Джейн Остин
Разум и чувства (45)

Глава 45

След като той тръгна и доста време след като шумът от каретата му бе заглъхнал, Елинор беше така потисната от множество противоречиви чувства, в които преобладаваше най-вече тъга, че в началото дори не се сети за сестра си.

Уилъби, когото само допреди половин час я бе отвращавал и тя го бе смятала за нищожество, същият този Уилъби, въпреки всичките си злодеяния, успя да събуди донякъде съчувствието й към своето нещастие, за което сам си беше виновен, и тя мислеше за него като за човек, който е изгубил завинаги тяхното приятелство, ала сега чувствата й бяха примесени с болезненост и жал, и трябваше да признае в себе си, че изпитва тази болка и съжаление по-скоро заради несбъднатите му желания, отколкото заради това, което беше направил. Тя усещаше, че въздействието му върху нея е силно повлияно от някои обстоятелства, които не би трябвало да намесва в отношението си към Уилъби. Той беше много привлекателен, откровен, нежен и толкова жизнерадостен, но всичко това вече бе престанало да бъде част от неговите достойнства, а и макар любовта му към Мариан да бе все така пламенна, за него вече никак не беше безопасно да се поддава на чувствата си. Но дълго време преди да намалее силата на неговото въздействие, тя чувстваше, че всички тези неща силно й влияят.

Мариан все още не съзнаваше какво става около нея и когато Елинор се качи горе, тя тъкмо се събуждаше, ободрена след дългия спокоен сън, който бе оправдал надеждите на сестра й. Сърцето на Елинор преливаше от щастие. Минало, настояще, бъдеще, посещението на Уилъби, състоянието на Мариан, очакваното пристигане на майка им, всичко се сливаше в невероятно напрежение и духът й не усещаше умора. Елинор се страхуваше само да не се издаде с нещо пред сестра си. Ала тези опасения не продължиха много време, защото само половин час след като Уилъби си бе отишъл, Елинор отново чу шум от карета и побърза да слезе долу. Изпълнена с нетърпение и желание да спести на майка си всеки възможен миг на ужасна тревога, тя изтича през фоайето до външната врата тъкмо навреме, за да подкрепи майка си и за да получи и нейната подкрепа.

С приближаването на каретата към къщата бе нараствала и увереността на мисис Дашууд, че Мариан не е вече между живите, и дори глас не й бе останал, за да попита как е детето й — не можеше да попита дори Елинор, която не очакваше нито поздрави, нито въпроси, а побърза да й съобщи радостната новина и да й поднесе така дълго чаканото облекчение. Майка й успя да долови думите й и веднага бе връхлетяна от обичайната сила на своите чувства, които за миг я оставиха вцепенена така, както преди бе скована от страховете си. Тя влезе в гостната, подкрепяна от едната си страна от дъщеря си, а от другата й от своя приятел, и там, разплакаха от радост, без да може да проговори и думица дори, тя прегръщаше Елинор отново и отново, понякога стискаше ръката на полковника, а в очите й се четеше огромна благодарност и увереност, че също като нея и той чувства върховното блаженство на този момент. Той го чувстваше и можеше да говори още по-малко от нея.

Веднага щом се съвзе, мисис Дашууд поиска да види Мариан и две минути по-късно бе вече при своето любимо дете, което й беше станало още по-скъпо от дългата раздяла, от преживяното нещастие и опасността за живота му. Радостта на Елинор да гледа изблика на чувствата им бе помрачена единствено от съзнанието, че не бива да лишават Мариан от още почивка, ала мисис Дашууд можеше да бъде и уравновесена и дори благоразумна, когато ставаше дума за живота на едно дете, пък и сега вече Мариан се бе успокоила от присъствието на майка си и понеже без друго беше прекалено изнемощяла за разговори, прие с готовност предписанията на своите болногледачки за тишина и спокойствие. Мисис Дашууд поиска да остане до Мариан през цялата нощ и по молба на майка си Елинор отиде да спи. Но тя бе преживяла толкова безсънни часове на изнурителна тревога и бе все още толкова възбудена, че така желаният сън не идваше. Непрекъснато се сещаше за Уилъби — „горкия Уилъби“, както бе започнала да го нарича в себе си напоследък. Искаше й се бъде оправдан и в очите на другите, и ту обвиняваше, ту оправдаваше самата себе си, че го е осъждала толкова сурово преди. Причиняваше й болка и самата мисъл, че е обещала да разкаже на Мариан за всичко. Тя се страхуваше да го направи, страхуваше се как ще въздейства разказът й върху Мариан, съмняваше се, че след него сестра й ще може да бъде щастлива с друг човек някога, и дори в един миг пожела Уилъби да овдовее, но веднага след това си спомни за полковник Брандън и се упрекна за това свое желание, беше сигурна, че Мариан дължи на неговото постоянство и страдания много повече, отколкото на съперника му, и пожела всичко друго, само не и смъртта на мисис Уилъби.

Шокът за мисис Дашууд от пристигането на полковника с подобна мисия в Бартън не бе така внезапен и страшен, защото тя бе много разтревожена още преди това. Толкова се страхуваше за Мариан, че бе решила да тръгне за Кливланд още същия ден, без да чака повече сведения за състоянието на дъщеря си. Тя бе подготвила вече отпътуването си и всеки момент чакаше да дойдат семейство Кери и да вземат Маргарет, тъй като майка й не искаше да я води на място, където има заразна болест.

Мариан ставаше все по-добре с всеки изминат ден, а мисис Дашууд сияеше и излъчваше радост, които доказваха и собствените й твърдения, че е най-щастливата жена в целия свят. Когато погледнеше майка си или пък я чуваше да казва това, Елинор се питаше понякога дали изобщо си спомня за Едуард. Но мисис Дашууд се уповаваше на писмото й, в което Елинор пишеше с доста умерен тон за своето разочарование, а и сега бе така преизпълнена от радост, че я интересуваше най-вече как да увеличи тази радост още повече. Мариан се връщаше при нея спасена от една страшна опасност и майка й започваше да усеща, че самата тя е предизвикала до голяма степен тази опасност, и че не е трябвало да насърчава толкова дъщеря си в чувствата й към Уилъби. Освен възстановяването на детето си мисис Дашууд имаше и друга причина да се радва — причина, за която Елинор не се бе сетила. Тя я научи скоро — веднага щом на майка и дъщеря се удаде възможност да останат насаме.

— Най-после сме сами. Мила Елинор, още не съм ти казала и какво друго ме прави толкова щастлива. Полковник Брандън е влюбен в Мариан, самият той ми го каза.

Дъщеря й я слушаше мълчаливо и внимателно, понякога чувстваше ту радост, ту болка, а в отделни моменти не знаеше дали трябва да се учудва или не.

— Толкова сме различни с тебе, мила, затова не се учудвам, че в такъв момент можеш да бъдеш така спокойна. Ако трябваше да си намисля едно желание, като възможно най-доброто за всички бих си пожелала полковникът да се ожени за едната от вас. И аз мисля, че Мариан ще бъде по-щастливата, ако се омъжи за него.

Елинор тъкмо се канеше да я пита защо мисли така, тъй като това мнение й се стори твърде пристрастно — между двамата имаше огромна разлика във възрастта, чувствата и характера, ала въображението на майка й бе вечно готово да литне в някоя вълнуваща посока и затова Елинор премълча и замени въпроса с усмивка.

— Той си разкри сърцето пред мен, докато пътувахме вчера. Направи го, без да иска, без да го е решил предварително. А както можеш да си представиш, в такъв момент аз не можех да говоря за нищо друго, освен за детето си. Той не можеше да скрие колко е разстроен и виждах, че се страхува не по-малко от мене, затова сигурно си е помислил, че това може да ми се види странно — такава тревога не може да се обясни само с приятелски чувства, а може и нищо да не си е мислил, предполагам просто не е издържал под напора на чувствата и ми разказа за своята дълбока, нежна и вярна любов към Мариан. Мила, той се е влюбил в нея още в първия миг, когато я е видял.

В тези думи Елинор усети не стила и езика на полковника, а съвсем естественото за въображението на майка й разкрасяване, което дооформяше както иска всяко харесвано от нея нещо.

— Любовта му към нея далеч надхвърля онова, което е чувствал Уилъби, или се е преструвал, че чувства, защото е много по-дълбока, по-искрена и вярна, можем да я наречем както искаме и защото е издържала на всички изпитания през времето, когато Мариан имаше нещастието да си мисли, че е влюбена в онзи недостоен човек! В чувството му няма себичност, а той дори не е можел да храни някаква надежда. И как е могъл през цялото време да гледа, че тя е щастлива с друг! Толкова благороден човек! Толкова откровен, толкова искрен, човек не може да излъже в него.

— Всички знаят — каза Елинор, — че полковник Брандън има прекрасен характер.

— Зная това — отговори майка й съвсем отговорно, — след подобно предупреждение аз бих била последният човек, който ще вземе да харесва или пък да насърчава тази любов. Но той дойде ме вземе с такава готовност, воден от толкова силни приятелски чувства, че само това е достатъчно да докаже, че е много достоен човек.

— Освен това — каза Елинор, — не само един благороден жест говори за неговия характер, тъй като е напълно възможно да е постъпил така заради любовта си към Мариан или от чисто човешки чувства. Мисис Дженингс и семейство Мидълтън го познават от много време и го уважават и обичат не по-малко от нас, а и аз мисля, че също го познавам добре, макар и отскоро. Толкова високо го ценя и уважавам, че ако Мариан е щастлива с него, охотно бих се съгласила, че една такава връзка би била истинска благословия за всички ни. Ти даде ли му някакви надежди?

— О, любов моя, тогава не можеше да става и дума за надежди, както за него, така и за мен. В онзи миг беше напълно възможно Мариан да е на смъртно легло. Той дори не търсеше надежда или насърчение. Довери ми се съвсем неволно, това беше просто изблик на чувства пред приятел, който може да го успокои, а не молба, отправена към една майка. Въпреки това, след като мина малко време му казах, защото отначало бях много смаяна, че много се надявам тя да оживее и ако това стане, ще бъда много щастлива да помогна с нещо за тяхната женитба. Казвала съм това и след като пристигнахме и имахме щастието да разберем, че тя е вън от опасност, насърчавала съм го с всичко, което зависи от мене. Казвам му, че е необходимо малко време, защото само времето ще оправи всичко — сърцето на Мариан няма да крее вечно по човек като Уилъби. А по-нататък собствените му достойнства ще я спечелят.

— Но ако се съди по настроението на полковника, едва ли думите ти са му вдъхнали оптимизъм.

— Не са. Той мисли, че любовта към Уилъби е пуснала дълбоки корени в сърцето на Мариан и ще е необходимо много време за някаква промяна в чувствата й, а дори и сърцето й да беше свободно, той не вярва, че ще може да привлече вниманието й с нещо — като се има предвид разликата във възрастта и характерите. Тук обаче съвсем не е прав. Това, че е по-възрастен от нея, всъщност е сериозно предимство, защото той има вече твърдо установени принципи и определен характер, а по нрав е точно такъв, че да направи Мариан щастлива. Външният вид и държанието му също говорят в негова полза. Не съм заслепена от собственото си пристрастие и трябва да призная, че не е толкова хубав като Уилъби, но затова пък изражението на лицето му е много по-приветливо. Ако си спомняш, в очите на Уилъби винаги е имало нещо, което никак не ми харесваше.

Елинор не можа да си спомни такова нещо, но майка й не изчака потвърждението и продължи:

— А и държанието, държанието на полковник Брандън не само че винаги ми е било много по-приятно от това на Уилъби, но и от него ясно си личи, че чувствата му към Мариан са много по-силни. Той е толкова тактичен, толкова внимателен към хората, че с непресторената простота на държанието си е много по-близо до нейния истински нрав, отколкото Уилъби със своето оживление, което често бе престорено и ненавременно. Дълбоко вярвам, че дори и Уилъби да се бе оказал толкова прекрасен, а той доказа тъкмо обратното, с него Мариан никога не би била така щастлива, както може да бъде с полковник Брандън.

Тя замълча. Дъщеря й не беше съвсем съгласна с нея, но майката така й не чуваше какво й се казва, затова не можеше да се засегне.

— В Делафорд тя ще е много близо до мене — добави мисис Дашууд, — дори и ако си остана в Бартън. А тъй като селото е голямо, много е вероятно да се намери някоя малка къща или селска хижа наблизо, която да ни устройва не по-зле от сега.

Бедната Елинор! Още един план, според който трябваше да отиде в Делафорд! Но тя имаше силен дух.

— А и състоянието му! Знаеш, че на моята възраст човек не може да не мисли и за тези неща, и въпреки че не знам, нито пък бих искала да знам дали той е богат, сигурна съм, че има добри доходи.

Някой влезе и прекъсна разговора им, което даде на Елинор възможност да се усамоти, за да размисли върху всичко това, да пожелае щастие на своя приятел и, въпреки неохотата, си — да почувства болка за Уилъби.