Джейн Остин
Разум и чувства (29)

Глава 29

В мрачното януарско утро на следващия ден още преди слугинята да запали огъня или слънцето да позатопли малко стаята на оскъдната светлина от прозореца Мариан коленичи срещу един от столовете до него и започна да пише толкова бързо, колкото й даваха възможност неспирно падащите по страните й сълзи. Така я откри Елинор, разсънена от нейните хлипове и възбуда и обзета от тревога, тя не откъсна поглед от сестра си в продължение на няколко секунди и после проговори загрижено и нежно:

— Мариан, мога ли да попитам…

— Не, Елинор — отговори тя, — не ме питай нищо, скоро всичко ще се разбере.

В гласа — прозвуча отчаяно хладнокръвие, което се стопи веднага и Мариан отново бе обзета от предишната истерична възбуда. Тя успя да се върне към писмото едва след няколко минути, но бе принудена да спира непрекъснато под напора на честите изригвания на чувствата и повече от всичко останало убеди Елинор в предположенията й, че писмото е до Уилъби.

Тя се мъчеше с всички сили да утеши сестра си по един спокоен и ненатрапчив начин, и ако Мариан бе поискала, Елинор щеше да се опита още по-упорито да я успокои, ала сестра й бе толкова раздразнителна и нервна, че за нищо на света не би казала и думица по този въпрос. По тази причина и за двете щеше да е по-добре, ако не стоят дълго време заедно.

Мариан беше толкова неспокойна, че сестра й побърза да се облече и да излезе от стаята, за да смени обстановката и да потърси уединение; така тя се лута безцелно из къщата чак до закуска, като избягваше да се показва пред погледа на когото и да било.

Мариан дори не направи опит да хапне нещо и Елинор трябваше да направи сериозно усилие не да я подканва, не да я жали или да показва колко я обича, а да съсредоточи вниманието на мисис Дженингс изцяло върху собствената й персона.

Това беше любимата тема на мисис Дженингс и й отне доста време, след което и трите седнаха на общата работна маса. В този момент донесоха писмо за Мариан, която нетърпеливо го грабна от ръцете на слугата, пребледня като мъртвец и изтича от стаята. Елинор се досети, че писмото е от Уилъби — реакцията на сестра й го показа така ясно, сякаш Елинор бе видяла адреса върху плика. Страшно й прималя от това и усети, че не може да държи дори главата си изправена, затова побърза да седне, уплашена, че мисис Дженингс ще забележи колко е разтреперана. Добрата жена бе забелязала само това, че Мариан е получила писмо от Уилъби и то й се стори чудесен повод за шеги, които тя незабавно започна да сипе една след друга и да се смее сама с надеждата, че може да харесат и на Елинор. Старата дама се суетеше над дължината на плетивото си и бе прекалено заета да забележи каквото и да е, включително покрусата на младата си приятелка. Тя продължи да си бъбри спокойно и след излизането на Мариан каза:

— Бога ми, никога не съм виждала младо момиче да се влюби така отчаяно в някого! Моите дъщери изобщо не могат да се мерят с нея, пък и си бяха глупавички. Ама виж, мис Мариан е толкова кротка и умна. От дън душа се надявам Уилъби да не я кара да чака дълго, че сърцето ме боли като я гледам такава отчаяна и нещастна. Бъдете така добричка и ми кажете кога ще бъде сватбата?

Никога преди Елинор не бе говорила на тази тема по-неохотно, но след подобна атака се насили да се усмихне и да отговори:

— Струва ми се, госпожо, че вие сте убедили сама себе си във верността на слуховете за годеж между Мариан и мистър Уилъби. Мислех, че това е само една от шегите ви, но сериозността на подобен въпрос ме убеждава, че имате предвид нещо много повече от шега — затова ви моля да не се лъжете повече по този въпрос. Едва ли нещо друго на този свят би ме изненадало така, както новината за тяхната женитба.

— Засрамете се, мис Дашууд, засрамете се малко! Как може да говорите такива работи! Всички знаят, че трябва да се оженят, нима не е ясно, че още от самото начало те се влюбиха до уши един в друг? Да не би в Девъншир да не съм ги виждала всеки ден заедно и то от сутрин до вечер? И да не би да не знам, че сестра ви дойде с мене в Лондон само за да си купи сватбена рокля? Хайде, хайде, този номер няма да мине. Смятате се за много хитра и си мислите, че никой не ви се сеща на номерата ви, ама ви казвам, че не е така, защото в града отдавна се говори за тази работа. На всички съм разказала вече, а и Шарлот също е казала на сума ти народ.

— Уверявам ви, госпожо — каза Елинор с много сериозен тон, — че наистина грешите. Никак не е красиво от ваша страна да разпространявате подобни слухове и макар че не ми вярвате сега, един ден сама ще разберете това.

Мисис Дженингс отново се засмя, но Елинор вече нямаше сили да говори по този въпрос и освен това беше решена да разбере на всяка цена какво съдържа писмото на Уилъби, затова побърза да отиде в стаята си. Мариан лежеше простряна на леглото, почти задавена от плач, държеше в ръката си някакво писмо, а още две-три бяха пръснати около нея. Елинор се приближи без да продума и седна до нея, взе ръката й, целуна я нежно няколко пъти и едва тогава даде воля на сълзите си, а те бяха не по-малко горчиви от сълзите на сестра й. Мариан не можеше да продума, но като че ли усещаше нежната обич на сестра си и след като поплакаха известно време така, тя сложи всички писма в ръцете на Елинор, покри лице с кърпичката си и издаде вопъл на човек в предсмъртна агония. Колкото и да беше разстроена, Елинор не можеше да не съобрази, че такава мъка има сериозна причина и изчака да се поуспокои малко, за да прочете в писмото на Уилъби следните думи:

„Бонд Стрийт, януари

Уважаема госпожо,

Имах честта току-що да получа вашето писмо, за което бих искал да ви поднеса своята дълбока признателност. Много съм разстроен от мисълта, че нещо в поведението ми снощи би могло да предизвика вашето неодобрение, и макар да не разбирам с какво точно съм имал нещастието да ви наскърбя, искам да ви уверя, че съм го направил съвсем непреднамерено — затова се осмелявам да моля за вашата прошка. Винаги ще си спомням за дружбата ми със семейството ви в Девъншир с най-голяма радост и благодарност и смея да се лаская от мисълта, че ще можем да запазим тази дружба, въпреки някоя грешка или недоразумение, които съм допуснал неволно. Вие знаете колко високо ценя и уважавам всички членове на вашето семейство, но ако за свое нещастие, съм дал основания да очаквате от мен нещо повече, отколкото съм чувствал или искал да кажа, не ще престана да се коря заради несръчността, с която съм показвал това свое уважение. Ще ми позволите да ви уверя, че никога не съм имал предвид нещо повече от това като научите, че от дълго време чувствата ми принадлежат на друга и се надявам след няколко седмици да осъществя намеренията си във връзка с думата, която съм й дал. С голямо съжаление трябва да се подчиня на разпореждането ви и да ви върна всички писма, с които някога сте ми оказали чест, както и кичура коса, който бяхте така любезна да ми подарите.

Оставам покорен и смирен слуга,

Ваш Джон Уилъби“

Можем да си представим какво негодувание се надигна в гърдите на мис Дашууд, когато прочете това писмо. Още преди да го отвори тя предполагаше, че то ще съдържа някакво обяснение за неговата измяна и ще потвърди, че мистър Уилъби се разделя завинаги с Мариан, но никога не би могла да допусне, че ще трябва да изтърпи точно такъв стил, какъвто бе избран за написването му, нито пък можеше да предположи, че Уилъби е в състояние да се откъсне дотолкова от нормалния изказ на съвсем почтени и деликатни чувства и така да се отдалечи от обикновеното благопристойно поведение на джентълмен, че да изпрати такова безочливо и жестоко писмо, писмо, което наместо да изрази съжалението му за допуснатата грешка, отхвърляше всяка възможност за предполагаема любов и очаквания за вярност от негова страна, писмо, в което всеки ред беше оскърбление и което определено говореше, че е написано от безчестен и коравосърдечен човек.

Смаяна и изпълнена с възмущение, тя го погледа така известно време, след което започна да го препрочита пак и пак, но всяко прочитане успяваше само да я отврати още повече от неговия автор и да отрови отношението й към него дотолкова, че дори не смееше да го изрази на глас, за да не нарани по-дълбоко Мариан по повод развалянето на годежа и загубата на нещо хубаво, което може би е имала — не смееше да я утеши с думите, че е успяла да се спаси от най-страшното и нелечимо зло, от една доживотна връзка с безскрупулен човек, защото това всъщност бе избавление за нея — истинска благословия.

Тя бе дълбоко вглъбена в размисли върху съдържанието на писмото и себичния нрав на човека, който го бе написал, а може би и за един друг човек и неговия нрав, който нямаше с тази история нищо общо, освен това, че сърцето й го свързваше с всичко около нея. Тя бе дотолкова замислена, че забрави за момент покрусата на сестра си и необходимостта от неотложна подкрепа за Мариан, забрави, че в скута й лежат още три непрочетени писма, дори не помнеше откога е в стаята, когато чу шум от приближаваща карета и отиде да погледне през прозореца кой ли би могъл да идва в този безумно ранен час, когато с изненада установи, че това е каретата на мисис Дженингс, която старата дама поръчваше обикновено едва към един часа. Елинор не можеше да направи кой знае какво, за да утеши сестра си, но твърдо бе решила да не оставя Мариан сама и слезе да се извини на мисис Дженингс, че не може да я придружи заради неразположението на сестра си. Мисис Дженингс прие охотно извинението й, а обяснението за причината й с обичайното си добродушие, след което Елинор най-после беше свободна да се качи при Мариан, която тъкмо се канеше да стане от леглото и за малко да падне, ако сестра й не я бе прихванала. От преумора и продължително недояждане на Мариан й се виеше свят и беше буквално пред припадък. Не бе изпитвала чувство на глад от много дни и много нощи не бе спала както трябва, и сега, когато разумът й бе лишен от треската на напрежението, стомахът й бе отслабнал, главата я болеше и цялата трепереше от нерви. Почувства се малко по-добре след чашата вино, което Елинор й донесе, и дори успя да изрази благодарността си, като каза:

— Горката Елинор, какви мъки ти причинявам!

— Само ми се иска — отговори сестра й, — да можех наистина да направя нещо, от което да се чувстваш по-добре.

Тези думи, а и каквито и да било думи, се оказаха за Мариан много повече, отколкото можеше да понесе; от сърцето й се изтръгна стон и преди гласът й да се загуби в ридания, тя успя само да прошепне:

— О, Елинор, колко съм нещастна!

Като гледаше този изблик на мъка и нежеланието на Мариан да окаже някаква съпротива, Елинор не можа да се стърпи и каза:

— Събери сили, мила Мариан — извика тя, — ако не искаш да умориш себе си и всички, които те обичат. Помисли за майка ни, помисли колко се измъчва тя, когато ти страдаш, събери сили да се овладееш заради нея!

— Не мога, не мога — плачеше Мариан, — остави ме на мира, остави ме, ако те разстройвам, остави ме, намрази ме, но не ме измъчвай така! Колко е лесно на онези, които не знаят що е мъка, да говорят за събиране на сили и за владеене! Ти си толкова щастлива, Елинор, че нямаш никаква представа какво трябва да преживея.

— Не ме наричай „щастлива“, Мариан! Ах, само ако знаеш! И как можа да допуснеш, че мога да бъда щастлива, като те гледам как страдаш!

— Прости ми, прости ми, Елинор — Мариан обви ръце около шията на сестра си, — зная, че ми съчувстваш, и зная какво сърце имаш, но ти… не може да не си щастлива — Едуард те обича, какво… о, какво би могло да помрачи подобно щастие!

— Много, страшно много неща — каза мрачно Елинор.

— Не, не, не, — викаше неистово Мариан, — той обича теб и само теб. Нямаш никакви причини да бъдеш нещастна.

— Не мога да бъда и щастлива, като виждам в какво състояние си ти.

— Няма да ме видиш повече в друго състояние. Нищо не може да излекува страдание като моето.

— Не говори така, Мариан. Нима няма други неща, които да те утешат? Нямаш ли приятели? Толкова ли е тежка твоята загуба, че нищо не може да те успокои? Колко се измъчваш сега, а я си помисли колко щеше да страдаш, ако бе разбрала какъв човек е той много по-късно, ако годежът ви бе продължил много месеци преди той да реши, че трябва да скъса с тебе. Всеки следващ ден, през който храниш напразни надежди, би направил ударът още по-ужасен.

— Годеж ли? Не е имало никакъв годеж!

— Не е имало годеж!

— Не, той не е чак толкова недостоен, колкото си мислиш. Не ме е лъгал в това отношение.

— Но ти е казал, че те обича, нали?

— Да, всъщност — не. Наистина, никога не ми е казвал точно това нещо. Но макар и да не го е изразявал с думи, с всеки изминал ден то се подразбираше все по-ясно. Понякога дори си мислех, че го е казал, но не беше така.

— И въпреки това му писа?

— Да, не смятах, че в това има нещо нередно след всичко, което имаше между нас. Не ми се говори за това.

Елинор не каза нищо и отново погледна трите писма — този път с по-голям интерес и хвърли поглед на написаното в тях. Първото, написано веднага след пристигането им в града, съдържаше следното:

„Бъркли Стрийт, януари

Колко ще се изненадаш, Уилъби, като получиш това писмо! Мисля, че ще почувстваш не само изненада като разбереш, че аз съм в града. Удаде ни се възможност да дойдем, макар и с мисис Дженингс, и ние не можахме да устоим на изкушението. Надявам се да получиш писмото навреме и да дойдеш още тази вечер, но не разчитам много на това. При всички положения ще те очаквам утре. Довиждане засега.

М. Д.“

Написаната след бала у Мидълтън бележка гласеше:

„Не мога да изразя с думи колко съм разочарована, че не те видях вчера, нито пък изненадата си, че не получих отговор на бележката, която ти изпратих още преди седмица. През цялото време — всеки миг, съм чакала да дойдеш или поне да се обадиш с писмо. Моля те, бъди така добър да дойдеш колкото се може по-бързо и да ми кажеш защо толкова време съм чакала напразно. Този път ела по-рано, защото обикновено излизаме към един часа. Снощи бяхме у лейди Мидълтън на танци. Казаха ми, че и ти си бил поканен. Но възможно ли е това? Ако наистина е така и въпреки това не дойде, сигурно наистина много си се променил, след като се разделихме. Все пак не мисля това за възможно и се надявам лично да ме убедиш, че съм права.

М. Д.“

А в последната й бележка до него пишеше:

„Уилъби, какво да си мисля за държанието ти снощи? Отново настоявам за обяснение. След като толкова време сме били разделени, съвсем естествено е да чакам срещата ни с радост и ми се струва, че това е напълно оправдано, като се има предвид колко близки се чувствахме в Бартън. Наистина бях отвратена! Прекарах много тежка нощ в усилия да извиня поведение, което едва ли може да бъде наречено по друг начин, освен оскърбително, и въпреки че все още не виждам какво може да го извини, готова съм да изслушам твоето обяснение. Може би са те излъгали, като са ти казали нещо лошо за мен или просто има някакво недоразумение, което е променило мнението за мене. Кажи ми какво е то, обясни ми защо се държа така и аз ще се радвам да те видя отново щастлив. Колкото по-рано, толкова по-добре ще е, ако ти кажа, че ми е много мъчно да си мисля за тебе лоши неща, но няма как да не го правя и трябва да разбера, че ти не си такъв, за какъвто съм те смятала досега, че чувствата ти към всички нас са били неискрени и преднамерено си имал намерение да ни измамиш с държанието си. В момента съм изпълнена от страшни колебания — бих искала да те оправдая, но ще бъда много облекчена и не бих страдала така, ако и двамата сме наясно и сигурни какво точно е станало. Ако чувствата ти към мен не са вече същите, моля те да ми върнеш писмата и кичура коса, които държиш у себе си.

М. Д.“

В желанието си да оправдае Уилъби на Елинор просто не й се вярваше, че може да отговори по такъв начин на писма, изпълнени с толкова обич и доверие. Все пак не бе така заслепена в негодуванието си срещу него, че да не види липсата на благоприличие в самия факт на написването им. Сърцето й се късаше от мъка при мисълта, че неблагоразумието на Мариан бе дръзнало да й продиктува толкова спонтанни доказателства за любовта й, без те да са подкрепени от нещо сигурно в предишните отношения между двамата и после така горчиво отхвърлени от последвалите събития. Мариан видя, че сестра й ги е прочела, и каза, че не съдържат нищо по-различно от онова, което би написал всеки друг в нейното положение.

— Чувствах се така здраво свързана с него — добави тя, — както би ни свързал и най-тържественият обет пред закона.

— Вярвам ти — каза Елинор, — но за съжаление той не е чувствал същото.

— Чувстваше го, Елинор — седмица след седмица го чувстваше, сигурна съм в това. Каквато и да е причината за промяната в него сега (и аз си мисля, че не може да е друго, освен най-черната магия срещу мен), някога му бях толкова скъпа, колкото бих искала от цялата си душа и сърце. Толкова дълбока и искрена беше молбата му, като ми искаше това кичурче коси, което така лесно ми връща сега! Само ако можеше да видиш как ме гледа и как се държи, ако можеше да чуеш с какъв глас ми говореше някога той! Спомняш ли си последната ни вечер в Бартън? А сутринта, когато се разделихме? Колко беше отчаян, когато ми каза, че ще мине много време, преди да се видим отново — нима мога да забравя някога това отчаяние?

Миг-два тя не можа да продума, но след малко се овладя и продължи, вече с по-твърд тон:

— Елинор, с мен се отнесоха много зле, но това не е Уилъби.

— Мила Мариан, та кой друг може да ти е причинил това страдание, ако не той? Кой може да го подтикнал да го направи?

— Всичко друго, но не и собственото му сърце. По-скоро бих повярвала, че всичките ми познати са се съюзили да го настроят срещу мен, отколкото да го сметна за човек, способен на такава жестокост. Тази жена, за която пише в писмото й няма значение коя, или пък друг някой, всеки, освен тебе, мила и мама, и Едуард — всички могат да бъдат толкова безчовечни, че да ме очернят пред него. Освен вас тримата има ли някой на този свят, когото да обвинявам в зли намерения по-малко от Уилъби, чието сърце познавам толкова добре?

Елинор не беше съгласна с нея и затова се задоволи да каже само:

— Който и да е този твой враг, дето те е очернил, нека остане измамен в злорадото си тържество като види, че не си паднала духом благодарение на достойнството и подкрепата, които ти дават съзнанието за собствената ти невинност и добрите ти намерения. Похвално и съвсем разумно би било да проявиш такава гордост и достойнство, които ще оборят всяка злонамереност.

— Не, не, — извика Мариан, — толкова нещастен човек не може да прояви никаква гордост! Не ме интересува дали някой знае колко съм нещастна! Ако ще целият свят да ликува, като ме гледа в това състояние. Ех, Елинор, човек може да е независим и горд колкото иска само ако е страдал малко, може да устои на оскърбленията и да си върне за унижението, но аз не съм такава. Не мога да не чувствам колко съм окаяна и колко ме боли — и ако иска, всеки е добре дошъл да се порадва на моето нещастие.

— Но заради майка ни и заради мен…

— За вас ще направя много повече, отколкото за самата себе си. Но да изглеждам радостна, когато съм толкова нещастна… О, кой би искал такова нещо от мен?

Отново настъпи мълчание. Елинор крачеше от прозореца до камината, после от камината до прозореца и не усещаше, че огънят я стопля, а прозорецът й дава светлина да различи ясно нещата едно от друго. Мариан, седнала в края на леглото и облегнала глава на една от колоните му, взе отново писмото на Уилъби и като потръпваше при всяко изречение в него, възкликна:

— Това е прекалено! О, Уилъби, Уилъби, нима е възможно ти да напишеш такова нещо! Жестоко, толкова жестоко — нищо не може да те оправдае. Нищо, Елинор. Каквото и да са му наговорили против мене — как е могъл да се откаже от вярата си в мен? Трябваше да ми каже, да ми даде възможност да се оневиня! „Кичурът коса“, (прочете тя в писмото), „който бяхте така любезна да ми подарите“ — това е наистина непростимо. Къде беше сърцето ти, Уилъби, когато пишеше тези думи? О, нечовешки жестоко! Елинор, нима може да се извини подобно нещо?

— Не, Мариан, по никакъв начин.

— И въпреки това тази жена… Кой знае каква е нейната магия, колко време я е прилагала и колко дълбоко го е засегнала? Каква е тя? Коя може да бъде? Говорил ли ми е някога за своя позната, която да е толкова млада и красива? О, никога, никога, говорил е само за самата мен!

Мариан млъкна, но въпреки възбудата си все пак успя да завърши:

— Елинор, трябва да се прибера у дома. Трябва да си отида и да успокоя мама. Не можем ли да си тръгнем още утре?

— Още утре, Мариан!

— Да, защо да стоя тук? Дойдох само заради Уилъби, а кой ли го е грижа за мене сега? Кой ли ме обича?

— Невъзможно е да си тръгнем утре. Дължим на мисис Дженингс много повече от най-обикновена любезност, а дори и такава любезност не е в състояние да оправдае толкова прибързано заминаване.

— Е, тогава може би след ден-два, но не мога да остана повече тук, не мога да изтърпя въпросите и подмятанията на всички тези хора. Как ще понеса съжалението на хора като Мидълтън и Палмър? Да те съжалява жена като лейди Мидълтън, о какво би казал Уилъби за това?

Елинор я посъветва да си легне и Мариан я послуша за малко, но не се чувстваше удобно в никоя поза и непрекъснато се въртеше в леглото, в опита си да намери покой за мислите и болката. Стенанията й ставаха все по-необуздани и Елинор едва я удържа да не стане, дори се уплаши, че сама няма да може да се справи и трябва да извика някого на помощ. Все пак убеди сестра си да поеме няколко капки лавандулова вода и те малко й помогнаха. Тя остана неподвижна и безмълвна край леглото на Мариан до самото завръщането на мисис Дженингс.