Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (23)

Глава 13
Натрапници

Седеше зад бюрото на баща си с клавиатурата на прапрадядо Еймъс в странен полукръгъл дизайн. Завесите бяха спуснати, вратата — заключена. От другата страна огромният плосък екран, свален пред претъпканите прашни шкафове за книги, показваше долната част на долината, покрития с дървета хълм и осветената от слънце водна шир.

Бен беше изпратил камерите преди час; дузината мънички насекомообразни „очи“, които дори в момента претърсваха долината, от извора далеч на север до замъка в устието, и търсеха следи от нахлуване. На единия от двата малки екрана на бюрото от лявата страна на Бен камерите се появяваха като следи от карфички по картата на Имението според предварително програмираните схеми на търсене. Бен седеше търпеливо, превключваше от картина на картина, очакващ нещо необичайно, но още нямаше нищо.

Сякаш беше чул звука насън. Но не беше сънувал. Това означаваше едно от двете: или имаше безпрецедентно нарушение на периметъра, или някой високопоставен чин от сигурността беше пуснал натрапниците.

Редното беше да се обади на Ли Юан и да поиска да изпрати някого. Може би Кар. Но това беше последното, което искаше. Щеше да се срамува, ако не намереше начин да използва натрапниците в произведението си.

Зад него месинговата брава се превъртя, после изтрака.

— Бен? Тук ли си?

Беше сестра му Мег. Той хвърли поглед към таймера. Шест и четирийсет. Беше станала рано. Много рано, като се има предвид, че бяха работили до късно.

— Работя — извика, но още докато го произнасяше, знаеше, че този отговор няма да я удовлетвори. — Направи закуска. След малко слизам.

Усещаше как се колебае, почти чувстваше любопитството й зад дървената врата. Чу скърцането на дъските — тя слизаше по стълбите.

Отпусна се назад, за да обмисли възможностите. Ако Мег е узнала какво става, ще поиска да извикат войска. Ще се уплаши и разтревожи за безопасността им. Нямаше нужда. Щеше сам да се справи.

Взира се в картата известно време, после пак обърна поглед към таблото, започна да програмира отдалечените си мънички „очи“, изпращаше ги едно по едно на юг, далеч от града и пристанището му, оттатък Залив на военната флотилия и древния замък и след това към морето.

Трябваше да са там. Някъде нататък. При Черната скала може би, при Рифа на замъка или подслонени от Скалата на чайката…

Не. Пропъди тази мисъл. Там нямаше убежище дори за семейство мишки, камо ли да се скрият хора. Нямаше нито един остров или оголена скала отвъд кот Старт на юг до устието на Екс на север — само гладките бели стени на Града, който се извисяваше над земята и се спускаше право в морето. Разбира се, там бяха необикновените скали, издадени на около десетина метра над бурно развълнуваната вода, но нямаше начин да са се установили на една от тях. Първият прилив щеше да ги отнесе. Все пак, трябваше да се увери — натрапниците трябваше да идват отнякъде.

Отново погледна към екрана, наблюдаваше как камерата отскача от надиплената от вятъра вода. Бавно като мержелееща се в дъното сянка изникна Скалата на чайката — остро очертан изпъкнал скелет върху сутрешното небе.

За миг остана поразен от красотата на пейзажа, от играта на светлина и тъмнина, от свежестта на самото движение. Може би ще може да го използва, да го включи някъде.

Слънцето примигна веднъж, втори път и целият екран се обля със светлина. После — мрак. Внезапен, пълен мрак, когато камерата отиде отвъд скалата, издигнала се на четирийсет метра над водата.

Забави „окото“ и разшири отвърстието, за да вкара в него колкото може повече светлина, застави компютъра да увеличи образа, но нямаше нищо. Само море и скали.

Превключи нетърпеливо една от камерите, които бе изпратил на юг, отвъд Танцуващите просяци. Видя го веднага, на около двеста-триста метра, леко вляво. Кораб. Странен, невероятен кораб.

Палубата беше широк тромав сал от привързани здраво железопътни траверси, тежестта на корпуса — приличаше повече на абстрактна скулптура, отколкото на корпус — потапяше опасно ниско плавателния съд във водата.

Приближи камерата, за да сканира дължината. Счупени телевизионни апарати и брони от коли, врати от хладилници, капаци и радиоапарати с изкормени чаркове бяха свързани с електрически кабел. Компютърни клавиатури и лампи, маркучи за вакуумно почистване, видео — и кафемашини, останки от сателитни антени, автомобилни гуми и електрически тостери — всичко заварено така, че да образува ниска стена над сала.

Приличаше на колаж, огромен колаж от отпадъци. Предмети от великия, всеобхватен, динамичен технологичен свят отпреди Града.

Бен се разсмя удовлетворен. Сетне, като сумтеше от задоволство, зададе пълна мощност на „окото“, плъзна го бързо напред и назад по сала.

Идваше оттам. Някъде оттам. Какво ли беше? Остров, направен от човек? Древен мореплавателен съд? Или нещо друго?

Отдясно Градът господстваше над хоризонта с гладката си бяла стена по протежение на брега, лъкатушещ на зигзаг с неестествени урви, извисени на две ли над разбиващите се вълни. От лявата страна осветеното от слънцето море беше спокойно и пусто. С минаването на секундите възбудата му премина в несигурност. А ако това не е нищо друго освен сал?

Тогава го видя: ниско вляво, с проблясващи очертания под слънчевата светлина и струйката дим, издигаща се в сиянието. Забави камерата и смени посоката, като я насочи по траектория, обикаляща съда от юг.

Пак усети ускоряването на пулса си. Устата му изсъхна от предчувствие. Сал, беше сал! Но по-голям, много по-голям от другия. Толкова голям, че той се облегна назад с изненадана усмивка. Не един, а няколко. Огромни, по-големи от всичко, което досега е виждал или си е представял, че може да съществува. Бавно издигна камерата нагоре в небето, докато тя започна да кръжи над странната армада отдолу.

Бяха пет: масивни, идеални шестоъгълници, като кръпки от гигантски юрган с дължина една ли от всяка страна, хлабаво завързани заедно с въжени мостове на дванайсет места. Тук-таме към различните ръбове бяха закотвени по-малки салове като онзи, който видя в устието.

Бен втренчи смаяно поглед към най-близкия сал и го разгледа в детайли. Върху него беше натрупана пръст, покрила донякъде повърхността му — тонове, хиляди тонове пръст. Тъмна, плодоносна пръст, сега на места скрита от сочна зелена трева, на други — от лехи със зеленчуци. В центъра имаше мъничко селище от трийсетина колиби, струпани в кръг около средищния дом. От селището излизаха пътеки: пътеки, тук-таме осеяни с магазинчета и водонапорни кули.

Наклони камерата и погледна. Всеки от петте сала беше организиран на същия древен принцип. Единственото, по което се различаваха, беше размерът на централния сал.

Тук — мислеше си той, — тук ще намеря отговорите. Плъзна нежно и внимателно ръка на контролния пункт, и спусна камерата надолу по дълга, ленива спирала към широкия нисък покрив на средищната къща.

* * *

Мег стоеше на долната ливада с поглед, вперен оттатък залива. Ядосваше се. Бяха минали два часа, откакто й каза, че идва, а още нямаше следа от него.

Прилив. Под краката й в края на малката стълба, опряна на самия бряг, мъничката гребна лодка се люлееше леко. Изкушаваше се да се качи в нея, а него да прати по дяволите, но зад гнева й се криеше изгарящо любопитство. Вече почти година той я включваше във всеки етап и всяко решение, но сега — без видима причина — отново я бе заключил отвън: вратата физически преграждаше участието й.

Тя огледа гористите склонове, вилите, Стената отвъд тях. Понякога се чувстваше толкова самотна тук, някак изолирана, сякаш никога не бе докосвала Бен. Никога. Той като че ли се радваше на пустите улици, на безжизнените изображения, които — освен тях тримата и стражите — бяха единствените обитатели на Имението. Като че ли това му стигаше. Но тя отдавна беше осъзнала, че нещо й липсва.

Докосна горните си зъби е език и тръсна глава. Дори не смееше да мисли за това, тъй като да мисли ще означава да го изкаже, а признаването му ще е предателство към Бен. Все пак мисълта оставаше.

Искаше да поговори с някого. Някой не толкова рязък и неприветлив като брат й. Някой, с когото да споделя.

През нея премина лека тръпка. Някой, с когото да споделя. Цял живот споделяше всичко с Бен. Беше се научила да вижда света с неговите очи. Изведнъж това се оказа недостатъчно. Не че беше нещастна така. Радваше се на общуването с Бен и обичаше да го гледа как работи. Беше просто като…

Разсмя се, осъзнала, че отново е стигнала до края — и буквално, и метафорично. Под голите й крака земята рязко изчезна, водата се оказа на десет стъпки от мястото, където тя балансираше. Още една стъпка и щеше да падне.

Мисълта за това й припомни деня, когато той спаси живота й; беше се гмурнал в студения настъпващ прилив, беше я извлякъл, изпаднала в безсъзнание, от вълните и отново й бе вдъхнал живот. Без него, съзнаваше тя, е нищо. Но дори и така, пак се стремеше към нещо повече от него. Към нещо различно.

Обърна се и бавно тръгна към вилата, като се наслаждаваше на слънцето по гърба си, на незабележимия разхлаждащ бриз по врата и ръцете. В кухнята разчисти масата, остърга закуската на Бен в кофата за боклук, после се зае да разтреби. Започна да приготвя обяда и да бели картофи, като тихо си припяваше, когато Бен най-сетне се появи.

Тя не го чу. Усети го, когато я обгърна с ръка и я обърна с лице към себе си.

— Извини ме — той я целуна по челото. — Просто исках да изпробвам нещо ново, това е всичко. Една нова идея…

Тя се усмихна, спокойна, че отново са заедно. В същото време разбра, че крие нещо от нея.

— А следващата сцена? Мислех, че ще я започнем по-рано.

— Ами… — той гледаше покрай нея през решетката на прозореца към залива. — Реших, че за известно време можем да я оставим. Новото… — премести поглед върху нея и я целуна по носа. — Да излезем навън, а? До реката? Мина доста време, откакто не сме използвали лодката.

— Би ми харесало — тя се изненада, че той винаги сякаш предугажда настроението й, че я разбира по-добре, отколкото тя разбира себе си.

— Добре тогава. Остави това. Ще ти помогна по-късно. Нека приготвим храна за пикник. Можем да идем до старата къща.

Тя го погледна изненадано.

— Защо там, Бен? Това е противно място. Сега там няма нищо. Дори основите…

Млъкна, осъзнала, че той не я слуша, а погледът му пак се рее и мислите му са другаде.

— Защо там? — повтори тя, този път — по-меко.

— Така — отвърна тихо той и се засмя. — Просто така.

* * *

Бен стоеше под ослепителната слънчева светлина, с крака върху тъмната и гладка като стъкло повърхност, където някога беше старата къща, и се оглеждаше наоколо. Природата беше напъпила навсякъде, но тук зеленината бе неудържима. Той се наведе да поглади повърхността, изтри слоя от мръсотия и прах. Беше загубил ръката си преди повече от осем години тук, на това място. Под него разтопената скала изглеждаше като гладко огледало. Взря се в лъскавата тъмнина, опита да зърне лицето си и се обърна, потърсил с поглед Мег.

Тя беше оставила дрехите долу, близо до реката, под наведените клони. Движеше се между слънчевата светлина и дълбоката сянка. Тъмнината падаше върху косата й и играта на сенките от листата по ръцете й напомняше на Бен детските приказки за горските нимфи и дриади. След като я съзерцава известно време, тръгна към нея.

Тя го погледна и се усмихна.

— Спомних си последния път, когато дойдохме тук… преди произшествието.

— Библиотеката — той я изпревари, — и тайната стаичка под нея.

— Да — тя се огледа намръщена, сякаш се изненада, че не е заобиколена от всичко това.

— Къде отидоха, Бен? Къде отиде всичко?

Той се канеше да й отвърне „там горе“ и да посочи главата си, но нещо в държанието й го възпря. Това не беше риторичен въпрос. Тя искаше да разбере.

— Не знам — отвърна той.

Може би в тъмнината.

Тя продължаваше да го гледа с разширени от недоумение очи.

— Нима всичко е само атоми, Бен? Атоми, които нескончаемо се съчетават и съчетават? Нима всичко опира до тях?

— Може би — докато произнасяше думите, той си даде сметка, че всъщност не го вярва. Имаше нещо повече. Нещо, което усети сам през последната нощ сред пламъците и след това в тъмнината край водата. Нещо извън обсега му.

Бен потръпна и отново се огледа, осъзнал силата на спомена за старата къща в паметта си. Трябваше само да затвори очи и тя отново беше тук, както през пролетта преди осем години — стаята с книгите; тайната стая на Огъстъс, четенето на дневника му, след това — стените около градината, гробът на Огъстъс.

Брат му, починал преди осемдесет и осем години. Част от експеримента на Еймъс. Семето на Еймъс, неговият син — като всички тях.

— „Order jener stribt und ist.“

Мег го погледна любопитно и попита:

— Какво беше това?

— Стих от Рилке. От Осма елегия. Беше издълбан на гроба на Огъстъс. „Или някой умира и това е“ — кимна, разбрал най-сетне, че Огъстъс също го е съзнавал. И той търсеше нещо — ужасния ангел на красотата.

Бен седна с лице към сестра си, пресегна се и взе лъскава зелена ябълка от купчината. Отхапа и отново се замисли над видяното тази сутрин, припомни си тъмните, обрулени от вятъра лица на обитателите на сала. Диви, варварски лица с черни или изпадали зъби, с чорлави коси, в дрипави, омазнени и кърпени кожени дрехи. Някои носеха очукани древни значки с изтрити надписи като имена на древните племена.

Беше изчислил скоростта на армадата салове и сметна, че ще пристигнат най-рано след единадесет часа до носа при Комб. Ще се появят общо взето към залез-слънце. Дотогава можеше да се отпусне и да се наслаждава на деня.

Изяде ябълката, сърцевината и всичко останало и се пресегна да вземе друга.

— Бен…

Мег го гледаше увещаващо — като майка му — това го накара да отдръпне ръка. Замълча за кратко, без да откъсва очи от нея, но се засмя.

— Реших да направя промени — поде той. — Струва ми се, че имаш право. Може би този хан трябва да остане жив.

Лицето й засия от радост.

— Така ли? Наистина ли мислиш така?

Той кимна и се наведе по-близо, съзаклятничейки — отново я беше включил.

— Мислех за съвсем нов сценарий. В него Тон Йе остава в странноприемницата като затворник след пожара. Той е тежко ранен, на смъртно легло, но момичето го лекува. И след това…

* * *

Сенките в долината се удължаваха, когато Бен отново се настани зад бюрото на баща си, дръпна завесите и плътно заключи вратата след себе си. Движеше бързо пръстите си по клавиатурата, без да гледа. Двойните екрани от края на бюрото веднага се издигнаха плавно и меко заблещукаха.

Извика картата на Имението, насочи четирите квадратни грида към устието на делтата. Както предполагаше, армадата салове беше пуснала котва оттатък Танцуващите просяци, извън обсега на стражата при кот Блакстоун.

Обърна се с лице към големия екран, който бе съживил. Екранът бляскаше, после се преобрази в матово червеникавокафяво, изпъстрено с малки, неправилно оформени кръпки тъмнина. Окото на камерата се взираше право в портала на средищната къща, но във вечерния здрач беше трудно да се разбере какво става, ако въобще имаше нещо.

Превключи бързо трите камери и се обърна към първия образ, разшири блендата, за да го увеличи, докато матовата оранжева мъгла вдясно от центъра се изясни в древен железен мангал, пълен с каменни въглища, а дългата тъмна и остра форма зад него — в наклонените подпори и яките прътове на средището. Осветявани от последните отблясъци на дневната светлина, дузина възрастни мъже стояха край тъмнеещата врата и говореха оживено. Пред тях се събираше много народ, насядал в очакване с кръстосани крака по турски на тъмната гладка земя.

Бен се отпусна назад, дишаше на пресекулки, попиваше с очи всичко. Беше съвършено. Просто съвършено. Пръстите му се плъзгаха по повърхността на клавиатурата. С леко щракване лентата тръгна. В горния ляв ъгъл на екрана сигналът за запис започна да мига в червено.

Слънцето беше ниско на запад над хълмовете на кот Комб. От час на час светлината чезнеше, докато по знак на един от възрастните донесоха факли — стари, натопени в масло парцали на прътове — и ги запалиха от мангала. Сцената веднага доби друг вид.

Под трепкащото мъждукане на факлите лицата от тълпата внезапно станаха странни, почти демонични. Докато бавно въртеше камерата, той премина през морето от лица и отбеляза колко изтощено и съсухрено изглежда всяко едно от тях. Тънките устни, отворени като рани, изпънатите вратни мускули. Око, което шари в хлътналите очни орбити, с трепкащи в тъмно зеници, като насекомо върху бледо яйце. Под тях — сключени челюсти, които откриват почернели кучешки зъби, първо озъбени, после засмени. Бен се взираше смаян. Сякаш полумракът откриваше истината за тези лица. Свеждаше ги до цифра, която трябва да бъде изброена. Отново осъзнаваше колко различни са тези лица от обитателите на Града. Вътре лицето беше маска, стена, изградена да скрива. А в тези диви, простовати лица всичко бе открито пред погледа. Трябваше само да знаеш езика.

Докато отново прекосяваше тълпата, картината бясно се завъртя. След миг екранът стана бял. Бен веднага превключи на втората камера, обърна я да хване във фокус нефункциониращото „око“. След като безплодно търси, го видя в ръката на един от стражите. Мъжът го беше измъкнал от подпорите на колибата, където Бен го бе разположил; смачка чупливата обвивка на машинката така, както се мачка насекомо. По дивашкото брадато лице просветваше разбирането, че не държи живо същество.

Като ругаеше тихо, Бен набра командата за саморазрушение. Пред погледа му камерата се нажежи в ръцете на стража. Мъжът я изпусна с вик и я стъпка. Но камерата пак гореше и разпръскваше искри като падаща сгурия.

За миг настана объркване. Около мъничката размазана фигурка се насъбра тълпа, гласовете рязко се извисиха, но един от възрастните върна хората обратно по местата им.

Бен се отпусна назад с облекчение. Ако дори за миг заподозрат, че ги наблюдава, всичко ще пропадне. Целият му план зависеше от преимуществото, което му даваха „очите“.

Превключи на двете оставащи камери, пробва ги една по една, усилил образа и звука почти до изкривяване. Беше късно да ги размества. Трябваше да се надява, че каквото и да стане след това, ще е пред погледа му, което означаваше навън, пред средищната къща. Не се осмеляваше да рискува втори път.

Едва свършил, във въздуха се разнесе недоловимо бръмчене, нарастващо на моменти. Беше самолет, крузър на сигурността, ако се съди по шума. Наклони първата камера, за да изследва тъмнината над кот Комб.

Видя го незабавно. Идваше от изток и летеше ниско, чертаеше блестяща пътека по тъмната вода с прожекторите на носа си. Проряза изправената сега тълпа и възрастните, събрани около портала, след което се наклони. Крузърът приближаваше шумно и демонстративно, показваше се достатъчно, за да бъде ясно видян от стражата.

Бен плъзна поглед към празния екран вляво и набра кода за достъп на баща си. Сега всичко беше готово. Оставаше само да види кои са. Да открие какво искат и защо. След това щеше да действа.

Крузърът намали ход и премина над армадата салове два пъти. Трасиращите му светлини танцуваха по тълпата долу, към която надничаха лица от вътрешността на самолета. После бавно се спусна.

Щом се сниши, тълпата се отдръпна назад, далеч от лъскавата черна машина, която се приземи в средата й. Оръдейната кула се завъртя, после всичко утихна. Просъска отварянето на шлюза към небето, сякаш се разтваряше крило. След миг шестима маскирани плещести стражи слязоха по рампата, притиснали към гърдите си тежки автоматични оръжия.

Каквото и да беше това, не им даваше шанс. Познаваше ги добре и не вярваше на тази паплач. Мъжете се разгърнаха като ветрило, заеха отбранителни позиции около рампата, предпазливо дебнеха тълпата, сякаш очакваха нападение. Не след дълго командирът им се появи на върха на рампата. Докато се оглеждаше, Бен го фокусира. Главата на мъжа изпълни екрана с толкова едри черти, че картината почти се разпадаше.

Бен щракна, за да копира изображението, и с второ щракване го прехвърли. Пренесеното от широкия екран лице се разположи на екрана вляво от Бен, в горния десен ъгъл на монитора, докато второ изображение — официално копие от файла, датиран само отпреди единадесет седмици — покриваше екрана. Под него беше отпечатано името на офицера на английски и на мандарин.

Майор Пер Виртанен.

Виртанен. Бен кимна с разбиране. Лицето не означаваше нищо за него, но името…

Бен пак върна вниманието си към големия екран, наблюдаваше как мъжът слиза по рампата, как се обръща и се оглежда, защото, съзнава впечатлението, което прави. Беше висок офицер с посребрена коса на около петдесет и пет години, със силни решителни черти и пронизващо сини очи. Великолепната му светлосиня униформа беше елегантно скроена и носеше на гърдите копринената бродерия на офицер трети ранг — леопард, сграбчил във въздуха птица. Изглеждаше, сякаш е съвършеният представител на властта на танга, но Бен знаеше по-добре.

Преди осем години, когато Виртанен за първи път се яви пред Комисията по назначаването, за да получи чин майор, само един се възпротиви на повишението му — бащата на Бен, Хал. При нормални обстоятелства Виртанен щеше да получи назначението, защото за вземане на решение в Комисията не се изискваше пълно единодушие. Но Хал Шепърд отиде направо при Ли Шай Тун, бащата на сегашния танг, и успя да анулира назначаването.

Бен си го спомняше живо. Спомняше си колко ядосан беше баща му, докато го разказваше на майка му. Стоеше насред кухнята със стиснати юмруци и пламтящи очи.

Не беше необичайно някой офицер да си „купува“ назначението — по-скоро беше правило, отколкото изключение — нито се гледаше неодобрително на използването на семейните връзки. Но случаят с Виртанен беше изключителен, защото за да си купи влияние, той използвал връзките си с Триадата и незаконните печалби от наркотици. Подозираха, че е организирал и убийството на съперника си за поста, съсечен на парчета в носилката си от взвод наемни убийци на тон. Нямаше никакви доказателства, разбира се, но очевидните улики срещу Виртанен бяха значителни. Както казва старата поговорка на хан, Виртанен беше крастава жаба, предрешена като принц. Мъж, неподходящ за дълга си да пази закона на танга.

Ли Шай Тун прие мнението на Хал, подкрепи възражението и отхвърли назначението, без да изтъква причини. За Виртанен, уверен в повишението, това беше сериозна загуба на престиж — без да се броят разходите — и се чуваха слухове, че дни наред беснял, проклинайки Хал Шепърд пред всеки, който би го изслушал.

Сега, шест години по-късно, Виртанен най-сетне беше произведен майор. Преди единадесет седмици, да бъдем точни, в резултат на сделката на Ли Юан с Дебелия Вон, боса на Триадата.

Бен бързо отвори файла, за да сканира заповедите на Виртанен от последните единадесет седмици. Под претекст, че преструктурира командването, беше отстранил всички близки с управата на Имението офицери и ги беше заменил със свои хора, като бе оставил пехотинците — настоящата охрана на Имението — до последния. В същото време Виртанен бе изровил всички доклади на сигурността за Западния остров, наричан някога Великобритания, и ги бе събрал в кабинета си.

Бен бавно издиша, докато наблюдаваше пристигането на старците, наведените им в поклон глави, смъкнатите пред великия мъж погледи.

Разбираше всичко. Освен едно. Ако Виртанен успееше, без съмнение щеше да започне следствие под прекия контрол на Ли Юан. И така, както стоят нещата, пръстът ще сочи право към Виртанен.

А това не можеше да се разбере. Човек като Виртанен, свикнал да се справя със скрити врагове — да прави сделки като си пази задника — трябва да си бе оставил някаква вратичка, за да се измъкне.

Бен се отпусна назад да обмисли проблема; преценяваше какво би направил на мястото на Виртанен. Мъжът изглеждаше толкова уверен и спокоен. Трябваше да има план. Не беше от тези, които ще се жертват просто заради отмъщението. Не и след като изчака така търпеливо да стигне дотук. Имал е десет години да измъти отговора на въпроса. С какво ли е пристигнал? Каква ли интрижка замисляше?

Бен чакаше. Най-напред не се случи нищо, но…

Разбира се, помисли си той, разширил очи, докато горе на екрана старците коленичеха пред Виртанен.

Двама от стражите се приближиха и застанаха между Виртанен и старците със заплашително вдигнати оръжия. Момент на сърдит шепот — и старците се отдръпнаха назад. През това време зад тях, от вратата на средищната къща се появи мъж, полускрит от мрака; висок мъж, може би с цяла глава над Виртанен, с широки рамене. Беше облечен в тъмна мантия и косата му беше сплетена. В ръка държеше тънък сребърен жезъл.

Бен се разсмя, когато разпозна какво държи той. Бутало. Бутало от стар двигател с вътрешно горене.

Мъжът слезе долу и от тълпата се разнесе песнопение. Нисък, почти животински звук, който изпълваше трепкащия мрак.

— Тюл… Тюл… Тюл…

Бен превключи камерите и разположи едната така, че да държи на фокус лицето на Виртанен, а другата — лицето на новодошлия. Разполовил екрана, гледаше приближаването и на двамата. Те спряха един срещу друг на не повече от една ръка разстояние.

Песнопението заглъхна.

Отблизо Тюл беше противен. Счупеният му нос изглеждаше въздълъг, докато парализираната му лява страна бе изкривена в постоянна усмивка. Очите му обаче бяха строги и погледът му към Виртанен напомняше студено пресметливо втренчване на хищник от океанските дълбини.

Виртанен, явно непривикнал на такова ожесточение, за миг извърна поглед, после се застави да отговори на непоколебимия взор.

— Тюл…

Кривата усмивка се разшири, Тюл се приближи и прегърна Виртанен.

— Ти пристигна — и Тюл отстъпи назад.

Бен, който ги гледаше от тъмнината от километри разстояние, имитира звука, създаден от положението на устните.

Усмивката на Виртанен беше пресилена.

— Готов ли е народът ти, Тюл? Знаят ли какво трябва да правят?

Тюл плъзна поглед към тълпата и кимна.

— Знаем какво трябва да правим. А ти? Ще удържиш ли обещанието си към нас? Ще имаме ли още неприятности със силите ти?

Виртанен леко повдигна брадичка, явно затруднен.

— Изпълни твоята част от сделката, Тюл, и аз ти давам дума. Никой няма да ви тревожи. Долината ще е ваша.

Бен кимна. Да, и щом Тюл и хората му завладеят Имението, Виртанен ще изпрати в него войските си. Ще бъде, разбира се, твърде късно да се спаси семейство Шепърд, но натрапниците ще бъдат наказани. Унищожени до последния мъж, жена и дете, както е прието.

Сред редиците на служещите в Имението ще има „самоубийства“, също и сериозен пожар в централния архив. Ще липсват особено важни части от информацията. Сред персонала от сигурността ще се намери виновник, но досието му ще се окаже прочистено. И него ще намерят, погълнал цианид, за да не се яви на разпит.

В края на краищата разследването на танга ще покаже, че Виртанен е действал бързо и правилно. Че е направил всичко възможно, за да се опита да спаси семейство Шепърд. Ще остане някоя искрица подозрение, но няма да е достатъчна да накара танга да действа. Поне не сега, когато връзките на Виртанен с Триадите са толкова важни.

Бен изучаваше мъжа. Виждаше слаба следа от напрежение, но не повече, отколкото е естествено в подобна ситуация. Можеш да приемеш Виртанен за чиста монета. Ако не го познаваш по-добре, дори можеш да повярваш, че думата му струва нещо.

Ако не го познаваш по-добре.

Остави първата камера фокусирана върху Виртанен и превключи на втора, като я въртеше бавно, за да хване тълпата, стражите, старците. Канеше се да погледне и назад, когато вниманието му бе привлечено от някакво движение в камерата от далечната страна — във вратата на една от околните колиби. Придвижи се натам.

Момичето стоеше съвсем близо до вратата. Бледата му деликатна ръка висеше надолу. За миг той се поколеба дали не е игра на светлината, но когато тя се появи отново, видя, че не се е заблудил. Същата огненочервена коса. Същите зелени като на котка очи.

Дъхът му секна, той беше стъписан от приликата. Беше по-слаба и с няколко сантиметра по-ниска, но дори и така можеше лесно да мине за нейна сестра.

— Катрин… — прошепна той, втренчил се в лицето й, сякаш стоеше пред нея.

Тя сякаш се взираше покрай него. Гледаше над рамото му към ставащото в далечната страна на екрана. После, може би отърсила го от съзнанието си, се извърна.

Известно време Бен остана втренчен в празния екран, после се облегна назад и раздвижи камерата, издигна я високо и я застопори горе вдясно на рамката на вратата, където преди миг лежеше ръката й.

В освободеното пространство двамата мъже продължаваха да говорят. Докато мъничката, прилична на насекомо камера пълзеше бавно из тъмната вътрешност на колибата, Бен включи звука на другото „око“.

Гласът на Виртанен звучеше спокойно, но зад думите му се криеше едва сдържан гняв.

— Трябваше да си го направил, Тюл. Изпращането на сала… Може да е опасно. Ако те бяха видели…

— Трябваше да видя — отговори дрезгаво Тюл. — Трябваше да съм сигурен. Впрочем хората ми внимаваха.

— Не се съмнявам, но за в бъдеще трябва да правиш каквото ти казвам. Една погрешна стъпка — и всичко пропада. Разбираш ли ме, Тюл?

Тъмнината отвън беше гъста. Бен усили изображението. Мракът бавно придоби зърнеста червеникава форма. Момичето седеше в ъгъла на ниското походно легло с ръка на врата. Без да откъсва очи от нея, видя как тя разтърси коса, изпъна глава напред и започна да се реши.

Тишина. Прокарваше гребена през огнената си коса, а Бен седеше в работния кабинет на баща си и я гледаше. Миналото в него беше ослепително живо.

После избухна мракът. Жарък, изгарящ мрак.

* * *

Силното тропане го събуди. Бен обърна глава и потръпна, почувствал силна болка точно над лявото си ухо. Бавно се надигна, изчака зрението му да се приспособи към тъмнината. Наблизо стоеше столът, а клавиатурата бе увиснала на ръката му. Стана с усилие, усети киселия мирис на болнавост в стаята и съсъка от статичното електричество на забравените екрани.

Като време, кървящо от тъмнината.

Беше късно. След единайсет. Този път продължи над два часа. Бяха минали вече две седмици от последния пристъп, когато съзнанието му се затъмни само за две-три минути. Сега беше съвсем различно.

Бен потрепери и постави внимателно пръст на раната. Разрезът беше дълбок, дълъг почти два и половина сантиметра, но не личеше да е сериозен. Кръвта се бе съсирила. Усещаше раната по-скоро нежна, отколкото болезнена.

Отново се потропа.

— Бен! Отвори! Моля те!

— Идвам…

Изпъна се на стола и отново положи клавиатурата на бюрото, след което изчисти екраните. Нямаше представа дали камерите още функционират и дали се е записало нещо след припадъка му, но то трябваше да почака. Първо да разбере какво иска Мег.

Отключи вратата и я открехна. Мег стоеше с разтревожено лице.

— Бен! Майка! Не знам… — тя спря, забелязала кръвта по косата му. — Боже всемогъщи, Бен… какво е станало?

— Имах припадък — отговори той, излезе във вестибюла и затвори вратата зад себе си. — Загубих съзнание за малко, това е всичко. Какво казваш за майка?

— Не мога да я намеря, Бен. Навсякъде я търсих. Ходих дори долу на ливадите и я виках, но няма никаква следа от нея. Това не й е присъщо, нали, Бен? Искам да кажа, тя винаги предупреждава къде отива.

— Добре… — той я обви с ръце и я привлече към себе си, за да я успокои с прегръдка. — Добре. Кажи ми кога я видя за последно? Тя беше тук, когато се върнахме от старата къща, нали?

Мег го погледна.

— Да, в розовата градина.

— Така. Тогава беше малко след седем. Значи не може да е отишла далече, нали? Каза, че навсякъде си я търсила.

— Поне три пъти. Дори претърсих с фенерче долу при залива.

— Добре — той разтриваше раменете й, — вероятно има съвсем ясно обяснение. Виж, защо не слезеш в кухнята и не приготвиш нещо за вечеря, докато аз отново проверя в къщата. Не се притеснявай, Мег. Всичко ще се оправи.

Тя кимна и се обърна щастлива, че има с какво да се заеме, но докато Бен гледаше оттеглянето й, усети присвиване под лъжичката. Ами ако е сгрешил за Виртанен? Ако той я е заловил? Ако сега я държи в плен?

Започна търсенето от горните стаи. Остана дълго в стаята на майка си, разгледа гардероба, опитваше се да разбере какво липсва оттам. Робата. Червената копринена роба за баня с дължина до глезените, която често носеше преди смъртта на баща му. Всичко друго си беше на място. Всички рокли, палта и дълги сака.

Той се извърна и огледа гладката бяла повърхност на кувертюрата, бурканчетата с кремове и флаконите с парфюми по тоалетната масичка, изненада се, че стаята е толкова подредена и спретната. Ако Виртанен я е отвлякъл, трябваше да има следи от борба. Освен ако не я е връхлетял на ливадата. Тогава защо е трябвало да облича робата за баня, като отива на ливадата?

Бен тръгна надолу, покрай стария скрин във вестибюла и наляво. Приведе се под ниския трегер към салона, където двамата с баща му бяха разговаряли с Ли Шай Тун онази пролетна вечер преди осем години.

В далечната страна на дългата дъбова маса имаше малка боядисана в черно врата във варосаната стена. Бен отиде към нея и прилепи ухо, после я бутна леко.

Тя шумно се отвори назад и откри ред стъпала, които водеха надолу. Трябваше да е заключена. Всъщност е била заключена. Самият той я затвори вчера.

Извърна се, за да се ослуша. Чу, че Мег е заета в кухнята, и се обърна отново. Слезе пет стъпала надолу и се протегна назад да затвори плътно вратата зад себе си. Пред него се виждаше слаба светлинна, като в мараня сред черното.

В долния край на стъпалата спря с ускорен пулс. Знаеше го. Да, дори когато се занимаваше с абсурдните идеи, че Виртанен я е отвлякъл знаеше, че тя трябва да е тук.

Огледа тъмните редици от шкафове, които изпълваха избата, натрупаните рафтове и изхабените машини, които стърчаха навсякъде, изоставени и занемарени.

Тя беше тук. Мирисът й струеше във въздуха. Той вървеше бавно и мълчаливо, напредваше между шкафовете към светлината в далечния край на избата. Зави на ъгъла, спря, за да обхване с поглед сцената. На десет крачки оттук морфът се беше свлякъл в металната си рамка, както Бен го остави вчера. Но сега около раменете му бе наметната червена копринена роба.

Бен се приближи — сега по-бавно, неохотно, защото вече знаеше какво ще види. Знаеше още преди очите му да потвърдят защо, майка му беше весела през последните дни. Защо вече не плачеше нощем.

Спря и остави пръстите си разсеяно да се плъзнат по гладко лакираната повърхност на Черупката. След смъртта на баща си бе направил промени по нея, но тя още изглеждаше като гигантски скарабей с тъмен среднощно син, не съвсем матов похлупак. Ако надникнеше отблизо, можеше да отгатне формата й вътре в ковчега като негово съдържание; от вдигането и спадането на гърдите й, както и от проблясването върху контролното табло точно под мъничкото резе можеше да разбере, че тя преживява съня.

Погледна към таблото. Имаше още много до средата на тричасовия цикъл. Тя ще се върне отново при тях след час и нещо.

Бен се обърна и отиде до бюрото си. Седна на него и взе от чекмеджето бележник, откъсна от него два листа. Първата бележка беше за майка му: „Съжалявам — написа той, — не разбирах. Надявам се да те утеши. С обич, Бен.“

Сгъна я и я остави настрана, след което започна втората. От едната страна на бележката написа „За Бен и Мег“ с дребен и ясен, различен от неговия почерк. На другата страна набързо съчини бележка от името на майка си, с която им съобщаваше, че ще посети стар приятел и ще се прибере след полунощ. Подписа я със заврънкулки, после сгъна листа по дължина, както майка му сгъваше бележките си до тях.

Доволен от направеното, стана и като прибра изфабрикуваната бележка в джоба си, плъзна другата в джоба на робата, за да е сигурен, че ще бъде намерена.

Никога не беше казвал на майка си за Черупката, която двамата с баща му направиха за нея. На бдението за смъртта на Хал реши, че е по-добре да го скрие от нея, за да не я разстройва повече. Беше сбъркал. Като я гледаше в тъмнината под стъклото, виждаше колко щастлива и спокойна изглежда.

Бен остана втренчен в Черупката, осъзнал може би за пръв път колко силна е тя. Черупката лекуваше. Превръщаше мъката в песен, затваряше раната от смъртта. Беше мощно средство — най-мощното, което светът някога е виждал — и на него му беше поверено да го задейства.

Докосна с език горните си зъби по начина, по който го правеше сестра му Мег, и с тънка усмивка се върна, като придърпа вратата след себе си. В столовата извика на сестра си:

— Мег! Мег! Разреших загадката!

Тя се приближи към вратата на кухнята с полузасмяно-полутревожно лице и взе бележката от ръката му.

— Слава Богу! — въздъхна и го погледна. — Знаех си, че ще излезе нещо такова. Но дори и така е странно, не мислиш ли? Не излиза, без да ни се обади.

— Може би си е хванала любовник, — дяволито каза Бен, — тъмноок войник с лъскав мустак.

Мег го изгледа учудена.

— Бен!

Той се разсмя.

— Не, говоря сериозно, Мег. Не си ли забелязала каква е станала напоследък? Не си ли я чувала да си пее в градината?

Мег остана за момент мълчалива, със замислени очи.

— Да, но…

Бен я вдигна на ръце и я пренесе през четирите стъпала, после я завъртя.

— Освен това докато я няма, можем да правим любов. На горния етаж. В леглото й. И тя никога няма да разбере. Никога няма да й дойде наум.