мисълта се оформи, появи се и образът: образът на млада жена, висока, стройна и елегантна, с коса с цвета на слънцето и очи с дълбокото синьо на лятното небе.

Ким се намръщи — чудеше се дали тя ще си го спомни. През дългите месеци, изминали от срещата им, тя едва ли и веднъж си бе помислила за него. Той се наведе напред, набра личния си код, пак извика диаграмата, но вече не можеше да мисли за патента.

Дали ме помни? — питаше се той, внезапно закопнял да види лицето й пред себе си. — Дали?

Ами ако да? Тогава какво?

Погледна надолу към ръцете си, които почиваха в скута му — тънки, детски ръце, покрити с белези от времето му в Глината — и се зачуди какво си е помислила за него онзи път, спомни си как очите й бяха срещнали неговите. Грешеше ли или нещо бе преминало между тях за онзи кратък миг?

За момент поседя нерешително, после се ядоса на себе си заради съмненията, които постоянно го измъчваха, и се изправи, още веднъж изчисти екрана, забърза и извика „довиждане“ на Нон Ян, докато излизаше.

* * *

Белият копринен плик лежеше отворен и празен на бюрото. Столът зад огромното писалище беше пуст, портретът на Ли Ку-лун, прадядо на Ли Юан, величествено гледаше надолу към стаята, където не помръдваше нищо. Орнаментирана драконова лампа хвърляше кръг от жълта светлина върху бюрото и оставяше тежки сенки по покрития с плочки мозаечен под. От писалището до лампата все още се виеше лека ивичка пара от недокоснатата повърхност на плитка купа със супа, дългата, права сребърна дръжка на лъжицата лежеше отгоре й хоризонтално, а тъмната линия на сянката й разсичаше жълтеникавобялата коприна.

Ли Юан стоеше в тъмнината до басейна с шараните, държеше писмото на Вей Фен хлабаво в лявата си ръка и се взираше навън, в сенките. Беше освободил слугите и заповядал никой да не го безпокои, без значение колко е спешно. И сега стоеше там неподвижен, потънал дълбоко в мисли, опитваше се да види в тази пълна, необезпокоявана тъмнина, да намери път към яснотата: да формулира решение, носещо сигурност във внезапния хаос на мислите му.

Веднъж вече бе стоял там, където стоеше сега — и буквално, и фигуративно казано, с лице към същия проблем. Гневът и недоумението — и чувството за предателство — бяха оформили мисълта в главата му: „Защо Седмината?“, а после — като сега — бе минал през гнева до усещането за покой и осъзнаването, че е надживял най-лошото, на което могат да го подложат враговете му. Сега беше различно, но пък той вече разбираше, че онзи покой, онази отсрочка са временни. Каквото и да стореше, както и да действаше, враговете му щяха да се множат. Отрежи една глава и на нейно място ще израснат две — като драконовите зъби от преданието. Но сега с писмото на Вей Фен в сметките на властта беше влязло нещо ново. Сега онази мисъл — „Защо Седмината?“ — имаше повече от временен смисъл.

Ли Юан въздъхна. Старецът бе видял как стоят нещата; бе видял разделението, което предстоеше, ако нещата останат такива, каквито са, и му го бе казал направо, недвусмислено:

— Поеми властта, Ли Юан. Направи го сега, преди всичките Седем да потънат надолу в мрака.

Тези му думи се бяха отразили на лицето на сина му, Чан Ин. Сега разбираше; знаеше какво означаваше онзи поглед, изразяващ различие и унижение. И думите на Чан:

— Аз съм син на баща си.

И те носеха ново значение.

Отначало не бе повярвал какво четеше. Бавно, с пръст, който следеше думите, си ги бе произнасял, после седна назад, забравил за слугата, донесъл му вечерната супа; опитваше се да възприеме дълбокото значение на последното послание на Вей Фен до него. Как би се държал той в положението на Чан Ин? Щеше ли да се подчини на желанията на баща си като Чан?

Намръщи се, след като осъзна, че не се познава чак толкова добре. Да се откаже от рожденото си право. Да се поклони пред друг, когато не е необходимо. Поклати глава. Не, даже и синовният дълг отстъпваше пред подобни изисквания. Чан Ин щеше да е в правото си да пренебрегне последното желание на баща си; да не му обърне внимание като на побърканото бръщолевене на стар и разочарован човек. Но той не го бе направил.

Зад този въпрос за дълга и рожденото право стоеше друг, по-сложен: възможността да се действа против желанията на Вей Фен и вероятните политически контрамерки. Пренебрегнал морала им за момент, не можеше — дори просто на думи — да приеме онова, което му бе предложил Вей Фен. Не можеше да бъде новият танг на Източна Азия на мястото на Чан Ин. Въпреки че писмото го потвърждаваше като желание на Вей Фен, а Чан Ин и братята му може би бяха съгласни и приемаха посланието на този документ — два фактора, които сигурно щяха да направят наследството му неоспоримо в съда, нямаше и най-малка възможност останалите петима тангове да го позволят. Дори и Цу Ма щеше да е против, когато научи. Не, само да споменеше тази възможност и това щеше да доведе до изолацията му в Съвета и веднага да постигне онова, което от толкова време искаше да стори Ван Со-леян.

Чан Ин щеше да наследи баща си. Веригата щеше да остане непрекъсната. Но от мрака към младия танг на Европа идваше нещо друго. Някаква по-дълбока схема, която можеше да се изгради над онова, което Вей Фен го бе освободил да осъществи. Схема, по която действията на Седмината можеха да станат и по-прости, и по-ефикасни. Можеха да станат — позволи си да го прошепне на глас:

— Само ние тримата. Цу Ма. Ву Ши. И аз…

Веднъж родена, идеята тръгна към съзнанието му, превърна се в растящо семе, което той можеше да започне да храни с водата на мисълта и слънчевата светлина на действието.

Върна се в кабинета си, изправи се на вратата и погледна към портрета на прадядо си — човек, когото никога не бе познавал, и се зачуди как той би погледнал на тези неща и дали при подобни обстоятелства би мислил и постъпвал различно. Можеше да го попита, естествено, да се консултира с холограмата на стареца, но усещаше, че ползата ще е никаква. Отговорите на Ли Ку-лун бяха програмирани в друга епоха — епоха на солидна сигурност, когато дори мисълта за подобни неща би била преценена като знак за предателство. Въздъхна дълбоко, прекоси стаята и дръпна шнура на звънеца, за да извика Чан Ши-сен, секретаря си.

Стоеше там, чакаше, взираше се надолу към плитката купа, после се протегна и прокара пръст по студената, замръзнала повърхност, докато си мислеше: Тримата. Само Тримата, преди да вдигне пръста към устата си.

Ли Юан се обърна от бюрото си, когато Чан Ши-сен влезе и се изправи пред него.

— Свържи се с Вей Чан Ин от мое име — сега цялата му умора беше изчезнала, заменена от странна възбуда. — Помоли го да дойде тук. Веднага. Той очаква съобщението ми.

Чан Ши-сен се поклони и тръгна да излиза, но Ли Юан се пресегна и за миг го задържа за рамото.

— И, Ши-сен… помоли го да доведе Цен-ли, най-младия. Трябва ми. После си почини. За известно време няма да имам нужда от тебе.