Джейн Остин
Разум и чувства (17)

Глава 17

Мисис Дашууд се изненада като видя Едуард, но изненадата й продължи само миг. За нея пристигането му в Бартън беше най-естественото нещо на света. Радостта и проявата на уважение и внимание надживяха доста нейната изненада. В отношението й Едуард срещна най-топлото посрещане, на което някога се бе радвал, и срамежливостта, студенината и сдържаността му не устояха на нейната топлота. Те бяха почнали да се топят още преди да влезе в къщата и съвсем изчезнаха пред сърдечността на мисис Дашууд. Един мъж наистина не можеше да се влюби в някоя от дъщерите й, без отношението му да се разпростре и към самата нея, и скоро Елинор с удоволствие забеляза, че той все повече заприличва на себе си. Обичта му към тях започваше да се събужда и тя наистина долавяше у него проява на известен интерес към начина им на живот. Все пак личеше, че не е в настроение. Хвалеше къщата, радваше се на гледката от прозорците, държеше се внимателно и мило, но въпреки това беше потиснат. Всички го усетиха, а мисис Дашууд си го обясни с тесногръдието на майка му и седна на масата, изпълнена с негодувание срещу егоизма на някои родители.

— И какви са понастоящем вижданията на мисис Ферърс за вас, Едуард? — каза тя след вечеря, когато се бяха оттеглили край камината. — Все още ли смята да ви прави велик оратор въпреки желанието ви?

— Не. Надявам се майка ми да се е убедила, че дарбите ми на политик са не по-големи от моето желание да стана такъв.

— Но как иначе ще постигнете слава? А за да са доволни роднините ви, вие трябва да се прославите, и ако нямате склонност към прахосване на пари, не обичате нови запознанства, нямате професия и материална сигурност, славата май ще ви се удаде трудно.

— Дори не смята да се опитам. Не искам да блестя над другите и нямам основание да се надявам, че мога да постигна такова нещо. Слава богу, красноречието и силният характер не могат да се изявят насила.

— Много добре знам, че не сте амбициозен. Желанията ви са съвсем скромни.

— Мисля, че са като на всички хора по света. Като всички и аз бих искал да бъда щастлив, но и аз като тях искам да постигна щастието според собствените си разбирания за него. Величието не може да ме направи щастлив.

— Щеше да е много чудно, ако можеше! — извика Мариан. — Какво общо могат да имат величието или богатството с щастието?

— Величието едва ли, — каза Елинор, — но богатството и щастието са доста свързани едно с друго.

— Засрами се, Елинор! — каза Мариан. — Парите радват само ако нищо друго не може да те направи щастлив. Ако става дума само за един човек, те могат да му дадат единствено удовлетворението от известна материална обезпеченост.

— Може би говорим за едно и също нещо, — каза Елинор с усмивка. — Струва ми се, че твоето разбиране за материална обезпеченост и моето разбиране за богатство много си приличат и както вървят нещата, трябва да се съгласим, че без известно състояние материалните удобства са просто невъзможни. С тази разлика, че твоите представи са по-възвишени от моите. Е, какво си представяш ти под материална обезпеченост?

— Около хиляда и осемстотин — две хиляди на година, не повече от това.

Елинор се засмя.

— Две хиляди на година! А моята представа за богатство означава само хиляда! Вече знам как ще завърши нашият спор.

— Все пак две хиляди на година е един съвсем умерен доход — каза Мариан. — С по-малко не можеш да издържаш цяло домакинство. Сигурна съм, че в желанията ми няма нищо необичайно. Приличен брой прислуга, една карета, може би две, и ловци — няма да можеш да ги издържаш с по-малка сума.

Елинор се усмихна отново като чу как сестра й описва бъдещите разходи в Коум Магна.

— Ловци ли? — повтори Елинор. — И защо трябва да издържате и ловци? Не всеки ходи на лов.

Мариан поруменя и отговори:

— Но повечето хора ходят.

— Ще ми се — каза Маргарет и насочи разговора в друга посока, — да получим отнякъде по една хубава зестра!

— Де да можеше! — извика Мариан и в очите й блеснаха искри, а страните й светнаха от удоволствие при мисълта за въображаемото щастие.

— Струва ми се, че всички сме единодушни в желанието си, — каза Елинор, — въпреки различията в представата за богатство.

— Господи, колко щастлива бих била! — извика Маргарет. — Чудя се какво ли ще правя с тези пари!

Мариан я изгледа с вид на човек, който изобщо няма колебания по този въпрос.

— И аз бих се почудила какво да правя с толкова пари, — каза мисис Дашууд, — ако децата ми бяха богати без моята подкрепа.

— Притесненията ти в това отношение скоро ще свършат, ако започнеш ремонт на къщата, — забеляза Елинор.

— И тогава какви прекрасни поръчки ще завалят към Лондон от вашето семейство, — каза Едуард. — Какво щастие за продавачите на книги, ноти и гравюри! Вие, мис Дашууд, ще дадете поръчка за всяка нова гравюра, която си заслужава вниманието, а що се отнася до вас, Мариан, познавам щедростта на сърцето ви, на вас не биха ви стигнали всички ноти на Лондон. Ами книгите! Томсън, Каупър, Скот — вие непрекъснато ще купувате всяко тяхно издание и дори си мисля, че ще изкупите всичките им книги, за да не попаднат в неподходящи ръце, ще купите всяка книга, която ни учи как да се възхищаваме от някое изкривено старо дърво. Нали, Мариан? Простете ми, ако съм проявил липса на такт. Просто искам да кажа, че не съм забравил за какво спорехме някога с вас.

— Обичам да ми припомнят миналото, Едуард, независимо дали е тъжно или весело. Обичам да си спомням за него и не можете да ме засегнете с нищо, което се отнася до миналото. Прав сте, че ще похарча много пари и известна част, поне тези, които са само за мене, действително ще бъдат използвани за попълнение на сбирката ми от ноти и книги.

— А основната част от състоянието ще бъде разпределена на годишни ренти за авторите или техните наследници.

— Не, Едуард, бих искала да направя нещо друго с тези пари — каза Мариан.

— Може би ще определите награда за онзи, който напише най-добрия роман в защита на любимата ви максима, а именно — „Никой не може да обича повече от веднъж в живота си“. Предполагам, мнението ви по този въпрос остава непроменено, нали?

— Категорично. На моята възраст човек вече има твърдо определено мнение за много неща. Няма голяма вероятност да видя или чуя нещо, което може да го промени.

— Както виждате, Мариан си е твърдоглава като едно време — каза Елинор, — изобщо не се е променила.

— Може би е станала само по-сериозна от преди.

— Е, Едуард — каза Мариан, — точно вие не можете да ме упрекнете в такова нещо. Вие самият не сте от най-веселите.

— Защо ли мислите така! — отговори той и въздъхна. — Та аз по характер не съм весел човек!

— Аз пък мисля, че и Мариан не е весела по характер — каза Елинор. — Едва ли може да бъде сметната за жизнерадостно създание. Тя е много искрена, много нетърпелива във всичко, което прави, понякога говори много и винаги с въодушевление, но рядко й се случва да е наистина весела.

— Мисля, че сте права — отговори той, — и въпреки това винаги съм я смятал за жизнерадостно момиче.

— Често съм се улавяла в подобни грешки — каза Елинор, — когато в едно или друго отношение съм възприемала нечий характер съвсем погрешно. Представяла съм си например, че някой е много по-весел или много по-мрачен, по-умен или по-глупав отколкото е всъщност и дори не мога да кажа защо мисля така, не знам и какво ме е заблудило още в началото. Понякога се подвеждаме от това, което хората говорят за самите себе си или пък често се ръководим от мнението на другите за тях, без да си дадем труд да поразмислим и сами да преценим.

— Но, Елинор, аз си мислех, че човек трябва да се ръководи изцяло от мнението на другите. Смятах, че нашите преценки трябва винаги да се подчиняват на преценките на хората около нас. Сигурна съм, че това винаги е било един от твоите принципи.

— Не, Мариан, никога не съм мислила така. По принцип никога не съм смятала, че собственото мнение трябва да бъде подчинено на нечие друго. Поведението е това, от което съм се опитвала да се ръководя. Не ме разбирай погрешно. Признавам, че имам известна вина, като съм те молела да бъдеш по-внимателна с новите си познати, но нима съм те съветвала някога да чувстваш нещата като тях или пък да подчиниш собственото си мнение по важни въпроси на нечие чуждо мнение?

— Никога не сте успявали да убедите сестра си, че трябва де се съобразява с вашите разбирания за добри обноски, — обърна се Едуард към Елинор. — Имате ли известни успехи в това отношение?

— Тъкмо обратното, — отговори Елинор и погледна многозначително към Мариан.

— По този въпрос — каза той, — мнението ми изцяло съвпада с вашето, но се страхувам, че на практика съм много по-близо до държанието на сестра ви. Никога не съм искал да обидя някого, но съм толкова глупаво стеснителен, че хората често ме смятат за невнимателен към тях, докато аз просто се свивам поради собствената си недодяланост. Нерядко съм си мислил, че по природа съм създаден да харесвам по-обикновена компания, в обществото на културни хора се чувствам толкова зле!

— Мариан не е срамежлива и не може да обясни с това липсата си на внимание към другите — каза Елинор.

— Тя доста добре знае цената си, за да бъде престорено стеснителна — отговори Едуард. — По един или друг начин стеснителността се явява като резултат от комплекса за малоценност. Нямаше да съм толкова срамежлив, ако можех да повярвам, че имам изтънчени и непринудени маниери.

— Пак щяхте да бъдете затворен човек, — каза Мариан, — а това е още по-лошо.

Едуард се взря в нея.

— Затворен ли? Такъв ли съм, Мариан?

— Да, много.

— Не ви разбирам, — отговори той и се изчерви. — Затворен! Как, в какъв смисъл? Какво мога да ви кажа? Вие какво мислите?

Елинор го погледна, изненадана от вълнението му, но се опита да отмине тази тема с шега и каза:

— Нима не познавате сестра ми достатъчно добре, за да разберете какво мисли? Не знаете ли, че за нея „затворен“ е всеки, който не говори бързо като нея и не се възхищава на нещо с нейния възторг?

Едуард не отговори. Той отново придоби характерния си мрачен и замислен вид, и дълго стоя така — мълчалив и безучастен.