Джейн Остин
Разум и чувства (27)

Глава 27

— Ако времето се задържи все така меко — каза мисис Дженингс на другата сутрин по време на закуска, — сър Джон няма да тръгне от Бартън и другата седмица, защото ловците не могат да изтърват и един ден удоволствие. Милите душички, толкоз ми е жал за тях като тръгнат на лов, така присърце вземат всичко.

— Точно така — извика радостно Мариан и отиде до прозореца да види какво е времето навън. — Не се бях сетила за това. Такова време може да задържи сума ти ловци на село.

Това беше щастливо предположение и настроението й веднага се оправи.

— За такива хора времето е наистина прекрасно — продължи тя докато сядаше на масата, а по лицето й бе изписано щастие. — Ловът сигурно им доставя голямо удоволствие. — После каза малко нетърпеливо: — Но времето едва ли ще се задържи. По това време на годината, пък и толкова валя напоследък, че сигурно скоро ще се развали. Може би още след ден-два, толкова меко време не може да продължи дълго, дори още довечера може да замръзне!

— Както и да е — каза Елинор, като се надяваше мисис Дженингс да не прозре мислите на сестра й така ясно, както ги виждаше тя, — до края на другата седмица сър Джон и лейди Мидълтън трябва да са вече в града.

— Ами да мила, бас държа, че ще дойдат. Винаги става както каже Мери.

„И сега“, помисли си Елинор, „тя сигурно ще пише до Коум Магна още с днешната поща.“

Ако Мариан наистина бе писала и изпратила писмото, бе го сторила толкова потайно, че въпреки цялата си наблюдателност Елинор не можа да разбере това със сигурност. Каквато и да беше истината и колкото и малко да изпитваше Елинор задоволство от нея, не можеше все пак да не се радва като гледа в какво настроение е сестра й. А Мариан наистина беше в прекрасно състояние на духа — щастлива, че времето е меко, и още по-щастлива от очакваното застудяване.

Тази сутрин прекараха най-вече в обикаляне на познатите на мисис Дженингс, за да оставят визитните й картички и така да ги уведомят, че тя е в града. През целия ден Мариан беше заета да следи в каква посока духа вятърът, как се движат облаците по небето и как, според нея, във въздуха се усеща някаква промяна.

— Не ти ли се струва, че тази сутрин е по-студено, Елинор? Според мен разликата е очебийна. Не мога да си стопля ръцете дори в маншона. Вчера май не беше така. Пък и облаците се разнасят като че ли, скоро ще се покаже слънцето и следобед времето ще бъде ясно.

На Елинор й беше забавно и в същото време болно, а Мариан упорито продължаваше да търси признаците на предстоящото застудяване — вечер ги откриваше в яркостта на огъня, а сутрин — в променения въздух навън.

Госпожици Дашууд не можеха да се оплачат нито от начина на живот на мисис Дженингс, нито пък от отношението й към тях, което наистина бе много мило. Всичко в нейния дом се правеше без излишни предразсъдъци и старата дама не посещаваше никого, освен няколко стари познати, у които лейди Мидълтън, за нейно съжаление, не бе ходила. Мисис Дженингс не ходеше у хора, където имаше вероятност някое неподходящо запознанство да накърни чувствата на младите й приятелки. В това отношение Елинор с радост установи, че може да се чувства много по-спокойна, отколкото бе очаквала, и охотно даваше своя принос към иначе не особено интересните им вечерни забавления, които независимо дали у тях или другаде, имаха за главна цел играта на карти, и в които тя не намираше нищо забавно.

Полковник Брандън беше винаги добре дошъл в къщата и идваше почти всеки ден, за да погледа Мариан и да поговори с Елинор, за която тези разговори често се оказваха най-приятното занимание от всичките им развлечения през деня, ала в същото време с нарастваща тревога си даваше сметка, че чувствата му към Мариан не са изстинали. Опасяваше се, че тези чувства дори се задълбочават. С натежало сърце наблюдаваше как гледа сестра й — искрено и с болка в очите, а настроението му беше още по-мрачно, отколкото в Бартън.

Около седмица след пристигането им със сигурност се разбра, че и Уилъби е в Лондон. Една сутрин след разходка с карета из града видяха на масата неговата визитна картичка.

— Мили боже! — извика Мариан. — Той е идвал докато ни е нямало!

Зарадвана от неоспоримото доказателство за пристигането на Уилъби в Лондон, Елинор се осмели да каже:

— Можеш да бъдеш сигурна, че утре отново ще дойде. — Ала Мариан като че ли не я чуваше и когато мисис Дженингс влезе, тя побягна от стаята със скъпоценната картичка в ръка.

Тази случка повиши настроението на Елинор и върна на сестра й цялата й пламенност, но най-вече предишната й възбуда. Мислите й не можеха да намерят покой и не можеше да се занимава с нищо в очакване да го види всеки миг. Когато на следващата сутрин другите тръгнаха да излизат, Мариан настоя да си остане вкъщи.

Елинор непрекъснато си мислеше какво ли става в тяхно отсъствие на Бъркли Стрийт, но после само един поглед към сестра й беше достатъчен да разбере, че Уилъби не е идвал. В този момент донесоха някаква бележка и я оставиха на масата.

— За мен! — извика Мариан и бързо пристъпи нататък.

— Не, госпожо, донесоха го за господарката.

Но това не можа да убеди Мариан и тя бързо взе бележката.

— Наистина е за мисис Дженингс! Колко досадно!

— Значи очакваш някакво писмо? — попита Елинор, която не можеше повече да се сдържа.

— Да, само бележка, не кой знае какво.

След кратко мълчание Елинор се обади:

— Ти не ми вярваш, Мариан.

— О, Елинор, как можеш точно ти да ме упрекваш в такова нещо! Ти, която не вярваш на никого!

— Аз ли? — отвърна Елинор малко смутена. — Наистина нямам какво да кажа, Мариан.

— Нито пък аз — отговори разпалено Мариан, — значи в това отношение си приличаме. И двете нямаме нищо за казване, защото ти не можеш да кажеш нищо ново, а аз нямам какво да крия.

Неприятно изненадана от това обвинение в резервираност, което не можеше да отхвърли, Елинор не знаеше как и при какви обстоятелства да настоява за по-голяма откровеност от страна на Мариан.

След малко се появи мисис Дженингс и като й дадоха бележката, тя я прочете на глас. Лейди Мидълтън ги уведомяваше, че са пристигнали на Кандит Стрийт предишната нощ и умолява за компанията на майка си и на братовчедките за следващата вечер. Сър Джон бил възпрепятстван от някаква работа, а тя самата — от жестока настинка, което правело посещението им на Бъркли Стрийт невъзможно. Поканата бе приета, но когато стана време да тръгват, на Елинор не й беше лесно да убеди сестра си да отиде с тях, макар че в знак на любезност се налагаше и двете да придружат мисис Дженингс, ала Мариан още не се бе видяла с Уилъби и никак не й беше до развлечения, пък и не искаше да рискува още веднъж като излезе от къщата и той се отбие в нейно отсъствие.

В края на вечерта Елинор установи, че промяната на дома не означава промяна и в стопаните. Колкото и рядко да отсядаше в града, и тук сър Джон беше събрал около двайсетина млади хора, за които да уреди бал. Този път обаче лейди Мидълтън не бе изразила одобрението си от това начинание. В провинцията човек може да устрои танцова забава и без предварително предупреждение, но в Лондон репутацията за нечия изтънченост беше много по-важна и се постигаше много по-трудно, затова човек не можеше да си позволи да я загуби само заради удоволствието на няколко момичета, които после щяха да разправят из целия град как лейди Мидълтън е уредила танци в тесен кръг от осем-девет двойки, с две цигулки и студен бюфет. На събирането присъстваше и семейство Палмър. При появяването им мистър Палмър с нищо не показа, че ги познава, макар че не се бяха виждали след пристигането им в града — той не дойде при тях, тъй като грижливо избягваше всякакви жестове на внимание към тъща си. Просто ги изгледа бегло, сякаш не се сещаше кои са, и кимна на мисис Дженингс от другия край на стаята. Мариан хвърли поглед на присъстващите още с влизането си, но него го нямаше там и тя седна, еднакво безразлична към собствените си развлечения и към развлеченията на другите. След като бяха прекарали заедно около час, мистър Палмър се запъти с нехайна походка към госпожици Дашууд и изрази изненадата си, че ги вижда в града, макар че именно в неговия дом полковник Брандън бе научил за тяхното пристигане и че мистър Палмър бил казал нещо много забавно по повод на гостуването им.

— Мислех, че сте в Девъншир, — каза той.

— Така ли? — отговори Елинор.

— И кога се връщате?

— Не зная — и с това разговорът бе изчерпан.

На Мариан никога преди не й се бе танцувало с по-голяма неохота и никога не се бе уморявала така от подобно физическо усилие. Тя се оплака от това, когато се върнаха на Бъркли Стрийт.

— Ами, ами, — каза мисис Дженингс, — много добре знаем каква е причината — ако там беше един определен човек, чието име няма да назова, хич нямаше да се уморите, пък и да си кажа правичката, беше много некрасиво от негова страна да не се срещне с вас, след като и той беше поканен.

— Бил е поканен! — извика Мариан.

— Така каза дъщеря ми Мидълтън, защото сър Джон май го е срещнал на улицата тази сутрин.

Мариан не продума повече, но изглеждаше страшно наранена. Обзета от нетърпение да направи нещо, за да облекчи положението на сестра си, Елинор реши още на сутринта да пише на майка си и като събуди у нея страх за здравето на Мариан, да я убеди в необходимостта от дълго отлагания откровен разговор с дъщеря й. На сутринта решимостта й се засили, като видя Мариан отново да пише на Уилъби. Тя просто не можеше да си представи, че сестра й ще седне да пише на някой друг.

Около обяд мисис Дженингс излезе по работа сама и Елинор започна писмото без всякакви заобикалки. През това време Мариан или крачеше от един прозорец до друг, прекалено неспокойна за работа и прекалено изнервена за разговор, или просто седеше до огъня, обзета от печалните си размисли. В писмото до майка си Елинор беше напълно откровена, разказа за всичко, което се бе случило, както и за съмненията си във верността на Уилъби и настояваше в името на нейната обич и родителски дълг да поиска от Мариан равносметка за действителното му отношение към нея.

Едва бе свършила с писмото, когато едно потропване по вратата предизвести появата на гост, и след малко съобщиха за полковник Брандън. Мариан излезе от стаята още преди да е дошъл, тъй като го бе видяла от прозореца, а в този момент ненавиждаше присъствието на когото и да било. Той изглеждаше още по-мрачен от обикновено и с вид на човек, който има да й казва нещо, изрази своето задоволство, че вижда мис Дашууд сама и въпреки това дълго време седя, без да продума. Убедена, че ще й каже нещо във връзка с Мариан, Елинор нетърпеливо го чакаше да проговори. Не за първи път имаше такова усещане — и преди се бе случвало след забележки от рода на „днес сестра ви не изглежда добре“ или „май сестра ви не е в настроение“ полковникът да има вид на човек, който се кани да й разкрие нещо или да зададе някакъв въпрос относно сестра й. След няколко минути той наруши мълчанието, като я попита малко напрегнато кога ще може да й честити зет. Елинор не беше подготвена за подобен въпрос и като не знаеше какво да отговори, прибягна до простичката и лишена от оригиналност молба да й каже какво има предвид. Той се усмихна и отговори:

— Всички знаят за годежа на сестра ви с мистър Уилъби.

— Не е възможно всички да знаят за това, — каза Елинор, — след като собственото й семейство не знае нищо по този въпрос.

Това го изненада и той каза:

— Моля да ми простите, страхувам се, че този въпрос е прозвучал доста нетактично, но не предполагах, че го държите в тайна. Те си пишат съвсем открито и навсякъде се говори за предстоящата женитба.

— Но как е възможно това? Кой ви е казал тези неща?

— Много хора, някои от които не познавате, и други, които са ви много близки — мисис Дженингс, мисис Палмър и семейство Мидълтън. Нямаше да повярвам въпреки всичко, защото щом човек не иска да приеме нещо с ума си, винаги ще намери повод за съмнение, ако днес случайно не бях видял в ръката на прислужника писмо с почерка на сестра ви, адресирано до мистър Уилъби. Затова и дойдох да ви попитам, макар че знаех отговора ви предварително. Окончателно ли е решено всичко? Няма ли някаква възможност… Но нямам право, нито пък шансове да заема мястото на… Извинете ме, мис Дашууд. Мисля, че сбърках, като наговорих толкова много неща, но просто не знам какво да правя и много разчитам на вашата мъдрост и благоразумие. Само ми кажете, че всичко е вече решено, и че всеки опит от моя страна… с една дума, че единственото, което остава, е липсата на светлина по този въпрос, ако изобщо е възможно да се запази някаква тайна.

Елинор бе дълбоко покъртена от тези думи, защото те бяха открито признание на полковника за чувствата му към сестра й. В първия миг не можа да каже нищо, и дори когато се посъвзе, не успя веднага да реши какъв отговор би бил най-подходящ за случая. Самата тя знаеше толкова малко за действителните отношения между Уилъби и сестра й, че в опита си да ги изясни можеше да каже или прекалено много, или прекалено малко. Все пак беше убедена, че независимо от развръзката на тези отношения, любовта на Мариан към Уилъби не оставя на полковника никаква надежда за успех, а и в усилията си да предпази сестра си от всякакви упреци, след известен размисъл реши да прояви здравомислие и в знак на внимание да му каже малко повече, отколкото знаеше или се досещаше в действителност. Затова му призна, че не е изненадана от тяхната кореспонденция и че не се съмнява в споделената им любов, макар че никой от двамата не й бе казвал какви точно са отношенията помежду им.

Той я изслуша внимателно и без да я прекъсва, а когато тя свърши, стана рязко от мястото си и каза развълнувано:

— Пожелавам на сестра ви цялото щастие, което може да си представи човек, а на Уилъби — да се постарае да я заслужи, — след което се сбогува и си отиде.

Този разговор с нищо не допринесе за събуждането у нея на по-приятни чувства, с които би могла да намали тревогата си и по някои други въпроси, тъкмо обратното, тя остана с печалното усещане за мъката на полковника и дори не можеше да му пожелае щастие, тъй като бе силно разтревожена от развоя на същите събития, които трябваше да го ощастливят.