Джейн Остин
Разум и чувства (9)

Глава 9

Семейство Дашууд се чувстваше вече доста удобно в Бартън. Къщата, градината и околностите им бяха станали близки и сега за първи път след смъртта на бащата си момичетата си позволиха да се отдадат на обичайните си занимания, които бяха придавали на Норланд половината от неговото очарование — при това вършеха всичко с още по-голямо удоволствие, отколкото в предишния си дом. През първите две седмици сър Джон Мидълтън се отбиваше всеки ден и тъй като не знаеше какво да прави вкъщи, виждаше му се много чудно, че те са все заети.

Освен посетители от Бартън Парк не им идваха много гости, въпреки настойчивите подканяния на сър Джон да общуват повече със съседите си и въпреки непрекъснатите му уверения, че каретата му е винаги на тяхно разположение, независимият дух на мисис Дашууд взе връх над желанието й да осигури компания за дъщерите си и тя не искаше да гостува на никой, ако до къщата му не можеше да се стигне пеша. Имаше само няколко такива семейства и не всички бяха подходящи за тях. По време на една от първите си разходки из околността момичетата бяха открили една старинна и внушаваща респект сграда. Откриха я на около миля и половина от къщата, докато вървяха из тясната лъкатушна долина Аленхъм, която излизаше от долината Бартън. Старинното имение им напомняше за Норланд, това ги заинтригува и събуди у тях желание да разберат нещо повече за него. След като поразпитаха тук-там обаче научиха, че собственицата е добродушна възрастна дама, която за съжаление бе твърде немощна, не общува с никого и не излиза от дома си.

Из цялата околност имаше много красиви пътеки. От почти всички прозорци на къщата се виждаха високи затревени хълмове и те ги мамеха с върховната наслада на гледката, която се разкриваше от върховете. Това беше приятно разнообразие в дни, когато разкаляната долина в подножието скриваше нейните красоти. Към един от тези хълмове именно се запътиха Мариан и Маргарет една паметна утрин, привлечени от слънчевите проблясъци по иначе забуленото небе и неспособни да понасят повече принудителния затвор, наложен им от няколкодневните неспирни валежи. Времето не можа да изкуши другите две дами и те предпочетоха да останат вкъщи при своите книги и картини, въпреки уверенията на Мариан, че времето ще се задържи и че заплашителните облаци над техните хълмове ще се разнесат. Двете момичета тръгнаха заедно на път.

Заизкачваха се бодро по хълма и се радваха на синьото небе всеки път, когато то се покажеше иззад облаците. Дожаляваше им за Елинор и майка им, че не могат да изпитат великолепното усещане, породено от живителните ласки по лицата им, с които ги даряваха поривите на югозападния вятър.

— Нима може да има по-голямо блаженство от това? — каза Мариан. — Маргарет, хайде да се поразходим наоколо поне два часа!

Маргарет се съгласи и още двайсетина минути продължиха да вървят срещу вятъра, като посрещаха със смях и наслада неговите пориви. Изведнъж облаците над главите им се скупчиха и камшиците на пороя ги зашибаха право в лицето. Изненадани и разочаровани, въпреки нежеланието си те трябваше да се връщат, защото най-близкият подслон беше собствената им къща. Все пак им оставаше утехата, че могат да пренебрегнат приличието и да потичат с всичка сила надолу по стръмния хълм до градинската порта, постъпка, породена от крайна необходимост.

Момичетата побягнаха. В началото Мариан тичаше по-бързо от сестра си, но стъпи накриво и внезапно падна на земята, а Маргарет, която не успя да се спре отведнъж, за да й помогне, неволно прелетя покрай нея и стигна до подножието на хълма без всякакви произшествия.

Когато Мариан падна, наблизо минаваше мъж с пушка, придружен от два пойнтера. Той остави оръжието и се притече на помощ. Момичето бе успяло да се изправи, но глезенът й бе изкълчен и не можеше да стъпи на крака си. Джентълменът предложи услугите си, но като се досети, че скромността й не би приела нещо, което самата ситуация налагаше, той бързо я взе на ръце и я понесе надолу по хълма. Маргарет бе оставила градинската врата отворена и той мина през нея и внесе момичето в къщата, в която другата сестра току-що бе влязла.

Господинът не пусна Мариан, докато не я настани удобно на един стол в салона.

Когато двамата се появиха, Елинор и майка й се изправиха изненадано и приковаха в него погледи, в които се четеше едновременно нескрито удивление и тайна възхита от външността му. Той се извини, че е нахълтал така в дома им, и разказа какво го е накарало да направи това — начинът, по който говореше, излъчваше такава искреност и изящество, че гласът и изражението на лицето го правеха още по-очарователен, а той без друго беше хубав мъж. Ако беше стар, грозен и недодялан, мисис Дашууд също щеше да изрази любезно своята благодарност за този жест на внимание към детето й, но сега, освен от майчински чувства, бе обхваната и от определен интерес, предизвикан от младостта, красотата и изяществото на непознатия.

Тя не преставаше да реди думи на благодарност, а когато го покани да седне, в отношението й се почувства една особено характерна за нея сладост. Непознатият отклони поканата с извинението, че е мокър и мръсен. Тогава мисис Дашууд го помоли да се представи, за да знаят на кого дължат своята благодарност. Той отговори, че се казва Уилъби и в момента живее в Аленхъм, а на следващия ден се надява на честта да може да се отбие отново, за да се осведоми за здравето на мис Дашууд. Въпросната чест му беше оказана с голяма охота и той си тръгна в проливния дъжд — нещо, което още повече засили интереса им към неговата особа.

Мъжествената му хубост и необикновеното изящество на обноските му веднага станаха обект на всеобща възхита, а кавалерският му жест към Мариан я направи прицел на закачки и смях, в който, благодарение на външността на джентълмена, се долавяше и една по-особена нотка. Самата Мариан не бе успяла да го разгледа добре, тъй като още в мига, когато я бе взел на ръце, тя бе обхваната от такова смущение, че бузите и пламнаха в тъмночервено и тя не посмя да го погледне открито дори и след като влязоха в къщата. Все пак бе успяла да го види достатъчно добре, за да се присъедини към всеобщия хор на възхита, и то с онзи ентусиазъм, който винаги красеше високата й оценка за нещо или някого. Във въображението си Мариан винаги бе придавала на героя от някой любим разказ подобен външен вид и излъчване, а това, че я внесе на ръце в къщата без излишни формалности, говореше за бързина на мисълта, от която постъпката му й допадаше още повече. Бе заинтригувана от всяко свързано с него обстоятелство. Имаше хубаво име, живееше в тяхното любимо селце, и не след дълго тя откри, че от мъжкото облекло най-красив определено е ловният костюм. Въображението й се развихри, тя се отдаде на приятни размишления и скоро болката от изкълчения глезен бе забравена.

През следващия промеждутък от хубаво време на другата сутрин у тях се отби сър Джон. Разказаха му за произшествието с Мариан и нетърпеливо го попитаха дали познава господин на име Уилъби от Аленхъм.

— Уилъби! — извика сър Джон, — какво, той е дошъл вече! Та това е чудесна новина. Ще отида утре дотам и ще го поканя на вечеря в четвъртък.

— Значи го познавате? — каза мисис Дашууд.

— Дали го познавам! И още как! Ами че той всяка година прескача насам.

— И какъв е този младеж?

— Най-доброто момче на света, уверявам ви. Много свестен, симпатяга, а и в цяла Англия няма по-смел ездач от него.

— И това е всичко, което можете да кажете за него? — извика Мариан с негодувание. — Какво представлява той, ако човек го опознае отблизо? С какво се занимава, какъв е по характер, има ли някакви заложби?

Сър Джон беше доста озадачен.

— Бога ми, — каза той, — не знам кой знае колко за тези неща. Но е приятен, добродушен млад човек и освен това има най-сладката черна пойнтерка, която съм виждал. Тя беше ли с него днес?

Мариан не можа да удовлетвори любопитството му относно цвета на кучето така, както и той не успя да удовлетвори нейното по отношение на нюансите в характера на мистър Уилъби.

— Но кой все пак е той? — попита Елинор. — Откъде е? Има ли къща в Аленхъм?

На този въпрос сър Джон можеше да отговори по-определено — мистър Уилъби нямаше собственост в околността и живееше тук само когато идваше на гости на старата дама от Ален Корт, която бе негова родственица, а той — неин наследник, и накрая добави: „Да, да, струва си да го хванете, мис Дашууд — освен това той има едно хубаво малко имение в Съмърсетшир и ако бях на ваше място, не бих го оставил на по-малката си сестра въпреки цялото това премеждие по баира. Мис Мариан не може да очаква, че всички мъже ще бъдат нейни. И ако не внимава, Брандън ще започне да ревнува.“

— Не мисля, — каза мисис Дашууд и се усмихна добродушно, — че мистър Уилъби ще попадне в примките на някоя от моите дъщери в опит да бъде хванат, както се изразявате вие. Те не са възпитавани в подобни неща. Независимо дали е богат или не, при нас всеки мъж може да се чувства в пълна безопасност. Все пак от това, което казвате за него, съм доволна, че е достоен младеж и че е добре да бъде сред нашите познати.

— Уверявам ви, че наистина е добро момче, — повтори сър Джон. — Миналата Коледа в Бартън Парк имахме малка вечеринка и той танцува от осем вечерта до четири сутринта, без да седне дори за миг.

— Нима? — извика Мариан с блеснал поглед. — И танцуваше изящно и с плам, така ли?

— Да, в осем часа вече беше на коня за лов на дивеч.

— Е, това вече ми харесва, точно такъв трябва да бъде един млад мъж. Каквито и занимания да има, трябва да бъде неуморим и да влага в тях жар.

— Работата е ясна, — каза сър Джон, — съвсем ясна. Значи, ще го вземете на прицел и няма да се сетите повече за горкия Брандън.

— Това е израз — каза Мариан меко, — който особено силно ненавиждам. Отвращава ме всяка шаблонна фраза, която претендира за остроумие, а „да вземеш някого на мушката“ и „да направиш завоевание“ са ми най-противни от всички. В тях се съдържа груб намек, който говори за тесногръдие и ако някога са били смятани за духовити, времето отдавна е убило цялото им остроумие.

Сър Джон не успя да схване смисъла на тази забележка, но се разсмя гръмко, сякаш наистина го е разбрал, и отговори:

— А, смея да кажа, че по един или друг начин ще имате достатъчно завоевания. Горкият Брандън! Без друго си беше пренебрегнат, макар че ви казвам, струва си да го хванете на мушката, въпреки онова падане и кълчене на глезени.