Джейн Остин
Разум и чувства (19)

Глава 19

Едуард остана у тях само една седмица, въпреки че мисис Дашууд искрено настояваше да остане още, но той беше склонен да лишава себе си от много неща и реши да си тръгне, точно когато удоволствието да бъде сред приятели беше най-голямо. Макар и твърде променливо, през последните два-три дни настроението му се бе пооправило, той се привързваше все повече към къщата и околностите и въздишаше всеки път, когато отвореше дума за заминаване, въпреки че нямаше никакви други ангажименти и се чудеше къде да отиде, след като си тръгне оттам — въпреки всичко трябваше да си замине. Седмицата никога преди не му се бе виждала толкова кратка и не вярваше, че е минало толкова време. Многократно повтаряше това, каза и други неща, от които все повече личеше какво чувства, а то бе в противоречие с държанието му. Не му беше приятно да стои в Норланд, градът му беше противен и все пак трябваше да замине или за Норланд или за Лондон. Високо ценеше тяхното гостоприемство и твърдеше, че е щастие да бъде сред тях. Все пак трябваше да си тръгне в края на седмицата, макар че нямаше никакво ограничение на времето и нито на него, нито на тях им се искаше да се разделят.

Елинор си обясняваше това необичайно поведение с характера на майка му. За нея беше истински късмет, че не познава тази жена и с нейните особености можеше да си обясни някои странности в поведението на Едуард. Разочарована и разстроена, понякога дори недоволна от отношението му към нея, все пак бе склонна в най-общи линии да го оправдае. Но този път изтръгваше с мъка от себе си онези думи на оправдание, които някога майка й очакваше от нея в полза на Уилъби. Липсваше му плам, откровеност и постоянство и тя приписваше тези недостатъци на неговата зависимост от майка му и с факта, че в сравнение с Елинор, той познава много по-добре нейните намерения и планове. Краткостта на гостуването му и упорството, с което настояваше да си тръгне, също бяха приписани на нейните заробващи намерения и на същата неизбежна необходимост да се съобразява с майка си. Причината беше във вечния конфликт между дълг и желание, родители и деца. Би искала да знае кога ще свършат тези негови затруднения и кога съпротивата на майка му ще се стопи, дали мисис Ферърс ще се промени и ще остави сина си да търси сам своето щастие. Тя изостави тези безпочвени въжделения и се обърна за утеха към възродената си вяра в чувствата му, към спомените за всеки негов поглед или дума докато беше в Бартън и най-вече към ласкателното за нея доказателство, което той носеше на пръстена си.

— Мисля си, Едуард — каза мисис Дашууд последната сутрин на закуска, — че щяхте да се чувствате по-добре, ако имахте някаква професия, с която да запълвате времето си и която да събуди у вас интерес към определени планове и действия. Това би създало известни неудобства за вашите приятели наистина, защото не ще можете да им отделяте достатъчно време. Но — тя се усмихна и продължи, — поне в едно отношение ще има и чисто материални предимства — ще знаете къде да отидете, след като си тръгнете от тях.

— Искам да ви уверя, — отговори той, — че много съм мислил по този въпрос. Без професия и занимание, които да запълват времето ми и да ми дават възможност за материална независимост — този факт винаги е бил и вероятно ще продължава да бъде за мен едно много злощастно обстоятелство. Но собствената ми мекосърдечност и добротата на моите приятели направиха от мен това, което съм — лениво и безпомощно същество. Никога не успяхме да се споразумеем по въпроса за избор на професия. Винаги съм искал да стана свещеник и дори все още желая това, но според моето семейство в подобна професия няма никакъв блясък. Те искаха да стана военен, в което пък, според мене, има прекалено много блясък. Правото изглеждаше като компромис между двете — много младежи, които се подвизаваха в Темпъл, гледаха да се покажат из висшите кръгове на обществото и обикаляха града в луксозни кабриолети. Аз обаче нямах склонност към юридическите науки дори и при най-беглата си представа за тях, а и семейството ми не се противопостави на това. Беше на мода да отидеш във флота, но когато стана дума за него, аз бях навършил вече годините и в крайна сметка, след като не се налагаше непременно да имам някаква професия и понеже можех да стана блестящ и разточителен, както с червен мундир, така и без него, провъзгласих леността като най-авантюристичното и почетно положение, а и един осемнайсетгодишен младеж по принцип не е склонен да предпочете работата пред изкусителните предложения на приятелите си да не прави нищо. Затова и най-благоразумно ме вкараха в Оксфорд и оттогава насам не съм направил нищо.

— И предполагам, в резултат на всичко това, — каза мисис Дашууд, — след като безделието не ви е направило щастлив, вашите синове ще бъдат възпитавани да се занимават с много неща, да упражняват някаква професия и да бъдат винаги ангажирани с нещо, както синовете на Колумела.

— Възпитанието на синовете ми, — каза той с много сериозен тон, — ще бъде колкото е възможно по-различно от моето в областта на чувствата, действията, положението, изобщо във всичко.

— Хайде, хайде, Едуард, това е само временен изблик на лошо настроение. В момента сте склонен към печални размисли и си мислите, че щом човек не е като вас, непременно трябва да е щастлив. Не забравяйте обаче, че независимо от образованието или положението си в обществото, понякога всеки чувства болка от раздялата с приятели. Човек трябва да знае какво може да го направи щастлив. На вас не ви липсва нищо, освен търпение, или, ако го наречем с по-завладяващо име — надежда. След време майка ви ще ви осигури в материално отношение и вие ще получите независимостта, която чакате с такова нетърпение. Това е неин дълг и тя трябва да е щастлива да го изпълни дълго преди младостта ви да е пропиляна в неудовлетвореност. Какво ли не става в рамките само на няколко месеца!

— Мисля си, че трябва да издържа още много месеци преди да ми се случи нещо хубаво — отговори Едуард.

Чувстваше се колко е отчаян и макар да не можеше да го каже на мисис Дашууд, тази мъка им причини още болка, когато малко след това се разделиха, а особено Елинор я почувства много силно — тя знаеше, че още дълго ще се тревожи за него и само времето ще я излекува. Но в себе си бе твърдо решена да притъпи тази болка и да не я показва външно повече от останалите в семейството по време на раздялата, затова не възприе благоразумния метод на поставената в същото положение Мариан да търси уединение и тишина и да не се занимава с нищо, за да подхранва скръбта си и да се потопи в нея.

Начините за излекуване у двете сестри бяха така различни, както се различаваха и обектите на техните чувства, но бяха еднакво ефикасни за всяка по свой начин.

След като Едуард си замина, Елинор седна до масата за рисуване и се занимава през целия ден. Не споменаваше името му, но не го и избягваше, интересуваше се от ежедневните занимания на семейството както обикновено и това поведение с нищо не облекчаваше мъката й, но не я и подхранваше ненужно, а и спестяваше необходимостта майка и сестрите й да се тревожат за нея.

Такова поведение, така противоположно на нейното, се струваше на Мариан не по-достойно за похвала, отколкото собственото й — за порицание. Тя бе разрешила въпроса със самообладанието много лесно. Не бе успяла да го постигне със силни чувства, а с хладнокръвие просто не си заслужаваше да се опитва. Не можеше да отрече хладнокръвието в чувствата на сестра си, макар че ако се наложеше да го признае, сигурно щеше да се изчерви, затова пък можеше да докаже силата на собствените си чувства, като въпреки покрусата от тези свои убеждения продължаваше да обича и да уважава сестра си.

Елинор не се затваряше в стаята си, не излизаше сама на разходка, с цел да избегне тяхното присъствие, нито пък лежеше по цяла нощ будна, за да се отдава на размисъл — всеки ден намираше свободно време, през което да си мисли за Едуард и за начина, по който се бе държал, като в зависимост от настроенията си възпроизвеждаше станалото в различна светлина — понякога с нежност, жал и одобрение, друг път — критично и изпълнена със съмнения. Ежедневието им изобилстваше с моменти, когато майка и сестрите й не бяха при нея, а дори и да бяха, все нещо правеха и почти не разговаряха помежду си, така че Елинор имаше възможност да се почувства сама. Умът й неизбежно се луташе нейде, никой не можеше да окове мислите й и пред тях се очертаваше толкова интересната тема за миналото и за бъдещето, която фокусираше вниманието, заемаше паметта, подхранваше размислите и завладяваше въображението й.

Една сутрин, скоро след заминаването на Едуард, тя отново седеше до масата за рисуване и се бе отдала на подобни размисли, които бяха прекъснати от пристигането на група гости. Случи се така, че бе останала сама в къщата. Погледът й бе привлечен от притварянето на малката портичка в затревения преден двор на къщата и видя как няколко души се отправиха към входа на къщата. Сред тях разпозна сър Джон, лейди Мидълтън и мисис Дженингс, но имаше още двама, които не познаваше — един господин и една дама. Елинор седеше до прозореца и щом я видя, сър Джон остави другите да се трудят над церемонията по тропане на вратата, тръгна през тревата към нея и я накара да отвори прозореца, за да поговорят, макар че разстоянието между тях и останалите беше прекалено малко, за да не могат да се чуват едни други.

— Ами, — каза той, — ето тука сме ви довели двама непознати. Харесвате ли ги?

— Шшш-тт! Могат да ви чуят.

— Няма значение. Просто това са семейство Палмър. Мога да кажа, че Шарлот е доста хубава. Ако погледнете нататък, ще можете да я видите.

Тъй като без друго щеше да види дамата след няколко минути, Елинор не се възползва от тази възможност и го помоли да я извини.

— Къде е Мариан? Дали не е избягала като ни е видяла да идваме? Виждам, че пианото е отворено.

— Мисля, че е на разходка.

След малко при тях дойде и мисис Дженингс, която нямаше търпение да изчака отварянето на вратата, за да разкаже своя вариант на случката. Приближи се към тях със „здравейте, здравейте“ на уста и започна:

— Как сте, миличка? Как е мисис Дашууд? А сестрите ви къде са? Какво — сам-самичка? Е, сигурно малко компания ще ви дойде добре. Довела съм другите си зет и дъщеря да ви видят. Представете си само колко неочаквано дойдоха! Снощи като си пиехме чая ми се счу, че идва някаква карета, но и през ум не ми мина, че може да са те. Не се сетих за нищо друго, освен че полковникът се връща, та викам на сър Джон, ама наистина чувам някаква карета, сигурно полковник Брандън си е дошъл.

По средата на разказа й Елинор трябваше да я остави, за да посрещне другите гости. Лейди Мидълтън представи новодошлите и в това време дойдоха мисис Дашууд и Маргарет. Всички седнаха, за да се разгледат един друг по-добре, а мисис Дженингс продължаваше да разказва, докато заедно със сър Джон идваха от антрето към гостната.

Мисис Палмър беше по-млада от лейди Мидълтън и се различаваше от нея във всяко едно отношение. Беше ниска и закръглена, имаше много хубавичко лице и на него възможно най-добродушното изражение на света, което може да си представи човек. Обноските й далеч не бяха тъй изящни като тези на сестра й, затова пък се държеше много по-предразполагащо. Тя влезе усмихната и продължи да се усмихва през цялото гостуване, с изключение на случаите, когато се смееше с глас. Усмихваше се и когато си тръгваха. Съпругът й беше намръщен млад човек на около двайсет и пет-шест години и видът му издаваше наличието на много повече стил и усет, отколкото у жена му, и много по-малко желание от нейното да хареса някога и да се хареса на другите. Той влезе с вид на човек, изпълнен със съзнанието за собственото си значение, поклони се на дамите леко и без да продума, а след бегъл оглед на домакините и къщата взе един вестник от масата и не спря да чете през цялото време. Тъкмо обратното, мисис Палмър, обилно надарена от природата с толкова любезност, колкото и с жизнерадост, седна тежко на един стол и се разля от възхищение пред салона и така нататък.

— Леле, каква хубава стая! Никога не съм виждала толкова очарователно място! Само си помисли, мамо, колко се е променило всичко откак бях тук последния път! Винаги съм смятала, че къщата е много сладка, госпожо — обърна се тя към мисис Дашууд, — но вие сте я направили толкова чаровна! Ама погледни, сестро, колко хубавичко е всичко тук! Как ми се ще и аз да си имах такава къща! Ти не искаш ли, мистър Палмър?

Мистър Палмър не отговори и дори не вдигна поглед от вестника.

— Мистър Палмър не ме чува, — каза тя и се разсмя. — Понякога изобщо не ме чува. Толкова е забавен!

Това беше съвсем нова мисъл за мисис Дашууд. Никога преди тя не бе смятала, че в липсата на внимание към някого може да има каквото и да било остроумие и просто не можеше да откъсне изпълнения си с изненада поглед от тях двамата.

През това време мисис Дженингс не спираше да говори гръмко, колкото й глас държи, като продължаваше отчета за всеобщата изненада от предишната вечер и не спря, докато не бе изречена и последната дума по този въпрос. Мисис Палмър се смя от сърце като се сети за изумлението на домакините и всички изразиха поне по два-три пъти съгласието си, че това е било една доста приятна изненада.

— Не можете да си представите колко се зарадвахме като ги видяхме, — добави мисис Дженингс тихо, като се наведе към Елинор, сякаш не искаше никой друг да я чуе — макар че двете седяха в противоположни краища на стаята, — и все пак ми се щеше да не бяха пътували толкова бързо, нито пък да тръгнат на такъв дълъг път, защото са минали през Лондон да свършат някаква работа, че знаете ли — тя кимна многозначително с глава по посока на дъщеря си, — това не е редно в нейното положение. Щеше ми се да си остане вкъщи тази сутрин, но тя много искаше да дойде с нас, просто копнееше да ви види!

Мисис Палмър са засмя и каза, че това няма да й навреди.

— Тя очаква да се освободи от бебето през февруари, — продължаваше мисис Дженингс.

Лейди Мидълтън не можеше повече да търпи подобен разговор и се насили да попита мистър Палмър дали във вестника има някакви новини.

— Не, никакви, — отговори той и продължи да чете.

— Ето я и Мариан, — извика сър Джон. — Е, Палмър, сега ще видиш едно страхотно хубаво момиче.

Той скокна към антрето, за да й отвори вратата и да я въведе в стаята. Мисис Дженингс веднага я попита дали не е ходила към Аленхъм, а мисис Палмър се изсмя гръмко при този въпрос, за да покаже, че е разбрала за какво става дума. При влизането на Мариан мистър Палмър вдигна поглед от вестника и остана вторачен в нея в продължение на няколко минути, след което се залови отново с четене. Погледът на мисис Палмър улови окачените по стените картини и тя стана, за да ги разгледа по-добре.

— Божичко, колко са красиви! Леле, какви са приятни! Ама виж, мамо, колко са сладки! Определено мога да заявя, че са доста очарователни, мога да ги гледам цял живот. — След което седна на мястото си и съвсем забрави за тях.

Когато лейди Мидълтън се надигна да си върви, стана и мистър Палмър, остави вестника, поизпъчи се и ги огледа подред.

— Поспа ли си, любими? — каза със смях жена му.

Той не отговори и единственото, което рече след поредния оглед на стаята беше, че е много ниска и таванът е крив. После се поклони и излезе с останалите.

Сър Джон много настояваше да прекарат следващия ден всички заедно в Бартън Парк. Мисис Дашууд не смяташе за редно да обядва там по-често, отколкото те в нейната къща и категорично отказа да отиде, а дъщерите й можеха да постъпят както намерят за добре. На тях обаче никак не им беше любопитно да гледат как семейство Палмър си яде обяда, нито пък очакваха от тях нещо приятно. По тези причини се опитаха да отклонят поканата, като се извиниха, че времето е непостоянно и едва ли ще бъде подходящо за излизане. Но такъв отговор не можеше да удовлетвори сър Джон. Той щеше да им изпрати каретата и те трябваше да отидат. Макар че лейди Мидълтън не настоя майка им да дойде, силно настояваше поне те да ги посетят. Мисис Дженингс и мисис Палмър се присъединиха към молбите и всички изглеждаха толкова притеснени от перспективата в имението да се съберат само роднини, че младите дами се почувстваха просто задължени да приемат поканата.

— И защо им трябва да ни канят? — каза Мариан, щом гостите си тръгнаха. — Вярно е, че наемът е нисък, но условията за нас се очертават много тежки, ако ще трябва да ходим на обяд в имението всеки път, когато някой има гости.

— С тези чести покани сега просто искат да бъдат любезни и мили към нас, — каза Елинор, — както ни канеха и преди няколко седмици. Те не са се променили, дори събиранията у тях да ни се струват противни и скучни. Трябва да потърсим промяната другаде.