Джейн Остин
Разум и чувства (39)

Глава 39

Госпожици Дашууд бяха стояли в града повече от два месеца и с всеки изминат ден нетърпението на Мариан да си иде у дома нарастваше. Тя въздишаше за въздуха, волността и спокойствието на село и мислеше, че ако изобщо на света съществува място, където може да намери покой, това място е Бартън. Елинор не можеше да убеди сестра си колко трудности ще им създаде едно толкова дълго пътуване и разбираше, че то не може да бъде осъществено веднага, иначе нетърпението й да си замине бе не по-малко от това на Мариан. Тя вече бе започнала да обмисля задълбочено начина на заминаването и дори спомена за намеренията си пред гостоприемната им домакиня, която се противопостави на тези намерения с цялото красноречие на своята доброжелателност, тогава възникна един нов план, който се стори на Елинор най-подходящият от всички останали, въпреки че той щеше да ги отложи с няколко седмици завръщането им у дома. Към края на март семейство Палмър си заминаваха за Кливланд по случай великденските празници и Шарлот отправи сърдечна покана към майка си и двете й млади приятелки да им погостуват. Тази покана сама по себе си едва ли би била достатъчна за деликатността на мис Дашууд и нямаше да я приеме, но тя бе подкрепена от искреното и много учтиво настояване на самия мистър Палмър, който коренно си бе променил отношението към тях, след като разбра, че Мариан е нещастна, затова Елинор се съгласи с удоволствие да се отзове на поканата.

Когато каза на сестра си как е постъпила, отначало отговорът на Мариан не бе твърде окуражителен.

— Кливлънд! — извика тя раздразнено, — не, не мога да замина за Кливлънд!

— Ти забравяш — каза меко Елинор, — че той не е толкова близо до… Че не е в съседство с…

— Но е в Съмърсетшир. Не мога да замина за Съмърсетшир — с такова нетърпение бях чакала някога да замина за там… Не, Елинор, не можеш да очакваш от мен такова нещо.

Елинор не искаше да я убеждава колко благоразумно би било да превъзмогне тези свои чувства и се опита да им противопостави само въздействието на други чувства върху нея — тя представи гостуването им в Кливлънд като най-добрият, най-удобният начин да съобщят на майка си, че са на път към дома, на тази толкова любяща майка, при която Мариан така бързаше да се завърне. Това нямаше да ги забави много, тъй като Кливлънд беше едва на няколко мили от Бристол, а оттам до Бартън имаше не повече от един ден път. Слугата на майка им щеше да ги чака и да ги придружи до дома, а и нямаше причини да останат в имението на Палмър повече от седмица, което на практика означаваше, че щеше да си бъдат у дома най-много след три седмици. Тъй като обичта на Мариан към майка й беше много силна, с известни усилия от страна на Елинор тази обич все пак взе връх над въображаемите пречки, които Мариан бе изложила отначало.

Мисис Дженингс беше толкова далеч от мисълта, че гостенките може да й дотегнат, та от все сърце се опита да ги покани след гостуването в Кливлънд пак да се върнат в Лондон при нея. Елинор й беше дълбоко признателна за този мил жест, но отказа да промени намеренията си и след одобрението на майка си тя се залови с подготовката на пътуването, докато в това време Мариан потърси разтуха в чертаенето на график с часовете, които я разделяха от завръщането й в Бартън.

— А, полковник! Не знам какво ще правим с вас двамата без госпожици Дашууд, — обърна се към него мисис Дженингс още първия път, когато той се отби у тях след решението заминаване, — защото те така твърдо са решили да си ходят у дома след гостуването у Палмър, и колко самотно ще ми бъде, като се върна тук! Господи! Ще си стоим мрачно с вас двамката тук и ще се гледаме като котараци.

Мисис Дженингс вероятно таеше известни надежди, че с тази жестока сцена на предстояща скука ще го подтикне да направи такова предложение, което ще го спаси от досадата, и ако има нещо вярно в това, не след дълго старата дама имаше основания да мисли, че е постигнала целта си, защото по едно време Елинор отиде до прозореца да огледа по-добре размерите на един отпечатък, който рисуваше за своята приятелка и полковникът я последва с многозначително изражение на лицето. Така двамата поприказваха сами в продължение на няколко минути. Макар че мисис Дженингс беше твърде достойна, за да ги подслушва, и за да избегне дори случайно доловена дума, тя си смени мястото и седна до пианото, на което Мариан свиреше в момента, резултатът от този разговор не убягна от зоркия поглед на старата дама — не можеше да не забележи как Елинор видимо се развълнува и пребледня и беше прекалено напрегната, за да продължи заниманието си. Още едно упование на надеждите й бе дадено в случайно доловените думи на полковника, които стигнаха до слуха й по време на една пауза в музиката — Брандън се извиняваше за лошото състояние на къщата си. Това вече изключваше всякакво съмнение. Тя се почуди наистина доколко уместно е от негова страна да каже такова нещо, но реши, че е по-скоро въпрос на етикет. Мисис Дженингс не можа да разбере какво отговори Елинор, но по устните й успя да долови, че състоянието на къщата не е от значение и старата дама я поздрави от все сърце за тази проява на достойнство. През следващите няколко минути не успя да долови дори сричка, когато при една съвсем навременна пауза в изпълнението на Мариан чу полковникът да казва съвсем спокойно:

— Аз се опасявам, че няма да стане много скоро.

Тази толкова неподходяща за един влюбен реплика я стресна и изненада, и тъкмо се канеше да извика: „Боже! И какво ви пречи?“, когато овладя порива си и се ограничи само с едно кратко възклицание:

— Колко странно! Със сигурност не му трябва да изчаква, докато порасне.

Това отлагане обаче ни най-малко не унизи или наскърби неговата събеседница, защото малко след това те приключиха разговора си и преди да се отправят в различни посоки, мисис Дженингс съвсем ясно чу Елинор да казва развълнувано:

— Ще ви бъда много признателна завинаги.

Тази признателност много зарадва старата дама и тя само се изненада малко, че след тези думи полковникът трябваше да си тръгне, което той побърза да направи веднага и то така хладнокръвно, без дори да отговори на Елинор по подобаващ начин! Не можеше да допусне, че от нейния стар приятел би излязъл толкова равнодушен ухажор.

А това, което всъщност се случи, беше следното:

— Чух за несправедливото отношение, на което е бил подложен вашият приятел мистър Ферърс от страна на семейството си — каза той с дълбоко съчувствие — и ако съм разбрал правилно, той е бил отхвърлен от тях заради твърдото си решение да не разваля годежа си с една достойна млада жена. Правилно ли съм разбрал? Така ли е?

Елинор му каза, че е така.

— Каква жестокост, каква неразумна жестокост — отвърна той разчувстван, — ужасно е да разделиш или дори да се опиташ да разделиш двама млади, които са влюбени един в друг от толкова време. Мисис Ферърс вероятно не разбира какво прави и какви последици може да има това за нейния син. Срещал съм два-три пъти мистър Ферърс в къщата на Харли Стрийт и той много ми допада. Не е от онези младежи, които човек може да опознае отблизо за кратко време, но успях да видя в него достатъчно, заради което му желая да постигне собственото си щастие, още повече че съм ваш приятел. Доколкото разбирам, той има намерение да бъде ръкоположен в свещенически сан. Бихте ли били така добра да му съобщите, че мястото в Делафорд се освободи наскоро — научих това от днешната поща, и че той може да го заеме, ако го прецени като подходящо — за съжаление обаче, при тези злощастни обстоятелства той несъмнено ще трябва да го приеме, независимо от преценката си. Само ми се искаше този пост да е малко по-изгоден. Мястото е за пастор на енория и не е много добре платено, мисля, че предишният свещеник не взимаше повече от двеста лири годишно, и макар че има възможност за известно увеличение, аз се опасявам, че не е доход, с който човек може спокойно да се издържа. Това обаче е единственото, което мога да предложа, и му го предоставям с удоволствие. Моля ви да го уверите в това.

Едва ли предложение за женитба от страна на полковника би смаяло Елинор така, както се почувства тя от характера на подобна мисия. Само преди два дни бе мислила, че за Едуард е почти невъзможно да си намери работа, а сега се откриваше подобна възможност и благодарение на нея можеше да се ожени веднага, а от всички хора на този свят именно тя беше натоварена със задачата да му съобщи за това! Вълнението й, което мисис Дженингс приписа на съвсем друга причина, беше предизвикано не толкова от дребнава корист или неприятни усещания, колкото от преклонението й пред този жест на щедрост и добронамереност, както и от благодарността й за приятелските чувства на полковника, защото постъпката му бе изразена с такава топлота и продиктувана именно от такива чувства и благородство на характера. Тя му благодари от цялата си душа и убедена, че Едуард заслужава това, тя каза на полковника колко високо цени нравствеността и характера на мистър Ферърс, след което обеща да изпълни тази задача в случай че полковникът действително желае да отстъпи на друг изпълнението на толкова приятна мисия. В същото време Елинор си мислеше, че едва ли някой друг би бил по-подходящ от полковника за това. С други думи, тя с радост би се отървала от съобщаването на подобна новина, защото не искаше да наранява Едуард с чувство на признателност точно към нея, но воден от подобна деликатност, полковникът отхвърли идеята да каже лично на Едуард за своето предложение, а и така му се искаше именно тя да го направи, че не след дълго Елинор бе принудена да преустанови спора. Тя мислеше, че Едуард все още е в града и за щастие помнеше адреса му, който мис Стийл — бе дала. Можеше да му съобщи новината още същия ден. След като разрешиха по този начин въпроса, полковникът й каза, че би се чувствал облагодетелстван от съседството с толкова добър и достоен човек, след което със съжаление добави, че къщата е малка и не представлява нищо особено, недостатък, който според очакванията на мисис Дженингс, Елинор прецени като съвсем несъществен, поне що се отнася до размерите.

— Не мисля, за тях една малка къща ще представлява неудобство — каза тя, — защото тя ще отговаря на броя на членовете в семейството, а също и на техните доходи.

Полковникът се изненада от думите й, защото едва сега разбра колко е убедена, че те ще се оженят веднага щом научат за предложението му, и защото не смяташе, че издръжката от мястото в Делафорд ще бъде достатъчна, за да може човек с неговия начин на живот да поеме рисковете от евентуална женитба. Той й изказа съображенията си.

— От мястото на енорийски свещеник мистър Ферърс може спокойно да се издържа, но само като ерген. То няма да му осигурява достатъчно, за да може да се ожени. Съжалявам, че моето покровителство се простира само до тук и едва ли мога да направя нещо повече, колкото и да ми се иска. Ако ми се удаде някоя непредвидена възможност да му бъда от полза, ще трябва много силно да съм си променил мнението за него, ако не направя всичко по силите си, за да му помогна така, както ми се ще да му помогна още сега. Всъщност това, което му предлагам, не е кой знае какво, защото твърде малко му помага в осъществяването на неговата цел — да постигне своето щастие. Ще трябва да отложи доста женитбата си, или поне аз се опасявам, че тя няма да стане много скоро.

Това именно изречение недоразбра мисис Дженингс и то съвсем справедливо нарани деликатността на чувствата й, ала след като ви разказах за онова, което всъщност се случи до прозореца между полковника и Елинор, мисис Дженингс чу младата дама да му благодари на раздяла и макар че в държанието им, общо взето, нямаше кой знае каква чувственост, пък и тя не бе изразена както трябва, старата дама все пак я прие като предизвикана от предложение за женитба.