Джейн Остин
Разум и чувства (16)

Глава 16

Мариан никога не би си простила, ако бе успяла да заспи първата нощ след раздялата с Уилъби. На сутринта щеше да се срамува да погледне другите в очите, ако не станеше от леглото с вид на човек, който има повече нужда да си легне, отколкото да стане. Нямаше обаче никаква опасност чувствата, които я караха да смята подобно самообладание за позор, толкова да я оставят на мира, че да заспи. Не мигна цяла нощ и плака почти през цялото време. Стана с главоболие, не можеше да говори и не пожела да хапне нищо — не допусна никакви опити да бъде успокоявана, с което непрекъснато причиняваше болка на майка си и сестрите си. Чувствата й бяха безкрайно силни!

След закуска излезе на разходка сама и заскита около село Аленхъм като остави спомените за миналото щастие да нахлуят в душата й и цяла сутрин оплакваше настоящия обрат на събитията.

Вечерта премина под знака на същата отдаденост на чувствата. Тя свиреше отново и отново всяка от любимите си песни, които бе свирила някога на Уилъби, всеки пасаж, който бе сливал гласовете им в едно и седя до пианото, взряна във всяко написано за нея от Уилъби петолиние толкова дълго, че сърцето й натежа до краен предел и не можеше да поеме повече мъка. Така тя подхранваше скръбта си всеки изминал ден. Прекарваше пред пианото часове наред като редуваше пеенето с плач и гласът й често заглъхваше в сълзи.

Не само музиката, но и книгите й помагаха да задълбочава скръбта си, породена от контраста между миналото и настоящето. Не четеше нищо друго, освен онова, което някога бяха чели заедно с Уилъби.

Все пак мъка с подобна сила не може да бъде изживявана цял живот и след няколко дни тя премина в една малко по-спокойна меланхолия, но самотните й разходки в мълчалив размисъл и другите й подобни занимания все още създаваха впечатлението, че скръбта й е по-жива от всякога.

Писмо от Уилъби нямаше, а и по нищо не личеше тя да очаква такова. Това изненадваше майка й, а Елинор отново се разтревожи. Мисис Дашууд успяваше да намери обяснение на всичко, което я безпокои и това успокояваше ако не някой друг, то поне самата нея.

— Не забравяй, Елинор, — казваше тя, — че сър Джон често сам взима писмата от пощата и сам ги отнася до там. Вече се разбрахме, че е необходима дискретност и трябва да се съгласим, че тя е невъзможна, ако кореспонденцията им минава през ръцете на сър Джон.

Елинор не можеше да не признае правдивостта на тези думи и се опита да намери убедителен мотив за това, че не си пишат. Все пак имаше един начин да се разбере какво е истинското положение на нещата, толкова прям и простичък и според нея — толкова надежден, че Елинор не можа да се сдържи и го предложи на майка си.

— Защо не попиташ Мариан, мамо — каза тя, — дали с Уилъби са сгодени или не? Тя не би се обидила ако въпросът е зададен от нейната майка, толкова нежна и грижовна майка като тебе. Този въпрос ще бъде естествен резултат от любовта ти към нея. Тя се държеше толкова открито, а особено с тебе беше напълно откровена.

— За нищо на света не бих задала подобен въпрос. Представи си само каква мъка ще й причиня, ако не са сгодени! При всички случаи ще бъде много унизително. Никога повече няма да заслужа доверието й, ако я принудя да признае нещо, което е било тайна за всички до днес. Знам какво сърце има Мариан, тя горещо ме обича и когато обстоятелствата позволят това, ще бъда първата, на която ще се довери. Не бих принудила никого да ми се доверява, а още по-малко едно дете, защото чувството ми за дълг не би ми позволило да я принудя към нещо, което тя самата не желае.

Елинор сметна подобно свободомислие за твърде пресилено, като се има предвид младостта на сестра й, затова продължи да настоява, но усилията й бяха напразни — здравият разум, простичката проява на загриженост, обикновеното благоразумие бяха потънали в романтичната деликатност на мисис Дашууд.

Името на Уилъби бе споменато в присъствието на Мариан едва след няколко дни от членове на нейното семейство. Наистина, сър Джон и мисис Дженингс не бяха толкова внимателни, плитките им остроумия бяха довели до изживяването на много болезнени часове, когато една вечер мисис Дашууд възкликна, с томче Шекспир в ръка:

— Не успяхме да завършим „Хамлет“, Мариан. Милият Уилъби си тръгна, преди да го дочетем. Ще трябва да го отложим до завръщането му… Но сигурно ще минат месеци преди да направим това…

— Месеци! — извика Мариан, силно изненадана. — Не, може би дори по-малко от няколко седмици.

Мисис Дашууд съжали за думите си, но Елинор беше доволна от станалото, тъй като то й даде възможност да разбере доколко сестра й вярва на Уилъби и е в течение на неговите намерения.

Една сутрин, около седмица след заминаването му, успяха да убедят Мариан да отиде с тях на разходка, вместо да се скита сама из околността. До момента по време на своите лутания тя старателно бе избягвала всякаква компания. Ако сестрите й се отправеха към хълмовете тя се прокрадваше право към черните пътища, а ако те тръгнеха към долината, Мариан забързано се изкачваше по някой хълм, за да избегне срещата с тях по време на разходката. Но Елинор смяташе за такова продължително уединение за крайно нежелателно и все пак успя да убеди Мариан да излезе с тях. Тръгнаха по пътя през долината и през повечето време мълчаха, защото умът на Мариан не можеше да бъде овладян, а Елинор не искаше да рискува, след като вече бе повела в резултата с една точка. Преди да навлязат в долината, те стигнаха до една местност, която бе открита и въпреки богатата си растителност не изглеждаше толкова дива. Пред тях се простираше дълга отсечка от пътя, която бяха изминали още при идването си в Бартън и момичетата спряха да се огледат и да се порадват на околността от място, което се виждаше в далечината от прозорците на техния дом, но до сега те не бяха посещавали.

Сред предметите в тази сцена изведнъж съзряха фигура, която се движи — беше мъж на кон, който яздеше в тяхна посока. След няколко минути успяха да различат, че е джентълмен, а само след миг Мариан извика ликуващо:

— Това е той, той е наистина! Знам, че е той! — и тръгна бързо срещу него, когато Елинор — извика:

— Мариан, мисля, че грешиш! Това не е Уилъби. Този човек не е висок колкото него и осанката му не е същата.

— Същата е, същата е, — извика Мариан, — сигурна съм, че е той — и осанката, и палтото и конят са същите! Знаех си, че скоро ще дойде.

Докато говореше, тя бързо крачеше нататък и Елинор, която беше сигурна, че Мариан се е припознала и това не е Уилъби, ускори крачка, в желанието си да я настигне и да прикрие грешката й. Скоро бяха на около трийсет ярда от господина. Мариан погледна към него отново и сърцето й потъна в гърдите. Тя се обърна рязко и бързо тръгна назад, когато гласовете на сестрите й и още един, познат почти колкото на Уилъби глас, я замолиха да спре — тя се обърна изненадана, за да види и да поздрави с добре дошъл не друг, а Едуард Ферърс.

Той беше единственият човек на света, на когото в този миг можеше да бъде простено, затова че не е Уилъби, единственият, който можеше да извика усмивката върху устните й. Тя преглътна сълзите си и се усмихна на него, и заради щастието на сестра си дори успя да забрави за известно време собственото си разочарование.

Едуард слезе от коня и предаде поводите на слугата, а после тръгна с тях към Бартън, закъдето се бе отправил, с цел да им погостува.

Той бе посрещнат много сърдечно от всички и най-вече от Мариан, чиято топлота бе по-видима дори от тази на Елинор. Всъщност срещата между Едуард и сестра й не беше нищо друго, освен потвърждение на онази необяснима студенина помежду им, която често бе наблюдавала в Норланд. Все пак трябваше да се отбележи, че на Едуард му липсваше нещо, което един влюбен трябва да притежава или да каже в такъв момент. Беше притеснен и почти не личеше, че се радва да ги види, не се усещаше нито възторг, нито жизнерадост у него и той почти не приказваше, освен когато бе принуден да отговори на някой въпрос, а в отношението си към Елинор не проявяваше и най-малкия признак на влюбеност. Мариан го наблюдаваше и слушаше с нарастваща изненада. Тя усети как в нея се надига чувство на неприязън към Едуард, но то бързо заглъхна като всички други чувства при нея под напора на мислите й за Уилъби, чието държание контрастираше така рязко с това на неговия събрат.

След приветствията и изненадата в първия миг настана мълчание, нарушено след малко от Мариан, която попита Едуард дали идва направо от Лондон. Не, бил прекарал две седмици в Девъншир.

— Две седмици! — повтори тя, изненадана, че е могъл да остане в техния край толкова дълго, без да види сестра й.

Той изглеждаше доста притеснен, когато добави, че е гостувал на приятели близо до Плимут.

— Ходили ли сте скоро в Съсекс? — попита Елинор.

— Преди месец бях в Норланд.

— Милият Норланд, как ли изглежда той сега? — извика Мариан.

— Милият Норланд, — обади се Елинор, — вероятно изглежда така, както винаги по това време на годината, горите и пътеките са покрити с дебел пласт мъртви листа.

— О, — извика Мариан, — с какво опиянение ги гледах някога! Как се разхождах и ги гледах с наслада да падат върху мене като дъжд, брулени от ветровете! Какви чувства само вдъхваха мъртвите листа, есента, самият въздух! Сега няма кой да им се радва. Сигурно гледат с досада на тях и бързат да ги преметат, за да изчезнат от погледа им.

— Не всеки може да изпитва твоите страстни чувства към мъртвите листа, — каза Елинор.

— Така е, не се случва често някой да изпитва същите чувства като мене, нито пък някой да ме разбира. Но понякога и това е възможно — каза тя и потъна в размисъл, но след малко се съвзе и продължи: — Е, Едуард, — привлече тя вниманието му към гледката пред очите им, — това е долината Бартън. Огледайте я внимателно и ми кажете дали след това можете да останете равнодушен. Погледнете онези хълмове! Виждали ли сте някога толкова красиви възвишения? Вляво сред нивите и горите е Бартън Парк, вижда се една част от имението. А там, в подножието на най-далечния хълм, който се издига така величествено, е и нашата къщичка.

— Красива местност, — отговори той, — но ниските части сигурно се покриват с кал през зимата.

— Как изобщо можете да мислите за кал, когато пред очите ти се разкрива такава красота?

— Просто защото — отговори той с усмивка, — сред красотата пред себе си виждам един доста разкалян път.

— Странно! — каза си Мариан, докато продължаваше да върви към дома.

— Съседите ви приятни хора ли са? Симпатични ли са тези Мидълтън?

— Ни най-малко, — отговори Мариан, — едва ли можехме да случим по-злощастно обкръжение.

— Мариан, — извика сестра й, — как можа да кажеш такова нещо! Как е възможно да си толкова несправедлива! Те са уважавано семейство, мистър Ферърс, и се държат с нас много приятелски. Нима си забравила, Мариан, колко приятни дни сме прекарали заедно с тях?

— Не съм забравила, — каза тихо Мариан, — нито пък колко болезнени моменти.

Елинор не й обърна внимание и насочи вниманието си към техния гост в усилията си да поддържа с него нещо подобно на разговор. Говореше за сегашния им дом, за неговите удобства и така нататък, и от време на време успяваше да изтръгне в отговор по някой въпрос или забележка. Почувства се силно унизена от неговата студенина и сдържаност, в раздразнението си бе почти готова да се разгневи, но реши да се държи с него както преди и да не се ръководи от настоящето, затова потули в себе си всякакво негодувание и раздразнение и продължи да се отнася с него така, както според нея той очакваше да се държат с един от приятелите на тяхното семейство.