Дейвид Уингроув
Камъкът отвътре (16)

Глава 6
В празното

Ким слезе от наетата носилка и се огледа смаяно. Боядисана в червено стена, висока десет чи, заобикаляше имението на Първо ниво. Порта, над която се извисяваше древна камбанария, беше единственият вход. Огромните двойни врати бяха от патинирал бронз, осеяни с железни копчета. От двете им страни се извисяваха масивни колони с дракони, боядисани в ярко смарагдовозелено. Гледката беше ужасна. Като от петнайсети век. Гранична крепост от времето на династията Мин — с всичките стражеви кули. Последното, което човек би очаквал да намери тук, на върха на Града.

Навсякъде около него спираха носилки, от тях слизаха хора и се отправяха към портата по нещо, подобно на писта за конни надбягвания. Разнообразието и богатството на костюмите им беше смайващо. Бяха се облекли като богове и богини, императори и наложници, прочути злодеи и почитани мъдреци. Цялата история се бе събрала тук тази вечер. В сравнение с техните, собственият му костюм на паяк беше банален и издаваше липса на въображение. Чак сега осъзна колко време и усилия влагат тези хора в нещо толкова… незначително.

Приближи се, после спря и се втренчи в огромния каменен трегер, крепящ камбанарията. В средата му, в камъка бе издялан един-единствен йероглиф хан: йероглифът чун, съдникът — името на фамилията, собственик на това огромно имение.

Намръщи се — усещаше, че очакванията му отново са на път да не се осъществят. Беше си представял, че ще е като онази вечер в имението на Левър, когато арестуваха Младите синове. Честно да си признае, изобщо не бе очаквал да присъстват никакви хан. Обърна се и се огледа — хората се изнизваха покрай него. Редяха се на опашки пред камбанарията, за да влязат, протегнали поканите си за проверка към двама едри, гологърди хан, които бяха застанали пред вратите и преграждаха входа.

Ким се нареди на опашката — долавяше вълнението, което цареше навсякъде. Стигна до входа. Очакваше стражът да вземе поканата и да го пусне вътре като всички преди него, но мъжът му прегради пътя и положи длан върху гърдите му.

— Почакай тук — изръмжа той, след което се извърна. — Чан! — той извика другия страж. — Я викни капитана. Оная покана, дето беше изчезнала… Май я намерихме.

Ким сведе поглед, като потискаше гнева си. И друг път му се беше случвало. Не много често, но достатъчно, за да знае какво става. За тях не беше просто човешко същество — беше от Глината — най-низш от низшите. Огромните му очи и дребничкото му телце го издаваха веднага. А имаше хора като този страж, които мразеха Глината и всички оттам с яростна, съвсем безпричинна омраза.

Чакаше, свел поглед, и слушаше как стражът и капитанът си говорят на мандарин; явно предполагаха, че някой си от Глината няма как да разбира езика им.

— Ей, ти! Вдигни си главата!

Кресливата заповед на капитана стресна Ким. Той рязко вдигна глава и срещна погледа му. Капитанът го огледа изпитателно, после изхриптя нещо на мандарин. Стражите зад него се разхилиха.

— Е? — попита той и бутна поканата в лицето на момчето. — Това откъде го взе? В списъка на гостите те няма, а ни съобщиха, че една покана липсва. И можем да предположим, че само…

— Какво?

Гласът дойде иззад стражите. Те отстъпиха и зад тях се видя високата фигура на Майкъл Левър, облечен в костюм на американски генерал от края на XVIII век в яркосиньо и бяло.

— Ши Левър… — капитанът се поклони ниско, сякаш признаваше както истинското, така и въображаемото му превъзходство по чин. — Простете, но този тук се опитваше да проникне вътре. Днес следобед ни докладваха, че една от поканите липсва и…

— Млъкни, имбецил такъв! Ши Уард е мой почетен гост. Той е велик човек. Чун цу. Сега ще му се поклониш ниско и ще му се извиниш…

Ким се обади неловко:

— Майкъл, моля те — наистина няма нужда. Капитанът се е объркал, това е. Пък и е прав да внимава. Времената са неспокойни, а тази къща е голяма. Входът й трябва да се варди.

Майкъл се вгледа в Ким и сви рамене.

— Щом искаш. Но мисля, че грешиш. Според мене това лайно тук съвсем точно е знаело какво прави.

Не ще и дума — помисли си Ким, — но аз не искам да участвам в подобни дребнавости. Не и докато имам избор.

Минаха през портите и влязоха в огромно открито пространство — градина, оформена в стил хан. В дъното й, зад два белокаменни моста, издигащи се в леки дъги, сред дърветата и скалите се бе скътало огромно двуетажно имение в южняшки стил. Къщата, както му се стори, вече беше толкова пълна, че чак преливаше. Гостите се тълпяха на верандата, разговаряха, пиеха, а отвътре се носеше приглушеният звук на флейти и струнни инструменти.

Ким се обърна и погледна приятеля си.

— Смятах, че ще е по-различно. Мислех си, че…

— Че ще е като миналия път, така ли? И сега си объркан, защото това тук е хан. Е, нека да ти обясня, преди да сме се срещнали с домакинята.

Дръпна Ким настрани към една тиха беседка. Седнаха един срещу друг до ниската масичка от дялан камък. Майкъл остави тризъбеца си отстрани.

— Навремето, когато Камарата все още е била отворена, бащата на Глория е бил Старши представител — важен човек, говорител на своя тон Он леон.

Ким набърчи чело. Петте най-големи тон на Град Америка бяха от едно коляно с триадите в Европа и Азия, но най-новата им история беше съвсем различна. Когато тук започнала разрухата след убийството на президента Грифин, точно петте тон помогнали да се удържат нещата по Източното крайбрежие и в отделни анклави в Калифорния и Средния запад. И когато Градът бил построен върху континента, те изиграли основна роля в програмата за социална реконструкция. За награда получили узаконяването на организациите си. Превърнали се в политически партии.

— Ясно — обади се Ким. — Но все пак не го проумявам. Мислех, че тон трябва да са естествените ти политически противници.

Майкъл се облегна назад и се усмихна.

— Точно така. Но Глория е нещо много по-различно от баща си. Тя иска онова, което искаме и ние — независима Америка, отворена към света. И не само тя. Има много хан, които мислят като нея. И повечето от тях — т.е. онези, които имат влияние — тази вечер са тук.

Ким сведе очи.

— А пък аз си мислех…

— Че мразя хан? — Майкъл поклати глава. — Не. Мразя само господарите ни. Онези, които се опитват да пречат на естественото ни развитие. Останалите… е, има и добри, има и лоши, нали? Какво общо има с това расата?

* * *

— Брин? Може ли да разменим две думи?

Брин Кустоу се извини на компанията си и последва Майкъл по широкия коридор в една от празните странични стаи.

— Е, Майкъл? Какво има?

Майкъл стисна рамото му.

— Току-що получих новини. Банкерите са отказали заема.

— А… — Кустоу се замисли, след това сви рамене. — Ами значи беше дотук. За момчетата играта свърши.

— Това ли искаш?

Кустоу вдигна поглед.

— Не. Но какво ни остава? Вече инвестирахме по-голямата част от моя капитал, а твоят е замразен.

Майкъл се поколеба.

— Ами ако успея да намеря пари от другаде?

Кустоу се разсмя.

— Откъде? Баща ти е стегнал валутния пазар по-здраво и от гъза на мушица!

— Така си мисли той. Но аз проверих това-онова.

— И?

— И утре в два следобед имаме среща с Кредитна агенция „Чисто сърце“ от Кливлънд.

— И те ще ни дадат нужното?

Майкъл се поколеба.

— Не знам. Но както вървят нещата напоследък, ще трябва много да внимаваме. Да изчислим какво ще ни трябва, за да си върнем заема и да осигурим средства за по-нататък. Лихвите са високи, но това е положението — иначе потъваме.

— Разбрах — Кустоу се извърна за миг, после пак го погледна — на устните му се бе изписала бледа усмивка. — Има една възможност. Искам да кажа, ако ще трябва да търсим алтернатива, има една сфера, в която можем да навлезем.

Майкъл се разсмя.

— Нещо не схващам, Брин. Накъде биеш?

— И аз бях зает напоследък, Майкъл. Обадих се на този-онзи. И уредих среща. Само ние с тебе и един наш стар училищен приятел. След два дена у тях.

— Стар училищен приятел ли?

Кустоу положи длан на рамото на Майкъл.

— Имай ми доверие. А сега да се забавляваме, а? И се усмихни, да му се не види. Вечерта едва започва, а там отвън те чака една хубавица!

* * *

Под перлената светлина пърхаше ветрило. Носеше се аромат на тежки парфюми, шумолене на старинни бални тоалети, на коприна и сатен, приглушено бърборене, прекъсвано от взривове на пиянски смях. Емили Ашър стоеше на горната площадка на стълбището и оглеждаше Залата на върховната благосклонност, поразена от онова, което се разкриваше пред очите й. Огромната зала бе пищно декорирана в червено, бяло и синьо — във всички стилове „американа“. Избелели флагове и старинни знамена висяха от балконите наоколо и под огромния таван в ноктите на чудовищни дървени орли. В дъното, на издигната платформа почиваше огромна пукната камбана — Камбаната на свободата. Цялата стена зад нея беше покрита с карта на Американската империя от времето на най-големия й разцвет; по-значителната част от Южна Америка беше оцветена в синьо, а всеки от шейсет и деветте щата бе отбелязан с бляскава златна звезда. Долу в залата две-три хиляди млади мъже и жени в крещящи дрехи обикаляха насам-натам, разговаряха и пиеха.

Емили погледна придружителя си с разширени очи. Майкъл я наблюдаваше с усмивка.

— Впечатлена ли си?

Тя кимна.

— Не очаквах… — но какво ли всъщност беше очаквала? Разсмя се тихичко. — Винаги ли е така в такива случаи?

— Не винаги. Но пък и повечето домакини не са като Глория. Тя е наша гордост, не си ли съгласна?

— Наша?

— На „Синовете“…

— Но аз си мислех, че тържеството е по случай пълнолетието й.

— Точно така — той се усмихна загадъчно, после й предложи ръката си. — Хайде да слизаме. Искам да те запозная с някои мои приятели.

След няколко часа тя стоеше сред група младежи в дъното на залата около Камбаната на свободата. Бяха всичко девет души: Майкъл Левър, трима негови близки приятели и още петима от „Синовете“, споделяли с тях дългите месеци затворничество в ръцете на Ву Ши. Също като Левър и те бяха облечени в стила на ранната република — в автентични синьо-бели униформи, купени срещу луди пари. С ниско подстриганите си руси глави и ботуши до коленете те внасяха в празненството странно мрачна нотка — поразителен контраст с останалите купонджии.

Отначало приказваха за най-различни неща и на всевъзможни теми: от планираното отваряне на Камарата и новите изследвания в космическите технологии до развитието на случая с наследството на „ДженСин“ и последния ход на търговските вътрешноградски съглашения. Но с напредването на вечерта настроението им ставаше все по-мрачно, разговорите им се фокусираха върху тиранията на Седмината и на свързания с нея провал на бащите им.

Близкият приятел на Левър Карл Стивънс възбудено ръкомахаше:

— Бащите ни говорят за промени, за връщане към империята. Всички ние бихме искали да ги видим, но като се замисли човек, между тях и Седмината няма особена разлика. Който и да управлява. Седмината или нашите бащи, ние ще си останем все така. Изтикани. Също толкова безпомощни, колкото сме и сега.

Брин Кустоу кимна до него.

— Карл е прав. Ако не друго, то положението ни ще е много по-лошо от сегашното. Ако Седмината паднат и бащите ни дойдат на власт — какво ще стане? Биха ли ни прегърнали като естествени съюзници в сделката? Не. И дума не може да става. Познаваме начина им на мислене. През последните години всички сме им сърбали попарата. Те виждат в нас заплаха. Потенциални узурпатори. Тъжно ми е да го казвам, но в крайна сметка ние сме се превърнали във врагове на бащите си.

Разнесе се мърморене — неохотно съгласие, наситено с неловкост.

— Но какво можем да направим? — попита друг, Мичъл. — У тях е цялата власт — истинската власт. А ние получаваме само трохите от масата им. И какво можем да направим с тези трохи?

Огорчението в гласа на Мичъл се отразяваше в лицата на всички. Кустоу погледна към Майкъл, после сведе поглед и сви рамене.

— Нищо… — отговори тихо той. Но нещо в държанието му намекваше за друго.

Застанала до Майкъл, Емили последователно плъзна поглед по лицата им — усети внезапното напрежение, обхванало кръга. Въпреки онова, което се говореше, нещо в цялата тази сложна шарада за „империята“ я караше вътрешно да ги отхвърля. Те си говореха как щели да променят баланса на силите — говореха за „освобождение“, а всъщност единственото, което искаха, беше да заграбят властта за себе си. В това не бяха по-добри от бащите си. Не. Дори и след прекараното в затвора време не бяха разбрали. За тях това все още си беше преди всичко игра. Нещо, с което да си запълват часовете и да прогонват призрака на досадата.

Въпреки това беше хубаво, че ги вижда — и разбира как мислят и действат — защото по някакъв странен начин това я правеше по-силна и по-решителна.

За момент се откъсна от разговора им и се вглъби в себе си, съсредоточи се върху идеала, за който работеше през всичките тези години. Идеалът на Промяната — истинската промяна, освободена от старите структури на властта. Нещо съвсем чисто и съвсем-съвсем ново. Точно за това се беше борила през всичкото време в Пин Тяо. За нов свят, освободен от йерархии, в който мъжете и жените ще дишат нов въздух и ще живеят с нови мечти. Да, и тъкмо това бяха предали Мах и Гезел, когато бяха избрали да работят с Де Вор.

Потръпна и се огледа. Майкъл я наблюдаваше загрижено.

— Какво има, Ем?

Тя се втренчи в него — в първия миг не го разпозна, изненада се, че се намира тук, сред цялото това сборище, сред онези, които би унищожила, без изобщо да се замисли. И след това, щом се осъзна, се разсмя. А той, вперил поглед в нея, се усмихна, усмихваше се все по-широко — не разбираше нищо, ала онова, което виждаше по изпитото й изваяно лице, му харесваше. И докато я гледаше, в него сякаш отникъде се надигна странна, нова решителност и нервните му окончания пламнаха.

* * *

— Е, Майкъл? Забавляваш ли се?

Майкъл Левър се обърна, прегърна домакинята, притисна я към себе си, целуна я по бузата и чак тогава се дръпна. Глория Чун беше висока и поразително елегантна млада жена с класическите черти на аристократка хан. Говореше се, че предците й били свързани с великата династия Мин; като я гледаше, на човек не му беше трудно да повярва. Тази вечер беше облечена като прочутата императрица Ву — дълги одежди, сини като нощното небе и избродирани с хиляди мънички златни слънца.

Бяха сами на големия горен балкон. Последните гости се клатушкаха под тях по криволичещите пътеки обратно към носилките. Тя го заобиколи, застана до парапета и се загледа в тъмната, осветена от лампи градина.

— Прекарах си добре — обади се тихо той, застана до нея и се облегна на парапета. — Беше ми приятно да си мисля за неща, различни от неприятностите с баща ми.

— Ами момичето?

— Момиче ли? — той я погледна неразбиращо, после се разсмя. — О, Мери ли?

Тя извърна глава и впери поглед, сякаш виждаше през него, след това се усмихна.

— Наблюдавах те, Майкъл. Наблюдавах ви двамата заедно… Беше ми… интересно.

Той се обърна към нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Убедена съм, че вече си наполовина влюбен в нея.

— Глупости — възрази той, шокиран от предположението; но още щом го изрече, разбра, че има известна доза истина. Остана така, загледан в нея, след което се оттласна от парапета и прикри неловкостта си със смях. — Е, и ако бях влюбен, какво?

Тя обхвана раменете му, наведе се и го целуна.

— Не ме разбирай погрешно. Не че не одобрявам. Щом те кара да се чувстваш щастлив… — отдръпна се леко и впери изпитателния си поглед в очите му. — Добра е за тебе, Майкъл. Виждам го. Силна е.

— Да, но… — той въздъхна. Не, беше невъзможно. Баща му никога не би одобрил.

— Направи първата крачка. Защо не и следващата?

— Какво искаш да кажеш?

— Излез завинаги от сянката на баща си. Покажи му, че си самостоятелен човек. Ожени се за нея.

Той се разсмя смаяно.

— Да се оженя за нея? — разтревожено сведе поглед, после се извърна. — Не. Не мога. Той ще ме отреже…

— Няма да посмее. Но и да посмее — могат ли нещата да се влошат повече от това? Какво друго може да направи?

— Не…

— Не? Я си помисли, Майкъл. Старият те е набутал в ъгъла. Отрязал е финансите ти и по всякакъв начин се стреми да ти пречи да опиташ сам. Така, както стоят нещата, ще ти се наложи да направиш избор — и то скоро: или да се върнеш при него и да молиш за прошка, да паднеш на колене пред стария и да приемеш условията му, или да отстояваш себе си. Защо не го направиш още сега? Сега, веднага — когато той най-малко го очаква.

Той отново извърна лице към нея.

— Не. Не и докато все още има и други възможности.

Тя потръпна.

— Искаш да кажеш, например кредитна къща „Чисто сърце“?

Той втренчи поглед в нея.

— Как така знаеш?

— Работата ми е да знам. А щом аз знам, можеш да бъдеш сигурен, че и баща ти знае. Всъщност съм абсолютно убедена.

— Защо?

— Защото той е собственик на кредитна къща „Чисто сърце“. От тази сутрин.

Той затвори очи.

— И какво ще правиш? — продължи Глория.

— Да правя? Че какво бих могъл да направя?

— Онова, което ти казах. Ожени се за нея. Стани самостоятелен. Що се отнася до парите, аз ще ти ги дам. Трябваха ти два милиона, нали? Хубаво. Чека ще го имаш сутринта. Подаръкът ми за сватбата.

Той се втренчи слисан в нея, след това поклати глава.

— Но защо? Не те разбирам, Глория Чун. Защо искаш да направиш това за мене?

Тя се усмихна, наведе се и отново го целуна.

— Защото вярвам в тебе, Майкъл Левър. И защото искам да те видя силен. Силен и независим. Заради всички нас.

* * *

Дванайсет мънички хомункулуса — холограми, високи не повече от шест цун — бяха събрани в полукръг на бюрото, мигаха и трептяха на бледата светлина, идваща от близкото плаващо кълбо. Срещу тях, на стол с висока облегалка, седеше старият Левър. Погледна шефовете си на отдели и изръмжа:

— Е, и какъв и проблемът? Защо да не можем да използваме някой друг? Някой по-евтин от „ПроФакс“? И по-надежден?

Няколко от фигурките затрепкаха, сякаш се готвеха да кажат нещо, но отговори една от централните холограми — мъничкото изображение на началника на вътрешната дистрибуция. Образът му се втвърди, стана по-силен отпреди, изпъкна на фона на изображенията и от двете му страни.

Фигурката наведе глава.

— Простете, господарю, но имаме отдавнашни традиции в сделките с „ПроФакс“. Връзките ни с тях датират от двайсет години. Според нашия опит няма по-надеждни партньори.

Левър изпухтя раздразнено.

— Ако това беше вярно, сега нямаше да говорим за него, нали? — наведе се напред и надвисна над тях. — Та ви питам още веднъж: какъв е проблемът? Разбирам „ПроФакс“ да притежаваха патента за този процес, обаче не е така. И със сигурност не са монополисти на пазара. Защо да не можем да се пазарим за цената? На мене ми се струва, че точно това е най-добрата възможност.

Облегна се назад и преплете пръсти.

— Добре. Ето какво ще направим. Хващаме юристчетата да драснат на „ПроФакс“ писъмце, с което ги уведомяваме, че нарушават договора, после задържаме всички плащания за вече изпратени ни продукти и след това изпращаме молба за оферти до всички главни конкуренти на „ПроФакс“. И го правим сега, веднага, разбрахте ли ме, господа? Веднага!

Щом произнесе последните думи, Левър тресна с десница бутона „изключване“ и скочи от стола, докато изображенията се стопяваха във въздуха.

Точно в този миг в другия край на града шефовете на главните му отдели щяха да бъдат събудени и да им съобщят решението му. Да, и без съмнение има да ме псуват под мустак — помисли си Левър, усмихнат дивашки. Да, но така стояха нещата в този свят: не бива да се оглеждаш, а да вървиш напред. Ако нещо имаше смисъл, нямаше никаква основателна причина да се бавят. Нито пък имаше място за сантименталности. И двете бяха слабости. Фатални слабости, ако се допуснат.

Отиде до барчето в дъното на кабинета, измъкна бутилка с любимото си малцово уиски, наля си голяма чаша, обърна се и се огледа.

Голям кабинет в ранчерски стил: тежки, ниски дървени прегради го разделяха на „ясли“. Вляво имаше механичен кон — зад една от преградите, под собствения му портрет като двайсетгодишен, гол до кръста, с кожени панталони и лъскави кожени ботуши.

Доста време беше минало — месеци, ако не и години, откакто се бе опитал да обязди коня. Не че изобщо му беше минавало през ума, но сега кой знае защо се приближи до него, мина под релсата, застана до коня, отпусна ръка върху гладката, хладна кожа на седлото и вдъхна тежката, животинска миризма.

До отсрещната стена зад бюрото стоеше голям шкаф със стъклена витрина, пълен със спортни трофеи: спомени за една атлетична младост. До него, осветен с мека светлина отгоре, висеше портрет на жена му — беше нарисувана до раменете; красивата й златна коса обрамчваше като ореол мекото й ангелско лице.

По-рано бе седял в личната си прожекционна зала, обгърнат от мрака, втренчен в холограмата на сина си Майкъл, който се боричкаше с него край басейна, а младата му съпруга Маргарет ги гледаше. Филмът беше стар, заснет малко преди смъртта на Маргарет. Тогава Майкъл беше на осем, а той — на петдесет и четири години.

Потръпна, щом се замисли за изминалите оттогава години. Тази есен ставаха двайсет. Дълги години, през които упорито се бе мъчил да забрави; да стане твърд като стомана и да устоява на цялата болка и несправедливост, които бе почувствал при смъртта й. Всичко стана толкова внезапно. Загроби се в работата си, хвърли всичко да направи компанията си „ИмВак“ номер едно в Северна Америка. Но това му струваше много. Никога не успя да я оплаче както трябва и вътре в него още болеше. Дори и сега, след всичките тези години, не можеше да я погледне, без стомахът му да се свие и устата му да пресъхне. Беше му трудно да отгледа момчето без нея, но бе успял. И за известно време всичко беше наред. За известно време…

Левър извърна глава. Внезапна горчилка го накара да се намръщи. След всичко, през което бе минал — след всичко, което беше направил за момчето — как може Майкъл така да се обърне срещу него? И то пред хора! Какво нахалство! Каква неблагодарност…

Мина под релсата, приближи се до масата към вратата, взе плика и го разкъса гневно. Вътре беше писмото, което бе написал по-рано — кратката бележка за помирение, в която прощаваше на Майкъл и го молеше да се върне. Постоя така за миг, скъса листа на две, после — още на две с лице, изкривено от болка и гняв.

— Не — прошепна тихо и се огледа объркано, внезапно уплашен от силата и яростта на чувствата си. — Не сега, а може би никога. Не. Не и докато не се върнеш с пълзене и не помолиш за прошка.

А щеше ли да е достатъчно? Щеше ли да поправи онова, което се бе скъсало между тях? Не. И все пак без него нямаше нищо. Това огорчение, този гняв го гризяха ден след ден, час след час, не го оставяха да си почине. Също като смъртта, помисли си той и пак потръпна, учуден как е свързано всичко. Като смъртта.

* * *

За три дена Леман доведе местния бос на тон, Ло Хан, на масата за преговори. Четиринайсет от хората му бяха мъртви, а още шестима се бяха присъединили към Киан А-йин под ръководството на Леман. Сега Ло Хан седеше с трима от своите главорези срещу Киан и се договаряше с него.

— Много е висока. Твърде висока — Ло Хан изплю фаса от пура, който предъвкваше.

— Петнайсет процента от сделката вече са извършени — отговори Киан и се обърна, за да се усмихне на Леман, сякаш за да му каже: „Ти можеш да се биеш, ама като става дума за сделки, гледай сега експерта.“

Леман не каза нищо — знаеше, че онова, което иска Киан, беше абсурдно малко. Цифрите, които Ло Хан показваше в тефтерите си, бяха орязани. Дори и при повърхностна оценка, той прибираше четири-пет пъти по толкова. И една шеста от двайсет процента не беше много, като се има предвид, че вече го бяха тупали здраво в четири случая. Но нямаше значение. На каквото и да се съгласеше Киан, той, Леман, щеше да скъса съглашението, когато му дойдеше времето, защото искаше всичките сто процента от наркотърговията на Ло Хан.

За шест седмици тук долу Леман бе научил много за Долните нива. Внимателно бе наблюдавал и бе слушал нащрек думите на Сучек. Знаеше ги как мислят и какво искат. Познаваше силата и слабостите им — особено последните — и сега бе дошъл да провери как да използва и двете, за да постигне целите си.

А какви бяха тези цели?

Когато от планината се беше върнал в Града, искаше ни повече, ни по-малко от това, докрай да си отмъсти на Седмината. Беше се виждал като самотна фигура, която се плъзга между нивата като сянка и носи смърт на Фамилиите и на всички, които ги подкрепят. Но това беше само мечта. Сам-самичък не можеше да се надява да промени каквото и да е, а и по природа си беше самотник: не можеше да изразява мислите си, омразите си и да ги споделя. Ала въпреки това имаше и среден път.

Можеше и да е самотник, но не беше задължително да е сам. Вече формираше около себе си солиден корпус от мъже — сред тях на първо място беше Сучек. Не се съветваше с никого, не допускаше никого до мислите си — гледаше си работата и печелеше съюзници с активността на действията си, с еднопосочността, присъща на природата му. Не му се налагаше да се моли — мъжете го следваха, след като разпознаваха в него нещо, за което бяха копнели, може би и мечтали. Мъжете му се доверяваха и не искаха нищо в замяна. Имаха вяра в него. Искаха той да ги използва. Желаеха го.

Уважение и страх. Вярност и дълбоко вкоренена неувереност. Точно тези смесени чувства към него — у всички, които го опознаваха — бяха начинът, по който щеше да постигне невъзможната като сън цел, самият източник, самият извор на привлекателното у него.

Щеше да използва уважението и страха им, за да насочва верността и несигурността им — знаеше, че и двата аспекта са необходими и в комбинация са могъщи. Но в сърцето на всичко беше собственото му лично желание, смъртоносно и безкомпромисно, което оформяше всичко, оформяше онези, които бяха привлечени и отвратени от него, като оръжие, с което да осъществи волята си.

Задържа тази мисъл в ума си още миг, после се намръщи. Дребосъците на масата продължаваха да се дърлят и пазарят за нищо — грубата наглост на Ло Хан си беше лика-прилика с дребнавата алчност на Киан. Погледна зад тях и видя как главорезите на Ло Хан са приковали погледи в него, разтревожени от промененото му изражение. Извърна се, приближи се до вратата и я отвори, без да обръща внимание на въпросителните погледи на Киан и Ло Хан. Отвън кимна на Сучек и продължи нататък, като забеляза, че и той го гледа въпросително.

— Какво има, Щефан? — прошепна той угрижено.

Леман се обърна с лице към високия, блед като мъртвец мъж и го хвана за ръцете, но отначало не каза нищо.

Знаеше, че има правила и ограничения дори и тук, където сякаш нямаше никакви правила, а всичко беше подчинено само на грубата сила. Целият човешки живот поставяше граници вътре в себе си. Винаги имаше някаква степен, отвъд която не отиваха. Но той, за когото нямаше нищо ценно, не признаваше такива правила и ограничения. Беше отвъд доброто и злото. За него нямаше значение нищо освен осъществяването на волята му — изпълнението на единственото му желание.

Но ако беше така — какво чака? Защо не беше действал веднага, без да се страхува от последствията? При това като знае, че последствията вероятно ще са благоприятни за него. Точно за това си мислеше, докато стоеше там, зад Киан — точно това го бе накарало да се намръщи. Стисна ръцете на Сучек и се втренчи в бледозелените му очи.

— С мене ли си, Иржи?

Сучек кимна — сякаш отведнъж беше схванал какво става.

— Веднага ли? — попита той.

— Защо не? Двамата заедно. Те могат да се подозират взаимно в предателство, но нас няма да заподозрат. Сигурно си мислят, че се страхуваме от война докрай между отделните тон. Но ако и двамата са мъртви…

Пусна ръцете на Сучек.

Високият се усмихна. Беше ясно, че идеята много му харесва. Мисълта да убие Киан го бе почесала точно там, където отдавна го сърби. Извади пистолета.

— Добре. Главорезите на Ло Хан са мои.

Беше и уверено, и самопожертвователно от негова страна. Но думите му всъщност означаваха: „Ти, Леман, си водачът. На тебе се пада честта да убиеш Киан и Ло Хан.“

Леман кимна бавно и извади големия перленобял пистолет от кобура.

— Да — гласът му беше студен и крехък като лед. — Да вървим.

* * *

Леман стоеше на вратата на Фурнаджията — висока, неестествено мършава фигура в бяло. В краката му лежаха труповете на тримата бегачи, които го бяха нападнали. Още двама мъртви имаше вътре в стаята. Останалите бяха избягали, захвърлили брадвичките си, сякаш срещу тях се беше изправил самият Ян Вен, богът на ада.

Убийството на Ло Хан и Киан А-йин шокира местните босове на тон. Но шокът бързо бе довел до прозрението, че във властта се е създал вакуум. Вакуум, който трябваше да бъде запълнен — и то бързо. Само за час двама от тях се срещнаха и решиха да действат. При Леман бе изпратен вестоносец да уреди среща, за да се договори примирие, но тази среща беше просто претекст. Босовете бяха решили да се разправят с Леман, преди той да се е превърнал в проблем.

Леман го знаеше. Всъщност разчиташе точно на това. Беше се появил с трима души, невъоръжен — знаеше как ще се опитат да го изиграят босовете на тон. Петнайсет бегачи, въоръжени със сребърни брадвички. И трябваше да го застигне „смърт от хиляда насичания“ — предупреждение за всички потенциални узурпатори.

Но Леман нямаше никакво намерение да умира. Беше си наумил да им даде още няколко урока.

Час преди срещата бе разположил малки групи мъже по коридорите, които водеха насам, като се бе погрижил да разберат, че когато бегачите на тон започнат да отстъпват, не трябва да се намесват по никакъв начин, а само да се покажат. И после, когато се бяха появили бегачите — намръщени, нагли малки лайнарчета с прекалено голямо самочувствие, вече опасно за тях — Леман нареди хората си зад себе си и ги посрещна сам. Предизвикваше ги, унижаваше ги и най-накрая те един по един започнаха да го нападат.

Сега Сучек се беше втренчил в него и си припомняше.

Леман бе фраснал един юмрук на първия бегач още преди човекът да разбере, че е замахнал към него, и силата на удара го запрати назад, залитащ. Когато се строполи, вече беше мъртъв.

Вторият бегач беше по-предпазлив, но Леман му отне брадвичките, все едно беше дете, после го вдигна с една ръка и му строши врата. След това стъпи върху трупа и помами следващия с ръка.

Хайде, ела…

Още трима се опитаха, последният — с някакво съдбовно примирение, като хипнотизиран от силата на изправения срещу му мъж. Ако той изобщо беше човек. А после се предадоха като един и побягнаха от фигурата в бяло, чиито тънки, мършави крайници бяха по-бледи от лед и чиито очи приличаха на малки прозорчета към ада.

Беше чул подвикванията на мъжете в коридорите; дюдюканията и подигравателния смях, докато гонеха бегачите. А след това ги бе наблюдавал как се връщат, за да намерят Леман точно в тази поза — в рамката на вратата на стаята на Фурнаджията.

Сучек се огледа — страхопочитанието, което изпитваше самият той, беше изписано на всяко лице, четеше се в широко отворените от възхищение очи на всеки. Отново се обърна с лице към Леман, после коленичи и унизено положи шията си пред мъжа — не разбираше много защо го прави, но знаеше, че трябва да е точно така. И навсякъде около него останалите направиха същото и оставиха Леман да обикаля между тях и да притиска със стъпало всеки оголен врат. Бележеше ги. Вече бяха негови. Негови докрай. Дори и в смъртта. Също като Ли Юан в деня на коронацията му.

И когато Сучек отново се изправи, беше изпълнен с чувство за справедливост, абсолютно уверен. Нямаше връщане назад. Оттук нататък нямаше да има полумерки. Или Леман, или нищо. И заедно с това чувство за справедливост дойде и едно друго — за съдбовност. За начало. Беше сякаш насън. Оттук нататък поемаха по една особена пътека. И където и да ги отведеше тя — в рая или вдън самите глъбини на ада — той щеше да върви след този човек. Защото така щеше да бъде оттук нататък — за всички, събрани тук.

Беше се започнало.

* * *

Когато Емили се прибра, вече минаваше четири. Изрита обувките си и се отправи към банята, като тихичко си тананикаше. Протегна ръка и положи длан върху плочката на душа. Добре. Беше гореща. Това означаваше, че прислугата се е сетила да дойде по-рано. Съблече роклята си през глава и я пусна на стола отстрани, после се измъкна и от корсажа.

Беше паметна вечер — и неочаквано приятна. Пристъпи под душа и отново взе да си припомня събитията от вечерта, докато се сапунисваше под непресекващата водна струя.

Всъщност Майкъл Левър не се оказа чак толкова лош, след като го поопозна. Не че винаги го беше мразила. Когато започна работа за „МемСис“, се отнасяше към семейство Левър с омраза от разстояние, като не правеше особена разлика между сина и бащата, а виждаше само хищния нрав на компанията майка „ИмВак“. Е, през последните няколко седмици бе научила много. Системата си беше система и човек трябваше да й се противопоставя, но с хората не беше чак толкова лесно. Трябва да приемаш всекиго такъв, какъвто е. А в много отношения Майкъл Левър беше свестен човек — честен, надежден, способен да се отнася с яростна загриженост и вярност към хората наоколо си. Виновен ли беше, че се е родил наследник на „ИмВак“?

Досега не беше сигурна. Бе се чудила дали наистина има разлика между бащата и сина, но тази вечер, докато го слушаше как говори за намеренията си, го бе видяла и от друга страна — и то от страна, която никога не бе предполагала, че съществува. Желанието за промяна — тази изгаряща го отвътре нужда да направи нещо за обикновените хора в Америка… истинско ли беше или просто реторика? Въпреки че водата бе топла, тя потрепери само при мисълта за това. Страстта му — този яростен, безкомпромисен огън, който бе съзряла тогава, когато той за миг се бе обърнал към нея — й се бе сторила достатъчно истинска. Но докъде би стигнал той по този път? Дотам, докъдето искаше да стигне тя, или куражът щеше да го напусне пред лицето на истинската промяна? Щеше ли да се отдръпне плахо преди крайната стъпка?

Спря водата, излезе изпод душа, изстиска косата си и я уви в кърпа. Известно време стоя така, втренчила невиждащ поглед в замъгленото огледало, докато се сушеше, после се обърна и излезе от банята.

В спалнята беше тъмно. Единствената светлина идваше от отворената врата на банята. И въпреки това го видя още преди да прекрачи прага.

Седеше на леглото й с насочен право към нея пистолет. Висок, безбрад хан с ниско подстригана тъмна коса. Никога преди не беше виждала това лице.

Понечи да отстъпи назад, но той леко вдигна пистолета и щракна затвора. Тя нямаше как да сбърка този сигнал. Застина на място и отпусна ръце с разтворени пръсти — жест, с който искаше да го увери, че не е въоръжена. Беше гола, светлината идваше иззад гърба й.

— Какво искаш?

Изрече го спокойно, без да издава страха си. Оня можеше да я убие за секунда. Два куршума в сърцето. Точно това бе очаквала още от деня, когато пристигна от Европа. И сега най-накрая я бяха открили.

Той се изправи и прекоси стаята, без да я изпуска от мерника си и без да отмества очи от нея. Вдигна нещо от тоалетната масичка и й го метна. Халатът. Тя кимна едва-едва за благодарност и го навлече.

— Кой те изпраща? — пробва отново.

Усмивката му беше странна, почти позната. Телосложението му — също. Тя набърчи чело — опитваше се да си припомни. И тогава той заговори:

— Как вървят работите, Емили?

Тя присви очи — не беше съвсем сигурна; след това се разсмя смаяно.

— Ян…? Ти ли си?

Усмивката му стана още по-широка. Дулото бавно се отпусна надолу. Беше Мах. Ян Мах — сега вече го виждаше, въпреки промененото лице. Имаше нещо в стойката — в начина, по който се движеха мускулите на лицето му — което не можеше да се скрие.

— Какво се е случило?

Той си пое дъх.

— Бяха по петите ми. Нападнаха ни — преди единайсет дни, при третия звънец. Убиха повече от двайсет агенти и взеха в плен сигурно още трийсет, сред тях — и шестима от нашите ръководители на клетки, другари, които ме познават лично. И които биха могли да ме разпознаят.

— Кар?

Той кимна.

— Сигурно. Носят се слухове, че създавал нови отряди, но си мислех, че още не са готови — сви рамене; чертите му за миг се изкривиха в гримаса, докато си спомняше за случилото се. — Това… — леко докосна лицето си. — Направих си го преди осем дни. Още ме боли. Трябваше да си почивам — да остана още известно време с бинтовете — но в Европа положението стана твърде напечено. Трябваше да се измъквам.

— Искаш ли да останеш тук?

Мах впери поглед в нея, после кимна.

— Няма да е задълго. Най-много за два дена.

— Ами после?

Той погледна пистолета, който държеше, след това го метна на леглото.

— Трябва да се връщам. Има разни неща за довършване. Стари сметки за уреждане. Всичко съм подготвил, но трябва да съм там, за да съм сигурен, че ще мине гладко — Мах отново й се усмихна. — Ами ти? Какви ги вършиш тук?

Точно щеше да отговори, когато на вратата се почука. Извърна се нервно, после отново го погледна.

— В банята. Скрий се в душ кабината. Вземи и пистолета. Ще се опитам да ги разкарам — които и да са.

Той кимна и тръгна към банята. Чак когато влезе и затвори вратата, тя се отправи към коридора.

— Кой е?

— Доставка за ну ши Дженингс.

Тя допря върха на езика си до предните си зъби. Доставка? В 4:17 ч. сутринта? Протегна се, врътна ключа, дръпна лекичко вратата и надникна през тесния процеп. Отвън стоеше дребничък хан с наведена глава, наполовина закрит от огромната кошница с цветя, която носеше.

Тя се засмя — все още имаше подозрения. После видя картичката и веднага разпозна прилежния, закръглен почерк на Майкъл Левър. Дръпна вратата.

— Богове…

Мъжът й подаде кошницата и отстъпи с дълбок поклон. Тя се обърна, дръпна вратата зад себе си, прочете картичката и се върна обратно в стаята.

— Е… — започна Мах, щом излезе от банята, но млъкна, като видя цветята. — Някой приятел? — полюбопитства той.

— Да — поколеба се тя и прикри картичката с ръка. Кой знае защо, не искаше той да види какво пише там. — Много близък приятел.

Бяха орхидеи. Съвършени екзотични орхидеи, по хиляда юана бройката, а тук имаше… колко? Трийсет, че и повече. Тя се намръщи — този подарък я притесняваше. После дръпна кошницата към лицето си, помириса ги, вдъхна деликатния им, прекрасен аромат.

— Любовник? — Мах беше прям както винаги.

— Не — отговори тя. Но още докато го изричаше, пак видя усмивката му, видя как се готви да я разсмее с някоя шега, а после — тъмните му очи, които пламтяха, докато говореше за предстоящите велики промени.

— Не — повтори тя. — Само приятел. Много добър приятел.