Джейн Остин
Разум и чувства (43)

Глава 43

На другия ден Мариан стана по същото време, както обикновено, на всички въпроси как се чувства отговори, че е по-добре и дори се опита да докаже това, като се зае с обичайните си занимания. Но след като прекара целия ден седнала до огъня, разтреперана и с книга в ръка, от която не можа да прочете нито ред, или пък отпусната и безсилна на дивана, стана съвсем ясно, че не може и да се издума за някакво подобрение. Тя ставаше все по-зле и по-зле, и когато склони все пак да си легне, полковник Брандън беше изненадан от спокойствието на сестра й. Въпреки че Елинор през целия ден не се откъсна от Мариан и непрекъснато се грижеше за нея, и тя, като самата Мариан, не беше истински уплашена и смяташе, че с малко лекарства привечер и с един хубав сън всичко ще се оправи.

И двете обаче бяха разочаровани в очакванията си от последвалата неспокойна и трескава нощ и когато Мариан се насили да стане, а после призна, че не може да стои на краката си, Елинор бе готова да последва съвета на мисис Дженингс и да изпратят за аптекаря, който лекуваше семейство Палмър.

Човекът дойде и прегледа болната и макар че успокои мис Дашууд, че след няколко дни сестра й ще се възстанови, все пак беше длъжен да каже, че треската на Мариан му прилича на начало на тиф; дори си позволи да изрече думата „заразен“, от което мисис Палмър мигновено се разтревожи за бебето. От самото начало мисис Дженингс бе погледнала по-сериозно на болестта, отколкото Елинор, и сега прие много тревожно думите на мистър Харис. Тя се съгласи с Шарлот, че имат основания да се страхуват и да вземат всички предпазни мерки, дори настоя дъщеря й да замине с бебето колкото се може по-скоро и мистър Палмър, който не смяташе опасенията им за основателни, все пак не можа да се противопостави на тревогата и настойчивостта на жена си. Решиха, че тя трябва да замине и само час след посещението на мистър Харис бебето, бавачката и мисис Палмър вече бяха на път към една близка роднина на мъжа й, която живееше на няколко мили отвъд Бат. По настойчива молба на мисис Палмър съпругът й също трябваше да отиде при тях след ден-два, дори искаше и майка й да замине с нея. Но мисис Дженингс отклони поканата и твърдо заяви, че няма да мръдне от Кливланд, докато Мариан не се оправи и ще се опита с всички сили да я върне на майка й в такова състояние, в което я бе взела от нея. Елинор не можеше да не оцени нейната загриженост и милостивото й сърце и от този момент нататък истински я заобича, още повече че старата дама охотно й помагаше във всичко, делеше с нея умората и тревогите, а и поради по-големия си опит в гледането на болни често беше много по-полезна за Мариан, отколкото самата Елинор.

Бедната Мариан, отпусната и останала без сили от болестта, вече чувстваше болки по цялото тяло и не можеше да се надява, че ще се оправи на следващия ден; тя се разболяваше още повече от мисълта, че идващият ден няма да й донесе нищо друго, освен нова болка, защото тогава трябваше да си тръгнат за дома и придружени от прислужника на мисис Дженингс, трябваше да изненадат майка си сутринта на втория ден. Мариан почти не говореше, само се оплака, че се налага да отложат пътуването, макар че Елинор се опита да повдигне духа й и да я убеди, в нещо, в което вярваше и тя самата — че няма да се бавят дълго.

На другия ден нямаше особена промяна в състоянието на болната. Тя определено не се чувстваше по-добре и единственото, което можеше донякъде да ги успокои, беше, че поне не изглежда по-зле. Компанията беше намаляла силно — мистър Палмър не искаше да замине не само поради истинска проява на човечност и доброта, но и за да не помислят, че го е страх от жена му, но полковникът успя да го убеди най-после, че трябва да спази обещанието си и да отиде при семейството си. Докато се готвеше да тръгне, полковникът също каза, че и на него му се налага да замине, макар че му трябваха много повече усилия, докато вземе подобно решение. В този случай отново се намеси мисис Дженингс с нейното добро сърце, защото тя смяташе, че ако полковникът не е до своята любима в такъв тежък момент, това би се отразило на спокойствието и на двамата. Тя му каза, че на нея лично той ще й трябва в Кливланд, за да играят карти вечер, докато Елинор е при сестра си, наговори му какво ли не още в този дух и настоя да остане. Тъй като това отговаряше и на неговото искрено желание, той не можа да се преструва дълго и накрая склони да остане, още повече че молбата на мисис Дженингс бе подкрепена от сърдечното и настойчиво подканяне на мистър Палмър, за когото беше облекчение мисълта да остави след себе си човек, който да помогне на мис Дашууд в случай на спешна необходимост.

Разбира се, на Мариан не казаха нищо за тези приготовления. Тя дори не знаеше, че заради нея се е наложило домакините да заминат от Кливланд само седмица след своето пристигане. Не се изненада, че не вижда мисис Палмър, и тъй като това не я интересуваше, дори не попита за нея.

Два дни след заминаването на мистър Палмър състоянието й продължаваше да е същото, като се променяше незначително само от време на време. Мистър Харис я навестяваше всеки ден и все още говореше храбро за бързо подобрение, а и мис Дашууд гледаше оптимистично на нещата, останалите обаче съвсем не мислеха така. Още при първите сериозни признаци на болестта мисис Дженингс се уплаши, че Мариан никога няма да оздравее, а полковник Брандън, който помагаше най-вече с това да изслушва мрачните й предчувствия, не беше в състояние да си мисли по-ободрителни неща. Подкрепян от твърде различното мнение на аптекаря, той се опита да размисли и да убеди сам себе си в несъстоятелността на своите опасения, но с всеки изминат ден прекарваше все повече в усамотение и това го предразполагаше към какви ли не черни размисли и просто не можеше да прогони от ума си мисълта, че никога повече няма да види Мариан.

Опасенията и на двамата почти се стопиха сутринта на третия ден, когато мистър Харис отново прегледа болната и каза, че е значително по-добре. Пулсът й се усещаше по-силно и всички симптоми бяха по-благоприятни, отколкото при предишното му посещение. Обнадеждена в очакванията си, Елинор цялата сияеше и се радваше, че в писмата до майка си бе изразявала собственото си мнение, а не това на своите приятели — тя бе писала, че поради някакво леко неразположение на Мариан се налага да останат в Кливланд още малко, и почти бе определила по кое време Мариан ще е отново в състояние да пътува.

Но добрите предзнаменования от началото на деня не се оправдаха до края му. Привечер Мариан отново се почувства зле, дори й стана по-тежко и по-лошо от преди. Сестра й продължаваше да е оптимистично настроена и отдаде това нейно състояние на умората от седенето, докато Мариан бе чакала да й оправят леглото, и след като внимателно и подаде предписаните лекарства за сърце, с облекчение видя как тя най-после се унася в дрямка, от която се надяваше да се събуди ободрена. Ала сънят й продължи много време и не бе така спокоен, както се бе надявала сестра й. Това обезпокои Елинор и тя реши да остане при нея до събуждането. Мисис Дженингс не знаеше за тази промяна в състоянието на болната и си легна по-рано от обикновено, а нейната прислужница, която им помагаше най-много в грижите за Мариан, си почиваше в стаята на икономката. Така Елинор остана при сестра си съвсем сама.

Сънят на Мариан ставаше все по-неспокоен и сестра й гледаше с неизменно внимание как тя непрекъснато се преобръща в леглото, а от устните й все по-често се отронваше някой сподавен жален стон и Елинор тъкмо се канеше да събуди сестра си от този болезнен сън, когато случаен шум в къщата внезапно стресна Мариан, тя се изправи стремително, и в треската си силно извика:

— Дойде ли мама?

— Все още не — отговори сестра й и се опита да прикрие обхваналия я ужас, докато й помагаше да си легне отново, — но се надявам скоро да дойде. Нали знаеш, че има много път от Бартън дотук.

— Но тя няма да минава през Лондон, — извика Мариан все така трескаво. — Няма да я видя вече, ако тя отиде в Лондон.

Елинор разбра уплашена, че сестра й не е съвсем на себе си и се опита да напипа пулса й, докато я успокояваше. Беше по-тих и по-бърз от всякога, Мариан продължаваше да говори за майка си и това толкова уплаши сестра й, че тя реши веднага да повикат мистър Харис и да изпратят човек в Бартън, който да доведе майка й. Първата й мисъл, след като взе това решение, бе да се посъветва с полковник Брандън как точно да го приведат в изпълнение; позвъни на прислужницата да я замести до леглото и побърза да слезе в дневната при полковника, където той често се застояваше до много по-късен час.

Нямаше време за колебания. Той веднага разбра какви са нейните страхове и затруднения. Дори не се опита да разсее опасенията й, защото самият той нямаше кураж за това — изслуша я отчаян и мълчалив и на минутата разбра в какво се състои проблемът, защото готовността, с която предложи да доведе мисис Дашууд, говореше, че той вече бе обсъждал сам за себе си подобна възможност. Елинор се противопостави неуверено, но той я убеди без много усилия. В кратките й думи на признателност имаше нещо трескаво и тя седна да напише няколко думи до майка си, докато той бързаше да прати слугата си за мистър Харис и да поръча конете на пощенската кола.

Каква сигурност в подобен момент можеше да усеща човек с приятел като полковник Брандън до себе си и такъв придружител за майка й, какво успокоение беше това за Елинор! Той беше другар, на чиято преценка можеше да се разчита, да се осланя на помощта му и да потърси утеха в неговото приятелство, и ако нещо изобщо би могло да намали страховете й, то можеше да се потърси само в неговото присъствие, отношение и подкрепа.

През това време самият той правеше всичко необходимо с твърдостта и целеустремеността на един организиран ум, за да подготви пътуването възможно най-бързо и дори да пресметне точно по кое време ще може да се върне обратно. Нямаше никакво време за губене. Доведоха конете още преди очакваното време и полковникът само стисна мрачно ръката й, промълви едва доловимо няколко думи и побърза да се качи в каретата. Наближаваше полунощ и тя се качи при сестра си, за да изчака пристигането на аптекаря и да остане там до сутринта. Не може да се каже коя от двете изстрада повече през тази нощ. За Мариан часовете отминаваха в трескаво безсъние и болка, а за Елинор в ужасен страх преди идването на мистър Харис. Възвърнаха се всичките й опасения, сякаш да си отмъстят за предишните й надежди, а прислужницата до нея (Елинор не би искала да буди мисис Дженингс) я измъчваше още повече с някоя и друга подхвърлена дума, която само потвърждаваше собствените й мисли.

Мариан бе все още съсредоточена върху мисълта за майка си и всеки път, когато споменеше нейното име, остра болка пронизваше сърцето на горката Елинор. Тя жестоко се укоряваше, че толкова време не е взела сериозни мерки и отчаяно се мъчеше да разбере с какво може да облекчи веднага сестра си, но в следващия миг се изпълваше с безнадеждност от страха, че всичко е напразно, че вече е много късно и нищо не може да се направи, представяше си разбитата от скръб майка, която е пристигнала твърдо късно и не е успяла да намери детето си живо или поне в съзнание.

Тъкмо смяташе да прати още веднъж някой за мистър Харис или в случай че той не може да дойде, поне да им каже какво да правят, когато към пет часа сутринта аптекарят най-после пристигна. Мнението му обаче с нищо не можа да компенсира загубеното в чакане време, защото въпреки че самият той призна колко неочаквана и неприятна е тази промяна в състоянието на болната, побърза да заяви, че няма сериозна опасност и да ги успокои със скорошното облекчение, което ще почувства Мариан от приемането на едно ново лекарство. Тази негова увереност се предаде донякъде и на Елинор, макар и в много по-малка степен. Той обеща да намине отново след три-четири часа и остави болната и измъчената й сестра малко по-спокойни от преди.

На сутринта мисис Дженингс много се разтревожи, като научи как са изкарали нощта и отправи многократни упреци към Елинор за това, че не я е събудила. Тя не се съмняваше какво е могло да стане, тъй като предишните опасения отново я бяха завладели, но този път с още по-голяма сила. Дори страничен човек би се разстроил от едно толкова бързо развитие на болестта и от самата мисъл, че едно толкова младо и жизнерадостно момиче като Мариан може да умре. Мисис Дженингс обаче не беше страничен човек и нейното състрадание имаше съвсем друг характер. В продължение на три месеца вече момичето бе нейна гостенка, оставена под нейните грижи и отговорност, а освен това от много време беше дълбоко наранена и много нещастна. Старата дама виждаше колко е уплашена и сестра й, а Елинор беше нейна любимка, и само като си помислеше за майка им, тя беше убедена, че за мисис Дашууд Мариан означава това, което означава и Шарлот за нея самата, затова и нейното състрадание беше искрено и дълбоко. При второто си посещение мистър Харис беше точен, но остана разочарован в надеждите си, че с идването му нещо ще се промени. Лекарствата му не бяха дали никакъв резултат, треската не отслабваше, а Мариан бе притихнала, не приличаше на себе си и не съзнаваше нищо от това, което ставаше около нея. Елинор виждаше всичко това, нещо повече — тя видя и колко се уплаши той в един момент, затова предложи да потърсят лекарска помощ и от другаде. Ала той прецени, че това едва ли е необходимо, защото имал още неща, с които може да опита — нещо съвсем ново, в чиято ефективност беше толкова сигурен, колкото и при предишното лекарство, и си тръгна с уверения и успокоителни думи, които стигаха до слуха, но не и до сърцето на мис Дашууд. Тя беше спокойна, с изключение на моментите, в които си спомняше за майка си, не й бяха останали вече почти никакви надежди — остана в това състояние при леглото на сестра си до следобеда, с представи, които се лутаха от една скръбна картина към друга, от образа на един опечален приятел към друг, и състояние на духа, което биваше още по-потиснато от всяка дума на мисис Дженингс, която не се страхуваше да припише този жесток и опасен обрат в болестта на дълготрайното неразположение на Мариан отпреди, както и на горчивите й разочарования. Елинор чувстваше, че старата дама е права и от това й ставаше още по-тежко.

Към обяд обаче тя започна полека и много предпазливо, уплашена от нов удар, поради което не каза нищо дори на приятелката си — да се надява, а може би да си въобразява, че усеща леко подобрение в пулса на сестра си. Тя изчакваше, гледаше я, измерваше пулса отново и отново, и накрая с едва овладяна под видимото си спокойствие възбуда се осмели да изрази на глас своите надежди. Макар и принудена да провери сама пулса и да признае известна основателност на тези надежди за временно подобрение, мисис Дженингс се опита да предпази приятелката си от вярата, че това подобрение не е само временно, и повлияна от най-малкия повод за тревога, Елинор също си каза, че не бива да се надява на нещо повече. Но беше твърде късно за това, надеждата бе покълнала вече в сърцето й, и тя се наведе над леглото с тревога и трепет — дори сама не знаеше на какво може да се надява. Половин час по-късно тя усети първия симптом на божията благодат. След малко се забелязваха вече и други благоприятни признаци. Елинор гледаше с облекчение как в дишането, цветът на кожата и устните полека-лека се забелязва видимо подобрение, докато накрая Мариан отвори очи и макар че в погледа й се усещаше страшна умора, все пак личеше, че е в съзнание. Страхът и надеждата в еднаква степен вече владееха сестра й, и до пет часа, когато пристигна мистър Харис, Елинор не изпита и миг покой. Утешителните му думи и поздравленията за започналото възстановяване на сестра й, което надхвърлило и собствените му очаквания, вдъхнаха упование и вяра, и от очите на Елинор бликнаха радостни сълзи.

Във всяко едно отношение Мариан бе видимо по-добре и той определено заяви, че вече е извън всякаква опасност. Дори мисис Дженингс се осмели да повярва в неговата преценка, макар че все още не се бе отърсила от зловещите си предчувствия по повод на предишното влошаване на болестта, но с неподправена радост, а по-късно — и с невероятно щастие заяви, че е много вероятно Мариан напълно да се възстанови.

Елинор ни най-малко не се развесели видимо.

Радостта й имаше съвсем друг, по-скрит и по-дълбок характер. Мариан се връщаше към живота, здравето, приятелите си и своята любяща майка и сърцето й преливаше от спокойствие при самата мисъл за всичко това, изпълваше я с трепетен възторг, но този възторг не намираше външна изява в ликуване, думи и усмивки. Единственото, което Елинор чувстваше, беше щастие в гърдите си — силно и безмълвно.

Тя не се отдели от леглото на Мариан през целия следобед, наблюдаваше всеки неин дъх и поглед, пропъждаше и най-слабото си опасение, търсеше отговор на всеки свой въпрос доколко е отслабен духът на сестра й и откриваше у нея всяко дихание на живота. Понякога изживяваше ужас, породен от мисълта за внезапен обрат, която се стрелваше навремени през нейните мисли, но веднага бързаше да се вгледа в сестра си съсредоточено и много внимателно, виждаше, че признаците на възстановяване продължават и най-после, когато към шест часа Мариан потъна в дълбок, здрав и видимо спокоен сън, тя приспа всички страхове в сърцето си.

Наближаваше времето за завръщането на полковника. Тя се надяваше, че към десет часа или малко по-късно майка й най-после щеше да се освободи от ужасното напрежение, с което бе пътувала към тях. А и полковникът! Може би никога преди не бе изпадал в толкова тежко положение! Колко бавно течеше времето, което ги държеше в мъките на неизвестността!

В седем часа Мариан все още спеше сладко и сестра й отиде в дневната при мисис Дженингс за чая. Сутринта не бе успяла да закуси от притеснение, не бе обядвала заради внезапното подобрение в състоянието на Мариан и сега най-после можеше да хапне на спокойствие. Мисис Дженингс се помъчи да я убеди, че след вечеря е добре да си почине, преди да пристигне майка й — старата дама предложи да я замести до леглото на Мариан, но Елинор не чувстваше умора и не можеше да заспи в такъв момент, не можеше и да се откъсне дори за миг от сестра си. Мисис Дженингс се качи с нея до стаята на болната, за да се увери, че всичко е наред, след което я остави насаме с мислите и грижите й, а самата тя се оттегли в стаята си, за да напише няколко писма преди лягане.

Навън беше студено и вилнееше буря. Вятърът беснееше около къщата и в прозорците биеше силен дъжд, но в душата на Елинор грееше щастие и тя не усещаше нищо друго. Мариан беше спала през време на цялата буря, а пътниците щяха да бъдат щедро възнаградени за изпитваните в момента несгоди.

Часовникът удари осем. Ако беше десет, Елинор щеше да е сигурна, че в този миг чу шум от приближаваща карета, но усещането беше толкова силно, че колкото и да беше невъзможно да са пристигнали вече, тя отиде в дрешника до спалнята и отвори капака на един прозореца, за да провери дали е чула добре. Веднага видя примигващите фенери на една карета. Слухът й не я беше излъгал. На мъждивата светлина от фенерите й се стори, че каретата е теглена от четири коня — това обясняваше колко разтревожена е майка й, а също и необичайната бързина, с която беше пристигнала.

Елинор никога преди не бе усещала колко е трудно понякога човек да запази спокойствие, както в този момент. Тя знаеше какво чувства майка й в мига, когато каретата спря пред вратата, знаеше какви са нейните съмнения и какъв ужас дори отчаяние изпитва, знаеше какво да й каже и след всичко това не беше възможно да остане спокойна. Единственото, което можеше да направи в този момент, беше да побърза, затова само изчака прислужницата да дойде до леглото на сестра й и слезе по стълбите тичешком.

Докато минаваше през коридора, тя чу шум от вестибюла и това я убеди, че пътниците вече са влезли в къщата. Втурна се към дневната, влезе вътре — и единственият човек, когото успя да види, беше Уилъби.