Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (20)

Глава 10
Чудовища от дълбините

Метачът спря, облегна се на метлата и се загледа към Златния търговски център на Хсиян Тян. Накъдето и да погледнеше, висяха знамената с черни кучета. Копринените триъгълници се вееха тихо на изкуствения ветрец, произвеждан от огромни вентилатори от двете страни на входа. Когато бегачите на Триадата изтикваха тълпата назад, се чуваше ниско жужене и хората отстъпваха от магазина. След блъсканицата тълпата се укротяваше и се вторачваше в Лу Бакенбарда, който излизаше бавно, загърнат в модно скроена черна копринена мантия, лъщяща под светлините.

Лу Мин Шао беше едър, прекомерно грозен, с безформено уродливо лице, излъчващ примитивна жестокост. Изхрачи се, после се обърна и извика Хсиян Тян да излезе отвътре. Хсиян се появи с наведена глава — подмазваше се и все пак се чувстваше неудобно.

— Изнесете ги — нареди Лу Мин Шао с оживление в грубия глас. — Четирите, които най-много харесах. Искам да ги видя на светло.

Хсиян се обърна и щракна с пръсти. Вътре припряно зашумяха. След миг оттам се появи първата носилка — дълга и лъскава, с изящно покривало от сатен, с дърворезби, с фенери като драконови глави и „дървен“ стол с висока облегалка, предназначен за двама — тиен фен, или „Небесен вятър“. Носеха го шестима от бегачите на Търговския център, на чиито тъмни морави нагръдници и гърбове искреше блестяща червена пиктограма, „кутия в кутия“, „Хсиян“ и знака на ранга им. Оставиха носилката до Лу Бакенбарда, коленичиха и наведоха глави, изчакаха го да се качи на стола и да намести огромното си туловище на двойната седалка. След това по знак на Хсиян се изправиха бавно и направиха с носилката бавен плавен кръг.

Подканяна от бегачите на Триадата, тълпата крещеше и го приветстваше, искрено зарадвана от гледката. Но Лу Бакенбарда слезе от носилката и рязко тръсна глава.

— Следващата! — изръмжа той с гръб към Хсиян.

Вътре отново се засуетиха и оттам излезе втора носилка, по-голяма, явно по-солидна, осемместна ю-ко, наричана „Нефритов шлеп“. Беше по-широка и по-ниска от предишната и Лу Мин Шао не изглеждаше така притеснен в огромното кресло, подобно на трон, а широкият балдахин от кървавочервена коприна й придаваше кралски вид — напомняше за официалните екипажи от времето на Низшите фамилии. Но въпреки това Лу Мин Шао слезе и от нея с израз на недоволство.

Като го видя, Хсиян бързо се обърна и извика следващата носилка. Щом тя се появи под блясъка на външното осветление, метачът се приближи, проправи си път към предната част на тълпата и застана в челото й, близо до редицата на бегачите, за да наблюдава качването на Лу Мин Шао в носилката.

Чувал беше какво ли не за Лу Бакенбарда, за легендарната му неустрашимост и твърдост, за безпричинната му жестокост, но очите му видяха нещо друго. Какъвто и да е бил едно време, Лу Бакенбарда вече не беше такъв. Самоугаждането бе заело мястото на решителността, скотската жестокост бе отстъпила на нещо като инстинктивен хедонизъм. Без съмнение Лу Мин Шао оставаше огромно, застрашително на вид чудовище, с което никой не иска да враждува, но въпреки това качествата му, които го направиха 489, които му дадоха право да изтръгва мощта на смъртните си врагове, сега бяха само призрак. Той видя, че Лу Бакенбарда се оглежда наоколо, разтревожен не от възможната заплаха на тълпата — той постоянно се страхуваше от покушение — а любопитен какво впечатление прави. Метачът забеляза дебелите скъпи пръстени, които носеше, елегантните одежди от Първо ниво, и разбра: трите години на неоспорвано лидерство бяха променили Лу Мин Шао. Бяха го пречупили. По-лошо, бяха го направили суетен.

В това време Лу Бакенбарда се качи на широката, потънала във възглавници седалка и се отпусна на ватираната коприна. Да, само глупак може да се перчи по такъв начин пред хсяо джен, „низшите“. Само глупак ще се излежава със затворени очи, когато куршумът на убиеца е на секунда от сърцето му.

Леман се обърна и доволен премина обратно през навалицата. Беше видял достатъчно. Лесно ще издебнат Лу Бакенбарда. По-лесно, отколкото предполагаше. Но да не става прекалено уверен. Най-добре е да подготви всичко и да се убеди, че съдбата ще е на негова страна.

Върнал се при двуколката си, Леман сгъна дръжката на метлата и я закачи на двете странични скоби. След миг — обикновен метач в очите на случайния наблюдател, който отива по работа — той направи с двуколката остър полукръг и бавно се понесе към страничния коридор, на път към транзитния асансьор надолу.

* * *

Сестрата върна пропуска на Джелка и заобиколи пулта. Зад нея в остъклената кабина, от която се виждаше просторната площ на рецепцията, охраната на клиниката се отпусна и се върна към партията шах.

— Очаква ли ви? — попита сестрата.

Джелка се усмихна и каза:

— Не, но мисля, че ще ми се зарадва.

— Добре. Последвайте ме. Буден е, но може би работи.

— Работи?

Сестрата се засмя.

— Не спира нито за миг. Още първата сутрин след операцията вече седеше в леглото и преглеждаше папки. Но все още не позволяваме да използва присадката. Дори и с най-новите лекарства е необходимо време, докато имплантът се прихване.

Джелка кимна неопределено и се намръщи. Звучеше ужасно. Зад нея телохранителят й Зденек се озърташе. Чувстваше се неловко без оръжието си. Склони да дойде тук само заради настойчивите молби на Джелка.

— Имаше ли проблеми при операцията?

— Не. В наше време това вече е рутинна операция. Миналата година бяха повече от три милиона. Но трябва да почива. Иначе ще се наложи отново да го оперираме, от емболия. Това наистина е опасно.

— А-ха — отговорът не беше удовлетворил Джелка.

— Ваш приятел ли е?

Това не беше нейна работа, но Джелка отговори, без да се притеснява, че Зденек я слуша и навярно това, което е чул, ще бъде съобщено на баща й.

— Той работи за баща ми. И за Ли Юан.

Сестрата я гледаше с широко отворени очи, после кимна.

— Значи затова е тук — засмя се тя. — Стори ми се странно.

Стигнаха до края на коридора и завиха наляво. Сестрата спря пред втората врата и набра кода на пулта до вратата. Веднага светна екран и показа образа на пациента, легнал в леглото. Беше Ким. Наведена леко напред, сестрата заговори в домофона:

— Имате посетител, ши Уард. Джелка Толонен. Желаете ли да влезе?

Ким се усмихна широко към камерата.

— Разбира се. Моля… поканете я.

Вратата се открехна, сестрата застана отстрани, за да пропусне Джелка вътре. Зденек понечи да я последва, но Джелка се обърна и го погледна.

— Зденек, моля те, остани тук. Ще изляза след десет минути.

Той се поколеба и тръсна глава.

— Извинете, ну ши Толонен, но в противен случай баща ви ще ме изправи пред Военния трибунал. Имам заповед да не ви оставям сама нито за миг — той замълча, явно притеснен от неловкостта си. — Знаете защо…

За момент тя остана безмълвна, после отново се обърна към сестрата:

— Тук има ли аудио? Поне слушалки?

След миг колебание сестрата кимна.

— Желаете един комплект?

Джелка също кимна и се обърна сияеща към Ким:

— Извини ме. Още секунда.

Той се усмихна, прехласнат от образа й.

— Не се тревожи. Чудесно е, че отново мога да те видя. Как научи, че съм тук?

Тя хвърли поглед към Зденек и се усмихна широко.

— След малко ще ти разкажа.

Сестрата се върна и подаде на Джелка слушалки, малка звукозаписна машина и жак за под ухото. Джелка ги връчи на Зденек.

— Ще ги сложиш ли заради мен?

Огромният мъж погледна към слушалките и се засмя поомекнал.

— Така да е. Но ако баща ви ме разпитва, трябва да му отговоря. Нали разбирате?

Тя се засмя, наведе се напред и леко го целуна по бузата.

— Ще се опитам да ти се отблагодаря.

Зденек кимна и седна в далечния ъгъл на стаята. Слушалките се полюляваха несръчно на широката му, гладко обръсната глава. Доволна, Джелка влезе. Придърпа стол и седна близо до леглото, с гръб към пазача си.

Ким седеше в леглото си. Комсетът, на който бе работил досега, бе отместен настрани върху чаршафите. Той се наведе напред с намерение да я целуне, но тя леко поклати глава.

— Какво има? — тихо я попита той и погледна към пазача зад нея. — Баща ти ли измисли това?

— Смята, че е необходимо, когато пътувам.

— А ти?

Тя кимна.

— Досега направиха три опита да ме убият. Едва ли ще се откажат. Могат да се доберат до него само чрез мен. По-добре е да не им дадем такава възможност.

— Разбирам.

Явно преди не беше съзнавал колко е тежък животът й.

Тя се усмихна. Развесели се.

— Както и да е. Ти как си?

Погледът му блуждаеше. После отново срещна очите й и се усмихна.

— Сега съм добре. Още ме боли, болките в главата са мъчителни — особено нощем — но казват, че се оправям бързо.

Тя се приближи към него, загледана в металическата плочка, изпъкнала от плътта над ухото му. Кожата наоколо беше зачервена и ожулена, но тънкият като конец белег отгоре изглеждаше добре. Въпреки това от мисълта за имплантацията й се повдигна. Не й беше леко да приеме присадката на баща си, макар тя да е направена много преди раждането й. Продължаваше да й се струва нещо неестествено. Повече от изкуствената му ръка.

— Е? — меко я подкани той.

Тя отдръпна назад глава и го погледна. Ясно долавяше несигурността в гласа му. Безпокоеше се как ще го възприеме. Дори не я беше уведомил, че смята да си направи операция.

— Нужно ли ти е това?

Той вторачи поглед в нея, след което кимна.

— Ще работя по-лесно.

Тя отново погледна сребристата плочка.

— Добре е направено.

— Отлично. От личния хирург на Ли Юан.

— Това ми стига. Доволна съм — тя се подвоуми и погледна надолу. — Работа… тя е всичко за теб, така ли?

Той я наблюдаваше безмълвен.

— Не, няма значение… Всъщност аз зная, че е така. Каза ми го баща ми. Но мога да го видя с очите си. Такъв си. Не можеш да се отделиш от работата си.

Той въздъхна продължително.

— И ти не възразяваш?

Тя вдигна очи и срещна погледа му.

— Не. Защо да възразявам? Ти си такъв. Това те прави такъв, какъвто си. И аз те разбирам.

— Наистина ли? — той задържа поглед върху нея и кимна. — Да, наистина ме разбираш.

Тя помълчаха. Тя се протегна и хвана ръката му.

— Разбирам те… — леко повдигна рамене, взряна зад него, и след миг отново срещна погледа му. — Така, както и баща си: той ме обича ненаситно и егоистично, но за него има и по-важни неща. Той трябва да ги изпълни. Когато беше заточен — и вече не можеше да бъде генерал — сякаш беше умрял. Беше като скелет, кожа и кости, по-скоро подобие на човек. Споменът за него ми позволява да те разбера. Като теб, и той е това, което върши. Двете неща са неотделими. Без работата… ако не друго, той нямаше да е това, което е. Може би тогава щях да го обичам по-малко.

— Може би — отвърна той. Гледаше я внимателно, съзрял непозната нежност дълбоко в очите й. — А ти?

Тя се засмя и се облегна назад. Стискаше ръката му и я люлееше.

— Аз?

— Да, ти. Какво искаш да правиш? Може би една част от тебе иска нещо повече?

Тя бавно поклати глава. Стискаше ръката му. Внезапно лицето й стана сериозно.

— Не, няма нищо, което да искам.

— Съвсем нищо?

Тя се засмя.

— Не. Вече намерих това, което ми трябва.

* * *

От мястото си в ъгъла Зденек следеше всичко. Джелка седеше с гръб към него и той не виждаше какво изразява лицето й, но наблюдаваше момчето от Глината, Уард. Видя усмивката му, сведения му поглед. Безпокоеше се, че трябва да разкаже какво се е случило.

Какво ще стане тогава?

Съжаляваше за Джелка. Това щеше да я нарани. Навярно болезнено. Но се налагаше. Баща й трябва да сложи край на това. Беше невъзможно да се омъжи за Уард и ако допусне грешка, ще провали възможността да се омъжи за другиго. Уард беше от Глината, а Глината си е Глина — никога няма да се издигне.

А Джелка? Той гледаше тила й. Светлината от тавана се отразяваше в златните нишки на косата й. За миг това го разсея и, усмихнат, той сведе поглед към огромните си грозни длани. Джелка Толонен беше необикновена. Толкова възвишена, изящна и… е, във всеки случай стоеше високо над Уард. Твърде високо над него.

* * *

— И така. Какво да правим?

Цу Ма се обърна към братовчедите си. Широкото му мъжествено лице се очертаваше в осветената от лунна светлина врата. Зад тази врата, извън широкия кръг на входа, слънцето осветяваше западната градина.

— Честно казано, Юан, трябва да се поровим по-дълбоко. Да разберем откъде произхожда този разум, кой го ръководи. Думите на Толонен са верни. Трябва отново да изпратим Кар на Марс. Да прерови колонията, докато разбере какво става там. Това… — той поклати глава, — това ме плаши, Юан. Призраците, които изникнаха, за да убият брат ти, бяха отвратителни, но тези са още по-лоши!

— Съгласен съм — обади се Ву Ши. — Заключенията на Толонен са най-значителното, което можем да отбележим за последните дванайсет месеца. Фактът, че те са били близо до усъвършенстването и използването на тези неща. Потвърждение колко прави са били предците ни да сложат край на изследванията в тази област. Наистина, това ме заставя да помисля и за преразглеждане на плановете ни. Трябва да сме внимателни при промяната на Декрета. Да внимаваме какво ще позволим в Градовете си.

Ли Юан обходи с поглед всички подред и кимна.

— Дадено. Ще запазим всичко в тайна. Що се отнася до Кар, ще премисля нещата внимателно. Сега той изпълнява важно поръчение, следи отблизо ставащото долу. Но тази работа може да почака. Както изтъкна, братовчеде Ма, трябва да установим произхода на тези неща и ще е добре Кар сам да ни го даде.

Излязоха бавно и поеха по пътеката към езерото.

— Какво ще стане тази вечер? — попита тихо Ву Ши. — Ще действаме ли по предварителния план?

Цу Ма вдигна глава и срещна погледа му.

— Пътят ни е начертан. Ще направим съобщението. Дори това не може да го промени.

— Така да е — навъсено каза Ли Юан. — Откакто научих за тези неща, спя лошо. Сякаш ни предупреждават — даде знак, спря и се обърна с лице към приятеля си танг; зад него се бе ширнало огромното езеро. — Нашите предшественици доказаха, че компромис с Промяната не може да има. Така ни учеха да вярваме от люлката. А сега се опитваме да направим сделка с Промяната. Да я оставим да плува като риба, уловена на въдица. Но какво ще стане, ако въдицата се счупи? Ако загубим контрол?

— Това няма да стане — направо заяви Цу Ма, — и ти много добре го знаеш, Юан. Ако сега се уплашим, загубени сме. Трябва да има сделка. Да дадеш нещо и да получиш друго. Никой не е смятал, че ще е просто. Затова сме тангове, за да вземаме съдбоносни решения и да ги изпълняваме. Да посрещаме лице в лице проблемите веднага щом изникнат. Това е призванието ни и за себе си казвам, че няма да бягам от него.

Ву Ши протегна ръка и го докосна.

— Ние не те обвиняваме, че отстъпваш, братовчеде. Просто мислех, че навярно трябва да го отложим за известно време, да научим повече по другия въпрос, преди да обявим новото откриване на Камарата.

— Какво ще стане, ако постъпим така? — Цу Ма тръсна глава. — Не, братовчеде. Твърде много са хората, които го научиха. Министрите и помощниците им. Депутатите и водещите бизнесмени. С отлагането ще се усъмнят в последователността ни. Ще предизвикаме повече проблеми, отколкото ще решим. Не. Пътят ни е определен. Трябва да стиснем зъби я да устоим на живот и смърт.

— Така е — потвърди Ли Юан, признал справедливостта в думите на Цу Ма. През последните дни той все по-ясно и определено се противеше. Стана така, както казваше. Стъпките, които предстоеше да предприемат — промените в Едикта и отварянето на Камарата — бяха неминуеми. И докато те си мислеха, че знаят какво ще се случи, нищо от досегашния опит не показваше със сигурност какво предстои: Бъдещето оттук насетне беше неведомо като страница от непрочетена книга.

Веднъж светът вече бе владян от хаоса. Само веднъж…

Потрепери и се извърна, загледан в овощната градина отвъд древното езеро. И докато се взираше, от дълбините на паметта му изплува образът на клонче с бели цветове, което се понесе и се завъртя, завъртя се с вятъра.

* * *

— Значи това е всичко, което чу?

Зденек потвърди и Толонен се облегна с лявата си ръка на пулта. С дясната потърка врата си — метал по плът. Без съмнение отчетът на Зденек го обезпокои, но отговорът на стареца не съвпадаше с очакваното от телохранителя. Той просто приседна, каменното му лице помръкна, изглеждаше неуверен. После подсмръкна дълбоко и поклати глава.

— Не зная. Просто не зная.

Беше нещо като прецедент. Но и друг път Толонен се бе месил пряко в живота на дъщеря си. Когато се опита да я омъжи против волята й за сина на Клаус Еберт, предателя Ханс. Тогава старият направи грешка и го знаеше, но това ли го беше развълнувало сега? Все пак явно младежът му се нравеше, бил той от Глината или не. Възхищаваше му се — поне дотолкова, доколкото може да изпита подобно чувство към цивилен. Нима това може да има значение, щом става въпрос за женитбата на дъщеря му?

— Ще запазиш в тайна всичко чуто, нали?

Това не беше въпрос, а заповед. Зденек рязко се поклони и застана мирно.

— Да продължа ли да я следя, господарю?

Толонен отново изглеждаше раздвоен. В тези неспокойни времена телохранителят беше необходим, но не бе предвидил, че ще трябва да го превръща и в компаньонка. Зденек имаше свое мнение по въпроса, но го запази за себе си. Щеше да е нахално от негова страна да прибави нещо към думите си.

Толонен се мръщеше и подръпваше с предни зъби долната си устна. Стана, сякаш неяснотата му тежеше твърде много, заобиколи пулта и спря на една ръка разстояние от Зденек. Гледаше го настойчиво.

— Ще продължиш да правиш това, което вършеше преди, и нищо повече. Разбрано?

Зденек отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, и кимна отсечено. За момент Толонен помълча. Когато заговори отново, гласът му беше омекнал:

— Признавам, че се почувствах… притеснен от това, което ми каза. Ако леля й беше още жива…

Гласът на Толонен трепна. Той се завъртя отсечено и се върна зад пулта. Когато отново седна, вдигна поглед към Зденек.

— Добре. Това е всичко. Зденек… благодаря.

* * *

Останал отново сам, Толонен стана и замислен се изправи до стъклената врата. Известно време съзерцаваше изкуствения пейзаж с дървета и планини, после, взел решение, се обърна и се върна до пулта. Този път ще действа по-изкусно. Да, ще остави времето да излекува всичко.

Облегна се напред, извика по интеркома личния си секретар. Младият офицер пристигна в стаята след миг и застана мирно до вратата с наведена глава.

— На вашите заповеди, генерале.

— Заповядай, момко. Затвори вратата и се приближи насам. Искам да те помоля нещо.

Младият войник се поколеба, но направи каквото му бе наредено, изненадан от непривично интимния тон.

— Слушам.

Толонен се разсмя и му посочи с ръка да си вземе стол.

— Настани се като у дома си, момко. Имам нужда от ума ти.

Офицерът придърпа стол и седна. За пръв път през осемте месеца, откакто бе на служба при Толонен, му предлагаха да седне, затова седеше изправен, сякаш бе застанал мирно, с вирната глава.

— Произхождаш от добро семейство, Хаузер — започна Толонен, топло усмихнат на младия войник. — Чичо ти е бил майор, ако не греша?

Офицерът кимна и потвърди:

— В колониите, сър, и на рудодобивите спътници.

— Където сега е по-големият ти брат, нали така?

— Да, сър. Изпълнява петгодишно дежурство.

— Харесва ли му там?

Младият войник се усмихна за първи път и си отдъхна.

— Много, сър. Казва, че там е чудесно.

Толонен седна назад, като грижливо оглеждаше офицера си. Младият момък застана още по-сковано на стола, усетил върху себе си погледа на маршала.

— Мислил ли си да започнеш работа в колониите? Офицерът сведе поглед. Езикът му докосна предните зъби за момент. Толонен бе забелязал и преди този негов жест.

— Е, момко, слушам? — гласът му беше още по-благ.

Погледът на младия офицер се кръстоса с неговия.

— Готов съм да изпълня заповедите. Но… е, добре, ще приветствам такова назначение, ако изникне подобна възможност.

— А ако сега е налице такава възможност?

Младият мъж си позволи усмивка.

— Сега?

Толонен се разсмя:

— Нека да ти обясня…

* * *

В Дисекционната зала беше по-студено, отколкото е в Мериленд през януари. Въпреки това Стария Левър остана гологлав и без палто, с поглед, вперен в редицата трупове на дългата операционна маса. Наблизо стоеше Кървал, главният генетик, и го гледаше. Отпратиха изследователския екип и двамата мъже останаха сами в стаята. Старият искаше лично да се увери.

— Какво не е наред? — попита той и срещна погледа на Кървал.

— Още не знаем със сигурност — Кървал се взираше в единайсетте тела с голи глави зад Левър. — Прилича на някакъв вирус, но още не сме го установили.

Левър облиза пресъхналите си устни.

— Защо?

Кървал се обърна тромаво.

— Възможно е да грешим. Във всички трупове открихме следи от това нещо, но вирусът изглежда безвреден. По мое лично мнение, това е дълготраен страничен ефект от лекарственото лечение. Но ще се уверим, когато тестваме неколцина живи безсмъртни.

Безсмъртните… Старият Левър потръпна и се извърна, втренчен в безизразното лице на един от мъртъвците. И преди се е случвало някои да загиват — най-вече при катастрофи — но не и в такъв мащаб. Никога. Веднъж да се разчуе…

— Знае ли някой за това? Някой извън персонала?

Кървал кимна.

— Страхувам се, че да. Договорите ни позволяват да върнем тук всички тела за тестване, но възникнаха проблеми с някои от роднините. Незабавно изпратих екип да ги следи, но изглежда една част от тях ще направят изявление довечера към десет.

Със свито сърце Кървал очакваше, че старият ще избухне гневно, но нищо не стана. Левър стоеше неподвижно, като в шок, с очи, вторачени в най-близкия труп.

— Тогава няма друга възможност — каза той след миг. — Трябва да направим изявление преди тях.

— Дали е разумно? Питам се какво ще кажем.

— Че това лечение е несполучливо. И че работим по ново, по-добро. Вложили сме в него още десет милиарда юана.

Кървал примигна.

— Намерили сме нови спонсори?

Левър поклати глава.

— Не. Ще получим парите директно от „ИмВак“. В същото време ще изплатим солидни възнаграждения на всички, лекувани по сегашната програма, за да ги обезпечим да получат най-доброто медицинско обслужване за в бъдеще.

Кървал сведе глава.

— Разбирам.

Значи слуховете бяха верни: някои от основните спонсори са се отдръпнали. Ако тези новини гръмнат едновременно с другото, то с Проекта е свършено. Дори да оцелее, ще е обект на масово обществено негодувание. Изправен пред подобна възможност, старият Левър беше готов да удвои мизите и да заложи всичко при следващото хвърляне на зара. Да се изправи, безстрашно и да се измъкне от бурята с надеждата да намали загубите.

И кой знае, може и да успее.

Кървал отново вдигна очи и потърси погледа на стария.

— Какво искате да направя?

— Да получа някои научноизследователски насоки. Нещо, което да звучи внушително. Също и няколко снимки на най-добрите специалисти, които работят в лабораториите. Разбираш за какво става дума.

Кървал кимна.

— Какво ще правим с момчето? С Уард?

Левър го погледна с присвити очи.

— Предложи му каквото иска. Каквото и да е. Но трябва да го доведеш.

* * *

След като Кървал си тръгна, Левър се разходи бавно по редицата нагоре и надолу и спря до последния труп — на петдесет и седемгодишна жена.

Остана дълго време взрян в нея, в студеното й бледо тяло, неспособен да осъзнае какво е станало. Казваше се Лийна Спенс. Една от първите „безсмъртни“. Бяха се любили един или два пъти, преди да започне лечението. По-късно, зает с работата по Института, рядко се сещаше за нея.

Сега беше твърде късно.

Потръпна. Студът го беше победил. Значи това е смъртта. Това. Преглътна и се наведе по-близо, изучаваше фината синя плетеница от линии върху бледата гладка плът на черепа й като пиктограми, нарисувани на ръка, в старите тетрадки на хан.

Прокара пръсти по смътните сини линии, сякаш да улови мистерията. Лицето беше като неразгадаема карта на страна, която не познаваше. Гърбът на Куикег, го нарече веднъж Кървал, спомни си Левър и смръщи вежди, после поклати глава, сякаш да отхвърли случилото се тук. Въпреки всичко те бяха мъртви. Неговите безсмъртни бяха умрели. Осмина вчера, петима днес — като машини, изключвани една след друга.

Кървал каза, че е някакъв вирус. Какъв вирус? Безвреден. Безвреден и все пак смъртоносен. Ако в това е причината.

Старият Левър отдръпна ръка разтреперан, обърна се и бързо излезе. Зае се веднага с неотложната задача, като си повтаряше наум познати думи и фрази.

* * *

Рос лежеше на ниското легло и четеше. Навсякъде около него се виждаха разпилени папки. Наблизо Милн, прегърбен над своя комсет, се опитваше да се оправи сред записите на интервютата, които направиха сутринта.

Бяха отседнали в малка, спартански обзаведена стая. Струваше им десет юана на седмица. Не възнамеряваха да остават тук през цялото време. С това, което събраха сутринта, навярно ще могат да си стегнат багажа до довечера.

Бяха издирили над трийсет от предишните обитатели на родната палуба на Мери Дженингс, включително и една акушерка, която бе работила тук повече от четиридесет години. Никой нищо не знаеше за момичето. Това само по себе си не означаваше нищо. Средно на палуба имаше около пет или десет хиляди души. Беше възможно — но не повече — показанията им да са недостатъчни. Но резултатите от проверката за идентификация на лицето потвърдиха подозренията им. Мери Дженингс беше имитация. В действителност това беше Емили Ашър, европейка.

— Чуй — извика Рос и се изправи с лице към партньора си. — Явно баща й е бил замесен в някакъв скандал. Бил е чиновник в Ху Пу, Финансовото министерство. Объркал е нещо с лихвените проценти. Имало следствие и после го изритали оттам. Семейството пропада сто и двайсет нива надолу. След шест месеца бащата умира. Майката е трябвало сама да се грижи за детето.

Милн сведе поглед.

— На колко години е била тогава?

— На девет, струва ми се.

— Навярно затова.

Рос се намръщи.

— За какво говориш? Не мога да следвам мисълта ти.

— Затова е станала терористка.

Рос се усмихна.

— Сериозно ли говориш, Майк? Какви доказателства имаме?

— Инстинкт — вторачен в него, отговори Майк. — Мислих доста за това. Тя не е обикновен „сънливец“. Тя е жена само в началото. Индустриалният шпионаж обикновено е краткосрочен. Веднъж влязъл, сънливецът свършва работата си и излиза колкото е възможно по-бързо. Остава най-много година. Досега не знам някой да се е задържал толкова дълго, колкото нея. Освен това квалификацията й: поддръжка и икономика. Подобна комбинация съответства на биографичния й профил. Спомни си доклада, който четохме за дегизировката в Пин Тяо. Смятам, че тя е била от тях. Пин Тяо. Съвпада и по време. Изчезва само седмици след Бремен. Появява се тук, на служба при Левър. Трябва да има някаква причина.

— Случайно съвпадение — отбеляза Рос и спусна крака на пода. — Най-напред, Пин Тяо нямат база тук. Между другото трябва да имаш реално политическо влияние, за да унищожиш цяла палуба със записите.

Милн поклати глава.

— Смятам, че пожарът е бил истински. Станало е произшествие. Но някой се е възползвал от него. Навярно това е човек с опит в сигурността и с голямо влияние.

Очите на Рос бавно се разширяваха.

— Де Вор? Имаш предвид Де Вор?

Милн кимна с глава.

— Казват, че е работил с тях към края. Защо не и това? Той се справяше добре с такива неща.

— И все пак защо? Какви мотиви би имал?

— Не зная. Просто всичко съвпада: квалификацията й, подбраният момент, същността на измамата. Обяснява и защо е нужна неизползваната идентификация на Рейчъл де Валериан. Мисля, че тя е внедрен терорист сънливец, който чака търпеливо да укрепи положението си, докато настъпи часът.

Рос остана безмълвен за миг — обмисляше чутото — и кимна.

— Това със сигурност обяснява защо е напуснала стария Левър и е отишла при сина. То ме смущаваше. Но ако е внедрена тук от Де Вор…

Той се разсмя.

— Виж ти. Май се добрахме до нещо.

— Ще е по-добре да запишем всичко и незабавно да се върнем в Ричмънд.

Рос сведе поглед.

— Смяташ, че трябва да уведомим Левър?

— Защо? Кого имаш предвид?

— Може би Ву Ши.

Притеснен, Милн се засмя, но преди да има време да отвърне, на вратата се почука тихо.

Рос погледна Милн напрегнато и стана. Измъкна пистолета си и отиде до вратата.

— Кой е?

— Обслужване по стаите!

Рос хвърли поглед към партньора си и беззвучно го попита само с устни:

— Поръчвал ли си нещо?

Милн поклати глава и извади оръжието си, докато се изправяше.

— Готови? — промърмори Рос.

Милн отново кимна. Рос отстъпи встрани, протегна ръка и докосна ключалката с палец. Вратата се отвори назад и в стаята влезе висок хан с отрупан поднос, покрит с кърпа.

— Почитания от управата — каза той, докато оставяше таблата на масичката до леглото. Обърна се и очите му се изпълниха с изненада и недоумение при вида на извадените оръжия.

— Чун цу?

Рос хвърли поглед към Милн, после пак срещна погледа на хана. След това наведе оръжието си и със слаб, смутен смях прекоси стаята и отметна кърпата от подноса. Отдолу имаше шест купи с димяща храна.

— Извинявам се — той се обърна назад да погледне към мъжа хан. — Изключително сте внимателни. Помислих, че…

Движението на ръката на хана се оказа отчайващо бързо. Рос усети, че го вдигат високо и го преобръщат, а нещо твърдо и разяждащо разрязва дълбоко гърба му. Шумът от изстрела след миг бе последван от парещата болка от куршума, изпратен в ключицата. Падаше към Милн и тъмнината го заливаше като приливна вълна.

* * *

Мах огледа стаята, задейства детонатора и отстъпи назад. За това беше дошъл. Останалото можеше да изгори.

За момент спря, усмихнат и доволен от себе си. Инстинктът му все още беше силен, въпреки случилото се в Европа. Ако не беше проследил тези двамата, Емили щеше да загуби играта. Навярно и той самият. Сега знаеше какво е станало с Де Вор.

Да. Милн имаше право. Умен мъж, но не много ловък в стрелбата. Що се отнася до Емили, откритото днес навярно ще стане безценно някой ден.

— Рейчъл де Валериан — промълви той и отбеляза близостта с името на самия Де Вор. Засмя се и затвори папката пред себе си, после се извърна, отвори вратата и излезе в коридора. Ричмънд беше на два часа път.

* * *

Смърдеше. Но не с обичайното зловоние на Долните нива. Сякаш силната животинска миризма изпълваше и сгъстяваше спарения топъл въздух и запушваше устата и ноздрите като мръсен парцал. Сучек първо стисна нос и се обърна с питащ поглед към Леман. Албиносът не реагира по никакъв начин.

— Божичко, що за място е това?

Леман плъзна поглед към него.

— Някога беше кошара — посочи килиите, сребристите наконечници на хранителните тръби, сега прибрани в стените. — Моите приятели го изпразниха набързо.

Сучек кимна разбиращо. Никога не бе виждал на живо някое от големите животни за месо — джу тун ву, както ги наричаха — само на картинка. Огледа се наоколо, представи си едрите безмозъчни същества, по едно от всяка страна на централната пътека, разплутите им розови туловища, уловени в правоъгълните мрежи, мъничките безоки глави, наврени в коритата. Изсумтя от погнуса. Нищо чудно, че мястото вонеше.

Канеше се да каже още нещо, когато в далечния край на залата видя три силуета. И тримата притискаха длани към устата си. Той почти се разсмя, но внезапно се спря сам, без да позволи нищо да се изпише на лицето му. Въздържаността му показваше колко много се е променил, откакто се запозна с Леман. Не се издавай — помисли, припомнил си думите на Леман. — Този, който показва мислите си, е слаб. Дава преимущество на противника си. Това беше още по-важно днес, когато залогът беше толкова висок.

Когато тримата ги видяха, се поколебаха за миг, преди да пристъпят напред. Бяха едри, със силни мускули, които играеха по голите им ръце. Един до друг, сякаш представляваха един човек, но никой не знаеше по-добре от Сучек колко са различни помежду си.

Тримата спряха на един бой разстояние от мястото, където бяха застанали Сучек и Леман. Бяха предпазливи. Злепоставяха се със самото си идване тук. Ако Лу Бакенбарда разбере, ще загинат. Но това не означаваше, че са ги спечелили. Нищо подобно.

— Избрали сте чудесно местенце за среща, ши Леман.

Говореше Хуан Джен — лейтенант на По Лао, Червен стълб на Куей Чуан, най-висшестоящ от тримата. Не беше чудно, че го бяха избрали за свой говорител. Волският му вид подвеждаше, защото беше умен и фин човек. Но не чак дотам. Говореше се, че е садист. От лявата му страна бе застанал Мен Те, едър хан с широка избръсната глава, дошъл в Куей Чуан от един северен тон преди година. Последният от тримата беше вечно начумереният хун мао на име Визак.

— Забележително — отвърна Леман и пристъпи напред, за да се ръкува с всеки един поотделно. — Като това, заради което дойдохме, нали?

Докато го казваше, Леман стискаше ръцете на Визак. Сучек видя как се разшириха очите му до краен предел, за да схване накъде бие албиносът. Визак бе най-интересен от тримата. Беше рядкост, ако не и уникален случай един хун мао да се издигне в йерархията на Триадата и това говореше красноречиво за безскрупулността и ума му. Макар по ранг да стоеше под Хуан Джен и Мен Те, без съмнение той беше най-опасният от тримата. Преди Леман да поиска да го проучи, Сучек го смяташе за най-лоялния от главорезите на Лу Бакенбарда. Лоялен до ожесточение. Но ето, че дойде тук.

Обучен от сигурността, Визак показваше майсторство в саморъчния бой, станало легендарно из Долните нива. На ръст беше един от малцината, които Сучек бе виждал, високи колкото Леман. Когато двамата застанаха един до друг, можеше да се забележи колко як е Визак. Пред широчината на гръдния кош и раменете му, албиносът изглеждаше крехък. Но Леман не трепна. Срещна вперените погледи безизразно.

— Наясно сте с необходимостта от секретност?

Хуан Джен вдигна надменно брадичка.

— Твоите хора даваха щедри обещания, ако въобще нещо можеше да се разбере от мъглявите им намеци. Ще ги повториш ли по-ясно?

Сучек с притеснение се вгледа в Леман. Не беше ли капан? А ако Лу Бакенбарда е уведомен за срещата им? Това ще означава война, въпреки казаното от Леман за мекушавостта на Лу. Но Леман явно беше далеч от подобни опасения.

— Аз съм силата на бъдещето — заговори той, докато местеше поглед от един на друг. — Фактът, че вие дойдохте тук, говори, че осъзнавате това. Че знаете кому принадлежи бъдещето.

Той стоеше пред тях като властелин, отпуснат, но заповядващ, сякаш всяка негова дума беше неопровержим факт. Макар Сучек да беше виждал и преди тази му страна, усети изтръпването на нервните си окончания и странно вълнение. В такъв момент сякаш чуваше гласа на някаква тъмна свръхестествена сила. И това едновременно го ужасяваше и го изпълваше със страхопочитание.

— В скоро време всичко ще ми принадлежи. На север и на изток. И последният коридор ще бъде мой. Вие го знаете. Чули сте какво си шепнат хората. Още сега те разбират по-ясно. Леман, мълвят те. Леман е единственият. Прави са и вие го знаете.

Визак погледна към другите и се засмя. Но Сучек виждаше, че дори той е изпълнен с благоговение.

— Искам да ми дадеш доказателства — настоя Визак, — нещо повече от голи думи.

Прозвуча странно, като заучено. Сучек наведе подозрителен поглед. Не стоеше ли Лу Бакенбарда зад всичко това?

Леман само поклати бавно глава.

— Не, Визак. Тук няма да правим представление, нито ще си играем. Каквото и да вършим, то е изключително сериозно. Ти си тук, защото вече си направил избора си. Децата искат доказателства — децата и старците. Но мъжете като теб и мен… ние действаме, след като сме се уверили, нали?

Визак вдигна брадичка предизвикателно, но омекна и неохотно кимна. Хуан Джен, който не сваляше очи от него, се обърна към Леман:

— Прав сте, ши Леман. Носят се слухове. Но още не съм получил отговор на въпроса си. Какво ще получим ние! Какво искате от нас?

Леман помълча за миг, докато розовите му очи се взираха и преценяваха всеки един от тях. Остана доволен и отговори:

— Искам да ми се закълнете във вярност. Тук и сега. Искам всеки от вас да стане един от моите хора. Когато наближи времето, да прави това, което му наредя.

— Какво ще получим в замяна?

— Ще живеете. Ще управлявате заедно с мене.

Хуан Джен се усмихна.

— Само това?

Но усмивката бързо се стопи от лицето му.

— Изборът е прост — отсече с леден глас Леман. — Всичко или нищо. Какво ще изберете?

За момент се възцари мълчание. С колебливи стъпки Мен Те коленичи и сведе глава в поклон. Бавно, с незададен въпрос в погледа, отправен към албиноса, коленичи и Хуан Джен.

Като че ли Визак щеше да откаже, но ненадейно той също се отпусна на колене и сведе глава. Леман мина по пътеката и подаде всекиму крака си за целувка, като същевременно произнасяше клетвата, която трябваше да повторят след него в знак за преданост.

Отстъпи назад и им нареди да станат.

— Заповядвам да се приготвите, да съберете около себе си предани хора и да отстраните тези, които ще се окажат нерешителни. Щом сме готови, ще ви изпратя съобщение как да действате.

Сучек потрепери — даваше си сметка как се чувстват в този момент. Той също бе коленичил и се бе заклел във вярност. Да — мислеше, докато те се кланяха, извърнали погледи — сега по-добре разбирам какво означава това.

Те не просто се подчиняваха пред силата или хитруваха, заставяше ги нещо по-мощно и по-дълбоко, различно от всичко, с което бяха свикнали досега; нещо в тях се преобрази изведнъж, така както той, Иржи Сучек, се почувства променен. В присъствието на Леман сваляш всички маски, освобождаваш се от всички илюзии. Виждаш изконната същност на нещата. Беше сякаш… пронизва плътта и докосва костта.

Всичко… или нищо. Толкова обещаващо предложение, че за мъже като тях ставаше невъзможно да откажат. Дори и така, той се чудеше дали изкушението е достатъчно. Дали те са обвързани с Леман, както се е обрекъл той?

Обърна се и погледна Леман. Албиносът се бе вторачил в отвора на тунела, вглъбен, с неподвижни черти, сякаш бе с маска. Извърна се и също погледна към Сучек.

— Лу Бакенбарда ще се позамисли, а? Гарантирам, че ще се опита да ме убие.

Това беше толкова неочаквано за Сучек, че той се разсмя.

— Значи Визак играеше?

Леман поклати глава.

— Но не през цялото време — смръкна шумно и прочисти гърлото си. — Все пак времената са тъжни, щом такива хсяо джен стават легенда. Ще го следиш, нали?

Сучек кимна, но премисляше станалото, опитваше се отново да види всяка подробност.

Леман се, извърна и тръгна към дъното на тунела.

— Да вървим, Иржи, тук смърди ужасно.

Сучек вдигна поглед с разширени от учудване очи, изненадан, че Леман най-после е забелязал.

* * *

Под звуците на военната музика златната завеса се вдигна и разкри драконовия трон, издигнат на платформа, седем стъпала висока. От двете страни се извисяваха широки колони, потънали в дълбините на тъмнината. Във величествения стол се настани самият Ву Ши, танг на Северна Америка и говорител на Седмината, наметнал копринена мантия в императорско жълто. Лицето му нарасна, докато изпълни целия екран и стовари суровата си сила върху милиардите зрители.

— Народе на Чун Куо — започна той с ясен и уверен поглед в тъмните си очи, — нося ви важни новини, изявление от висша важност за всеки жител на седемте Града. За първи път, откакто тъмният облак на Войната се просна над великата ни цивилизация, се възцари мир на всяко ниво. И горните, и долните могат да се надяват на сигурно и проспериращо бъдеще, на растеж и стабилност. Но трябва да вземем някои мерки, за да обезпечим постигнатата стабилност.

Ву Ши направи пауза. Сбръчканото брадато лице излъчваше впечатляваща сила и спокойствие. Непроницаемо като скала и въпреки това открито. За миг той заприлича на баща на своя народ.

— Първо, извънредното положение, установено през последните девет години, се отменя незабавно. От този ден нататък се възстановява законът такъв, какъвто беше, преди да започнат смутовете. Освен това делата на всички политически престъпници ще се преразгледат от граждански съд, който ще ги приключи не по-късно от шест месеца, считано от този момент.

По чертите на лицето му премина незрима благост, недоловим намек за усмивка.

— Второ, след една година, от днес нататък, ще се открие Камарата на представителите във Ваймар, като шест месеца преди това ще се произведат избори в три фази. В близките дни в Градовете ще се поставят съобщения за датите на изборите и за избирателните права.

Той отново направи пауза, за да стигнат думите му до всички, и продължи, завладял вниманието на скупчените пред екраните маси, принудени да сведат поглед пред невъзмутимостта му.

— Трето, навярно най-важното, взехме решение за пакет от промени в настоящия Едикт за технологичен контрол. Ще позволим нововъведения в пет важни области. Еволюция, която смятаме, ще бъде от полза за всеки жител на нашето велико общество. Промяна.

Из Чун Куо се понесе удивен шум. Промяна. Никога не са предполагали, че ще чуят тази дума от устата на един танг. Но Ву Ши още не беше свършил:

— И последно, има още един значим въпрос, който нашият народ трябва да посрещне открито. Предизвикателство, което трябва да ни обедини през предстоящите години. Дълго предпочитахме да го премълчаваме, да го пренебрегваме, сякаш ще се разреши от само себе си. Но той няма да изчезне. И тъй, трябва да поговорим откровено по най-големия въпрос на времето. Да си отговорим дали сме свободен, сигурен и проспериращ народ? Или ще се окажем разцепени, великите ни Градове ще бъдат разрушени, институциите ни ще потънат в анархия и хаос?

Главата на танга леко се повдигна. Сега в очите му пламтеше яростно предизвикателство.

— Не можем да допуснем това. Да допуснем децата ни да страдат. И затова трябва да се противопоставим на факта, който от толкова време стои пред нас. Броят ни е прекалено голям. Чун Куо пъшка под това бреме. Ето защо във времето, което е пред нас, ние, Народът и Седмината, трябва да действаме заедно. Това е шансът ни отново да станем силни, да обезпечим стабилността и общото благоденствие.

Докато последните думи отекваха по света на нивата, камерата се изтегли назад и отново показа драконовия трон, колоните, стълбището. Златната завеса бавно падна.

Ву Ши стана от мястото си и заслиза бавно по стъпалата, премина покрай кланящите се техници и влезе в стаята за гости в задния край на студиото. Стражите с ниско наведени глави отвориха вратите пред него. Вътре, в далечната страна на стаята седяха събратята му тангове Цу Ма и Ли Юан с погледи, вперени в гигантския екран. Когато влезе, те се обърнаха и станаха на крака, за да го поздравят.

— Добре беше — Цу Ма прекоси стаята и бързо му стисна ръката.

— Да — добави усмихнатият Ли Юан, — научил какво го чака, народът ще прекара неспокойна нощ.

— Дори така да е — Ву Ши седна сред останалите, — думите звучаха неубедително, докато ги изричах. Всички тези приказки за нова ера, за мир и стабилност, за съвместна дейност на Народа и Седмината. Горещо желая да е така, да може един призив към тях да е достатъчен, ала се боя, че предстоят мрачни времена, преди нещата да се пооправят.

Цу Ма гледаше надолу замислено.

— Може би. Но ако кажем повече, ще ускорим идването им. Не, тази вечер ти говори добре. Остава да се молим думите ни да се сбъднат, дори когато се подготвяме за най-лошото.

— За молитви ли говориш, братовчеде Ма? — Ли Юан се смееше тихо. — Дотам ли стигнахме вече?

Цу Ма мрачно го погледна.

— Може би така трябва да кажем, Юан. Молитви и песнопения, камбани и икони, тамян… както в добрите стари времена.

Ву Ши го погледна и се намръщи.

— Сериозно ли говориш, Цу Ма?

Цу Ма се обърна с нерадостна усмивка.

— Не, скъпи приятелю. По-скоро ще се оставя братовчедът Ван да ми пререже гърлото, отколкото да поискам да се връщаме в онези ужасни времена. Но както съобщават последните доклади, подобно мислене е широко разпространено и то толкова нагоре, че вече е стигнало до Средните нива. Те изпитват нужда от нещо, което Градът не може да им даде.

Ли Юан кимна.

— Аз също дочух нещо подобно. Говори се за нови култове и движения по Долните нива. Моите сили правят всичко, за да изкоренят израстъците, но градината е занемарена от дълго време, бурените са много. Опасявам се, че наближава денят, в който ще трябва да предадем тези райони на тъмнината.

Ву Ши въздъхна.

— Признавам, че така мисля и аз. Казвам, че трябва да надделеем, но дълбоко в себе си не съм сигурен.

Цу Ма кимна.

— Да приемем смело истината, братовчеди. Така говореше Ван в Астрахан, когато за пръв път видяхме, че това вече е и сред нас. Живеем в нови времена. Сега по нов начин се мисли и действа. Разправят, че по времето на прапрадядо ми всичко под небесата, дори ван ву, десетте хиляди, се кланяли при звука на гласа му, пред тържествения блясък на погледа му. А сега? — той се засмя кисело. — Сега очите ни загубиха гневния си плам, гласовете ни — смразяващата си власт. Или поне така изглежда. А Градовете ни… Градовете ни са населени със сенки на страх, невежество и ненавист. Как би могъл да се пребори човек с такива сенки?

— Въпреки това трябва да го направим.

— Да, братовчеде Юан. Трябва да се пазим и от вътрешните сенки — сенките на страха и отчаянието. Защото ние, които управляваме, не сме като останалите хора. Ако паднем, кой ще застане на мястото ни? Ако се предадем, всичко е загубено.

Настъпи мъчителна мрачна тишина. Ненадейно в този миг екранът отново светна.

— Братовчеди…

Говореше Ван Со-леян. Кръглото му лице изпълни огромния екран. Усмихна се, щом ги видя.

— Ву Ши… ти говори добре тази вечер. Наистина, когато каза, че идва ново начало, нов шанс да поправим нещата, говореше за всички ни. Така е, братовчеде, така е. Само времето ще покаже колко важен момент беше този. Това е радостен, наистина величав миг за Седмината и за народа на Чун Куо. Нека оттук насетне вървим все напред и осъществим мечтата си за нова епоха. Аз самият без капка колебание ще се устремя към тази цел. Бъдете уверени в продължаващата ми подкрепа за всички мерки на Съвета, насочени към постигане на тази цел.

За миг усмивката му се разтегли и заприлича на резка върху пребледнялата, разлята по целия екран плът. Неочаквано Ван наведе глава.

— И така, желая ти лека нощ, братовчеде Ву. Както и на братовчедите Цу Ма и Ли Юан. Нека боговете ви закрилят.

Образът изчезна от екрана. Тримата тангове останаха зашеметени и безмълвни, взрени един в друг. Най-сетне Цу Ма развали магията:

— Какво беше пък това нещо, в името на боговете? Какво крои този хитър мръсник?

— Каквото и да е, бъди сигурен само в едно — нито една от думите на нашия братовчед не беше случайна — каза Ву Ши с раздразнение в гласа.

— Може и така да е — съгласи се замислен Ли Юан. — Сега поне сме предупредени.

— Правилно — и Цу Ма се облегна на стола си. За миг нещо блесна в очите му. — Има поне един, който хвърля сянка, достатъчно дълга, за да се бием с нея.

* * *

Някой яростно удряше по вратата. Емили се събуди и посегна към оръжието, което винаги държеше на нощната си масичка, а сърцето й туптеше като чук. За миг й се бе сторило, че е в мъничкия си апартамент в хсиен Мюнхен, и когато осъзна, че сега е в Америка, седна разтревожена.

До леглото нямаше оръжие, само часовник. Минаваше четири през нощта и апартаментът бе потънал в мрак. За момент остана седнала, дишаше леко, ослушваше се. Докато се чудеше дали не си е въобразила, отново се потропа.

Трябва да е Мах. От охраната няма да се затрудняват първо да чукат.

Тя се разгневи, после бързо стана и наметна робата си. Трябваше да има сериозно извинение да я буди в този час. Адски сериозно извинение.

Ядосана, натисна бутона за камерата, хвърли кратък поглед в дългото колкото цялата стена огледало до вратата и погледна към екрана.

— Майкъл…

Майкъл се бе облегнал на стената до вратата. Ниско подстриганата му глава бе наведена, тялото — отпуснато напред, сякаш е болен. Гърбът му се олюля леко и той погледна към камерата с потъмнели очи.

Не, не беше болен. Пиян.

Докато изучаваше лицето си в огледалото, се чудеше какво може да иска от нея. После с леко потрепване тресна резето.

Той едва се държеше на краката си и я гледаше. Тя понечи да го скастри, но се спря бездиханна:

— Майкъл… — видът му я нараняваше. — Какво се е случило?

Той извърна поглед, след това отново впери в нея очи, пълни със сълзи. Никога не го беше виждала такъв. Винаги е бил толкова силен, умен, уверен — дори, когато нещата са изглеждали безнадеждни. Погледът в очите му я ужасяваше. Никога не бе виждала събрано в нечий поглед толкова страдание, такова безкрайно, безнадеждно чувство за загуба.

— Влез — покани го тя меко и подложи рамо под ръката му, за да го подкрепи. Въведе го вътре и затвори вратата. — Ще направя ча, докато ми разкажеш какво е станало.

— Всичко свърши — той трепереше, лицето му беше изкривено от внезапно страдание. — За мен няма път назад. Всичко между нас свърши.

Тя го погледна отстрани в лицето. Питаше се за какво говори.

— Кой?… — започна, но се досети.

— Той ме наруга, Ем. Старият задник ме наруга.

Думите бяха гневни и обвинителни. Но под ожесточението се криеше прясна рана, което я изуми.

Тя го настани на един от големите столове в кухнята и започна да приготвя ча. Умът й работеше бързо.

— Кенеди — Майкъл каза това, което тя вече беше разбрала. — Беше негова идея. Мислеше си, че с това ще помогне и ще разреди напрежението, ще отвори нови възможности да увеличим капиталите и да разгърнем кампанията. Добра идея и точно навреме. Но аз не…

Гласът му пак секна предателски. Той затвори очи и силно стисна клепачи, но сълзите победиха усилията да ги задържи.

— Не знаех — пророни тя меко, съчувствено, — мислех, че го ненавиждаш.

— Да го ненавиждам? — той се засмя и отново отвори очи, за да се втренчи в нея с мрачен поглед. — Не бих могъл да изпитвам такива чувства, той ми е баща. Той е…

И отново гласът му секна.

— Какво е станало? — подкани го тя меко с въпроса си. — Какво ти е казал!

Той си пое дълбоко дъх и тръсна глава.

— Не е важно какво ми е казал, а как го каза. Старите му приятелчета се бяха събрали у нас. Знаеш ги, онази пасмина, дето я впрегна да финансира проекта му за безсмъртието. Исках да говоря с него насаме, но той отказа. Дори не ме пусна в стаята. И тогава… — той облиза устни и продължи: — Безнадеждно е. Но той не пожела да го разбере — вдигна към нея поглед, изпълнен с отчаяние. — Иска да му се подчинявам като роб — да изпълнявам всичко, което ми нареди. Не мога да бъда такъв, Ем, не мога! Иска твърде много от мен. Винаги е искал.

— Разбирам… — но тя не можеше да го разбере, все още не. Беше станало нещо особено. И той го криеше от нея.

Тя се извърна, заета за момент със запарването на ча. Когато отново го погледна, той се беше навел напред и я наблюдаваше със странен поглед.

— Какво има? — попита тя, докато поставяше чаша на масата пред него. — Какво криеш?

Той се опита да се засмее, но се чу странен отчаян звук.

— Ти си прекрасна жена, Ем. В работата си нещо повече от добра. Около теб витае нещо. Някаква сила… — той сви рамене и леко се отпусна назад. Движенията му бяха непохватни, малко пресилени, сякаш се контролираше с усилие. — Усетих го още от началото, още преди да започнеш да работиш за мен. Аз те бях забелязал. Досещаше ли се? Свикнах да те търся в офисите на баща си. Аз…

Погледна към ръцете си, сякаш изведнъж му бе станало трудно да каже това, което възнамеряваше. Отново хвърли поглед към нея и видя промяната.

— Глория Чун… спомняш ли си я, Ем? Домакинята на партито, на което бяхме. Онази вечер тя ми каза нещо, което трябваше да съм разбрал вече, но не го бях осъзнал до този момент. Е, добре, тази вечер, изправен лице в лице с баща си, си спомних думите й. Разбери ме, трябваше да направя избор. Не мисля, че стария някога го е било грижа за това. Каквото и да беше ми заповядал, щях да го изпълня. Каквото и да е. Но не и това…

Емили поклати глава и в този миг загуби търпение.

— Какво, по дяволите? За какво говориш, Майкъл?

— За теб — погледът му внезапно я прониза. — Това беше всичко. Поиска от мен да се оженя за дъщерята на Джонстънови, а аз му отказах. Както и преди, само че тогава не знаех защо. Но тази вечер бях напълно уверен. Бих се съгласил да направя каквото и да е, каквото и да е. Но да те загубя, Ем… Не, не мога да го сторя, само не и това.

Той се изправи неуверено и я хвана за ръцете.

— Още ли не можеш да разбереш? Искам да се оженя за тебе, Ем, искам да бъда цял живот с тебе.

Признанието му я стъписа, завари я съвсем неподготвена. За миг остана безмълвна, но когато се съвзе, поклати глава.

— Какво ще каже баща ти? Ти го обичаш, Майкъл, нуждаеш се от него. Ако се ожениш за мене, той ще те лиши от всичко.

Майкъл сви рамене и тежестта на загубата проблесна в очите му.

— Може да е така, но всичко свърши, Ем. Ние скъсахме. Няма път назад. Сега сме само ти и аз. Ако ти пожелаеш. Ако чувстваш нищожна част от това, което изпитвам към теб.

Тя се разсмя, но смехът й прикриваше вцепеняващата изненада — почти страхопочитание — че той е направил такава жертва заради нея.

— Искам те, Майкъл Левър — промълви тя, учудена от силата на чувствата си към него в този миг. — Ще бъдем само ти и аз. За цял живот. Без да се обръщаме назад, нали? Без да се обръщаме.